Джен Калонита
Момичешки клуб (15)

15
Ловът

Искаше ми се да повърна.

Или да изскоча иззад сцената и да избягам с писъци от залата. Брук, нашата инструкторка по актьорско майсторство, определено грешеше относно мен. Не ме очакваше светло бъдеще в театъра. Стоях на сцената на Пайнс с костюма на Корт до останалите стажанти и възпитатели, докато Хитч обясняваше правилата на играта „Улови и познай възпитателя“, а всичко, за което можех да мисля, беше, че ме делеше само час от момента, в който щях да призная на Коул за чувствата си.

— За тези от вас, които никога не са играли „Познай възпитателя“, нека ви разясня правилата — Хитч инструктира целия лагер от сцената с помощта на верния си мегафон. Тайно се надявах, че ще му свършат батериите преди края на лагера. Беше започнал да издава неприятни звуци, когато някой говореше по него и понякога беше нужно човек да закрие ушите си с ръце, защото шумът беше нетърпим.

Залата изобщо не приличаше на тази в училище. Всъщност представляваше голям салон с баскетболно игрище.

Имаше сгъваеми столове и големи вентилатори, които охлаждаха помещението (или по-скоро — се опитваха да охлаждат помещението. Заради поредната топла вълна, която заля района, много рядко слаб полъх се прокрадваше през някой от големите прозорци. Слава богу слънцето скоро щеше да залезе и да донесе известно облекчение. Залата лъхаше на плесен заради топлината, а навсякъде, накъдето погледнех виждах деца с ветрила, държащи листовката с правилата за лова, които Хитч им раздаде по-рано). По всички стени на аудиторията бяха налепени плакати и банери на лагера, подобни на тези в стола. Един от тях, написан с блестящи лилави букви, се намираше в средата и оповестяваше предстоящото Шоу на талантите. Трябва да призная, че идеята на Корт беше толкова забавна, че очаквах с нетърпение да започнем номера си. Другият голям банер беше точно копие на онези, разлепени из целия лагер: ЧЕТИРИ ДНИ ДО ВОЙНАТА НА ЦВЕТОВЕТЕ! Отброяването беше започнало и всички говореха само за това.

— Възпитателите и стажантите ще се скрият някъде из лагера, облечени в костюми. Останалата част от персонала, като г-жа Морбери, Кара, Бийвър и няколко възпитатели — продължи Хитч, — включително и аз, ще патрулираме наоколо, за да помагаме на лагеруващите. След като изтекат двайсетте минути, в които възпитателите трябва да се скрият, вие и съквартирантите ви можете да започнете да ги търсите. В тази игра всяко бунгало е отделен отбор. Когато се натъкнете на възпитател, ще имате право на три опита, за да познаете кой се крие зад маската. Ако познаете, отборът ви печели точка. Щом някой от възпитателите бъде разкрит, той или тя напуска играта и ще трябва да отиде в нашия импровизиран затвор в столовата. Отборът с най-много точки до девет вечерта ще бъде победител и печели безплатно похапване в стола за цяла седмица — от изтощената от жега тълпа се разнесоха силни аплодисменти.

— Остава по-малко от час до момента, в който ще признаеш чувствата си на Коул — напомни Корт. Сякаш имах нужда някой да ме подсеща. Беше облечена в костюм на Жабока Кърмит. Нарисувахме я със зелена боя, която можеше да се измие, а тя носеше зелени дрехи. Стори ми се, че някак приличаше на Jolly Green Giant^[1], но Корт се ядоса, когато й го казах. Аз бях облечена като парцалена кукла (Алексис го измисли). Сложих си грим на водна основа, големи, червени кръгове руж на бузите, гигантски очила, фалшиви червени вежди, клоунски нос, раирани чорапи, кукленска рокля и червена перука, направена от прежда. Според Корт костюмът ми бил лигав. Е, във всеки случай не беше толкова лигав, колкото на Габи, която си избра да бъде Жената котка (Сигурно се потеше ужасно с тези черни тесни кожени панталони). За да не остане по-назад, Ашли също остана на тема „супер герои“. Тя беше Жената чудо, затова носеше черна перука, малка златна маска на очите и впит леопардов клин със звезди по него, за да отива на златистите й ботушки.

Ашли сигурно притежаваше някакво свръхразвито шесто чувство, защото точно в този момент се обърна и ми хвърли злобен поглед.

