Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (7)

7. Двете Иди

Още от предишния ден един въпрос занимаваше Наоки: щеше му се да узнае час по-скоро дали столчето все още лежи на двора, или след като той и сестра му си бяха отишли, то се бе добрало само до къщата, потропвайки с дървените си крачета. Ако столчето може да върви самичко, ако това не е просто плод на въображението, тогава е ясно — няма да го завари на двора!

Наоки заобиколи сянката на олеандъра, обсипан с нежни розови цветове. В десния ъгъл на къщата изглежда се намираше дневната стая. Тя имаше старомодни тесни прозорци и врата в европейски стил, която напомняше витраж, защото беше направена от цветно стъкло. Точно пред нея се бе строполило предишния ден столчето и там би трябвало да бъде и сега, ако…

Ала столчето го нямаше. Високата трева и бурените, избуяли на някои места, бяха изпотъпкани. То се разбира от само себе си, нали тук бяха стъпвали и Юко със столчето, и самият Наоки. Само че столчето бе изчезнало. Ясна е работата. Изправило се е и с провлечена походка се е отправило към дома. Наоки се качи на каменната веранда и надникна вътре в стаята. През спуснатите завеси не се виждаше добре, но му се стори, че това е трапезарията.

„Трябва да мина пак през входната врата, то се е видяло“ — каза си наум Наоки и тръгна бавно да заобикаля къщата.

Помещението до трапезарията, изглежда, беше стая в японски стил. До стъклената врата имаше плътно затворени шоджи^[1]. Като вървеше все покрай къщата, Наоки зави надясно. До сградата се издигаше скала, която от север и запад приличаше на истинска ограда — строителите явно се бяха съобразявали с естествения наклон на терена. До скалата растяха две райски ябълки. Наоки заобиколи скалата и ахна. От камъка стърчеше тръба, а от нея се лееше вода. Изворче! Момчето погледна надолу, за да види къде се събира водата. Очевидно тръбата не бе поставена току-така, водата сигурно се използваше за нещо. Струята падаше в каменно корито и изтичаше, ромолейки, по канала, издълбан от самата вода. Наоки събра длани под струята, сетне долепи устни до тях, за да пийне. Зъбите му замръзнаха. Отпи голяма глътка.

— Уф!

Той избърса устни. Живителната влага го ободри.

„Бива си я къщичката, няма що! Ех, да можеше да се постегне, че да си живея тук!“

Сети се за теснотията в токийското им жилище, където животът течеше монотонно. Единственото разнообразие беше, че имаха преди време едно коте. В такава мъничка къщичка спеше горкото! Ако дадат на Наоки да оправи тая къща, да я превърне в дом, в който да живеят деца, колко хубаво би било! Ще се катерят по дърветата без никой да им се кара, ще скачат през глава, колкото им душа иска и няма да им мърморят подире. Същинско чудо би била тая къща.

Наоки се отърси от мечтите си и зави надясно покрай къщата. Мина край банята, сетне край кухнята. Пред дървената врата с прозорче видя стара печка. Прехласна се от вида на тая вехтория. Преди много време и у тях имаше съвсем същата печка, майка му я палеше с въглища. Това беше отдавна, когато бе съвсем малък. Майка му натъпкваше печката със стари вестници, запалваше ги с кибрит и печката започваше да бълва гъст дим. Сетне майка му сипваше черните въглища. Ала когато се роди Юко, се преместиха в многоетажен блок и старата печка мина в забрава. Пържеха ли риба — слагаха я на метална решетка върху газения котлон. Впрочем не, сега май я пържат в специална кухненска машина. Може да е необичайно за едно момче да си спомня за някаква си стара печка, но просто му дойде на ум, как преди време им бяха дошли гости и тогава стана дума за нея. Майка му обясняваше много забавно как се палят печки. Голям смях падна заради старата печка.

— Сега дори миенето на съдове е механизирано. Прекалено лесен стана животът, надали е на хубаво — каза един от гостите.

— Вярно е — съгласи се майка им. — Как ми се иска поне още веднъж да си изпържим сайра на старата печка!

Тогава Наоки си спомни как мама палеше старата печка, която стоеше досами задния вход. На колко ли години е бил тогава? Тази сцена се бе отпечатала дълбоко в паметта му и споменът за нея го натъжи…

Очевидно печката бе набутана в този неудобен ъгъл, за да не пречи на отварянето на кухненската врата. Наоки обхвана печката с ръце и се опита да я помести. В същия миг тя се разпадна на части и стъклената врата зад нея се открехна безшумно. Ето, значи, защо са я пъхнали тук — за да подпира вратата.

Когато печката рухна на земята, Наоки малко се стресна. Тоя път обаче си даде дума, че няма да допусне да го обезкуражат подобни дяволии. Хвърли поглед през отворената врата вътре в тъмната къща. Стисна плътно устни, заобиколи скалата и мина зад къщата. На тясното пространство отзад се търкаляха няколко лимонадени шишета, сухи съчки за горене бяха струпани на купчинка. Отвъд плета се ширеха хортензиите, зад които се виждаше фонтанът с момченцето. Наближаваше три часа, нямаше време за губене.

