Джен Калонита
Момичешки клуб (14)

14
Спипах ли те?

— Внимавай — прошепна Грейс.

— Съжалявам — произнесе Ем без глас.

— Шштт! — смъмрихме я с Корт. След това Корт започна да се киска и аз я ритнах.

— Какво? — учуди се Корт. — Няма начин да се събуди. Снощи спа само един час. Чуйте как хърка. Като дъскорезница е.

Всички се разсмяхме.

— Шшт! — изшътка ни Грейс, въпреки че самата тя също се смееше.

Предполагам, че Корт беше права. Снощи бе партито с преспиване на Ашли, която имаше дълбоки сенки под очите на закуска. Според нея, тя и приятелките й са прекарали „най-невероятната вечер, която някой някога е прекарвал“ и почти не са мигнали цяла нощ. Радвах се, че не осъществихме плануваното отмъщение по време на преспиването. Бяхме решили, че извършителите ще бъдат твърде явни, тъй като не бяхме поканени на партито.

На другия край на стаята Ашли хъркаше като товарен влак. („Аз не хъркам!“ — отсичаше тя, когато някой си позволеше да направи коментар относно не чак толкова изящния й навик). Габи беше хванала лятна настинка и взимаше Nyquil^[1], затова и тя беше идеална мишена. И двете носеха от онези сатенени маски за лице, които спираха светлината. Това ни улесни още повече.

Намирахме се до куфарите с вещи в бунгалото и натъпкахме дрехите на Ашли и Габи в раниците си. Ем и аз вече бяхме събрали и обувките им.

Воювахме със собствените си съквартирантки. И ако успеехме да осъществим този номер, щяхме да сме победители.

— Това ли е всичко? — попита Грейс, докато закопчаваше раницата си.

— Сигурна ли си, че не бива да им оставяме дори и една дреха? — смути се Ем. — Какво ще стане, ако нещата се объркат и загубят всичко?

— На кой му пука? — сви рамене Корт. — Заслужават си го.

Тази седмица Корт беше много огорчена. Въпреки че ние от 8Б успяхме да се класираме за шоуто благодарение на чудесната каубойска идея на Корт, трябваше да отидем на прослушването с един член по-малко — самата Корт. Шегичката на Ашли в играта „Плени флага“ й струва глезена (сестрата каза, че не е навехнат, но беше насинен и Корт трябваше да избягва физически натоварвания през следващите няколко дни). След два дни щеше да остави патериците, но тя беше решена да осъществим плана си още тази нощ. Беше сряда — свободното време на възпитателите.

— А какво ще правим с шампоаните и другите неща? — поиска да знае Грейс. — Да им вземем ли и четките за зъби?

— Ще ми се и дъхът им да е лош! — весело добавих.

— Момичета, това ще е прекалено — Ем прозвуча майчински. — Шегата е едно нещо, но ако вземем всичко, което притежават, със сигурност ще разберат, че сме ние.

— Ем е права — съгласи се Грейс. — Нека да им оставим по една грозна дреха и пижамите.

Корт въздъхна:

— Добре — измъкна някои от дрехите на Габи от чантата си. — Сега да изчезваме.

Четирите се измъкнахме крадешком, като внимавахме да не стъпим върху скърцащите греди под раздърпаното розово килимче. Корт тайно постави нещо като клин на плъзгащата се врата, за да не скърца, когато тръгнем да излизаме.

Всъщност не можехме да побегнем, тъй като Корт беше с патерици, затова закуцукахме към езерото. Останалите носехме фенерчета, за да осветяваме пътя, но все пак светлината не беше достатъчна. В далечината долових дълъг, нисък вой.

— Какво беше това — вцепених се.

— Сигурна съм, че е куче — увери ме Грейс, въпреки че самата тя изглеждаше притеснена.

— Трябва да продължим — подкани ни Ем. — Тази нощ дежурен е Бийвър и ако ни хване, ще ни изяде за закуска.

Бийвър приемаше нощната смяна много сериозно. Миналата седмица събуди всички в бунгалото ни в 3:00 сутринта, като нахълта неочаквано, защото му се сторило, че чул шум. Най-вероятно е било хъркането на Ашли.

