Чарлз Строс
Сингуларно небе (15)

Шегаджии

Високо в орбита над Рошардов свят Хусарите се размърдаха.

Бяха дълги по два километра, сиви и лъскави. В сравнение с тях приближаващият се флот бе джудже пред великани. Хусарите бяха едни от първите механизми, построени след пристигането на Фестивала. Повечето от тях бездействаха, „паркирани“ на орбита дълбоко в Оортовия облак — очакваха вражеско приближаване по темпорални пътища от далечното бъдеще, — но един малоброен отряд бе придружил самия Фестивал след навлизането му във вътрешната система и разполагането му край предварително набелязания свят.

Хусарите не сънуват. Те са специални полуразумни единици, натоварени с отбраната на Фестивала срещу определен тип груби физически заплахи. При други случаи, като вътрешни размирици, внезапно нарушаване на последователността или опити за измама, се разчиташе на много по-усъвършенстваните антитела; за истински нарушаващи причинността атаки пък Фестивалът щеше да пробуди от летаргия екипа за хроноподдържане. Но понякога най-добрата защита е голяма тояга и злата усмивка — тъкмо затова съществуваха Хусарите.

Появата на новорепубликанската тактическа група бе регистрирана още преди четири дни. Постоянното ускорение на приближаващите се бойни кораби правеше впечатление както щръкнал от чепик палец — докато флотът на Негово величество мислеше с термини като радар, лидар и активни сензори, Фестивалът прибягваше до много по-съвършени инструменти. Бяха забелязани локализирани изменения в ентропията на външната система, следи от неизолирани сингуларности, ехо от тунелния ефект, който позволяваше на конвенционалните звездолети да скачат от една система в друга. Знаменателен бе и фактът, че приближаващият се флот не изпращаше никакви опознавателни сигнали — Хусарите знаеха какво трябва да направят, без да им се казва.

Малочисленият Хусарски дивизион напусна орбита и започна да набира скорост. На борда на тези съдове нямаше крехки форми на живот — само плътни плочи от примесен диамант и керамични свръхпроводници, резервоари с метален водород под налягане, в сравнение с което ядрото на някой газов гигант щеше да изглежда като вакуум, и високоенергийни мюонови^[1] генератори, използвани за катализиране на необикновените термоядрени реакции, които движеха корабите. Без да се пропускат, разбира се, и фракталните „храсталаци“ — основният товар на Хусарите: милиони такива бяха полепнали като причудливи лиани върху издължените гърбове на корабите.

Термоядрените двигатели, осигуряващи тяга в съответствие с нютоновите закони, може би щяха да се сторят старомодни на Адмиралтейството от Новата република, което държеше да получи за своя флот единствено и само най-съвременните двигатели със сингуларност и възможност за изкривяване на пространство-времето, но за разлика от Адмиралтейството, фестивалните Хусари имаха реален боен опит. Реактивните двигатели разполагат с някои важни предимства при директните космически стълкновения, особено ако ги познаваш и знаеш как да се възползваш от тях — едно от тях бе рационално съотношение тяга-маса, а другото бе намалената възможност за далечно засичане и разпознаване. Със своята виртуална маса от десетки милиарди тонове корабите със сингуларни двигатели бяха невероятно тромави — макар да имаха забележително ускорение, те не можеха да променят бързо посоката си и за Фестивала бяха забележими на почти междузвездни разстояния. За разлика от тях един карданен реактивен двигател е в състояние да сменя вектора на осевото си натоварване толкова бързо, че би предизвикал неминуеми разрушения в корпуса си, ако последният не е предвиден за подобни натоварвания. И докато, наблюдаван отстрани, термоядреният пламък бе достатъчно ярък, за да изгори всички чувствителни датчици на милион километра наоколо, поради източеността си по осевата линия, гледан отпред, той бе само едва забележимо топлинно петънце.

Скрити на фона на много по-яркото инфрачервено излъчване на планетата зад тях, Хусарите се понесоха срещу първата ескадрила на вражеския флот с убийствено ускорение от няколкостотин g. Определиха координатите на противника по емисиите на двигателите му и скоро достигнаха смайващата скорост от 800 километра в секунда, изключиха термоядрените си двигатели и продължиха да летят по инерция, изчаквайки момента на най-голямо сближаване.

