Чарлз Строс
Сингуларно небе (9)

Семиотична война

Адмиралът имаше лош ден.

— Проклет да си, човече, махни си ръцете от мен! — тросна се той на своя адютант. Без да му обръща внимание, Робард го вдигна на ръце — крехкото тяло на адмирала не беше в състояние да се съпротивлява, докато го нагласяваше върху възглавниците. — Ще наредя да те разстрелят!

— Разбира се, сър. Преди или след закуска?

Адмиралът изръмжа, после въздъхна уморено.

— Май ще ти се размине. Дявол го взел, как мразя всичко това!

— Просто остарявате, сър. Съдба, която очаква всички ни.

— Но не и онова проклето земно аташе, мътните го взели! Той не изглежда никак стар. Помня го още от времето на Лампрей. Направи ми цял куп снимки край пирамидата от черепи, която бяхме издигнали на централния площад на Нова Бохара. Трябваше да дадем някакъв урок на онези бунтовници, а ние не сме монаси, ха-ха-ха. Копелдакът заплаши, че ще ме обесят, но така и не можа да ме пипне. Опасен тип, хлъзгав като сурова риба. Готов съм да се закълна, че има нещо женствено в него. Какво мислиш, Робард? Дали не е с обратна резба?

Робард се закашля — тъкмо поднасяше на адмирала слаб чай и варено яйце — и каза:

— Инспекторът е дама, сър.

Адмиралът ококори воднистите си очи.

— Брей, да пукна дано — каква изненада! — Посегна към чая, но ръката му трепереше толкова силно, че докато вдигаше чашата, разля половината. — Знаеш ли, май го подозирах.

— Вероятно е така, сър. Ще ви стане по-добре, след като си вземете лекарството.

— Но щом е жена и е бил на Лампрей, това означава… — Курц изглеждаше озадачен. — Робард, вярваш ли в ангели?

— Не, сър.

— Хубаво, значи тя е дявол. Мога да се справям с дяволи. Къде ми е докладът?

— Ще го донеса веднага след закуска. Комодор Бауер каза да ви предам, че ще се погрижи за всичко.

— Юнак е той.

Курц се съсредоточи върху счупването на яйцето. След като приключи с тази трудна задача, Робард отнесе малката масичка.

— Трябва да ви облечем, сър. След трийсет минути започва съвещанието.

След трийсет и пет минути адмиралът бе готов да приеме щаба в заседателната зала в съседство със спалнята му. Издокаран в блестяща униформа и натъпкан с лекарства, той изглеждаше подмладен поне с десетина години, докато пресичаше залата на собствен ход, макар и да се подпираше на бастуна. Робард му помогна дискретно само когато трябваше да отвърне на козируването на присъстващите офицери и едва не си бръкна с бастуна в окото.

— Добър вечер, господа — поде адмиралът. — Предполагам, че пощенският пакет вече е пристигнал. Лейтенант Косов. Какви новини са ни пратили от центъра?

— Ъъъ… — Лицето на Косов позеленя. — Имаме проблем, сър.

— Какво искаш да кажеш с това, че сме имали проблем? — попита ядосано адмиралът. — Не трябва да имаме проблеми — те са за нашите противници!

— В капсулата имаше пакет от двайсет диска…

— Не ми давай дискове, отговори ми дай! Какви са сведенията за врага?

Комодор Бауер реши да се намеси.

— Сър, струва ми се, че това, което лейтенантът се опитва да каже, е, че дисковете със съобщенията са били повредени. — Косов хвърли на комодора поглед, изпълнен с благодарност.

— Точно така, сър. Личната поща е напълно съхранена, в по-голямата си част, но капсулата има повреда от едната страна — от сблъсък с микрометеорит — и три от дисковете са счупени. Успяхме да спасим едва една десета от онова, което се съдържа на тях, но повечето бяха разпореждания за интенданта и подробно меню за празничния обяд по случай рождения ден на императора. Никакви сведения за врага, никакви заповеди за предстоящата битка, разполагането на силите, дипломатически анализи, разузнавателни доклади или нещо, което да ни бъде поне малко от полза. Всичко това е загубено безвъзвратно.

