Джен Калонита
Момичешки клуб (5)

5
Пристигнаха!

Нямаше причина за тревога. Те са просто деца, нали? Малки, сладки… крещящи деца.

Но аз все пак бях притеснена!

Пристигаха автобус след автобус, пълни с деца и се носеха право към мен, чувах виковете им дори през затворените прозорци.

Първият автобус паркира, вратите му се отвориха и отвътре се изсипа оглушителна орда от облечени в червено хлапетии. Двама от възпитателите се втурнаха да ги посрещат.

Що се отнася до мен, аз бях на ръба да припадна.

Това щеше да е доста неприятно, тъй като целият персонал на Уиспъринг Пайнс беше застанал в редица, за да поздрави лагеруващите. Стояхме там, широко усмихнати, облечени в червените тениски на Пайнс и всички изглеждаха много развълнувани.

И аз щях да бъда развълнувана.

Особено ако не бях ужасена.

Не бях готова за подобно нещо! Имах само няколко дни, за да се подготвя! Не си спомнях правилата на играта с флагове. Все още не знаех какво представлява Войната на цветовете и се изгубих на път за бунгалата по изкуства и занаяти. Какво си е мислел Хитч, когато ме сложи с Алексис и по-скоро как изобщо е решил, че ставам за СВ?

Спрях препускащите си мисли и се огледах. Хм. Засега никой не ме намира за външен човек. Хитч пееше бойната песен на лагера пред своя мегафон. Алексис, София и увлечението на Габи, Гавин вписваха имената на всички лагеруващи, докато същевременно разговаряха по уоки-токитата си. Ашли и Габи посрещаха първата вълна момичета, които изглеждаха доста щастливи да ги видят. Хънтър и някои от другите възпитатели бяха с червени бойни цветове по лицата, носеха флаговете на лагера и надаваха най-неприятните възгласи, на които бяха способни. Аз просто стоях като статуя.

Бях сигурна, че ще ми прилошее.

— Добре ли си? — попита Корт, като ме гледаше учудено.

Стоеше до мен. Беше отрязала ръкавите на тениската от униформата на лагера, беше добавила брокат по логото на Пайнс, беше я повдигнала и вързала на стомаха си. Само Корт е способна да направи от скучна тениска, толкова модна блузка. Имам чувството, че изкуствата и занаятите са едни от най-силните й страни.

След няколко минути трябваше да се разделим, за да се видим с възпитателите, след което да заведем лагеруващите до бунгалата им. Но аз не можех да помръдна. Краката ми сякаш бяха залепнали за земята.

— Добре съм — отвърнах. — Напълно готова съм за това.

— Изглеждаш готова — изкоментира тя с привидно сериозен тон и леко побутна подутата ми, нахапана от комари ръка. (Тази сутрин си записах наум: винаги си слагай спрей по всяко време след изгрев-слънце, без значение дали има или няма насекоми.)

Почесах се по ръката, която беше покрита с изсъхнал лосион с каламин.

— Не мисля, че ще се справя — оплаках се аз. — Децата ще ме изядат жива.

— От твоята група са на по шест, седем и осем — отбеляза Кортни. — Все още не подушват слабостта. Но за сметка на това плачат нощем и понякога подмокрят леглото.

— Не ми помагаш — изхленчих.

Ем дойде при нас:

— Хей! Как се чувстваш? — просто я погледнах. — И аз така си помислих — добави Ем. — Може би това ще помогне — подаде ми една картичка.

Отворих я и избухнах в смях. Отпред имаше картинка с две момичета върху дърво, а под тях, до самия дънер стои гладна мечка. Вътре пишеше: „Понякога на лагер доста се размотаваме. Добри приятели като теб правят живота интересен“. В долния десен ъгъл пък беше написано: „Късмет днес, Сам! Знам, че ще се справиш отлично. Ем.“ Толкова се трогнах, че почти онемях. Дори Мал не ми беше направила картичка, въпреки че аз й дадох, преди да замина.

Корт изтръгна картичката от ръцете ми, прочете я и започна да се хили.

— Ти и твоите картички — отбеляза тя. — Това от магазинчето на Пайнс ли е?

— Откъде другаде? — попита Ем. — Единствено те продават картички на лагерна тематика.

Прегърнах Ем.

— Благодаря ти! — възкликнах и пъхнах картичката в задния джоб на панталонките си.

— Възпитатели, време е — прекъсна ни Хитч, като извика през мегафона си. Дори не го виждах сред огромната тълпа, но познавах гласа му. — Съберете войската си и се явете в бунгалата.

Корт ми стисна ръката:

— Успех! — казахме в един глас и се отправихме в морето от хора, да търсим партньорите си.

