Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (8)

8. Идва ред на чистенето

Понякога се случва човек изобщо да не може да се разбере с някого, колкото и да му говори, както и да го убеждава — просто да се пукнеш от яд. Наоки усети, че пак го засърбя кракът да ритне столчето. Ала си помисли, че е по-добре да не го закача. Не е хубаво да риташ когото и да било. В края на краищата обаче това противно столче би трябвало да разбере, че Наоки и Юко нямат нищо общо с тази къща. Това лесно може да се докаже. Най-добре би било да се махнат оттук. След няколко дена ще се върне майка им, тогава те ще се качат с нея на влака и ще си отидат в Токио. А столчето ще се щура насам-натам из къщата в пълно неведение. Наоки си представи тази картина и усети внезапно някаква тежест в гърдите. В ушите му отекна самотният шепот на столчето: „Няма я… няма я…“ То явно търси някого, затова сбърка Юко с друго момиче. Как ли да се измъкнат от тая бъркотия?

— Ида ще дойде. Пак ще се върне — изрече внезапно столчето.

Неговата непоколебима увереност, че тя ще се върне непременно, каквото ще да става, раздразни Наоки. Нещо му хрумна и той веднага го изказа гласно:

— Ида е чуждестранно име, нали? Пък и къщата не е като японските — я каква печка има… Има нещо странно в това.

Столчето като че ли се разсърди.

— Откъде накъде ще смяташ Ида за чужденка? Уж ти била сестра, уж не знам какво… Тя си е японка, ясно ли ти е?

— Ами че Ида е чуждестранно име! Срещал съм го в една приказка на Андерсен, казваше се „Цветята на малката Ида“.

— Ето, виждаш ли? Тъкмо това имам предвид — и столчето се разсмя гръмко. — Това е то, всичко знаеш, само дето се правиш на ударен. По онова време майка й беше още здрава. Тя, Ида де, беше малка и майка й често й показваше една книжка с картинки, май приказки на Андерсен бяха. Малката толкова обичаше книжката, че накрая взе сама да си вика „Ида“. Тогава всички започнаха да я наричат „Ида-чан“. Нали така беше?

— Нищо подобно! Викахме й Ида, защото тя има по-особено лице. Идеята беше моя, ако искаш да знаеш. Един път я нарекох с това име и тя веднага го запомни.

— Разбира се, тя е схватливо дете — прекъсна го столчето. — Спомням си веднъж, изяде си ориза с лъжичката, сложи купичката върху чинията, благодари за обеда и се поклони. Сетне затупурка към мивката да остави съдовете за миене.

— Да, наистина! Мама се стресна да не би да стане беля и й каза, че е хубаво, дето помага в кухнята, само да внимава да не счупи паничката.

— Точно така беше! — възкликна столчето.

Думите му сепнаха Наоки. Чудна работа… Говореха така, сякаш и двамата имаха пред вид едно и също дете. Ама че щуротия… Като се поуспокои, ще обмисли всичко, както трябва. Нищо вече не разбираше, оплел се бе като пате в кълчища.

Наоки се изправи и започна спокойно да обикаля къщата. На кухненската етажерка бяха подредени супени чинии на цветчета, сервиз за кафе и някаква кафеварка. Най-отгоре се мъдреше чудноват старинен сандък. На предната му част се виждаше скала и нещо като отвор — овално прозорче, върху което бе опънато парче плат. Приличаше на радиоапарат.

— Нещо обаче липсва… Ами да! Телевизорът! — каза си Наоки на глас.

Щом в тази къща няма телевизор, това сигурно означава, че нейните обитатели са изчезнали преди времето, когато се е появила телевизията. Всъщност и сега се срещат домове без телевизор.

Да, но…

До радиоапарата имаше стара етажерка с няколко книги. На стената до етажерката бе закачен календар. Той бе от ония календари, на които всеки ден се откъсва по един лист. На първата страница можеше да се прочете само цифрата „шест“.