— Ясно. — Адмиралът изглеждаше привидно спокоен. — Значи липсват каквито и да било разузнавателни сведения за врага. Какво пък, това само опростява нещата. — Той се извърна към Бауер. — В такъв случай ще действаме съгласно резервния план, за да осигурим успеха на атаката! Всеки войник да изпълнява дълга си, за победата на нашата страна. Предполагам, че сте готови с плановете за потушаването на размириците на повърхността. Добре, много добре. С Фестивала ще се срещнем на орбита и след като унищожим корабите им, ще продължим, изхождайки от предположението, че на планетата има бунт, подкрепян от враговете на Негово величество. Комодор. От вас искам да командвате пряко приближаването ни към зоната на действие. Полковник Фон Унгерн–Стернберг? Очаквам план за стоварване на десант веднага след пристигането ни. Капитан Мирски, вие ще координирате ъъъ, хъм, да де… маневрите на флотилията. Докладвайте на старшина Бауер за всичко, което… ъъъ… има нужда от моето внимание.

Адмиралът се надигна, малко неуверено, и този път не възрази, когато Робард го улови под мишница.

— Свободно! — заповяда той и излезе, куцукайки, от залата.

 

 

Прокуратор Мюлер скучаеше. Не само това, ами изпитваше нарастващо раздразнение. Освен доказателствата за разпространяване на пропаганда в онази бирария в Нова Прага нямаше нищо, което да потвърди подозренията му за инженера. Вярно, той беше чужденец, да не говорим за опитите му да сее раздор сред лумпенпролетариата — ала такива като него имаше безброй във вселената. Вярно също, че към персоналния му асистент бе монтирана приставка, чието предназначение оставаше загадка, ала и това не бе достатъчно, за да го прибере.

Беше изгубил два месеца, за да събере тази оскъдна информация. През по-голямата част от това време се налагаше да скучае — екипажът и войниците не желаеха да разговарят с него — той беше прокуратор, тоест чиновник, натоварен със задачата да защитава нравствените устои на обществото и следователно подозрителен и опасен човек. Отдавна бе изчел всички книги в каюткомпанията. Тъй като не се налагаше да дежури, разполагаше с ужасно много свободно време, за да се терзае от мисли за това какво ще стане, когато пристигнат на Рошардов свят.

Една вечер обаче, докато за пореден път размърдваше мозъчните си гънки, Василий изведнъж се сети, че има и друга възможност да проследи действията на своя подопечен. Не прекарваше ли Спрингфийлд твърде, много време в компанията на земния дипломат?

Там имаше нещо гнило! Когато се сети за Рейчъл, Василий почувства, че ноздрите му се разтварят хищно. Ако не бе защитена от дипломатически статут, щеше незабавно да я подложи на разпит. Спрингфийлд може да бе радикал, но полковник Мансур носеше панталони — дори само това бе достатъчно, за да бъде арестувана за неприлично облекло, независимо от акредитивните й писма. Тази жена бе опасен дегенерат — без никакво съмнение имаше извратени вкусове, след като носеше мъжки дрехи, вероятно бе с обратна сексуална ориентация и със сигурност можеше да разложи всеки, който се сближи с нея. Наистина, самото й присъствие на кораба бе заплаха за моралната хигиена на екипажа! Това, че инженерът прекарваше много време с нея, бе очевидно (Василий разполагаше със записи от охранителната камера в коридора как влиза в каютата й и по-късно я напуска.) Сега вече нямаше никакво съмнение къде са скрити инкриминиращите улики. Спрингфийлд беше опасен анархист и шпионин, а жената вероятно бе главата на зловещия октопод, тайната повелителка в облика на дипломатически представител, зла, безумна и опасна.

