Джен Калонита
Момичешки клуб (10)

10
Първата среща на момичешкия клуб

Първото нещо, което забелязах, беше ярка светлина пред лицето ми. Нямаше как да не я видя.

— Будна ли си? — прошепна Корт. Беше се качила на леглото ми и се бе надвесила над мен с фенерче, което направо изгаряше очите ми.

— Да — отвърнах, въпреки че всъщност се унасях. Мег беше на срещата на възпитателите (или по-скоро да се размотава из фоайето на възпитателите СЛЕД срещата. Обикновено не ни наглеждаше в сряда вечер), а гасенето на лампите ставаше в единайсет. Знаех, че планът беше да се измъкнем в 23.30, но съм задрямала.

Отметнах завивките и си съблякох пижамата (не бях си свалила дрехите под нея). Ръцете ми трепереха, докато го правех. Никога не се бях измъквала от бунгалото посред нощ, но Корт, Ем и дори Грейс изглежда бяха професионалисти. Единственият шум, който се чуваше, беше от инхалатора на Ем. Изтръпнах. Само от мисълта, че Ашли и Габи могат да се събудят и да видят, че ни няма, ми прилоша.

Грабнах раницата си с камерата и бързо отидохме до изхода. Четирите успяхме да стигнем до плъзгащата се врата без подът да изскърца нито веднъж. След като се отдалечихме на няколко ярда от бунгалото, Грейс изписка тихо:

— Казах ви, че ще е лесна работа! — Беше толкова тъмно, че почти не я виждах.

Все още не бях свикнала да се разкарвам из лагера през нощта. Пътеките и сградите бяха осветени, но въпреки това беше тъмно като в рог. Въпреки че през деня лагерът беше забавен и привлекателен, нощем ми напомняше за филм на ужасите. Разбира се имаше възпитатели, които патрулираха, но досега не бях срещала нито един. Мястото беше зловещо тихо, с изключение на щурците и бухала от време на време. Щом подухнеше ветрец и размърдаше окапалите листа, винаги подскачах. Можеше да е вълк, който се промъква към теб и в такъв случай нямаше да имаш никакъв шанс. Изведнъж чух шум и сграбчих ръката на Грейс.

— Ще спреш ли с тези вълци! — смъмри ме тя. — Казах ти, че никога не съм виждала вълци тук.

— Дори и да няма вълци, патрулират възпитатели — предупреди Ем. — Сигурна съм, че всички са във фоайето на възпитателите, но трябва да се движим бързо, ако не искаме да се натъкнем на някой от тях.

— Какво ще стане, ако Ашли и Габи се събудят и видят, че ни няма? — попитах.

— Няма да се събудят — решително заяви Корт. — А ако се събудят, имам нещо, с което мога да ги изнудвам. Бях будна, когато се измъкнаха в понеделник вечерта, а аз не казах нищо. Ако ни издадат и ние ще ги издадем.

Предполагам, че малко изнудване не би навредило на никого.

— Е, къде отиваме? — попитах аз. — Твърде тъмно е, за да записваме тук.

— Точно затова отиваме в столовата — сериозно отвърна Корт.

— Столовата? — изписках. Гласът ми се удари в отсрещните сгради.

— Говори тихо — изсъска Грейс.

— Това е най-безопасното място — обясни Корт. — Няма начин там да има някой по това време, а и можем да похапнем нещо.

— Нямаше да се съглася да го правим, ако не бях убедена, че няма да ни хванат — увери ме Грейс.

Така беше. Грейс бе нещо като лагеруващ за пример в Пайнс.

След десет минути вече бяхме в безопасност вътре. Затворихме капаците на прозорците и аз извадих камерата. Столовата също изглеждаше зловеща нощем. Жуженето на хладилниците ме успокои, но беше странно да видя кухнята толкова подредена и чиста, като се има предвид как изглеждаше, когато се сервираше храна. Решихме да се настаним в кухнята, вместо в столовата, защото там имаше твърде много прозорци, а ние бяхме светнали две от лампите, за да можем да виждаме. Стояхме на една от масите от неръждаема стомана и ядяхме пуканки, остатъци от тортата за Четвърти юли — която вече беше станала малко клисава — както и ябълкови резени, които Ем откри в хладилника. Корт включи радиото, което стоеше в кухнята и то засвири тихичко. Все още бях малко стресирана от факта, че сме тук, но се опитах да се успокоя.

— Мислиш ли, че първо трябваше да се промъкнем в стаята на Хитч и да го запишем как говори с майка ти по телефона? — попита Корт. Всички се разсмяхме.