 

 

В контролната зала на „Лорд Ванек“ цареше напрегнато очакване.

— Второ оръдейно, готови за изстрелване на шест СЕР-20. Настройте първите две на максимален електромагнитен импулс, останалите с мощност сто килотона, шрапнелен разпад по главната ос. Първо оръдейно, искам две торпеда Д-4, заредени за пасивно изстрелване с програмирано едноминутно забавяне запуска на двигателите.

— Очаквания? — обърна се капитан Мирски към капитан трети ранг Вулпис.

— Рано е да се каже, сър. Всички станции са в готовност. Малко сме обезпокоени, че все още няма никакви данни от противника, но мога да ви осигуря пълна маневрена сила до четирийсет секунди след вашата команда.

— Добре. Радарно? Нещо ново?

— Нищо ново при пасивното проследяване, сър.

— Голяма радост. — Бяха на два часа от перигея. Мирски едва сдържаше нетърпението си: почукваше нервно с пръсти по облегалката на креслото и оглеждаше мониторите с надеждата да зърне поне някаква следа от присъствие на живот в този пуст космос. Злокобно ехо от лидарен сигнал, облизващ корпуса на „Лорд Ванек“, лека пулсация на електромагнитни вълни, всичко, което би им подсказало, че врагът е някъде там, в пространството между кръстосвача и неговата цел.

— Какво мислите, капитан Вулпис?

Вулпис откъсна за миг поглед от светещите екрани.

— Щях да съм много по-щастлив, ако бяха направили опит да ни осветят. Или сме ги изненадали неподготвени, или…

— Благодаря ти за тази мисъл — прекъсна го Мирски и се навъси. — Марек!

— Сър!

— Имаш пушка и тя е заредена. Не стреляй, докато не видиш бялото на очите им.

— Сър? — Вулпис погледна капитана.

— Ще съм в каютата си, ако стане нещо. — Мирски се надигна. — Предавам ви управлението докато се върна или докато не дойде капитан трети ранг Муромец. Повикайте ме веднага щом има новини.

След като се прибра в каютата си, Мирски се отпусна уморено в креслото, въздъхна и посегна към видеофона.

— Оператор. Предайте на комодор Бауер, че го търся. Дали ще може да ми отдели минутка? Чудесно. — Миг по-късно екранът на видеофона светна. — Сър!

— Капитане? — Лицето на комодор Бауер беше уморено и замислено.

— Сър, налага се да ви докладвам за едно… ъъъ, провинение. Ако имате време за това сега.

Бауер подпря брадичката си с юмрук.

— Стига да е кратко.

— Обещавам. — Очите на Мирски проблеснаха. — Става въпрос за онзи глупак — моя офицер от службата за сигурност. — Той си пое дъх. — Ако не беше загинал, щях да наредя да го оковат. Но не е действал сам. При други обстоятелства, сър, щях да поискам капитан трети ранг Муромец да бъде изправен пред трибунала, но като се има предвид близостта на врага…

— Подробности, капитане. Какво е направил?

— Лейтенант Сойер е превишил правомощията си при опит да разкрие земния шпионин — имам пред вид онази жена, — като устроил фалшив съдебен процес. По някакъв начин е успял да убеди капитан трети ранг Муромец да го прикрие, тъпа грешка в преценката, ако ме питате, защо му трябва да се меси в дипломатически работи? Както и да е, изглежда, са я притиснали по-силно от необходимото и тя е изпаднала в паника. Ако бяхме далеч оттук, нямаше да е проблем, но тя по някакъв начин… — Той се изкашля в юмрука си.

Бауер кимна.

— Мисля, че се досещам за останалото. Къде е тя сега?

Мирски повдигна рамене.

— Извън кораба, заедно с инженера от Земята. Не знаем къде са, засега ги водим безследно изчезнали. Има вероятност да са със скафандри… няма го и другия идиот — младшия прокуратор. Освен това, сър… в кабината й зее огромна дупка.

На лицето на комодора изгря зловеща усмивка.

— Струва ми се, че не е необходимо да губите време, за да ги търсите, капитане. И без това, ако ги открием, пак ще трябва да ги изхвърлим зад борда, нали? Предполагам, че прокураторът също има пръст в тази работа със съдебното представление?