На Василий му бяха нужни две седмици, за да стигне до този извод, от момента, в който бе заподозрял, че приставката към персоналния асистент на Мартин изпълнява някаква тайна и опасна функция. Беше изминала седмица и половина, откакто флотът бе поел обратния курс към дома: в началото се прехвърлиха до една незаселена бинарна система с кодово име „Терминал Бета“, сетне, скачайки между двете звезди, започнаха да се връщат назад във времето с по сто години през всеки ден от полета. След още четири седмици щяха да пристигнат в района на действие и Василий осъзнаваше, че няма време за губене. Но същевременно си даваше сметка, че трябва да действа внимателно. Не можеше да ги обвини открито в шпионаж, без да разполага с доказателства, а те очевидно бяха заключени в дипломатическото куфарче. Хванеха ли го да рови в него, последствията щяха да са крайно неприятни. Без никакво съмнение щяха да го хвърлят на вълците — не в буквалния смисъл, разбира се, но вероятно го очакваше дълга кариера като наглеждач на хранилките за пингвини на някоя полярна станция.

За своя набег той избра един късен следобед. Мартин беше в каюткомпанията, наливаше се с шнапс и играеше на домино с Крупкин. От наблюдателния си пост в каютата на лейтенант Сойер Василий изчака, докато полковник Мансур напусна своята каюта и се отправи към офицерската баня. Хубаво, сигурно щеше да прекара най-малко десет минути под душа, ако се придържаше към обичайното си поведение. Василий мигновено заряза наблюдателния пост, изтича при асансьора и се спусна на нейния етаж.

Щом вратата хлопна зад гърба му, Василий се заоглежда напрегнато. На пръв поглед каютата бе като на всеки друг офицер. Обзаведена като спално купе във влак, тя бе мебелирана с две койки, една над друга. Имаше също две шкафчета, миниатюрна мивка, огледало и телефон. Изпод бюрото се подаваше тежък кожен куфар.

Василий се наведе и първо го огледа внимателно отвън. Не видя никакви залепени косми или жички, нито нещо, което да затрудни достъпа му до ключалките. Съвсем обикновен на вид, леко очукан по краищата куфар. Опита се да го измъкне изпод бюрото, но се отказа, тъй като бе прекалено тежък. Вместо това повдигна плота на бюрото. Огрян от светлината в каютата, куфарът приличаше на някакво злокобно ухилено лице.

Василий бръкна в джоба си и извади шперц-пистолета. Още един абсолютно нелегален инструмент от склада на Канцеларията по надзора — натъпкан с електромагнитно управлявани сонди, електронни сензори, трансмитери и дори миниатюрен лазерен транспондер, той може да се справи с всяка ключалка на света само за няколко секунди. Василий се наведе над куфара. Малко след това въздъхна успокоен — дори дипломатическият куфар не можа да окаже съпротива на малкото чудо в ръката му. Ключалката изщрака и той повдигна капака.

В джобовете от вътрешната страна на капака имаше тоалетни принадлежности и огледало. Най-отгоре в куфара бяха подредени акуратно сгънати дрехи. Той преглътна смутено. Имаше чувството, че някой се подиграва с него — няколко сгънати фусти, кюлоти, дълги до над лактите ръкавици. Той внимателно ги премести настрана. Под тях лежеше жълта копринена нощница. Василий се изчерви, дълбоко засрамен. Вдигна нощницата и понечи да я постави на стола, но тя се разгъна в ръцете му. Беше много хубава и съвсем женствена, каквато не би очаквал от една покварена земна агентка. Цялата тази разузнавателна мисия поемаше в крайно нежелана посока. Той поклати глава, но се удари в плота на бюрото и изстена. След това отново насочи вниманието си към куфара.

Сега вече най-отгоре се виждаше черен гащеризон и осмоъгълна кутия за шапки. Той се опита да вдигне кутията и установи, че тя не помръдва. Беше тежка, като излята от олово! Окуражен, той взе гащеризона и също го преметна през облегалката. Под него се показа гладка пластмасова повърхност, върху която блещукаха светлинни. Куфарът бе дълбок само петнайсет сантиметра! Всичко останало в него бе скрито под фалшивото дъно и кутията за шапки. Със сигурност там имаше контрабандни материали и шпионска апаратура.

