Джен Калонита
Момичешки клуб (4)

4
Разпределението

На третата сутрин се събудих обляна в студена пот. Не бях сигурна дали беше сън или халюцинирах, но мога да се закълна, че чух как на стотици мили оттук Мал пита майка си дали вече не съм изпратила видеосъобщението си. Каквото въобще не бях записвала. Всъщност до този момент не съм направила нито едно клипче.

Нямах представа, че дори през първите дни ще съм толкова заета! С всички тези опознавания между стажанти и възпитатели, и груповите лекции за всичко, което можете да се сетите, от това какво се прави при отравяне с дъб до справяне с лагеруващ, на който му е мъчно за вкъщи, почти нямах свободна минутка за себе си. Бях убедена, че ако не успея да направя запис за Мал, преди да пристигнат децата, кой знае кога щеше да ми се удаде възможност. Затова реших да стана рано, въпреки че Хитч ни беше отпуснал предсезонен бонус — спане до 8.30, и се отправих към езерото, за да се усамотя.

Не ми отне много време да закрепя камерата на една голяма скала. Сложих батерии на дистанционното и я нагласих така, че да хваща езерото като фон. Слънцето тъкмо започваше да се показва над планините и хвърляше златни отблясъци във водата. Дори Мал щеше да признае, че тук е невероятно красиво. Беше тихо и някак потайно, чуваха се само песните на птичките и някаква сова в далечината. Погледнах часовника си. Беше още 7.30. Реших, че имам достатъчно време да направя едно клипче за Мал и поне две за другите ми приятели. Така нямаше да се налага да се притеснявам за това поне до следващата седмица. Сега, когато вече съм в лагера и видях какво се очаква от мен, осъзнах, че съм се надценила като обещах да изпращам съобщения на толкова хора.

Седнах на пясъка и внимателно се вгледах в изображението си на екрана. Всъщност камерата не ме правеше дебела, което си е голям плюс, а и носех любимия си потник — зеленият с V-образното деколте, бежовите си панталонки и джапанки. (Реших, че не е нужно да си обувам кецове, поне докато не пристигнат лагеруващите утре). Косата ми се беше понакъдрила, тъй като разплетох плитките, които Корт ми сплете снощи. Като цяло мога да заявя, че изглеждах доста добре. Натиснах копчето за запис със задоволство.

— Здрасти, Мал, аз съм! — започнах, опитвайки се да звуча развълнувано, въпреки че още бях сънена. — Днес е третият ден от пристигането ми, денят, преди да дойдат лагеруващите и вече се забавлявам доста. Момичетата в бунгалото изглеждат много приятни, е поне повечето, а самото място е върховно, както сама виждаш — отидох по-близо до езерото зад мен. — Единственият недостатък е, че още не мога да се ориентирам в лагерните работи — признах аз. — Трябва някой да напише подробен наръчник за новаци, които отиват на лагер. Лекциите на Хитч са полезни, но не са достатъчни, за да се обхване цялата картина. Откъде например да знам, че хората си украсяват бунгалата все едно са в общежитие? В брошурата не се споменаваше за постер на Ченинг Тейтъм^[1] или за коледни светлинки около леглото ми. Тук сме само за седем седмици. Сметнах, че всичко от което се нуждая са дрехи, четка за зъби и достатъчно дезодорант Secret^[2]. Да не говорим, че си разопаковах багажа за десет минути, буквално натъпках всичките си вещи в шкафа, докато останалите украсяваха в продължение на цял час.

Шумолене. Хруп.

Спрях камерата и се обърнах моментално. Сигурна бях, че чух нещо. Не знам какво, но звукът беше силен, което ме кара да мисля, че е нещо голямо. Дали не е вълк? Или мечка? Хитч все още не беше говорил за вълците (много се надявах да го направи), затова не знаех как да реагирам, ако се натъкна на нещо подобно. Вече ми се струваше, че се взирам в гората близо час, бях нащрек за всяко движение. Но тъй като не открих нищо, отново седнах и пуснах на запис. Най-вероятно са били листата, разпилени от ранния сутрешен бриз.