— Мисля, че да, сър.

— Още по-добре. Сега не е време да мислим за тази цивилна пасмина. Така им се пада, ако се поопърлят по време на битката. Сигурен съм, че ще се погрижите за всичко необходимо.

— Обещавам, сър!

— Така. — Бауер му хвърли хладен поглед. — Това го решихме. Да чуем сега кога според вашите анализатори би трябвало да навлезем в отбранителния периметър на противника?

Мирски помисли и каза:

— След около два часа, сър. Стига, разбира се, нашето електронно разузнаване да подава вярно информацията и те наистина да са там, където ги очакваме.

— Радвам се, че проявявате известен песимизъм. Какво е състоянието на бойните станции?

— Всички са в режим на готовност, сър. В контролната се поддържа постоянна вахта, а оръдейните не мърдат от пултовете. Наредил съм храната да се разнася на дежурните, така че можем да реагираме в мига, когато получим сигнал.

— Добре. — Бауер спря, погледна пулта пред себе си и се почеса по носа с дългия си костелив пръст. — Никак не ми харесва тази тишина, капитане. Мирише ми на клопка.

 

 

Мартин и Рейчъл вдигнаха едновременно глави — ужасени.

На борда на всеки космически съд шумът отвън е индикатор за проблеми — за сериозни проблеми. Лодката им се носеше към Рошардов свят със скорост, надвишаваща съвсем леко притеглянето на слънцето, случаен отломък, озовал се на пътя им, щеше да ги разкъса със силата на противокорабна ракета. И докато бойните кораби от типа на „Лорд Ванек“ бяха защитени с дебела няколко сантиметра диамантена обшивка и амортизационни буфери, за да поглъщат кинетичната енергия на разпилени из космоса частици, корпусът на спасителната лодка бе толкова тънък, че можеше да бъде прободен с джобно ножче.

— Маски — нареди Рейчъл. На пулта пред Мартин се появи отвор, през него се показаха прозрачни найлонови торбички, които се разгънаха и се изтърколиха в скута му. Докато Мартин ги развиваше, Рейчъл посегна през рамо, извади отнякъде шлем, нахлузи си го и почти веднага краищата му започнаха да се сливат с трикото й, обгръщайки шията й със силиконово покритие. На визьора от вътрешната страна затрептяха примитивни икони. Тя си пое пробно дъх и въздъхна облекчено, когато минивентилаторчето зад дясното й ухо се завъртя с тихо бръмчене. До нея Мартин все още се натъпкваше в прозрачния пашкул.

— Пилот — каза Рейчъл. — Горен сензорен обхват, оптичен, централен екран.

— Мамка му! — изруга неочаквано Мартин.

На екрана се показа размътено очертание — носеше се на фона на венец от звезди. Пред погледите им обектът постепенно застана на фокус. Имаше странно позната форма. И мърдаше.

Рейчъл хвърли мрачен поглед на Мартин.

— Който и да е това, не можем да го оставим там — заяви той.

— Не и със спасителен маяк. Пилот. Кислородни запаси. Изчисление на база петдесетпроцентово увеличение на консумацията. Как ще повлияе това на шансовете ни за оцеляване?

На екрана се появи жълтеникава графика с мигащи точки.

— Има достатъчно — промърмори Мартин — надзърташе в своя персонален асистент. — Мисля, че ще се справим. А и масата ни няма да се промени чак толкова критично.

— Мислиш или знаеш? — Тя го погледна навъсено. — Хич не ми се ще да ни свърши кислородът тъкмо когато наближим финала.

— На мен също. Чакай да проверя… да. Всичко ще е наред, Рейчъл. Който и да е проектирал тази спасителна лодка, вероятно е предположил, че ще вземеш доста голям товар. Истински дамски гардероб.

— Не ми го напомняй. — Тя облиза устни. — Втори въпрос. Приемаме го на борда. Как ще го спрем, ако реши да проявява характер?

— Ами просто ще използваш женския си чар, за да го укротиш — засмя се Мартин.

— Трябваше да се сетя, че ще изтърсиш нещо подобно. — Тя измъкна шоковия пистолет. — Нали знаеш, че това не действа във вакуум? Нито пък е подходящ за тесни пространства.

