Джен Калонита
Момичешки клуб (1)

1
Новата

Беше 8:45 и аз правех това, което можех най-добре — говорех си сама.

— Сега ще започна да записвам — съобщих на мама, докато бръмчахме по магистрала И-95 на път за лагера. Прочистих си гърлото и пуснах на запис моята адски нова камера. — Здрасти, Мал! — развълнувано поздравих най-добрата си приятелка. — Знам, че е минал само час…

— Четирийсет и пет минути — прекъсна ме мама, докато ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Знам, че са минали само четирийсет и пет минути, откакто се сбогувахме — поправих се аз, — но исках да ти изпратя първото от много бъдещи съобщения. Знам, че не ти допада решението ми, но се кълна, че ще ти изпращам колкото се може повече клипове, за да ти правят компания. А и ти ще бъдеш толкова заета с Марк, че едва ли ще забележиш, че ме няма.

— Аферата Маломарк — самодоволно се усмихна майка ми.

Зяпнах. Мама прекъсна първото ми съобщение, като произнесе на глас кодовото име, с което наричах връзката на Мал и Марк. Трескаво затърсих копчето за пауза на камерата, паникьосах се.

— Мамо! — изхленчих аз. — Сега трябва да започвам отначало — натиснах бутона за превъртане. — Какво щеше да стане, ако Мал те беше чула да го казваш?

— Не можах да се спра — засмя се мама, докато здраво стискаше волана на колата за опора. — Смешно е, Сам.

Миналата година, в деня, в който излизахме във ваканция, седях на избелял розов, пластмасов шезлонг в двора на Мал, намазана с дебел слой плажно масло със слънцезащитен фактор 30, и двете четяхме на глас за най-новия скандал с Бритни Спиърс в Ю Ес Уийкли^[1]. Но това беше преди Мал да стане Мал и Марк, Марк и Мал или както сега ги наричам тайно: Маломарк. Хрумна ми, понеже имената им пасват на описанието и определението на сладките Маломар^[2]: толкова лепкави и сладки, че ако изядеш твърде много, ще ти призлее на стомаха.

Поради тази причина бях притеснена за предстоящото лято. Знаех какво ще стане: Мал щеше да ме моли да излизаме тримата и аз щях да бъда излишна през цялото време. Мисълта да бъда заедно с тях (сега си го представям: — Ти си по-сладка, мило! — Не, ти си, мило! — Отврат.) беше по-болезнена от ваденето на мъдрец. Реших да предприема първата смела стъпка в живота си: записах се за стажант възпитател (СВ) в лагер с преспиване на два часа от вкъщи, Маломарк и всякакви „мило“ обръщения. Но сега, когато първият ден на лагера най-сетне дойде и ние бяхме на около час път от Уиспъринг Пайнс^[3], част от мен беше толкова нервна, че ми се искаше да скоча от колата в движение. Другата част пък нямаше търпение да стигнем. Прегледах облеклото си отново. Отне ми седмици да се спра на идеалното. Накрая отидох с червен (любимият ми цвят) памучен потник, който се връзва около врата, с тънки дънкови панталонки с ресни отстрани и черни джапанки.

— Надявам се да помислиш за работа в рекламния бизнес някой ден, Сам. „Маломарк“ е сполучливо попадение — продължи мама, като прибра кичур от кестенявата си, дълга до раменете коса, зад ухото. Винаги съм завиждала на това как косата на мама остава напълно права, докато моята се накъдря пет минути след като съм я изправила. — Показва истинско творческо мислене. Смятам, че си родена за този бизнес, точно като мен — допълни тя и по плътните й устни се разля лукава усмивка. — Няма да имаш проблеми в търсенето на работа. Вече си медийна сензация в тази област.

Почувствах как лекият тен, над който работех толкова време, бързо изчезна от лицето ми.

— Обеща да не го споменаваш — примолих се аз.

— Ще спра — съгласи се мама. — Но ти трябва да се гордееш с постижението си. Не всеки може да участва в…

— Мамо — заканих се аз.

