Джен Калонита
Момичешки клуб (8)

8
Фойерверки

— Готови, на старта, тръгвайте! — извика Хитч през мегафона.

На „тръгвайте!“ аз и Корт започнахме да куцукаме като луди. Бяхме вързани една за друга за краката и се опитвахме да стигнем до Ем и Грейс, които ни очакваха на поста за смяна.

— По-бързо! — насърчаваше ни Грейс. — Настигат ви!

Косата ме шибаше по лицето, но успях за миг да зърна конкуренцията — Ашли и Габи. Двете бяха облечени с розови престилчици, а изражението на Ашли показваше свирепа решителност. Розовата престилчица стоеше много добре на тена, докато с моята светлозелена, на фона на червената тениска на Пайнс, изглеждах като елха през юли.

— Ако ни победят, ще те убия — чух как Ашли вика на Габи. Каза го доста силно, като се има предвид, че я чух въпреки окуражаващите викове на лагеруващите, които се сипеха отстрани.

Беше Четвърти юли^[1] и всички обичайни занимания бяха отменени за сметка на специално тържество по случай празника. Хитч беше планирал спортен ден, специална вечеря с барбекю на езерото и фойерверки, с които да приключим тържеството. Що се отнася до частта със спортните игри, щяхме да се състезаваме с различни групи, да сме в отбор с по-малките лагеруващи, или да се изправим момчета срещу момичета. Грейс каза, че обикновено хората от едно бунгало са в един отбор, но Ашли и Габи ни смениха с приятелките си от 8А. Когато Мег изтъкна, че отборите ни не са равностойни, отборът на 8А принуди две тъжни момичета да се присъединят към нас — останалите от 8Б. Не ни проговориха цяла сутрин.

— Размърдай се, Сам! — извика Корт. — Няма да финиширам втора!

Подскачах, колкото се може по-бързо, трудно е, когато някой е вързан за крака ти. Ашли и Габи настъпваха все повече и повече, затова ускорих. На този етап, Грейс и Ем бяха толкова близо, че виждах потта им. Още четири стъпки, три; Габи и Ашли подскачаха все по-близо, още две крачки и…

— ДА! — извика Грейс, защото първи стигнахме до отбора си. С Корт набързо размотахме панделката; Грейс и Ем я грабнаха, завързаха краката си един за друг и се втурнаха към съотборничките ни от 8А.

— Вие двете какво зяпате? — развика се Ашли, докато подаваше панделката на следващата двойка в отбора й. — ТРЪГВАЙТЕ! Настигнете ги!

— Никога няма да победят Грейс — заяви уверено Корт. — Тя е най-бързото момиче в лагера.

Корт беше права. Грейс и Ем бяха стигнали до третия ни последен пост от щафетата, когато розовият отбор се намираше едва на половината път до техния. Щяхме да спечелим! Но след това… видях как Грейс подвиква на съотборничките ни, ала това не ги накара да се движат по-бързо. Едната дори се прозя. Другата се наведе, за да завърже кецовете си марка Lacoste. Само за няколко секунди и вторият пост на розовия отбор пресече финала и подаваше панделката на третия си пост.

— ДАВАЙТЕ! — чух виковете на Ем. — Ще загубим!

— Правят го нарочно — осъзнах. — Искат да загубим.

И две минути по-късно — загубихме, а Корт и аз се нахвърлихме върху съотборничките ни от 8А. Вместо да ни се извинят, те се радваха с противниковия отбор!

— Как можахте! — извика Грейс.

Ашли застана пред тях.

— Какво да направят като са бавни? — няколко момичета се подсмихнаха, а Ашли ме погледна мило. — Жалко, че сега няма да играете срещу момчетата. Приятно прекарване на скамейките, дами.

— Ще играем срещу тях в следващия кръг! — заяви Ем ядосано.

Мег дойде при нас:

— Добър опит, момичета — окуражи ни тя. Всички я погледнахме с вдигнати вежди. Мег се изчерви. — Нека просто се опитаме да се забавляваме днес! Тъй като пропускате следващия кръг, си помислих, че бихте могли да помогнете на старши възпитателите си за момент. Какво ще кажете?

— Добре — съгласи се Грейс. Ентусиазмът й беше спаднал, колкото бяха спаднали балоните по масите за пикник наоколо. Бийвър и кухненският персонал вече слагаха масата за тазвечерното празненство.