— Като стана дума за тесни пространства… — Мартин посочи екранчето на детектора за маса. — Намираме се на дванайсет километра от кораба. Не ми се ще да сме толкова близо, когато форсират двигателите за битка.

— Прав си — съгласи се Рейчъл. — Добре де, готова съм да започнем. Скафандърът ти потвърди ли херметичност? Защото отворим ли люка, няма да имаш възможност да се поправяш. — Мартин кимна и вдигна едната от напъханите си в прозрачни балони ръце. Рейчъл разви още малко вентила на кислородния си регулатор, прозя се, пресегна се и провери дали въжето й е закачено за покрива на лодката. — Добре. Пилот. Приготви се за разхерметизиране на кабината. Ще поработим в открит космос.

 

 

В контролната зала прозвуча алармен сигнал.

— Контакт. — Лейтенант Кокесов се наведе над рамото на един от подчинените си и надзърна в екрана. Там мигаха виолетови и зелени светлинки. — Повтарям: контакт.

— Прието. — Лейтенант Марек преглътна развълнувано. — Свързочно, съобщете на капитана. Бойна тревога.

— Слушам, сър. — Една червена лампа замига над входа. — Някакви характеристики?

— Проследявам. Данни за термоядрен източник, първо засичане отпреди две секунди. В началото го взех за дефект в сензора, но определено показва синьопреместващи се Балмърови линии^[2] и е ярък като прозорче към ада — температурата му трябва да е над пет хиляди градуса. Лети със скорост далеч надхвърляща първа космическа за местната звезда.

— Добре. — Марек понечи да се облегне назад, но установи, че е твърде напрегнат, за да го направи. — Време беше да се случи нещо, а?

— Всеки момент — съгласи се лейтенант Кокесов. — Ще видя дали ще мога да засека някакви неутрони. — Вратата се отвори и часовоят застана мирно. Лейтенант Марек се обърна и отдаде чест.

— Сър!

— Каква е обстановката?

— Разрешете да доложа: засичаме приближаващи се обекти. Все още изчакваме подробности, но наблюдавахме синьо преместване от термоядрен пламък.

— Нещо друго?

— Нещо друго? — Марек се обърка. — Засега не, но веднага щом получим…

— Контакт! — обади се операторът и ги погледна така, сякаш се извиняваше. — Моля да ме простите, сър.

— Описание — нареди капитанът.

— Втори термоядрен източник, на около две хиляди километра над и южно от първия. Движи се по паралелен курс. Получих първоначалните изчисления — векторът им ще ги доведе на максимално сближаване от един-нула-нула километра, настоящата скорост осем-нула-нула километра в секунда. Време до максималното сближаване две-нула-нула секунди.

— Някаква друга дейност? — попита Мирски.

— Дейност, сър?

— Нали разбираш. Аномално странично ускорение. Заглушаване, комуникационен трафик, светещи розови пипала, каквото и да е.

— Не, сър.

— Добре тогава. — Мирски се почеса замислено по брадата.

— Странна история.

Вратата на мостика се отвори отново — влезе лейтенант Хелсингус.

— Сър, разрешете да поема оръдейния контрол.

— Поемай. — Мирски му махна с ръка. — Но първо искам да ми решиш една загадка. Защо, в името на императорската брада, виждаме само два термоядрени пламъка и нищо повече?

— Ами… — Марек млъкна.

— Защото — подхвърли капитан трети ранг Вулпис зад рамото на Марек — това е клопка, капитане.

— Не зная откъде ти хрумна подобна мисъл, макар че със сигурност не ни канят на вечеря. — Мирски се захили злобно. — Хъм. Да не искаш да кажеш, че са разхвърляли някоя и друга мина, преди да запалят тези термоядрени факли?

— Напълно възможно — отвърна Вулпис. — И ако е така, ще бъдем ударени след… — той натисна едно копче на пулта — две-нула-нула секунди, сър. Ще ви напомня, че при подобна скорост и песъчинка може да ни създаде огромни неприятности.

Мирски се наведе напред.