— Тези чанта са наистина тежки — оплаках се и наместих раницата по-високо на рамото си.

— Дръжте се. Струва си — окуражи ме Корт. — Тъй като ще оставим и някои свои неща в кануто, Ашли и Габи няма да могат да стоварят вината върху нас.

Трябва да призная, че идеята на Корт беше брилянтна. Накара всяка от нас да остави по нещо свое, неща, които не харесваме или някакви изцапани дрехи в раниците, за да изглежда, че и ние сме жертви.

— Някой друг преди нас правил ли е този номер? — попитах.

— Няколко пъти, откакто идвам тук — съобщи Грейс. — Обикновено вземат по една или две дрехи, не целия им летен гардероб, но веднъж нещата наистина се объркаха. Вечерта, в която решиха да правят номера, имаше много силна буря и кануто, в което бяха сложили дрехите се беше преобърнало. Изгубиха всичко. Хитч беше толкова бесен, че изпрати водача на групичката, която направи номера, вкъщи три седмици по-рано.

Преглътнах. Продължихме, без да обелваме и дума. На този етап вече бях свикнала с лагера нощем и се плеснах по коляното, за да предотвратя една комарена атака (това беше най-неприятната част на нощите, прекарани навън). Луната беше високо в небето, беше ярка и сякаш ни насочваше. Виждах езерото в далечината и водата му бе гладка като стъкло. Няколко канута бяха завързани за близкия док. Погледнах нервно към тях.

Започвах да се питам дали тази „шегичка“ беше добра идея. Искаше ми се да го върнем на Ашли, затова че се държа толкова гадно, но не желаех да ме изритат от лагера заради това. Ашли беше зла, но не по-зла от някои от съученичките ми. На тях правила ли съм им такива номера? Не. Но предполагам, че ако се бях замисляла за това, наистина щях да искам да им го върна тъпкано.

— Ето го дока с лодките — прошепна Корт, когато изкачихме хълма.

Стъпихме на дока и той изскърца. Звуците нощем изглеждаха по-шумни, тъй като ги нямаше милионите лагеруващи, които да се плацикат наоколо.

— Имам чувството, че някой ни гледа.

— Това е защото ще правим номер — обясни Корт, докато внимателно коленичи и започна да слага дрехите от раницата си в най-близкото кану. Видях я да слага любимата зелена блузка на Ашли с American Eagle^[2] в лодката. — И аз винаги се чувствам така, но когато шегата се получи, ще се забавляваш. Довери ми се.

Вечер на кея беше зловещо. Никога не съм била тук толкова късно. Знам, че Корт е идвала предишни лета — тогава се е целунала за пръв път — но мястото хич не ми изглеждаше романтично. Беше призрачно. Очаквах всеки момент някакви челюсти да се покажат от водата.

Бяхме стоварили почти всичко в лодката, включително и хавайските чехлички с мъниста на Габи, когато в гората до бунгалата просветна нещо.

— Някой идва — изграчи Ем.

Определено беше фенерче.

Спукана ни беше работата.

— Бързо — инструктира ни Корт, която изпразваше цялото съдържание на раниците в лодката. Заряза няколко останали чифта обувки вътре. — Изгасете фенерчетата си. Трябва да развържем лодката и да я избутаме навътре в езерото или със сигурност ще ни изключат от лагера. Ако ни хванат на местопрестъплението, ще бъде по-лошо, отколкото да ни хванат навън след вечерния час.

Грейс изправи Корт на крака:

— Трябва да тръгнеш веднага! Ти си най-бавна. Една от нас ще развърже лодката, а останалите две ще й помогнат да се измъкне.

— КОЙ Е ТАМ? — Беше Бийвър. Побиха ме ледени тръпки.

— Мъртви сме! — паникьоса се Ем. Започна да издава странни звуци и бързо се пресегна към инхалатора си.

— Вие трите тръгвайте — казах им. — Аз ще развържа кануто и ще изтичам веднага след вас.

— Не, няма да те оставя сама! — заяви Корт. — Това беше моя идея. Ако ни хванат, аз ще си понеса последствията.