— Друг шок беше редът за почистване — продължих аз, след като отново погледнах към гората за всеки случай. — Знаех, че ще трябва да чистим след себе си, но чак да търкаме тоалетните? ГАДОСТ! Една от съквартирантките ми, казва се Ем и е много мила, та тя трябва да е видяла как ми позеленя лицето, когато възпитателката Мег ни го съобщи, защото по-късно ми каза, че понякога си правели услуги един на друг, за да се отърват от по-неприятните задължения. Работата в кухнята — стажантите трябва да помагат там веднъж или два пъти седмично — не е толкова неприятна, но бих дала всичките си джобни, само и само да се отърва от чистенето на тоалетната. Разбира се, има и проблем с душовете. Дори се чудя дали къпането в езерото няма да е по-добра алтернатива.

Хруп. Хруп. Хруп.

Скочих на крака и се огледах за най-близката пръчка, с която да се защитя. Сграбчих един клон и го размахах сякаш съм Оби Уан Кеноби, който се готви за битка. С крайчеца на окото си отново погледнах към камерата. Червената лампичка светеше, защото бях забравила да натисна пауза. Разхилих се. Сигурно някой клон е изпукал от вятъра.

— Навярно ме мислиш за пълен идиот — казах на обектива. — Чувам някакви шумове и помислих, че може да е вълк. Знаеш, че това беше най-голямото ми притеснение за идването ми тук. Е, едно момче, казва се Хънтър, който между другото е адски готин, каза, че тук наистина ИМА вълци и аз се хванах — отново се огледах за всеки случай, но не видях нищо обезпокоително и пак седнах, но този път пръчката ми беше под ръка. Нали знаете, за всеки случай.

— Добре, сега, когато приключихме с екшън частта от клипа, ще се върна към обичайния формат на съобщението — пошегувах се аз. — Реших, че на всички брошури за лагери трябва да пише: ИЗИСКВА СЕ ЛАГЕРЕН ДУХ. Никога преди не съм виждала хора, които да са толкова задружни, Мал. Знам, че с теб сме били в малко училище, с по-малко от хиляда ученика, за които „сред природата“ значи „Отиди в Карл Плейс!“. Разбира се, имали сме събирания в подкрепа на отбора, а и понякога на футболен мач хората носят цветовете на училището, но Мал, никога не сме започвали да пеем ей така изведнъж. Вече три пъти чух припева: „В Пайнс сме силни, да, така е! В Пайнс сме силни, покажи какво умееш?“ А сме тук само от ТРИ ДНИ. Според другото момиче в бунгалото ми — Грейс, единството на лагера е точно толкова важна част от лагеруването, колкото и нещо наречено Война на цветовете. Но засега каза да не се тревожа за това или ще полудея. Всъщност единственото нещо, по което съм луднала е това момче Хънтър. То-о-олкова е сладък, Мал. По-голям е от мен и е възпитател. Те представляват нещо като табу, но…

ХРУП! ХРУП! ХРУП!

Шумът ставаше все по-силен и се приближаваше с всяка секунда. Грабнах пръчката и започнах да крещя. Избягах до скалата, където беше камерата ми, метнах я през рамо и се покатерих отгоре като се надявах, че вълкът няма да може да ме докопа.

— ПОМО-О-О-Щ! — завиках. — Ако някой ме чува, нападат ме диви животни-и-и!

Кого заблуждавам? Всеки нормален човек спи по това време. С мен е свършено.

— Сам?

А? Откога вълците или мечките могат да говорят?

От гората излезе Коул. Изглеждаше така сякаш е ходил да потича. Беше по шорти и избеляла синя тениска, която беше мокра около врата и надолу до корема. Мократа дреха подчертаваше плочките на корема му. Къдравите му кичури бяха полепнали по лицето. Веждите му бяха повдигнати, а изражението му бе леко шеговито. Сигурна бях, че ще избухне в смях при тази гледка — аз, изправена на скалата, стискаща голяма пръчка и викаща за помощ.

— Бих ти предложил помощта си, но единствените животни по тези места са катерици и от време на време някой тичащ за здраве — каза Коул с изкривена усмивка. — Това ще рече — аз.

— Изплаши ме до смърт — извиках аз и започнах да слизам от скалата. Коул ми подаде ръка и без да мисля, я поех. Ръката му беше топла и я задържах, за да скоча на пясъка. Бавно я пуснах и неловко скръстих ръце. — Каква точно част от записа ми чу? — попитах нервно. Молех се да не ме е чул, когато споменах за Хънтър.

