Чарлз Строс
Сингуларно небе (6)

Човекът на адмирала

Линейният кръстосвач „Лорд Ванек“ лежеше в дрейф на шейсет километра от флотския космоелеватор Кламовка. Покрай корпуса му премигваха навигационни червени и сини светлинки, точно над главната ракетна площадка бе вдигнат имперският флаг с двуглавия орел. Само преди два часа бяха докарали на борда Курц. Скоро крайцерът щеше да е готов за полет.

Рейчъл Мансур едва успяваше да скрива предателската усмивка, която непрестанно изпълзяваше на устните й. Реакцията, която бе предизвикала у охраната при появата си на главната врата, бе достатъчно оправдание за дългите месеци на самота и параноя. Бяха се опитали да я задържат, но тя веднага позвъни в посолството и малко след това пред нея се появи зачервен и заекващ от объркване флотски лейтенант. Опита се да я разпитва за целта на посещението й, но тя му запуши устата с вече готовите акредитиви — не му оставаше друго, освен да й вземе багажа и да я придружи до совалката за прехвърляне на кръстосвача. През цялото време долната му устна трепереше и той се озърташе боязливо през рамо.

Людмила Индришек, легендата, която бе използвала през последния месец, се бе стопила със сутрешния душ и на нейно място бе дошла Рейчъл Мансур, специален агент към Постоянния комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване. Людмила Индришек беше кокетка, обличаше се с модни дрешки и се прекланяше раболепно пред мъдрите мъжки решения; специален агент Мансур бе започнала кариерата си на полигона за обезвреждане на бомби, беше се издигнала до насочвач при тактически въздушни атаки срещу размирни местни владетели, нарушаващи международните договорености, а сега носеше черен, наподобяващ униформа костюм, който подчертаваше чуждопланетния й произход. Интересно беше да се наблюдава ефектът, който имаше костюмът й върху околните, особено когато знаеха за положението, което заема. Докато очакваха да се качат на борда на совалката, тя оглеждаше любопитно останалите пътници.

Най-сетне люкът на шлюзовото отделение се отвори.

— Внимание! — викна дежурният офицер. Войниците, които очакваха да се напъхат в шлюза, застанаха мирно. Мороници, офицерът, който я бе придружил дотук, отдаде чест. Дежурният не му обърна внимание.

— Хайде, качвайте се на борда — извика той на войниците. Мороници, какво стоиш там, помагай! Не ме карайте да ви чакам, имам важна работа. — Той изгледа Рейчъл. — Ей, ти. Какво търсиш тук?

Рейчъл му подаде пропуска си.

— Дипломатически корпус. Аташирана към щаба на адмирала, по изрична заповед на ерцхерцог Михаил. Лейтенант…

Лейтенантът се изцъкли.

— Но ти си…

— Полковник от Земния съвет за сигурност, ООН. Коя част от изричната заповед на ерцхерцог Михаил не ви е ясна? Така ли ще стоите тук и ще се кокорите, или смятате да ме поканите на борда?

— Уф! А-а, да. — Лейтенантът изчезна в шлюзовото и се появи обратно след минута. — Полковник… а-а, Мансур? Моля, заповядайте на борда.

Рейчъл кимна и го подмина с безстрастно изражение. Настани се в офицерската класа, разположена непосредствено зад пилотската кабина. И наостри слух.

Дежурният офицер инструктираше войниците.

— Свободно, момчета — изръмжа им. — Намерете си места. Ей там, на последните седалки. А сега се закопчайте. Проверете дали на облегалката пред вас е поставена кесия за повръщане. Добре дошли на драйфащата комета — това корабче е твърде малко да разполага с гравитационни емулатори и едва ли ускорява по-бързо от четириного в инвалидна количка, тъй че, ако ви призлее, докато сме в безтегловност, се постарайте да повръщате в кесиите. Всеки, който се издрайфа върху мебелите, после ще ги чисти цяла седмица. Ясно ли е?

Войниците закимаха. Изглежда, всички бяха новаци — с изключение на лейтенант Мороници. Което означаваше, че информацията на Рейчъл е вярна — армията бе приведена в повишена бойна готовност и сигурно скоро щяха да отлетят.

Вратата на пасажерската кабина се затвори. Зад стената се чу тропот — прехвърляха багаж с автоматичния транспортьор. Мороници почука на предната врата, изчезна от погледа й и след минутка пак се появи и каза:

— Излитаме след две минути. Дръжте се здраво!

Двете минути се проточиха, сякаш бяха цяла вечност. Зад стената отново се чу тракане, този път от разкачването на снабдителните шлангове, последва разтърсване на корпуса и свистене откъм въздушния шлюз.

— Тук всички сте новобранци — почна Мороници. — Няма нищо странно в това, защото е началото на следващия набор. Аз обаче — той забоде пръст в гърдите си — не съм срочнослужещ. Аз живея на кораба, на който отиваме. И бих искал да доживея на борда му до времето, когато ще ме пенсионират. Което означава, че няма да позволя нито на вас, нито на никого, да изложи на опасност настоящия ми дом. Първото правило на космическите полети е… — той се люшна настрани при поредното разтърсване на совалката, — че всяка грешка е фатална. Космосът е враждебно настроен към нас и може да убива. Никой не получава втори шанс.

Сякаш за да подчертае думите му, подът под краката на Рейчъл внезапно изчезна. В първия миг тя имаше усещането, че е попаднала в лапите на невидими меки клещи, които я дърпат нагоре, а после — че литва към тавана. Лицата на новобранците бяха изопнати, лейтенант Мороници се подхилваше доволно.

— След пет минути ще включат главния двигател — каза той. — Сега се отдалечаваме с маневрените. Та както вече ви казах, грешките убиват. Нямам никакво намерение да ви позволя да ме убиете. Ето защо, докато сте на борда на „Лорд Ванек“, ще правите точно това, което ви нареждам аз или всеки един от другите офицери. Ще го изпълнявате точно и без бавене, инак ще ви набутам главите толкова навътре в задниците, че да можете да си отхапете сливиците. Разбрахте ли ме? — Продължаваше да игнорира Рейчъл, вече преодолял мисълта, че няма власт над нея.

Войниците занимаха. Един запреглъща мъчително, Мороници се стрелна към него, извади зелена кесия от облегалката на предната седалка и я разклати пред лицето му. Рейчъл разгада намеренията му — заплашителната реч целеше да отвлече вниманието на новобранците от неприятните усещания в безтегловност.

Рейчъл затвори очи и задиша дълбоко и равномерно. Веднага съжали — в помещението миришеше на застояла пот и ацетон. Отдавна не се бе молила за нищо, но сега й се искаше това отвратително пътуване в миниатюрна консервена кутия да приключи час по-скоро. Совалката бе на преклонна възраст, сякаш бе извадена от някой стар филм. Ала полетът продължи още много време. Докато накрая, най-сетне, не се скачиха със стабилизиращата платформа на „Лорд Ванек“, чиято механична ръка застърга отвън по корпуса, преди да ги улови и да ги придърпа. Последва познатото свистене откъм шлюза.

— Ъъъ… полковник?

Тя отвори очи. Лейтенант Мороници я гледаше навъсено. Очевидно не знаеше как да се държи с нея.

— Всичко е наред, лейтенант. Не ми е за първи път да летя на военен кораб. — Тя се изправи. — Очакват ли ме?

— Тъй вярно, госпожо. — Не смееше да я погледне, сякаш щеше да се изчерви от срам.

— Чудесно. — Тя нагласи баретата си. — Водете.

Шлюзът се отвори.

— Отделение… мирно!

Още щом пристъпи в хангара, почувства, че е център на всеобщо внимание. Един старши офицер, капитан трети ранг, ако се съдеше по знаците, я очакваше, със застинало в маска на безкрайна изненада лице.

