Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (19)

19. Всичко става ясно

Наоки не помнеше как се добраха до дома. Ужас го бе обзел, когато столчето се разпадна пред очите му. Той грабна веднага чантата, спусна се към Юко, стисна здраво ръчичката й и двамата се понесоха презглава по-далеч от странната къща.

Щом отвориха задната врата на дядовата къща, чуха кръшен смях.

— Мамо!

Наоки влачеше готовата да заплаче Юко, която веднага се оживи и се втурна в къщата.

— Мамо!

Наоки захвърли чантата и побърза да я последва.

— Къде сте ходили? Леле, колко сте напълнели, почернели сте и двамата!

Всъщност тя самата беше почерняла много. Юко се покатери с обичайното си безгрижие на коленете й, като пискаше от радост, а майка й я повдигна нагоре, за да види колко тежи. Наоки си пое дъх и се отпусна до тях.

— Наоки-чан, изглеждаш ми май пребледнял, не си ли добре? — запита го баба му.

— Нищо ми няма.

— Я ела насам да те видя! Нямаш температура, значи си добре. Ама наистина си почернял! — рече весело майка му и докосна с топла ръка челото на момчето.

В този миг Наоки изведнъж се разплака. Завръщането на мама му донесе огромно облекчение. Но от друга страна пък нейният безгрижен тон го засегна — как може да повтаря непрекъснато „колко си почернял“, когато се бяха случили толкова работи в нейно отсъствие! Мисълта за столчето, за горкото столче, което се беше разпаднало пред очите му, също не му даваше покой. От яд и мъка той ревна с цяло гърло.

Майка му и баба му се видяха в чудо — започнаха да го успокояват, да го утешават, но Наоки не преставаше да плаче.

— Уморен е, нали докато те нямаше, той толкова се грижеше за Юко! — каза баба.

— Хайде, не плачи! Просто си се поуморил, нали си се старал всичко да бъде наред. Иди сега да поспиш. Юко, ти също трябва, да си лягаш!

Мама изтри челото и ръцете на Наоки с мокра студена кърпа, сложи под главата му една възглавница. Както си хлипаше, Наоки потъна моментално в дълбок сън.

Събуди се на свечеряване. До слуха му долиташе шум, потракване на съдове, в кухнята приготвяха вечерята. Нещо цвърчеше в тигана, носеше се мирис на варени патладжани. Чуваше се как пращят краставиците, като ги режат с ножа.

Наоки се протегна с чувство на истинско блаженство. Очите му се бяха подули от плача, лицето го смъдеше от сълзите, но в същото време той изпитваше облекчението, познато на ранения, комуто са намазали раните с мехлем и са сложили отгоре превръзка.

В дневната майка му и дядо му разговаряха. От кухнята се обади на висок глас бабата:

— Защо бързаш толкова? Не е задължително да тръгвате довечера с нощния.

Наоки скочи от постелята и надзърна в дневната.

— Мамо, довечера ли ще тръгваме? Вярно ли е?

Майка му го погледна учудено. Юко се беше разположила на колене й, както обикновено.

— Да, само за нощния имаше спални места, всички други са пълни — и утрешният експрес, и влакът вдругиден. А бързият и без това пътува по-дълго.

— Че какво от това? — рече Наоки и направи пак плачлива гримаса. — Аз имам още работа тук.

Възрастните неволно се разсмяха и Наоки се обиди.

— Ти никога не се съобразяваш с нас, мамо! И децата имат право да си кажат мнението.

— Недей да капризничиш, моля ти се. Аз съм ужасно заета, нямам време за губене. Работата е по-важна от мнението на децата — намръщи се майка му.

Наоки се втурна в кухнята.

— Бабо, не е ли идвала Рицуко?

— Не съм я виждала днес.

— Така ли…

Наоки взе моментално решение.

— Къде живее Рицуко? Кажи ми, бабо, моля ти се! Ако не отида при нея веднага, няма да успея да свърша нищо.

— Много си припрян! Тъмно е вече, нека дядо ти те заведе.

— Няма нужда, светло е. Кажи ми по-бързо, чуваш ли!

Наоки изскочи от къщи с плана, начертан от баба му.

Домът на Рицуко се намираше на средата на една стръмна и тясна уличка, която тръгваше от рова по посока към по-оживената част на града. Когато най-сетне го откри, Наоки остана неприятно изненадан. Вътре беше тъмно, сякаш в къщата нямаше жива душа.