— Нищо особено — призна Коул. — Стори ми се, че чух някой да говори, но всеки път щом се приближавах звукът секваше — Коул погледна към камерата ми. — Всъщност какво правиш тук с тази камера? Записваш любовно обръщение към Хънтър?

Изместих камерата си по-назад.

— Не те засяга какво правя — заявих надменно.

— Да-м, значи е за Хънтър — каза Коул сякаш на себе си.

— Не, не е! — отвърнах. Не знам на какво се дължеше, но нещо в Коул започваше да ми влиза под кожата. — Ако настояваш да знаеш, изпращах съобщение на приятелката си Малъри.

Коул правеше упражнения за разтягане и беше сложил единия си крак на скалата до мен и се наведе към него. Не можах да се сдържа да не го погледна. Мускулите на прасците му бяха огромни.

— Никога ли не си чувала за телефон? — попита той широко ухилен.

— Обичаме да си записваме съобщенията — отвърнах аз и набързо пъхнах камерата в раницата си. — Така е по-лично. Когато някоя от нас е на почивка, това е начинът да поддържаме връзка.

— Супер — отбеляза Коул. — Майка ми е щастлива дори и на две обаждания по телефона и картичка за цялото лято.

Не се сдържах и се изсмях:

— Едва ли за мама нещата ще се развият по друг начин — признах аз. — Обещах на Мал постоянно да й пращам клипове, а и някои от другите ми приятели също поискаха видеосъобщения, така че мама някак остана на заден план.

— Сигурна ли си, че ще имаш време за всичките си задължения като стажантка с цялата тази режисура? — попита Коул. — Изглежда си обещала на доста хора.

В далечината се чу тромпет. Беше 8.30. Това беше нашият часовник. Някак си предпочитах старото, дразнещо писукане на радиочасовника ми вкъщи. Тромпетът казваше, че имаме половин час до закуска.

— Гладна ли си? — поинтересува се Коул. — Обзалагам се, че Бийвър вече подмята палачинките. Ако успеем да стигнем достатъчно бързо, тази сутрин може и да се уредим с топла закуска.

— Добре — неловко отвърнах аз. Не знаех защо, но ми беше малко нервно. Двамата бавно заизкачвахме хълма към централната част и столовата. Лагерът все още тънеше в тишина. Всички работилници за изкуства и занаяти бяха празни, а единствените звуци, които долавях, бяха песните на птичките и цвиленето на конете далеч откъм конюшните.

— Е, Сам — започна Коул, като ме гледаше, докато прекосявахме зеленчуковата градина на лагера, — направих някои проучвания и ето какво знам за теб: Участвала си в рекламата на Дайъл&Даш, твърдиш, че не е било по твое желание, живееш в Лонг Айлънд и това е първият ти лагер, нали така?

— Как разбра всичко това? — попитах изненадано.

— Имам си свои източници — тайнствено отвърна Коул. — Кажи честно какво те води тук? Знаеш ли, ние нямаме много звезди. Освен Ашли, която се мисли за такава. Никой няма сърце да й каже, че клипчето за лагера няма да й спечели номинация за Оскар.

Засмях се:

— Не знам, предполагам, че търсех смяна на обстановката. Видях мислено какво ще представлява лятото ми, не ми хареса и реших да опитам нещо различно — реших, че е по-разумно да не казвам на Коул, че се опитвам да избягам от най-добрата си приятелка и досадното й гадже. — А ти защо си тук?

— Идвам от седемгодишен — отвърна Коул. — Не мога да си представя да прекарам лятото на друго място. Семейството ми живее и диша за лагера, дори през зимата. Аз съм най-малкият от трима братя. По-големите са ветерани в Пайнс и винаги ме пробват дали ставам за старши възпитател. А аз постоянно им повтарям, че първо трябва да мина през стажантството — той се ухили и аз забелязах колко равни са зъбите му, за разлика от моите. Дори след като носих скоби, мама продължаваше да се шегува, че кучешките ми зъби приличат на вълчи.

— А аз пък ще се радвам, ако оцелея през стажантството — признах си чистосърдечно.