Знаех, че си мисли — и то с право — че аз бях една от участничките в номера, който й направихме вчера. Никоя от дрехите на Ашли и Габи не се повреди, но Ашли все още беше бясна, най-вече защото не успя да докаже, че ние сме виновниците. Добрата новина беше, че тя не говореше с никоя от нас (освен с Габи, разбира се), затова животът в лагера се лиши от злобните й нападки поне за няколко дни.

Но аз бях убедена, че това е затишие пред буря. Нямаше начин Ашли да не се опита да си отмъсти за това, че я унижихме. Беше просто въпрос на време преди да се събудя обляна с мед и пера или да си видя сутиена развят вместо флаг.

— Мислих по въпроса и не съм сигурна, че да разкрия чувствата си пред Коул по време на играта е добра идея — прошепнах на Корт. — Облечена съм като парцалена кукла! Някак си е трудно да признаеш любовта си пред някого, когато носиш перука от прежда. Може би трябва да опитам по обикновения начин, какво мислиш? Освен това, откъде си сигурна, че дори ще успея да открия Коул? Нямам представа какъв е костюмът му.

— Довери ми се, идеята е добра. И колко трудно ще бъде да го разпознаеш? — каза тя и хвърли едно око на сцената.

Доста трудно, ако питате мен. Повечето от момчетата възпитатели бяха достатъчно хитри, за да си сложат маски или лица от папиемаше^[2]. Бяха облечени в гигантски костюми на Хълк, Дино и панда. Коул можеше да е всеки един от тях, включително рицарят с бронята, Дарт Вейдър, Батман и дори убиецът от „Писък“. Знаех, че не е Тарзан — този изваян торс принадлежеше на възлюбения на Корт — Донован.

— Добре, това май ще се окаже по-трудно отколкото си мислех — призна Корт, сякаш прочела мислите ми. — Обикновено костюмите са смотани, като този на Габи и веднага се познава кой, кой е, но явно тази година момчетата са се поувлекли.

— Трябва да намеря някой, който знае кой е Коул със сигурност — реших. — След което трябва да стигна до него преди лагеруващите и да открия скривалище за себе си преди Хитч да осъзнае, че всъщност не играя играта.

— Ще се справиш — окуражи ме Корт. — Когато намериш Коул, според мен трябва да изтичаш до него и да го целунеш.

Трябваше да закрия устата си с ръка, за да прикрия усмивката си. Корт мислеше само за целувки.

— Не съм сигурна, че това е най-подходящият подход — отвърнах деликатно.

Определено много ми се искаше да целуна Коул. Чувствах се така от известно време, но след онази вечер, когато ме спаси от Бийвър, не можех да си го избия от главата. Трябваше да го направя още тогава, когато имах възможност. Коул сигурно е искал да ме пита нещо важно, щом се е измъкнал от бунгалото си, за да ме намери. Какво ли е било? Искаше ми се да попитам, но всеки път, когато видех Коул, някой ни прекъсваше. Според Грейс е искал да разбере дали ще отида с него на лагерните танци идната седмица. Ако се окажеше права, значи Коул наистина ме харесва. Само мисълта, че може да ме харесва толкова, колкото и аз него, ме караше да се разтапям по-бързо от сладоледената пръчка, която си взех днес следобед от стола.

— Има ли някакви въпроси? — чух Хитч да пита неспокойната тълпа. За пръв път тази вечер залата наистина утихна. — Е, в такъв случай, преди да тръгнат възпитателите и стажантите, имам да ви съобщя още една голяма новина — имената на тазгодишните капитани във Войната на цветовете.

Тълпата се развълнува адски много. Погледнах към Грейс, която го понасяше стоически. Стремеше се към този пост от шестгодишна.

— Тазгодишните капитани във Войната на цветовете, които няма да могат да се зарадват в този момент, за да не се издадат, са: Грейс Уедингър, Тим Конуей, Грейди Джеймс и Ейми Джоузефс! — тълпата аплодираше. Корт и аз бяхме по-гръмогласни от всички на сцената. Грейс сигурно щеше да експлодира. — Подробности относно Войната на цветовете ще научите съвсем скоро, след като проведа среща с капитаните, но сега да започваме с играта тази вечер. Време е възпитателите и стажантите да си намерят скривалища. Успех на всички!

Слязохме от сцената по най-бързия начин. Беше малко трудно, тъй като някои от нас носеха доста огромни костюми. Дино не можеше да се промуши между парапетите и трябваше да му помогнат да слезе от сцената.

