Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (5)

5. Юко и столчето

Слънцето още печеше, но в горичката беше прохладно. Цикади свиреха в тревата, а на Наоки му се струваше, че песента им долита от много далеч, някъде от небето. Мина по пътечката през гората и странната къща се изправи пред него. Разкривените клони на живия плет стърчаха нагоре като адско проклятие, отправено към небесата. Наоки прекрачи портата и застиналият покой го обгърна. Чакълът леко поскърцваше под краката му.

Внезапно до него долетя невинен гласец:

— Повядайте, моля, хапнете одон^[1]!

Наоки позна гласа на Юко. Почувствува такова облекчение, че силите му го напуснаха и му се прищя да седне на земята. Искаше веднага да се втурне при нея, но си каза: „Я чакай да видим първо какво прави тук Юко“. И като се сниши в сянката на живия плет, който успешно играеше отредената му роля на прикритие, Наоки надникна в градината.

Юко седеше под олеандъра, събираше листенца от цветя, окапали от храста, и ги слагаше в някакъв съд. Изглежда, не изпитваше никакъв страх да седи самичка в двора на изоставената къща. А, ето, че погледна насам! Наоки забеляза, че тя слага събраните листа в една паничка, отвън черна, а отвътре покрита с червен лак. Юко говореше на някого. Събеседникът й оставаше невидим за Наоки:

— Повядайте, моля, одон!

След това взе още една паничка и започна да я мие наужким, ръчичките й се движеха бързо-бързо. Вдигаше я нагоре и по движението на пръстите можеше да се познае, че я подлага под струя на въображаема чешма.

— Хапнете одон, по-бълзо, моля! — повтори тя.

Ще изскоча и ще я изненадам, реши Наоки. Изправи се в цял ръст и се обади тихичко:

— Ей!

Юко рипна и затупурка към къщата. Като че ли си е у дома и мама я вика да се прибере!

„Я гледай ти, не я е грижа, че е на чуждо място!“

Юко бе само на две години и единайсет месеца и страхът, недоверието, подозрителността явно още й бяха непознати.

Малката влезе вътре, ала Наоки още се колебаеше дали да я последва в непознатата къща.

Отвътре долетя звънливият смях на Юко. Може би все пак някой живее тук? Вероятно Юко се е сприятелила с обитателите на къщата и вече се забавляват заедно. Очевидно бе, че не е сама. Дори у дома, в Токио, рядко се случваше Юко да се смее така лудо. През деня обикновено тя не беше в къщи. Майка им ходеше на работа и още щом Юко навърши една годинка, я дадоха в яслите. Тя израсна там, както и Наоки преди нея. Затова почти не му се беше случвало да си играе с нея през деня. Наоки отново чу смеха й. Най-сетне се престраши — изправи се пред входната врата и викна:

— Извинете, мога ли да вляза?

Отвътре не му отговориха. Отново чу необичайно звънливия смях на Юко, нечии бързи стъпки, тътрене на стол. Наоки надникна в антрето. Дебелият слой прах бе посипан отгоре с черна пепел, без съмнение от вчерашните цветя, които се бе опитал да докосне. Въпреки всичко къщата явно беше необитаема. Търкаляха се изпотрошени стъкла, бялата мазилка на стената в коридора тук-там се ронеше. Таванът бе покрит с паяжини. На пода обаче колкото и да е странно, нямаше прах. Не че блестеше от чистота, но все пак изглежда, е бил почистван.

— Ако разбирам нещо от цялата тази история! — си каза Наоки, протегна врат и се провикна:

— Юко, Юко! Ида-а!

Най-сетне отвътре долетя отговор:

— Да-а!

Веднага последва писък: „Олеле, полекичка! Хайде, дий!“ и — хоп-троп на прага се появи Юко, яхнала дървеното столче.

— Дий, дий! — викаше му тя като на конче, а столчето потропваше досущ като живо.

Юко ли се друсаше, или наистина столчето подскачаше, ала дори жребец да беше на негово място, не би могъл да има по-добър ездач.