Не бях минала и метър, когато се натъкнах на дребничко момиченце, което плачеше. Не можеше да намери възпитателя си, затова я заведох при Гавин, у когото беше основният списък, след което я оставих при Морган, възпитателката й. Точно тогава видях едно момченце да пада и да си ожулва коляното точно под носа ми. Той беше от групата на Бриджит и Ем, но тъй като те изглеждаха толкова заети, реших сама да го заведа при медицинската сестра. След това се натъкнах на София, която се беше нарамила с една купчина непотърсени туристически чанти и след секунди щеше да бъде премазана под тежестта им. Предложих да й помогна да ги занесем до административната сграда.

Когато се върнах, никъде не намерих Алексис. Паркингът се беше превърнал в същинска лудница. Шофьорите на автобусите разтоварваха багажа и го трупаха на гигантски купчини, възпитателите държаха табели с номерата на бунгалата, а на където и да се обърнех, децата се прегръщаха и пищяха неща от рода на „О, БОЖЕ МОЙ! ТОЛКОВА МИ ЛИПСВАШЕ!“ Забелязах Ашли и Габи, които спореха с няколко лагеруващи наблизо. Ашли ме видя и ми помаха, което беше странно, но предполагам, че всички трябваше да се държим безупречно.

Минах покрай тяхната група, заобиколих едно от децата, което повръщаше в хартиена торба, която държеше един от възпитателите и се блъснах в Коул.

— Здравей! — опита се да надвика адската врява. С едната си ръка държеше малко, потно шестгодишно момченце, като футболна топка, а от другата му страна отчаяно висеше ядосан хлапак. — Забавляваш ли се вече?

— Адски — извиках в отговор и добавих: — Виждал ли си някъде Алексис?

Коул поклати глава.

— Опитай при багажа — предложи той и изчезна сред тълпата.

Къде можеше да е изчезнала Алексис? Каза, че веднага щом Хитч даде сигнала, ще ме намери и заедно ще поздравим групата си. Може би не трябваше да се разсейвам толкова много. Точно пред мен се оказа Грейс. Протегнах се над главите на една групичка момиченца и я сграбчих заръката:

— Виждала ли си Алексис? — попитах, като усещах как в мен се надига пристъп на паника.

— Искаш да кажеш, че още не сте си събрали групата? — попита тя изненадано. — Вече намерих пет от моите.

Какво? Как? Та те са тук само от пет минути. Добре де, може да са станали и петнайсет, понеже се занимавах и с други неща. Сега вече се притесних.

Къде беше моята група? Представих си Алексис, която стои от другата страна на тълпата с всички осем малки момиченца, строени в редичка и пита: „Какво искате да кажете с това, че никоя от вас не е виждала Сам? Трябваше да ви посрещне.“ Усетих почукване по гърба и се обърнах. Едно сладко малко момиченце с тъмна коса и експлозия от лунички по бузките ме гледаше втренчено. Изглеждаше на подходящата възраст.

— Ти ли си Саманта? — попита то притеснено.

Кимнах и коленичих, за да съм на нейната височина:

— Ти в моето бунгало ли си? 5А? Карамелче ли си? — попитах аз, като се опитвах да използвам всеки възможен термин, който може да й бъде познат.

Тя поклати глава:

— Алексис ми поръча да ти кажа да отидеш до западната порта. Каза, че момичетата от твоята група случайно са били оставени там и те чакат. Тя трябваше да се върне в офиса, за да вземе нещо. Ще се видите там.

Гушнах момиченцето:

— Много ти благодаря! — възкликнах с облекчение и се върнах при Грейс. — Намерих ги! Ще се видим по-късно — проправих си път през тълпата и побягнах към главния вход. Но след малко спрях.

Я чакай малко. Нещо не е наред. Къде по дяволите се намира западната порта?

Добре, и сама ще се справя. Досега бях до главния вход и ако лагерът гледа към, ами… гледа към… добре, къде е слънцето? А! Ето там. Добре, това значи, че ако лагерът сочи север, то лявото крило би трябвало да е от лявата ми страна. Поне така си мисля. Най-вероятно е от другата страна на тенискортовете и затова не съм била там. Поех по пътеката с най-бързото бягане, на което съм способна.

Нямах представа, че мога да развия такава скорост. За нула време щях да стигна до западната порта. Ще стигна там, ще посрещна момичетата и ще им помогна да си разопаковат багажа преди Алексис да се е върнала от главния офис. Ще бъде много впечатлена.