— Добре — тя въздъхна и после двете потънахме в мълчание. Мразех, когато мама споменеше случая Дайъл&Даш^[4], както го наричахме. Просто се молех никой в лагера да не се сети за него, за да не ме дразни, както правеха децата в гимназия „Карл Плейс“ в продължение на месеци.

Взирах се от прозореца на колата в боровете, които профучаваха край нас.

— Мисля, че това лято наистина ще си прекараш добре — обади се мама. — Миналата вечер Алън ми разказа всичко за Уиспъринг Пайнс и по всичко изглежда, че твоят лагер е чудесен.

— Кой е Алън? — попитах с недоумение.

Майка ми леко се изчерви.

— Алън Хитчънс е ръководителят на твоя лагер.

— Мислех, че името му е Хитч — втренчих се в мама с любопитство, но тя гледаше право напред, а дългите й пръсти с маникюр бяха вкопчени във волана.

— Така е. Имам предвид, че се предполага вие да се обръщате към него така — измърмори мама. — Той ме помоли да го наричам Алън, тъй като съм родител — прочисти си гърлото и последва онзи странен къркорещ звук, който винаги правеше, когато беше нервна. Благодаря на Бога, че не съм наследила този навик.

— Както и да е, той изглежда много мил — бързо добави мама. — Говорих с него няколко пъти — за документите — и той ми каза, че ръководел този лагер, откакто станал на трийсет. Жена му му помагала, но починала от рак преди няколко години. Сега са само той и дъщерите му Алексис и Ашли. Ашли е колкото теб.

— Аха — промърморих уж незаинтересовано, но всъщност бях шокирана. Майка ми харесваше ръководителя на лагера! Жалко, че лагерът беше толкова далеч от дома ни в Лонг Айлънд^[5]; в противен случай, щях да се радвам, ако мама си намери приятел. Не е срещала никого, който да й харесва, откакто татко ни напусна преди няколко години. Надявах се тази свалка с ръководителя на лагера да се получи, но от друга страна, никак не ми се искаше да се преместя в пущинака. Аз съм човек от предградията на Ню Йорк и това няма да се промени точно сега.

— Значи ти харесва подаръкът? — бързо смени темата мама. — Ал… Хитч… каза, че не е позволено да носите електроника, но съм убедена, че има предвид мобилни телефони — намигна ми мама. — Освен това, ако скриеш това в багажа си, никой няма да го открие.

Нямаше да изпусна новата си камера от поглед. Беше много по-добра от тромавата петпаундова^[6], която използвах за видео дневника си. (Записвах своите неволи още от седми клас. Исках бъдещите ми деца да научат за трудностите, с които тийнейджърите през новото хилядолетие са се сблъсквали. Разбира се имахме айподи и неща като Хълмовете^[7]. Но освен това трябваше да се справяме с глобалното затопляне и ураганите убийци).

— Обичам я — възкликнах.

— Очаквам да ми изпратиш няколко видео картички. Естествено ако имаш време, след като направиш всички, които обеща на приятелите си — каза тя огорчено.

— Не съм обещала чак толкова много — възразих аз.

Мама ме погледна скептично.

— Обеща видео картички на поне четири човека, които аз познавам, плюс Мал. Нямам представа как ще имаш време да спиш или да се къпеш.

— Ще имам достатъчно време — подчертах инатливо.

— Пак ти казвам, Сам, докато не се научиш да отказваш на хората, никога няма да получиш това, което наистина искаш от живота. О, не!

Колата ни спря със стържещ звук. Слава богу, нещо беше станало и отвлече вниманието на мама от изтърканата лекция за Сам. Погледнах през предното стъкло. Имаше червени предупредителни светлини, докъдето ми виждаха очите. Мама се намръщи.

— Сигурно е катастрофа — тя включи радиото и започна да търси по станциите новини за пътната обстановка.

Погледнах нервно към часовника на таблото. Беше 8:58 сутринта. Трябваше да бъда на среща в десет. Това, че съм новото момиче, за мен беше достатъчно изнервящо. Това, че щях да бъда новото момиче, което закъснява, беше десет пъти по-лошо.

