Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Нели Чалъкова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- hristo1977 (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- taliezin (2015)
Издание:
Автор: Миоко Мацутани
Заглавие: Историята на говорещото столче
Преводач: Нели Чалъкова
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: японски
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Националност: японска
Печатница: печатница „Димитър Найденов“
Излязла от печат: април 1985 г.
Редактор на издателството: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Рецензент: Цветана Кръстева, Людмила Холодовоч
Художник: Петър Терзиев
Коректор: Росица Друмева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1704
История
- — Добавяне
1. Влакът пристига в Уракава
Когато звънна звънецът и гласът на високоговорителя съобщи, че пристигат, Наоки въздъхна с облекчение.
След пет минути пристигаме в Ханаура. Изходът е от лявата страна на вагона по посока на движението, време на престоя две минути.
Това се казва пътешествие, три часа и десет минути пътуваха от Токио до Осака с шинкансена[1], в Осака смениха влака и още пет часа до Ханаура — общо осем часа и десет минути. Наоки изчете от кора до кора списанието с комикси, което си носеше за из път, успя дори да изяде два сладоледа. Гореше от нетърпение да пристигнат час по-скоро. Виж, Юко е друго нещо — седи си между него и мама, гушка се ту в нея, ту в него и си пее песнички в захлас. Тя бе с две години и единайсет месеца по-малка от брат си и не й придиряха особено. Наоки обаче беше вече четвъртокласник. Колкото и да скучаеше, някак не му подхождаше да лудува във влака.
— Наоки-чан[2], свали багажа! Можеш ли да се справиш сам? Готово ли е? Ей, Ю-чан, събуди се, чуваш ли! Пристигнахме!
Мама се суетеше и даваше команди на двамата едновременно. Юко спеше непробудно. Възбудата от пътуването я беше изтощила съвсем. Наоки стъпи върху седалката и докато сваляше една по една двете пътни чанти — сивата и бялата, хвърли поглед към Юко, която спеше, облегната назад. Както я гледаше отгоре, тя му изглеждаше истинско дребосъче. Приличаше на играчка, същинско мече, изпружило лапи напред. Нейната дълга черна коса, която не знаеше какво е ножици, обрамчваше бледото й личице от двете страни.
— Ю-чан! Юко, събуди се!
Юко продължаваше да спи, затворила плътно очите си с дългите мигли.
Мама изглежда загуби търпение и повиши тон:
— Ида-чан!
Тогава малката Юко най-сетне се събуди. Повъртя неразбиращо сънени очички, но като забеляза Наоки, който стоеше прав на седалката и я наблюдаваше развеселен, сбърчи личице в недоволна гримаса и повтори след мама:
— Ида!
Наоки не издържа и се разсмя. Тя бе научила това име от него и то, изглежда, й допадна, защото често сама го повтаряше. Когато й кажеха „Ида“, веднага се обаждаше с готовност.
— Какво ти става, едвам си се събудила и вече се цупиш! Виж я ти! Хайде, слизаме! По-бързо си обувай обувките, че баба и дядо ни чакат!
Наоки се напрегна и свали чантите. Сивата беше негова и на Юко, а бялата — на мама. Вътре имаше книги и затова му се видя доста тежичка.
— Мамо, дълго ли ще останеш в Кюшу? — запита Наоки с престорено безразличие.
— Ще гледам да се върна колкото може по-скоро. Но когато човек пътува по работа… Нали ме разбираш?
— Ясно.
Наоки се умърлуши. Мама работеше отдавна, още отпреди той да се роди и за Наоки това беше в реда на нещата. Веднъж — тогава той бе на около пет години — мама трябваше да ходи в командировка в Нагано и реши да го вземе със себе си. Канеше се да го остави при леля му, която живееше в едно село, потънало в ябълкови градини.
Ала сутринта мама докосна ръката му и усети, че Наоки целият гори. Измери температурата му и видя, че се е повишила. Да му даде ли веднага лекарство? Чудеше се как да постъпи — дали да го вземе или да го остави. В края на краищата реши да го вземе със себе си и двамата тръгнаха със следващия влак. Докато седяха в купето, тя му правеше студени компреси и щом пристигнаха в Нагано, веднага го заведе на лекар. А на другия ден замина по своите дела, оставяйки Наоки на грижите на лелята. Наоки си лежеше кротко, само от време на време мрънкаше: „Нека дойде мама, поне за мъничко!“ и на лелята й се късаше сърцето.