— Всичко ще е наред — успокои ме Коул. — Повечето се държат така сякаш ти трябва един живот опит, за да си вършиш работата добре, но ако трябва да бъда честен, достатъчно е да умееш да се справяш с деца. Останалото си идва от само себе си.

Усмихнах се:

— Знаеш ли, Коул, не си чак толкова лош, когато не ме тормозиш с тъпи въпроси.

Коул се ухили:

— Просто загрявах — подхвърли той, — а сега за Хънтър…

Изсумтях.

— Защо толкова те интересува дали го харесвам?

Слънчевото изражение на Коул леко посърна, когато го казах. Но преди да ми отговори, чух някой да ме вика. Двамата с Коул се обърнахме и видяхме Грейс, Ем и Корт, които тичаха към нас.

Сграбчих Коул за ръката.

— Слушай, не съм им казвала за камерата — споделих неловко. — Знам, че не е позволено да я ползвам тук, но има и нещо друго. Аз просто… просто… някак си… доста се сближихме, но записите ми бяха нещо твърде лично. Не бях готова да го споделя… Аз…

Коул стисна ръката ми и се усмихна:

— Не се тревожи, Сам — каза той, — ще запазя тайната ти.

— Благодаря ти — успях да се измъкна преди момичетата да стигнат при нас, до една облечени в някоя разновидност на лагерните униформи — сладка тениска (в случая на Корт, с лъскаво лого. Пишеше: стажант принцеса) и от къси по-къси панталонки. Имах чувството, че нямаше да се наложи да вадя раздърпаните си широки тениски от шкафа през цялото лято.

— Коул! — изписка Корт и го запрегръща. — Май досега не съм те виждала. Как ти мина годината?

„Как ти мина годината?“ беше изречение, което чувах за поне милиарден път. Бързо научих, че жителите на Пайнс (много от възпитателите наричаха себе си по този начин) разделят годината на две категории: времето прекарано в лагера и времето извън него. Времето навън изглежда минаваше в очакване на лагера, разни срещи на групите и разговори с други лагеруващи на страницата на Пайнс в MySpace.

— Чудесно — отвърна Коул преди също да прегърне Грейс и Ем. — А при вас как върви? На кой си хвърлила око тази година, Корт?

Останалите се засмяхме и Корт ме погледна подозрително. Посочи мен и Коул и попита:

— А вие какво правите заедно? — начинът по който зададе въпроса си ме накара да се изчервя.

— Срещнахме се на път за закуска — спокойно отговори Коул и това изглежда беше достатъчно за Корт. Поне за момента.

— Значи вече сте чули новината — попита Грейс задъхано. — Определянето на стажантите ще стане тази сутрин, а не следобед.

Двамата с Коул се спогледахме.

— А, да… — отвърнахме и двамата, въпреки че нищо не знаехме за това.

— Искам да съм с Колийн — заяви Грейс, — ако не с Колийн, тогава със сигурност с Бриел. Или Дана. Предполагам, че Дана също не е зле. Хитч няма да посмее да ме сложи с Мелани. Мелани дори не знае как изглежда футболната топка. Постоянно повтаря: „Хайде да застанем в редица!“. Хитч просто НЕ МОЖЕ да ме сложи с Мелани.

Ем се закиска.

— Не ви ли се струва, че се вживява доста в това?

— Не съм единствената — възнегодува Грейс. — Ашли и Габи изскочиха от леглата си в 8.00, за да чакат да изнесат списъка. Няма да се изненадам, ако в момента са в столовата — Грейс завъртя очи. — Сякаш Ашли трябва въобще да се тревожи за своята партньорка. Очевидно ще е с Алексис.

Корт поклати глава:

— Толкова е нечестно. Алексис е може би най-готината възпитателка тук. Ашли не е достойна за нея. Въпреки че са сестри.

— Явно вие двете още не се разбирате — отбеляза Коул.

— Нима има какво да харесвам в нея? Освен това, тя не разговаря с Грейс и Ем — инатливо заяви Корт. — А сега се вижда, че не харесва и Сам.

— Корт! — смъмри я Ем и се засмя.

— Какво, вярно е! — обясни Корт. — Всеки, който може да се съревновава със звездния й статут е отписан.

— Стига бъбрене — прекъсна я Грейс, като подхвана и Корт и Ем под ръка. — Трябва да отидем в столовата.