Мама прочете мислите ми:

— Сигурна съм, че ще минем това задръстване за няколко минути.

Никак не изглеждаше убедена, нито пък аз, понеже чувах воя на сирена в далечината.

Отново пуснах камерата на запис, докато усещах как стомахът ми започва да се свива — Мал, мисля, че първото ми съобщение ще трябва да почака.

* * *

Два часа по-късно вече тичахме с мама към столовата, която според картата се намираше точно зад този адски зелен, тревист хълм. Сърцето ми блъскаше в гърлото, докато препусках по изтърканите стъпала на дървената сграда. Разтворих двойната врата. Голямата, просторна стая имаше високи тавани с дървени греди, на които в редици бяха закачени флаговете на лагера. ЗЕЛЕНАТА МАШИНА — 2003 ПОБЕДИТЕЛИ ВЪВ ВОЙНАТА НА ЦВЕТОВЕТЕ! — известяваше единият. ДОБРЕ ДОШЛИ (ОТНОВО) В ПАЙНС — гласеше друг, по-голям и червен. А на задната стена имаше шкаф със стъклени рафтове, претъпкани с трофеи. Единственото нещо, което липсваше, бяха хората. Двете с мама стояхме пред редици от празни маси за пикник, покрити с папки, хартии и опаковки.

— Няма ги! — откачих. Всъщност виках. Един от най-големите ми кошмари беше да закъснявам.

— Саманта Монгомъри? — чух някой да ме вика и се обърнах.

— Да — отвърнах несигурно.

Висок мъж, облечен в камуфлажни дрехи, държеше мегафон и вървеше към нас. Имаше бяла коса, тенът му бе като за средата на август, не за края на юни, а зъбите му — мрачен нюанс на бялото. Човекът изкачи стъпалата и стисна ръката ми енергично.

— Алън Хитчънс, но можеш да ме наричаш Хитч.

— Здрасти, Хитч — леко се здрависах с него и се усмихнах неспокойно. — Наистина съжалявам, че закъсняхме. Имаше катастрофа на магистралата и… — млъкнах.

Хитч беше пуснал ръката ми и гледаше към мама.

— Памела, толкова се радвам, че най-накрая се срещаме — каза той широко усмихнат.

Мама отново направи онзи странен къркорещ звук.

— И аз се радвам да те видя, Алън — възкликна тя, докато срамежливо приглаждаше блузата с бели копчета, която й стоеше като излята. — Извинявам се, че Сам закъсня.

Сега, когато бяхме извън колата и можех добре да огледам мама, осъзнах, че специално се беше подготвила за тази среща. Нямаше и помен от обикновеното й работно или домашно облекло (костюми или пуловери и широки тениски). Вместо него беше облякла прилепнали по нея панталони и ниски балетни обувки, които не прикриваха височината й (177 см), но наистина изглеждаха добре. По бледото й лице имаше грим, а кестенявата й коса, ужасно приличаща на моята по всичко, освен по структура, беше права, както обикновено.

— Още няколко възпитатели закъсняват и предполагам, че са в същото положение — каза Хитч и се обърна към мен: — Сам, защо не кажеш довиждане на майка си, за да можеш да се включиш в играта, а аз ще й помогна да свали багажа ти. Питай за Алексис. Тя е по-голямата ми дъщеря.

— Игра? — тук съм от пет минути, а вече бях объркана.

Хитч премести погледът си от мен към майка ми.

— Смятам, че най-добрият начин да разбереш кой стажант възпитател при кой възпитател трябва да отиде, е да ги накараш да работят в екип. Ще има време да се запознае с правилата и бумащината по време на обяда или около лагерния огън. Днес ще играете народна топка.

— Народна топка? — възкликнах аз. Не съм играла народна топка от шести клас, а и тогава не бях добра. Изобщо не ми се отдаваха игрите, които включват летящи топки, което пък автоматично изключваше повечето дейности във физкултурния салон и наистина вбесяваше учителката ми по физическо, г-жа Пепър.