— Успя ли да разгадаеш кой кой е? — Ем се появи от едната ми страна. Беше облечена като Мини Маус и изглеждаше много сладка с големите си черни ушички, черно носле и червена рокличка на бели точки, която беше взела на заем от секретарката на лагера, г-жа Морбери.

Поклатих глава:

— Може да е всеки — оплаках се. — Единственият начин да разбера, е някой от другите да ни каже. Може би ако проследим някое от другите момчета, ще успеем да го придумаме да изплюе камъчето.

Ем кимна:

— Добра идея. Но първо трябва да намерим друг стажант. Ще се насоча към езерото, а вие тръгнете към горната част на лагера. Ако някоя от нас разкрие самоличността на някое момче с костюм, ще се срещнем на пътеката към бунгалата, точно до фонтана — ако разбира се не са ни хванали вече.

— Успех! — пожелахме си една на друга. Ем и аз стиснахме ръце и тръгнахме в противоположни посоки.

Не след дълго се натъкнах на Грейс, която позираше величествено насред тенис кортовете. Беше облечена като статуята на свободата и лицето й беше боядисано в странен нюанс на зеленото. Видя ме и се намръщи:

— Сам, ще ме издадеш! Никой не трябва да те вижда да говориш с мен.

Разсмях се:

— Грейс, застанала си на средата на тенис корта — отбелязах. — Едва ли ще е трудно да те открият.

Грейс се почеса по левия прасец. Сигурно беше ужасно да си намазан с всичката тази зелена боя в жегата.

— Да, ами, мислех си да помогна на карамелчетата и да се скрия на някое лесно място. Все пак ще трябва да отгатнат коя съм, а короната ми е толкова голяма, затова се усъмних, че ще успеят.

— Поздравления за капитанското място — ухилих се аз.

Грейс опита да се усмихне, но гримът и се напука:

— Можеш ли да си представиш? Винаги съм искала да бъда капитан и най-накрая ми се отдава тази възможност! Мисля също, че това, че избраха и Тим е страхотно. И двамата ще бъдем толкова силни лидери — тя въздъхна. — Някаква следа от Коул?

— Това беше глупава идея — смънках отчаяно. — Няма начин да разбера кой е неговият костюм.

Грейс се замисли:

— Трябва да се опиташ да отгатнеш какъв костюм би избрал да носи Коул. Някога говорили ли сте за любимите му филми или нещо такова? Ако харесва Междузвездни войни, най-вероятно се е облякъл като Дарт Вейдър.

Погледнах я скептично:

— Да не намекваш, че някой от стажантите или възпитателите гледа Семейство Флинтстоун?

Изглежда й беше трудно да си движи устните:

— Разбирам накъде биеш — отвърна. Лицето й се озари изведнъж. — Знам кого можеш да попиташ за Коул. Тим е облечен като Кунг Фу Панда, но не си го чула от мен.

Моментално забравих вълнението от откритата следа, след като чух какъв костюм е избрал Тим. Той беше атлет, точно като Грейс, и си го представях в нещо по-активно, костюм на укротител на лъвове може би. Имаше един такъв, който бягаше насам-натам с голяма, дългокоса перука.

— Кунг Фу Панда? — не можах да не попитам. Опитах се да не се захиля.

— Мисля, че е сладко — категорично заяви Грейс. — Знаеш ли, просто защото… — млъкна. — Лагеруващи! Идват насам.

Двете се обърнахме с гръб. Към нас приближаваха точно малките карамелчета, водени от г-жа Морбери. Докато се приближаваха, забелязах опашниците на Макензи. Направих й ги точно преди вечеря, когато се оплака, че навън е толкова горещо.

— Това са моите — заявих задъхано. — Ако разберат коя съм, никога няма да успея да кажа на Коул нищо.

— Просто се успокой — посъветва ме Грейс. — Те са само карамелчета, не забравяй? Радвай се, че не са кексчета.

— Виждаме ви! — чух да вика Серена. Втурна се по пътеката пред останалите момиченца. Спря пред нас и извика силно:

— Ти си Ашли! — посочи Грейс. Грейс поклати глава. — Тогава ти си Ашли! — посочи мен. Поклатих глава.

— Не казвай имена, докато не се съберат всички — нежно напомни г-жа Морбери.