— Полковник Мансур от Постоянния комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване — представи се тя. — Здравейте, капитан…

— Муромец. — Той премигна объркано. — Документите ви, ако обичате. Лейтенант Менвик ме информира, че сте аташирана към свитата на адмирала. Но не ми казаха да ви очаквам…

— Няма нищо. — Тя посочи към коридора, който водеше към вътрешността на кораба. — Те все още не знаят за мен. Във всеки случай, докато не ги предупреди ерцхерцог Михаил. Заведете ме при адмирала и всичко ще е наред.

Куфарът й се изтърколи безшумно зад нея върху безброй лъщящи разноцветни топчици.

 

 

Адмиралът имаше лоша сутрин — отново го измъчваше фалшивата му бременност.

— Зле ми е — мърмореше той с тих гласец. — Трябва ли въобще да ставам?

— Ще ви стане по-добре, сър — опита се да го увери Робард, неговият ординарец, докато подпъхваше ръка под мишницата му, за да го изправи. — Отлитаме след четири часа. Два часа след това е насрочен щабен съвет, а преди него ще трябва да се срещнете с комодор Бауер. Освен това пристигна спешна телеграма от Негово императорско височество.

— Добре де — донеси я. Проклета болест…

В този момент откъм съседното помещение се чу мелодичният звън на камбанка.

— Ще проверя кой е, сър — рече Робард. И след малко: — Имате посетител, сър. Без предварителна уговорка. Ах… какво е това? Да… разбирам. Той ще бъде готов след минута. — Върна се в спалнята и се прокашля. — Готов ли сте, сър? Хъм, да. Отвън ви чака посетител. Дипломат, нещо като чуждестранен наблюдател, пратен от ерцхерцога.

— Уф. — Курц се намръщи. — Не сме имали такива от времето на Втора минога. Е, хубаво де. Тогава гърмяхме по чернилки. Ужасни досадници бяха тези черньовци, не искаха да стоят неподвижно, докато ги стреляме. Проклети чужденци! Покани го.

Робард огледа началника си с критичен поглед. Седнал в леглото, със загърнати с жилетка мършави рамене, той приличаше на възстановяваща се след продължително боледуване костенурка. Стига да не обясняваше нищо на посетителя, страданието можеше да мине и за пристъп на подагра.

— Слушам, сър.

Вратата се отвори и ченето на Робард увисна. Пред него стоеше непознат, облечен със странна униформа. Имаше нещо в него, което не му даваше покой, и в първия миг той реши, че чужденецът е обратен. Устата му се изкриви от отвращение.

И тогава посетителят заговори — с ясен и висок глас.

— Постоянен комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване. Аз съм полковник Мансур, специален агент и военен аташе към посолството, аташиран към експедицията като наблюдател от страна на централните сили. Ето акредитивните ми писма.

„Този глас! Още малко и щях да го сметна за женски…“ — помисли Робард.

— Благодаря. Последвайте ме. Милорд днес е неразположен и ще ви приеме в спалнята си. — Робард се поклони и пристъпи в покоите на адмирала. Старецът похъркваше, подпрян на възглавниците.

— А-хъм. Сър! Ваша милост! — Един зачервен клепач помръдна и се вдигна. — Позволете да ви представя полковник, ъъъ…

— Рейчъл Мансур.

— Рейчъл Мансур! — повтори той пискливо. — Военен аташе към Земното посолство! Неговите, ъъъ, акредитивни писма. — Полковникът се подсмихваше, докато ординарецът поднасяше папката на адмирала.

— С-странно име за полковник, полковник — промърмори адмиралът. — Сигурен ли сте, че не сте, ъъъ… — Той подсмръкна и се изправи. — Проклети възглавници, а уж от гъши пух — оплака се огорчено. — И проклета подагра. Вече нищо не е като на Втора минога.

— Така е — съгласи се сухо Рейчъл. — Доколкото си спомням, там всичко беше покрито с пясък.

— Съвършено вярно, драги! Ужасно много пясък, наистина, само пясък. Слънцето пече, на всяка крачка те дебнат парцаливи бунтовници и нищо достатъчно голямо, че да го праснеш с водородна бомба от орбита. Вие под чие командване бяхте тогава?

— Щом стана на въпрос, бях в трибунала за военнопрестъпници. Пресявахме мумифицирани трупове в търсене на улики.

Робард позеленя — очакваше адмиралът да изригне, — но старецът само се изсмя дрезгаво.

— Робард! Бъди така добър, помогни ми да се изправя! Ще ви призная, не очаквах да срещна тук ветеран от онези славни времена. Трябва да му прегледам акредитивите! Заведи ме при бюрото.

По някакъв начин двамата успяха да изминат петнайсетината крачки до кабинета на адмирала, без той да започне да се оплаква от цените на памперсите или да оглежда внимателно краката си, за да се увери, че през нощта не са станали стъклени — един от най-честите му кошмари, — и женственият полковник се настани дискретно в креслото отсреща. Робард втренчи поглед в него. Висок и тънък женски глас. Би си помислил, че е…

— Херцог Михаил се съгласи да получа това назначение по две основни причини — заговори Мансур. — Първо, сигурно си давате сметка, че част от работата ми към ООН е да докладвам незабавно за нарушения на подписаните от вашето правителство договорености. Но по-важното е, че липсва каквато и да било информация относно съществата, които са нападнали вашата колония. Освен това съм тук в качеството си на свидетел, в случай че бъдат употребени забранени или нелегални оръжия, а също и на неутрален посредник при преговори за размяна на военнопленници и прекратяване на огъня, както и за да се уверя, че военните действия се водят с цивилизовани средства.

— Радвам се да го чуя, драги ми господине, и добре дошли в моята свита — рече адмиралът. — Чувствайте се свободен да ме търсите по всяко време и по всякакъв повод! Виждам, че сте човек видял и препатил, след като и вие като мен сте се сражавали на Втора минога. — Изведнъж на лицето му се изписа безпокойство. — О, миличкото! Пак взе да рита.

Мансур го погледна учудено. Робард отвори уста, но чуждестранният представител заговори, преди той да успее да смени темата.

— Миличкото?

— Бебето — призна нещастно Курц. — Слонче е. Не зная какво да правя с него. Ако баща му… — И млъкна. Лицето му пребледня.

— Хм. Струва ми се, че ще е най-добре да си вървите, сър — Каза Робард, втренчил хладен поглед в Рейчъл. — Време е за лекарството на Негова милост. Боя се, че за в бъдеще ще трябва да се обаждате преди посещение. Понякога адмиралът получава подобни пристъпи.

Рейчъл поклати глава и стана.

— Ще се постарая да го запомня. Довиждане, сър. — После се обърна и излезе.

Докато помагаше на адмирала да стане, на Робард му се стори, че чува висок женски глас да подмята отвън:

— Не знаех, че имате слонове.

Той поклати отчаяно глава. Жени на борда на имперски флагман, адмирали, които мислят, че са бременни, и флот, подготвящ се да поеме на най-дългото пътуване в цялата военна история на империята срещу напълно непознат противник. Как ли щеше да свърши всичко това?

 

 

Старши прокураторът го погледна със скучаещо изражение.

— И така. В резюме: след като те помотаха няколко дни, момчетата от флота най-сетне те пуснаха на борда на кръстосвача. През това време ти си изгубил връзка за цял един работен ден с наблюдавания субект. И какво друго? Той как е прекарал вечерта?

— Не разбирам, сър. — Василий повдигна рамене. — Какво имате предвид?

Прокураторът се намръщи. Дори предавано от четирийсет хиляди километра, лицето му на екрана изглеждаше достатъчно страшно, за да накара Василий да потрепери.