Наоки натисна дръжката и вратата се отвори.

— Мога ли да вляза? — произнесе тихичко той.

Неудобно бе да се вмъкне вътре, без да се обади, но пък от друга страна, страшничко си е човек да си пусне гласа в тази безмълвна къща. Нали само неговите думи щяха да отекнат в тишината… Ала едва бе промълвил тия думи и ето че вътре се чуха стъпки. Троп-троп-троп — тътреха се равномерно нечии крака. Беше дървеното столче.

— Чаках те — прошепна то глухо. — Заповядай, влез.

И столчето влезе пак вътре, като потропваше ритмично.

Наоки не разчиташе ни най-малко, че ще го посрещнат, затова се учуди. Явно и столчето, както и самият Наоки, се бе подготвило за разговор. Ако не беше така, едва ли щеше да му каже „чаках те“, или нещо друго от тоя род. Наоки събу набързо кецовете си, остави ги в антрето и последва столчето.

Навън беше горещо, но в стаята цареше прохлада. Застоялият въздух миришеше на плесен, явно отдавна не бяха проветрявали. Завесата на стъклената врата пропускаше съвсем слаба светлина и стаята тънеше в мрак.

— Мога ли да отворя тази врата? — запита Наоки, когато влезе в помещението, напомнящо трапезария.

Столчето не отвърна нищо и той заяви: — Отварям я, значи — и дръпна завесата.

Платът, от който беше ушита завесата, някога черен, а сега посивял от слънцето, се разкъса с шумолене и едно парче остана в ръцете на Наоки. Наоки направи учудена физиономия… Ключалката на стъклената врата бе проядена от ръжда. Колкото и да се опитваше да я отвори със сила, вратата не се помръдваше. Тогава Наоки опита друг начин — вдигна падналото парче плат, което допреди малко беше завеса, уви го около ключа, натисна, като се облегна с цялото си тяло и най-сетне успя да превърти ключа.

Отвори стъклената врата и отвън нахлу свеж ветрец Столчето стоеше неподвижно. Наоки се извърна и го загледа втренчено. Никога не му се бе случвало да изучава така внимателно един стол. Като го поразгледа хубавичко, забеляза, че столчето, независимо от дребните си размери, имаше несъразмерно дълга облегалка. На големина беше точно като за Юко, едно такова малко, симпатично, но кой знае защо нямаше вид на обикновен стол, като ония, дето се продават в магазините. На облегалката му бе издълбано непонятно изображение, напомнящо на пръв поглед очертанията на човешко лице. Това още повече му придаваше странно сходство с живо същество. Наоки не си бе задал въпроса кой го е направил, ала все пак личеше, че някой майстор бе вложил цялата си душа, за да създаде това столче. Освен него в стаята имаше други четири стола, маса и кухненски бюфет, но останалите столове не представляваха нищо особено. Бяха най-обикновени мебели.

— Много се радвам — заговори столчето. — Радвам се, че малката Ида отново се върна.

Наоки го зяпна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— За Ида ми е думата. Вчера чаках Ида да дойде пак — да, и вчера я чаках. Оня път тя тръгна с тебе. Значи, ще дойде пак.

— Какво говориш? Нищо не мога да схвана.

Наоки започна да се дразни.

— Слушай, нека да ти обясня: Ида е сестра ми, името й всъщност е Юко. Дошли сме в Ханаура само за няколко дни. Щом пристигне мама, ще се върнем пак в Токио.

— Мама ли? — произнесе неразбиращо столчето. — Та нали майката на Ида умря. Ида живееше тук, в този дом сама с дядо си.

— Ама не, ти явно ни бъркаш с някого. Твоята Ида-чан е друго дете, не е сестра ми Юко. Станала е грешка.

— Няма никаква грешка. Тя е самата Ида, от толкова време я чакам! Най-сетне се върна, дойде си у дома. Не е като тебе — да отваря врати, да се чуди каква беля да прави, да се мотае около къщата като крадливо коте, да отключва навсякъде. Тя не се вмъкна тук като в чужд дом, а дойде и каза свойски: „Ето ме и мен.“ Веднага извади дървените панички, с които се забавляваше и преди, и започна, както винаги, да си играе на майка и деца. И си седи до олеандъра, събира розовите листенца, както някога, слага ги в паничката и нарежда: „Заповядайте, моля, хапнете си!“ Точно така правеше и преди. А ти казваш — грешка. Няма никаква грешка, тя е самата Ида, не е чуждо дете.

— Не е вярно, бъркаш я! Не е вярно! — извика Наоки.

Плачеше му се от яд, идваше му да набие това глупаво столче.

— Ами я ми кажи, като толкова много знаеш, защо тя се качи веднага на гърба ми, като й казах да си вървим? Защото аз съм брат й! Още откакто се е родила, Юко, винаги е била моя сестра.

Столчето се размърда и започна да ходи нагоре-надолу.

— За първи път чувам, че Ида има брат. В такъв случай значи, ти също си от тая къща.