Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
hristo1977 (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Автор: Миоко Мацутани

Заглавие: Историята на говорещото столче

Преводач: Нели Чалъкова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: японски

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: японска

Печатница: печатница „Димитър Найденов“

Излязла от печат: април 1985 г.

Редактор на издателството: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Рецензент: Цветана Кръстева, Людмила Холодовоч

Художник: Петър Терзиев

Коректор: Росица Друмева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1704

История

  1. — Добавяне

11. Кой е майсторът на столове

Историческият музей имаше вид на резиденция и човек би могъл да предположи, че тук е живял някога князът, но всъщност сградата бе построена по-късно върху част от широкото пространство, където се бе издигал в миналото княжеския дом. Пред музея се ширеше голям двор, в единия край на който растяха в стройни лехи божури, като в цветна градина.

— Знаеш ли колко красиво цъфтят тия божури напролет? Има една детска песничка: „Оттатък край пътечката растяха божури, цъфтяха с чуден цвят — за слънцето дар.“ Толкова са хубави, че ей Богу, на човек наистина му се приисква да ги обере и да ги поднесе в дар на слънцето.

— Ясно. Слушай, ти интересуваш ли се от история?

— Защо питаш?

— Нали ми разправяше да дойда в музея, защото имало разни там доспехи, шлемове…

— Няма ли да е жалко до дойдеш дотук и да не видиш музея?

— Сигурно си права.

Наоки си помисли, че прътът за цикади няма да му е особено нужен в музея.

— Не се безпокой, ще ги оставим на пазача — и клетката, и пръта — успокои го Рицуко и произнесе високо: — Добър ден, може ли да влезем?

Както изглеждаше, в историческия музей посетителите се появяваха рядко. На касата нямаше никой. След като Рицуко се обади, едно старче тозчас изникна отнякъде, взе пръта и клетката и им даде билети — един за възрастни за двайсет йени и един детски за десет. Юко мина без билет.

— Дори от сладолед е по-евтино — пошегува се Рицуко.

По-добре щеше да е, ако си бяхме хапнали сладолед, за малко не изтърси Наоки, но си премълча. С тази какичка се познаваха съвсем отскоро. Положително ще я обиди, ако на всичко отгоре вземе да капризничи, че му се яде сладолед — а това вече, разбира се, не е много редно.

Сградата, в която се намираше музеят, бе запазила първоначалния си вид — някога е била предназначена за склад. Дори през лятото вътре беше прохладно и тъмно. Старият касиер дойде и услужливо запали лампите.

— Вярно бе, и шлемове има, и доспехи! — ахна Наоки.

Оживлението му зарадва Рицуко. Видяха и мечовете.

Те имаха специални поставки и стройните им остриета блестяха като лед. Наоки не се вълнуваше твърде от керамичните гърнета, вазите, калиграфските свитъци и писмата. За сметка на това пък му разпалиха любопитството козметичните прибори — искаше му се да узнае коя от принцесите, изобразени на черния лак, посипан със златен прашец, е била тяхната притежателка. На витрината имаше изложени и старинни парадни костюми — камишимо, и старинни кимона — учикаке.

Рицуко посочи с пръст едно кимоно, покрито с пищна бродерия, и каза на Юко:

— Виж каква хубава дрешка!

Юко сви устни и възрази:

— Не е никаква длешка!

Смяташе, вероятно, че кимоното е прекалено солидна дреха, за да го наричат по този начин.

Имаше и преносим фенер, направен от мед.

— Виж колко прилича на днешните джобни фенери!

Наоки опря чело до стъклената преграда и се вгледа в него. На вид фенерът беше възтежък. Наоки остана потресен — тоя фенер някога са го разнасяли, когато се е случвало някакво произшествие! Имаше и хартиени фенери, един мангал, използван в ония времена от самия княз, и княжеската поставка за книги. Наоки бе виждал често подобни неща в исторически постановки и филми по телевизията, за това сега му беше любопитно да види истински антики.

005.png

По-нататък се заредиха и предмети от по-ново време Наоки остана очарован от униформата, която князът носел по време на руско-японската война. Ала когато погледна следващата витрина, момчето ахна. Там бяха изложени мебели в европейски стил, ужасно овехтели. Върху изтъркан килим бяха наредени старинен бюфет, маса и стол с дърворезба, едно въже бе опънато пред тях, за да ограничава достъпа на посетителите.

Рицуко се доближи до него.

— Какво ти стана? — запита го тя.

Рицуко бе забелязала, че Наоки стои като вцепенен и не откъсва поглед от стола.

— Кой е направил тоя стол? — запита Наоки.

— Знам ли? Сигурно тук пише — отвърна Рицуко спокойно и се вгледа в надписа.

Ала надписът гласеше само, че тези мебели са принадлежали на бившия господар и че на стола са седели високо поставените особи, които са посещавали княза.

Наоки ту се изправяше на пръсти, ту се снишаваше опитвайки се в тъмното да разгледа орнамента, издълбан на облегалката на стола. Никаква разлика от оня стол. Пак същата неразбираема, странна плетеница.

— Уверен съм, че е работа на същия майстор — на глас си каза той, обзет от силно вълнение.

— Какво искащ да кажеш? Да не си виждал вече някъде такъв стол, Наоки-чан?

— Аха — кимна Наоки. — Не знаеш ли кой е майсторът дето го е направил?