— Хитч каза, че имаме право само на три опита — обясни Кали на останалите момиченца. Прошепна нещо на другите и те закимаха развълнувани. — Някоя от вас Мег ли е?

Супер! Два грешни опита. С Грейс поклатихме глави за „не“.

— Знам коя е парцалената кукла — изведнъж извика Макензи. Дотича до мен, а аз опитах да не я гледам в очите. Сърцето ми препускаше лудо. Макензи се взря напрегнато в мен: — Алексис! — отдъхнах си и поклатих глава. Погледна към Грейс разочарована. — Ти Алексис ли си?

— Не — отвърна Грейс с дебел глас. — Това бяха три опита. Съжалявам! Успех нататък!

Момичетата отминаха разочаровани и почти им съчувствах. Това беше доста сложна игра за шестгодишни.

— Бяхме на косъм — казах на Грейс. — Ще изчезвам оттук преди някой друг да дойде да търси насам.

Не след дълго група бисквитки ми блокираха пътя, докато спореха кое бунгало да претърсят. Шмугнах се сред дърветата, за да не ме видят. Когато излязох от другата страна, минах напряко зад бунгалото по изкуства и занаяти и почти се сблъсках с Алексис, която беше облечена като фея. Клекнах пред верандата, преди да успее да се завърти с тежките си крила и да ме види.

Най-доброто, което можех да направя, беше да се върна на пътеката за езерото и да открия Ем. Може би тя е извадила по-голям късмет от мен. Първата част от пътеката беше пуста. Щом стигнах до хълма, водещ към езерото, спрях, за да си почина на един камък покрит с мъх. Стъмваше се и това само щеше да направи търсенето на Коул още по-трудна задача. Отпъдих един комар с горчивина. Точно тогава видях Корт да ми прави знаци.

— ХЕЙ! — дойде и седна на скалата зад мен. Тъмната й коса, също боядисана в зелено, беше покрита с борови иглички. Сигурно се е провирала между дърветата. — Една групичка от бисквитки едва не ме забеляза, затова се изстрелях — задъхано обясни Корт.

Разсмях се:

— Корт! Не трябва да се движиш, след като си намерила скривалище. Предполага се, че лагеруващите все пак трябва да те открият.

Корт скръсти ръце в защитна поза:

— Кой го казва? Ти изобщо не си си намерила скривалище!

— Така е — признах си глуповато. — Все още търся Коул — разказах й за следата, която ми даде Грейс. — Според нея трябва първо да намеря Тим и той може да ми каже какъв е Коул.

— Какъв е костюмът на Тим? — попита Корт.

— На Кунг Фу Панда — закисках се аз.

Корт ме сграбчи за ръката, като изцапа бялата ми блузка със зелена боя:

— Сам, току-що видях една панда да се размотава пред фоайето на възпитателите! Трябва да е той! — Двете се спогледахме. — Ще дойда с теб — заяви тя. — Ще минем през гората. Никой няма да ни види.

Трудно е да се придвижваш бързо с всички тези дървета и клони. Първо, перуката ми се закачи на един щръкнал клон. След това Корт си закачи чорапите на един дънер. Въпреки че слънцето не беше напълно залязло, в гората беше тъмно; единственото нещо, което виждах беше фенерчето на Корт, с което осветяваше пътя. Най-накрая излязохме на открито. Корт ме спря, защото група бисквитки премина с маскираната Габи. Елмо, който и да беше това, стоеше точно зад нея с няколко кексчета. Когато теренът стана чист, побягнахме. След една обиколка на вътрешния басейн, стигнахме до фоайето на възпитателите, където Тим седеше на стълбите. Дори без подсказване от Грейс, щях да го разпозная. Държеше главата на костюма в ръце, а косата и лицето му бяха плувнали в пот.

— Какво правите тук горе, момичета? — попита като ни видя. Опита се да сложи главата отново, но тя се търкулна по стълбите.

— Всичко е наред, Тим — успокоих го. — Ние сме Сам и Корт — протегнах се, за да вдигна маската. Подадох му я. — Не сме шпиони, търсехме те.

— Всичко наред ли е с Грейс? — загрижено попита Тим. — Казах й, че тенис кортовете са задънена улица.

Корт ме сръчка:

— Мисля, че Грейс е добре. Поздравления за мястото във Войната на цветовете.

— Благодарско. Наистина съм много горд.

— Тим, надявахме се да ни помогнеш да открием един човек — започна Корт, — Коул. Знаеш ли как е маскиран?

