Айзък Азимов
Фондацията (38)

10.

Онум Бар беше стар, твърде стар, за да се бои. От последното разпределение насам той живееше сам на едно парче земя с тези свои книги, които беше успял да спаси от унищожение. Той нямаше защо да се бои да изгуби живота си, и затова гледаше вмъкналия се при него непознат без страх.

— Вратата беше отворена — обясни непознатият.

Той говореше с някакъв странен лаещ акцент и Бар най-напред обърна внимание на това, че на бедрото му виси странен стоманеносив бластер. В полумрака на стаята Бар забеляза и слабото искрене на силовото поле, обкръжаващо човека.

— Какъв смисъл има да я затварям? — слабо попита той. — Искате ли нещо от мен?

— Да.

Непознатият остана да стои в средата на стаята. Той беше висок и широкоплещест.

— Вашата къща е единствената в целия окръг.

— Тук е уединено място — съгласи се Бар, — но на изток оттук има град. Ако искате, ще ви го покажа.

— После. Мога ли да седна?

— Ако креслата ви издържат — със сериозен тон отговори старецът.

Те бяха стари и износени, както и той самият. Реликви от отминала младост.

— Казвам се Хобер Мелоу — каза непознатият. — Долетях от дълбоката провинция.

Бар кимна с глава и се усмихна.

— Отдавна разбрах това по вашия акцент. Моето име е Онум Бар. От планетата Сивена съм и някога бях Патриций на Империята.

— Значи това е Сивена. За съжаление аз имам само стари звездни карти.

— Те трябва да бъдат наистина стари, за да се е променило разположението на звездите.

Докато непознатият се оглеждаше, Бар седеше в креслото си съвършено спокойно. Той забеляза, че защитното силово поле на човека изчезна, и сухо отбеляза, че жалката му личност вече не предизвиква страх у неприятелите му.

— Домът ми е беден и получавам съвсем малко — каза той. — Вие можете да разделите с мен бедния обяд, ако, разбира се, вашият стомах смели черния хляб и сухото зърно.

Мелоу поклати глава.

— Благодаря, вече съм обядвал и освен това нямам време. Единственото, което ми е нужно, е да се добера до мястото, където се намира вашето правителство.

— Лесно мога да ви го покажа, и, макар че съм беден, това не ме заплашва с нищо. Къде е столицата на планетата ли искате да знаете, или къде е столицата на Императорския Сектор?

Очите на по-младия се свиха.

— Нима не е едно и също? Нали това е Сивена?

Старият патриций бавно кимна с глава.

— Да, Сивена е. Но планетата вече не е столица на Норманския сектор. Вашите стари карти все пак са ви излъгали. Звездите не се преместват за столетия, но политическите граници са променливи.

— Лошо, много лошо. А далече ли е новата столица?

— На Орше П. На двадесет парсека оттук. Ще я намерите на своята карта. Впрочем, кога е издадена тя?

— Преди сто и петдесет години.

— Толкова отдавна?

Старецът въздъхна.

— Оттогава станаха много неща. Запознат ли сте с нашата история?

Мелоу бавно поклати глава.

— Тогава вие сте щастливец — каза Бар. — За провинциите настанаха тежки времена. Малко по-леко беше само по времето на императора Станел IV, а той умря преди петдесет години. Оттогава — разруха и въстания, въстания и разруха.

Бар се замисли дали не е станал прекалено бъбрив. Той живееше твърде самотно и толкова рядко му се случваше да размени дума с жив човек.

С внезапен интерес Мелоу рязко попита:

— Разруха ли? Вие говорите така, като че ли всички провинции са разрушени напълно.

— Може би не напълно. Необходимо е много време, за да се изтощят напълно физическите ресурси на двадесет и пет първокласни планети. Но в сравнение с благосъстоянието на предишното столетие ние, разбира се, сме много по-зле и подобрение засега не се задава. Но защо вие се заинтересувахте така, младежо? Вие сте здрав и силен и в очите ви свети самият живот!

Търговецът едва не се изчерви, когато избледнелите очи сякаш надникнаха дълбоко в душата му и се усмихнаха на това, което видяха там.

— Работата е там, — каза той, — че аз съм обикновен търговец и искам да търгувам с покрайнините на Галактиката. Намерих няколко стари карти и пристигнах, за да търся нови пазари. И, разбира се, разговорите за изтощени планети ме вълнуват. Как да се спечели на тях? Например, на Сивена?