— Тръгвай! — извиках аз и Грейс задърпа Корт и Ем надалеч. — Ще дойда след секунда.

— ВИЖДАМ ТЕ! СПРИ НА МЯСТО! — гласът на Бийвър се засилваше все повече и повече.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Вървете, за да приключа с това най-накрая!

— Трябва да тръгваме — задърпа ги Грейс. — Корт, ВЕДНАГА!

— Развържи лодката и я бутни с всичка сила — заръча Корт, докато се отдалечаваха. — Побързай, Сам!

— Кой си ти? — чух да пита Бийвър, когато се втурнах да развързвам възела на кануто. — Чуваш ли ме?

Ръцете ми се потяха, а въжето не искаше да се развърже:

— Хайде де, хайде! — повтарях си аз, а сърцето ми биеше още по-силно.

— Ще се обадя на Хитч по радиостанцията! Ако се предадеш, ще минеш по-леко.

Да бе, как не!

Възелът поддаде и развързах лодката. Бутнах я с всичка сила и тя се отдалечи от дока. След час ще се носи в средата на езерото. ДА! Сбогом дрехи на Ашли и Габи! Приятно пътуване!

Погледнах нагоре и видях светлината от фенерчето на Бийвър по склона на хълма. Обърнах се, затичах се и бум!

Спънах се в собствените си крака. Когато се изправих, бях изгубила едната си джапанка. Можех да бягам и без нея и смятах да го направя, но след това си спомних: Всичките ми вещи в лагера имаха надпис с името ми. Тъпи лагерни правила! Ако не намеря тази джапанка, с мен щеше да е свършено. Беше ме страх да включа фенерчето, защото щях да се издам, затова заопипвах земята около дока в тъмното. Докато претърсвах износените дъски, в пръста ми се заби някаква спица. Накрая напипах нещо гумено. Беше джапанката ми!

И беше заседнала. Сигурно се е заклещила между дъските.

— Кажи си името и може да ти се размине — извика Бийвър. — Няма къде да избягаш!

Дърпах с всичка сила. Ръцете ми се изплъзваха заради потта. Огледах се. Не виждах Корт, Грейс или Ем. Ако все още бяха някъде на плажа, нямаше начин да ги открия сега. Дръпнах за последно и успях да я измъкна. Обух я и се затичах с всичка сила, точно когато Бийвър слезе в подножието на хълма.

— Върни се тук! — изрева Бийвър.

Беше твърде близо. Нямаше начин да успея да му се измъкна. Само след секунда щеше да ме освети с фенерчето и да ме разпознае. Трябва да се измъкна от плажа.

— Не ме ли чу? Спри!

Стрелнах се наляво към гората. Чувах как Бийвър тича след мен, но продължих да бягам, въпреки че не заех накъде, защото беше тъмно. Клончетата и листата на храстите одираха ръцете ми и аз стиснах зъби, за да не се паникьосам.

Бях обречена.

И точно тогава се случи. Изведнъж нещо ме грабна и аз изпищях.

— Добре ли си? — чух да вика Бийвър.

Някаква ръка ми запуши устата и следващото нещо, което разбрах, беше, че някой ме вдигна във въздуха и ме метна на рамо. Инстинктивно започнах да го удрям по гърба.

— Успокой се — чух да казва познат глас. — Всичко е наред. Ще те измъкна оттук.

Беше Коул! Щях да разпозная гласа му и на край света. Толкова бях шокирана, че не казах нищо. Коул се движеше бързо, а гласът на Бийвър се чуваше все по-отдалече. Преди да се усетя, се озовахме на една от пътеките за лагера. Коул ме свали на земята и ме погледна. Беше облечен с тениска и шорти.

— Току-що ми спаси живота! — възкликнах и без да ме интересува какво ще си помисли, обвих ръце около врата му и го прегърнах. Никой от нас не се отдръпна веднага, просто си стояхме мълчаливи и прегърнати. Усещах как сърцето ми ще изскочи от гърдите ми и се чудех дали и той го усеща. Най-накрая се отдръпнах с леко нежелание.

— Какво правиш тук?

— Търсех теб — отвърна той, сякаш беше очевидно.

Мен? Коул е търсел мен?