— Не трябва да издаваме кой какъв костюм е избрал, не си ли спомняте? — отбеляза Тим. — Разваля хубавото на играта.

Нищо чудно, че Грейс харесваше Тим. Той беше точно толкова голям защитник на лагерните традиции, колкото и тя самата.

— Знам — отвърнах. — Няма да кажа на никого. Аз искам да знам. Трябва да му кажа нещо наистина важно.

Тим ме погледна с любопитство и се ухили самодоволно:

— РАЗБИРАМ! — каза го по начин, който ме накара да си помисля, че знае за какво става дума. — Добре. Коул е рицар. Беше си заплюл този костюм от седмици.

ДА! Сега просто трябваше да го открия преди някоя групичка с бисквитки.

— Благодаря, Тим! Задължена съм ти. Корт, пожелай ми успех! — извиках, докато бягах надолу по пътеката.

— Не бъди бъзла! — извика Корт в отговор.

Още преди да стигна до бунгалата, видях, че Дино стои на пътя ми. Тъй като не знаех кой е в този костюм, бързо се шмугнах зад едно дърво. Обаче не бях достатъчно бърза и Дино ме видя. Погледнах към зловещата, тъмна гора, чух бухал в далечината. Или пък беше вълк? Гората беше единствената възможност да се изплъзна на Дино. Направих го веднъж, ще го направя отново. Насочих фенерчето си, разбутах няколко клона, вдишах дълбоко и влязох навътре.

— Сам! — чух приглушен вик. — САМ!

— Обърнах се и осветих дърветата наоколо. Дино се беше заклещил между две дървета. Не можех да го оставя просто така, затова изтичах до него и избутах лилавата му опашка докато се освободи от капана.

— Благодаря — каза Дино и си свали маската. Беше Дилън! Лицето му бе плувнало в пот. Трябва да е ужасно горещо в това нещо. — Грейс ми каза, че си парцалена кукла. Затова те последвах. Виждала ли си Ем?

Поклатих глава:

— Не, но сигурно е долу при езерото, натам съм тръгнала и аз — отвърнах. — Облечена е като Мини Маус.

— Да вървим заедно — предложи той. — За всеки случай, ако заседна отново.

Нямах нищо против. Да обикаляш гората с компания беше далеч по-приятно, отколкото сама. Стигнахме при езерото след петнайсет минути — Дилън се заклещи около четири пъти, аз се спънах няколко пъти, след което трябваше отново да търсим перуката ми (беше се закачила на един клон) — когато най-накрая стигнахме, там нямаше абсолютно никого. Или лагеруващите се бяха отказали от този район или който и да се беше скрил тук, беше вече пленен.

— Не се отчайвай. Ем може все още да е тук — опита се да ме успокои Дилън, без да знае кого всъщност търся. — Ще се разделим.

— АХА! — групичка бисквитки изскочиха иззад едно от близките дървета. — Хванахме ви!

С Дилън се вцепенихме. Опитах да запазя самообладание. Не е възможно да съм толкова близо и да ме хванат точно сега. Бисквитките бяха по-големи от карамелчетата, обикновено между девет и единайсет, и доста по-прозорливи. Наобиколиха ни, сякаш им бяхме вечеря. От време на време си шепнеха нещо. С Дилън стояхме, опрели гърбове в очакване.

— Първо ти — посочи ме една от бисквитките. — Първото ни предположение е — Габи!

— Вече я хванаха — съобщих с тънко гласче, — видях как я водят към затвора.

Групата отново се скупчи и зашептяха помежду си.

— Второто ни предположение е Колийн!

Поклатих глава. Само още веднъж…

— Тогава трябва да си… — приближи се едно момиченце и ме изгледа подозрително. — Трябва да си… — затаих дъх. — Трябва да си Грейс!

— Отново грешен опит — изписуках.

Бисквитките изглеждаха разочаровани, но аз бях на седмото небе. Обърнаха се към Дилън. Той също трябваше да се спаси.

— Хванахме Тим, а Гавин беше укротителят на лъвове — размишляваха на глас децата. — Имаме предположения кои са Коул и Хънтър, затова ти трябва да си… ДИЛЪН!

Не можах да повярвам. Познаха! Сега Ем никога няма да успее да му признае.