— Грейс, нали знаеш, че днес няма да спечелим трофей? — попитах, докато вървяхме по прашната пътека към старши възпитателите. Те играеха игри на голямата ливада. Денят беше толкова топъл, колкото и тези преди това, около 35°С, а въздухът бе толкова тежък и влажен, че можеше да го срежеш с нож. Тези, които твърдят, че във Флорида е горещо, никога не са прекарвали лятото си в планините Катскил, Ню Йорк. Очаквах тук да е по-хладно от вкъщи в Лонг Айлънд, но се оказа всичко друго, но не и това. Хората казват, че се дължи на някаква странна топла вълна.

— Мразя да губя! — промърмори Грейс. — Почти беше в ръцете ни. Водехме, а после…

— Нямаше какво да направим — отбеляза Ем.

— Може би ако някои от нас не бяха толкова уморени тази сутрин, можеше да се справим и по-добре — смънка Грейс.

— Хей! — запротестира Корт. — Бях навън до късно, защото имах важна работа. С Донован бяхме в хамбара за лодки и прослушвахме някои от емо рок баладите му на айпода, след като изгасиха лампите, а аз му обещах, че ще му кажа какво мисля за тях. Смята да ходи на прослушване за Американ Айдъл тази година — добави тя гордо.

— Продължавай да се измъкваш тайно и ще те хванат — предупреди я Ем. — Трябва да пестим измъкванията за първото клипче на sleepaway girls… — млъкна точно навреме.

Хънтър идваше към нас. Вдишах рязко. Беше горещо, а той бе секси, както обикновено. Носеше престилка в кралскосиньо на голо и добре оформените му бицепси се очертаваха ясно.

— Здравейте, дами — широко се усмихна той. — Сладки престилчици — Ем набързо вдиша от инхалатора си. — Намирам се в леко затруднено положение — Хънтър ме гледаше право в очите. — Другарчето ми си навехна глезена в последния кръг и аз останах без партньор за играта. Имате ли нещо против да взема на заем шампиона?

— Какво?

— Трябва да се срещнем със старши възпитателите си — обади се Грейс. Прозвуча като примерна ученичка.

— Имаме няколко минути — прекъсна я Корт и ме бутна напред. — Но само при условие, че останем да гледаме.

— Дадено — отвърна Хънтър. — Само да кажа на момчетата — той изтича до голяма група възпитатели и стажанти.

Някои носеха сини престилчици, а други — небесносини с бяло. Малките им възпитаници бяха с тях, седяха отстрани с кръстосани крака.

Сръчках Корт:

— Това пък защо го направи? — процедих.

— Правя ти услуга — отвърна тя. — Хънтър те харесва, а и ти си падаш по него. Ти си на ход. Бъди по-смела от майка си и Хитч, стига с това говорене!

Изчервих се. Повтарят ми го, откакто разказах на момичетата за това как мама ми призна, че тя и Хитч имат „телефонна връзка“. Според Корт това беше истерично поведение.

— Не можем да се срещаме с възпитатели, не помниш ли? — опита да я вразуми Грейс.

— Така е — невинно отвърна Корт. — Но никой не е забранил флиртуването. Защо вие с Ем не отидете да чакате при Дилън и Тим. Играта ще приключи, преди да сте се усетили.

Знаех, че Ем харесва Дилън, но Грейс не беше споменавала нищо за Тим — отново стажант. Но от неспокойното й поведение и ярко порозовяло лице беше ясно, че определено имаше някакви чувства към него.

— Не мисля, че ако закъснеем с пет минути ще е проблем — отбеляза Ем. — И без това възпитателите ни не знаят, че ще ходим.

— Добре! — уж троснато каза Грейс, но бях убедена, че не е ядосана.

Точно тогава забелязах Коул, който вървеше в нашата посока.

— Чух, че ще влезеш на мястото на Албърт — започна той. Беше облечен със светлосиня престилчица, а къдравите му кичури бяха полепнали по челото. Изглеждаше сякаш току-що е излязъл от банята, но ми беше ясно, че е от жегата. — Хънтър е щастливец. Или по-скоро ти си щастливката?

— Нито едното, нито другото — смънках неловко.

Хънтър се присъедини към нас:

— Мислех си след състезанието да отидем до стола и да си вземем по един Slush Puppies^[2]. Аз черпя.

