Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (12)

12. Странният календар

— Слушай, я ми кажи: кой те е направил?

Наоки седеше на прага на къщата и разговаряше със столчето. Неговият въпрос обърка ужасно столчето и то потъна в дълбок размисъл.

— Не си спомням нищо за това — изрече то с явно раздразнение. — Откакто се помня, все съм си в тая къща. А малката Ида ми викаше: „Дий, дий!“

— Да не би да са те купили от някой магазин?

— Нищо подобно!

Столчето пак се замисли дълбоко.

— Струва ми се, че дядо ме е направил. Той ме издялка от едно парче дърво и след това ме полира. Често повтаряше: „Ти си ми най-доброто произведение, само ти!“ Така говореше той, истината ти казвам… Ето в тая стая си работеше, все си дялкаше нещо…

Столчето си припомняше ту едно, ту друго от ония години.

— Така значи, излиза, че все пак дядото се е занимавал със столове. Добре. А сега да отворим тая стая!

Наоки се изправи и отвори вратата на стаята, която се намираше вдясно от входа, там още не беше влизал нито веднъж. Вътре миришеше силно на плесен, но веднага му стана ясно, че там се е намирала работилничката. В стаята беше пълно с всевъзможни рисунки с туш, вероятно предварителни скици и готови чертежи на столове и други мебели, ножове за дялане на дърво, пили, рендета, бои. Имаше и гради, явно предназначени за направа на столове, бяха наредени покрай стената дъски. Виждаха се и чуждестранни книги с картинки, изобразяващи какви ли не столове и маси.

— Столовете, които е правел дядото, са досущ като тебе. Но те са за възрастни… Ами че аз видях такива в историческия музей, оня, който е на мястото на някогашната крепост! Човекът, който е направил столовете на княза, обаче е живял страшно отдавна. Това именно обърква работата.

Наоки сведе глава. Оттук нататък вече престана да разбира каквото и да било. Ала имаше нещо, което и той, малчуганът, усещаше ясно — в тази работилничка цареше особена атмосфера. Дядото не е бил обикновен майстор на столове, помисли си той и затвори след себе си вратата. Голям човек е бил… Затова е съумял да вдъхне душа на столчето, което е направил за малката Ида. Наоки не се съмняваше, че като е майсторил столчето за внучката си, той е вложил в него цялото си сърце — сглобявал го е, лепил, полирал…

— Не тъгувай, моля те! Нека да ти кажа какво мисля — каза Наоки.

Столчето бе приело непроницаем вид и трудно можеше да се разбере дали изобщо го слуша, какво си мисли в момента. Може би с поведението си искаше да подчертае, че няма да позволи да му хвърлят прах в очите.

— Не ми е ясно каква е причината да изчезнат дядото и Ида-чан, но едно смятам за сигурно — оттогава е минало много, много време. Премислих всичко и до този извод стигнах. Значи, дори да допуснем, че Ида-чан ще се върне отново в своя дом, тя ще е вече съвсем възрастна, къде ти — същинска лелка! Разбираш ме, нали?

— Дядото и Ида-чан изчезнаха вчера — рече столчето, раздразнено. — А ако не е било вчера, значи е било преди вчера, искам да кажа, оня ден.

Наоки въздъхна.

— Ха сега де!

Изобщо не му идваше на ум как би могъл да убеди столчето, да го вразуми…

Наоки се опита да смени темата.

— Твоята Ида сигурно е обичала да си играе при езерцето, дето е близо до входа, нали така?

Столчето се пооживи.

— Аха, играеше си — отвърна то и се размърда. — На онова езерце, дето е фонтанът на момченцето, което прави пиш. Много се забавляваше, като гледаше фонтана. А забеляза ли хортензиите? Наоколо има много хортензии и когато цъфнат, става чудесно — лилави, сини…

Хортензиите бяха вече задушени от буренака и не с виждаше ясно къде са били. Ала Наоки си представяше картината съвсем отчетливо — сините и лилави хортензии, фонтанът със статуята на момченцето, което прави пиш, и малката Ида, как си играе до езерцето.

— Майката на Ида умря, когато Ида беше на година и половина. Умирайки, тя галеше меките косици на Ида и плачеше. Оттогава косите на Ида пораснаха, станаха много дълги, чак до кръста й стигнаха, пък и бяха леко чупливи. Голяма красавица беше. И сега си е хубава, нали?

Станеше ли дума за Ида, столчето като че ли бе готово да приказва безкрай. Ала днес Наоки искаше на всяка цена да го запита за друго.

— В трапезарията забелязах някакъв календар, от ония на които всеки ден се къса по един лист. Ще ми го покажеш ли? Може би, като го видя, ще разбера откога е.