— Оръдейно. Активирайте програмата за автоматична отбрана! Свързочно, поискайте спешно потвърждение от „Камчатка“ и „Реджина“. Те също да се оглеждат за мини. — Усмихна се мрачно. — Време е да видим лицата на тези негодници. Свързочно, моите почитания на комодора и му съобщете, че искам разрешение за прекратяване на емисионния контрол поради преминаване в отбранителен режим.

— Слушам, сър.

Емисионният контрол е жизненоважен за всеки боен кораб. Активните сензори като радар и лидар се нуждаят от ехо от чуждо тяло, за да потвърдят наличието му, но едно достатъчно отдалечено (или снабдено със съответните заглушаващи средства) тяло ще върне толкова слаб сигнал, че да не може да бъде засечен. Изпращането на първия импулс мигновено и с голяма точност издава позицията на кораба на всеки противник, който се намира извън възвратния обсег, но в пределите за пасивно засичане. С приближаването си към Рошардов свят бойната ескадрила се опитваше да се скрие от вражеско наблюдение под емисионен контрол. Първият кораб, започнал активно излъчване, щеше незабавно да издаде присъствието си — и да се превърне в мишена при опита си да освети противниковите единици.

— Сър?

— Да, лейтенант Марек?

— Какво ще стане, ако са повече от два кораба? Искам да кажа, ние носим сонди и совалка. Ами ако сме изправени срещу по-голяма сила и двете цели, които виждаме, са само примамки?

Капитан Мирски се засмя сухо.

— Това не е възможно, а почти сигурно, лейтенант.

— Четири минути до първи пункт на сближаване. — Вулпис не откъсваше поглед от екрана. Капитан Мирски кимна.

— Оръдейно, заредете торпедата, готови с ракетите. Дистанционно задействане на детонаторите. — Мирски бе хладнокръвен и съсредоточен и присъствието му определено повлияваше на настроенията в контролната.

Иззвъня червеният телефон. Мирски вдигна слушалката, подържа я известно време до ухото си, после затвори.

— Радарно. Имате разрешение да излъчвате.

Първо радарно:

— Преминаваме в активен режим, сър. Една-нула-нула секунди, импулсно-доплерова последователност, четири октави бързина на разпространение, последвано от заглушаваща серия алфа. Примамки, сър?

— Можеш да изстреляш и примамки. — Мирски скръсти ръце на гърдите си и се загледа към главния екран. Под спокойната си външност обаче бе сериозно обезпокоен — в момента залагаше на карта живота си — и на всички на борда — върху хипотезата за техните преследвачи. Изпитваше увереност в силата си, но имаше достатъчно опит, за да си даде сметка, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. „Може би инспекторката от ООН щеше да знае по-добре“ — помисли си. След това плъзна поглед из помещението. — Капитан трети ранг Хелсингус. Докладвайте обстановката.

Брадатият артилерист кимна.

— Сър, първите четири заряда в готовност съгласно нарежданията ви. Две самоходни торпеда с дистанционни детонатори, следвани от шест инерционни ракети с електромагнитни импулсори, настроени за стоградусово поражение. Лазерна мрежа програмирана за плътен защитен огън. Балистичните програми за отбранителни маневри заредени и активирани.

— Добре. Рулеви?

— Сър, поддържам траен курс на сближаване с указаните цели. Засега не са правени опити за избягващи маневри.

— Радарно?

Лейтенант Марек се изправи. Беше напрегнат и уморен, под очите му се виждаха тъмни сенки.

— Разрешете да доложа, сър, нулева активност до момента. Никакви резултати от пасивното наблюдение освен слаби инфрачервени следи. Примамките са изстреляни, отдалечават се към границата на радиационния диапазон. — Примамките бяха малки капсули без собствени двигатели и летяха зад кораба, теглени на десеткилометрово въже. Бяха в състояние да симулират електромагнитни сигнали, идентични с тези на кораба — синхронизирани чрез интерферометър с активните датчици на борда на „Лорд Ванек“, тези сигнали трябваше да заблудят противниковите сензори за точното място на кръстосвача.

— Чудесно. — Мирски погледна часовника на стената, после сведе поглед към пулта пред себе си. Беше време за контролния списък.

