Джен Калонита
Момичешки клуб (17)

17
Храна за размисъл

Отчаяните времена, изискват отчаяни мерки. Беше време да се обърна към онзи горе на небето.

Господи, ако ме чуваш, това съм аз, Саманта Монгомъри — сещаш се, момичето, което винаги те моли да й изправиш косата и което миналата година в продължение на шест месеца те моли поне едно момче в гимназията Карл Плейс да си падне по нея, а не по най-добрата й приятелка. Не се сърдя, че досега не отвърна на молитвите ми. Знам, че си доста зает и т.н. с топящите се полярни шапки и ежедневните излагации на Ейми Уайнхаус. Но последните ми желания са нищо в сравнение със спешността на това. Ако е възможно МОЛЯ те да направиш така, че Коул да не разбере, че Хънтър ме целуна, преди да съм му признала сама, обещавам да направя всичко, което поискаш. Ще започна да опазвам околната среда повече и няма да използвам толкова много тоалетна хартия. Ще съм по-добра внучка и няма да мрънкам, когато баба ни идва на гости и винаги иска да се храним в Олив Грийн^[1]. Дори ще призная на мама, че аз бях тази, която сложи любимата й Крейт&Барел^[2] купа в миялната машина, въпреки че натопих чистачката Стела, която остана само седмица. И… о! Почакай малко! Това е алармата на часовника на Мег. Трябва да вляза в банята преди Ашли да спре да хърка и останалите да чуят алармата. Но не забравяй — разчитам на теб да ми помогнеш по въпроса. Амин.

Когато приключих, станах и минах на пръсти покрай леглото, за да не събудя Кортни, която се премяташе и вършееше навсякъде, докато спеше. Тихомълком се придвижих към банята, приготвих си най-хубавата си тениска от лагера (шарената, която си направих в часовете по изкуство и занаяти — всички казваха, че ако не си направиш поне една такава, значи не си бил на лагер) и късите панталонки, с които бедрата ми бяха убиец, след което се шмугнах под душа. Използвах колкото си искам топла вода, тъй като бях първа в банята. За да се реванширам на Господ за това разхищение, спасих един паяк, който беше на вратата на банята, като го сложих в капачката на душ гела си. В момента имам нужда от възможно най-добрата карма. Габи започна да се разбужда едва когато вече завързвах кецовете си, а това значеше, че хъркането й ще премине в сумтене и ще събуди останалите в бунгалото. Слава богу, че се измъкнах през вратата преди първото й изгрухтяване.

Слънцето все още не беше подало мързеливото си лице над планините и въздухът отвън беше хладен. Оставих капачката от душ гел на земята, за да излезе паячето и да си намери по-сигурно жилище. Треперех, защото бях само по шорти и тениска, но нямаше начин да се върна вътре за връхна дреха. Не бях се сблъсквала с Ашли очи в очи от почти осем часа и нямах намерение да я виждам точно сега.

Знаех, че видя как Хънтър ме целуна. Всичко, за което се молех, беше все още да не е казала на Коул. Грейс се опита да ми събере малко информация. Успя да си открадне няколко минути с Тим по време на снощната вечеря като каза на Бийвър, че на една от масите искали допълнителна порция от неговите хамбургери (сякаш това е възможно). Грейс разпитала Тим дали е видял Ашли и Коул заедно, докато останалите сме били дежурни в кухнята и той й отвърнал, че не е. Казал й, че Коул е добре. Но какво ще рече добре? Дали все още не знаеше за мен и Хънтър? Или беше добре в смисъл, че вече окончателно ме е намразил? Трябваше да се добера до Коул и да разбера. Почуках на вратата на бунгалото на моите карамелчета и ми отвори Алексис.

— Здравей! — каза тя. Все още беше по пижама. — Макензи е готова и те чака — Макензи изтича до вратата като стискаше мечето си.

Никога преди не съм се чувствала толкова благодарна за това, че трябва аз да я водя за инжекциите. Хитч нямаше да ми позволи да я заведа вчера заради пробационния ми период, затова се наложи Алексис да вземе всички момиченца със себе си до лечебницата. Чудя се какво ли си е помислил Коул, когато е видял Алексис, а не мен. Коул и аз водехме поверениците си по едно и също време всяка сутрин, което значеше гарантирано малко време насаме преди закуска и днес отчаяно се нуждаех от тези минути.

— Ще се видим в столовата след половин час — усмихна се Алексис. Знаех, че са я уведомили за наказанието ми, задето се измъкнах тайно след вечерния час, но тя не подхващаше темата пред карамелчетата. Сигурна бях, че ще говорим за това по-късно.

