Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (4)

4. Юко изчезва

На следващия ден заваля дъжд.

— Асо^[1] сигурно изобщо не се вижда. Брей, че няма късмет майка ви, да отиде на Кюшу в такова лошо време — тюхкаше се бабата, като гледаше към небето.

— Нищо, бабо. Като дойде време мама да ходи на Асо, времето сигурно ще се оправи. На мама винаги й върви — успокояваше я Наоки.

В душата си обаче той оплакваше сам себе си — какъв ти Асо, когато него навън не го пускат да си поиграе!

На Юко не й правеше особено впечатление, че майка им я няма. Свикнала бе, защото мама честичко пътуваше по работа и ги оставяше при други хора. Но като я сложиха да спи следобед, тя се разплака.

— Ба-бу, Ида-чан иска ба-бу! — хленчеше тя непрекъснато.

Спеше й се и затова беше ужасно кисела.

Баба й се притесни.

— Че какво ли е това ба-бу? Я ми кажи, Ю-чан, какво значи ба-бу, а? — повтаряше тя.

Юко стана съвсем непоносима.

— Ба-бу! Дай ба-бу на Ида-чан!

Бабата се обърка, не знаеше какво да направи. За да успокои отчаяно ревящата Юко, побърза да отиде за съвет при Наоки, който бе потънал в книгата „Забавни гатанки“.

— Ба-бу ли? А-а, вълненото одеяло!

Тогава бабата, изпотена от притеснение, измъкна бързо едно одеяло и го занесе на Юко:

— Ето, вземи!

Но Юко се разхленчи още по-неудържимо.

— Не това, дай си ми ба-бу! — викаше тя, почервеняла цялата от плач.

Бабата се чудеше как да й угоди.

— Ами сега? Какво да правим?

— Няма страшно, след малко ще заспи. Преди беше същински кошмар, ако не й дадат нейното ба-бу, изобщо не можеше да заспи, непрекъснато ревеше за него, където и да сме. Напоследък попрестана, само от време на време се сеща за него.

Юко постепенно се успокои и спря да плаче. Затвори очи, въздъхна тихичко, обърна се настрани и веднага заспа.

— Ох, най-после да се укроти! Наоки-чан, ще поседиш ли малко при нея? Трябва да ида на пазар, няма да се бавя.

— Добре.

— Легни и ти да поспиш.

— Аха.

Бабата внимателно зави Юко с хавлиен чаршаф, сетне даде възглавница и хавлиено одеяло и на Наоки и излезе на пазар.

Дядото отдавна бе отишъл в библиотеката по работа и когато бабата излезе, в къщата изведнъж се възцари пълна тишина. Наоки си легна и загледа небето. Добре, че дъждът вече се канеше да спре.

„Щом се проясни, веднага ще отида да разузная обстановката. Ако Юко не е станала още, ще я оставя да спи, ако се събуди — ще я взема с мен. По-добре да тръгна заедно с мъничето, отколкото сам, по-спокойно е все пак. Още днес ще идем в оная къща. А после…“

Докато си размишляваше с отворени очи, по едно време Наоки позадряма.

Когато се събуди, Юко беше изчезнала. Той разтърка очи, седна и се опита да прогони дрямката. Сигурно баба им се е върнала и двете са излезли някъде заедно, предположи Наоки.

В същия момент се чу пронизителен телефонен звън. Наоки скочи, завтече се към антрето, където стоеше телефонът, и грабна слушалката.

— Ало, Наоки-чан, ти ли си? Имам още малко работа, почакайте ме! Съгласен ли си?

— Добре, бабо!

— Не се сърдете, скоро ще се върна.

Телефонът прекъсна. Наоки остави бавно слушалката. Юко не беше излязла с баба. Тогава къде ли се е завряла? Сигурно е отишла в гостната.

Не я намери нито в гостната, нито в кабинета на дядо. Надникна и в грижливо подредената градинка, и в задния двор — нямаше я. На Наоки му премаля от уплаха.

— Юко, Юко-о! Ей, Юко!

Наоки нахлузи сандалите и изскочи навън. Заоглежда се ту наляво, ту надясно.

— Ю-чан, Юко-о! Ида-а!

Както и вчера, на притихналата улица, покрай която минаваше белият зид, не се мяркаше жива душа. Наоки напрягаше слух, ала отговор не последва.

„Ами ако е паднала в рова?“

Той пребледня. Хукна нататък, колкото му сили държат и след малко се озова до рова. Видя няколко момиченца да разстилат мрежа за цикади. Едва сега Наоки забеляза, че дъждът е спрял напълно и небето се е прояснило.

— Не сте ли виждали едно момиченце на три годинки! Едно такова, с дълга коса, бяло лице…

Момичетата се спогледаха, заклатиха глави и заговориха едновременно, разглеждайки с любопитство непознатото момче:

— Не съм го виждала!

— Не е минавало насам!

— Благодаря — каза им Наоки и затича нататък.

Къде ли е отишла Юко? У дома в Токио ни веднъж не се бе случвало да се измъкне тихомълком и да запраши сама нанякъде. Впрочем — не, веднъж все пак имаше подобен случай. Тогава майка им не беше в командировка, седеше си в къщи, а Юко да вземе един голям чадър, по-висок от самата нея, и една чантичка и да излезе навън, макар че още едвам се крепеше на крачетата си. Такава олелия се вдигна! Накрая я откриха, заиграла се бе край горичката недалеч от тяхната къща. Казаха й, че трябва да се върне в къщи, а тя: „Не, дома тук!“ — и сочи към горичката. По никакъв начин не можеха да я склонят да се прибере…

Изведнъж Наоки се спря. Някаква мисъл се мярна в главата му и тутакси изчезна. Нещо много важно беше, но какво?…

Наоки викна още веднъж:

— Ида-а! Юко!

Вече кипеше от яд. От къщата пред него някой надникна през плета. В Ханаура живият плет и дърветата явно бяха на почит. Тук обаче си личеше, че го подстригват редовно… Наоки се помъкна уморено нататък. Изведнъж му дойде на ум нещо. Как не се сети по-рано! Настъпеше ли есента, горичката недалеч от тяхната къща, пламваше в пъстроцветни багри, макар че оня път, когато Юко се загуби, беше още лято и дърветата зеленееха буйно. Там — гора, в която цари духът на запустението, дървета и храсти растат на воля, недокосвани от човешка ръка. Тук — живият плет, опасващ странната къща, шииноки^[2], гората, която стигаше до портата… Ами да, разбира се, ето защо имаше чувството, че е виждал вече това място. Нямаше съмнение, че Юко е отишла нататък.

Наоки хукна към оная къща. Как не му беше дошло наум досега? Сигурно тя бе вървяла в същата посока, но от противоположната страна на рова.

При мисълта, че Юко вероятно се е озовала сам-самичка в странната къща, Наоки се разтрепери. Тичаше, целият плувнал в пот, и викаше безспир:

— Юко, къде си! Ей, Юко-о!