Изпъшках. Когато се обадих на мама от главния офис вчера, както всяка седмица, тя ми съобщи, че двамата с Хитч търсели начин да отидат на истинска среща. Не била сигурна, че той ще иде до Лонг Айлънд в почивния си ден или мама ще дойде дотук с колата.

— Между противния запис на Мал и признанието на мама, че с Хитч планират среща, беше минала само седмица, а все още е сряда.

— Аз пък мисля, че е сладко — започна Ем. — Възможността на тази възраст майка ти и Хитч отново да намерят любовта е много рядко срещана. Дори в любовните ми романи.

— Ем, хич няма да е сладко, когато се наложи да се преместя в пущинака и Ашли се окаже доведената ми сестра — оплаках се аз.

Ем взе камерата и я заразглежда.

— А какво стана с Мал? Направи ли й друго клипче, за да й кажеш как се чувстваш?

Поклатих глава:

— Не съм в настроение.

Корт се ухили:

— Добре! Тогава хайде да започваме с нашето клипче. Как ще го направим? — попита тя и измъкна камерата от ръцете на Ем.

— Не съм съвсем сигурна — признах. — Никога преди не съм записвала друг, освен себе си.

— Може би просто трябва да кажем каквото ни хрумне — предложи Ем.

Взех камерата и натиснах „запис“. След това просто седяхме и се гледахме една друга.

— Чувствам се странно — изсмя се нервно Грейс.

— И аз — призна Ем.

— Може би ще помогне, ако си задаваме някакви въпроси, за да се поотпуснем — предложи Корт и погледна сериозно към Грейс. — Е, Грейс, как се справяш със стажантските си задължения?

Грейс веднага се напери:

— Отлично. Обичам да имам кексчета. Толкова са зрели. Имам предвид, че не се карат кой брат от Джонас Брадърс е по-готин или кой е най-големият музикален хит — тя се ухили. — Обичам да работя с Колийн. Тя наистина ме научи как да обръщам специално внимание на всяко дете.

— Това наистина е много важно — прекъсна я Ем и аз обърнах обектива към нея. — Дори когато имаш карамелчета. Открих, че се справят по-добре, ако отделям време на всяко от тях поотделно, независимо дали изработва нещо или просто му помагам да напише писмо на родителите си. Като стана дума, все още има няколко, на които им липсва домът.

— И при мен е така — добавих и Корт издърпа камерата от ръцете ми. Щяха да се получат някои клатещи ефекти в клипа, заради цялото това местене. — Едно от малките момиченца, казва се Серена, която според Алексис все още плаче, преди да си легне вечер. Горкичката. Накарах я да залепи снимка на семейството си зад леглото, за да ги вижда вечер.

— Хитро! — възхити се Грейс и Ем насочи камерата срещу нея. Вече започвахме да свикваме с това записване и всички изглеждахме по-спокойни. Всеки път, когато някой заговореше, друг вземаше камерата. — Работи ли?

— Горе-долу — отвърнах. — Просто ми се иска да можех да направя нещо повече за нея. На този етап, трябваше вече да се забавлява, а не да се тревожи за дома, но все пак шест годинки не са достатъчни, за да спиш на лагер далеч от вкъщи.

— Помага да се изгради характер — каза Корт в защита. — Сериозно, родителите ми изпращаха мен и брат ми в Калифорния при баба и дядо за един месец всяко лято още щом станах на пет.

— Уау! — възкликна Ем. — И не си плакала?

— Не — отвърна Корт. — Харесваше ми. А и освен това го правят всяко лято оттогава. Всъщност, това е истинската причина да ме пращат на лагер, след това заминават за Европа или някъде другаде без нас. Така предпочитат. Аз, от друга страна, бих искала да видя Европа или да отида на едномесечен круиз с тях. Намекнах им, но те винаги ми казват, че ще ми бъде по-добре на лагер — изведнъж се натъжи.

— Корт, това е ужасно — съжали я Ем.

— Свикнала съм — вяло се усмихна Корт. — Има си и предимства родителите ти да са се покрили някъде цяло лято, докато ти си на лагер. Когато се забъркам в нещо, Хитч никога не може да се свърже с тях.

— В моето бунгало има едно малко момиченце, иска да прави бели, само и само да си отиде вкъщи — обясни Ем. — Толкова ми е мъчно за нея.

— А при мен пък има едно момиченце, Макензи, което изглежда обича да е далеч от вкъщи — казах на останалите. — Въпреки че се налага всеки ден да й се бият инжекции против алергия, тя се радва да е с приятелките си от бунгалото и да участва в заниманията. Не е редно да го казвам, но тя някак си ми стана любимка. Гласчето й е едно такова тъничко и има големи очи, и винаги иска да ме държи за ръка и задава сладки въпроси като: „Защо гърмежите трябва да са толкова силни?“ Очарователна е.