Двете с Макензи изкачихме хълма до кабинета на сестрата и сърцето ми препускаше през целия път до там. Само секунди ме деляха от срещата с Коул и колкото и да ми се искаше първа да му обясня какво точно се случи с мен и Хънтър, бях и много уплашена. Макензи влезе първа с гръм и трясък, а мен ме поздрави един хладен полъх. Веднага се вторачих в пейката в чакалнята. Калеб беше там, но не и Коул. Калеб всъщност беше сам.

— Къде е Коул? — изпревари ме Макензи.

Калеб се прозя:

— Отиде да потича. Първо ме остави тук. Каза, че вече съм голямо момче и днес мога да дойда и сам — гордо заяви Калеб.

— И аз искам да идвам сама! — задърпа ме Макензи за ръкава, но не можех да се концентрирам достатъчно, за да й отговоря.

Коул е отишъл да тича толкова късно? Обикновено ставаше с час по-рано. Никога не ми стана ясно защо го правеше. Тук имахме толкова много задължителни упражнения, че не можех да си представя как някой би искал да тренира допълнително. Дори аз поотслабнах, въпреки че това може да се дължи на факта, че намалих храната, защото не можех да понасям гледката на поредния бургер или салата с начо^[3].

След като поставиха инжекцията на Макензи, аз буквално я занесох до столовата. Не исках да говоря с Коул точно там, но нямах избор. На входа ме поздрави Корт.

— Какво се е случило? — паникьосах се аз.

— Нищо — успокои ме Корт. — А при теб? Говори ли с него?

— Макензи, защо не влезеш вътре? — подканих я аз. — Ще дойда на масата след минутка — без да губи и минута, тя отвори една от вратите и чух как шумът се засили. Веднага разказах на Корт какво се случи. — Не знам дали не беше там, защото ме избягва или просто беше закъснял за сутрешната си тренировка.

Корт се замисли:

— И аз не съм сигурна — призна. — Ако Ашли вече е говорила с него…, въпреки че не се държеше по-различно. Двете гадини бяха в бунгалото цяла сутрин и всичко беше нормално. А под нормално имам предвид, че се оплакваха, че всичката топла вода била свършила, казаха на Ем, че тениската й е грозна и принудиха Грейс да смени диска на К.Т. Tunstall^[4] с този на Крис Браун^[5] — въпреки че не ни бяха позволени електронни уреди, всяко бунгало в Пайнс разполагаше със CD плейър за обща употреба.

— Значи доста нормално — признах. Може би Ашли смяташе да ме изнудва с това, че знае за целувката ми с Хънтър. Не бих се учудила. Но така щях да спечеля време, за да говоря първа с Коул.

Благодаря ти, Господи, затова, че ме чу! Наистина, не знам дали там горе имаш високоскоростна оптична интернет връзка, но направи чудо за нула време.

— Благодаря, че ме успокои — усмихнах се на Корт.

— Казах ти, че всичко ще бъде наред — отвърна тя. — Искаш ли да разбереш откъде знам? Присъствах на вдигането на флага и Донован дойде при мен и заяви пред Габи: „Корт, разбрах, че ти ще победиш в Шоуто на талантите с този твой страхотен номер“. Аз. Супер! Можеш ли да си представиш? След това каза, че ще се видим на обяд. Това си е сериозен напредък от миналата седмица, когато получавах само „до после!“ — Корт беше вперила поглед в близката ливада и ми се строи, че още малко и цветята ще запеят.

— Това е напредък — отвърнах. Всички sleepaway girls постигнаха напредък в момчешката област, откакто започнахме с лагерните си събрания. Ем и Дилън се целунаха, а Грейс и Тим щяха да бъдат капитани във Войната на цветовете. На спортен език, това си е истинска любов.

Корт ме потупа по гърба:

— Сега върви вътре и си върни момчето! Ще те чакаме на масата — отвори вратата и ме бутна вътре.

Поех дълбоко дъх. Разстоянието до масата на Коул ми се стори като най-дългия път, който някога съм извървявала и не само защото пътьом се наложи да проведа и един разговор с Хитч, в който той ми каза колко е доволен от „зрялото“ ми поведение по време на вчерашното кухненско наказание. Когато се освободих, закрачих към масата, на която обикновено сядаше Коул. Дилън ме видя и посочи към карамелчетата. Сърцето ми се сви. Днес Коул седеше при възпитаниците си? Това значеше, че Хънтър щеше да е на същата маса. Но когато погледнах, видях, че все още не е дошъл. Коул седеше с няколко момченца. Рисуваха на някакви листове, а Коул се правеше, че пише ожесточено, докато момченцата се заливаха от смях. Това трябва да е добър знак, нали? Ако Коул разсмиваше някого, не би трябвало да е разстроен за нещо толкова сериозно като факта, че целунах момче, което той дори не уважаваше.

