Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (18)

18. Истината за Юко

На другата сутрин, след като закусиха, Наоки помоли:

— Бабо, направи ни о-нигири. Ще излезем да си поиграем двамата с Юко, ще хапнем навън и ще се върнем. Може ли?

— То може, ама нали майка ви ще се върне следобед, няма ли да е по-добре да не излизате? — запита учудено бабата.

— Щом изядем храната, ще се приберем, няма да закъсняваме. Много ти се моля!

— Добре тогава, вървете. Тъкмо ще е готов обядът, като се върнете.

Бабата приготви о-нигири, триъгълните топчета с ориз, в които имаше и мариновани сливи, посипа ги със сол и мак и ги уви с лъскави листа водорасли. Наля в термоса чай от ечемик, сложи в чантата дори и ментови бонбони. Не забрави и прасковите.

Всичко беше вече готово.

— Е, приятна игра! А къде се каните да ходите?

— Няма да ти кажем, това е тайна! — отвърна дяволито Наоки.

— Щом е тайна, какво да се прави. Тук наоколо има къде да играете, тъй че да не ви мисля. Хайде, приятна игра!

— Довиждане, анколомочи, ще се видим пак! — размаха ръчичка Юко.

Наоки вдигна нагоре тежката чанта и отривисто рече:

— Скоро ще се върнем!

Багажът се получи обемист — на рамото му висеше термосът, а освен храната бе взел и принадлежностите си за рисуване; блокче и водни бои. Предчувстваше, че щом се върне майка им, ще трябва да тръгнат обратно за Токио. А той се бе наканил тъкмо днес да отидат в необикновената къща. Искаше Юко да си поиграе до насита със столчето — нали имаше вероятност тя да се окаже прероденото момиченце Ида, което столчето чакаше тъй отдавна.

„Стоп! А защо ли да не вземем столчето в Токио заедно с нас? Може би това би било най-доброто решение.“

Наоки изпитваше жал при мисълта, че столчето ще да остане съвсем самичко.

„Ще се опитам да поговоря с него, да го убедя да дойде с нас в Токио. То е малко, няма да е трудно да го вземем.“

Наоки се спря. Искаше му се да сподели идеята си с Рицуко. Впрочем тя сигурно също щеше да дойде в къщата.

Влязоха в двора. Щом се озоваха вътре, Юко веднага извади столчето на поляната и се заигра с него на майки и деца. Прохладният утринен вятър полюшваше цветовете на олеандъра и отронваше по някой лист в нозете на момиченцето. Когато листенцата докосваха земята, Юко подскачаше и радостно възклицаваше.

Наоки изнесе един стол от трапезарията, седна и се захвана да рисува. Върху хартията започнаха да се появяват един след друг контурите на онова, което го заобикаляше: и къщата, и трогателната статуя на момченцето, и живият плет сякаш се надпреварваха да привличат вниманието му.

— Влеме е за обяд, моля! — обади се Юко.

Столчето бърбореше нещо безспир, вероятно то беше неин гостенин по правилата на играта. Слънчевата светлина проникваше през дърветата и огряваше двора. В душата на Наоки постепенно се прокрадваше усещането, че не само Юко, но и той самият е живял някога в тази къща.

Той отиде зад къщата да вземе вода от кладенеца, приготви четките и боите и се залови да оцветява рисунката. Слънцето се бе издигнало доста високо в небето.

— Батко, искам о-нигили! — каза Юко.

Тя беше вече поизгладняла.

— Ей сегичка, малко почакай! — рече Наоки, прекъсна рисуването и се изправи.

Сянката му падна върху близкото дърво.

— Сега ще си хапнем. Къде предпочиташ, Юко — тук, на двора ли?

— Аха! — подскочи радостно Юко.

— Почакай малко да взема прасковите, сигурно вече са се изстудили.