— Внимавай да не те чуе Алексис — предупреди ме Грейс. — Не трябва да си имаме любимци.

— Ще внимавам — изстрелях. — Предполагам, че по някакъв начин просто се чувствам отговорна за нея, тъй като аз съм тази, която я води всяка сутрин за инжекция. Въпреки че не аз съм тази, която спира плача й. Коул го прави. Винаги успява да я накара да се усмихне.

— О-о-о! — възкликна Ем. — Наистина го харесваш, нали? — грабна камерата и започна да ме снима.

Изведнъж аз се почувствах нервна. Не бях свикнала някой друг да ме записва, докато говоря за нещо толкова важно. Аз се записвах сама. И се презаписвах сама. По този начин можех да редактирам всичко, което не харесвах, че съм казала. Сега нямаше да мога да се редактирам. Трябваше да съм напълно искрена пред приятелките си и пред себе си, само в един дубъл. Взех няколко нарязани ябълки и си ги натъпках в устата.

— Харесвам го, но е много сложно — изфъфлих.

— Преглътни — инструктира ме Ем.

— Вече ви казах момичета — заоправдавах се аз, — не ми е удобно да кажа на Коул, че го харесвам, заради онова с Хънтър. Преди ме майтапеше заради увлечението ми по Хънтър. Не искам да си помисли, че го използвам за негов заместител. Ако бях обърнала внимание на всички знаци, може би щях да осъзная, че всъщност харесвам Коул още от самото начало. Колкото повече време прекарвам с него, толкова повече започва да ме привлича неговото флиртуващо и същевременно чудато поведение. А сега едва успявам да обеля някоя дума, когато сме заедно — признах.

— Толкова ми олекна, че не харесваш Хънтър — отбеляза Грейс. — Но това настрана, мисля, че просто трябва да се опиташ да се върнеш към това да бъдете просто Сам и Коул, така както бяхте, преди да си паднеш по него. Не можеш да имаш връзка с момче, от което постоянно се срамуваш.

— Знам — изхленчих. — Просто никога не съм била добра в разговорите с момчета. Мал беше специалист в това. Не знам как да покажа на Коул, че го харесвам повече от приятел.

— Мисля, че имаме нужда от курс по флиртуване при Корт — предложи Ем.

— Първата стъпка е да покажеш, че си заинтересована — обясни Корт. — Вие трите винаги онемявате, когато момчетата разговарят с нас. Смейте се! Флиртувайте. Няма да умрете от това.

— Какво е флирт? — пошегува се Ем.

— Вие момичета, трябва да започнете да се държите по начин, по който да покажете на момчетата, че искате и те да ви харесат — разясни Корт. — Точно това правя аз с Донован.

— Но какво да правим, ако момчетата никога не са гледали на нас като на евентуална възможност за гадже? — попита Грейс замислено. Взе шепа ябълкови резени и потопи един в карамелен сос, който беше открила в хладилника. Чудех се дали някой ще забележи, че липсва храна. — Забавно е да си момичето, което всеки иска в отбора си или първата, която избират за Войната на цветовете. Искам да съм капитан във Войната на цветовете още от шестгодишна и тази година ми се отдава тази възможност. Това означава много за мен, но понякога ми се ще някои хора да ме виждат като нещо повече от евентуален капитан или най-добрия плувец свободен стил в лагера — тихо каза Грейс. — Момчетата тук искат да са ми съотборници. Винаги съм само приятелка и това ме дразни.

Замълчахме за момент. Знаех, че Грейс обича спортовете и не можеше да спре да говори за Войната на цветовете. Звучеше като някакъв училищен ден на открито, който се организира и провежда в рамките на няколко дни.

Лагерът се разделяше на няколко отбора и всеки отбор си имаше цвят. Казаха ми, че хората го вземали доста насериозно. Дори приятелски бунгала са се карали жестоко, заради контузени от противниковия отбор. Очевидно Грейс живееше за тази война. Но не бях свикнала да я чувам да признава, че не е добра в нещо — дори това да бяха момчетата, нещо, с което и на мен не ми вървеше.

— Някога помисляла ли си, че може би момчетата се чувстват засенчени от теб? — попита Ем. Грабнах камерата и я обърнах към нея. — Нали знаеш, защото си толкова добра във всичко, което правиш? Може би на момчетата им се струва, че не биха могли да се състезават с това.

— Няма да се извинявам, че съм добра в спорта — отбеляза Грейс.