— Юко, внимавай! Ще паднеш! — извика Наоки, но момиченцето изглежда, не го чуваше.

Възседнала столчето, с пламнали от удоволствие бузки, Юко го пришпори, то зави рязко точно пред Наоки и се понесе към стаята.

— Юко! Ида!

Тя пак пристигна заедно със столчето, което потракваше с крака по пода като с копита. „Дий, дий!“ — викаше му тя и се смееше до припадък.

Изведнъж малката се закова на място, вгледа се в Наоки с почуда и го запита:

— А ти кой си?

— Какво говориш, Юко? Аз съм брат ти, кой друг! Да си вървим, стига си лудувала!

Ала Юко го гледаше все така удивено с широко отворени очи. Най-сетне проговори:

— Влезте, моля — и направи поклон.

— Слушай, не ми е до шеги. Хайде, слизай!

— Не ща! — заинати се тя, вкопчи се здраво в столчето, зарита с крачка и се заля от смях.

— Дий, коньо, дий!

Докато Наоки успее да се опомни, столчето, върху което седеше Юко с един скок изхвръкна през вратата. По-пъргаво от истински кон, то препусна покрай храстите, втурна се в градината, която пазеше още спомена за някогашната зелена трева, и се понесе в кръг.

— Ами че това е то… вървящото столче!

Наоки бе поразен от откритието си. Не разбираше дали сънува, или това, което вижда с очите си, е действителност.

— Юко, слизай вече! Ами ако се удариш, какво ще правим?

В същия миг столчето се оплете в гъстите треви, Юко тупна и се търкулна на поляната.

— Е, видя ли сега? Като не слушаш какво ти говоря, нищо хубаво не те чака!

Ала Юко дори не погледна брат си. Тя обхвана с ръце столчето и взе да го успокоява, като да й беше приятелче:

— Горкичкото, миличкото ми, недей да плачеш! — викаше малката и го галеше, сякаш пред нея беше куче или коте.

— Не знаеш ли, Юко, че не бива така да се измъкваш от къщи, без да се обадиш? Хайде, по-бързо да си вървим! Баба сигурно ще се уплаши, като види, че и двамата сме изчезнали.

Юко се обърна към него. Бялото й лице бе зачервено от плач, очите й блестяха. Гледаше го с искрена ненавист като съвършено чужд човек.

— Махай се! — ядосано му каза тя.

— Да си вървим в къщи, Юко! — подкани я още веднъж Наоки, стараейки се да запази хладнокръвие.

Със същия успех би могъл да говори на стената. Юко се правеше, че изобщо не разбира за какво става дума.

— Тук е къщи, Ида живее тук — заяви тя.

— Що за приказки, Юко! — скара й се Наоки.

Цялата тази история му омръзна. Претрепа се да тича под немилостивото слънце, а сестра му през това време да си играе най-безгрижно в тая загадъчна къща, като че ли си е у дома! Наоки внезапно кипна, засили се и ритна столчето.

— Какво правиш! Ще го счупиш!

Наоки се сети, че столчето е вървящо и току-виж го цапардосало, задето го ритна. За всеки случай се отдръпна назад, но столчето не се помръдваше — все едно, че не беше препускало до преди малко с все сила нагоре-надолу заедно с Юко.

Като видя това, Юко ревна и започна да налага с юмручета Наоки, както й падне.

— Столчето ми! Столчето на Ида-чан! А-а-а!…

— Извинявай, моля те, не ми се сърди! Хайде да си ходим вече.

Наоки клекна и подложи гръб на Юко да седне. Малката го яхна послушно, като продължаваше да хлипа. Беше вир-вода и му се стори доста тежичка. Зарови личице в гърба му, явно беше уморена. Наоки се чувствуваше съвсем отпаднал. Мръкнало се бе, а той дори не усети.

Без да бърза, Наоки мина през входната врата, затвори я след себе си и се запъти по засипаната с чакъл пътека към портата, носейки Юко на гръб. Какво ли правеше майка им в този момент? Странни неща ставаха в това градче, където бяха попаднали за първи път…