Джен Калонита
Момичешки клуб (21)

21
Довиждане… за сега

— Момичета, спрете да ми се смеете или никога няма да приключа! — оплаках се, въпреки че самата аз не можех да спра да се хиля.

Корт, Грейс, Ем и аз се бяхме скупчили на брега на езерото и заснемахме последното си sleepaway събрание за този сезон (Мег беше така добра да ни върне камерата този следобед, заедно с раница, пълна със записи). Последният лагерен огън току-що бе изгасен и трябваше да си вземем спалните чували и да се отправим към голямата поляна за партито с преспиване. Ашли и Габи изтичаха напред, за да са сигурни, че ще заемат най-добрите места до Патрик и Гавин. Но за останалите момичета от бунгалото ми имаше нещо по-важно от момчетата и трябваше да го свършим сега.

— Внимателно поставих камерата на перваза на прозореца на бараката с лодките и се уверих, че всички влизаме в кадър. След това изтичах обратно при момичетата. Четирите се хванахме за ръце. След това натиснах „запис“ на дистанционното си.

— Това е последното клипче на the sleepaway girls за този сезон — разясни Корт. — Доста ми е тъжно. Но въпреки че живея много далече от всички вас, съм сигурна, че това няма да бъде последният ни запис за тази година.

— Обеща да помолиш родителите си да дойдеш до Ню Йорк за Коледа — напомни й Ем. — Или за парада за Деня на благодарността.

— А ние ще помолим родителите си да ни позволят да дойдем през пролетната ваканция — добавих аз.

— Няма начин да пропусна възможността да изкача Скуо Пийк — Грейс беше обсебена от тази планина във Финикс, която много хора обичаха да катерят. Не исках да й разбивам надеждите, като й кажа, че разходките сред природата и спорта не са сред плановете ми за ваканцията.

— Наистина ще ми липсвате, момичета — подхвърли Корт и за момент се разчувства, което не й се случваше често. Никога не показваше емоция, освен когато говореше за плочките на Донован.

Ем заподсмърча:

— Ще се обаждаме и ще си пишем мейли постоянно — нейните очи също бяха насълзени.

— Знам — изписука Корт. — И кой знае? Може родителите ми да ми позволят да използвам тяхната камера и да си пращаме видеосъобщения.

Ем и Грейс захлипаха, а аз от своя страна промърморих:

— Мислех, че съм приключила с пространните видеомонолози — оплаках се на ужким. — Спомняте ли си? Сега имам свой живот. Вече не се опитвам да угодя на всички. Тази учебна година ще е изцяло за новото ми, самоуверено, владеещо положението аз — Корт ме сръчка с лакът. — Но предполагам, че ще успея да направя няколко, стига да имам време, ако вие също ми изпратите свои записи.

— Мислите ли, че трябва да кажем нещо важно? — попита Ем. — Нещо като резюме на цялото лято?

— Грейс може да остане да говори цяла нощ по този въпрос — пошегува се Корт. Грейс я изгледа строго и ми напомни за майка ми.

— Защо просто не кажем истината? — попита Грейс. — Това лято беше сигурно десет пъти по-хубаво от предишните, защото Сам дойде тук.

Изчервих се:

— Казвате го просто така…

— Говоря сериозно! — настоя Грейс, а щом го казваше тя, значи беше истина. — Винаги сме се разбирали, но никога не сме били толкова близки, както тази година. За това си виновна ти и твоята видео лудост.

— Догодина ще завладеем това място — ликуващо заяви Корт. — Нямам търпение да стана пълноправен възпитател. Е, поне младши възпитател. Ако Донован дойде догодина, ще можем и да ходим заедно! — Снощи на танците Донован беше казал на Корт, че според него е много сладка и че догодина, когато стане възпитателка, ще му е позволено да й каже повече от това. Корт едва не заподскача, когато ни го разказа.

— Със сигурност ще дойдеш догодина, нали Сам? — разтревожено попита Грейс.

