Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (17)

17. Прераждането

Наоки не бе предполагал, че на този ден — шести август хиляда деветстотин четиридесет и пета година — се е случила такава трагедия. Разказът на Рицуко изпълваше душата му с подозрението, че старият майстор на столове и мъничката Ида са загинали по време на атомната бомбардировка. Ако това е вярно, може би Юко е преродената Ида, която е живяла в странната къща? Ето, значи, къде се криеше обяснението за нейното свойско държание, та тя влизаше там като у дома си. Сигурно затова си взема спокойно каквото си поиска, играчки, одеяла, сякаш са нейните собствени.

Тази догадка се въртеше в главата на Наоки на връщане във влака. Когато сподели мислите си с Рицуко, тя кимна.

— Подобни неща, изглежда, се случват понякога. Чувала съм за прераждания, макар да не ги помня съвсем ясно — рече тя.

— Ще поразпитам дядо. Той знае какво ли не — заяви Наоки.

Рицуко го изпрати до дядовия му дом и побърза да си тръгне, като отклони настойчивата покана на стареца да влезе и да пийне чай.

— Е, разказвай за фенерите, хубаво ли беше, като ги пускахте в реката? — запита дядо.

— Ами да, хубаво беше, само ти става страшно като си представиш колко хора са загинали там — рече Наоки.

— Вярно е, и седемте реки в Хирошима били пълни с трупове. Добре, че оцеляхме, нали и ние живеехме в града.

— Какво говориш! И вие ли сте живели в Хирошима?

— Да. В ония години държах книжарница. Тя се намираше съвсем близо до мястото, където падна бомбата. Ама търговията нещо не вървеше. И се преместихме в друг квартал — Кабе, там също търгувах с книги, но сетне научих, че в Ханаура имало място в библиотеката, оставих търговията и дойдохме тук. Ако бяхме останали в Хирошима, щяхме да загинем всички до един, цялото семейство, и майка ти щеше да си отиде млада-зелена — тя ходеше още на училище.

Наоки потръпна. Виж ти какво е могло да стане! Струваше му се, че атомната бомба не го засяга лично, а излиза, че и майка му е можела да стане жертва…

— Майка ти се размина по чудо с голямата беда. Тя пътуваше всеки ден до Хирошима, чак до деня, когато се случи трагедията.

— Защо е пътувала?

— Бяха я мобилизирали да работи във военния завод. Само че в деня, когато падна бомбата, нямало материали. Един-единствен път останали без работа — дотогава работеха и в неделя, а тоя ден им дадоха почивка.

— И благодарение на това се е спасила, така ли?

— Да. Нейните съученички, които работеха в други заводи, загинаха до една. Животът и смъртта на човека са като лист хартия…

— Ако беше загинала, аз нямаше да се родя, нали?

— Така излиза.

Наоки въздъхна.

— Дядо, искам да те питам нещо. Хората прераждат ли се?

— Ама че дете, такива въпроси да задава, ще ме умориш ти мене, стареца. Дали се прераждат ли? Ами, казват, че било възможно.

— Как става това?

— Различни истории разправят хората. В Япония се е случвало какво ли не. Например, ето каква случка съм чувал — май че е станало някъде във Вакаяма. Живял един големец на име Акао, който дълго време нямал деца, ала най-сетне се сдобил с рожба, хубава като капка. Зарадвал се той и нарекъл детето Камечио, за да живее дълго^[1]. Всеки ден го мерел на везните и му се радвал. Ала един ден въжето на везните се скъсало, Камечио паднал на земята, и изглежда, лошо се ударил, защото скоро умрял.

Наоки наклони глава настрани.

— Как тъй ще се скъса, какво въже? Да не би везните да се връзват с въже?

— Някогашните везни не са били днешните теглилки — качиш се на нея и хоп — готово, тогава са използвали прът, на единия му край връзвали тежест, а на другия окачвали кошница, в която слагали бебето и го мерели.

— Така ли? Затова, значи, казваш, че въжето се скъсало.

— Бащата, съсипан от скръб, написал на дланта на мъртвото дете името му, „Камечио, син на Акао“, и го погребал.

— И после? Какво станало?

— Какво станало ли? Една година ли, повече ли изминала — не знам, но в някакво семейство на млади родители се родило детенце и те го занесли в дома на големеца. Той наредил да ги пуснат и те му показали ръчичката на бебето На малката длан били написани с черен туш йероглифите „Камечио, син на Акао“, и то досущ с почерка на големеца.

— Гледай ти!

— Големецът прегърнал детето, плачейки, и рекъл на родителите: „Това дете е прероденият Камечио, дайте ми го!“ но те не склонили. Да, ама йероглифите на ръчичката на детето нито се измивали с вода, нито се изтривали с пясък, колкото и да ги търкали — само с пръст от гроба на Камечио можело да се изтрият, та се наложило родителите специално да ходят там, за да вземат малко пръст.

— Ама че история!… — въздъхна Наоки, ококорил кръгли очи. — Наистина ли се е случило това?

— Откъде да знам, хората разправят. Такива случки в Япония са ставали често, а и в странство ги е имало.

— Разкажи ми още, моля те!