Старецът се наклони напред.

— Не мога да ви кажа точно. Може би има перспектива. Но вие търговец ли сте? По-скоро приличате на воин. През цялото време държите ръката си до бластера и на скулата ви има белег.

Мелоу отдръпна глава.

— Там, откъдето идвам, няма много закони. Схватките и белезите са просто част от това, което ни се налага да вършим в резултат от търговските операции. Но да се сражаваш има смисъл само ако това в крайна сметка ще донесе печалба, а ако може да се мине без бой, то толкова по-добре. А сега кажете, ще мога ли да спечеля на тази планета дстатъчно, за да си струва да се сражавам? Това не ме плаши.

— Виждам — съгласи сее Бар. — Вие бихте могли да се присъедините към остатъците от армията на Вискард, на Червените Звезди. Наистина, не зная как да нарека тяхното — сражение или пиратство. С удоволствие биха ви взели като наемник при сегашния регент, който се занимава с убийства и насилия, откакто беше извършено удачно покушение върху последния млад принц.

Тънките бузи на патриция почервеняха. Очите му се затвориха и отново се отвориха, ярки като на птица.

— Вие не говорите особена дружелюбно за регента, патриций Бар — каза Мелоу. — Ами ако аз съм един от шпионите му?

— И какво, ако е така? — с горчивина отговори Бар. — Какво можете да вземете от мен?

Той посочи с изсъхналата си ръка стените на бедната си мансарда.

— Живота ви.

— Ще се разделя с него достатъчно лесно. Той и така е вече с пет години по-дълъг, отколкото е нужно. Но вие не сте шпионин. Ако бяхте, то дори сега инстинктивната ми самозащита не би ми дала да кажа това, което казах.

— Откъде знаете?

Старецът се разсмя.

— Вие ме гледате подозрително. Държа бас, че вие мислите, че ви залагам капан, за да започнете да ругаете правителството. Не, не. Отдавна вече не се занимавам с политика.

— Не се занимавате с политика ли? Нима може който и да било да не се занимава с нея? Думите, с които описвахте действията на регента са убийства, насилия и така нататък. Вие никак не изглеждате обективен. Във всеки случай не толкова, колкото ако отдавна не се занимавахте с политика.

Старецът сви рамене.

— Спомените жилят, ако дойдат внезапно. Слушайте и съдете сам! Когато Сивена беше столица на цялата провинция, аз бях патриций и член на провинциалния Сенат. Семейството ми беше старо и уважавано от всички. Един от прапрадедите ми е бил… Впрочем, това не е важно. Отминалата слава е лош спомен.

— Разбирам, че у вас — каза Мелоу, — е станала или гражданска война, или революция.

Лицето на Бар потъмня.

— Гражданските войни бяха безконечни в тези дегенеративни дни, но на Сивена всичко беше спокойно. По времето на Станел IV тя почти достигна миналото благополучие. Но след това на престола един след друг заставаха слаби императори, а слабите императори означаваха силни регенти, и нашият последен регент, същият този Вискард, който сега се занимава с пиратство на Червените звезди, реши сам да стане Император. Той не беше първият. И ако беше успял, също нямаше да бъде първият.

Но не успя. Защото кгато Имперската флотилия начело с Адмирала се приближи към Сивена, цялата планета въстана срещу въстаналия си наместник.

Той тъжно замълча.

Мелоу обърна внимание, че по време на речта на стареца целият се е напрегнал, и веднага се застави да се отпусне.

— Моля, продължавайте, сър.

— Благодаря — слабо отговори Бар. — Великодушно е от ваша страна да удовлетворявате желанията на стария човек. Те въстанаха, или по-точно ще бъде, ако кажа, че ние въстанахме, защото аз бях един от младшите предводители. Вискард едва успя да избягя, преследвахме го по петите. Планетата, а заедно с нея и цялата провинция отвори вратите си за адмирала, изразявайки пълна почит и лоялност към Императора. Защо направихме това и сам не знам. Може би чувствувахме лоялност не към самия Император, който беше тогава дете, а към символа. А може би се бояхме от ужасите на дългата обсада.

— А по-нататък? — подкани го Мелоу.