Дилън свали главата на костюма:

— Хванахте ме — усмихна се той. Погледна ме и сви рамене. — Успех в търсенето на… когото търсиш. Кажи на въпросния човек, че и аз го търсех — добави тайнствено.

Една от бисквитките го хвана за ръката:

— Да го водим в затвора.

— Няма ли първо да потърсим и Коул? Някой на пътеката каза, че видял рицар, който е минал оттам преди няколко минути. Трябва да е тук някъде.

— Не виждам никого — възрази едно от децата. — Хайде просто да заведем Дилън и да отбележим още една точка, за Коул ще се тревожим по-късно. Сигурно е в хамбара с лодките и си мисли, че никой няма да се сети да го търси там, защото обикновено е заключен. Брат ми се скри там миналата година, когато беше възпитател. Очевидно отключват хамбара по време на лова. Ще се върнем за него ако остане време.

Искаше ми се да се протегна и да ги разцелувам по бузките! Не можех да повярвам, че не отидоха да проверят веднага. Но тяхната загуба беше победа за мен. Ако Коул наистина бе минал оттук и хамбарът е отключен, беше напълно възможно да е там. Това беше единственото скривалище около езерото, за което се сещах, освен ако не лежеше в някое от канутата. Но по дъната им винаги се събираше вода и бяха леко плесенясали. Гадост.

— Момчета, имаме само половин час — каза едно от децата. — Нека да заведем Дилън в затвора, преди да е станало твърде късно.

Потеглиха и аз отново останах сама. Концентрирах се върху малката дървена барака. Вместо да се затичам, обаче, краката ми сякаш останаха залепени за пясъка. Най-вероятно бях на косъм да открия Коул и част от мен изведнъж се отказа. Ръцете ми се изпотиха, устата ми пресъхна и кръвното ми се повиши. Може би все пак не бях готова да го направя.

— Стори ми се, че видях оттук да преминава един възпитател — извика някакво дете.

Може би нямах избор. Хамбарът с лодки беше на няколко метра. Можех да стигна до него, без да ме забележат. Натиснах бравата и наистина беше отключена. Затворих я тихо зад гърба си и се огледах с надежда в тъмното. Разочарована, изчаках лагеруващите да се отдалечат, за да продължа търсенето си.

Бараката беше някак зловеща нощем. Единствената светлина, която ми помагаше да виждам, идваше от луната, която грееше меко през прозорците. Опитах се да не мисля за паяци и броях секундите, докато периметърът стане безопасен. Точно тогава чух шум. Обърнах се и сред лунната светлина стоеше рицар. Коул! Ахнах.

Сърцето ми заби лудо и ми се стори, че ще припадна. Наистина ми се случваше. Бях сама с Коул и щях да му призная истината. Коул се приближи и започна да сваля маската си.

— Не! Почакай. Не я сваляй! — изтърсих. Едва дишах и бях ужасно нервна. Трябваше да го направя и то бързо. — Знам, че звучи глупаво, но трябва да ти кажа нещо и може би ще ми е по-лесно, ако не те гледам в очите.

Затворих очи и опитах да си спомня думите, които репетирах отново и отново в главата си около сто пъти по-рано: Харесвам те, защото… Чувах ги, но не можех да се накарам да ги произнеса на глас. Бях твърде нервна.

— Аз… — аз не можех да го направя. Да кажеш на някого, че го харесваш беше по-трудно, отколкото си мислех. Как го правеха момчетата? — Аз… — мисли за Коул, повтарях си.

Представих си как Коул се смее в столовата, как подскачат къдриците му, докато се държи за стомаха. Представих си момента, в който ме събори на земята, докато играехме „Плени флага“ и остана върху мен няколко секунди повече, преди да се изправи. Виждах по-сините му от светлосиния лак на Корт очи, които ме гледат до лагерния огън, когато ми подаде препечените маршмелоуз. Как ме спаси от Бийвър онази нощ в гората, когато правехме номера на Ашли. Коул не се уплаши, че може да хванат и него.

Точно тогава осъзнах от какво точно се опасявах? Падах си по Коул почти през цялото лято и това беше първият път, в който се страхувах да бъда себе си, когато бяхме заедно. Беше глупаво, нали? Никога не съм се преструвала пред него, няма да започна сега. Свалих перуката си и погледнах към бронята.