— Ами… в коя ли книга го бях чел? Трябва да има седем-осем години оттогава — каза дядото и огледа етажерката с книгите. — Май че бях я взел от някого. Историята беше разказана като действителен случай. Живеело в Америка някакво момиченце, което непрекъснато разправяло, че е родено в еди-каква си къща, там имало еди-що си, такива и такива били обитателите. Родителите му обаче не можели изобщо да си обяснят защо то приказва така. Не щеш ли, веднъж го чул някакъв техен роднина и останал потресен. Ето каква била работата: не знам колко далечната им пра-прабаба била живяла в стара къща в Амстердам и въпросният роднина я бил посещавал. Точно за нейната къща говорело момиченцето! Най-подробно описвало как се отварят вратите, къде се намират стълбите и какво ли още не. Отишли в Амстердам да проверят дали е истина. Оказало се, че старата къща, непокътната от дълги години, съвпадала напълно с разказите на момиченцето.

— Значи то е било преродената пра-прабаба, тъй ли?

— Е, това вече не се знае била ли е, не е ли, но изглежда, че някои спомени се предават по генетичен път. Може би това се нарича прераждане. В наше време хората са претоварени с информация. Затова тайнствените сили, с които са надарени, онова, на което му викат телепатия, постепенно изчезват. У първобитните хора май са били по-силно развити.

— Фю! — подсвирна Наоки. — А къде е това Амстердам, в Америка ли?

— Не, това е столицата на Холандия.

— Излиза, че и там стават подобни неща, макар Холандия и Америка да са на такова голямо разстояние!

— Аха. Хората, които населяват Америка, са преселници от Европа. Положително и родителите на онова момче — а може би техните родители — са били дошли оттам.

— Фю! — подсвирна пак Наоки.

Какви неща се случват на тоя свят!

— А на колко години е било онова момиченце?

— На три, струва ми се. Ако е било по-голямо, сигурно спомените са щели да изчезнат в потока на делниците.

— Сигурно си прав.

Наоки се изправи, обзет от вълнение. Може именно така да е било… Може би в Юко се е преродило друго дете. Току-виж излезе, че тя е преродената Ида, онова дете, което е седяло на малкото столче. Затова влиза в странната къща, като у дома си, без да моли за разрешение да я пуснат вътре, развлича се съвсем свободно, вади си играчки и одеяла, като че ли са нейни собствени.

Дядото наблюдаваше изумен как Наоки крачи насам-натам из стаята. Наоки забеляза най-сетне неговото учудване и седна пак на мястото си.

— Между другото, ти нали се интересуваше от Мунаката Шинкичиро. Питах, разпитвах тоя-оня, но никой не беше чувал за него. Само един си спомни, че имало такъв човек, ходил в чужбина да учи занаят и станал майстор на столове или нещо такова, а после се преместил май да живее в Токио. Едва ли е още между живите — ако беше жив, щеше да е на деветдесет години, че и повече. Такива ми ти работи. Имал дъщеря, наричали я Макико. Тоя човек разправяше, че с нея дружали като малки, но след време й загубил дирите.

— Благодаря ти, дядо!

— А сега ми обясни, Наоки-чан, защо ти е нужно да знаеш всичко това?

— Как да ти кажа… Като бях в историческия музей…

— Охо, значи днес малчуганите като тебе вече ходят по музеи! — рече дядото.

Това, изглежда, му направи силно впечатление.

— Е, лека нощ! — побърза да приключи разговора Наоки.

Той отвори фусума на гостната стая, където бяха седели с дядото, и се мушна под юргана, под мрежата, която го предпазваше от комарите. Легна на една страна и се отдаде на размисъл за поразилата го новина.

„Ето какво било!“ — рече той неволно на глас.

Пред очите му изникна написаният с неукрепнала детска ръка подпис: „Мунаката Макико“. Значи, тя е била дъщеря на стария майстор!…

Бабата, която лежеше до Юко, се надигна, събудена от неговото възклицание.

— Ох, докато приспя Юко, и съм задрямала, без да усетя. Прибра ли се вече? Сигурно и дядо ти се е върнал, а?

— Да, тук е. Като си дойдох, го заварих в къщи.

— Поне чай да беше пийнал. Май не си и вечерял?

— Рицуко ме нагости.

— Пак е имала грижи с тебе.

Баба му излезе от стаята и Наоки се измъкна отново от постелята. Запали джобното фенерче, което си беше взел от гостната, и освети с него дланта на Юко. Както и очакваше, на пълничката й ръчичка нямаше никакви знаци. Насочи светлината към крачетата й. На стъпалата също не видя нищо написано. Наоки се вмъкна отново в постелята, обърна светлината на фенерчето нагоре и започна да движи светлия кръг. Яркото петно затрептя, описвайки всевъзможни плетеници. Може би онова, което осветяваше в момента, бе нещо, отдавна забравено… Тази мисъл прогони съвсем съня му.

Наоки пак бе започнал да се унася в дрямка, когато иззвъня телефонът. Баба му взе слушалката и каза няколко думи. След малко открехна фусума.

— Наоки-чан, спиш ли? Майка ти се връща утре вечер! — чу той нейния глас.

— Наистина ли? — обади се Наоки сънливо.

— Май те събудих, ще прощаваш. Сигурно беше вече заспал.

И баба му затвори внимателно фусума.

„Колко жалко — помисли си Наоки, потъвайки бавно в съня. — Не ми остана никакво време. Трябва утре да ида при столчето и да му обадя…“