В навечерието на бурята
— Мога ли да попитам в какво съм обвинен?
Слънчевата светлина, която се процеждаше някъде отгоре, озаряваше прашния въздух на стаята със сребристи вертикални колони — Мартин наблюдаваше причудливия танц на прашинките зад заоблената като куршум глава на чиновника. Единственият звук в стаята идваше от дращенето на писалката върху плътната официална хартия и равномерното потракване на пружинния механизъм всеки път, когато помощникът се навеждаше към аналитичната машина на бюрото. В помещението миришеше на смазочно масло и страх.
— Въобще обвинен ли съм в нещо? — упорстваше Мартин.
Без да му обръща внимание, чиновникът продължаваше да попълва бланката. След като приключи с работата си, младият помощник започна да изважда хартията от машината.
Мартин се надигна.
— Щом не ме обвинявате в нищо, не виждам причини да остана повече тук.
Този път чиновникът вдигна глава, погледна го и изсъска:
— Седнете!
Мартин седна.
Навън бе ясен и студен априлски следобед, камбанарията на „Свети Михаил“ току-що бе отброила четиринайсет удара и на Площада на Петте ъгъла скулптурата на херцогинята изиграваше обичайната си пантомима. Мартин бе обзет от непреодолима досада. Беше му ужасно трудно да свикне с монотонния ход на живота в Новата република, още повече, когато трябваше да се изправи срещу тукашната несъкрушима бюрократична машина. Беше пристигнал преди четири месеца — четири безвъзвратно изгубени месеци за работа, която можеше да се свърши само за десет дни. От известно време се питаше дали ще доживее да види отново Земята, или ще пукне тук от старост.
В интерес на истината, до такава степен му бе омръзнало да чака разрешението за работата си, че когато тази сутрин неочаквано го повикаха в учреждението зад желязната фасада на Василиска, изпита нещо като облекчение, възбуда от промяната на монотонния ритъм. Отначало дори не му хрумна да си зададе въпроса за какво може да е притрябвал на Канцеларията по надзора един инженер-предприемач от далечна планета, пристигнал тук с непоклатим договор от Адмиралтейството. Призовката му бе предадена върху поднос, носен от униформен куриер, а не късно през нощта след зловещо почукване. Този факт сам по себе си говореше за известна доза уважение към неговата персона и Мартин реши да продължи с ролята на изненадан и смутен, а също и малко ядосан чужденец.
След около минута чиновникът вдигна писалката и отново изгледа Мартин.
— Моля, кажете си името.
Мартин скръсти ръце.
— Че защо ще съм тук, ако вече не ви е известно?
— Моля, съобщете си името за протокола — повтори чиновникът с нисък боботещ глас, като машина. Говореше на тукашния търговски език — смесица от почти универсалния староанглийски и немски.
— Мартин Спрингфийлд.
Чиновникът си записа.
— А сега, моля, кажете вашата националност.
— Моята какво?
Мартин сигурно изглеждаше стъписан, защото чиновникът повдигна едната от посивелите си вежди.
— Моля, кажете вашата националност. На кое правителство сте поданик?
— Правителство? — Мартин се облещи. — Аз идвам от Земята. За правна и застрахователна помощ прибягвам до „Пинкертънс“, които са под закрилата на военновъздушни сили „Нов модел“. Що се отнася до моя работодател, аз съм служител на строително-инженерна корпорация, която е в търговски и договорни отношения с много различни организации, между които и вашето Адмиралтейство. По носталгични подбуди съм регистриран гражданин на Народна република Западен Йоркшир, макар че не съм ходил там от двайсет години. Но не бих казал, че съм поданик на нито една от изброените институции, и отговарям само пред моите договорни партньори — надявам се те да ми отвръщат със същото.
— Но сте от Земята? — попита чиновникът, вдигнал писалката във въздуха.
— Да.
— Аха. В такъв случай сте поданик на Обединените нации. — Той си отбеляза нещо. — Защо не искате да го признаете?
— Защото не е вярно — отвърна Мартин и си позволи в гласа му да се долови раздразнение. (Но съвсем леко, той си даваше сметка за властта, с която разполага чиновникът, и не искаше да го предизвиква.)
— Земята. Върховната политическа сила на тази планета е Организацията на Обединените нации. От това произтича, че сте неин поданик, така ли е?
— Ни най-малко — Мартин се наведе напред. — Доколкото ми е известно, на Земята съществуват поне петнайсет хиляди правителствени организации. От тях едва деветстотин разполагат с представителства в Женева и не повече от седемдесет поддържат постоянни места в Съвета за сигурност. ООН не разполага с власт над нито една неправителствена организация, нито над отделните граждани, това е чисто арбитражна организация. Аз съм суверенна личност и не съм поданик на нито едно правителство.
