Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Нели Чалъкова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- hristo1977 (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- taliezin (2015)
Издание:
Автор: Миоко Мацутани
Заглавие: Историята на говорещото столче
Преводач: Нели Чалъкова
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: японски
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Националност: японска
Печатница: печатница „Димитър Найденов“
Излязла от печат: април 1985 г.
Редактор на издателството: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Рецензент: Цветана Кръстева, Людмила Холодовоч
Художник: Петър Терзиев
Коректор: Росица Друмева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1704
История
- — Добавяне
10. Децата знаят всичко
Сутринта Наоки се занимаваше с домашното, което им бяха дали за ваканцията. Дойде пощальонът и пусна нещо в кутията. Беше картичка от майка им.
„Предишния ден тук беше ужасна мъгла и човек не можеше да се добере до кратера, дори контурите на вулкана не се виждаха, но когато аз се качих горе, времето се проясни — казват, че такива хубави дни в годината в тоя край се броят на пръсти…“ — пишеше тя.
— Нали ви казах? На мама не можеше да не й върви, знам си аз — каза Наоки, като съзерцаваше картичката с димящия кратер на вулкана Асо.
— Нехайна е тя. Пише „как сте, добре ли сте“, защото така е редно, ама да вземе да напише кога ще се върне — виж, за това не се сеща — измърмори сърдито бабата.
— Значи ние ще останем у вас още известно време, така ли? — възкликна радостно Наоки.
Не му се тръгваше за Токио, преди да се е изяснила загадката около столчето.
— Батко, хайде по-бълзо! — мрънкаше Юко. Омръзнало й беше да го чака.
— Я погледни, Юко е написала нещо! — възкликна бабата.
Наоки се развика:
— Хартията ми! Хартията за съчинението! Какво си направила, Юко!
Юко бе докопала хартията, на която Наоки трябваше да пише съчинението за лятната ваканция и я беше изписала цялата — квадратче по квадратче — със знаци от азбуката и някакви неразбираеми драскулки.
— Защо пипаш без разрешение вещите на брат си?
Юко моментално избухна в плач. Притисна мокро личице към гърдите на баба си и занарежда:
— Юко написа лазказ! Не се сълди, батко! Чуваш ли, не се сълди!
— Добре, добре, не плачи. Учила си уроците, значи. Не й се сърдиш, нали? А ти, Юко, да му се извиниш! Хайде, кажи: „Извинявай, батко!“
Като хлипаше и подсмърчаше, Юко се изправи, вдигна ръчички нагоре, приклекна и рече:
— Извинявай, батко!
Нейният непохватен поклон беше толкова забавен, в тоя момент тя тъй напомняше послушна маймунка, че дори ядосаният не на шега Наоки не издържа и прихна. Бабата и дядото, разбира се, се смееха до припадък.
— Не се смейте, де! Не се смейте! — сърдеше се Юко, която единствена запази сериозно изражение.
Наоки й направи гримаса — яд го хвана на самия себе си, задето се поддаде тъй лекомислено на общото веселие.
— Къде си виждала такива поклони? — попита я бабата.
— Аз я научих да го прави. Веднъж гледах такъв номер по телевизията в едно рисувано филмче. Щом й го показах, веднага го запомни.
— Уж си по-голям от нея, а пък умът ти… Как тъй ще я учиш да се кланя като някоя маймунка. Хайде, Юко, успокой се!
Юко кимаше усърдно с глава в знак на съгласие с думите на баба.
— Я гледай ти, какво нещо! — рече дядото, като взе изписаният от Юко лист хартия. — Представете си само, какво ли може да се върти в главата на едно дете, ненавършило още три години, когато пише всичко това? Струва ми се, че човек най-добре разбира всичко, докато е съвсем малък. Колкото по-голям става, толкова повече умът му се пълни с врели-некипели и той започва постепенно да забравя главното.
— Може и така да е — съгласи се бабата, като наливаше чая.
Наоки наклони глава.
— Да, ама децата нали затова са деца, защото нищо още не разбират?
— Струва ти се, че не разбират, ако гледаш отстрани. Само че човешкия живот не можеш тъй просто да го проумееш. Когато се роди дете, то наследява от баща си и майка си много неща — кръвта, характера, нали така?
Наоки кимна. Разговорът се насочи към непонятна за него материя.
— А нали когато са се появили на бял свят, майката и бащата пък носят наследствеността на своите родители? Тъй че всяко бебе, дето уж изглежда, че не умее нищо друго, освен да плаче и да размахва ръчички и крачета, всъщност носи товар, който идва от далечното минало.
Дядото вдъхна аромата на чая, който бабата му беше наляла в една голяма чаша, и продължи своя разказ с чашата в ръце:
— Струва ми се, че човешкият живот е нещо като поток. Хората, които се раждат, приличат на пяната. Тя излиза на повърхността и после пак изчезва. Умре ли някой, значи се е върнал обратно в потока. Самата пяна е най-обикновена вода, не е нищо друго, освен частица от вечно течащия поток.