— Няма да можете да се отървете от мен — ухилих се. — Както и Ашли.

Ем почти се разплака:

— Не искам да си ходя! — изхлипа тя. — Н-н-не искам да започна учебната година без вас момичета.

Грейс започна да я успокоява. Корт хълцаше. И на мен ми се приплака.

През първия ден дори не мислех, че ще устискам и седмица. Сега не ми се разделяше нито с момичетата, нито с Коул. Последните няколко дни, които прекарах с него, бяха вълшебни. Рано сутрин ходехме да тичаме (аз да тичам!), привечер се разхождахме около езерото и прекарвахме заедно всеки свободен миг. Точно когато най-накрая започнахме да се разбираме, трябваше да се прибирам вкъщи. За разлика от Ем и Грейс, които живееха на около час от Ню Джърси, Коул беше от този район, на около половин час от Пайнс. На цели два и половина часа път от мен. Опитвах се да не мисля как можеше да се отрази това разстояние на връзката ни.

— С Грейс ще те видим следващата събота като ходим да пазаруваме дрехи за училище в Манхатън — напомних на Ем. Това изглежда я поуспокои.

— Защо не спрем с тези сбогувания и не отидем просто да си вземем спалните чували? — предложи Корт. — Утре ще имаме достатъчно време да си поплачем. Точно сега ми се иска да се настаним някъде с добра гледка към Донован — трите я изгледахме кръвнишки. — Стига да съм с вас, момичета.

Всички се разсмяхме. Отново. Почти бях забравила, че камерата записва, но погледнах към нея и видях да мига зелената лампичка:

— Все още сме в кадър, момичета! Някакви последни думи?

— Благодарна съм, че имам приятелки, които ме спасиха от книгите ми — заяви Ем.

— Благодарна съм, че имам приятелки, които нямат проблем с моя състезателен спортен дух и манията ми да побеждавам — усмихна се Грейс.

— Благодарна съм, че има хора, които понасят постоянното ми дърдорене за момчета — изсмя се Корт.

Всички се обърнаха към мен.

— Благодарна съм за the sleepaway girls.

И в този ред на мисли, беше време да спрем камерата.

* * *

Десет минути по-късно вече бяхме в бунгалото и си опаковахме нещата за нощта под звездите — спалните чували (които не бяха използвани нито веднъж това лято, тъй като отказах да отида на екскурзията в планината, където щяхме да преспим една вечер. Не се съгласих, заради страха си от вълци), топли пуловери, допълнителни чорапи, вкусотиите, които майката на Ем ни изпрати, както и маркери, с които да си надпишем калъфките за спомен. Беше една от традициите в лагера, нещо като училищен годишник. Вече бяхме слезли по стълбите, когато се сетих, че съм забравила апарата си за еднократни снимки. Корт изпъшка:

— Вече закъсняваме — измрънка тя. — Толкова ли ти е нужен?

— Да трябва ми — отвърнах. — Искам четирите да си направим снимки.

— Има предвид, че иска с Коул да си направят снимки — сухо добави Грейс.

Не го отричах:

— Вие момичета тръгвайте и ще се видим там. Намерете ми хубаво място! — качих се обратно по стълбите и влязох във вече изпразненото бунгало. Беше адски голо. Стените бяха пусти, отделните помещения бяха почистени, а прокъсаното розово килимче на Мег, беше навито и опряно до стената при останалите й неща. Точно преди съвсем да се депресирам забелязах апарата си, грабнах го и изтичах навън и… ОХ!

— Извинявай! — усмихнах се, когато се сблъсках с някой на излизане. Погледнах нагоре.

Беше Хънтър. Не го бях виждала от Шоуто на талантите. Изглеждаше сладък, както обикновено с неговата обърната назад черна шапка на Доджърс^[1], дънки и червена тениска на American Eagle. Окото му вече не беше синьо, а херувимското му лице отново бе дразнещо идеално.

— Здрасти — усмихнах се неловко.