— Аха — повтори чиновникът, сложи внимателно писалката върху документа и втренчи поглед в Мартин. — Виждам, че не ме разбирате. Ще ви направя огромна услуга и ще се престоря, че не съм чул последното, което казахте. Василий?
— Да? — веднага отвърна младият помощник.
— Излез.
Помощникът — нищо повече от хлапе в униформа — напусна стаята със строева стъпка. Вратата се хлопна шумно зад гърба му.
— Ще го кажа веднъж и само веднъж. — Чиновникът направи пауза и Мартин едва сега осъзна, че привидната му безстрастност е маска на бушуващ зад нея гняв. — Пет пари не давам за тъпите идеи на някакви земни глезльовци относно тяхната суверенност. Пет пари не давам и за това, че недорасъл и невъзпитан младок като вас си позволява да се държи оскърбително с мен. Но докато сте на тази планета, ще спазвате правилата, към които се придържаме, и ще се постараете да се държите прилично! Ясно ли се изразих?
Мартин трепна. Чиновникът изчака да види дали ще заговори, но като не видя реакция, продължи с вледеняващ глас:
— Вие сте тук, в Новата република, по покана на правителството на Негово величество и при всяка ситуация ще се държите така, както подобава. А това означава да проявявате нужното уважение към Техни императорски величества, да спазвате законите, да плащате данъци на Имперската хазна и да не извършвате подривна дейност. Вие сте тук по работа, а не за да разпространявате вражеска пропаганда, нито да очерняте нашия начин на живот. Достатъчно ясно ли се изразявам?
— Не разбирам… — Мартин млъкна, опитваше се да подбере най-дипломатичната формулировка. — Позволете ми да се поправя. Искрено съжалявам, ако съм ви обидил с нещо, но ако в това се състои провинението ми, ще бъдете ли така добър да ми кажете поне в какво? За да мога да го избягвам в бъдеще. Ако не ми кажете какво не бива да правя, как бих могъл да избегна ново, случайно оскърбление?
— Значи не знаете? — попита чиновникът. Изправи се, заобиколи Мартин и закрачи напред-назад зад него. След това спря, пое си дъх и излая ядосано: — Преди две вечери, в бара на хотел „Великолепната корона“, са ви чули съвсем ясно да разказвате на някого — по-точно на някой си Вацлав Хашек — за политическата система на вашата родна планета. Пропаганда и всякакви глупости, но примамлива пропаганда, особено за определена част от нашия лумпенпролетариат. Освен това сте си позволили някои коментари, като например: „идеята за облагане на населението с данъци е чисто насилствен акт“, или „социален договор, приложен със сила, няма тежестта на договор“. А когато сте се развеселили след четвъртата бира, сте подхванали темата за социалната справедливост, но не в какъв и да е аспект, а изразявайки съмнение доколко тя е била спазена в съдопроизводството при някои случаи на престъпления спрямо Короната и Негово величество.
— Това е нелепо! Става въпрос за разговор на чаша бира!
— Ако бяхте поданик на нашата страна, щеше да е достатъчно, за да бъдете пратен на еднопосочно пътуване до граничните колонии на Негово величество за следващите двайсет години — заяви хладно чиновникът. — Единствената причина, поради която си позволявам този малък тет-а-тет, е важността на вашата работа в Кралската корабостроителница. Но ако продължавате и с други подобни разговори „на чаша бира“, напълно възможно е Адмиралтейството да си измие ръцете от вас. И тогава какво ви очаква?
Мартин потрепери, не предполагаше, че чиновникът ще е толкова груб.
— Наистина ли сте толкова чувствителни към разговори на политически теми?
— Да, когато става въпрос за разговори, провеждани на обществено място и подхващани от представители на други страни. Новата република не е като дегенериралия анархистки рай, в който се е превърнала вашата родина. Запомнете го добре. Благодарение на особеното си положение на чужденец вие разполагате с известни привилегии, дадени ви от Техни императорски величества. Но ако превишите правомощията си, ще ви настъпим, и то ще ви настъпим здраво. А в случай, че ви е трудно да го осъзнаете или спазвате, съветвам ви да прекарате остатъка от пребиваването си тук, затворен в хотелската си стая, за да не позволявате на голямата си уста да се изпуска „случайно“. Питам ви за трети път: изразих ли се достатъчно ясно?
Мартин се направи на изплашен и заекна:
— Н-напълно.
— В такъв случай напуснете канцеларията.