Василий побутна пластмасовата плоскост. Приличаше му на клавиатура, но й липсваха копчетата и не виждаше откъде би могъл да вкара перфолента. Всичко това бе чуждо и объркващо. Той протегна ръка и опря пръст върху една издадена част — и изведнъж по повърхността затрепкаха знаци.

ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН — ГЕНЕТИЧНИЯТ ОТПЕЧАТЪК НЕ Е РАЗПОЗНАТ.

Проклятие!

Пот се стичаше по челото му. Как да процедира нататък? Изведнъж погледът му се спря върху подредените на стола дрехи. Искат проба от позната кожа? Хъмм. Ръкавици. Той взе едната. Дълга женска ръкавица. Миришеше някак странно. Василий я обърна с опакото навън и си я нахлузи на ръката. След това докосна същото място на клавиатурата.

ПРОГРАМАТА ЗАДЕЙСТВАНА…

ИЗЧАКАЙТЕ… ПОТВЪРЖДЕНИЕ

Появи се меню. Василий започна да го натиска слепешката. „Опция едно“ беше „Дизайнерски каталог на фондация «Сиърс»“, каквото и да означаваше това. По-надолу следваха: „Моден каталог на свободна фондация ГНУ 15.6“, а след това и „Исторически каталог на «Диор»“. Той се почеса по главата. Никакви тайни, кодови таблици, нито скрито оръжие или шпионски камери. Само тази неразбираема аналитична машина с нейните причудливи инструкции! От яд той стовари юмрук върху панела.

Ниско бръмчене изпълни стаята. Василий отскочи назад и събори стола. Насред кутията за шапки се появи отвор. От вътрешността й долетя зловещо потракване и нещо изскочи навън. Някакво червено парче плат, което попадна върху изпотеното му теме. Копринено бельо! Скандално! Със същото злокобно потракване кутията за шапки изтика последователно лъскава бална рокля от тюл, високи дамски обувки и сини бикини.

— Престани! — изсъска той. — Спри веднага! — В отговор куфарът го дари с цял поток чорапи, мъжки долни гащи и корсет, който заплашваше всеки, който дръзне да си го сложи, с вътрешни увреждания. Василий започна да блъска отчаяно по клавиатурата и тъкмо когато бе изгубил надежда, кутията за шапки изведнъж престана да произвежда дрехи. Той я погледна замаяно. „Защо трябва да носиш цял куфар с дрехи, след като имаш машина, която може да изработи всякакво облекло?“ — зачуди се. Но в този момент куфарът отново започна да бръмчи, макар и на по-висока нота, и той втрещи ужасен поглед в него. „Та това е всепроизвеждаща машина!“ — една от забранените, митични химери на историята, машината, която бе довела до деградация, безработица и икономически срив всички негови предци, преди да избягат от сингуларността и да основат Новата република.

Рогът на изобилието продължаваше да мърмори и да бръмчи. Василий метна уплашен поглед към вратата. Ако Рейчъл се върнеше точно сега.

Кутията за шапки отново зейна. Този път отвътре се изтърколи нещо черно и лъщящо. Антените му се завъртяха, сканирайки стаята, механичните му челюсти се вкопчиха в стената на кутията и я задъвкаха.

Сега вече Василий не издържа. Изхвърча от каютата, като остави вратата да зее широко, и се понесе безпомощно по коридора, с изцъклени очи, нахлузил на дясната си ръка обърнатата наопаки ръкавица.

Зад него прясно изработеният робот приключи с огледа на зоната на внедряване. В микропроцесорното му мозъче се задействаха примитивни програми и тъй като липсваха директни инструкции за действие, той премина към изследователска стратегия. Ръчичките му сграбчиха първия попаднал пред погледа му предмет, който можеше да се използва за камуфлаж, и — след като покри телцето си с него — ракоподобният робот се отправи към вентилационната шахта. Още не беше стигнал решетката, когато кутията изтрака отново и на изхода се показа втори робот-шпионин — тъкмо навреме, за да види как жълтата нощница изчезва през решетката на шахтата. А през това време куфарът продължи да потраква и изплю трети робот…

Докато Рейчъл се върне в каютата си, куфарът й бе почти изпразнен — всичките й готови дрехи бяха изчезнали.