Уау, каква тренировка. Може би всъщност съм роден атлет, но никога не съм го знаела. Трябваше да се запиша на повече спортове през тази сесия (сега бях записана за почти всички занаяти и дейности изключващи потене, които се предлагаха в лагера). Следващия път ще се запиша на футбол и ще шашна Грейс. Или ще се включа в походите. Може и да започна да тренирам джогинг заедно с Коул? Я почакай малко. Защо ми е да тренирам с Коул? Ще си бягам сама и…

Хриптене…

Виене на свят…

Хриптене…

Нормално ли е дробовете ми да горят?

Спрях и наведох глава между краката си, здраво стисках колене, за да не се прекатуря. Опитах се да си поема въздух. Имах нужда от вода. Наоколо нямаше ли поточе? Струва ми се, че Хитч каза, че поточето в лагера е достатъчно чисто, за да може да се пие от него. Или беше, че е твърде мръсно, за да се пие?

— Правиш си малък сутрешен крос, а шампионе? — чух познат глас.

Погледнах между краката си. Хънтър водеше група шумни шест до осемгодишни момченца. Веднага се изправих и ми се зави свят. Хънтър се протегна, за да не падна.

— Изчакайте, момчета — обърна се той към децата и после към мен: — изглеждаш доста червена. Заради мен е нали?

Усетих руменината да се разлива по лицето ми.

— Къде е Коул? — попитах в жалък опит да сменя темата.

— Имаме си пикльо — отвърна Хънтър и се наведе към мен: — Коул го взе и тръгнаха напред, за да му смени дрехите, за да не се почувства неудобно — Хънтър поклати глава: — Ако бях аз, щях да го накарам да го оближе.

Оу! Как може Хънтър да е толкова зъл? Щях да постъпя точно като Коул.

— Махни тази физиономия — каза Хънтър. — Наполовина се шегувам. Не ми се ще да съжаляваш, че се зарадва като ме видя.

— Тръгнала съм към западната порта, за да се видя с моята група, така че трябва да тръгвам — отвърнах в полуотбранителна позиция. Той се взираше в мен с онези големи сини очи и голяма усмивка, а това ми пречеше да си спомня защо бях тук.

Хънтър кимна:

— Западната порта, а?

— Да — отвърнах. Искаше ми се да спре да ме гледа. Тук има нужда от закон, който да постановява, че Хънтър трябва да носи слънчеви очила винаги, когато говори с момичета. — Трябва да тръгвам — единственият проблем беше, че още не бях 100% сигурна в коя посока по-точно. Погледнах го тъпо: — Знаеш ли къде е това?

— Зависи, шампионе — срамежливо подхвърли той. — Какво ще направиш за мен, ако ти кажа?

Изчервих се:

— Нямам време за игрички — отвърнах, като се опитах да звуча спокойно. Не бях свикнала момчетата да флиртуват с мен, ако това изобщо беше флирт. — Знаеш ли къде се намира западната порта или не?

— Предполагам, че мога да ти кажа и безплатно, но само този път — заяви той.

Очаквах отговора му. Минутите препускаха стремглаво. Губех преднината си от Алексис.

— Е?

Той ме погледна:

— Момчета, кажете на моя шампион къде се намира западната порта?

— Няма западно крило — извика едно малко по-високо момче отзад. — Тук съм за втора година и знам, че има само една порта. — Две други момчета също се съгласиха.

Сърцето ми сякаш спря:

— Трябва да има! — откачих.

Хънтър поклати глава:

— Мисля, че току-що влезе в първа фаза от посвещаването ти.

— Посвещаването ми? — бях объркана. За какво говореше Хънтър? Как е възможно да няма западна порта? Момиченцето със сигурност каза западната порта, и че Алексис й е казала така. Защо му е на това сладко малко момиченце да си измисля?

АШЛИ!

Сега всичко се връзва. Това е отплата. Стори ми се, че ще припадна.

— Не си забавен.

— Не се и опитвам — сви рамене Хънтър. — Знаех, че няма начин Ашли и Габи да те оставят току-така да си работиш, без да ти го върнат. По-добре си пази гърба, шампионе — допълни той с лукава усмивка. — Мисля, че трябва да се насочиш към главния вход. Обзалагам се, че там те чака цяла група ревящи момиченца.

О, боже! Най-вероятно беше прав. Дори не казах „Довиждане“. Или „Благодаря“. Просто се втурнах отново към паркинга, без да обръщам внимание на огъня, който чувствах в краката си и сухотата в гърлото ми.

Но там нямаше никого. Само няколко шофьори на автобуси, които все още разтоварваха чантите, имаше и няколко изоставени плаката.

О, не! Това не може да ми се случва. Къде бяха момичетата ми?