Когато стигнах до масата, ръцете ми трепереха. Коул се намираше на няколко инча от мен, но не ме погледна.

— Здрасти! — поздравих небрежно като се надявах да не забележи нервната нотка в гласа ми.

— Здрасти! — отвърна. Само „Здрасти!“. Без усмивка, без шеги. Без флиртуване.

— Липсваше ни с Макензи тази сутрин в кабинета на сестрата — продължих.

— Успах се за сутрешната си тренировка — обясни Коул, без да ме поглежда. — А Калеб искаше поне веднъж да отиде сам.

Започвах да усещам, че Коул беше всичко друго, но не и добре и сърцето ми се разтуптя, както онзи път, когато пих твърде много топъл шоколад преди лягане или когато гледах „Окото“ с Джесика Алба. И все пак не успях да спра с дърдоренето.

— Макензи доста ревнува. Извинявай, че вчера цял ден не успях да те видя — изтърсих. — Бях на задължителна смяна в кухнята с Бийвър и ще ти кажа само, че не ти се иска да знаеш какво става в тази кухня, когато си там през целия ден. Никога повече няма да искаш да вкусиш от храната.

Калеб се засмя на шегата ми, но Коул продължи да мълчи. Накрая погледнах към листа му. Играеше на бесеница.

— Коул? — казах почти като въпрос и той ме погледна.

Веднага съжалих за това. Сините му очи бяха посърнали, също както и изражението му. И точно тогава разбрах със сигурност: Коул знаеше.

— Момчета, ще ме извините ли за секунда? — попита карамелчета Коул. Тръгна към коридора и аз го последвах. Около нас все още се чуваха викове. Бях обкръжена от деца, които искаха захарен сироп за палачинките, профучаваха покрай нас на път за масите си, и въпреки това не ги чувах въобще. Бях в състояние да чуя шума от карфица, която пада на земята, докато стоях до Коул в очакване какво ще ми каже.

— Моля те, нека ти обясня — побързах аз. Мислех, че ако успея да го изстрелям, преди да ме прекъсне, ще спася положението.

— Не е нужно — отвърна той. — Разбирам.

— Така ли? — попитах с недоверие, а Коул не каза нищо. — Кълна се, че не исках да се случи. Нямаш представа колко съжалявам. Не мога да ям, да спя или да правя, каквото и да било друго. Единственото, за което мислех, е как да говоря с теб. Вчера цял ден бях арестувана — добавих. — Искаше ми се да го чуеш от мен.

— Всичко е наред — сви рамене Коул. — Харесваш Хънтър. Знаех го. Повтарях ти го постоянно. Просто ми се искаше — изражението му бе тъжно… — да бъдеш по-честна с мен.

— Не харесвам Хънтър! Целувката беше случайност! Той ме целуна. Кълна се. Търсех теб. Исках да ти призная, че те харесвам. Затова отидох до езерото. Някой ми каза, че си там, но Хънтър се оказа на твое място и ме целуна — обясних с чувство на несигурност.

— Ти отвърна ли на целувката му? — тихо попита Коул.

Усетих полъх на вятър зад себе си и по тялото ми премина студена вълна. Как можех да го обясня честно? Не се отдръпнах веднага, това беше вярно, но просто бях изпаднала в шок. И въпреки това се чувствах виновна. Беше ми в природата.

— Аз, ами, разбираш ли, не точно.

Изражението на Коул притъмня:

— Отговорът ти е ясен — отвърна той. — Ашли ми разказа останалото. Първоначално си помислих, че ме лъже, като се има предвид, че говорим за Ашли и враждата между вас. Но след това попитах Хънтър и той си призна. Каза ми, че те е целунал и ти не си го спряла.

Усещах как земята под краката ми се срива. Изведнъж започнах да чувам отново. Шумът беше оглушителен, но някак си гласът ми си остана по-силен от този на децата.

— А каза ли ти как надълго и нашироко му обясних, че те харесвам? — казах го почти през сълзи. — Каза ли ти, че си мислех, че ти си този, който е облечен като рицар и затова му казах всички тези неща?

