Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (16)

16. Фенерите в реката

Както се полага, Рицуко беше облякла памучно лятно кимоно. Големи сини пеперуди бяха разперили крила на белия фон. Кимоното й отиваше много. Когато разбра, че ще пътуват с влака, Наоки се изненада.

— Аз мислех, че ще ходим да гледаме как пускат фенерите в реката тук, в Ханаура — каза той.

Усмивка огря бялото лице на Рицуко и тя поклати бавно глава. Седяха във вагона. На коленете на Рицуко имаше пакет, увит в кърпа, а върху него тя бе сложила букет пъстроцветни далии.

— Какво е това в кърпата? — запита я Наоки.

— Това ли? Фенер.

— Покажи ми го!

— Сега не бива, като го пусна във водата, ще го видиш.

— Ама че си стисната! Няма да го изям!

Макар да я нарече „стисната“, Рицуко не разгърна пакета, само се усмихна леко.

— Докъде ще пътуваме?

— До Хирошима.

— Аха. В Хирошима ли ще пускат фенери в реката?

— Разбира се! Нали днес е шести август…

— Шести август ли? Август… шести август!

Наоки изведнъж подскочи. Първата страница на оня календар беше също шести август. Какво ли се е случило на шести август?

— Ти си чувал за атомната бомбардировка, нали, Наоки-чан? По време на последната война в Япония над Хирошима за първи път е била хвърлена атомна бомба.

Наоки беше чувал вече за атомната бомба но, кога, къде?…

— Това се е случило преди повече от двайсет години. Хиляда деветстотин четиридесет и пета година, шести август сутринта — небето над Хирошима било съвсем ясно. Американският разузнавателен самолет изпращал сигнали на бомбардировача, който го следвал: „Над Хирошима хубаво време, над Хирошима хубаво време“. И бомбардировачът „Енола-Гей“ с атомната бомба на борда полетял направо към Хирошима, хвърлил бомбата и веднага отлетял обратно.

Наоки слушаше внимателно разказа на Рицуко, без да откъсва поглед от лицето й.

— Бомбата падала бавно с парашут и когато стигнала на петстотин метра височина над града, се взривила. В същия миг пламнал ужасен огън, адски тътен разтърсил небесата. И тогава на земята настанал истински пъкъл. Дългите коси на жените се изправили нагоре, огънят ги обгърнал, невъзможно било да различиш лицата на хората, кожата им се белела, свличала се до раменете и вятърът я развявал насам-натам. Ръцете се оголвали до костите и някои хора изглеждали четириръки… Представяш ли си — двеста хиляди души загинали в един миг!…

Рицуко забеляза ужасения израз на Наоки и млъкна.

— Значи… значи дядото и Ида, които са живели в оная странна къща, и те също… в тоя ден…

— Сигурно така е станало. Календарът свършва на шести август. Къщата е останала, както си е била… Предполагам, че дядото е имал работа и е заминал сутринта за Хирошима и е взел със себе си и Ида-чан. Там ги е настигнала атомната бомба…

— И те са умрели — и дядото, който е правел столове, и Ида, така ли?

Наоки усети тежест в гърдите, сякаш нещо го задушаваше.

— Не знам със сигурност, нали не всички хора са загинали тогава… Но, ако бяха живи, мисля, че щяха да се върнат в къщи, тъй че…

— Значи сигурно са загинали.

Сълзите бяха готови да бликнат от очите му. Наоки се опита да се овладее. Много пъти в съзнанието му се беше прокрадвала мисълта, че може би те са вече мъртви, но сега, когато почти нямаше надежда, че малката Ида е още жива, той си спомни столчето, което продължаваше да я чака и това го сломи. Наоки долепи лице до стъклото. Сълзите замъглиха очите му и скриха морето, което ту се появяваше, ту изчезваше зад прозореца на вагона.

Влакът пристигна в Хирошима.

Когато излязоха от гарата, Рицуко каза:

— Тук всичко е било опожарено околовръст, докъдето ти виждат очите. А сега, ето — изникнал нов град!

Качиха се на един червен автобус, който спря пред гарата. След малко стигнаха до Парка на мира. Там беше вече пълно с народ. Струите на прекрасния фонтан блестяха със зелени, червени и сини светлини, устремяваха се нагоре към небето и отново падаха надолу, разпръсквайки вода с неудържима сила.