Колкото и да натискаше звънеца, колкото да викаше „Има ли някой тук?“, никой не се обади. Наоки се отпусна пред вратата, беше съвсем паднал духом. Какво да прави сега? Трябваше на всяка цена да се срещне с Рицуко, преди да си тръгне за Токио. Искаше да й каже какво се бе случило със столчето.

Стъпалата пред входната врата бяха студени и започнаха да го побиват тръпки. Изправи се. Щом не можа да се срещне с нея преди заминаването, най-добре е да й напише писмо и да помоли баба си да й го предаде. И Наоки пое с колебливи стъпки към дядовия дом, като се обръщаше непрекъснато назад.

— Нямало никой ли, казваш? — учуди се баба му, когато той й разправи за неуспеха си. — Майка й и баща й също ли не бяха у тях? Чудна работа! Къде ли са могли да се дянат всичките?

— Ще й напиша писмо, а ти й го предай.

Наоки хапна надве-натри, седна на масата и отвори тетрадката.

 

„Здравей, како — пишеше той, — оказа се изведнъж, че тази вечер заминаваме за Токио. Търсих те у вас, но не заварих никого, затова реших да ти напиша писмо и да помоля баба да ти го даде.

Със столчето се случи голямо нещастие и аз съм виновен за всичко. Казах му, че неговата Ида е загинала по време на атомната бомбардировка. То ми отвърна, че това е невъзможно и реши да ми докаже, че Юко е Ида. Според него на гърба на Юко трябвало да има три бенки, наредени една до друга. Оказа се обаче, че няма нито една. Когато разбра истината, столчето рухна на земята и се разпадна на части.

Бях започнал да вярвам, че може би Юко действително е онова момиченце Ида, която столчето е чакало толкова дълго, затова се канех да го взема с нас в Токио. Ала столчето умря, преди да успея да му кажа какво съм намислил. Много ми е мъчно за него.

Наоки.

За малко да забравя — Макико е името на дъщерята на дядото, на Шинкичиро. Мисля, че тя е майка на Ида. Дядо ми е научил това отнякъде.“

 

Като свърши писмото, Наоки въздъхна с облекчение, откъсна листа и го сложи в един плик. Залепи плика и го надписа: „За Рицуко-сан“.

— Бабо, предай й ей-това.

— Добре, добре, ще й го предам. Как само се грижеше за вас! Много добро момиче…

Тогава се обади майка му.

— Наоки-чан, приготви се по-бързо! Внимавай да не забравиш нещо.

Тя беше отворила куфара и бързаше да стегне багажа.

— Нали ще дойдете пак при нас, Юко-чан? Нали няма да забравиш баба, като си заминеш?

Бабата прегръщаше Юко, а дядото пушеше цигара след цигара.

— Довиждане, анколомочи, ще се видим пак! — викна Юко и заподскача весело.

— Откъде си чула това? — удиви се майка й.

— Откакто сме тук, все го повтаря, и аз се чудя откъде, го е чула. Юко, я покажи как правиш питки — подкани я Наоки.

Юко се изправи, позасрамена от думите на брат си. Сви длани, като че правеше оризови топки, и започна да търка юмручета, повтаряйки напевно:

— Мелим олиза, плавим блашно!

— Виж ти, какъв прогрес има! — каза майка им, поразена от номерата на Юко. — След като се върна от Унгария, Ханекава-сенсей^[1] реши да учи децата в нейните ясли на детски песнички, наши, японски. Дори с групата на най-малките се занимаваше. Не вярвах, че ще успеят нещо да усвоят, но ето че Юко ги е пропяла!

Тя изглеждаше много радостна, че Юко схваща така лесно. Това ли било… Наоки пак го налегна мрачно настроение.

— Че какво общо има Унгария с нашите детски песнички? — запита бабата и наклони глава настрани.

— Сега ще ти обясня. Детските песни се предават от поколение на поколение, без някой да учи специално децата, нали така? Казват, че в песните на децата има елементи на фолклор, дори на примитивно творчество. С една дума — народна музика, която отникъде не е заимствувана.

— Колко било сложно! — удиви се бабата.

Майката на Наоки, изглежда, се канеше да продължи разказа си и да поясни какво общо имат Япония и Унгария на тази почва, но дядото изведнъж я прекъсна, като се вслушваше в нещо:

— Май че таксито дойде. Хайде, всичко ли е готово?

— Наистина, пристигнало е вече. Е, да вървим!

Дядото се качи заедно с тях в колата, а бабата ги изпрати, махайки с ръка на прощаване. Външната врата се захлопна.

„Ето че историята свърши“ — помисли си Наоки. Ала той грешеше.