— Това е чудесна идея — усмихна се мама.

Сега, когато се запознах с Хитч, не бях толкова сигурна, че е типът на майка ми. Той определено харесваше живота на открито и имаше тен, какъвто трябва да има всеки ръководител на лагер. А кожата на мама беше млечнобяла от дългото време, прекарано в офиса. Последният път, когато изобщо беше правила нещо на открито, беше когато напътстваше момчетата от Крейт&Барел как да разтоварят новия й бюфет от камиона. Мама се обърна към мене и ме прегърна.

— Е, това е — каза тя леко сподавено. — Вярвам, че ще си прекараш чудесно. Ще се чуем след няколко дни, преди да замина в командировка.

— Благодаря, мамо — отвърнах аз, защото ми беше неудобно от Хитч. Докато се отдалечавах, все още чувах как мама се смее на нещо, което е казал, но изведнъж се почувствах много самотна.

Какво си мислех, че ще стане като отида на лагер? Нямах представа какъв е животът в един лагер и със сигурност никога преди не ми се беше налагало да бъда толкова самостоятелна. Не познавах никого на игрището за народна топка. Нямах най-добра приятелка, до която да стоя или поне полудобра приятелка, с която да си поговоря за глупави дреболии. Бях новата, а да бъдеш нов е неловко.

„Бебешки стъпки“, помислих си. Точно като бебешките стъпки. Вдишах от боровия аромат на вечнозелените дървета ограждащи прашната кална пътека, заради която целите ми крака се оказаха изпръскани с кал. Една стъпка. Две. Три…

Мога да го направя.

Когато стигнах до подножието на хълма, видях, че играта на калното поле, очертано с бели линии, вече е започнала. Само на няколко метра имаше тенис кортове и друго игрище, на което ни очакваха чанти със спортна екипировка. Лъхна ме непреодолима миризма на тор и аз осъзнах, че от лявата ми страна са конюшните. Стоях там, осъзнавах нещата и се опитвах да не припадна от нерви.

Тогава го видях.

Тичаше по игрището — мога да добавя, без тениска — скочи пред мен и улови топката като на забавен кадър. Това момче беше като излязло от реклама на Аберкромби^[8]. Беше висок, но не чак толкова, че да се налага да застана на пръсти, за да достигна устните му. Имаше въздълга, пепеляво руса коса, която щеше да засрами Зак Ефрън^[9], убийствени загорели от слънцето плочки на корема, които изглеждаха сякаш са били напръскани с пистолет за боядисване, а очите му бяха зелени като нефритената ми завивка за легло.

— Хънтър! — извика едно хубаво момиче, когато той хвърли топката и тя изсвистя покрай лицето й. — За малко да ме удариш — изхленчи тя.

Името му беше Хънтър. Хънтър и Сам „Фамилия Неизвестна“. Звучеше доста мелодично.

— Извинявай, Аш — задъхано извика той. — Това е игра. Трябва или да се местиш или ще те изместят.

В този момент г-н Абсолютно съвършен, т.е. Хънтър „Фамилия Неизвестна“, се обърна и ме видя.

— Почивка за вода — обяви той, без да сваля очи от моите, които бързо премигваха. — Хей — извика той и се усмихна с абсолютно перфектната си усмивка.

Огледах се. Да-м, аз бях единственият човек в тази посока. Бъдещият ми съпруг ме заговори. МЕН! Ако досега бях страшно изнервена, то вече бях готова да откача. Нямах много опит с момчетата, но когато те се оказваха толкова сладки, едва успявах да си събера мислите.

— Ти си новата стажант възпитателка, нали така? — попита той.

— Новата — повторих глуповато. — Имаш предвид, че аз ще съм единствената нова стажант възпитателка? — Мисълта за това беше ужасяваща. Значи всички вече познаваха всички останали. Бях единственото ново момиче на моята възраст. Единственото! Как е възможно? Липсата на опит с лагерите щеше да изпъкне като синина на челото.

Хънтър се засмя. Не злобно, просто силно и дълбоко.