— Защо не? — каза столчето и се изправи…

Всъщност странно е да се каже, че се е изправило. Столчето си е столче, то не би могло да се изправи, тъй че… Но впечатлението бе именно такова. Столчето изглеждаше досущ като дребно човече, а и гласът му идваше някак отдолу. То влезе вътре, влачейки крака — троп-троп-троп, — а Наоки го последва.

Календарът висеше на стената досами полицата с кухненските съдове. Закрепен бе на височина, която би била удобна за възрастен човек, но на Наоки не му достигаше ръст, за да го види добре.

— Ще ми разрешиш ли да се кача върху тебе?

Столчето нямаше нищо против, тъй че Наоки се качи на него и впери поглед в календара. На листа, ужасно по тъмнял от времето, се виждаше отчетливо голяма цифра „шест“. Под нея пишеше „понеделник“. Под надписа имаше дребни знаци, които Наоки не успя да разчете. Той прикова очи в картона, на който бе прикрепен календарът. Охо! На него бе изобразена някаква картина, която едвам се виждаше — две красиви птици феникс, разперили в полет криле на фона на слънчевия диск, а точно под слънцето имаше надпис с дребни знаци, подредени вертикално. Наоки се втренчи в поизбелелите йероглифи — може би това беше годината:

— Невероятно! — възкликна той неволно на висок глас. — Ей, слушай, коя година сме сега?

— Откъде да знам — отвърна сърдито столчето.

Е да, защо ли го пита — та нали за него има само „вчера“ и „утре“.

— Сега е хиляда деветстотин и… Във всеки случай сега е двайсети век. А тук пише — я да видим: „две хиляди шестстотин и пета“. Какво ли може да означава това?

Наоки скочи от столчето. Излиза, че в целия свят само в тая къща е двайсет и седми век! Що за дивотия, ами че двайсет и седми век е космическо време… Царство на компютрите. Откъде ще се вземе в двайсет и седмия век тая изгнила печка, да не говорим, че в къщата дори няма телевизор. Какво общо може да има старецът, който е правел столове за княза, с двайсет и седмия век?

— Трябва да пообмисля цялата история. Е, аз си тръгвам — рече Наоки без заобикалки.

След това неочаквано се качи пак на столчето, без дори да му се извини, и взе календара. Вдигна се облак прах. Календарът беше малък формат, както всички календари от този вид.

Как ли да го вземе със себе си?

Ако го отнесе в къщи, няма начин баба му да не заподозре, че е извършил нещо нередно. Наоки свали ризата с къси ръкави и уви с нея календара. Остана само по потник, но нямаше опасност да настине, нали беше лято.

— Е, пак ще се видим.

— Доведи Ида, моля ти се! Върни Ида тук, това е нейният дом! — заломоти столчето.

— Слушай какво ще ти кажа: дори да ставаше дума наистина за Ида, тя не би могла да живее на такова място! Кой ще й приготвя ядене тук? А освен това, ако твоята Ида беше още жива, щеше да е вече лелка! — развика се Наоки, който съвсем загуби търпение.

Думите му, изглежда, ужасно обидиха столчето. То не отвърна нищо, обърна се към стената и застина, сякаш се вкамени. Приличаше на сърдит котарак, който по същия начин би се извърнал с лице към стената.

На Наоки му стана жал за столчето.

— Ще дойда пак! — успокои го той и излезе от къщата.

Пътеката, която минаваше през горичката, бе обрасла с бурени, явно тук отдавна не беше стъпвал човешки крак. Пъхнал ръце в джобовете, сякаш стискаше нещо с все сила, Наоки крачеше по пътеката, като се стараеше да избира по-проходимите места.

Когато мина през горичката и се добра до задния вход на дядовата къща, той чу веселото гласче на Юко:

— Батко си дойде!

— Ето го, наистина! Е, слава Богу! — обади се и Рицуко.

Рицуко държеше за ръка Юко, двете тъкмо се канеха да излизат.

— Да вълвим там, хайде! — викаше Юко и дърпаше Рицуко към горичката, откъдето току-що се бе появил Наоки.

— Не бива, няма какво да правим там.

— Чу ли, там е само гора и нищо друго. По пътеката изобщо не може да се минава. Само цикади има и толкова Не успя ли да хванеш нито една, Наоки-чан?

Наоки помръдна неопределено устни. Юко му се притече на помощ. Тя изведнъж взе решение.

— Там е в къщи, да вълвим в къщи!

— Да не би да искаш да се върнеш в Токио? — запита я с успокояващ глас Рицуко, сякаш не бе разбрала точно желанието на Юко. — Слушай, а защо да не отидем да се полюлеем на люлките?

Идеята се стори съблазнителна на Юко, тя моментално се съгласи и тръгна след Рицуко:

— Да идем на люките!

— Наоки-чан, хайде с нас!

— Аз ли…

— Впрочем научих името на оня майстор, който е направил столовете!