— Така. Първи контролен пункт, бъдете готови да включите маневрените двигатели по мое нареждане. Искам ускорение от четири g до достигане на скорост от шест-нула километра в секунда, после изключване, смяна на курса на три-шест-нула на нула на нула спрямо текущия навигационен ориентир. Свързочно, предайте нареждането на всички бойни единици от първа ескадрила. Оръдейно, пет секунди след началото на маневрата бъдете готови за изстрелване на торпеда едно и две по моя команда. Свързочно, сигнализирайте първа ескадрила за изстрелване на торпедата. Потвърдете, ако обичате.

— Тъй вярно, сър. Едно и две… — Хелсингус премести един меден превключвател — заредени и готови за пасивно изстрелване по ваша команда.

— Добре.

— Сър, две минути до пресечен курс с „мините“.

— Благодаря, но и сам виждам часовника. — Мирски стисна зъби. — Рулеви, обстановката?

— Програмата активирана. След пет секунди главният двигател ще е готов за маневриране.

— Радар, новини?

— Би трябвало да ги засечем след две минути, сър. Няма емисии… — Лейтенант Марек млъкна. — Какво е това?!

Второ радарно:

— Сър, контакт! Лидарът регистрира първото ехо. Чакаме за…

Отекна аларма.

— Нещо току-що ни засече, сър — рече Марек.

Всички освен радарните техници гледаха Мирски. Той улови погледа на Хелсингус и кимна.

— Освободи торпедата.

— Слушам, сър. Второ оръдейно, готови за стрелба. — Почти недоловимо сътресение премина по палубата веднага щом централната пускова установка изстреля през носа на кораба двайсеттонното съоръжение от метал и гориво. Втора вибрация сигнализира запуска на следващото торпедо. Носейки се по инерция, без емисии и само с активирана бордова електроника, торпедата щяха да изчакат своя миг, когато „Лорд Ванек“ започнеше да ускорява.

— Минус три-нула секунди — обадиха се от Второ навигационно.

— Сър, разрешете да докладвам за контакта — обади се Мирски.

— Слушам ви, Навигационно.

— Успях да разгледам характеристиките на техния импулс, сър. Шумничък е, но не дава допълнителна информация. Изглежда, умеят да крият добре опознавателните си знаци.

— Една-нула секунди.

— Всички постове — премини на план две — нареди капитан Мирски. — Навигационно, предайте информация за контактите на „Камчатка“ и „Екатерина“. Приемете всичко, каквото имат да ни докладват. — Той вдигна телефона, за да предупреди другите капитани в ескадрилата за промяната в плановете.

— Слушам, сър. Преминаваме на план две, сър, двигателят се стартира след пет… две, една, нула! — В контролната зала не настъпи никаква забележима промяна, нямаше сътресения нито внезапно натежаване на крайниците като при силно ускорение, но дълбоко в сърцевината на кораба опитомената черна дупка се изви, като от мъчителни конвулсии. „Лорд Ванек“ се стрелна право напред с пълно бойно ускорение — четиристотин метра в секунда, повече от четиридесет.

Зазвуча нова аларма.

Навигационно:

— Пълно сканиране задействано. — Лазерна светлина с мощност двайсет гигавата блесна едновременно във всички посоки, безжалостно сияние, което беше в състояние да разтопи стомана на километри. Дълбоко в червата на кораба топлообменниците засияха в червено, превръщайки водата във високо нагрята пара, която излизаше през вентилационния отвор в кърмата — толкова близо до полесражението щеше да е истинско самоубийство да се включат външните топлообменници.

Оръдейно:

— Запуск по цел бета осъществен. — Този път корабът наистина се разтърси като от удар — двете ракети, които Хелсингус бе препрограмирал, бяха излетели на новия курс. Докато се отдалечаваха пред носа на кораба, близо една десета от общата му лазерна енергия се фокусира върху опашките им, активирайки реактивната им маса.

Това беше най-опасният момент и Мирски се стараеше с всички сили да изглежда спокоен — само защото така вдъхваше увереност и на екипажа. Припомни си думите на комодора от последния им разговор насаме в неговия кабинет: „Ако са умни, ще ни пратят достатъчно кораби, за да ни накарат да се разкрием, след това ще използват останалите, за да спуснат завеса от мини на пътя ни. Те знаят накъде сме се насочили — това е половината от проблема по нашето локализиране. Започнем ли да излъчваме, ще им бъдем на мушката — и тогава всичко ще опре до това кой от двамата може да понесе повече удари“.