— Има нещо, което искам да ти кажа от седмици — започнах бавно. — Това е нещо, което никога не съм казвала на момче, но знам, че ако не ти го кажа, винаги ще съжалявам — поех дълбоко въздух преди накрая да заговоря: — Харесвам те — изтърсих. — Наистина те харесвам и се надявам това, което се опита да ми кажеш миналата вечер, да е било същото.

Ето. Казах го. Стоях в тъмнината, усещах аромата на мокра дървесина и изчаквах Коул да каже нещо. Секундите изглеждаха като часове. Отвън се чу бухал, а аз все още чаках. Тогава Коул свали шлема си и чух как изкрещях, сякаш бях извън тялото си.

— Мисля, че търсиш Коул — отбеляза Хънтър като разтръска мократа си коса. Смътно различавах усмивка по устните му. — Но ми харесва прямотата ти, шампионе — след това се приближи до мен, бронята му проскърцваше, докато стоях като вкаменена на земята. Преди да разбера какво става, Хънтър сграбчи лицето ми, наклони брадичката ми, дръпна ме към себе си и ме целуна.

Секундите изглеждаха като часове. Преди дори да успея да реагирам, чух дръжката на вратата да потропва.

— Обзалагам се, че тук се крие някой — чух глас, докато Хънтър ме целуваше. Ужасена при мисълта, че могат да ме хванат с грешното момче, стоях вкаменена като статуя, защото знаех, че ако издадем и най-тихия звук, ще ни спипат със сигурност. Моля те не отваряй вратата. Моля, моля, моля не отваряй вратата…

Когато пристигнах в лагера това лято, се чудех какво ли би представлявала целувката с Хънтър. Лежах в леглото си и си представях какви ли са устните му, как миришеше, колко опитен беше в занаята с целувките. И въпреки това, сега, когато се случваше наистина, бях… разочарована. Устните на Хънтър бяха груби и той ме целуваше грубо, почти удряше устните ми с всеки допир. Беше професионалист, но не беше това, което търсех аз.

— Вече проверихме там! — обади се някой друг и чух да се отдалечават също толкова бързо.

Отдръпнах се от Хънтър и го изгледах. Част от мен искаше да го удари, но беше старши възпитател. Такова нещо беше немислимо.

— Но аз трябваше да целуна Коул! — измрънках глуповато.

Хънтър ме докосна по бузата:

— Може би. Но през цялото лято ми се искаше да те целуна.

Приближи се към мен, а аз отстъпих назад. По лицето на Хънтър премина сянка и аз се обърнах. Някой ни гледаше през прозореца на бараката. Бързо отворих вратата. Пред мен стоеше Ашли, облечена в костюма си на Жената чудо и се усмихваше злокобно.

Чух свирка. Играта приключи. Погледнах Ашли, после Хънтър, който сега беше застанал на вратата на хамбара, държеше шлема си, и единственото нещо, за което се сетих, беше да побягна. Бягах с всичка сила, минах покрай група лагеруващи, покрай конюшните и не спрях, докато не достигнах главната част на лагера. Не знаех какво да мисля в този момент. Тялото и умът ми се бяха сковали. Бях ядосана на Хънтър, въпреки че част от мен беше и поласкана — кога някое момче ми е говорило така преди? Но освен това бях паникьосана и разстроена затова, че Ашли ни видя. Ала най-голямата ми грижа беше Коул. Щеше да разбере.

Ако можех да бягам чак до Карл Плейс, може би щях да го направя, но дробовете ми горяха, а краката ми най-накрая ме предадоха. Спрях пред едно от големите дървета с гъста корона и се подпрях с ръка на кората.

Някой ме сграбчи за рамото и ме завъртя. Ако беше Ашли, щях да крещя. Вместо това, на няколко инча от лицето ми стоеше убиецът от „Писък“. Преди да успея да реагирам, маската падна на земята. Беше Коул. Изведнъж се почувствах замаяна.

— Трябваше да си рицар — изхленчих отпаднало.

— Съжалявам, че те разочаровам — извини се Коул с една от очарователните си усмивки, лично негова запазена марка. — Исках аз да съм рицар, но Хънтър използва позицията си и ми връчи това в последната минута — той посочи към черната си роба и маската. — Доста тъпо, нали? — засмя се той.

Но на мен хич не ми беше до смях. Ръцете ми бяха ледени и не защото беше девет вечерта и бяхме в планината. Вината ме заливаше и устата ми бе толкова пресъхнала, че едва говорех. Хънтър ме целуна, съзнанието ми искаше да крещи, но устата ми слава богу си замълча.