Наоки излезе от трапезарията и отиде в кухнята. В каква тъжна кухня попадна! Нямаше ни ослепително бял хладилник, ни тостер, нито газова печка. На пода се бе посипал от един платнен чувал боб. В кошницата се търкаляха някакви зеленчуци, приличаха по-скоро на изсъхнали коренища. Ала все пак личеше, че кухнята е била обитавана някога — за това говореха тенджерите и тиганите, оставени върху полицата за съдове, и двете панички, и клечките за хранене, които съхнеха от памтивека на сушилката до мивката. Единият чифт клечки изглежда принадлежаха на възрастен човек, по всяка вероятност мъж, другите клечки — малки, покрити с червен лак — сигурно бяха детски, горе-долу за дете голямо колкото Юко. На една от паничките беше нарисувано куче — вероятно от нея се е хранело момиченцето.

— Кой е живял тук? Къде са се дянали хората от тая къща? — запита Наоки столчето.

— Ида и дядо й, защо се правиш, че не знаеш! Къде са се дянали, питаш? Не е ли все едно, щом като Ида вече се е върнала. Ида се върна, разбери!

— А дядото няма ли да се върне?

— Разбира се, че ще се върне. Нали Ида вече е тук, значи и той ще се върне.

— Докога са живели тук дядото и Ида?

— До вчера.

— До вчера ли? Какви ги съчиняваш, нали когато дойдох тук вчера, в къщата нямаше никой! И предишния ден тук не е имало хора.

— В такъв случай сигурно е било денят преди вчера… Не, като че ли бъркам нещо — каза столчето ужасно притеснено и потъна в дълбок размисъл.

— Трябва да е било преди много, много време… Кога точно, не помниш ли?

— Денят преди вчера, а може би и преди него да е било, знам ли — рече столчето опечалено. — И дядото, и Ида рядко излизаха от къщи. Оная сутрин обаче излязоха много рано. И край — оттогава вече не ги видях. През цялото това време седя тук и ги чакам. „Няма ги… няма я… никъде ги няма…“ — шепнех си аз и полека-лека започнах да се размърдвам. Това „вчера“ продължи безкрайно дълго. По едно време, не помня кога точно, усетих, че вече мога да ходя. Започнах да обикалям цялата къща и да ги търся. Няма я, няма я Ида, никъде я няма. Помня как ме яхваше — такава една мъничка, крехка! А ето че я няма… Вчера за първи път излязох от къщи. И те срещнах теб. Но Ида я нямаше.

Столчето замълча, сетне изведнъж пак забъбри оживено:

— И все пак тя се върна! Тя е отново тук. След малко ще се появи, ще видиш.

— Нищо подобно. Тази Ида, която ти чакаш, няма нищо общо със сестра ми.

Столчето не чуваше какво говори Наоки. Изглеждаше потънало в унес, като че ли се вслушваше в някакъв далечен глас.

— Тя ще се върне. Ето, чуй — вече се чуват стъпките й по пътеката… Това са детски стъпки. Още малко и ще се покаже!

— Престани!

Наоки се изправи. Какъв е този театър, не можеш да ме подведеш така лесно, искаше да каже той, но изведнъж се сепна. Отвън долетя гласът на Юко:

— Лазлешете, моля! Повядай, моля!

Стъпките й се приближаваха: троп-троп-троп. Какъв ли вятър бе я довеял насам?

— Това е Ида, моята Ида! — викна столчето и се изпречи на пътя на момиченцето, което се бе озовало вече вътре.

Беше наистина Юко — тя връхлетя върху столчето и направо седна отгоре му.

— Къде ходи досега, Ида? — запита я столчето с нежност.

— На молето, на колаба! — отвърна Юко, клатейки крачета.

— А дядо?

— Довиждане, анколомочи^[1], ще се видим пак!

Неочаквано тя тупна на пода, вдигна на ръце столчето и започна да го люлее, като го крепеше с ръце и крака. Като че ли искаше да си играят на люш-люш.

— Колаба се люшка, колаба се люшка! — писукаше тя весело и се кискаше.

Столчето най-охотно я остави да го люлее и я запита:

— Казал ти е „довиждане“, тъй ли? Значи сигурно скоро ще дойде и той!