Отправихме се натам, като Грейс тръгна пред нас.

— Чак толкова важен ли е възпитателят, който ще ми се падне? — попитах, докато вървяхме към столовата. Грейс спря и се втренчи в мен. — Нали стажантите са нещо като лагеруващи, но с малко повече права? Помагаме за някои от дейностите през деня, редуваме се в кухнята, но през останалата част от времето имаме същите привилегии като останалите. На кой му пука, ако не обожаваме старши възпитателя си?

— Със сигурност не искаш да попаднеш на неправилния възпитател, Сам — мрачно каза Грейс. — Намери си кофти възпитател и лятото ти като стажант, ще стане ад. Правилната възпитателка не само ще те подготви за следващата година, тя може изцяло да промени социалния ти статус. Другите възпитатели ще те уважават, ще имаш чудесни препоръки за догодина и ще имаш повече свободно време.

— Познавам едно момиче, на което й се падна кофти възпитател през стажантската година и й се наложи да прекара цяло лято в едно бунгало с пищящи деца, докато партньорката й беше с гаджето си — добави Ем с ококорени очи. — За малко да я изключат от лагера, след като децата подпалиха едно от леглата в бунгалото, когато тя отишла да си вземе душ.

Преглътнах.

— Изглежда наистина се оказва важно — смънках нервно. Коя ли ще ми се падне? София изглеждаше доста взискателна. Дана не беше зле. Нито пък Мелани, според мен разбира се. Но спортовете не са силната ми страна.

— Момичета, стига сте плашили Сам — смъмри ги Коул. После погледна към мен: — Сигурен съм, че при която и да се паднеш, ще ти хареса. Знам, че старши възпитателите могат да си избират партньорите, затова която и да те посочи, това значи, че вече те е харесала — поотпуснах се след думите му.

— Откъде знаеш, че старши възпитателите също участват в избора — настоя Грейс.

— Имам си източници — отвърна Коул с лека искра в очите.

— Често го повтаря — забелязах аз.

Грейс си пое дълбоко въздух и погледна нагоре. Столовата беше точно пред нас.

— Започна се — промълви тя, докато вземаше по две стъпала наведнъж, след което изтича до верандата.

Сега разбрах защо наоколо беше толкова пусто. Всички стажанти от лагера се бяха скупчили и търсеха имената си в дълъг списък. Приличаше на кастинг за училищна пиеса. Хората пищяха и се прегръщаха, а шумът беше оглушителен. Изведнъж тълпата замлъкна и се раздели, за да минат Ашли и Габи. Изражението на Ашли беше каменно и тя решително закрачи към административните сгради. Забеляза, че аз, Корт, Коул и Ем сме се втренчили в нея и физиономията й се смени:

— Здрасти, Коул — поздрави тя, премигвайки. — Здравейте, момичета — добави тя доста пресилено. — Вълнуващ ден, нали? Ние с Габи сме във възторг от партньорките си.

— Така ли? — попита Габи и видях как Ашли я настъпи по крака.

— Накъде сте се запътили? Няма ли да закусвате? — полюбопитства Корт.

За момент Ашли изглеждаше изненадана. Габи отвори уста, но Ашли я сръчка:

— Разбира се, ще се видим вътре. Просто имам нужда от малко… ъ, въздух.

Спогледахме се, след което отидохме до списъка. Част от тълпата се беше разпръснала и забелязах Грейс да оглежда имената. Коул остана назад, за да поговори с друг стажант, който се казваше Дилън. Беше тъмнокос и висок, с тениска на супермен, и малко приличаше на Кларк Кент. Ако съдим по изражението на Ем, Дилън изглеждаше като самия Супермен.

— Боже мой! — чух вика на Корт. Грейс и Ем бяха като онемели.

— Сам, трябва да видиш това.

Изглеждаха притеснени и веднага ми направиха път, за да видя списъка.

Кой знае каква партньорка ми се е паднала! Поставих пръст на списък и го придвижих надолу по имената. Грейс беше с Колийн, точно както искаше, Габи с Мелани, Ем и Бриел бяха заедно, а на Корт се беше паднала Дана. А за мен… не. Нямаше начин. Не беше възможно.

— Аз съм с Алексис! — възкликнах. Отново проверих. Как е възможно? Но беше там черно на бяло: Саманта Монгомъри и Алексис Хитчънс, карамелчета, възрастова група от шест до осем години, бунгало 5А.