— В доклада ти пише — продължи прокураторът, като натъртваше на всяка дума — че субектът е напуснал апартамента си, бил е изгубен за пет минути, а след това открит да седи на обществено място в компанията на някаква си актриса. В чийто апартамент впоследствие е прекарал нощта, преди да се върне в базата. И ти не си я разследвал?

Василий се изчерви до уши.

— Мислех си, че…

— Досега той правил ли е нещо подобно? Докато е бил в Нова Прага например? Мисля, че не. Според досието му е водил монашески живот още преди да пристигне в Републиката. Нито веднъж, нито веднъж за почти двата месеца в хотел „Великолепната корона“ не е проявил и най-малък интерес към момичета за забавление. Ала веднага щом пристига на работното си място, го прави. Защо?

— Не помислих за това.

— Зная, че не си помислил. — Старши прокураторът замълча за миг, лицето му бе все така мрачно. Василий продължаваше да трепери. — Повече не смятам да разсъждавам вместо теб, но може би ще бъдеш така любезен да ми кажеш какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Уф. — Василий премигна. — Да поискам пълна проверка за нея? Ако е чиста, да я извикам на разпит? Да я държа под строго наблюдение за в бъдеще?

— Много добре. — Прокураторът се ухили хищно. — А ти какво научи от това фиаско?

— Да наблюдавам поведението на субекта и да следя за промени — докладва вдървено Василий. — Не само за неща, които прави, но и за такива, които не прави. — Беше нещо, на което ги бяха учили още в школата, и той само можеше да се сърди на себе си, че го е забравил. Как бе могъл да пропусне очевидното?

— Правилно. — Прокураторът се облегна назад, отдалечавайки се от камерата. — Това са основни принципи, Мюлер. Но всички се учим от грешките си. Гледай да си вземеш бележка от твоята, ясно? Не ме интересува дали ще трябва да следиш твоя човек чак до Рошардов свят, стига да си отваряш очите и да забележиш, когато реши да действа. Мисли си за всичко, на което са те учили. Този съвет ти го давам безплатно, но следващия път, когато пропуснеш нещо важно, ще се постарая да ти стане неприятно!

— Да, сър.

— Дочуване. — Връзката се разпадна на разноцветни квадратчета. Василий се измъкна от кабината, опитваше се да си представи какво може да се крие зад последната заплаха на прокуратора. Колкото по-бързо приключеше с този случай и докажеше, че Спрингфийлд е, или не е шпионин, толкова по-добре — животът на кораба никак не му се нравеше. Може би щеше да е най-добре, ако започнеше деня с разговор с инженера, за който работеше Спрингфийлд? Дали прокураторът нямаше предвид точно това. А курвата щеше да остави за по-късно.

Щом подаде нос в коридора, едва не бе прегазен от тълпа новобранци — влачеха някакво тежко снаряжение. При втория опит бе достатъчно предпазлив да се огледа в двете посоки, преди да излезе — този път нямаше никакви пречки. Тръгна по тесния, боядисан в синьо коридор — следваше извивката на вътрешния корпус. Докато се носеше из пространството, „Лорд Ванек“ разчиташе на собствени генератори за симулиране на гравитационно поле, Василий се отправи към пресечката, където бяха асансьорите за инженерния отсек, разположен в сърцевината на кораба.

Навсякъде имаше хора — по коридорите, в помещенията от двете страни. На няколко пъти улови, че го изпровождат с любопитни погледи, но никой не го спря — повечето хора предпочитаха да избягват вниманието на един прокуратор, пък бил той и младши. Най-сетне успя да се добере до инженерния отсек — просторна мъждиво осветена зала, пълна с непознати машини и трескаво щъкащи хора. Странно, но когато влезе, почувства някаква лекота. От Спрингфийлд, разбира се, нямаше и следа — залата бе достатъчно голяма да побере няколко хиляди души.

— Това ли е палубата на главния двигател? — попита той един техник.

— А ти какво си мислиш, че е? — отвърна троснато мъжът. Василий сви раздразнено рамене и продължи нататък — и нататък…

— Ей, какво правиш тук? — Някой го улови за лакътя. — Внимавай бе, човек!

Василий едва сега забеляза промяната. Подът бе изчезнал, таванът бе съвсем близо и той пропадаше към далечната стена…

— Помощ! — извика уплашено.

— Дръж се здраво. — Ръката се премести от лакътя към рамото му и го дръпна силно. Някакъв тежък сандък с инструменти се появи в полезрението му и той се хвана за него.

— Благодаря. Това ли е инженерният отсек? Търся главния инженер. — Беше му малко трудно да говори с толкова разтуптяно сърце.

— Значи си го намерил. — Василий погледна спасителя си. — Какво искаш?

— Ами… — Василий спря. — Съжалявам. Можем ли да разговаряме насаме?

Инженерът — на табелката му пишеше „Крупкин“ — се намръщи.

— Може, но в момента съм доста зает. След половин час излитаме. Толкова ли е важно?

— Да, По-скоро за мен, отколкото за вас, но така може да не се наложи да се срещаме повторно.

— Хъм. Да видим тогава. — Инженерът се огледа. — Виждаш ли ей онзи кабинет? Чакай ме там след десет минути. — Той се обърна рязко, оттласна се от платформата и се отдалечи сред хаоса от движещи се във всички посоки тела и роботи.

— Божичко! — Василий се огледа изплашено. Бяха го изоставили на тясна платформа в почти лишено от гравитация грамадно помещение и той вече усещаше как закуската му се опитва да изскочи навън оттам, откъдето я бе напъхал.

Твърдо решен да не се излага, той започна да се спуска, сантиметър по сантиметър, към пода. В стената недалеч от него имаше ръкохватки и когато ги доближи, видя, че са направени така, че да могат лесно да се свалят. Ако за миг си представеше, че подът всъщност е стена, в такъв случай вратата на кабинета бе само на десетина метра над него и до нея водеше точно такава стълбичка от ръкохватки.

Пое си дъх, пропълзя от другата страна на сандъка с инструменти, прицели се във вратата и се отблъсна. Резултатът бе удовлетворителен — полетя право нагоре, към кабинета. Стената обаче се приближаваше твърде бързо. Василий разпери ръце и успя да се улови за миг за един прелитащ покрай него робот. Беше достатъчно, за да намали малко скоростта. Вратата бе широко отворена. Той прелетя през нея, извъртя се във въздуха и се удари с гръб в пода. Помещението беше малко, но вътре имаше бюро, терминал и няколко стола. Пред компютъра седеше техник.

— Ей — подвикна му Василий, докато се надигаше. — Изчезвай, ако обичаш.

— Слушам, сър. — Техникът побърза да затвори капака на стъклената кутия, в която бе включен терминалът, и излезе в безтегловната зона. Все още потресен от преживяното, Василий седна на един стол и зачака да се появи главен инженер Крупкин. Наближаваше 11:00, а какво бе постигнал днес? Нищо, освен да научи, че мотото във флотата е „Бързай и чакай“. Прокураторът нямаше да е никак доволен.

 

 

Междувременно на мостика на линейния кръстосвач „Лорд Ванек“ продължаваше подготовката за стартирането на главния двигател.

Като флагман на експедицията, „Лорд Ванек“ бе разположен в сърцето на Първа ескадра, в компанията на три от най-ранните крайцери от клас „Славен“ и два по-малки крайцера от клас „Победа“ — „Камчатка“ и „Реджина“ (и двата ужасно стари ръждясали ветерани, видели и по-добри дни). Втора ескадра на свой ред се състоеше от смесени сили от леки миноносци, разрушители и ракетни крайцери и щеше да стартира шест часа след Първа. На опашката трябваше да е снабдителната композиция от седем бавноподвижни товарни кораба и лайнера „Мечтата на Сикорски“ (преустроен в кораб-болница), която щеше да потегли след още осем часа.