— Нямаше ли да водим децата до езерото за часовете по кану? — попита Коул.

Хънтър се намръщи:

— Забравих, че малките ни чакат — отвърна той и им помаха. Те нададоха силни викове. — Страхотни са, нали — попита ме той. — Не мога да им се наситя.

Значи Хънтър все пак харесва възпитаниците си. Не е тук само заради момичетата! Лъчезарната усмивка, която изплуваше на лицето му при споменаването на неговите малчугани, ме накара да се чувствам топла и пухкава. Не само защото навън беше горещо.

— Какво ще кажеш за малко тренировка? — попита Хънтър и грабна един платнен чувал от земята. — Готова ли си да играем, шампионе? Правилата са много лесни. Двамата с теб влизаме в чувала и трябва с подскачане да стигнем до финала. Проста работа.

КАКВО? От всички игри, в които можех да участвам с Хънтър, ми се падна такава, в която цялото ми тяло ще е притиснато в това на Хънтър! Не мисля, че бях способна да го понеса.

— Успех! — пожела Коул.

Пристъпих напред и хванах едната страна на чувала. Хънтър се приближи до мен и прошепна в ухото ми:

— Тези момчета си мислят, че ще те победят, само защото си момиче, затова трябва да им покажем, че грешат, нали?

Спрях да дишам, устните на Хънтър бяха толкова близо до моите. Миришеше на розова дъвка.

Двамата отидохме до старт линията и точно тогава забелязах кои ще са конкурентите ни. Сърцето ми се сви. До нас бяха Коул и Дилън. Коул ми намигна, но ми се стори странно да отвърна със същия жест. Чувствах се толкова неудобно, сякаш щях да направя нещо, което не беше редно. Защо ми беше толкова неловко да бъда с Хънтър пред Коул? Също толкова се притеснявах и от другия отбор. Донован и онзи висок, кльощав възпитател, който всички наричаха Бийн бяха третият отбор.

Хънтър влезе в големия чувал и го задържа, за да се вмъкна и аз. Усмихваше се. Струваше ми се, че усеща смущението ми. Застанах до него. Чувалът не беше толкова широк, колкото си мислех. Бяхме един до друг, толкова близо, че не оставаше място дори за въздух помежду ни. Усещах допира на бедрото на Хънтър, а русата му коса ме гъделичкаше по ръката. Чувствах, че лицето ми пламти. Вторачих се във финалната линия, като избягвах погледа на Хънтър.

— Удобно ли ти е? — гласът на Хънтър рикошира в мен. Не можех да погледна. Просто кимнах.

— СТАРТ! — някой даде сигнал и тръгнахме.

Чувах виковете на Грейс и Ем, а Корт подвикваше ту моето, ту името на Хънтър. Той беше бърз, а аз се стараех да не изоставам, но се разсейвах. Телата ни постоянно се блъскаха едно в друго, и всеки път потрепервах. Накрая Хънтър ме обгърна с едната си ръка и хвана другия край на чувала. Сега бях притисната в прегръдките му, което като се има предвид, че тичах, учести дишането ми още повече. Хвърлих бърз поглед вдясно. С Коул бяхме рамо до рамо. Бийн и Донован водеха, но малко по малко ги настигахме.

— Точно така, шампионе! — окуражаваше ме Хънтър. — Продължавай! — почти настигнахме Бийн и Донован и Хънтър извика: — Дръж се! — След което усетих да бута с цялата си сила и видях как Донован тупна на земята. Хънтър се изсмя. — Спипахме ги! Сега останахме само ние и те! — провикна се той, като имаше предвид Коул.

Бях някак втрещена. Това беше просто игра, нали така? Щеше ли да постъпи така и с Коул? Наистина не ми се искаше да го направи. Точно тогава реших, че е по-добре да победим Коул, отколкото да го видя паднал в калта. Заподскачах по-бързо, но Коул беше също толкова бърз. Само няколко секунди преди финала бяхме в смъртоносна схватка. Всички викаха.

— Скачай, скачай! Скачай! — изръмжа Хънтър, когато Коул и Дилън се приближиха.

