Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (14)

14. Загадката на цифрите е разкрита

На следващия ден Наоки все още не можеше да дойде на себе си, но тъй като нямаха уговорка с Рицуко да идва у тях рано сутринта, се залови да учи.

— Браво, Наоки-чан, много си прилежен — каза дядо му, докато се стягаше за излизане.

— Дядо, днес пак ли имаш събрание?

— Днес ли? Трябва да ходя в префектурния съвет пак по вчерашните дела.

— Много ли старци се събират на тези събрания?

— Старци ли? Какви ги приказваш, я се чуй само! Ха-ха-ха! — разсмя се гръмко дядото. — Ами че разбира се, и старци има.

— Тогава попитай дали някой от тях не е чувал нещо за тоя човек — каза Наоки и написа с молив името с големи йероглифи в ъгъла на тетрадката си: „Мунаката Шинкичиро“.

Почеркът му не беше твърде красив, но момчето се постара все пак да напише името четливо.

— Какъв е той?

— Бил е майстор на столове, в историческия музей видях един стол, изработен от него.

— Гледай го ти нашия Наоки, от какви неща се интересува. Добре, добре, ще попитам, може пък някой да го знае.

Дядото взе чантата си.

— Вчера преди да изляза, ви обяснявах за човешкия живот и в крайна сметка закъснях за автобуса. Днес това не бива да се повтаря, тъй че тръгвам.

— Ще те чакаме! — извикаха бодро Наоки и Юко, като го изпратиха до външната врата.

Дядото и бабата живееха тъжно и самотно, затова сега веселите викове на децата изглежда носеха много радост на дядото. Бабата също беше безкрайно щастлива и като че ли се надяваше майка им да се забави колкото може по-дълго.

— Юко-чан, хайде на пазар — рече тя, хвана веднага детето за ръката и я изведе, макар че нямаше защо да бърза чак толкова. Но сигурно й беше много приятно да се спира с тоя-оня и да се хвали — ето моето токийско внуче! Отлично, помисли си Наоки. По-добре баба да я няма в къщи, когато дойде Рицуко, тъкмо случай да си поприказват, необезпокоявани от никого. Нали се касаеше за тайна!

Когато трябваше да се ходи на пазар, Юко беше винаги съгласна. Затова тя охотно последва баба си.

— Почакай ни, Наоки-чан, ще се върнем до обед!

— Дадено! — отвърна бодро Наоки.

Край на учението, невъзможно беше вече да се съсредоточи над книгите. Наоки излиза на няколко пъти навън, гледаше наляво, гледаше надясно, по едно време тръгна покрай зида и извървя близо стотина метра.

„Дали пък Рицуко не се е отказала? А защо да не отида до мястото, където е бил княжеският замък? Може би тя ме чака там!“ — мърмореше си той. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че сигурно е прав. И тъкмо се накани да си сложи шапката и да излезе, когато изведнъж…

— Добър ден! — чу се отвън глас. Беше Рицуко.

— Ти ли си, како? Нямах вече търпение да чакам и се канех да тръгна — каза Наоки.

Рицуко допря пръст към устните си, като че ли искаше да го накара да замълчи.

— Къде е баба ти?

— Няма я, отиде на пазар.

Рицуко влезе вътре, привела съзаклятнически глава. На Наоки му се стори чудно, че тя поздрави толкова официално, сигурно предполагаше, че баба му си е в къщи.

Ала когато Рицуко седна до масата, лицето й изглеждаше напрегнато.

— Узна ли нещо? Казвай по-бързо!

Рицуко кимна енергично, гледайки Наоки право в очите.

— Успях да разбера това-онова, Наоки-чан. Само че първо искам да те помоля за нещо.

— Да ме помолиш ли? За какво да ме молиш?

— Струва ми се, че не бива сам да си блъскаш главата над тая история. Не трябва да криеш нищо от мен.

— Да, но…

— Мисля, че ти имаш някаква тайна. Затова ти обещавам твърдо да не я издавам. Кажи само на мене!

Наоки въздъхна.

— Обещаваш ли, че няма да ми се смееш?

— Обещавам — отвърна Рицуко със сериозен вид без сянка от присмех. Лицето й изглеждаше строго.

— Ще ти обясня всичко! Само че първо ми разкажи за календара.