— И в есетата, и в стажантството и всичко останало — добави Корт. — Момчетата не се чувстват удобно с момичета, които могат да се справят с всичко сами и които са уверени, колкото теб, точно както ние се чувстваме неудобно с така наречените „идеални“ момчета. Не казвам, че трябва да се промениш, просто предполагам, че няма да е кой знае какво, ако признаеш, че не си най-добра в абсолютно всичко, което правиш. Ако пропуснеш гол по време на футболен мач, не казвай: „Ох, щях да улуча, ако не беше този вятър“. Момчетата ценят честността. Сигурна съм, че и Тим я цени.

Грейс се изчерви:

— Предполагам, че мога да опитам.

— И аз — каза Ем. — Не това за честността. Онова за говоренето с момчета.

Едва чух последната й реплика, защото я каза прозявайки се.

Трябва да е заразно, защото и аз започнах да се прозявам. Погледнах часовника си. Наистина ли беше вече 01:00? Трябваше да ставаме след шест часа. Преглътнах.

— Ем, според мен проблемът ти е, че отделяш прекалено много време на четенето на романи и не забелязваш разцъфването на истинската любовна история точно пред теб — казах й аз. — Дилън те харесва.

Въпреки слабата светлина, видях как Ем се изчерви:

— Не мисля, че е така.

— Така е, Ем! — съгласи се Грейс. — Винаги ти купува разни неща от стола.

— Той каза, че му оставали много пари и не можел да ги похарчи — запротестира Ем. — Освен това миналата седмица купи сладолед и на Корт.

— Това беше, само защото го помолих — отбеляза Корт. — Той предложи да плати твоя. Поговори с него, Ем. Няма да те ухапе.

Ем поклати глава:

— Откъде знаеш толкова много за момчетата?

Корт сви рамене и си взе от нарязаните ябълки:

— Момчетата и приятелствата са единствените неща, от които разбирам.

— Не го вярвам — заговори Грейс, а устата й беше пълна с торта. — Мисля, че се преструваш, че целият ти живот се върти около момчетата, защото не искаш да допуснеш хората до себе си. Ти си талантлива, Корт. Виждала съм те. Онази година, в която ти измисли костюмите ни за представлението, се представихме най-добре. А стенописите, които нарисува миналото лято бяха великолепни.

— Не бяха нищо особено — смънка Корт.

— Няма нищо лошо в това да си известна с повече от едно нещо — добави Грейс шеговито. — Може да се изненадаш от себе си.

— Добре, победихте ме — въздъхна Корт. — Предполага се, че трябва да ни е забавно, а не да се анализираме една друга.

Усили радиото и започна да пее заедно с Данити Кейн^[1].

— Важно е да говорим за проблемите си — извика Грейс.

Чух да се тряска врата и изпищях. Четирите се спогледахме нервно. Ем се шмугна под масата. Корт изключи радиото. Грейс започна да почиства храната. Аз заопипвах раницата си, за да прибера камерата. Затворих ципа точно преди вратата на кухнята да зейне. Ами ако беше Хитч, или Бийвър, или дори Мег, щяха да ни убият.

— Не е ли малко късно, за да сте будни, дами? — лукаво се усмихна Хънтър. Беше облечен с плътен тъмносин суичър и дънки.

Това е Хънтър! Не изглеждаше ядосан, но все пак. Заловиха ни след вечерния час след като бяхме влезли с взлом в столовата. Грейс пребледня. Ръцете ми бяха студени и влажни.

— Ще ни издадеш ли? — попита Ем, след като бавно се измъкна от скривалището си.

Хънтър се изсмя:

— Не-е-е. Но ви предлагам да си изберете друго местенце за следващата ви женска сбирка. Столът е твърде очевидно скривалище.

Корт повдигна вежди в почуда и ме погледна:

— Женска сбирка?

Дали Хънтър ни е чул? Дали ме е чул да говоря за Коул? Усетих как лицето ми започна да гори.

— Няма проблем — изстреля Грейс и набързо разчисти и избута Ем и Корт пред себе си. Направи ми знак да тръгвам. Но аз се бях вцепенила на мястото си. — Дори няма да разбереш, че сме били тук. И благодаря, че няма да ни издадеш.

Хънтър се усмихна широко, след което взе купата с останалите ябълки от ръцете на Грейс.

— Няма проблем. А, и един друг съвет — когато тази вечер се промъквате в бунгалото, опитайте се да не скърцате, докато вървите по верандата. Това винаги ме издаваше.

— Разбрано — отвърна Ем нервно.

Четирите се изнизахме набързо. Аз бях последната, която мина покрай Хънтър. Опитах се да не го поглеждам, но усещах как се взира в мен и погледнах нагоре. Намигна ми.

— Сладки сънища, шампионе. Надявам се да присъствам в тях.