На междузвезден език „Лорд Ванек“ би могъл да се характеризира като максимално опростена машина за убиване: деветдесет хиляди тона метал и хиляда души екипаж, затворени в херметическа сфера, в чийто център се спотайваше черна дупка с размери на електрон и маса на планинска верига. Черната дупка — ядрото на двигателя — се въртеше около оста си толкова бързо, че нейният хоризонт на събитията бе проницаем: двигателят го използваше, за да дърпа кораба, като черпеше енергия от сингуларността по няколко различни начина. При нерелативистични скорости „Лорд Ванек“ маневрираше, като прехвърляше маса в ядрото, където сложни взаимодействия в квантовите тунели — истинска игра на надлъгване с ергосферата — я превръщаха в ускорение. При по-високи скорости енергията, която се изпомпваше в ядрото, можеше да се използва за генерирането на скоково поле, с чиято помощ да се „прокопае“ квантов тунел между кораба и някаква точка на определено — огромно — разстояние от него.

Ядрото имаше още няколко други приложения — то беше евтин източник на електрическа енергия и радиоизотопи и при внимателно боравене с междузвездния двигател беше възможно да се използва за създаването на гравитационно поле от изкривено пространство. Като последно средство, то можеше да бъде изхвърлено в космоса и превърнато в могъщо оръжие. Но ако имаше един термин, който никак не му прилягаше, той бе „маневреност“. Осем милиона тона ускорена маса едва ли можеха да направят остър завой.

Щом стъпи на мостика, капитан трети ранг Крупкин отдаде чест.

— Сър, главният инженер с доклад за състоянието на двигателя!

— Влизай. — Капитан Мирски му кимна от командното кресло. — Какви вести ми носиш?

Крупкин си позволи да се отпусне.

— Сър, всички системи функционират нормално. Готови сме за старт веднага щом наредите. Разполагам с доклади от… — той изреди всички помощни звена и добави: — Бих искал да спра вниманието ви върху модернизираната система за управление на двигателя, която поръчахте. Никога не сме имали нещо подобно. Системата, изглежда, действа безупречно, програмата за проверка потвърди пълната й изправност, но не мога да кажа нищо повече, преди да съм отворил черните кутии.

Мирски кимна.

— Там всичко е наред. — Крупкин съжали, че не може да почувства същата увереност, която излъчваше капитанът. Черните кутии, докарани на борда само преди седмица и свързани със системата за управление на главния двигател, бяха за него постоянен източник на безпокойство. Макар да знаеше, че заповедта за тяхното доставяне и монтиране идва от най-високо ниво и се отнася за всички кораби във флота, той едва сдържаше гнева си всеки път, когато се налагаше да заговори за тях. Дявол го взел, негова задача бе поддръжката и правилното функциониране на главния двигател, кой ако не той би трябвало да знае как работят и каква роля изпълняват тези проклети неща! В тези кутии би могло да има какво ли не — от свръхмодерни (разбирай нелегални) високотехнологични устройства до джуджета-магьосници — а отговорността за работата им лежеше на неговите плещи.

В другия край на мостика стоеше мъж с черна брада.

— Позволете да докладвам, сър.

— Да? — каза Мирски.

— Приключих с прехвърлянето на навигационните елементи от системата за контрол на трафика. В момента ги въвеждат в автопилота. След десет минути ще разполагаме с достатъчен спин за отпътуване.

— Добре, лейтенант. А, капитан трети ранг, предайте най-сърдечните ми поздрави на адмирала и комодора и им съобщете, че сме готови за старт след десет минути. Лейтенант Хелсингус, продължавайте с плана за отпътуване. Прехвърлям ви управлението.

— Слушам, сър, поемам управлението. Заминаване след десет минути. — Хелсингус се наведе над говорителната тръба, а техниците около него се заеха с хладна решителност да местят разни медни ръчки и да изпращат импулси по нервната система на кораба, която го превръщаше в нещо, наподобяващо истински жив организъм. (Въпреки че наноелектрониката бе почти незаменима в командната зала, адмиралтейството на Новата република упорито отстояваше мнението си, че на мостика на кораб, чийто екипаж се състои от храбри войни на империята, няма място за подобни модернистични глезотии.)

— Е, капитан трети ранг — каза Мирски на инженера. — Как се чувствате, след като най-сетне дойде време да се размърдаме?

Крупкин сви рамене.

— Ще се успокоя едва когато излезем в открития космос. Носят се слухове, че…

За един кратък миг лицето на капитана помръкна.

— Да, наистина. Точно по тази причина още преди заминаване ще бъде обявена пълна бойна готовност и ще остане в сила, докато първият скок не приключи успешно. Никога не знаеш какво може да те очаква от другата страна.

— Мъдра предпазна мярка, сър. Ще разрешите ли да се върна на поста си?

— Тръгвай. С Бога напред, капитан трети ранг.

Крупкин отдаде чест и тръгна към инженерния контролен център толкова бързо, колкото позволяваха късите му крака. Чакаше ги страшно много работа — въпреки помощта на чуждестранния инженер Мартин. Каквото и да имаше в онези мистериозни черни кутии, трябваше на всяка цена да си остане вътре.

 

 

Пълзящи и гърчещи се в новосъздадената си колония, Критиците се готвеха за излюпването на унищожителна рецензия. Сравнително млад и енергичен вид, потомци на постсингуларното процъфтяване, развихрило се след края на Разселването преди три хиляди години, те носеха в люспестите си студенокръвни тела съвсем оскъдни остатъци от човешкия генотип. Въпреки земния си произход само мозъците им в известна степен наподобяваха тези на далечните им предци — защото не всички изгнаници от Земята бяха човекоподобни.

Като пасажери, Критиците нямаха директен достъп до Фестивалното съзвездие от ретранслаторни спътници, нито до огромната мрежа от визуални и звукови сензори, разхвърляни по повърхността на планетата. (Повечето от тези сензори се разнасяха на крилете на насекомоподобни роботи, задръстили цялата биосфера, тъй като на всеки телефон, спуснат от орбита, съответстваха по милион такива роботи.) Лишени от тази възможност, Критиците бяха принудени да изработят свои собствени прибори — допотопна мрежа от „всевиждащи очи“ на ниска орбита, крилати шпиониращи автомати и не особено надеждни бръмбари, кацнали на рамките на прозорците или върху комините на по-високите здания.

С присъщата им смесица от изумление и черноглед цинизъм Критиците наблюдаваха как войниците от Първи и Четвърти батальон разстрелват офицерите си и дезертират масово под черните знамена на ръководения от Боря Рубенщайн Национален екстропиански^[1] революционен фронт. (Мнозина от войниците изгориха униформите си и захвърлиха оръжията, други приеха новите знаци и заедно с тях получиха причудливи сребърни оръжия, изработени в копиращата фабрика на комитета.) Критиците продължаваха да следят развоя на събитията, докато безброй селяни настояваха ненаситно да получат от Фестивала още свине, овце и кози и в един случай дори снасяща златни яйца кокошка, а жените им молеха за всеизцеряващи лекарства, домакинска посуда и платове. В замъците ехтяха изстрели — прислугата избиваше животните на аристократите, за да се прехранва. Дъжд от златни рубли, поръчан от неизвестен икономически саботьор, се изсипа върху улиците на Нови Петроград, но никой не му обърна внимание: по това време икономическият срив, породен от Фестивала, почти бе приключил.

— Колко са жалки, наистина — отбеляза Тази, която наблюдава Първа и чукна с бивните си по соматичната банка, върху която се нижеха сцените от повърхността — тъкмо в момента неколцина все още верни на режима гренадири влачеха към вратите на замъка някакъв ужасен обущар, следвани от молещото за пощада семейство. — Неовладени инстинкти, неспособност да възприемат реалността, напълно лишени от чувство за перспектива.