— Тръгвай и ще ти разкажа по пътя — каза той. — Ще те върна в бунгалото преди Бийвър да започне да ги претърсва едно по едно, за да разбере кой липсва.

Вървяхме смълчани, но аз постоянно го поглеждах с крайчеца на окото си.

— Съжалявам, че се опитах да те ударя — извиних се.

— Съжалявам, че те изплаших. Доста си силна! — разсмя се той. — Дойдох да те търся в бунгалото ти и видях, че сте тръгнали към езерото, затова ви последвах. Предполагам, че постъпих правилно, нали?

— Видя ли номера, който спретнахме? — попитах притеснена.

Коул спря и ме погледна:

— Какъв номер? — попита невинно. — Не съм те видял да правиш нищо на езерото, което да включва дрехи и лодка.

Трябваше да знам, че Коул не би ме издал.

— Благодаря ти! — казах с чувство на облекчение. Но все още не ми беше ясно: — Но защо си идвал да ме търсиш?

Сърцето ми отново заподскача. Този път страхът беше от различен вид. Безпокоях се какво ще отговори Коул.

— Тази нощ не ме остави да спя — призна Коул.

Ако не се опитвах да се спася от Бийвър, щях да припадна на място.

— Така ли? Но аз съм чак в бунгало 8А? — опитах се да флиртувам, въпреки че бях нервна.

— Не можах да спра да мисля за теб, преди да заспя — отвърна той. — Има нещо, което искам да те попитам.

Обърна се към мен. Въпреки че бях замаяна, спрях и също се обърнах.

— Чудех се — започна Коул, — имам предвид, тоест, надявах се…

— САМ! — извика някой шепнешком.

Беше Корт. Обърнах се и видях Грейс, която тичаше към мен. Корт и Ем напредваха бавно след нея.

Колкото и да бях щастлива да видя, че са в безопасност, някак ми се искаше да не се бяха появявали точно в този момент.

— Какво правиш тук, Коул? — попита Грейс, когато ме достигна. — Толкова се притеснихме! Помислих, че ще те хванат, Сам.

— Измъкнах се точно навреме — казах, когато Корт и Ем се добраха бавничко до нас. — Коул ме спаси.

— Какво правеше долу при езерото? — попита Корт. Изгледа ме озадачено.

— Не ме питайте и аз няма да ви питам какво правехте вие там долу — закачи ги Коул. Корт се изсмя нервно.

— По-добре е да се връщаме в бунгалото — заяви Корт. — Сигурна съм, че Бийвър е уведомил възпитателите и те ще започнат проверки по бунгалата всеки момент.

— Трябва да тръгваш — каза ми Коул, но по лицето му бе изписано съвсем друго.

— Ти също — отвърнах неловко. — Но…? — изречението ми остана да виси незавършено, като се надявах Коул да го продължи.

— Ще поговорим друг път — вяло се усмихна той и се обърна към приятелките ми: Лека нощ, дами.

След което се насочи към своето бунгало.

Грейс ме сграбчи за ръката и четирите побързахме да се приберем. Не можех да спра да мисля за Коул. Имах чувството, че сега аз ще съм тази, която ще се върти и няма да може да заспи.

* * *

На сутринта се събудих от пронизителен писък.

— Къде са ми дрехите? — пищеше Ашли. Беше при куфарите и тършуваше из багажа на всички и ту се връщаше, ту се отдалечаваше от собствения си празен куфар. — Къде по дяволите са ми обувките?

Сутрин Ашли винаги ставаше първа. Обичаше да е първа в банята, ако щеше да се къпе преди закуска. Беше професионалист в използването на всичката топла вода.

— Успокой се, Аш, може би просто си… ОБМ!^[3] Къде са ми нещата? — изпадна в истерия Габи, когато застана до нея и завари празните куфари. Изтича до леглото си. То също бе почти празно, освен разбира се дрипите, които им бяхме оставили.

Седях в леглото си. Погледнах към съседното легло, където се беше изправила Грейс. Не казахме нищо, но знаехме какво да правим. Изскочихме от леглата и се престорихме на притеснени. Ем и Корт бяха точно зад нас.

— Някой да е виждал сивите ми панталонки? — попитах като се пресегнах към куфара си.