 

 

— Ти идва с мен — заяви Сестра Седма на Боря. — Виждаш положение. Обясняваш защо лошо и разбираме.

Вятърът свистеше през отворения прозорец — носеше черни облаци над Нови Петроград, който изгаряше в ада на забранените технологии. Рушаха се и израстваха наново къщи, надигаха се като гигантски, породени от нечие кошмарно човешко съзнание гъби. В бижутерския квартал растяха сребърни дръвчета — твърдите им листа сияеха ярко на слънцето. Безкосменото извънземно се изтърколи напред към терасата и посочи със зъбите си панаирния площад от другата страна.

— Това не е работа на Фестивала!

Боря я последва безпомощно на покрива над балната зала на херцога. Тук го посрещна отвратително зловоние — далечното обонятелно ехо на провесените от уличните лампи трупове. Политовски беше изчезнал, но хората му не си бяха тръгнали, без да оставят спомен за присъствието си — разбунтувалите се войници, обезверени и изплашени, се бяха отнесли варварски с офицерите и техните семейства. Наказанията, които им бяха наложили, бяха сурови, но неизбежни…

Ярки светкавици озариха облаците над тях. Миг по-късно отекнаха и гръмотевици, които накараха да звънтят малкото останали здрави стъкла в града.

— Фестивалът не разбира хората — продължи със спокоен тон Сестра Седма. — Мотивация на телесни разумни индивиди, лишени от представа за реално време, не подлежи на симулация и анализ. Ето защо Фестивалът подозира алтруистична естетика. Аз пита: това дали произведение на изкуство?

Боря Рубенщайн метна мрачен поглед към града.

— Не. — Признанието дойде трудно. — Надявахме се всичко да бъде различно. Но хората се нуждаят от водач и силна ръка, без тях започват размирици…

Сестра Седма издаде странен сумтящ звук. Трябваше да мине известно време, преди той да осъзнае, че му се смее.

— Бунт! Свобода! Край на потисничеството! Глупави хора. Глупави неорганизирани хорица, не може да се разбере, предпочита пикае в ъгъла, убива. Създава военна музика. Много маршове и убийства. Това комедия може би?

— Ние можем да се контролираме — продължи да упорства Боря. — Този хаос е само временно явление. Намираме се на прага на утопия! Щом образоваме хората, те ще се държат рационално. Невежеството, мръсотията и десетките поколения на потиснати са причината за това, което виждаш — краят на един провалил се експеримент, а не бъдещето на човечеството!

— В такъв случай защо не прави скулптури — да изрязва нова плът от старата? — Сестра Седма го погледна. От устата й отново полъхна на вкиснато зеле. — Защо не прави нови умове за хора?

— И това ще направим — обеща Боря. В небето над тях профучаха три ярко сияещи тела, носеха се с безумна скорост — извиха над реката, пресякоха я и изчезнаха, като падащи звезди. „Когато не знаеш какво да кажеш, сменяй темата“ — рече си Боря. — Вие как пристигнахте тук?

— Ние Критици. Фестивалът има много свободни места за умове. Пристигнали с него, като Ресните и други скитници из мрака. Фестивалът трябва пътува и се учи. Ние пътува и променя се. Намира какво счупено и критикува, помага поправи счупено съзнание. Постига хармония и топла общественост.

Някаква висока и тъмна сянка се надвеси над Боря откъм улицата. Той се извърна и видя два кокоши крака с множество съчленения. Краката се сгънаха, снижавайки тялото, после над терасата надвисна огромна зейнала паст, бездънна като кухите орбити на череп.