— Доколкото знам, да — отговори ми той. — Как се казваш? — успях да доловя въпроса му, докато всячески се опитвах да откъсна очи от запотеното му тяло. — Изглеждаш ми позната — допълни след малко.

О, не! Познавах този поглед. Наистина се надявах да го избегна, но предполагам, че нямаше да е възможно. Рекламата Дайъл&Даш беше толкова популярна, че дори я излъчиха два пъти на финала за Супер Купата^[10]. Обсъждаха я навсякъде, от Си Ен Ен до страниците на Ю Ес Уийкли. Хората от Пайнс със сигурност са я гледали.

— Казвам се Сам — не можех да сваля очи от неговите. Отблизо забелязах, че са зелени със златисти точици.

— Хънтър — каза той, разкривайки уста пълна с идеално равни, бели зъби. Слава богу, че проявеното преди малко подозрение, че ме познава, бързо се изпари. — Ела да играеш с нас народна топка — предложи той. — Не ми достига един човек в отбора, така че влизай при нас. Можеш да застанеш ето там — той посочи към няколко момичета, застанали в редица, които ме наблюдаваха с любопитство.

Тръгнах замаяна към отреденото ми място като полагах всички усилия да не се подхлъзна в калта, която се беше образувала след изминалата дъждовна седмица в района. Неловко се усмихнах на момичето до мен. Косата й беше червена, косеше очила и блузка с Хелоу Кити^[11]. Погледнах към краката й. Беше достатъчно досетлива, за да си обуе кецове.

— Готин е, нали? — прошепна тя и си пое въздух през нещо, което приличаше на инхалатор.

Нямаше нужда да имам изключителен коефициент на интелигентност, за да се сетя за кого говори.

— Да — въздъхнах аз. — Казвам се Сам — добавих срамежливо.

Тя се усмихна и скобите й се показаха.

— Емили Кейт. Но можеш да ми казваш Ем. Ти си новият стажант възпитател, нали?

Значи беше вярно. Аз наистина се оказах единственото ново момиче.

— Така е — потвърдих, като се опитах да звуча небрежно.

Ем кимна.

— На закуската при откриването тази сутрин съобщиха, че ще има нова стажантка. Всички останали от програмата притежават дипломи. Аз също съм СВ. — Ем замълча и ме погледна учудено. — Извинявай. Просто… срещали ли сме се някъде преди?

По дяволите, случая Дайъл&Даш. Не можех да го избегна.

— В Лонг Айлънд ли живееш? — попитах аз и сложих ръка над очите си, все едно се пазя от слънцето, а всъщност се опитвах да скрия лицето си.

В това време се чу силен смях. Обърнах се — хубавото, мрънкащо русо момиче флиртуваше с моя Хънтър. Добре де, може би все още не беше мой, но си струва човек винаги да се надява! Гледах как го докосва по гърдите и се преструва, че го бута.

— Това е Ашли — осветли ме Емили. — Тя също е СВ.

— Гаджета ли са? — просто трябваше да попитам.

— Не — поклати глава Емили. — Хънтър е възпитател. Стажант възпитателите не могат да излизат с възпитатели. Против правилата е. Не че Ашли не ги е нарушавала и преди — Ем се ухили. — Ашли обикновено получава всяко момче, което поиска. Те я боготворят.

Беше очевидно защо е така. Ашли изглеждаше като участничка в Топ Модели^[12]. Имаше идеално права руса коса, бронзов тен и сиви очи. Освен това беше и адски слаба — нямаше избор, щом искаше да се побира в този потник в бебешко синьо, с който беше облечена. Потиснах желанието си да я намразя от пръв поглед. В нея долавях нещо, което ми беше много познато. Имах чувството, че съм я виждала да бяга през едно ширнало се поле или да плува в кристалните води на някакво езеро. Как е възможно?

— Струва ми се, че ми е позната отнякъде — казах аз, докато останалите започваха да заемат местата си по игрището. Почивката за вода явно беше приключила.

— Сигурно си я видяла на клипчето за лагера — предположи Ем. — Ашли е моделът на лагера. Тя е на брошурата, участва в рекламите, в клипчето, изобщо в целия търговски каталог. Може да се каже, че е представителното лице.

