Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (6)

6. Рицуко

Вечерта Наоки не можа да заспи веднага. В главата му се въртеше какво ли не, мислеше за събитията от последните дни, откакто бяха дошли в дядовия дом в Ханаура — срещата с вървящото столче, необикновената къща, историята с Юко. Колкото и да се мъчеше да спи, сън не го ловеше. Накрая въздъхна и се размърда неспокойно под мрежата против комари, опъната над леглото.

— Не спиш ли, Наоки? — долетя от съседната стая гласът на баба.

Наоки затаи веднага дъх. Уплаши се да не би тя да започне да го разпитва и засумтя старателно, като се преструваше на дълбоко заспал. Бабата, изглежда, се успокои и явно пак си легна.

„Значи, решено: утре следобед, когато дребосъчето Юко заспи, ще отида пак в къщата. Ще се опитам да поговоря със столчето. Ще го разпитам за къщата, ще узная как така един стол може сам да се разхожда. Ако протакам, кой знае какви изненади ни чакат занапред… Вярно, че Юко се забавляваше там най-спокойно, но не е там работата…“

Най-сетне почувствува, че сънят идва. Погледна Юко, която спеше до него с широко разперени ръчички и крачета. Какво ли сънува в момента? Какви ли мисли бръмчат в нейната малка главица? Наоки въздъхна, придърпа одеялото нагоре, обърна възглавницата от другата страна и легна на нея, заровил лице в хладния плат. Дрямката полека-лека го обори и най-сетне той потъна в сън.

— Да идем на молето, на колаба да се качим… — повтаряше напевно гласът на Юко.

„Какви глупости дрънка пак малкото!“ — си каза в просъница Наоки и се обърна на другата страна.

— Ставай, бате! Отиваме на колаба, всички ще се качим — баба, дядо, батко, Ида!

Когато Юко се покатери върху него, Наоки се събуди окончателно. Баба му си миеше лицето. Като забеляза, че внукът й е вече буден, започна да му обяснява, сякаш само това бе чакала:

— Наоки-чан, днес ще ходим в Мияджима. Дядо ви е взел отпуска и ще ни заведе всички на разходка.

— Ох, бабо, главата нещо ме заболя! — захленчи Наоки.

Всъщност главата изобщо не го болеше. Като чу, че всички ще ходят в Мияджима, изведнъж му хрумна, че е настъпил удобният момент да осъществи плановете си. Нямаше представа какво е това Мияджима, но не допускаше, че там би могло да бъде така интересно като в оная необикновена къща и ме може да се сравнява с приключенията на един изследовател. Баба протегна разтревожено ръка и пипна челото му:

— Струва ми се, че нямаш температура. Май лошо си спал тая нощ. — И тя отправи поглед към дядото, сякаш искаше съвет как да постъпи.

— В Мияджима има много красив храм, има и сърни. Дори да те боли глава, ако потърпиш малко и дойдеш с нас, сигурно ще ти хареса. Пък и на кораба ще се качим!

Наоки поклати глава.

— Не се сърди, дядо, но аз ще си остана вкъщи.

— Тогава и аз да остана с теб — рече бабата.

— Нали трябваше да се срещнеш с настоятеля? Не бива да отлагаш, щом си решила.

— Е да — бабата наведе глава и помисли малко, — прав си, наистина трябва да поговоря с настоятеля от храма Амадера в Мияджима — и тя погледна неуверено Наоки.

— Добре тогава. Жалко, разбира се, че няма да дойдеш, уж се канехме всички да идем, но какво да се прави… Е, Наоки-чан, умната! — отсече дядото, без да се колебае, както подобава на истински мъж.

По време на обеда Наоки се стараеше да не яде много, за да изглежда измислената му болест по-правдоподобна, и човъркаше храната едвам-едвам. Като забеляза, че той няма апетит, бабата се притесни и започна да го подканя да яде. Но Наоки я успокои, че просто не е гладен, не че му е кой знае колко зле. Обедът свърши и ето най-сетне дядо, баба и Юко се отправиха на път.