— По-нататък, — мрачно отговори старецът, — това не се хареса на Адмирала. Той жадуваше за победна слава над въстаналата провинция, а неговите хора искаха да си вземат това, което обикновено се пада на победителите. Затова, докато народът, събрал се по улиците на всички градове, приветствуваше императора и неговия адмирал, последният зае всички въоръжени центрове, а след това заповяда да се бомбардира населението.

— На какво основание?

— На основане че са въстанали срещу наместник, поставен над тях от самия Император. И Адмиралът стана нов наместник след месец убийства, насилия и други ужаси. Имах шестима синове. Петима от тях умряха, не зная как. Имах дъщеря. Надявам се, че също е умряла. Мен не ме закачаха, защото бях стар. И аз дойдох тук, твърде стар, за да мисли нашият наместник за мен.

Той наведе побелялата си глава.

— Те не ми оставиха нищо, защото помогнах да бъде свален встаналият наместник и попречих на Адмирала да заслужи славата си.

Мелоу седеше мълчаливо и чакаше. После меко попита:

— А какво е станало с шестия ви син?

— Какво?

Бар се усмихна с ледена усмивка.

— Той е в безопасност, тъй като се писъедини към Адмирала като прост войник под измислено име. Той е оръдеец в личния флот на наместника. О, не. Виждам очите ви. Той не е лош син. Той ме навестява, когато може, и ми помага. Той поддържа живота ми. И един ден нашият велик и славен наместник ще се моли да умре, и палачът му ще бъде моят син.

— И вие казвате всичко това на непознат? Вие поставяте сина си в тежко положение.

— Не. Аз му помагам, давайки му нов враг. И ако бях приятел на наместника, а не негов враг, бих го посъветвал да изпрати патрулните кораби в космоса до самия край на Галактиката.

— Нима нямате кораби в космоса?

— А вие видели ли сте дори един? Спря ли ви някой и поиска ли ви виза? При толкова малко количество кораби, като у нас, и при такива интриги и беззакония, каквито стават у нас, не може да се откъсне нито един звездолет от тази работа, за да го пратим да охранява външните системи, където цари варварство. Досега нищо не ни е заплашвало откъм периферните райони на Галактиката… докато не се появихте вие.

— Аз? Аз не представлявам никаква опасност.

— След вас ще дойдат други.

Мелоу бавно поклати глава.

— Не съм напълно сигурен, че разбирам за какво говорите.

— Чуйте ме!

В гласа на стареца имаше някакво трескаво нетърпение.

— Разбрах кой сте вие веднага, след като влязохте. Когато ви видях за пръв път, тялото ви беше защитено от силово поле.

Мелоу със съмнение помълча, после отговори:

— Да… Това е вярно.

— Ето. Това беше грешка, макар че вие самият не знаехте за нея. Има някои неща, които знам. В нашите умиращи дни не е модно да бъдеш учен. Събитията текат и отминават, и който не може да се бори с прибоя с оръжие в ръка, бива отнесен в морето, като мен например. Но аз съм бил учен и зная, че през цялата история на атомната енергия никога не е било изобретявано портативно силово поле. Ние, разбира се, имаме силови полета, управлявани от огромни, тромави енергостанции, които могат да защитят град или дори звездолет, но не и един единствен човек.

— Така ли?

Долната устна на Мелоу се издаде напред.

— И какъв извод правите от това?

— Много странни слухове ходят из космоса. Разбира се, те се предават от уста на уста изопачени, но когато бях млад, на планетата ни кацна неголям звездолет, в който имаше странни хора. Те не знаеха нашите закони и не можеха да кажат откъде са дошли. Те говореха за вълшебници на самия край на Галактиката, вълшебници, които светели в тъмното, летели по въздуха и не можели да бъдат убити с никакво оръжие. Ние се смеехме. Аз също. Спомних си за това едва днес. Но вие светехте в тъмното, и аз не вярвам, че ако имах бластер, щях да мога да ви убия. Кажете, а можете ли да летите по въздуха също така просто, както сега седите?

— Всичко това са празни измислици — хладнакръвно отговори Мелоу.

Бар се усмихна.

— Приемам вашия отговор. Аз не разпитвам гостите си. Но ако вълшебниците съществуват, ако вие сте един от тях, то някога те ще бъдат тук много. Може би това е добре. Може би би трябвало да обновим кръвта в жилите си.