Хънтър ме целуна, а аз не го спрях. И Ашли ме видя. Ашли ме видя! Щеше да каже на Коул. Нямаше да разбере, че това беше просто грешка от моя страна. И след това шансовете ми да бъда с Коул щяха да се сравнят със земята.

— Не казвай нищо — прошепна той. — Искам да те попитам преди отново да ни прекъснат — приближи се до мен и сграбчи ръката ми. Неговата беше топла и мокра. — Това, което се опитвах да ти кажа онази вечер, беше, че бих искал да дойдеш с мен на танците. Знам, че вероятно ти се струва странно, тъй като всеки в лагера трябва да присъства на танците, но ми се иска да се чувствам така, сякаш съм там с теб и само с теб.

Коул изричаше точно думите, които се надявах да чуя, а аз дори не можех да го погледна. Бях забила поглед в земята. Повдигна брадичката ми с пръст, за да го погледна, и ми се стори, че ще заплача. Идеалният ми момент с Коул беше провален заради Хънтър и знаех, че когато Коул разбере, ще бъде съсипан.

— Сам, харесвам те — продължи той. — Харесвам те от доста време и исках да го знаеш.

— Коул — промълвих дрезгаво. Трябва веднага да му кажа какво се случи. Преди да го е чул от някой друг. Не беше честно да го крия от него. Трябваше да съм откровена. Беше неволна грешка. Случайност. Трябваше да ме разбере. Нали? — Коул, слушай — започнах.

Някъде далеч оттук отново чух свирката на Хитч. Коул ме дръпна за ръката.

— Трябва да се върнем в столовата, но първо ми отговори — настоя той.

Група лагеруващи минаха покрай нас и сърцето ми се сви. Не можех да го кажа на Коул пред други хора. Трябваше да сме сами. Тук. Сега. А трябваше да тръгваме.

— Коул, аз…

Дори облечен с черна роба, Коул изглеждаше много добре. Къдравата му коса беше леко мокра, заради маската, но очите му изглеждаха невероятно на лунна светлина. Лицето му бе така искрено и изпълнено с надежда.

— Коул, трябва да тръгваме — извика един от съквартирантите му, който мина покрай нас.

Коул отново ме дръпна за ръката и аз погледнах към пръстите ни. Бяха вплетени едни в други. Беше ме страх да го пусна.

— Разбира се, че ще дойда с теб на танците — отвърнах.

Коул се усмихна още по-широко, а аз се почувствах още по-зле.

— Надявах се да го кажеш — усмихна се той. — Ще тръгваме ли?

Исках да се върна в столовата и да държа Коул за ръката повече от всичко, но не можех. Чувствах се толкова виновна. Поклатих глава:

— Трябва да изчакам Ем. Ти върви.

Слава богу, Коул не започна да ме разпитва:

— Не се бави много.

— Обещавам — отвърнах тихо.

Когато Коул си отиде, аз се свлякох на тревата.

— Сам! Сам! — чух гласа на Ем. — Тук е, момичета дотича Ем. — Току-що видяхме Коул и той се усмихваше — каза Ем победоносно. — Каза ли му, Сам? Защото аз тъкмо се приготвих да кажа на Дилън, когато ме хванаха. След това и Дилън се появи в килията и ми го каза пръв. Ще ходим заедно на танците!

Физиономията ми сигурно ме издаваше напълно, защото изведнъж лицето на Ем притъмня и не беше, защото луната се скри зад някакви облаци.

— Сам? — нервно попита тя.

— Не изглежда добре — отбеляза Грейс, наведе се и ми премери пулса. — Сам? Говори ни.

— Добре е! — заяви Корт. — Сигурно просто е в шок. Целуна ли Коул? Какво се случи? Лошо ли се целуваше?

Не успях да отговоря на въпроса. Ашли стоеше точно пред нас.

— Здравейте, момичета — каза тя, малко по-лъчезарно от обикновено. — Забавлявахте ли се? — ухили ми се самодоволно. — Знам, че Сам със сигурност се позабавлява, но ще поговорим после. Целувчици!

Корт ме изгледа:

— За какво говори тя? Да не би Ашли да те е видяла да целуваш Коул? На кой му пука! Толкова се гордея с теб! Успя, Сам! Как беше?

Чувствах се ужасно замаяна.

— Не — отвърнах тихо. — Хънтър ме целуна. А Ашли видя всичко.