— Дъвчеш ли корени, ще се заровиш надълбоко — проскърца наскърбено Страж Пети, като демонстрира своето обичайно ниво на проницателност (тъй като интелигентността не бе на особена почит сред обитаващите тунелите воини). — Вкус на кръв и кал.

— За войниците всичко има вкус на кръв и кал — изсумтя Тази, която наблюдава Първа. — Яж грудки, братко, докато твоите сестри обсъждат въпроси отвъд твоята компетентност. — Тя се претърколи на една страна, като побутна неволно Сестра на Уловка Седма, която в отговор я захапа нежно за хълбока. — Какво виждаш, сестрице-съкотилничке?

— Очаква ги време на нарастващи промени — отвърна Сестра Седма, която обичаше да прави подобни мрачни обобщения, вероятно с наивната надежда, че ще й спечелят репутацията на ясновидка (още един плюс, когато реши да постави кандидатурата си за кралица). — Може да са дезорганизирани пълзачи по повърхността и ядачи на стебла, но има известно величие в борбата им, определена доза прямота, която рядко се наблюдава при примитивните създания. И наистина са примитивни, след като вътрешният им монолог е белязан от пълната липса на последователност. Гърча се от изненада защо въобще Фестивалът прахосва вниманието си с тях.

— Не си права. Те са антитеза на Фестивала — не го ли чувстваш с мустачките си? — Сестра Седма премигна в червено на Тази, която наблюдава, и се протегна към контролното дърво на соматичната банка.

— Това тук сигурно е жилищно гнездо. — Картината — следваше арестувания обущар зад стените на замъка — показваше затворено помещение. — Фенотипното разнообразие води най-често до тясно специализиране, така характерно за човешката цивилизация. При тази тук обаче базовата структура целѝ възпрепятстване на разпространението на информация.

— Разпространение на информация? Възпрепятстване? Животът е информация!

Сестра Седма се изпърдя самодоволно.

— Следя внимателно Фестивала. Нито един от тези туземци не е поискал информация! Предмети — да. Храна — също. Машини, включително възпроизвеждащи. Но философия? Изкуство? Математика? Онтология? Нищо чудно да наблюдаваме цивилизация на зомбита.

Зомбитата бяха феномен, който отдавна привличаше Сестра Седма. Според една древна хипотеза още от времето на оригиналната предсингуларна ур-цивилизация „зомби“ бе лишено от собствено съзнание същество, което притежава поведението на съзнателен, индивид: смее се, плаче, говори, храни се и по всичко останало прилича на нормално същество, но зад привидната завеса няма никой, никакъв възприеман модел на вселената, в която живее.

Някои философи обаче смятаха, че зомбитата не биха могли да съществуват и че представата за тях се базира на напълно съзнателни индивиди, които обаче по някаква причина са прикривали вътрешния си мир. Сестра Седма не бе склонна да се съгласи с тях. Човешките същества — тези сбръчкани ендотермични антропоиди с техните абсурдно малки резци и анархични социални порядки — не й се струваха особено реални. Ето защо тя търсеше доказателства, че те въобще не са хора.

Тази, която наблюдава, бе на мнение, че нейната съкотилничка отново е дъвкала корени на щастието, но за разлика от Сестра Седма, тя не беше прагматичен критик: беше наблюдател.

— Струва ми се, че наистина ще е добре да се разберем по този въпрос за зомбитата веднъж и завинаги, преди да преминем към следващите проблеми.

— И как предлагаш да го направим? — попита Тази, която наблюдава. — Въпросът отново е чисто субективен. Казвам ти, единственият сигурен аналитичен метод е предварителното становище. Ако нещо твърди, че е съзнателно, приеми думите му за чиста монета и се отнасяй с него така, сякаш има съзнателни намерения.

— Ах, но аз мога лесно да програмирам морската котка да чурулика: „Мисля, следователно съществувам!“ Не, сестрице, трябва да копаем тунела близо до повърхността, за да намерим корените на разумното. Необходима е проверка, изпит, на който зомбито ще падне в капана, а човекът ще премине, макар и със затруднение.

— Имаш ли идея за подобен изпит?

Сестра Седма размаха дългите си мустачки във въздуха.

— Да, мисля, че ще мога да го конструирам. Една от най-важните характеристики на съзнателното същество е, че е в състояние да формира становище, или, в повечето случаи, да имитира становището на други същества, за да може да предвижда тяхното поведение. Когато подобен модел бъде приложен към останалите, съществото се сдобива със способността да реагира на техните намерения, преди те да станат явни, а когато бъде приложен към самото същество, то придобива чувство за собствена личност, тъй като се нуждае от разбиране на своите мотиви и на способността да ги променя. Досега не съм се натъквала на доказателства, че мотивите им търпят промени, нито на нещо друго освен повърхностните двигателни рефлекси. Ще ми се да ги подложа на изпитание, като ги поставя в ситуация, където тяхното вътрешно аз ще влезе в противоречие със собственото им поведение. Ако съумеят да адаптират своето „аз“ към новите обстоятелства, ще знаем, че си имаме работа със събратя по разум. Което ще предизвика фундаментални промени в нашата рецензия.

— Прилича ми на нещо трудно и опасно, сестрице. Трябва да го обмисля, преди да го предам на Нашата майка.

Седма нададе бълбукащ смях и се прегъна през издутото си коремче.

— О, сестрице! А ти какво мислеше, че възнамерявам да направя?

— Не зная. Не че не си постъпвала така и преди… — Тази, която наблюдава млъкна, зърнала триумфалните пламъчета в очите на сестра си.

— Не предлагам нищо повече, отколкото да критикуваме шепа от тях малко по-сурово, отколкото останалите — заяви Сестра Седма. — Когато приключа, тези, които оцелеят, ще знаят, че са били критикувани. Такива са моите методи…

 

 

Цели два часа бяха необходими на капитан трети ранг Крупкин, преди да се върне при Василий Мюлер — и това не беше нарочно. Веднага след като бе включен главният двигател и корабът започна да се отдалечава плавно от космоелеватора Кламовка, на пейджъра му се изписа:

ВСИЧКИ ОФИЦЕРИ НЕЗАБАВНО

В ИНСТРУКТАЖЕН КАБИНЕТ Д

— Триста дяволи! — измърмори той. След това подхвърли на Павел Грубор: — Старецът ме вика незабавно. Ще поемеш ли работата тук — искам да наглеждаш дежурния техник, който следи настройките на компенсатора. Съобщи ми, когато приключи с инсталацията. — И тръгна към изхода, без да чака отговор.

Михаил Крупкин обичаше работата си и нито очакваше, нито жадуваше за повишение — беше на този пост от петнайсет години и се надяваше да доживее времето, когато ще се пенсионира и ще продължи на служба в някой търговски кораб. Но съобщения като това, което бе получил, напълно го изваждаха от равновесие. Те означаваха, че началството ще му задава въпроси за надеждността на системата за управление, а как би могъл да отговаря, след като не знаеше какво има в черните кутии! Засега „Лорд Ванек“ се подчиняваше на командите, но би ли могъл да се закълне, че ще е така и за в бъдеще?

Адмиралтейството бе прахосало няколко милиона крони за модернизиране на двигателите. При това бяха особено настоятелни да се въведе допълнителен софтуерен контрол върху тях. Черни кутии, прикачени към двигателя, който на свой ред бе свързан чрез нова широкообхватна връзка с тактическата мрежа — всичко това намирисваше.

С тези и други подобни мрачни мисли той се качи на експресния асансьор към заседателната зала на офицерския отсек. Вратата на кабинета на палуба „Д“ бе отворена — очакваха го. Повечето от останалите старши офицери вече бяха дошли. Иля Муромец, заместник-командир на кораба, лейтенант Хелсингус от оръдеен контрол, групата от тактическо планиране, Вулпис от Релативистичния… Крупкин сигурно бе последен, ако се изключеше капитанът, който идваше най-отдалече.