— Найковете ми ги няма! — шокирано заяви Ем.

— На кой му пука за тъпите ти кецове! — изкрещя Ашли. — Буквално всяка дреха, която имах, е изчезнала.

— Аш, мислиш ли, че са онези кексчета? — прошепна Габи. — Сещаш ли се, момичетата, които накара да мъкнат храната за партито? Онези, на които каза да си тръгват? Завиждат ни цяло лято.

— Няма как да са толкова глупави — заяви Ашли.

— Къде ми е синият пуловер? — прекъсна ги Корт. — Няма го! — играеше ролята си страхотно. Никога нямаше да позная, че тя стои зад всичко това.

— Имаш предвид онзи, който залях със сладолед миналата седмица ли? — отсече Габи. — На кой му пука за грозния ти пуловер? Няма ми го костюма за танца!

— Моят също! — изхленчи Ашли. — Знаех си, че е лоша идея да кажа на всички, че ще нося bebe^[4]!

Погледнах Корт с крайчеца на окото си. Тя се подхилкваше и се обърна с гръб. Няма да се разсмея, заставих се аз. Няма да се смея.

Мег дотича в стаята още по пижама:

— Какво се е случило? — попита тя, точно когато някой почука на вратата на бунгалото. — Влез!

Беше Хитч, който носеше огромна черна торба, от която се разнасяше воня на блато. Имах силното предчувствие, че знам какво ще извади отвътре.

— Мисля, че това е собственост на вашето бунгало — сериозно каза той. — На зазоряване, когато си правех джогинга край езерото, забелязах едно кану да се носи по водата в средата на езерото. Донован плува дотам и го върна обратно, а вътре намерихме всички тези дрехи, а на тях и имената на момичетата от това бунгало. Някой очевидно ви е скроил номер, момичета.

— Това ли е? — извика Ашли. — Само това ли ще кажеш? Татенце, искам виновникът да бъде изключен!

Хитч се засмя:

— Ашли, това е малко пресилено. Слава богу, няма щети, сега е много по-различно от миналия път, но може би ще се наложи да поизперете, тъй като тази сутрин е валяло и всичко е мокро — Ашли продължи да се взира в него и Хитч си прочисти гърлото: — Тази сутрин във времето за съобщения ще отправя едно предупреждение. Не искам да виждам лагеруващи навън след вечерния час. Опасно е.

Габи дръпна торбата от ръцете на Хитч и я отвори, измъкна зелената American Eagle блузка на Ашли. Отдръпна се е отвращение.

— Гадост! Всичко мирише на тиня.

— Някоя от вас го е направила — завъртя се Ашли към нас. — Знам го. Завиждате, защото не поканих нито една на партито е преспиване.

— Ашли Сюзън Хитчънс! — смъмри я строго Хитч. — Разбрахме се да не говориш за партито пред хора, които не са поканени, нали?

— Но Аш, няма никаква логика — добави Мег, която сортираше миризливите дрехи. — Тук са и някои от техните дрехи.

— Но всички мои неща са вътре! — извика Ашли, подскачайки нагоре-надолу в яда си. — Днес нямам какво да облека, освен някакви парцаливи шорти и миризлива пижама, която мразя!

— Вземи на заем някои от дрехите на съквартирантките си — предложи Мег.

Ашли завъртя очи:

— Твърде слаба съм, за да нося техните дрехи. Ще ми падат.

— Я стига — не се сдържа Корт. — Иска ти се.

Мег подаде торбата на Ашли и се усмихна мило:

— Е, в такъв случай, предполагам ще трябва да поизпереш някои неща преди закуска. Ще стане по-бързо, ако го направите заедно, тъй като дрехите на всички ви са в торбата.

Ашли и Габи замъкнаха торбата покрай нас и ние ги последвахме. Стараех се да не гледам към Грейс, Ем или Корт, за да не ни издам.

Победата беше наша.

На няколко метра от бунгалото Ашли се спря внезапно и ни изгледа и четирите:

— Ще разбера кой го е направил — ниско заговори тя. — Знам, че е била някоя от вас. И когато разбера, ще съжалявате горчиво.