Последвах Ем на игрището и тревожно започнах да чакам играта да започне отново. Надявах се единствено да не се изложа.

— Значи Ашли е рекламното лице на Пайнс. Това обяснява всичко! Тя е тази, която каза на мама и мен — на видео, разбира се, че тук разполагат с къмпинг оборудване от световна класа и списък със занимания по избор, които са мечтата на всеки лагеруващ. — Преди да успея да попитам Ем за нещо друго, Ашли и още няколко други момичета застанаха до нас и започнаха да си говорят.

— Как мина годината, Аш? — попита едно от тях.

— Бях страшно заета — подхвърли Ашли, като отметна русата си коса. — Трябваше да снимам цяла нова линия с неща за лагера, да не говорим за календара с мажоретки, който се съгласих да направя за училище. Треньорът видял материалите за Пайнс и решил, че лицето ми би могло да продаде и календар с благотворителна цел.

— Уау — задъхано възкликнаха няколко момичета.

— Освен това имах срещи в няколко агенции за модели в Ню Йорк — добави Ашли, докато разглеждаше яркорозовите си нокти.

— Подписа ли с някоя? — обади се друго момиче.

— Все още не — бързо отговори тя. — Опитвам се да реша коя ми харесва най-много. Знаете ли, че всички искат да ме наемат? — Ашли подръпна синята блузка на момичето до себе си. — Сладка тениска, Кандис!

— Благодаря — срамежливо отвърна момичето. — Наистина ли ти харесва?

— Абсолютно — отвърна Ашли закачливо. — Олд Нейви^[13], нали така? Имам абсолютно същата. Е, само че дизайнерската версия. Моята е Джуси^[14].

— Хей! — едно русо момиче дотича и застана до Ем. Изглеждаше направо шоколадова, с много силен тен, но имах чувството, че е придобит по-скоро от стоене на открито, отколкото на солариум. Целият й външен вид крещеше: спортна натура!

— Аз съм Грейс — заяви тя. — Ти ли си новата СВ?

— Да, аз съм Сам — отвърнах.

Грейс се втренчи в мене изпитателно.

— Познавам ли те отнякъде? — попита тя. — Играеш ли хокей на трева?

— И на мен ми се стори позната — Ем сръга Грейс в ребрата. — Имам чувството, че сме се срещали и преди.

О, не. Всички са я гледали. Само след секунда щяха да се досетят. Огледах се за Хънтър. Беше на един-два метра от мен, хвърляше и улавяше топката във въздуха, докато разговаряше с няколко други момчета. „Започни играта — молех му се наум. — Преди да са разбрали, че съм…“

— Ти си онова момиче от рекламата на Дайъл&Даш! — ахна изведнъж Грейс.

Улучи. Огледах се наоколо. Грейс беше толкова гръмогласна, че хората се обърнаха, за да видят за какво е тази врява. Включително Хънтър и Ашли, както и нейната група, които бяха с гръб. Изведнъж всички наостриха уши.

— Точно така — възкликна Ем. — Обожавам тази реклама.

— Толкова е гениална — съгласи се Грейс. — На мобилния телефон му пада батерията и ти не можеш да се сбогуваш с приятеля си, преди да замине — заразказва Грейс и постепенно се събра малка тълпа.

— И ти плуваш през онази река, скачаш от сградата и крадеш мотор, само и само да стигнеш до магазин, където продават Дайъл&Даш телефони, за да можеш да му се обадиш веднага — довърши Ем развълнувано. Двете ме погледнаха очакващо. — Ти беше, нали? Сама ли си прави каскадите? — Нямаше как да отрека.

— Аз бях — промърморих и всички започнаха да си шушукат. — Но всъщност не съм карала мотор или скачала от сграда.

По дяволите, случаят Дайъл&Даш! По телевизията всеки ден вървят хиляди реклами, но поради някаква причина тази, в която участвах аз, я помнеха. Обичах да правя видеодневници за себе си или видеосъобщения за приятелите си. Никога не съм искала да бъда следващата Джесика Алба.