След като ги изпрати до външната врата и остана сам в притихналия дом, Наоки си рече на глас:

— И тъй — да започнем!

Ала тъкмо се канеше да тръгне на експедиция, внезапно възникна непредвидена пречка. Входната врата се отвори ненадейно и някой се провикна:

— Тук ли си, Наоки-чан?

На прага се появи едно девойче. То влезе в антрето и като забеляза, че Наоки си бе нахлупил шапката, го попита:

— Ти ли си Наоки?

— Аз съм.

— Не е ли по-добре да си легнеш, щом те боли главата?

Наоки се втренчи в момичето. То имаше бяла, почти прозрачна кожа, правите му коси падаха свободно покрай лицето и му придаваха изтънчен вид. Ха сега де, кой би могъл да й каже, че го боли главата?

Момичето сякаш прочете мислите му, защото се усмихна и обясни:

— Казвам се Рицуко. Баба ти ме помоли да дойда у вас. Може да вдигнеш висока температура, тъй че все някой трябва да остане при тебе. Но ти май се чувстваш по-добре. Дори шапка си сложил, сигурно се каниш да излизаш някъде, а?

— Ами, къде ще ходя — промърмори смутено Наоки и си свали шапката.

Тъкмо се бе зарадвал на свободата — и ето ти на, отнеха му я най-неочаквано…

Рицуко започна да разтваря един шумолящ пакет, от който извади два сладоледа. Близна единия, протегна другия на Наоки и пак се усмихна:

— Как ти е стомахът? Ако те боли, по-добре не яж сладоледа, дай ми го на мен.

— Не ме боли — побърза да я увери Наоки и протегна ръка.

Тая какичка си я биваше. Ала той бе решил да не споделя с възрастните своята тайна. Нима може човек да им довери нещо сериозно!… Спомни си за своите токийски приятели. Докривя му, дето ги няма тук сега, щяха заедно да изследват странната къща. Юко е почти бебе, немислимо е да я включва в подобно начинание.

Наоки размишляваше, ближейки сладоледа, без дори да усети, че той започва вече да се топи. Рицуко забеляза това и предположи, че наистина не му е добре. Затова реши да го остави на спокойствие и захвана да шета из стаята, да му приготвя постелята за сън.

— Здрав съм, нищо ми няма, мога да остана и сам — опита се да я убеди той.

Тогава Рицуко му остави сандвичи в една чиния и каза усмихнато:

— Добре тогава, довиждане.

— Довиждане — отвърна Наоки и също се усмихна.

Като гледаше приветливото лице на Рицуко, Наоки се поколеба дали да не й предложи да отидат заедно в тайнствената къща, но се въздържа и само я изпрати до вратата.

„Ура! Най-после да остана наистина сам!“

Наоки излапа сандвичите, заключи входната врата, залости портата, която гледаше към улицата, и излезе през задния вход.

Дядовата къща се намираше в подножието на Широяма, планината, където едно време се е издигал замъкът на княза. Наоколо все още се разстилаше някогашната смесена гора и ако човек тръгнеше покрай нея и свърнеше наляво, а на първия кръстопът — надясно, стигаше точно до странната къща.

Гъсталакът я бе обгърнал отвред и къщурката, скрита зад избуялия жив плет, се гушеше вдън гората, невидима за погледите на случайните минувачи, които сигурно изобщо не подозираха, че по-навътре в тази градина се е притаила човешка обител. Пътечката, която минаваше през гората, бе застлана с килим от окапали листа, едва ли някой бе минавал по нея, откакто къщата бе опустяла. В тревата пееха цикади, ала децата от потъналото в зеленина тихо градче в подножието на планината очевидно не идваха тук с мрежите си.

Вероятно много години бяха изминали, откакто хората бяха напуснали къщата. Дали тогава дърветата в гората са били пременени в летни одежди? Може би са ронели яркочервени есенни листа, разсъждаваше спокойно Наоки, който си бе възвърнал самообладанието. Без да се бави, той влезе в двора на къщата, където живееше столчето.