— Иля. Какво става?

Иля го погледна.

— Капитанът идва с адмирала. Изглежда, ще направи важно изявление. Не зная какво, но не е „нещо особено“.

Крупкин въздъхна. Не е „нещо особено“ означаваше, че няма да е свързано с управлението на кораба. Днес поне нямаше да пекат никого на бавен огън. Капитан Мирски не беше педант според стандартите на флота на Новата република, но можеше да е безмилостен към всеки, за когото смята, че не си върши работата.

Внезапно в атмосферата в стаята настъпи промяна. Всички извърнаха погледи към входа: разговорите замряха, офицерите застанаха мирно. Капитан Мирски спря и огледа присъстващите един по един. Изглежда, това, което видя, го задоволяваше, защото, когато заговори, първите му думи бяха: „Моля, седнете, господа“. После седна на масата и сложи пред себе си дебела папка.

— Сега е 11:30. Вратата на кабинета е заключена и ще остане така до 12:00. Упълномощен съм да ви съобщя, че всички ние сме приведени на военновременно разпореждане. Не е моя работа да обсъждам политическата страна на подобно решение, но бях информиран от щаба на адмирал Курц, че не съществува друго решение за кризата освен войната, в съответствие с което ни е заповядано да изпълняваме всички директиви, като главна част от Първа тактическа оперативна група, и да преминем към план „Омега — Зелен хоризонт“. Има ли въпроси по общата част, преди да премина към подробностите?

Лейтенант Марек вдигна ръка.

— Сър, известно ли ни е нещо за агресора? Струва ми се, че Отделът по цензурата досега си вършеше работата достатъчно стриктно.

Бузата на капитан Мирски потръпна.

— Добър въпрос. — Крупкин погледна лейтенанта — млад и напорист офицер от Отдела по тактическо планиране, бяха го взели на борда само преди половин година. — Добрият въпрос заслужава добър отговор. За съжаление не мога да ви дам такъв, тъй като никой не си е направил труда да ме информира. Как, според вас, ще се справят нашите въоръжени сили, ако и най-лошите ни предчувствия се сбъднат?

Лейтенант Марек преглътна с усилие. Не беше прекарал достатъчно време на борда, за да опознае сократовския маниер на капитана да проверява по всеки повод знанията и подготовката на подчинените си — навик от времето, когато Мирски бе работил като преподавател във Флотската щабна академия.

— Срещу кого, сър? Ако става въпрос да се справим с местните бунтовници, няма да представлява никакъв проблем. Но Рошардов свят разполагаше с известен контингент, състоящ се от един разрушител, плюс отбранителни съоръжения, и би трябвало да се справи и без нас. Няма да ни пращат, ако това не беше достатъчно за овладяване на положението. Вероятно там има активно действащ противник, който вече е унищожил местните сили.

— Точна преценка. — Капитан Мирски се засмя сухо. — Максимални изводи от минимални факти. За съжаление и аз зная колкото вас, но едно е сигурно: по всичко изглежда, че разрушителят „Сахалин“ е бил изяден. Не зная дали това е метафора, или дословна истина, но изглежда, никой няма представа какъв е този Фестивал, на какво е способен и дали разрушителят поне му е създал известни стомашни неудобства. Да не забравяме обаче, че сме се клели във вярност пред императора и републиката — каквото и да решат да направят, ние сме тяхната дясна ръка. Ако изберат да ударят врага, значи ще го ударим с всички сили. А дотогава нека предвиждаме най-лошото. Като например, че врагът разполага с всепроизвеждащи машини.

Марек го погледна изненадано.

— Това е нож с две остриета, сър. От една страна, ще разполагат със средство, позволяващо им да произвеждат оръжия бързо и в големи количества, без дори да си изцапат ръцете. Но от друга, ако са отвикнали да работят, няма ли да се превърнат в лишени от боен дух дегенерати? Способността да произвеждаш не означава, че победата ще е на твоя страна, особено ако хората, разполагащи с такива машини, се уповават на роботите, за да поддържат жизненото им равнище. Как в такъв случай биха могли да съхранят военни традиции и висок боен дух?

— Това предстои да се изясни — отвърна критично капитанът. — Но, както вече казах, нека засега предполагаме най-лошото. А то е, че противникът има всепроизвеждащи машини, че не е в упадък, нито се страхува.

Марек поклати невярващо глава.

— Въпрос ли имате? — попита Мирски.

— Ами… Мислех си, че… — Марек изглеждаше обезпокоен. — Дали наистина е възможно?

— Всичко е възможно — отвърна капитанът и се навъси. — Когато се подготвяш за най-лошото, изненадите са по-малко. — Изгледа строго наивния лейтенант. — Следващият.

Крупкин, който, като инженер, имаше свои възгледи по въпроса за забраната на модерните технологии, кимна едва забележимо. Въпреки че Мирски никога нямаше да го признае открито, той знаеше какво си мисли капитанът — това, че животът ти се поддържа от роботи и всемогъщи машини, съвсем не означава липса на военни традиции. Напротив, би им осигурило повече време да се съсредоточат върху важните неща. Междувременно капитанът продължаваше да извиква на доклад офицерите един по един.

— Инженерен отдел. Капитан трети ранг Крупкин?

Крупкин се надигна.

— Наетият чуждестранен инженер все още монтира усъвършенстваните модули на гравитационните компенсатори. Очаквам по-късно тази сутрин да получа доклад от него за хода на работата. Предполагам, че ще са необходими три смени до приключване на модернизацията и още една — за изпитанието на новата система. Нямам никакви оплаквания по отношение на работата му — справя се чудесно и е истински виртуоз. Разполагаме и с резервна система за управление, която е напълно функционираща. Вече сме набрали максимална скорост, но ще можем да се възползваме от модернизираната система след минимум четири, до пет дни.

— Ясно. — Капитанът си отбеляза нещо в бележника, после вдигна глава и прониза Крупкин с ясния си поглед — друг, по-неопитен на негово място щеше да се сгърчи в креслото. — Възможно ли е да се ускори модернизацията? След два дни ще пресечем чуждо пространство-време и трябва да очакваме присъствието на вражески миноносци и бойни кораби на нашия курс.

— Хъм… вероятно, сър. За съжаление, нашите инженери не са запознати добре с процеса на модернизиране. Спрингфийлд е единственият специалист в тази област и засега работи с пълна пара. Предполагам, че бихме могли да ускорим работата, но с риск да бъдат допуснати грешки, поради умора и недоглеждане. Ако ми позволите, ще използвам едно сравнение. Това е като хирург, който извършва важна операция. Още едни ръце само ще му се пречкат, а продължителното натоварване ще влоши качеството на работата му. Струва ми се, че ще успеем да скъсим процеса с ден-два, но не повече.

— Разбирам. — Капитан Мирски изгледа многозначително Муромец. — Но въпреки това сме в състояние да маневрираме и да се бием и новата система с черните кутии вече е интегрирана. — Той кимна. — Хелсингус, какво става в Тактическо планиране?

— Поведохме няколко учения, базирани върху стандартен профил за поведение на агресора, който ни беше сведен от Адмиралтейството. Ако не ни сполетят изненади в стратегическото поведение на противника, готови сме да се справим с тях, които и да са те.

— Добре. — Мирски помисли за миг. — Трябва да ви съобщя, че днес следобед ще имам среща с комодор Бауер и телеконференция с останалите капитани. Вече ви съобщих, че действаме по военновременни правила. Всички трябва да сте готови за встъпване в бой в най-близко бъдеще. Междувременно очаквам от вас ежедневни доклади за състоянието на двигателя и огневата ни готовност. А също и от всички останали служби. Разполагаме с минимално време, за да достигнем деветдесет и девет процентова готовност. Утре ще получим допълнително снабдяване с гориво и амуниции от „Аврора“, предполагам, че още след първия скок ще се наложи да преминем към активни бойни действия. Това означава, че разполагате само с трийсет и шест часа да се подготвите за действие. Има ли други въпроси, господа?