— Това беше най-страхотната реклама — възкликна Грейс. — Ти модел ли си?

— Не — казах набързо и въздъхнах. — Това е дълга история, но кратката версия е, че снимах един нискобюджетен пробен клип за компанията на майка ми. Беше част от рекламната кампания, която правеха за телефони Дайъл&Даш. Актрисата, която бяха наели, се отказа в последната минута, затова мама включи мен. Никой, освен Дайъл&Даш не биваше да я гледа. Но след като я видяха, толкова им хареса, че поискаха да я заснемат наистина. Уловката беше, че аз трябваше да участвам в клипа. Аз, която дори не съм способна да се изправя пред класа си, за да говоря или да прочета доклад. Чувствах се ужасно. Но това беше единственият начин компанията на мама да получи работата и трябваше да се съглася.

— Браво на теб — прекъсна ме Ашли. Беше скръстила ръце и със сигурност ме оглеждаше от глава до пети. — Аз съм Ашли — каза тя с лъчезарна усмивка. — Всъщност съм истински модел и актриса. Самата аз съм работила в рекламната сфера.

— Аз съм Сам — отвърнах, струва ми се за десети път днес. Ашли ме зяпаше толкова съсредоточено, че се почувствах неловко.

— Аш, според теб това не е ли най-страхотната реклама? — смушка я една от приятелките й и се обърна към мен: — Обожавам частта, в която скачаш от сградата.

— Тя всъщност не е скочила — прекъсна я Ашли. — Не я ли чухте?

— Имах дубльор — усмихнах се на момичето.

— Някога правила ли си нещо друго, освен въпросната реклама? — попита Ашли. — Защото този бизнес е жесток, нали знаеш. Аз работя от години и…

— Участвала ли си в реклама, Аш? — прекъсна я една от приятелките й.

— За Пайнс, да — отсече Ашли.

— А в национална реклама? — попита момичето отново.

— Хей, готови ли сте да играем? — Хънтър прекъсна разговора, който започваше да става доста опасен, в точния момент. Почти бях забравила, че стоеше наблизо през цялото време. Сега и той знаеше мръсната ми малка тайна. Хънтър държеше топката под мишница и ми се усмихваше.

— Готови сме! — казах малко по-силно от необходимото.

— Чудесно — отвърна Хънтър. — Харесвам новаците, които са готови да действат.

Опитах се да не се изчервявам.

Веднага след това Ашли и момичетата се разпръснаха и аз застанах на игрището, като продължавах да гледам Хънтър и неговия сладък, стегнат задник, обут в силонови шорти.

— Хънтър, чакай! Тайм аут! — извика едно момиче от другия отбор и му махна да отиде при нея, за да поговорят. Взирах се в разголения му потен гръб, докато бягаше. Точно тогава чух един подигравателен глас:

— О, не! Познавам този поглед — поклати глава едно момче до мен.

Погледнах наляво, после надясно и едва тогава осъзнах, че момчето говореше на мен.

— Какъв поглед? — попитах аз и се обърнах. Той се оказа повече от сладък. Имаше леко къдрава, къса, кестенява коса, която влизаше в сините му очи и ми напомняше за някой от Джонас Брадърс^[15] — висок, слаб и тъмнокос. Носеше червени силонови шорти и вече окаляна бяла тениска. Успях да различа очертанията на релефните плочки и мускули през леко прозиращата тениска. Веднага отместих погледа си встрани, но не можах да се сдържа да не погледна пак.

Той се усмихна лукаво и на дясната му буза се появи малка трапчинка.

— Погледът, който се чете в очите на всички момичета тук, когато си паднат по Хънтър Томас — отбеляза той.

— Не си падам по Хънтър — вдишах рязко и скръстих ръце. — Всъщност гледах другия отбор. Просто се опитвам да преценя противника.

Той се изсмя.

— Както кажеш. Между другото аз съм Коул, не че би забелязала, като се има предвид как ти текат лигите по Хънтър.