Наоки въздъхна. Опитай да го разбереш, де! Ала в паметта му се запечата отчетливо мисълта, че може би Юко, която е най-близо до бебешката възраст, най-добре знае нещо такова…
Ами да — ако някой нещо знае, това е само Юко! И тайната на странната къща… И нейната собствена — Юко ли е тя, не е ли…
— Батко, хайде да тлъгваме! — Юко стана от мястото си. — Сложи си шапката и да тлъгваме.
Наоки се изправи.
— Добре, тръгваме.
Дядото също побърза да се надигне:
— Е, да потеглям и аз, че иначе ще закъснея за автобуса.
— Да, разбира се.
Бабата сгъна внимателно листа хартия, изписан от Юко.
— Ще запазим този лист, нали Юко-чан се е постарала да го изпише.
— Сложи шапката, да тлъгваме! Довиждане, анколомочи, ще се върнем пак! — въодушеви се Юко и започна да подскача и да маха с ръка.
— Брей, виж я ти нашата Юко, какви неща знаела? Къде си чула тия думи?
— Кой я знае! Вчера току изведнъж започна да пее такава една песничка.
Дядото се разсмя, докато си връзваше вратовръзката:
— Да не би да си я е спомнила от някой свой предишен живот? Ха-ха-ха!
И като завърза косата на Юко с ластик, той й нахлупи шапката и рече:
— Анкоромочи са много вкусни питки, трябва да си хапнем някой път.
Юко отвърна тайнствено:
— Те не се ядат.
— Как да не се ядат, като са толкова вкусни!
— Вкусни ли са? А-а!
Думите му направиха такова силно впечатление на Юко, че всички останаха учудени. Ако помнеше нещо от предишния си живот, сигурно щеше да знае поне какво е анкоромочи, ала ето на — нищо не помни. Наоки се разсмя и излезе в антрето. Взе клетката за цикади и каза:
— Е, Юко, да тръгваме.
— Да тлъгваме!
Дядото се обади, докато обуваше обувките си:
— Почакайте ме малко, де!
— Дядо, хайде! Юко-чан вече тлъгва.
Юко изскочи навън, като махаше с ръчичка. Времето и този ден беше ясно. Тримата — дядото и двете му внучета — вървяха по пътеката покрай белия зид. Наоки размахваше пръта с мрежата за цикади. „Днес ще уловя двайсетина парчета“, мислеше си той. Трябва да покажа на баба си на какво съм способен. Нали предната вечер тя му разправяше, че децата в Токио не ги бива да ловят цикади.
Ала желанието му скоро се изпари. Случи се следното. След като се разделиха с дядото, който се упъти към гарата, те минаха по каменния мост Меганебаши над рова, навлязоха в района, където някога се бе намирал княжеският дворец и изведнъж се натъкнаха на Рицуко. Тя седеше в сянката и четеше книга.
— Наоки-чан, на лов ли си тръгнал?
— Аха.
— А това малко момиченце да не би да е Ида-чан?
— Ама ти откъде я познаваш?
— Баба ви ми разправяше за нея. Името й е особено тъй че и веднъж да го чуеш, ще го запомниш веднага. Здравей, Ида-чан!
— Здлавей! — отвърна й Ида малко стеснително, като се криеше зад гърба на Наоки.
— Вижте колко е хубаво тук, толкова много дървета има! Я, какво става там?
Тя се надигна. Наоки отправи поглед в посоката, накъдето гледаше Рицуко. Шестима малчугани удряха с пръчки едно дърво.
— Ей, вие, какво правите?
— Берем жълъди.
— Жълъди се берат наесен, има още много време, до като узреят. Не бива да се удрят дърветата с пръчки — каза Рицуко със строг глас.
Хлапетата се разбягаха с гръмки и сърдити крясъци.
— Няма смисъл да се берат жълъдите, преди да са узрели и да са паднали сами от дървото. Нали така?
Наоки кимна неопределено. Той беше градско момче и нямаше понятие кога се берат жълъдите.
— В Широяма има много жълъди, те се берат и от шииноки. Задната част на плодовете им е закръглена и може лесно да се прегризе. Вкусът им е като на диви кестени.
— Нима са вкусни?
— Когато бяха малка, много им се облизвах. Ако ги свариш във вода, плодовете на шииноки стават още по-вкусни. Какъв аромат само имат!… Но да те питам за друго. Наоки-чан, ходил ли си в историческия музей?
— Какъв е тоя музей?
— Там се пазят вещите, с които си е служел местният княз и всевъзможни други неща. Ако не си ходил още, хайде да се отбием за малко.
— Да — отвърна колебливо Наоки и погледна пръта.
— Цикадите могат и да почакат.
— Само че аз не нося пари.
— Не се безпокой, аз имам. Да знаеш само какво има в музея — мечове, рицарски шлемове, доспехи, все от тоя род!
Нейните увещания склониха Наоки. Сигурно музеят не е за пренебрегване, дори и да се окаже, че не е чак такова чудо…