Изведнъж се наклонихме и усетих как чувалът ни полетя напред. Единственият ни шанс да победим беше да се хвърлим напред и Хънтър ни повали на земята. Изпищях, когато видях бързо приближаващата се пръст и трева. След което ТУП! Бяхме на земята, а Хънтър бе сложил ръка на финалната линия и се смееше. Освен това практически лежеше върху мен, гръдният му кош на модел на Аберкромби се притискаше в моя, от който пък сърцето ми щеше да изскочи. Лицето на Хънтър беше само на няколко инча от моето. Устните му бяха съвсем близо.

Хънтър лежеше върху мен. Хънтър лежеше върху мен. Хънтър лежеше върху мен!

Започнах да се гърча, за да се измъкна от чувала, но ми беше доста трудно с тялото му, отпуснато върху моето.

— Победители са — Хънтър и Сам! — стори ми се, че чух някой да съобщава.

— Той мами! — извика Донован.

— Чудесна работа, шампионе! — каза Хънтър като се измести в позиция за лицеви опори, а аз успях да се измъкна. Опитах се да избегна погледа му, тъй като треперех. През цялото време имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще го удари в лицето.

— Имаш ли нужда от помощ? — Коул стоеше над нас с протегната ръка. Бях се измъкнала от чувала и седях на земята, затова бързо подадох ръка и се изправих.

— Аз ще й помогна — Хънтър беше по-бърз от мен и се измъкна от чувала с едно ловко движение. След това се наведе към мен с протегнати ръце и буквално ме залюля във въздуха, а аз се изкикотих глуповато.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.

— Трябва да тръгвам — отвърнах и си налях чаша с вода от близкия гигантски термос. — Дечицата ме чакат. Трябва да помогна на Алексис.

Хънтър кимна. След това се наведе и ме целуна по бузата:

— Ще се видим тази вечер за фойерверките, нали? Ще се оглеждам за теб, така че не изчезвай.

Инстинктивно докоснах бузата си, след което осъзнах какво правя, спомних си, че Коул стоеше точно до нас и веднага си свалих ръката.

— Ще бъда там — смотах леко трепереща.

Щом Хънтър се отдалечи, чух тихия смях на Коул:

— Поздравления, Сам. Предполагам, че получи, каквото искаше.

Обърнах се, за да изкрещя или поне да кажа нещо саркастично, но видях, че бяха дотичали две малки момченца от групата му и се държаха за ръчички. Коул продължаваше да се взира в мен и почувствах нужда да погледна встрани.

— Ще се видим довечера — изстрелях набързо.

След това отидох при Корт, Грейс и Ем.

Бяхме на половината път, когато изкрещях — отчасти от радост, отчасти от безсилие, отчасти от объркване. Бузата ми сякаш все още гореше от целувката на Хънтър, а аз превъртах отново и отново този момент в главата си.

— Хънтър е толкова хлътнал по теб! — в гласа на Корт се усещаше копнеж. — Щеше ми се и с Донован да беше така. Развълнувах се, когато ми даде да прослушам демо записите му. Но не получих целувка по бузата.

— Никога повече няма да си измия бузата — пошегувах се аз и Ем се засмя.

— На мен такива неща не ми се случват — въздъхна Ем. — Мога ли да докосна лицето ти? — внезапно попита тя.

Единствено Грейс не се смееше. Помислих си, че просто е уморена. С останалите продължихме да говорим за Хънтър и за полуцелувката ни, затова как Ем може да заговори Дилън на барбекюто тази вечер, затова какво ще прави Корт с Донован. Щом стигнахме сечището, където се състезаваха бисквитки и кексчета, Грейс най-накрая проговори:

— Знам, че Хънтър е готин и всичко останало, но момичета, видяхте ли какво направи с Донован? — тихо попита тя. — Той го избута, за да може двамата със Сам да спечелят. Беше тъпо надбягване с чували. Нищо особено, но той все пак не игра честно. Нещо започва да ме притеснява. И освен това, забелязали ли сте, че този, който се грижи за групата им, е винаги Коул? Хънтър никога не е наоколо. Хвали се колко обича дечицата, а вместо това винаги флиртува с някое момиче някъде другаде, а Коул върши всичката черна работа.

Нито една от нас не каза нищо.

Дълбоко в себе си осъзнавах, че Грейс е права, но не исках да го повярвам.

— Хей, Сам! — Макензи се затича към мен и ме гушна силно. — Дошла си, за да играеш с нас? Отборът на дъвките печели с три на два!