— Ела, полетиш с мен. — Сестра Седма се изправи до Боря, беше застанала между него и канцеларията. Не беше предложение, а заповед. — Ние научим теб много!

— Аз… аз… — Боря млъкна изплашено. После вдигна ръка, дръпна ремъка от шията си и извика с цяло гърло:

— Стража!

Сестра Седма се претърколи напред, огромна и неизбежна като земетресение, повали го върху циментовия под на терасата и отново изсумтя. Зад гърба й се чу яростно съскане и квакане, последвано от безпорядъчна стрелба, докато първите диви гъски-стражи си проправяха път през вратата. Рубенщайн тупна на пода, затиснат от двеста кила чуждоземна плът, бетонът под него се разтресе, след това се издигна като асансьор и започна да се извисява нагоре с бързината на магнитно влакче от лунапарк. Той се задави, мъчеше се да си поеме въздух, но преди да се задуши, Сестра Седма бавно се надигна и се отпусна в нещо, което наподобяваше гнездо от изсушени клони. Ухили му се неприятно, оголвайки жълтеникавите си зъби, след това измъкна един голям корен и започна да го дъвче.

— Къде ме откарваш? Настоявам да ме върнеш незабавно…

— В Плоцк — отвърна Критикът. — Научиш се да разбираш. Искаш морковче?

 

 

Дойдоха за Мартин, докато спеше. Вратата на каютата му се отвори с трясък и влязоха двама едри техници. Светлината от тавана блесна.

— Какво има? — попита сънено Мартин.

— Ставай! — На вратата стоеше непознат старшина.

— Какво…

— Ставай, казах! — Издърпаха му завивките и го смъкнаха от леглото още преди да успее да привикне със светлината. — Веднага!

— Но какво има?

— Млък! — рече единият от техниците и го зашлеви небрежно през устата. Мартин падна от леглото, вторият техник го сграбчи за ръката и му нахлузи белезници. Докато се опитваше да си избърше устата, го оковаха напълно.

— В ареста! Незабавно! — Изведоха го от каютата, гол и окован, и го свалиха на едно ниво под инженерния отсек и двигателя. Мартин виждаше замъглено. По пътя се изплю и зърна кървава диря на пода.

Някаква врата се отвори. Натикаха го вътре, той падна и вратата се затръшна.

Едва сега дойде страхът. Той се сви, претърколи се на една страна и повърна на пода. От началото до края арестуването му бе отнело не повече от две минути.

Все още лежеше на пода, когато вратата се отвори отново. В полезрението му изплуваха два ботуша.

Приглушен глас:

— Почистете тук. — По-силно: — Ей ти! Ставай!

Мартин се обърна по гръб и видя, че над него се е надвесил Сойер, лейтенантът от службата за сигурност. Зад него стоеше младшият офицер от Канцеларията по надзора, както и неколцина униформени. Мартин започна да се изправя.

— Вън! — нареди Сойер на хората от охраната и те излязоха. — Хайде, надигай се по-бързо.

Мартин седна и се облегна на стената.

— Ти си голяма беля — рече лейтенантът. — Не, не казвай нищо. Да знаеш, че си загазил здравата. А може да се закопаеш още по-надълбоко, ако не ни сътрудничиш. Искам да помислиш малко върху това. — Той вдигна една тънка черна плочка. — Знаем какво е. А сега ти ни кажи — кой ти го даде, за какво ти трябваше — инак ще съжаляваш за последствията. Това не е разследване на граждански съд, заплашва те военен трибунал. От това как ще се отнасяш към нас зависи и нашето отношение към теб. Разбра ли?

Мартин премигна и каза:

— Никога не съм виждал това нещо. — Сърцето му се разтупка.

Сойер го погледна с нескрито отвращение.

— Постъпваш глупаво. Намерихме го в твоята машинка. Флотският правилник абсолютно забранява внасянето на неразрешени средства за комуникация на борда. В такъв случай какво търси тук това нещо? Забравил си да го демонтираш? На кого е всъщност?