— Не — отбеляза Коул. — Ударих го, преди да каже, каквото и да било друго.

Бях като втрещена за втори път. Коул е ударил старши възпитателя си?

— Проблемът, Сам, е, че не си спряла Хънтър — меко продължи Коул. — Не си се отдръпнала. Ако си искала да целунеш мен, щеше да отблъснеш Хънтър, но не си го направила.

— Коул — промълвих отново и посегнах да хвана ръката му. Той се отдръпна.

— Точно сега не искам да те гледам, Сам — добави. — Съжалявам.

След това слезе по стълбите и излезе от столовата. Точно тогава кипнах. АШЛИ. Отиде твърде далеч.

Дръпнах рязко вратите, нахлух в столовата и закрачих към масата на колегите ми стажантки. Мег все още не беше дошла, но съквартирантките ми ме погледнаха. Всички, освен две от тях.

— Сам — Ем го произнесе толкова печално, че ми идеше да заплача. И без това ми се ревеше, но не тук. Не сега. Не и преди да съм казала всичко, което си бях наумила.

— С теб трябва да си поговорим — заявих на Ашли и се постарах да прозвучи, както ми се искаше.

Погледна ме с онези нейни очи на кошута и попита:

— Какво?

Не знаех дали беше заради това саркастично „какво?“ или заради физиономията й, но почувствах как ме изпълва страшен гняв. Знаех, че пространството около мен е утихнало, с изключение на тихото потропване на приборите. Имах си и публика. Ашли изглежда също го осъзна и това хич не й се понрави.

— Говори по-тихо — изсъска тя. — Не сме тук да правим представление.

Аз също не бях очарована. Някъде наблизо малките ми карамелчета чуваха това и ме беше срам. Но не можех да отстъпя:

— Не можа да си държиш езика зад зъбите, нали? — казах с треперещ глас. — Просто трябваше да кажеш на Коул какво вадя.

Ашли ми се усмихна отмъстително:

— Защо да не му кажа? Коул е добро момче. Заслужаваше да узнае истината.

— Г.Р. — Габи защити най-добрата си приятелка със също толкова отвратителна усмивка, а аз знаех, че има предвид голяма работа. — Коул имаше право да знае, че момичето, което харесва, играе двойна игра.

— Имаше право да узнае истината! — не успях да се контролирам и гласът ми изтъня. — Заслужаваше да я чуе от мен, не от някой зяпач, който ми има зъб.

Ашли сви рамене:

— Видях, каквото видях. Няма как да отречеш истината.

— Той ме целуна — дрезгаво настоях аз, — въпреки че знаеше, че търся Коул и че цялото това признание, че го харесвам, беше предназначено единствено и само за Коул. Не че заслужавате да ви го казвам, но това е цялата истина. Сега той дори не иска да ме изслуша.

Ашли въздъхна:

— Все едно, Коул и без това е твърде добър за теб.

— Ти безчувствена, разглезена лигла — кипна Корт и стана от стола си, за да ми се притече на помощ. В момента, в който усети известна опасност, Ашли се шмугна зад Габи, която взе една вилица и я насочи заплашително към Корт.

— Не се намесвай — казах на Корт и внимателно я избутах встрани. — Това е между мен и Ашли — продължих да се взирам свирепо в Ашли и тя се изправи. Скръсти ръце пред гърдите си, за да ме предизвика, а аз видях, че е облечена с шарената си тениска. Цяла седмица се хвалеше колко перфектна тениска е направила. Беше нарисувала името си на лицевата страна и го беше оградила с малки сърчица, а върху буквата „Г“, вместо точка имаше отново сърчице. Ерин Марбъл, която седеше зад мен в трети клас и каза пред целия клас, че съм бебе, защото още вярвах в Дядо Коледа, си рисуваше същите сърчица.

— Права си, Сам, това е нещо между нас двете — заяви Ашли, като се съобразяваше с факта, че всички очи бяха вперени в нея. — И точно затова трябва да приключим с това тук и сега. Затова да започваме. Завиждаш ми от момента, в който пристигна. Ненавиждаш факта, че съм толкова популярна. Чувстваш се обидена, че не те поканих на партито с преспиване. Точно затова ми спретна и този номер с дрехите.