Притиснах я силно, като се опитвах да избия думите на Грейс от главата си:

— Ще се видим на барбекюто — казах на момичетата.

— Сам — Грейс ме погледна неловко, — не исках да…

— Не се тревожи за това — извиках, докато с Макензи вървяхме, хванати за ръка, към момичетата от бунгало 5А. Насилих се да се усмихна. — Ще се видим по-късно.

Останалата част от следобеда се изниза бързо. Аз и Алексис участвахме в турнир по ритане на топка с момичетата, заедно украсявахме знамена за Четвърти юли, после заведохме малките си победителки до будката, разположена под столовата, където да отпразнуват победата си със захарен памук. Отново играхме на народна топка, взех си почивка за един сладолед, който се разтопи, преди да успея да го изям. Трябваше да направя бързо кръгче до кабинета на медицинската сестра, защото една от възпитаничките ми — Серена, си обели коляното по време на състезанията, но като изключим това, следобедът протече без инциденти. Момичетата нямаха търпение да стигнат до лагерния огън, а аз, въпреки наблюденията на Грейс, изгарях от нетърпение да видя Хънтър.

— Сам, ще седнем тук! — подръпна ме за ръкава Серена.

Взех със себе си няколко от момичетата на опашката за барбекю и си сипах плодов пунш в чашата — по-скоро бъг джус, защото това е странното име, което всички използваха за напитката с вечно променящия се цвят. Чинията ми беше пълна с картофено пюре, пилешки пържолки, печена царевица и царевичен хляб, а устата ми се изпълваше със слюнка при мисълта за десерта: топъл ябълков сладкиш. Ако щете вярвайте, но за Пайнс това значеше петзвездно меню.

Тъй като случаят беше специален, щяхме да ядем на масите навън до езерото. Някой беше украсил дърветата наоколо с Коледни лампички, сякаш хиляди светулки озаряваха нощното небе. На масите, имаше и хартиени покривки в бяло и червено, а Бийвър бе сложил стереоуредба в района на бюфета, от която се носеше тиха музика. На фона на горещия ден, нощта се оказа доста хладна. Не че някой от нас се оплакваше. Пак можехме да носим къси панталонки и тениски, но от време на време потръпвах от лекия бриз.

Все още не се бях видяла с Мег или съквартирантките ми от бунгалото, затова реших да седна при Алексис и да й помогна с ритуала по приготвяне на храната за по-малките — нарязването. Тъй като момичетата бяха още малки, понякога това беше необходимо, особено ако храната е жилава като барбекюто. А и ми беше неудобно да оставя Алексис да върши всичко съвсем сама. През цялото време, докато рязах, се оглеждах за Хънтър, но не го видях никъде.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас, момичета? — попита Коул. Зад него имаше дълга опашка от момченца и разбрах, че това е групата на Коул и Хънтър.

— Разбира се — отвърна Алексис, като избърса устата си със салфетка. — Можем да се сместим. Къде е Хънтър?

Стори ми се, че физиономията на Коул леко се промени, но дори и да беше така, той бързо се овладя:

— Трябваше да се отбие в главния офис.

— Значи ето кое било онова момиче. Работи в офиса, така ли? — попита едно малко момченце.

— Това беше приятелката му, глупчо — поправи го Калеб. — Затова я целуваше!

Коул ме погледна за секунда, а аз се опитах да имитирам усмивка.

Хънтър е целувал друго момиче? Помоли ме да се срещнем тук, нали така? Каза, че ще ме потърси. Това не значеше ли нещо? Или се развълнувах за дреболия? Сърцето ми подскачаше и леко ми прилоша. Преместих храната си настрани. Може би не съм го разбрала добре. От къде на къде, Хънтър, най-готиното момче в лагера, ще ме харесва? Изгубих апетит. Ако около мен нямаше хора, можех и да си поплача.

— Надявам се да се появи скоро — безгрижно заяви Алексис — или ще изпусне печените маршмелоуз^[3] и фойерверките.

Хънтър не се появи навреме за маршмелоуз, а когато десертът накрая дойде, поисках да си тръгна. Но Коул ме убеди да остана, за да видя свръхсекретния му трик. Когато Хитч остави по една торбичка с маршмелоуз на всяка маса, последвахме Коул до барбекюто, което все още тлееше. Усетих мириса на въглените и вдишах дълбоко. Напомни ми за барбекюто вкъщи. Семейството на Мал организираше по едно голямо всяко лято, а ние двете по традиция си правехме шоколадови сладкиши. Почти усещах разтопения шоколад по устните си и за момент почувствах носталгия по дома. Тъжно се взирах в червеникаво-оранжевите въглени.