— Ето каква е работата…

Рицуко извади от кошницата сгънатия по причудлив начин календар и се вгледа внимателно в последната му страница. „Сега ще разбера всичко“, — каза си Наоки.

— Погледни тук — знаците са се поизличили, но, ако се вгледаш, виждаш, че пише „две хиляди шестстотин и пета година“.

Наоки се наведе над листа. Хартията беше изменила цвета си, беше изгоряла от светлината и знаците не можеха да се разчетат ясно.

— Майче пише „ген“, да, струва ми се, че е „ген“ — значи, начало — каза Наоки, и нарисува с пръст във въздуха знака „ген“.

— Правилно. А тук се вижда знакът „ито“. После идва ето това — и Рицуко написа с пръст като него знака „ки“. — Заедно се чете „киген“ — ще рече, еди-колко си години от новата ера по японския календар. Така че целият надпис гласи: две хиляди шестстотин и пета година от новата ера по японския календар. Разбираш ли?

— Не разбирам — честно си призна Наоки.

— Ние не можем да го разберем, но за хората от по-старото поколение това е съвсем просто. По този начин някога са броили годините — от годината на създаването на Япония. По време на войната в нашата страна не се е използвал европейският календар.

— Виж ти, за първи път чувам за това нещо. Значи излиза, че Япония е по-стара от европейските страни, така ли?

— Не се знае със сигурност. Първо, не е известно кога точно е създадена японската държава, а освен това, старият японски календар вече е излязъл от употреба.

— Сега ми е ясно. В такъв случай коя година е две хиляди шестстотин и пета?

— По европейския календар е хиляда деветстотин четиридесет и пета.

— Шесто число от кой месец е първата страница?

— Кой месец ли? Месеца познах веднага.

Рицуко прелисти календара. Страницата с цифрата „тридесет и едно“ бе последвана от страница, на която пишеше „септември“, а след нея идваше пак „едно“.

— Сега е ясно, било е шести август! — възкликна Наоки възхитен. — Браво на теб, че си го разгадала! Направо си чудесна, казвам ти! Ама то било като днес — нали и днес е шести август!

Рицуко гледаше втренчено Наоки, който бъбреше безгрижно. Очите й бяха пълни с печал. Ала Наоки не забеляза нейното подтиснато настроение.

— Сега е твой ред, Наоки-чан. Хайде, разказвай!

— Добре, ще ти кажа.

И Наоки започна своя разказ за онова, което се бе случило в странната къща, като ту избързваше, ту пак се връщаше назад.

Докато той говореше, Рицуко седеше с ръце на коленете и го слушаше, без да трепне. Изражението на лицето й не издаваше нейната реакция, но Наоки почувствува съвсем ясно, че тя не приема цялата история несериозно, както се безпокоеше той.

След като момчето свърши разказа си, Рицуко дълго седя, без да проговори.

Накрая тя каза:

— Трябва да ме заведеш в тази къща.

Наоки кимна. В този момент отвън се чу гласчето на Юко, която си тананикаше. Рицуко светкавично уви календара в една кърпа, пъхна го в кошницата, след това стана и се запъти към антрето. Вратата веднага се отвори.

— Здравейте! Добър ден, Юко-чан! Бабо, извинявай, че пак ви преча.

Като видя Рицуко, бабата се зарадва:

— Охо, добре дошла! Оня път само дето те обезпокоих, ще прощаваш. Много си внимателна към внучетата ми, благодаря ти за грижите.

— Донесла съм ви нещо, не е кой знае какво, но е специално за вас от мама — каза Рицуко и извади от кошницата праскови. — От Окаяма ни ги изпратиха.

— Много мило от нейна страна!… Какви чудесни праскови! Заповядай, ще пийнем чай.

Бабата отиде в кухнята. Наоки прошепна на Рицуко:

— След обед в три часа Юко ще легне да спи. През това време ще отидем в музея!

— Добре!

Бабата донесе чая и каза, без да подозира тяхната тайна:

— Каква горещина настана последните дни! Да пийнем малко ечемичен чай.

— Кафе! Ще пийнем кафенце!

— Да, да! Ето сипи си и млекце.

Юко наля в чая мляко — тя обичаше да се прави, че пие кафе.