Мартин се поколеба, после каза:

— Наредиха ми да го взема от корабостроителната компания. Когато се качих на борда, смятах, че ще остана само една смяна. Не мислех, че това ще е проблем.

— Корабостроителната компания ти наредила да го вземеш — повтори скептично Сойер. — Човече, това е изчерпан релативистичен канал! Имаш ли представа колко може да струва подобно бръмбарче?

Мартин кимна разтреперано и отвърна с въпрос:

— А вие имате ли представа колко струва този кораб? МиГ го е построил. МиГ смята да натрупа огромна печалба, като продава негови двойници — още повече ако се прочуе в няколко битки. Хрумвало ли ви е някога, че моите работодатели — хората, от които ме наехте — изпитват напълно законен интерес към промените, които бихте могли да осъществите на кораба, който сте получили от тях?

Сойер метна черната платка на койката.

— Звучи правдоподобно. Добре се справяш засега — не го забравяй. — После се обърна и почука на вратата. — Ако това е последната ти история, ще я предам на капитана. Но ако имаш да добавиш още нещо, кажи го на тъмничаря, когато ти донесе обяда.

— И това ли е всичко? — попита Мартин, когато вратата се отвори.

— Това ли било всичко? — Сойер поклати глава. — Току-що призна, че си извършил углавно престъпление и ме питаш дали това е всичко? — Спря на прага и изгледа Мартин безизразно. — Да, това е всичко. Край на записа.

След което излезе.

 

 

Василий бе отишъл при лейтенант Сойер веднага след неуспешното претърсване на багажа на Рейчъл — беше изплашен, нуждаеше се от съвет. Разкри всичко на лейтенанта, който кимаше окуражаващо и се постара да го успокои, преди да му обясни какво ще направят.

— Момче, няма никакво съмнение, че ръцете и на двамата са изцапани. Но трябваше първо да говориш с мен. Да погледнем сега машинката, която си взел от него. — Василий му подаде микрочипа, който бе извадил от персоналния асистент на Мартин. — Хъмм. Май никога не си виждал нещо подобно? Не се притеснявай, това е точно лостът, който ни трябваше. — Той почука многозначително с пръст по изчерпания релативистичен канал. — Не зная защо е трябвало да го внася на борда, но е било изключително глупаво от негова страна. Да нарушава имперските закони! Трябваше да дойдеш при мен незабавно, вместо да се ровичкаш из женски багаж. Което, разбира се, не си правил. Нали?

— Ъъъ, не, сър.

— Само така. — Сойер кимна, този път на себе си. — Защото ако си го направил, ще трябва да те арестувам, разбира се. Но от друга страна, ако онази дама е забравила вратата на каютата си отворена и някой любопитен техник е решил да надникне… — Той млъкна многозначително.

— Сър, но защо да не можем да я арестуваме? За притежаване на… забранена за използване машина.

— Защото… — Сойер го изгледа отвисоко — тя има дипломатически паспорт. На нея й е позволено да внася на борда всякакви незаконни неща. Пък и, погледнато от друга страна, тя си има извинение. Щеше ли да се оплакваш, ако си бе взела шивашка машина? А тя точно това ще каже — че я ползва, за да си освежава гардероба.

— Но, сър, аз видях оттам да излизат разни неща — с много крачета! После ме подгониха…

— Никой освен теб не ги е видял — рече успокоително Сойер. — Вярвам ти, сигурно наистина си видял нещо. Може би роботи-шпиони. Но те са добри и знаят как да се крият… а без доказателства… — Той сви рамене.

— Сър, какво ще правим сега?

Сойер се замисли, после каза:

— Струва ми се, че ще е най-добре да посетим господин Спрингфийлд. Ще го натикаме в някоя килия. А после… — той се засмя с неприятна гримаса — ще видим накъде ще скочи дипломатката. Което ще покаже какво означава всичко това, нали?

Никой от тях не забеляза скритите зад решетката на вентилационната шахта украсени с точици кюлоти, които слушаха внимателно разговора и записваха всичко.