— Нямам представа. Всъщност колко е странно, като се замислиш: столът си стои, а името на човека, който го е направил, е потънало в забрава… Макар че сигурно такава е съдбата на всички мебели.

Наоки изпита желание веднага, още същата минута да се срещне със своя познайник, столчето. Щеше да му каже „знаеш ли, ти имаш роднини!“ Впрочем дали столчето не се е намирало по-рано в княжеския дом? А след това по някаква незнайна причина се е озовало в оная къща. А може би човекът, който го е направил, е живял там? Искаше му се да поразпита столчето за всичко това. Какво ли щеше да му отговори?…

Наблюдавайки потъналия в размисли Наоки, Рицуко прихна да се смее. Побутна го по рамото и го подкани:

— Хайде, време е да тръгваме!

Наоки излезе от музея замаян, сякаш току-що пробудил се от сън. Лятното слънце печеше до премала.

— Благодаря ти — каза Наоки на Рицуко.

Юко веднага повтори думите му:

— Благодаля ти — и срамежливо се скри зад гърба на брат си.

— Е, хайде, засега довиждане — опита се да каже решително Наоки, като се стараеше да говори съвсем спокойно, но Рицуко пак се разсмя с пълен глас:

— Колко си странен, Наоки-чан! А какво стана с цикадите, нали се канеше да ходиш на лов?

— Да бе, вярно, имах такова намерение.

— Чудно момче!

Рицуко се разнежи и прегърна Юко, като се усмихваше тихичко.

— Батко ти не дава вид да се увлича по старинни предмети, а така унесено съзерцаваше оня стол, да му се не начуди човек. Та дори попита кой му бил майсторът… Много ме изненада, да знаеш! Нима се интересуваш от мебели?

— Хм… не че се интересувам чак толкова, просто ми станаха любопитни шарките, дето са издълбани на облегалката.

— Аз също обичам дърворезбата. Виж, тая брошка сама съм си я издялала, брошка-мече. Ето какво ще направим — ще я подарим на Ида-чан.

Рицуко пусна Юко на земята, откачи брошката от блузката си и я закачи на нейната дрешка. Брошката представляваше мечка, до която се беше гушнало едно малко мече, ужасно симпатична дреболия.

— Благодаля! — възкликна Юко и заподскача радостно.

И как само да не се радва — та нали баба Меца си беше нейна първа любимка!

— Трябва да си взема пръта — каза Наоки и отиде при касиера, за да получи обратно пръта и клетката за цикади.

— Довиждане!

— Довиждане!

— Довиждане, аколомочи, ще се видим пак — запя Юко, без да спира да лудува.

Лицето на Рицуко изведнъж се оживи:

— Откъде знаеш тая песничка, Ида-чан? И аз си я пеех често, когато бях малка.

И като дотича до нея, тя я прегърна още веднъж, след което заяви решително:

— Е, аз тръгвам!

Сетне помаха с ръка, извърна се и се отправи с бърза крачка в другата посока.

— Довиждане! — отвърна й бодро Наоки, стисна ръчичката на Юко и двамата закрачиха по пътя.

„И тъй — напред към странната къща“, реши той. И всичко не потръгна така гладко, както си беше наумил. Юко повървя малко и току клекна:

— Искам вода! Искам папу! — завика тя.

Поогладняла беше.

— Така е то, щом решим да правим нещо — ето ти на. Батко няма само на гръб да те носи. Хайде, ставай да вървим, ще се връщаме в къщи да ядеш.

Юко започна да тътри крачета, както си клечеше. В такива случаи майка им за нищо на света не би я взела на ръце. Щеше да се държи спокойно, като че всичко е наред, да гледа встрани. Тогава Юко се вдигаше мълчаливо и тръгваше. Наоки обаче, е от друго тесто. Позволява на Юко да му се качва на главата. В края на краищата ще я вземе на гръб, къде ще се дене. И сега, както обикновено, той се предаде, вдигна Юко на гръб и я понесе към дома на баба дядо. Карай да върви, то се е видяло, че е по-добре да отиде там без Юко. Щом Юко заспи след обеда, той ще се измъкне веднага. Ще си поговори със столчето набързо за това-онова и ще се върне обратно.

Когато се прибраха в къщи, баба им ги чакаше за обед — беше приготвила сомен[1] и яденето беше вече изстинало достатъчно. Като видя макароните, Наоки изведнъж усети глад.

— Ама че жега! — възкликна той и седна на стола.

— Горещо ли ви е, миличките на баба! Хайде сега, вървете да си измиете ръцете!

— Бабо, по тия места живял ли е някой, който прави столове? — зададе й неочаквано странен въпрос Наоки.

Бабата се ококори.

— Не съм чувала, бабиното! Не знам да е имало такъв човек.

— Ти нали отдавна живееш в този град?

— Ами… има десетина години, че и повече, май петнайсет станаха.

— Така значи.

— Защо питаш?

Юко си изми ръцете и се върна при тях.

— Измих си лъцете! Мика ги измих — заяви тя с голяма гордост.

„Мика“ на нейния език значеше самичка.

— Хайде, Наоки-чан, иди и ти да си измиеш ръцете.

— Отивам — надигна се Наоки.

Ясно беше, че единственият начин да се добере до истината, е да попита направо самото столче.

Бележки

[1] Сомен — ястие от тънки макарони, подобно на фиде, което се яде студено.