Хелсингус вдигна ръка.

— Да?

— Сър. Миноносци? Къде отиваме, че е възможно да се натъкнем на мини?

Мирски кимна.

— Добър въпрос, капитане. Първият ни скок ще е къс — до Вълчо хранилище. Зная, че това не е на директния маршрут към Рошардов свят, но така избягваме опасността врагът да ни очаква в околностите. Това, което не знаем, е какво знаят те за нас. Надявам се да получим допълнителна информация днес следобед. — Той се изправи. — Трябва да сме готови, ако решат да ни нападнат неочаквано. Бог е на наша страна, всички признаци сочат, че този фестивал е някакво езическо израждане, и от нас се иска само да следваме повелята на сърцата си и да стискаме здраво оръжията. Други въпроси? — Той огледа помещението. Никой не вдигна ръка. — Добре. Тръгвам си. Ще поддържам постоянна връзка с комодора. Свободни сте.

Капитанът напусна смълчаната зала. Но веднага щом излезе, вътре настъпи суматоха.

 

 

Мартин беше в отвратително настроение — Крупкин му бе съобщил новината преди няколко часа.

— Съжалявам, но нещата стоят така — приключи той. — Двойни смени. Военновременно разписание. Особено за вас — не ви се позволява почивка, докато не приключите с монтажа, заповед на капитана. След като свършите, можете да спите колкото си искате, но системата ни е необходима, преди да влезем в бой.

— Ще ми отнеме минимум шестнайсет часа — отвърна Мартин: едва сдържаше гнева си. — Приставките ще бъдат инсталирани до края на тази смяна, но не мога да пусна системата, преди да съм провел пълни тестове. Регресивните тестове са напълно автоматизирани и отнемат двайсет хиляди секунди. След това идват тестовете за маневреност, които обикновено продължават цяла седмица, ако е бил модернизиран и корпусът. Накрая идва тестът за пригодност на двигателя, който е с продължителност три месеца, особено когато става въпрос за нови и неизпитани системи, каквато всъщност бе поръчана от вашето Адмиралтейство. Какви са шансовете да ни осигурят спокойствие за толкова продължителен период?

— Никакви. — Крупкин сви рамене. — Още утре ще започнем с маневрите. Ще можете ли да превключите днес на фаза бяла кутия?

— О, по дяволите! — Мартин си смъкна очилата и ръкавиците. — Потърсете ме малко по-късно. Сега съм зает. Ще си получите проклетите приставки. Само ме оставете на мира. — И пак се гмурна в оптичния интерфейс, като игнорира капитана — който го прие изненадващо меко.

Толкова по-добре. Мартин едва сдържаше гнева си, но под лесно възпламенимата повърхност го измъчваха тревожни мисли. Историята с Рейчъл го бе изкарала извън релси, непрестанно беше напрегнат, и не само заради опасното положение. Появата й в живота му го бе заварила неподготвен, възможните последствия бяха колкото непредсказуеми, толкова и катастрофални.

Работи, без да спира, през останалата част от деня — проверяваше педантично всички нови връзки между съществуващата система за управление на двигателя и корабната невронна мрежа. Успя да отстрани няколко проблема в работните характеристики на датчиците за обратен контрол, да настрои прецизно компенсаторите и да монтира върху вътрешния енергиен кръг няколко допълнителни приставки, които мониторираха черната дупка, но не повлияваха функцията на балансиращата примка. Освен това инсталира още една допълнителна специална верига — по настояване на Херман.

Работи до вечерната смяна, след това пусна регресивния тест — всъщност цяла серия от рутинни самоконтролни тестове, които щяха да проверят и докладват за всички аспекти на модернизирането на двигателя. Инсталирането и проверката на модула беше лесната част — утре трябваше да провери взаимодействието му с ядрото, изключително отговорна и тежка задача. Малко преди полунощ се протегна, прозя се, смъкна ръкавиците и датчиците за обратна връзка и се изправи.

— Ааах. — Протегна се пак. Чувстваше се замаян, изморен и леко болнав. Премигна — всичко му изглеждаше плоско и едноцветно след часовете, прекарани сред фалшивите цветове на триизмерния контрол, а и го боляха китките. И защо, по дяволите, дори в тази епоха корабите трябваше да вонят на зелева туршия, застояла пот и канали? Тръгна към вратата — олюляваше се. Един от техниците го погледна въпросително.

— Трябва да подремна — обясни Мартин.

— Моля почакайте тук, сър.

Мартин зачака. След няколко минути се появи заместникът на Крупкин, пълзеше като гигантска муха по ръкохватките в стената.

— Вашата каюта? Веднага, сър. На палуба „Д“, каюта 24. Закуската е в 07:00. Паулус, отведи господина в стаята му.

— Оттук, сър. — Техникът го поведе по един зелен коридор с люкове от двете страни. — Ето я и вашата каюта. — Той спря пред един люк.

Мартин опря око в ирисовия индикатор, премигна и люкът се отвори.

Беше като помещение в кабинен хотел или купе на трансконтинентален влак — с две койки. Долната се прибираше към стената, когато не се употребяваше. Всичко беше чисто до стерилност, чаршафите бяха колосани, на долната койка бе сгънато одеяло. Миришеше на смазочно масло, сапун и безсънни нощи. Някой бе сложил на долната койка чист комбинезон без знаци и надписи. Мартин го огледа недоверчиво и реши да задържи цивилните си дрехи, докато не се изцапат съвсем. Имаше нещо символично в това да облече униформата на Новата република — намирисваше му на предателство.

Намали светлината, смъкна си обувките и чорапите и се излегна на долната койка. Беше изморен и ядосан, виеше му се свят, но поне не се бе случило най-лошото — никой не го бе потупал по рамото, за да го отведе в неизвестна посока. Никой, изглежда, не знаеше за кого всъщност работи. Ала в работа като тази човек никога не можеше да е напълно сигурен. Всичко бе странно и необяснимо, най-вече молбата на Херман да се съгласи с предложението на Рейчъл.

Вратата се отвори и затвори.

— Мартин — прошепна глас до възглавницата му. — Говори тихо. Как върви работата?

Той подскочи и едва не си удари главата в горната койка.

— Какво правиш тук?

— Аз ли? Същото, каквото и ти. Боря се с умората, питам се какво търся в тази лудница.

— Не те очаквах — въздъхна поуспокоено Мартин.

— Тук съм по работа, като дипломатически представител към щаба на адмирала. Виж, не мога да остана задълго. Няма да е добре, ако ме открият в твоята стая. Ако не друго, току-виж те сметнали за шпионин и тогава…

— Но аз съм шпионин — избъбри той. — Нали искаше…

— Зная какво съм искала. Но първо работата. Докъде стигна с модернизирането на двигателите?

Различи в мрака очертанията на лицето й. Късата коса и сенките я правеха различна, придаваха й суров вид. Но имаше нещо в изражението й, нещо, което намекваше за вътрешна неувереност. „Първо работата“ — така бе казала.

— Модернизирането ще отнеме още известно време — каза той. — Почти сме готови за началото на серия от тестове утре сутринта. Но избързването носи съответните рискове. Сигурна ли си, че е безопасно да си тук? Как ме намери?

— Не беше трудно. Охранителната и животоподдържащата система са на МиГ. В момента за нея ти си съвсем сам в каютата. Реших, че ще е по-безопасно да те навестя лично, отколкото да се свързваме от разстояние.

Мартин приседна и й направи място на койката. Едва сега забеляза, че е с униформа — не беше униформата на Новата република.