Да-м, няма грешка. След което, просто за всеки случай потърсих и Ашли. Бяха я сложили с Морган.

— Безценно — изсмя се Корт. — Не ме учудва реакцията й. Морган е адски стриктна. Няма начин Ашли да се измъкне от кухненските задължения! Такава късметлийка си, Сам. Обикновено стажантката с най-голям потенциал се пада с Алексис, тъй като тя е дясната ръка на Хитч. Оказва се, че изобщо няма да е Ашли, въпреки че се хвалеше с това години наред.

— Обожавам Колийн, но ти определено извади голям късмет — каза ми Грейс. — Трябва наистина да са те харесали. Вече.

Стомахът ми се сви и аз инстинктивно притиснах ръце в него.

— Това е катастрофа — възкликнах аз. — Ашли сигурно ми е бясна.

И без това не ме харесваше заради вниманието, което привлякох с Дайъл&Даш и това, че сестра й ме избра за горския поход. Вярно е, че не се надявах с Ашли някога да се сприятелим, но не исках и да бъдем врагове.

Ем ме потупа по гърба съчувствено:

— Способна е доста да вгорчи живота на човек.

— На кой му пука, с мен се заяжда от години — весело допълни Корт. — По-скоро се считай за поласкана от това, че ти е враг. Тя мрази единствено хората, на които завижда.

— Здрасти! — Коул и Дилън се присъединиха към нас. — Вие двамата познавате ли се? — попита ме Коул.

Поздравихме се, но той гледаше към Ем:

— Не, официално. Здрасти, Ем — подхвърли.

— Поздравления, че ти се падна Алексис — каза Коул. — Много е печена.

— Да, благодаря — смънках отнесено.

— Добре ли си? — попита Коул.

— Притеснява се, че Ашли ще се ядоса, че не тя, а Сам ще е със сестра й — обясни Грейс. Откакто разбра с кого е разпределена, а и тъй като беше доволна от избора, вече не изглеждаше толкова бледа.

— Тя е безобидна — отвърна Коул, но чух как Ем леко се закашля. — Не разбирам защо момичетата толкова се притесняват от нея.

— А на вас кои ви се паднаха? — попита Ем, въпреки че гледаше само към Дилън.

— На мен Томас — повдигна рамене Дилън. — Става.

Коул ми хвърли бегъл поглед:

— Аз ще съм с Хънтър — заяви той и аз сведох поглед към джапанките си.

— Късметлия такъв! — изписка Корт.

— Как не — засмя се Коул. — Аз ще трябва да бърша задниците на нашите карамелчета, докато той е зает да флиртува с възпитателките. Ти и Алексис също имате карамелчета, нали Сам? — попита той. — Предполагам това значи, че ще се засичаме на някои от занятията. — Да правим разни отборни неща заедно с Коул, това не звучеше никак зле. Започвах да го харесвам.

— Радвам се, че моите кексчета могат и сами да ходят до тоалетната — потръпна при тази мисъл Корт. — На кой би му се занимавало с това?

Дилън също имаше кексчета, докато Ем и Грейс бяха с бисквитки.

Вълненията на останалите, свързани с назначенията и лагерния живот, отвлякоха мислите ми от Ашли. Приятелите ми бяха прави, не бях виновна, че са ме сложили с Алексис. Ашли го знаеше. Дали? Потреперах.

Изведнъж ми пламнаха ушите. Всички се бяха разприказвали и не ме видяха, когато се обърнах. На няколко метра от нас Ашли и Габи разговаряха разгорещено. Нито една от тях не изглеждаше щастлива, но Ашли беше особено бясна. Ръкомахаше изнервено и беше почервеняла от яд. Не се изискваше кой знае каква схватливост, за да разбера, че говорят за мен.

С Габи си засякохме погледите и тя сръчка най-добрата си приятелка, която се въртеше наоколо. Ашли дори не се опита да прикрие яда си. Прикова ме с ледения поглед на очите си, присвити от ненавист, след което се извърна.

— Добре ли си, Сам? — попита Ем и сложи ръка на рамото ми. Подскочих.

— Да — усмихнах се плахо. — Добре съм.

Надявах се да бъда.