— Здрасти, шампионе — ухили се той и по този начин прогони напрежението. — Как си? Гледах да не се доближавам много до теб, за да не пострадам отново от Коул.

Изчервих се:

— Да… по този въпрос…

Той ме прекъсна:

— Не е нужно да казваш нищо. Разбирам. Моят човек, Коул, спечели. Мога да понеса поражение.

Поражение? За какво говореше Хънтър? Взирах се в самодоволното му лице. Как не успях да прозра какъв женкар е още в началото?

— Странно — отвърнах безразлично. Притиснах спалния чувал до тялото си, като се надявах така да увелича разстоянието между нас. — Трябва да тръгвам — закрачих, но след това се обърнах назад. Хънтър все още стоеше на мястото си и ме наблюдаваше. Усещах, че трябва да кажа нещо и ако не го направех сега, думите щяха да ме преследват цяла зима.

— Ти все пак ме целуна — казах му.

Хънтър сякаш се закиска и погледна към земята:

— Знам — отвърна той и си намести шапката. — Съобщи го наистина ясно в онова филмче — след което ме погледна и погледът му ме прониза: — Но както ти казах и онази вечер, нямаше да те целуна, ако не го исках.

Паникьосах се и притиснах силно спалния чувал, за да не припадна. Знаех, че ако отговоря, ще кажа нещо погрешно. Затова не казах нищо и отново се обърнах, като усещах погледа на Хънтър зад гърба си, докато се отдалечавах и се опитвах да не мисля за думите му.

— Здрасти! — спря ме Алексис, докато си търсех мястото на поляната. Говореше с нашите карамелчета, които стояха наредени в редичка, близо едни до други. Няколко от тях подсмърчаха, докато подписваха калъфките на други.

Поляната беше пренаселена. Имаше толкова много червени, сини, жълти и лилави дизайнерски спални чували. Нямах представа къде са се настанили приятелките ми. В единия край на поляната беше разпънат огромен екран, на който прожектираха „Железният човек“. Бийвър пък беше в другия край, където сервираше горещ шоколад и сладки. Накъдето и да погледнех, хората се прегръщаха или се смееха, или плачеха. Приличаше на абитуриентски бал.

— Чудехме се кога ще се появиш — каза ми Алексис. — Момичетата питаха за теб. Приготвили са ти нещо.

Макензи бръкна в спалния си чувал и измъкна гигантска картичка, направена от хартия за плакати. Забелязах, че цялата е покрита със сърчица и разни надписи с разкривени буквички. Подаде ми я. Отпред пишеше: „ЗА НАЙ-ДОБРАТА СТАЖАНТКА НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА!“

Щях да заплача. Започнах да прегръщам всяко едно момиченце поотделно, след което седнах при тях за няколко минути, за да им надпиша калъфките, както и те моята. Когато я прегърнах, Серена се разплака. Наистина всички щяха да ми липсват.

— Много обичат стажантката си — каза Алексис след няколко минути. — Аз също.

— Наистина ли? — попитах тихо. — Дори след всичко, което се случи?

Алексис се засмя:

— Със сигурност не си като предишните ми стажантки през миналите години — призна тя. — Но си смела и си страхотна с децата — лицето й придоби сериозен вид. — Не мога и да бъда по-доволна от избора си на стажантка това лято и мисля, че баща ми ще бъде щастлив, ако следващото лято се върнеш тук, разбира се този път като младши възпитател.

— Гадост, Алексис, трябва ли да й се умилкваш? — появи се Ашли и надвеси над нас раздразнената си физиономия, единственото нещо, което помрачаваше красотата й.

Сигурно вече беше десет вечерта, но Ашли изглеждаше готова за парти. Косата й беше пусната и леко начупена и носеше блузка на Джуси и дънки с ниска талия, въпреки че сигурно беше 23 градуса. Ашли беше готова да понесе всичко в името на красотата.

— Няма да идваш догодина, нали? — попита с надежда.