Дразнех се, че моите карамелчета чуваха всичко това. Изнервяше ме и фактът, че Алексис също слушаше, но вече беше прекалено късно да отстъпя:

— Добре, признавам, че участвах в номера с дрехите, но ако си мислиш, че го направих, защото ти завиждам, грешиш. Омръзна ми да ме притискаш. Ядосах се, когато ме злепостави пред моите карамелчета, а това, че постоянно се заяждаше с мен беше още по-неприятно. Не съм виновна, че намерих мястото си в лагера без твоя помощ. Не съм виновна, че участвах в рекламата на майка ми и ти се чувстваш заплашена. Освен това не по моя вина сестрата ти стана мой старши възпитател. Внимавах да не клатя лодката, но това никога не ти беше достатъчно. Това, че каза на Коул беше жестоко — гласът ми стана дрезгав. — А аз никога не съм се държала по този начин с теб.

Очите на Ашли притъмняха:

— Мислиш се за много готина — кипна тя, — но искаш ли да знаеш истината? Баща ми направи огромна грешка като те нае. Всички го знаят. Нямаш качествата за СВ. Сестра ми не може да те понася. Казва, че си най-жалката стажантка, която някога е обучавала. Съмнявам се, че ще те повикат догодина.

— По-спокойно, Ашли — предупреди я Грейс.

Ако преди бях ядосана, сега тялото ми гореше от ярост. Ашли лъжеше. Знаех го, но устата ми беше твърде пресъхнала, за да я оборя. Не успявах да намеря подходящите думи, за да отвърна. Ръцете ми, обаче, си бяха наред. Фокусирах пластмасовата кана със сок на масата. Грабнах я, без да мисля и я лиснах в лицето й с всичка сила. Сокът се разля по тениската й, върху Габи и намокри косата й. Ашли започна да пищи и аз не можах да сдържа усмивката си. Добре. Заслужаваше си го.

Бях толкова горда със себе си и от реакцията на всички на масата — т.е. пълен шок — че не успях да видя ответния удар на Ашли. Тя грабна друга кана с портокалов сок и го изля върху мен. Леденостудената напитка окъпа и тениската и ръцете ми.

Останалата част от сцената сякаш се разви на забавен кадър. Не можах да се спра. Грабнах евтиния, неизвестна марка, сироп за палачинки и го изстисках върху главата на Ашли, което я накара да отстъпи и без да искам ударих Габи. Разгневена, Габи взе яйцата и ги метна през масата като удари мен и Корт. Корт скочи и изля каната с вода в скута на Ашли. Не след дълго и Ем започна да хвърля палачинки. Дори Грейс мяташе желе от буркана. Сега всички грабваха, каквато храна им попаднеше, като обираха всичко останало от масата. Ашли взе кравето масло и го размаза във вече разрошената ми коса. Аз пък залепих шепа топено сирене по гърдите й. И двете застинахме, когато видяхме кутия с вафли, които дори не бяха на масата ни, защото Габи твърдеше, че от тях има киселини, да прелита над главите ни. И двете залегнахме.

Когато се обърнахме, Ашли ахна.

Стомахът ми се разбушува. Гледката не беше приятна.

Нашата маса далеч не беше единствената, на която се бе разразил бой с храна. Всички в столовата се бяха присъединили и в помещението цареше пълен хаос. Възпитателите се опитваха да го спрат, но напразно. Започнахме война. Бийвър излезе от кухнята, размахвайки дървени лъжици, но не стигна далеч, тъй като се подхлъзна на една палачинка и падна върху масата. Мег беше от другата страна на помещението и се опитваше да стигне до нас, но я уцелиха с летяща кана с портокалов сок. Най-накрая дойде и Хънтър. Слава богу, беше толкова зает да укротява две карамелчета, които се бяха сбили за чиния с наденички, и не ме видя. Старши възпитателката на Ашли, Морган, се намираше през две маси от нас, когато я цапардосаха с кутия с прясно мляко.

Изведнъж чухме силна свирка. И още веднъж. И още веднъж. Усетих, че някой ме дърпа за тениската. Ашли също бе изтеглена заедно с мен.

— Пусни ме! Нищо не съм направила! Тя започна — пищеше Ашли, като удряше във въздуха с юмруци.

Беше Бийвър. Бе оцелял след срещата си с палачинката и се беше добрал до масата ни. Завлече ни през помляната столова чак до Хитч.

— ДОСТАТЪЧНО! — чух Хитч да вика през мегафона си. Избърсах малко фъстъчено масло от клепача си и го огледах добре. ОУ! Хм…

Косата на Хитч беше омазана с желе, а някаква смес от сокове се процеждаше от фланелката му за военноморски игри. Взираше се в Ашли и в мен, след което ни посочи с треперещ пръст:

— ВИЕ ДВЕТЕ! В ОФИСА МИ! ВЕДНАГА!