Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
hristo1977 (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Автор: Миоко Мацутани

Заглавие: Историята на говорещото столче

Преводач: Нели Чалъкова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: японски

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: японска

Печатница: печатница „Димитър Найденов“

Излязла от печат: април 1985 г.

Редактор на издателството: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Рецензент: Цветана Кръстева, Людмила Холодовоч

Художник: Петър Терзиев

Коректор: Росица Друмева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1704

История

  1. — Добавяне

20. Писмото на Рицуко

Около седмица след като Наоки се завърна в Токио, майка му получи писмо от баба. Като четеше писмото, тя каза на Наоки:

— Баба ти пише за някакво момиче на име Рицуко, било постъпило в болницата.

— Не може да бъде! От какво е болна? Покажи ми писмото, моля ти се!

Наоки дръпна листа от ръцете на майка си, но тя го перна по пръстите.

— Не бива да взимаш без разрешение това, което друг чете.

— Моля ти се, мамо!…

— Добре, ето, на — чети.

Почеркът на баба му беше доста нечетлив. Наоки успя да прочете само, че за съжаление Рицуко е пак в болницата и би било добре той да й напише писмо, нали толкова се е грижила за него.

— Да й напиша, ама като не й знам адреса? — измърмори Наоки, но изведнъж се сепна: — Мамо, виж, май че пише „пак е в болницата“!

— Къде пише „пак“?

— Ето тук, погледни. Значи Рицуко-сан и преди е лежала в болница!

— Да, така излиза.

Майка му също не беше в течение.

Ала няколко дни по-късно пристигна писмо и от Рицуко.

Освен него дойде и някакъв навит на руло лист. Наоки трескаво разкъса плика.

„Скъпи Наоки-чан — пишеше Рицуко, — много съм ти признателна за всичко. Срещата с теб се превърна в събитие, което промени моя живот. Благодаря ти от все сърце!

Наоки-чан! Оказа се, че аз съм Ида. Същата онази Ида, която столчето е чакало толкова години. Само че когато те срещнах за първи път, още не знаех това.

Не съм била навършила и три години, когато в Хирошима паднала атомната бомба и аз съм се скитала сама по разрушения град. Тогава ме намерили сегашните ми мама и татко. Те били отишли в Хирошима да търсят своите родители и тригодишното си момиченце, което били оставили само за един ден при тях, а намерили мен. Родителите им и детенцето били загинали, както закусвали сутринта, превърнали се в купчина кости. Мама и татко, които били загубили своите родители и дъщеричката си, ме видели да щапуркам самичка и решили да ме вземат и да ме отгледат на всяка цена.

Когато ме попитали как се казвам, аз съм отговорила «Ида-чан». Попитали ме на колко съм години и аз съм вдигнала три пръста. Моето име било избродирано на панталонките, но те били скъсани и се виждало само «цуко».

Тогава новите ми родители решили да ме нарекат «Рицуко» и ме взели със себе си. Те нямаха други деца, тъй че сигурно много са се радвали, че са ме намерили.

Узнах, че не съм тяхна истинска дъщеря, когато вече ходех на училище. Безумно ми се искаше да срещна, да зърна поне за миг моите истински родители. Само затова си мислех — дали цялото ми семейство е загинало по време на бомбардировката, или са още живи. Постепенно си внуших, че са живи и здрави и че един ден ще срещна някъде моите истински татко и мама.

След време, обаче, здравето ми започна да се влошава — силите ме напускаха, на шията ми се появи подутина, мъчеха ме силни болки. Постъпих в болница и ми поставиха диагноза — левкемия като последица от атомната радиация. Разбира се, и лекарите, и мама криеха истината от мен, защото тази болест е неизлечима. Ала по една случайност аз узнах диагнозата. Разбрах и друго — че страшната болест дори след двайсет години настига онези, които са оцелели след атомната бомбардировка, и че всички умират от нея…

Дълго лежах в болницата, сменяха ми кръвта, резултатите от лечението бяха обнадеждаващи и аз се почувствувах по-добре. Излязох от болницата и отново заживях нормално. Тогава те срещнах и теб, Наоки-чан.

Разбира се, в началото изобщо не подозирах какви мисли те вълнуват и защо се интересуваш от оня майстор на столове, а и не допусках, че работата може да се окаже толкова сериозна. Но когато узнах за календара, останал завинаги на шести август четиридесет и пета година, на деня, когато е паднала атомната бомба, останах потресена. Реших на всяка цена да разбера какво се крие във всичко това.

Ти ми разказа цялата история и още нещо ме порази: момиченцето, което столчето чакаше, се наричало Ида-чан. А нали ти споменах, че аз самата съм твърдяла, че се казвам Ида когато ме намерили да скитам по опожарената Хирошима.

Нали си спомняш, че те помолих да ме заведеш в странната къща? Тогава останах след вас уж за да поизчистя. Влязох в стаичката, откъдето Юко-чан беше изнесла моливите, за да ги прибера обратно, и извадих от шкафа кутията с играчки. Това беше облепена с хартия кутия от мандарини. Вътре намерих о-тедама — няколко малки вързопчета, ушити от вълнен муселин, в които има камъчета. Сърцето ми се сви от тревожно предчувствие.

«Ще разгадая тази тайна, каквото ще да стане» — ти казах тогава.

Същия ден ходихме на реката да пускаме фенерите, нали си спомняш? На другия ден започна да ми се вие ужасно свят и се наложи да постъпя отново в болницата за пострадалите от атомната бомба в Хирошима. В болницата прочетох писмото, което ти беше оставил за мен.