— Гледай внимателно, Сам, или ще изпуснеш нещо интересно — смушка ме Коул. Той взе една шепа маршмелоуз и започна да ги нанизва на клечката си. Не можах да повярвам, когато видях какво прави. Разтопяваше ги достатъчно, за да ги оформи като малки пиленца и снежен човек. С Алексис не можехме да спрем да се смеем, а малките ни възпитаници бяха възхитени.

— Знам какво е! Това е мишка — развълнувано заговори едно от нашите момиченца, когато Коул взе един лепкав маршмелоуз и го сложи върху друг, който беше почти разтопен. Той използва допълнителна пръчка, за да оформи фигурата.

— Това не е мишка, това е кану — пренебрежително заяви едно от момченцата.

— И двамата грешите — отвърна Коул, като се концентрира върху скулптурата си, която ставаше по-висока и по-тънка.

— Разбрах! — възкликнах. — Това е Хитч.

Алексис избухна в смях.

— Май наистина прилича на татко, нали? — отбеляза тя. — Коул, не забравяй мегафона.

— Не е Хитч — засмя се Коул. — Това е Бийвър. Не виждате ли тигана на главата?

— Не съвсем — отвърнах. — На мен ми прилича на купчина маршмелоуз.

Коул се направи на обиден:

— Ще ми се да видя ти как ще се справиш с този неземно сложен фокус.

— Мисля, че преди това ще имам нужда от малко тренировки — казах аз.

— Може ли малко внимание, искам да направя едно съобщение — опита да укроти тълпата Хитч. Огледах се. Хънтър все още го нямаше. Видях, че приятелките ми са с техните групи, а Ашли и Габи седяха до някакви момчета от другата страна на лагерния огън. Нощта беше идеална за огън под звездите.

Когато всички утихнаха, Хитч продължи:

— Надявам се, че ви хареса празненството по случай Четвърти юли — всички го аплодираха. — По традиция сега ще гледаме градските фойерверки, които се виждат оттук. Ще започнат след пет минути, а когато това стане, ще изгасим светлините, за да ги виждате по-добре. Ще помоля всички да останат по местата си, за по-голяма сигурност. Ако някои от малките се изплашат, можете да седнете заедно с тях горе на хълма. Насладете се на шоуто! — избухнаха аплодисменти.

— Сам? — Алексис се надвеси над мен. — Не е нужно да оставаш с малките. Ако искаш можеш да отидеш при приятелките си или може би при Коул.

— Коул? Не, ние сме само приятели — смънках объркано.

Тя се усмихна:

— И Коул се държи така сякаш иска да сте само приятели — подхвърли тя като леко се усмихна.

— Здрасти!

Погледнахме нагоре. Хънтър стоеше пред нас, облечен в тениска с качулка и ръце в джобовете.

— Здрасти! — възкликнах и скочих на крака. Главата ми щеше да се пръсне от емоции. Част от мен беше бясна, а друга част искаше да направи няколко цигански колела от радост, че го вижда. Може би бях твърде строга с него. Та ние дори не ходим, даже не ми е казал, че ме харесва, въпреки че приятелките ми мислят така. — Къде беше?

— Имах малко работа — обясни той, — но все пак успях, нали? — той седна при нас. — Искаш ли да отидем до езерото, за да виждаме по-добре, шампионе? Знам идеалното местенце.

— Обзалагам се, че е така — чух да смотолевя Алексис. — Хънтър, не трябваше ли да си при групата си? Мисля, че Коул удържа фронта достатъчно дълго време за тази вечер!

Погледнах към Коул за секунда. Той не се включи в разговора. Правеше фокус, за да впечатли няколко от момченцата, които бяха пленени от всяко негово движение.

— Абсолютно — съгласи се Хънтър. — Бях забравил. Благодаря.

— Аз и момичетата ще идем на хълма, Сам — предупреди ме Алексис. — Ти се наслади на фойерверките.

Когато останахме сами, Хънтър пак ме попита:

— Искаш ли да отидем по-близо до езерото?