— Виждаш ли този фонтан? Това е „езерото на молитвите“. Казват, че хората, които загинали по време на атомната бомбардировка, са крещели в последния си миг: „Вода! Вода!“ Едни познати разправяха как някакъв войник, обгорен като въглен, се надигнал едва-едва от купчината тлеещи човешки тела, които лежали наоколо, и простенал: „Дайте ми вода!“ После се изправил и се затътрил нанякъде със сетни сили, като някакъв адски демон. Имало и един американски войник, военнопленник, който се търкалял сред труповете както си бил с ръце, вързани зад гърба, и крещял: „Вода! Вода!“ Ала всеки, който успявал да пийне вода, издъхвал в същия миг, затова не им давали да пият, колкото и да се молели. Всъщност и вода не е имало… Виждаш ли този фонтан, който пръска капки наоколо? Той е направен в памет на загиналите. Но неговата вода няма да утоли жаждата, която е измъчвала нещастните, преди да ги настигне смъртта. Ох, извинявай, Наоки-чан! Разправям ти за целия този ужас, без да съобразя, че си още малък. Уплаши ли се? Погледни, пред нас е Музеят на атомната бомба. В него се пазят снимки, предмети от онова време. Някой ден трябва да го видиш, за да разбереш какво е било…

— Не може ли днес?

— Късно е, свечерява се.

Рицуко обгърна с ръка раменете на Наоки и двамата минаха под свода на Музея на атомната бомба. Сградата нямаше първи етаж, вторият етаж се опираше на дебели бетонни колони и когато те минаха между колоните, пред тях се откри гледката на една полуразрушена сграда, която се бе врязала във вечерното небе пред Музея като огромен скелет. От кръглия купол, напомнящ европейски храм, бяха останали само стърчащи железни пръти, стените му бяха разрушени, но от облените в яркожълта светлина тъжни останки на някога прекрасната сграда се излъчваше странна красота, каквато могат да притежават само руините.

— Тук е бил епицентърът на взрива. Оная сграда е оставена както е била след бомбардировката, за да напомня за ужасите и страданията, които е донесла атомната бомба, хвърлена за първи път в света.

Огромният човешки поток се движеше по алеите към Купола на атомната бомба. От двете страни на застланата с каменни плочи пътека растеше трева, тук-там се виждаха скупчени на едно място гълъби. Синята светлина на градските фенери пронизваше сгъстяващия се полека-лека мрак, във въздуха се носеше бял дим и мирис на благовония. Откъм дърветата се чуваше глас, който четеше молитви и приканваше към скръбни спомени.

— Внимавай, тук има стъпала! — предупреди го Рицуко.

Наоки се посъвзе. Изкачиха седем-осем стъпала и се озоваха пред паметника на загиналите. Скелетът на Купола се очертаваше отчетливо зад силуета на този странен монумент, извисяваше се като древна гробница. Хората поднасяха цветя пред паметника, палеха благовонни свещи, четяха молитви, свели глави. На камъка, поставен в подножието на паметника като надгробна плоча, бе издълбан надписът:

ПОЧИВАЙТЕ В МИР

ГРЕШКИТЕ НЕ ЩЕ СЕ ПОВТОРЯТ

Наоки застана до Рицуко и събра длани за молитва.

„Столчето ви чака да се върнете, чака ви и двамата — дядото, който е правел столове, и Ида-чан!“ — прошепна в душата си той и спря, защото не знаеше как да продължи. Ала реши, че това е достатъчно — те ще го разберат.

Камбанен звън прокънтя във въздуха: „Бим-бам, бим, бам!“ Гласът на камбаната се молеше за мир. Хората, облечени в летни кимона, притискаха към гърдите си още незапалени фенери и се движеха тихо от паметника на загиналите по посока към Купола, към камбаната на мира. Рицуко и Наоки се вляха в човешкия поток и се придвижваха направо към Купола, покрай езерцето, облицовано в правоъгълни плочи, което заобикаляше паметника на загиналите.

— Това е огънят на мира — обясни Рицуко.

Огънят на мира гореше с червен пламък в една каменна ваза, поставена в средата на езерцето.

Във водата трептяха отраженията на тъмносиньото небе и яркия пламък, на многолюдния човешки поток. Беше тихо. Наоколо цареше удивителна тишина, макар че бе пълно с хора.

— Има и жив плет! — обади се Наоки.

Край езерото растяха в стройни редове акуратно подрязани храсти. Изглеждаха съвсем различни от храстите, които ограждаха оная странна къща, разперили буйно клони във всички страни. Ако онези напомняха езиците на адски пламък, тези тук бяха като огъня на молитвата, който кротко се издига към небето.