С една дума, Наоки бе свикнал с отсъствията на мама. Сегашното им пътуване до Ханаура бе свързано пак с нейната работа. Когато се разбра, че трябва да ходи в Кюшу, тя каза:
— Да направим така: ти и Юко ще ме чакате у дядо и баба в Ханаура, през това време аз ще отида до Кюшу и бързо ще се върна. От Ханаура е съвсем близо до Кюшу и освен това ти си във ваканция. Става, нали?
Наоки, разбира се, се съгласи. Нямаше нищо против да отидат на гости на дядо в Ханаура, пък и идеята да пътуват с шинкансена много му допадна. Като си помисли, че трябва да се занимава с Юко, той си каза: „Ами сега?“ Мама сякаш прочете мислите му, защото добави:
— И се грижи за Юко! Баба и дядо са вече стари, нали разбираш?
— Ясно. Да слизаме!
Той свали сивата чанта и я изнесе в коридора, а мама взе бялата, хвана Юко за ръка и двете го последваха. Влакът навлизаше в гарата на Ханаура.
Дядовата къща се намираше не твърде далеч от гарата, на двайсетина минути път с кола. Той бе дошъл да ги посрещне на гарата, нали пристигаше дъщеря му с внучетата. Като се качиха в едно такси, дядо присви очи и попита:
— Та кога, значи, заминаваш за Кюшу? Почини си първо, че тогава тръгвай!
— Не, в никакъв случай. Ще тръгна довечера с нощния влак. Прощавайте, че ви оставям Наоки и Юко.
— Ей че си заета!
Дядо явно не можеше да проумее защо е нужно тя да хукне веднага за Кюшу, без да остане поне за една нощ. Каква ли пък е тая важна работа!
— Колко дни, казваш, ще прекараш в Кюшу?
— Ами… четири-пет, може би повече, а може би и по-малко — каза тя и наклони глава настрани. — По работа отивам, знам ли колко време трябва да остана. Но ще гледам да се върна по-скоро.
— Да, да. С Наоки е лесно, но виж, Юко… Каквото и да си приказваме, тя е само на три годинки. Ако ревне мамо, та мамо, какво ще правим тогава?
— Юко не е на три годинки, а на две — намеси се момиченцето.
— Ха! Не била на три години! Браво на тебе! — удиви се дядото.
Тогава Юко изтърси глупост — сигурно не за да покаже, че е къде-къде по-умна, отколкото я смятат, а просто ей тъй:
— Дядо, а защо на главата ти няма коса?
— Туй то, сега я оплескахме!
Всички избухнаха в смях. Обърканата Юко като че ли се засегна, задето я взеха на подбив, направи плачлива гримаса, и току ревна, като протестираше през сълзи:
— Не се смейте де, не се смейте!
Големите станаха привидно сериозни и побързаха да я успокоят, едва сдържайки смеха си:
— Добре, добре, няма вече!
Вдигна се голяма врява. Докато усетят, отминаха търговската улица, прекосиха един жилищен квартал и навлязоха в централната част на града. Някога в Ханаура живеел местният княз тоно-сама. Имало два замъка, Ямаджиро, планинският замък, и Кьоджиро, но първият бил разрушен отдавна, а вторият го пренесли в Токио и на неговото място направили парк. Дядото увери Наоки и Юко, че в Ханаура има страшно много интересни неща и в никакъв случай няма да скучаят.
— Само дето майка ви се кани да заминава довечера, без дори да пренощува. Има да се чуди баба — добави той.
Предположението му се сбъдна. Когато пристигнаха, бабата се разохка:
— Дъще, дъще, защо си толкова заета!
— На връщане пак ще се отбия и ще остана една нощ — рече майка им невъзмутимо.
— Е, щом е така, поне чай си пийни.
След това възрастните подхванаха дълъг разговор. „Как само не ги обичам тия техни разговори — мислеше си Наоки. — Смеят се на неща, които изобщо не са смешни, после вземат да си шепнат с тайнствен вид — така до безкрай. И все се суетят около Юко — ту защо плаче, ту защо се смее. А за мен не се сещат, все едно им е дали съм тук или ме няма“. Така размишляваше Наоки и се пръскаше от яд. „От утре, значи, отговарям за Юко. Добре тогава, останали са ми на разположение няколко часа свободен живот“ — каза си той и се измъкна тихичко от дядовия дом.