 

 

Той промърмори нещо под нос, а след това бавно каза:

— Но е възможно и обратното. Нашият нов наместник също мечтае, както и старият Вискард.

— За императорската корона?

Бар кимна с глава.

— Моят син ми предава слухове. Намирайки се в личния конвой на наместника е трудно да не ги чуеш. А той ми казва всичко. Нашият нов наместник не би с отказал от короната, ако му бъде предложена, но си е оставил път за отстъпление. Казват, че в случай на неуспех той смята да създаде нова Империя сред варварските държави. Казват също, но в това вече не съм сигурен, че той вече е омъжил една от дъщерите си за някакъв дребен варварски крал.

— Ако се вярва на всички слухове…

— Зная. Какво ли не се говори. Аз съм стар и говоря глупости. Какво мислите вие?

И проницателните му остри очички се забиха в търговеца.

— Нищо — отговори Мелоу. — Но бих искал да ви задам един въпрос. Има ли на Сивена атомна енергия? Почакайте, почакайте, разбирам, че я познавате, питам дали имате още действуващи генератори, или всички са били разрушени по време на въстанието?

— Разрушени? Не. По-скоро биха унищожили половината планета, отколкото най-мъничката атомна енергостанция. Та те са незаменими и постоянно зареждат нашия боен флот. От тази страна на Трантор — с гордост добави той, — нашите атомни енергостанции са най-мощните.

— Тогава какво трябва да направя, за да огледам тези генератори?

— Нищо! — решително отговори Бар. — Вие не можете да се приближите към военен център, без да ви разстрелят веднага. Никой не може. Сивена все още е лишена от всичките си граждански права.

— Искате да кажете, че всички енергостанции са под военна охрана?

— Не. Има и малки градски станции, които дават светлина и топлина на домовете, автомобилите и така нататък. Но и тук не е полесно. Контролират ги технически работници.

— Кои са те?

— Специална група, която обслужва енергостанциите. Тази чест се предава по наследство, синовете работят заедно с бащите като помощници. Те мислят единствено да честта на своето съсловие. Нито един човек не може да влезе в станцията, ако не е техник.

— Ясно.

— Не мога обаче да кажа, — добави Бар, — че е нямало случаи на подкупване на техниците. В нашите дни, когато сменихме девет Императора за петдесет години, и седем от тях бяха убити, когато всеки командир на звездолет се опитва да узурпира властта на наместника, а наместникът — тази на Императора, аз мисля, че дори техник може да бъде подкупен. Но трябва да се плати твърде много, а аз съм просяк. А вие?

— Какво са парите? Не, нямам такива. Но нима за подкуп винаги са необходими пари?

— А какво друго, когато за пари може да се купи всичко останало?

— Много неща, които не могат да се купят за никакви пари. А сега, ако ми кажете как да се добера до най-близкия град с атомна енергостанция, ще ви бъда много признателен.

— Почакайте!

Бар протегна напред слабите си ръце.

— Закъде бързате? Вие дойдохте при мен, но нима аз ви задавах въпроси? В града, където жителите все още ги наричат бунтовници, ще ви спре първият войник или патрул, който чуе акцента ви и види дрехите ви.

Той се надигна и измъкна от тъмния ъгъл на старото си шкафче някаква книжка.

— Паспортът ми — фалшивият. С който избягах.

Той го мушна в ръката на Мелоу и я стисна.

— Описанието се различава, но ако го поизцапате малко, найвероятно няма да гледат особено внимателно.

— А вие? Ще останете без документ.

Старецът цинично сви рамене.

— И какво от това? И още нещо. Сдържайте езика си! Акцентът ви е варварски, идиомите — странни, и от време на време употребявате напълно забравен от всички архаизъм. Колкото по-малко говорите, толкова по-малко подозрения ще предизвикате. А сега ще ви обясня как да стигнете до града.

След пет минути Мелоу вече го нямаше.

Но преди да си тръгне окончателно, той се върна за минута в стария дом на патриция. И когато следващия ден рано сутринта Онум Бар излезе в малката си градинка, намери пред вратата голяма кутия. В нея имаше продукти, концентрирани продукти, каквито обикновено товарят на борда на звездолетите и които на вид и вкус изглеждаха чужди.

Но бяха от добро качество и стигнаха задълго.