Човешката река се разделяше на две покрай паметника на децата — жертви на атомната бомба, който се издигаше между дърветата, и след това отново се устремяваше към камбаната на мира.

— Много деца са загинали по време на бомбардировката. Голям брой от ония, дето са оцелели без нито една драскотина, са се разболявали от левкемия и след някоя и друга година са умирали, дори неродените младенци са били поразени от лъчевата болест. Този паметник е издигнат в памет на загиналите деца и е направен със средства, събрани от живите деца.

Гласът на Рицуко звучеше тихо, приглушено. Момчето мълчеше. Мълчаливо слушаше, мълчаливо гледаше бялата кула, върху която се издигаше статуята на едно момиче — неговият силует се запечата завинаги в душата на Наоки.

Камбаните продължаваха да бият. Човешкият поток се спря пред кулата с камбаната, обкръжена от езеро с лотоси. Всеки човек удряше камбаната, събираше длани, молейки се за мир, а сетне запалваше фенера си от огъня. Човешкото множество се придвижваше навътре в гората, всички носеха запалени фенери, които се полюшваха, и огънчетата припламваха сред тълпата. В това шествие се таеше неизразима тъга, която разтърсваше душите.

Дойде ред на Рицуко и Наоки. Рицуко даде фенера си на Наоки, протегна белите си ръце и хвана въжето, след което удари с все сила камбаната.

— Баммм!

Тя удари още веднъж.

— Баммм!

Рицуко събра длани, помоли се мълчаливо и взе фенера от Наоки. Наоки хвана въжето на свой ред. Напрегна се и удари камбаната, колкото му позволяваха силите.

— Баммм!

Рицуко запали фенера. Светнаха йероглифите, нарисувани върху хартията.

— Баммм!

Рицуко обви с ръкави фенера и се обърна към Наоки:

— Това е, да вървим!

Огънчетата на фенерите припламваха между дърветата. Рицуко и Наоки вървяха, докато излязоха на брега на реката. През оня ужасен ден нейните води отнесли десетки хиляди човешки трупове. Процесията слизаше по каменните стъпала към реката. Онези, които бяха хвърлили фенерите си във водата, се качваха обратно нагоре. Към шума от стъпките по каменните стъпала се прибавяше едва доловимият плисък на речните вълни. Фенерите се спираха за миг, сетне започваха да кръжат във водата. Плуваха по течението, отразявайки се във водната повърхност. Рицуко пусна леко своя фенер в реката. Сетне пак събра длани в молитвена поза. В този момент Наоки забеляза изписания с енергични йероглифи надпис върху фенера:

„Ето колко пораснах аз!“

— Да вървим!

Като чу, че Рицуко го подкани, Наоки побърза да се качи по стълбите. Хвърли поглед от брега към реката — водата аленееше от безброй червени фенери, които се носеха плавно, отразявайки светлината. Силуетът на Купола на атомната бомба се оглеждаше във водата, накъсан на множество малки фрагменти от движението на фенерите, които плуваха по течението. Светлинните им отнасяха към морето молитвите за невръстните деца, загинали с мисълта за мама и татко.

— В Хирошима текат седем реки. Всяка година на шести август вечерта хората пускат във водата фенери, молейки се за душите на загиналите по време на атомната бомбардировка.

Изведнъж Наоки си спомни думите, които бе чул една вечер.

„В морето ги отнесе водата!“

„Добре че ги отнесе, в морето ли, където ще да е! Не можеш ги преброи тия тела, всичките ги отнесе!… И седемте реки се напълниха с трупове догоре…“

Веднъж той се бе събудил посред нощ и бе чул тези думи — значи, ставало е дума за атомната бомбардировка. Говореха как Хирошима се превърнала в пожарище, навсякъде горели трупове, адски пламък осветявал наоколо така, че нощта била светла и без фенер… Толкова много хора загинали…

Запалените фенери, плуващи по реката, представляваха красива гледка. Ала нима е възможно това — да минат години и ужасният спомен за мигновената гибел на толкова много хора, стотици хиляди човешки същества да се превърне в нещо красиво?

Гласът на Рицуко прошепна:

— Приятно е човек да гледа как запалените фенери плуват към морето. Но знаеш ли, казват, че като почне приливът през нощта, течението връща обратно в реката купища угаснали, полуразпаднали се фенери. Посред нощ, в безлюдната тишина останките на фенерите плуват обратно от морето към реката… Когато чух за това, си помислих: душите на отнесените в морето мъртъвци не могат да намерят покой! И приливът връща спомена за тях обратно при хората…