Юко изглежда загуби желание да му отговаря, остави столчето, скочи на крака, стисна юмручета, допря ги едно до друго и започна да ги размахва нагоре-надолу, като пееше:

— Мелим олиза, плавим блашно! Мелим олиза, плавим блашно!

Сетне спря да пее и се заля отново в смях. Наоки никога не я беше виждал да се забавлява по тоя начин.

— Питки да наплавим, питки да наплавим! — викна пак Юко, пляскаше с лявата си ръчичка по дясната, обръщаше длани и сетне пляскаше с дясната по лявата — тая игра, изглежда, ужасно я забавляваше.

След като се позабавлява така известно време, Юко се втурна в стаята срещу трапезарията и измъкна от скрина едно одеялце.

— Ба-бу, ба-бу! — развика се тя, разстла одеялцето и се търкулна върху него. Започна да милва с ръчички повърхността му и да повтаря напевно: — На молето бяхме, на колаб се качихме, сълничките видяхме…

— Ида така си е кръстила това одеяло — „ба-бу“, и изобщо не може да заспи без него — каза столчето.

— И Юко е същата открай време — отвърна Наоки.

Чудно защо Юко донесе одеялото от другата стая, сякаш беше нейното. Кога и къде ли се бе научила тя на тия игри — за брашното и питките? На всичко отгоре тя изобщо не поглеждаше към Наоки, откакто беше дошла. Ето я — играе си в ъгъла на стаята, през ум дори не й минава да му се обади, да дотича при него. Седеше съвсем близо до брат си и се правеше, че не го забелязва.

— Стана ли ти ясно най-сетне, че Ида живее тук? Ако си наистина неин брат, значи и ти живееш в тази къща.

— Хъм, аз ли… — измърмори Наоки със свити устни. И неочаквано възкликна: — Идея!

Хрумна му нещо: тази къща да стане техният таен дом! Докато са в Ханаура, ще си живеят тайно тук.

— Чудесно!

Неговото гръмко възклицание стресна столчето и дори Юко, която се търкаляше върху одеялото, подскочи от изненада.

— Батко, тук ли си? — провлече тя, като се втренчи в Наоки, сякаш събудена от сън.

— Щом като ние с Ида сме от този дом, трябва да се запретнем да го пооправим. Толкова е разхвърляно тук, нищо чудно и призраци да се завъдят. Човек трябва едва ли не на пръсти да ходи и да се озърта.

— Ула, плизлаци! — зарадва се тутакси Юко.

На Наоки му стана досадно. Какво толкова се радва този дребосък?

— Ей че весело, тук има плизлаци! — тя се завъртя палаво, като сочеше с пръстче наоколо.

Столчето изглеждаше ужасно недоволно.

— Аз чистех както се полага. Наскоро оправих всичко, за да е подредено като се върне Ида с дядо си — каза огорчено то.

— Така де, вярвам ти. Много си се постарало. Подът е съвсем чист. Но днес аз ще го доизчистя.

Наоки прегърна Юко и взе одеялцето, върху което тя седеше.

— Ето, виж — не съм ли прав? Прахоляк, паяжини, какво ли не. Ще им видим сметката, нали, Ида-чан?

— Аха! — Юко заподскача, вдигна пръстче нагоре и започна да вика: — Сметката на плизлаците, сметката!

Наоки отиде в кухнята и взе метлата. Поогледа се, но не откри нищо, което да напомня прахосмукачка. Само метлата явно нямаше да помогне, всичко бе потънало в прах. Първо ще помете с тая твърда съмнителна метличка, а после ще трябва да се развърти с парцала. Но търсенето не се увенча с успех — от парцал нямаше и помен.

— Карай да върви!

Наоки съблече ризата си и остана само по потник, сетне енергично смъкна и него. Наля вода в кофата, бухна в нея потника и захвана да бърше наред. Прахът бе просто ужасен и потникът почерня моментално, но затова пък кухнята светна от чистота.

Наоки наля вода в една чаша, сложи в нея клонче олеандър и го постави на масата. В един миг къщата се преобрази.

Столчето обикаляше наоколо, обзето от силно вълнение. Юко наля вода в една каничка и започна да си играе на домакиня. Когато Наоки попривърши с чистенето, слънцето вече клонеше към залез.