Наоки донесе прасковите, които бе оставил да се охлаждат в кофата на кладенеца зад къщата, сетне разтвори пакета с о-нигири. Варените топчета оставяха в устата приятен вкус на ориз, водорасли, сол и маково семе. Юко сигурно беше много гладна, защото излапа две на бърза ръка. Хапнаха си изстудените праскови, изпиха ечемичния чай и Наоки затвори чантата с продуктите. Нямаше търпение, искаше час по-скоро да започне атаката. Но времето изтичаше, а Рицуко все още не се появяваше.

— Уважаемо столче, опитай се да си спомниш, моля ти се, какво беше времето оня ден, когато дядото и Ида заминаха оттук — хубаво ли беше?

— Да — отвърна колебливо столчето.

— Дядото не каза ли къде отиват?

— Не помня.

— Нима не спомена, че отиват в Хирошима?

— Хирошима — произнесе провлечено столчето, гласът му звучеше учудено. — Вярно! Точно така каза!

— Така си и знаех. Рано ли тръгнаха сутринта?

— Струва ми се, че да.

— След тяхното заминаване да си видяло някаква светкавица, да си чуло гръм, спомняш ли си?

Столчето помълча известно време.

— Да — промълви то накрая. — Тогава падна оная фигура при езерцето. Да, наистина, спомням си, имаше светкавица. Светна като иззад някаква черна завеса. Стъклата в къщата се натрошиха на парчета. А след това, като изчезна светкавицата, се раздаде гръм.

— Не беше веднага, тъй ли?

— Веднага ли, по-късно ли беше…

В думите му имаше противоречие. Нима е възможно гърмът да се е забавил толкова след светкавицата? Но и онова, което столчето успя да си спомни, хвърляше светлина върху събитията.

— Трябва да ти кажа нещо, но се постарай да запазиш спокойствие. Изглежда, че дядото и Ида са загинали по време на атомната бомбардировка.

Като чу тези думи, столчето подскочи.

— Загинали ли? Не е истина! Та нали Ида е тук?

— Нали ти обясних вече, това е моята сестра, а не… Изслушай ме: денят, когато дядото и Ида са излезли оттук, е било шести август хиляда деветстотин четиридесет и пета година. В осем и петнайсет в Хирошима е паднала бомбата, и са загинали двеста хиляди души. Ако дядото и Ида бяха останали живи, те сигурно отдавна щяха да се върнат у дома.

— Това е невъзможно! Не е истина!

Столчето започна да обикаля нервно насам-натам, като тътреше крака.

— Не може да бъде, не вярвам!

Изведнъж то се обърна към Наоки.

— Добре тогава, ще ти докажа, че тя е моята Ида.

— По какъв начин ще ми докажеш?

— Погледни какво има на гърба й. Повдигни рокличката и виж — на гърба й трябва да има три бенки една до друга.

Наоки трепна за миг и се вторачи в столчето. Доколкото му беше известно, на гърба на Ида нямаше никакви бенки.

Дали обаче не го подвежда паметта му? Ами ако наистина се окаже, че има? Обзе го страх. Боеше се да не би думите на столчето да се потвърдят, но в същото време го плашеше и вероятността да се получи обратното, на гърба на Ида да няма бенки.

— Виж по-бързо! Май нямаш смелост? Ясно, страх те е.

Наоки повика Юко.

— Обърни се насам! Много е задушно, дай да те съблека — каза той и като вдигна нагоре късата рокличка на Юко, смъкна надолу гащичките й и оголи цялото й гръбче.

— Недей така!

Юко се изви настрани и дръпна надолу рокличката си. На нейното нежно гръбче нямаше никакви бенки…

— Видя ли сега? — рече Наоки, без да поглежда към столчето.

След това той оправи гащичките на Юко и я плесна по дупето.

— Готово, върви да си играеш.

Юко се върна тичешком на мястото, където си играеше до преди малко и чак тогава Наоки хвърли поглед към столчето. То трепереше като трескаво. Изведнъж се заклати и рухна на земята, сякаш го удари гръм. Краката и облегалката му се разлетяха на различни страни.