— Не ми текат лигите — заявих с растящо възмущение. Нямах представа, че увлечението ми по Хънтър е толкова очевидно. Какво щеше да стане, ако той случайно е дочул Коул? Честна дума, ще припадна на място и ще трябва да играят около мен като ме заобикалят. — Даже не го харесвам, ясно? — кипнах.

Коул ме погледна с любопитство.

— Добре — меко отвърна той.

Почакайте малко. Какво ставаше?

— Защо? Исках да кажа, какво те интересува тебе? — попитах.

Коул сви рамене.

— Истината е, че момиче като теб заслужава нещо повече от Хънтър.

— И какво те кара да мислиш така? — трябваше да знам какво има предвид.

— Може и да греша, но ми изглеждаш нормална. И симпатична — обясни Коул. Усмивката му беше арогантна и ми се прииска да я изтрия от лицето му. — Симпатичните момичета с потенциална актьорска кариера заслужават доста повече от едно лято, прекарано в умилкване на Хънтър.

— Аз не съм актриса — отбелязах. Най-вероятно и Коул беше дочул разговора ни. — Аз съм всичко друго, но не и актриса.

— Но можеш да бъдеш — каза Коул. — Хората полудяха по тази реклама. Обзалагам се, че от Холивуд са ти почукали на вратата.

— Така беше — признах си, без да помисля. Обикновено спестявам това на хората. — Но никак не бях заинтересована. И сега не съм. Наистина не съм. — Как да го обясня по-ясно? Аз не съм от тези, които обичат да са център на вниманието. Приятно ми е да помагам на хората и да участвам, но в действителност не искам да бъда звездата. — Уау! Това никога преди не го бях казвала пред непознат.

Коул поклати глава:

— Разбирам, но имам чувството, че ще бъдеш звезда, поне докато си тук. На Хънтър това ще му хареса.

И двамата погледнахме към Хънтър, който беше приключил разговора си с момичето и сега се бе облегнал на две нисички стажантки и се смееше. Нямаше ли да започне най-накрая тази игра? Исках да приключа с всички неудобни разговори.

— Не ме разбирай погрешно — добави Коул, — аз го харесвам. Той е добър приятел, що се отнася до момчетата, но с момичетата, ами…

Почувствах, че трябва да защитя своето увлечение:

— Той е приятелски настроен.

Коул въздъхна.

— Той е приятелски настроен. Твъ-ъ-ърде приятелски и смятам за мой дълг да те предупредя, че освен това е флиртаджия и женкар. Обича да забива стажантки, защото знае, че нещата няма да се задълбочат повече.

Отново погледнах към Хънтър. Не забелязах никакви знаци за нещо флиртаджийско в него, дори и докато говореше с двете момичета. Тогава Коул се приближи до мен, а аз отстъпих крачка назад. Уау, очите му наистина бяха невероятни. Бяха сини като безоблачно небе, с дълги мигли. За толкова дълги мигли аз бях готова дори на убийство!

— Не се влюбвай в Хънтър Томас, ясно? — каза ми Коул. Вече не се шегуваше като преди, беше сериозен.

Всъщност нали Ем вече ме беше предупредила, че не можем да се срещаме с възпитатели. Освен това не съм дошла на лагер, за да си търся гадже.

— Не се тревожи, няма да се влюбвам — уверих го аз.

— Добре — Коул изглеждаше доволен. Но защо се вълнуваше толкова за чувствата ми?

— Играта започва — извика Хънтър и прекъсна мислите ми.

Дори не бях направила и две крачки, за да стигна до мястото си, когато немислимото се случи. БУМ! Топката ме уцели в лицето и всичко се размаза.

Следващото нещо, което разбрах, беше, че джапанките ми се пързалят по калта. Опитах се да запазя равновесие, но като във филм на забавен кадър усетих как залитам назад. Щях да падна в калната трева зад мен и нямаше как да се спра. Разнесе се силен тъп звук, след което ужасна болка в задната част на главата. Затворих очи, преди да изгубя свяст.

Какъв чудесен начин за създаване на първо впечатление!