От вълнение ми спря дъхът. Чаках с нетърпение да дойде лекарят да ме прегледа. Когато ме прислушваше, аз го попитах:

— Господин доктор, имам ли някакви бенки на гърба?

— Да, дори три една до друга. Рядко съм виждал такова нещо — отвърна той.

Думите му ме накараха да се просълзя.

Ти, Наоки-чан, ми разкри, че Мунаката Макико е била майката на Ида. Бях на седмото небе от щастие. Когато видях на оная книга надписа «Мунаката Макико», бях отчаяна, едвам успях да се овладея. Бях очаквала да бъде «Мунаката… цуко» — каквото ще да е име, Муцуко ли, Ецуко ли, само да завършва на «цуко», тогава щях да знам, че книгата е била моя. Но когато прочетох в твоето писмо, че Макико е била майката на Ида, не можах да удържа сълзите си.

Сигурно дядо ми е бил донесъл тази книга, когато се е завърнал от чужбина. Мама я е прочела, а след време книгата е станала моя. И затова започнали да ми викат «Ида».

Хартийките, които събрах в стаята на дядо, бяха, както се досетих, семейни регистри. От болницата направих справка в селото, обозначено на хартийките, и така разбрах кои са били мама и татко. Тя е била единствена дъщеря на своите родители, затова баща ми бил приет в тяхното семейство. Той загинал на фронта, а тя починала една година преди да падне атомната бомба. Тогава узнах също, че моето име е всъщност Ицуко. След смъртта на мама ме взел дядо ми. Оня ужасен ден той ме завел в Хирошима, трябвало да отиде там по работа. В Хирошима ни настигнала бомбата. Вероятно дядо е загинал по време на бомбардировката. Как съм оцеляла аз — сама не зная.

Играчките о-тедама ми причиниха голяма мъка. Втората ми майка ги прибра някъде. Може би трябваше да ги оставя в себе си. Когато бях вече в болницата, я помолих да ми ги донесе заедно със скъсаните панталонки. Платът, от който бяха ушити панталонките, се оказа съвсем същият като тоя на вързопчетата о-тедама от странната къща. Конците, направата — всичко съвпадаше.

На мама още не съм казвала нищо. Сигурна съм, че моите втори мама и татко, хората, които са ме отгледали, биха се зарадвали, ако им открия истината. Но ми се струва, че би било по-разумно до поизчакам, да обмисля всичко както трябва и тогава да им разкажа цялата история. Та аз самата още не мога да повярвам, все ми се струва, че е някакъв сън…

Когато състоянието ми се подобри, ми разрешиха най-сетне да си отида поне за един ден вкъщи. Тогава отидох пак в къщата — всъщност в моя роден дом — и взех столчето и книжката с картинките. В скрина открих една детска престилка, на която пишеше «Ицуко», и чифт нови панталонки. Бяха ушити от същия плат като панталонките, в които съм била обута в оня паметен ден, дори размерът беше същият.

Ах, да — тогава намерих и нещо важно, което ти си забравил. Изпращам ти го в отделен пакет.

Затворих внимателно къщата и се прибрах у дома със столчето. Мама и татко го погледнаха учудено. Столчето стана досущ както преди, след като го сглобих, просто да не повярва човек. Сега то си кротува до леглото ми. Когато сме сами в стаята, аз му казвам: «Не ме ли познаваш, аз съм Ида! Същата Ида, която е седяла на теб като малка.» Но то не продумва — сърди ли ми се, не ме ли признава не мога да разбера. Изглежда не може да се примири с мисълта, че малката Ида е пораснала.

Наоки-чан! Сега вече ми е напълно ясно — аз съм съвсем сама на този свят и хората, които търсех дълги години, мама, татко, дядо, не са вече между живите. Това откритие ми причини огромна скръб. Единствената ми утеха е малкото столче, което е обикаляло из къщата и все е чакало да се върна през всичките тези месеци и години.

Аз непременно ще оздравея, Наоки-чан! Нямам никакво намерение да се предам на смъртта. Искам да се преместя в моя роден дом. Ще видиш как ще се разхубави живият плет, като го подрежа. Ще пусна златни рибки в езерцето. Статуята на момченцето пак ще оживее, ще шурти весело струйката вода. Ще измажа цялата къща. Хортензиите ще полюшват едрите си лилави цветове, ще цъфтят розите, ще кипят глициниите.

И знаеш ли, искам да си родя едно момиченце. Ще го слагам да седи на малкото столче. Тогава най-сетне столчето ще се зарадва, ще признае, че истинската Ида се е върнала.

А ти ще ни идваш на гости, нали?“

Така свършваше писмото на Рицуко. Наоки остана дълго време неподвижен. Сетне бавно отвори пакета. Вътре беше неговата забравена картина. Тогава той се бе сетил за нея, но нямаше сили да иде да си я прибере.

Гледаше картината и му се струваше, че вижда цъфналите рози, вижда Рицуко, която излиза от къщата с дете на ръце.

— Ще вълвим, ще вълвим вкъщи! Батко, кака Лицуко, Юко-чан, всички заедно! Да вълвим пли столчето!

Не бе усетил влизането на Юко. Тя го подканяше нетърпеливо, провличайки напевно думите. Очите на Наоки се напълниха със сълзи. Нима е възможно Рицуко да умре? Не, ще оздравее! Тя ще оздравее на всяка цена! И тогава къщата ще оживее отново, ще дойдат пак радостни дни.

Край