— Ами твоята група? — отбелязах аз, като изведнъж почувствах несигурност. Мислех, че обожава възпитаниците си. А сега ги зарязваше и прехвърляше отговорността на Коул, само и само да прекара малко време с мен.

Хънтър завъртя очи и въздъхна:

— Виж какво, шампионе, ако не искаш да гледаш фойерверките с мен, мога да се сетя за няколко човека, които с удоволствие ще дойдат на твое място.

Потреперих.

— Просто… Коул беше тук цяла нощ и…

Светлините избледняваха и чувах как расте вълнението на тълпата.

— Коул, нали нямаш нищо против да останеш да гледаш фойерверките с малчуганите? Искам да заведа Сам на едно място с по-добър изглед — каза Хънтър.

— Мисля, че биха искали да останат с теб — отвърна Коул за моя изненада. Погледите им се срещнаха. Неловкото положение беше прекъснато от тънък вик на малко дете:

— Не искам да чувам шума — изписка малко момченце на име Лукас. — Искам да отида на хълма.

— Всичко ще бъде наред, Лукас — настоя Хънтър, докато Лукас подсмърчаше. — Никой друг не желае да ходим на хълма. Не искаш да принудиш всички да отидат горе, нали?

Лукас се разплака повече и Коул отиде до него и го гушна:

— Искам с Хънтър да отидем на хълма — проплака момченцето. Погледнах към Хънтър. Той отново завъртя очи.

— Лукас, приятелче, аз ще те заведа — утеши го Коул. — Искаш ли да ти призная нещо? И без това оттам се вижда по-добре. Когато бях колкото теб, винаги гледах от горе.

Усмихнах се. Коул беше толкова мил с дечицата.

— Но аз искам с Хънтър! — продължи да мрънка Лукас.

— Знаете ли какво? — опита отново Коул. — В раницата си нося захарен памук и ако всички се качим горе на хълма, ще ви почерпя.

— Няма да пропусна фойерверките — Хънтър звучеше раздразнен. — Коул, оправяй се с него — след което се обърна към мен и ме сграбчи за ръката: — Готова ли си, шампионе?

Изведнъж всичко ми се изясни. Още при първата ракета, която разпиля блясъка си над езерото, вече бях наясно с положението. Хънтър наистина беше секси. На външен вид бе идеален и всеки път, когато го видех, очите ми се насълзяваха, сърцето ми започваше да подскача и се чувствах така сякаш ще припадна всеки момент. Но сега, когато станах свидетел на това как постъпи с дребосъците, и колко е безскрупулен, само и само да постигне своето, осъзнах, че никога не бих обичала човек като него.

Отскубнах се от хватката на Хънтър и казах:

— Не, съжалявам, не съм готова. Ще отида на хълма с Лукас, Коул и останалите деца.

Хънтър поклати глава.

— Както искаш — промърмори той и изчезна в тъмнината, най-вероятно за да намери някоя друга, с която да отиде на въпросната скала.

— Сам… — започна Коул, но аз го спрях. Още един фойерверк се взриви над нас и освети сериозното лице на Коул.

— Хайде, момчета — подканих децата. — Всеки да си намери другарче и да го хване за ръка. Двамата с Коул ще ви заведем до хълма, за да не изпускате повече от шоуто.

Само след няколко минути настанихме всички на хладната, влажна трева до Алексис и момичетата. Усещах мириса на барут във въздуха, а небето се изпълни с кълба дим от гърмежите. Макензи ме видя и се усмихна. Тя и Серена се наместиха до мен. До тях седеше Коул, хванал за ръка Лукас, който се беше успокоил и щастливо хапваше захарен памук.

— Не исках да се получава така — обясни Коул.

— Ти не си виновен за неловкото положение — отбелязах. — Сега поне няма да губя повече време в… — не можех да довърша изречението. Нямаше как да кажа „свалки с Хънтър“ пред Коул. Винаги ми беше трудно, когато Коул ме подиграваше заради Хънтър. — Всичко е наред. Наистина. Радвам се, че нещата се развиха по този начин.

— Така ли? — попита Коул и ми подаде малко захарен памук.

— Да-м — отвърнах и наистина го мислех.

Коул се усмихна:

— Чудесно. Защото, както казах и първия ден, заслужаваш нещо повече.

— Знам, че е така — съгласих се аз и го погледнах с усмивка. А и вече започвах ясно да осъзнавам къде да го търся.