— През цялото пътуване ли ще останеш?

Тя се изкиска.

— Тъкмо ще се опознаем по-добре. Успокой се. Ако ти се наложи да разговаряш с местния дипломатически представител, да знаеш, че това съм аз. Те също имат нужда от мен, или от някой като мен. Кой ще им уговаря прекратяването на огъня?

— Аха. — Мартин потъна в замислено мълчание. Почти болезнено усещаше близостта й. — Поемаш голям риск — рече накрая. — Едва ли ще ти благодарят…

— Тихо. — Тя се наведе към него. Той долови дъха и на бузата си. — Мартин, приставките, които инсталираш, са част от нелегална оръжейна система. Сигурна съм в това. Не зная точно какво в тях е незаконно, но предполагам, че става въпрос за нарушаване на причинно-следствения принцип. Ако скоро започнат маневри, ще имам възможност да проверя за какво са предназначени. Затова трябва да съм тук. И по същата причина ми е необходима помощта ти. При други обстоятелства не бих те товарила с това, но наистина ми трябва помощ — активна помощ, за да разбера какво става. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, ама съвсем малко — отвърна изнервено Мартин, усещаше, че пулсът му се учестява. Измъчваше го вина, че крие от нея цялата истина, Рейчъл беше последният човек, който би изложил на риск неговата мисия — и той я харесваше, изпитваше желание да сподели тревогите си с нея. Но предпазливостта и опитът повеляваха да си държи устата затворена. — Тук съм по служба. — Просто не можеше да й каже за Херман. Не знаеше как ще реагира, а и последствията можеха да са катастрофални. Риск, който не смееше да поеме.

— Искам да разбереш едно — заговори тя тихо. — На карта е заложен животът на много хора. Не само моят или твоят, или на целия кораб — става въпрос за всичко живо в радиус от трийсет светлинни години. А това са наистина много хора.

— Но защо смяташ, че нещо може да привлече на сцената Е? — попита той. Беше ужасно уморен и лесно можеше да се издаде, че знае повече. А не искаше да я излъже. „Най-добре да я оставя да говори“. Ако тя мълчеше, току-виж той се изпуснал. А това щеше да е голяма грешка.

Тя го докосна по ръката.

— Есхатонът ще се заинтересува по една съвсем проста причина — той е абсолютен враг на всякакви нарушения в причинността. Моля те, не се преструвай на наивен. Четох биографията ти. Зная къде си бил и какво си правил. Не си глупак и имаш ясна представа какви може да са последствията от попадането на напълно контролиран изкривяващ пространството двигател в ръцете на експерт. Според Специалната теория на относителността да се движиш със скорост, надхвърляща скоростта на светлината, е равносилно на пътуване във времето — поне от гледна точка на хипотетични наблюдатели в различни реферативни рамки. Те виждат светлината от твоето пристигане, която е по-близо до тях, много преди да видят светлината от отпътуването ти, която е пределно далече. Но тъй като ти се движиш по-бързо от светлината, събитията губят последователността си. Права ли съм? Същото е и с причинно-следствената връзка при квантовия комуникатор. Това обаче изобщо не означава, че се извършва реално пътуване във времето или че ще създадеш парадокс — да си способен да наблюдаваш развитието на събитията отстрани и да се намесваш в гледната точка на наблюдаващия винаги се е смятало за предимство от стратезите, Есхатонът не се интересува от такива тривиални неща като пътешествията във времето, но удря здраво по истинските намеси — като затворени в примка времеви пътища, които биха могли да изложат на риск неговото минало съществувание. Е не позволява да му играят по диагонал с офицера — назад във времето, а после напред, така че да могат да бърникат в епохата на неговото възникване. Някой се опитва да създаде мигновено средство за връзка? Няма проблем. Но продължава, като създава логически портал, който предава изходните си данни в собственото си минало, където пък те се прехвърлят към входния портал? Това е основата на противопричинностната логика и осигурява първото средство за изграждането на трансцендентен изкуствен интелект, Пуф, планетата е бомбардирана от орбита с гризачи-канибали или нахапана до смърт от астероиди-убийци — или кой знае какво. Както и да е, не ме интересува какво е намислила да направи Новата република на Фестивала. Искам да кажа, разбира се, че ме е грижа за съдбата на отделните хора в Новата република и може би жителите на Фестивала са много приятни, но не в това е въпросът. Вълнува ме единствено какво смятат да направят в светлинния конус на Земята. Ако то включва широкомащабно нарушаване на причинността, Е може да реши да почисти цялата „заразена“ зона. А ние знаем, че е заселил колонии на почти три хиляди светлинни години оттук — дори да предположим, че държи да има подръка човешки цивилизации, пак може да си позволи да помете няколкостотин планети. — Мартин си бе прехапал езика, за да сдържи желанието си да я поправи. Тя замълча. Той я изчака да продължи, но тя не проговаряше. Изглеждаше наистина потисната.

— Виждам, че си съвсем наясно с нещата. Казала ли си им за предположенията си? Или на някой друг?

— Ако го направя, колко още, според теб, ще ме търпят тук, преди да ме изхвърлят зад борда, с или без вакуум-скафандър? И без това ги тресе параноята: смятат, че на борда има шпионин, страхуват се от миноносци и саботьори по курса.

— Шпионин? — Той се надигна стреснато. — Те знаят, че на борда има…

— Тихо! Да, шпионин. Пратили са един глупак От Канцеларията по надзора да души. Тихо ти казах. Той е хлапе, стажант с жълто около устата. Гледай, когато си с него, да се държиш уверено. От гледна точка на ситуацията ти е позволено да разговаряш с мен, в края на краищата аз съм официален представител на твоята страна.

— Кога ще напуснем кораба? — попита напрегнато той.

— Вероятно след като пристигнем. — Тя стисна окуражаващо ръката му. — Върши си работата и гледай да не се набиваш на очи. Но каквото и да правиш, не изглеждай гузен и не признавай нищо. Повярвай ми, Мартин, казах ти го и преди — сега и двамата сме в една лодка.

Мартин се наведе към нея. Тя също беше напрегната, усещаше го.

— Това е безумие! Тази идиотска експедиция ще погуби и двама ни!

— Може би. — Тя отново стисна ръката му.

— Не ми се ще. Още не съм имал възможност да те опозная.

— Аз също. Това ли искаш? Наистина?

— Ами… — Той се облегна на стената. — Нямах много възможности да мисля по въпроса. Но от доста време се чувствам ужасно самотен. Още преди да се захвана с тази работа — повярвай ми. Имах нужда от… — Той затвори очи. — Дявол го взел! Така е — имах нужда да се отърва известно време от нея. За година или две, колкото да разбера кой съм в действителност. Нуждаех се от промяна… и почивка. Ако и ти си си мислела за същото, тогава ние…

— Мисля, че си страшно изморен. — Тя потрепери. — Но и аз съм изморена. Знаеш ли, Мартин, между нас има нещо общо. Новата република ни изсмуква. Натрупала съм почти две години неизползван отпуск. Когато се върнем у дома, ако искаш, ще заминем някъде…

— Страхотно — рече той. — Но точно в този момент… — И млъкна, и отмести поглед към вратата.

Настъпи смразяваща тишина.

— Няма да те изоставя — обеща му тя шепнешком. След това го прегърна за миг, пусна го и се изправи. — Прав си. Наистина не трябваше да съм тук. Имам си своя каюта и сигурно ме наблюдават.

Той взе кепето й от койката и го нагласи на главата й. После отвори вратата. Тя го изгледа за миг и той се поколеба дали да не я помоли да остане. Но тогава сигурно щеше да й разкрие всичко. След секунда тя вече бе отвън, в коридора на спящия кораб.

— По дяволите — изруга той тихо. — Твърде е късно вече…