Вече знаеше отговора ми, но предполагам искаше да го чуе лично:

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Аш — отвърнах мило, — но със сигурност ще се върна догодина, а и следващата след нея.

Ашли завъртя очи:

— Поне имам около десет месеца да забравя напълно за теб, преди да повторим всичко отначало.

— Четеш ми мислите — съгласих се. Ако имаше една причина, поради която да се радвам, че лагерът приключва, това беше фактът, че няма да виждам Ашли.

Алексис се опита да сдържи смеха си, но не успя. Гледаше ту към мен, ту към Ашли и сложи ръка на устата си, но смехът й беше неконтролируем:

— Съжалявам — буквално се беше задъхала, — но ако можехте да си видите физиономиите. Аз просто, вие момичета, съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но имам чувството, че ще се видите тази зима и трябва да ви кажа, че само при мисълта за това ми става адски забавно. Може и да не се харесвате, но смятам, че до следващото лято съперничеството ви ще е приключило.

— Защо? — попитахме едновременно със скръстени ръце, Алексис не ни отговори. Вместо това посочи към главния офис на Пайнс. Прозорците светеха и можеха да се различат очертанията на двама души, които се бяха прегърнали силно. Вече знаех коя е мистериозната двойка.

— Малкият флирт между баща ни и майка ти изглежда е по-сериозен — отбеляза Алексис, като сдържаше смеха си. — Чух ги преди няколко минути да се уговарят задължително да се видят няколко пъти, което може да включва и вас двете. Аз ще съм в колежа, затова ще ми се размине.

— МЛЪКНИ! — Ашли изглеждаше така сякаш ще припадне. — Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко. Майката на Сам дойде по-рано, за да отидат с татко на среща — обясни Алексис лъчезарно. — Толкова е мила, Сам. Днес я срещнах за пръв път, но ми изглежда чудесна за татко. Стискам им палци нещата да потръгнат. И разбира се, нямам търпение да ви гледам как се заяждате по време на семейните вечери, когато съм вкъщи през ваканцията.

— Лъжеш! — не спираше да повтаря Ашли. Алексис клатеше глава. Почувствах се замаяна. Знаех, че съществува такава възможност, но се опитвах да не мисля за това. От една страна, не исках да прекарвам почивните дни с Ашли. От друга, ако с мама идваме до тук, ще съм само на половин час от Коул.

— Отивам там! — заяви Ашли и закрачи бързо. Аз я последвах. Двете трябваше да заобиколим десетки спални чували, за да стигнем до офиса. Няколко човека поздравиха Ашли по пътя, но тя не им отвърна. Физиономията й беше решителна и в концентрацията си бе стиснала зъби.

— Здравей, миличка — каза Хитч, когато погледна надолу и видя Ашли, която стоеше със скръстени ръце. — Здравей, Сам — той сръчка мама, която повдигна глава и ме погледна виновно.

— Здравей, Ашли! Радвам се да се запознаем. Здрасти, скъпа! — поздрави ме жизнерадостно. Косата й беше станала малко по-дълга, беше си сложила грим и парфюм. Отдавна не го беше правила. — Просто се преструвай, че ме няма. Не искам да ти разваля преспиването на открито. Щях да ти се обадя чак утре. Дойдох малко по-рано, за да видя, ами, Алън.

— Не думай — смънка Ашли под носа си, но слава богу мама не я чу. Дъщеря или не, мама трябваше да направи нещо за това държание, въпреки че Хитч я оставяше да му се качи на главата.

— Щяхме да ви кажем и на двете утре — разтревожено започна Хитч. — И двамата нямаме много опит в това със срещите и не бяхме сигурни дали ще се получи от разстояние, но се надяваме да се виждаме през почивните дни — ние да идваме при вас, вие при нас — да видим как ще потръгне.

Зад нас се чуха викове и видях, че на големия екран показват как Робърт Дауни Джуниър облича костюма си на Железния човек.

— И двете можете да се върнете при приятелите си — настоя мама, когато Хитч отново сложи ръка през кръста й. — Ще имаме достатъчно време да си наваксаме… и да се опознаем, но утре.

— В твой интерес е къщата ви да има стая за гости и нещо повече от обикновена кабелна — беше единственото нещо, което ми каза Ашли, докато вървяхме по поляната.

— За теб се отнася същото — отвърнах и бях много благодарна, когато Ашли рязко смени курса, за да отиде да седне при Габи, Гавин, Патрик и няколко момичета от 8А.

— Защо се забави толкова много? — поиска да знае Корт, когато най-накрая, НАЙ-НАКРАЯ довлякох спалния си чувал при тях и се строполих на него. Смънках отговора си във възглавницата. Беше ме страх да се обърна, за да не видя как мама и Хитч се целуват.

— Решихме, че са те изяли вълците — отбеляза Грейс. Това ме накара да се изправя.

— Видели сте вълци ли? — паникьосах се. — И ме оставихте да дойда сама дотук?

Трите се разсмяха:

— Не мога да повярвам, че все още се връзваш на това — учуди се Грейс. Беше се напъхала в спалния си чувал и виждах само главата й. Беше се закопчала до врата. Ем и Корт бяха от двете й страни.

— Ето те и теб — каза Коул, когато той, Дилън, Тим и някои от съквартирантите му си проправиха път до нас. Наредиха спалните си чували в редица отзад (Хитч някак си намекна, че момчетата не трябва да спят точно до момичетата) и се настаниха. Ем се измъкна от чувала си и се настани до Дилън. Забелязах, че за пръв път не си носи книга за четене преди лягане. Тим се сви до Грейс и двамата започнаха да си шушукат. Погледнах към Корт и тя завъртя очи.

— Май ще се заема с малко флиртуване, като за последно — каза и се измъкна от спалния си чувал. Отиде при Донован, който седеше с няколко други възпитатели.

— Здрасти — каза Коул, наведе се и ме целуна. На стотния път беше също толкова хубаво, както и първия. Струваше ми се, че над главите ни разцъфнаха фойерверките на Четвърти юли. И въпреки че технически погледнато мама можеше и да ме наблюдава от разстояние, просто се насладих на момента. Не че с Коул до мене ми беше трудно. След повече от седмица мълчание, прекарахме последните няколко дни в непрекъснати разговори, докато ни заболяха устите.

Когато си поехме въздух, казах:

— Мама е тук. Тя и Хитч са на среща и — готов ли си да го чуеш? — щели да се опитат да поддържат връзка от разстояние.

Коул изглеждаше изненадан:

— Сериозно ли говориш?

Поклатих глава и се засмях:

— С Ашли бяхме при тях преди малко и те си говореха за това как с мама сме щели да идваме тук през уикендите.

Коул рязко повдигна вежди:

— Искаш да кажеш тук горе? На половин час от дома ми?

— Ахам.

Усмихна се широко:

— Хич не ми звучи зле.

— Така ли? — попитах. Имах предвид, че тук, в света на Пайнс, бяхме неразделни, но дали Коул щеше да ме харесва също толкова много и когато се върнем в реалността? Колкото и да ми беше забавно, през последните няколко дни тази досадна мисъл неколкократно изскачаше в съзнанието ми.

Той поклати глава:

— Знам, че не можеш да понасяш Ашли, но ако срещите на майка ти с Хитч позволяват да идваш тук по-често, и аз да мога да те виждам, тогава мисли за това като за изгодна ситуация.

— Значи не ти е писнало от мен? — пошегувах се.

— Саманта Монгомъри, не мисля, че някога ще ми писне от теб — отвърна Коул със сериозен тон.

И знаете ли какво? Щом го заяви по този начин, толкова мрачен и секси като Нейт от „Клюкарката“, му повярвах.

— И аз не мисля, че някога ще ми писне от теб — подхвърлих срамежливо.

— Това е добре — широко се усмихна Коул и сложи ръка около кръста ми, точно където й беше мястото.