Атаката на фиксирана точка в пространството — в случая разположени на ниска орбита инсталации — по принцип се смята за една от най-трудните задачи при боя в открит космос. Защитниците могат да концентрират бързо силите си около целта, да изстрелят ракети или да осигурят лазерни щитове, а ако нападателите искат да преодолеят тази плътна и масирана отбрана, ще са принудени първо да разхвърлят из пространството високоенергийни примамки, по които врагът да стреля, докато се изтощи.

Секунди по-късно Мирски си позволи облекчена въздишка.

— Сър, от ОМЦ^[3] докладват, че обстановката е спокойна. Намираме се в техния периметър — засега не се виждат никакви минни полета. — Свободно реещите се мини едва ли щяха да следват спирачния вектор на вражеските кораби — по-скоро щяха да се носят пред тях, изстреляни в момента на максимална скорост.

— Това е добре — промърмори Мирски. Погледът му бе впит в двете червени точки на главния монитор. Те все още забавяха скорост, с тревожна бързина, сякаш се канеха да „ударят спирачки“ преди началото на двубоя. Двете ракети, изстреляни от „Лорд Ванек“, пълзяха към тях — в действителност те ускоряваха с невъобразимите хиляда g, при скорост от над 1000 километра в секунда. След малко двигателите им се изключиха, като запазиха достатъчно реактивна маса за окончателни маневри, когато се приближат на десет секунди от противника. Пред вектора на „Лорд Ванек“ сияещите оранжеви кръстчета на неактивираните торпеда летяха право към врага.

Само след минута заговори Второ оръдейно:

— Сър, изгубихме първа ракета. Долавяме ехото й, но тя не отговаря.

— Странно… — Мирски смръщи вежди и погледна часовника, отброяващ последните секунди. Разрушителят се носеше към предварително указаната цел със скромните 40 километра в секунда — в сравнение с него противникът все още поддържаше над 200 километра в секунда. Ако двете страни следваха настоящия си курс, пътищата им щяха да се пресекат след 500 секунди, но 200 секунди преди това щяха да са в ракетен обхват. Далечните балистични изстрели не бяха предназначени за нанасяне на сериозни поражения, целта им бе по-скоро да се принуди врагът да отвърне на удара. Но първата ракета се намираше на почти 50000 километра от целта…

— Сър, разрешете да доложа — изгубихме и втора ракета.

— Това е невъзможно! — прошепна изплашено Хелсингус и погледна към навигационния екран — ято от шест нови ракети, изстреляни от „Камчатка“, се приближаваше към целта; шансовете им да нанесат поражения не бяха големи, но все пак…

ОМЦ:

— Сър, проблем на първа палуба. Прилича на… отломки, сър. Изгубихме малка част от лазерните емитери от тази страна, но корпусът, изглежда, е запазен.

— Сигурно онези имат пърхот — направи опит да се пошегува Мирски. — Но поне отбраната им действа. Торпедата?

— Още не, сър — отвърна Хелсингус. — В момента са достигнали едва пет-нула-нула километра в секунда от делта-v. — Въпреки че се приближаваха към противника със скорост с почти 100 километра в секунда по-голяма от тази на кораба, който ги бе изстрелял, торпедата имаха сравнително къс обсег. За разлика от ракетите обаче, те бяха снабдени със собствена атомна централа, радар и компютър за маневрен контрол, което ги правеше ценни активи при всяко стълкновение. Въпреки това ускоряваха много по-бавно, което бе един от сериозните им недостатъци.

Второ радарно:

— Сър, разрешете да доложа, засякох нещо. Около една-нула-нула милисекунди след изстрелването на втора ракета детектор три улови неутринов импулс — невъзможно е да се определи дали идваше откъм целта, или от ракетата, но притежаваше значителна мощност. Не са засечени други радиоактивни излъчвания.

— Още по-странно — промърмори Мирски. Бе напълно объркан. — Какъв е нашият огневи периметър?

— Торпеден обхват след шест-нула секунди. Активен оръдеен обхват след една-пет-нула секунди, максимално сближаване след четири-нула-нула секунди. Най-близката ни точка ще е на два-нула километра, настояща скорост на целта две-шест-нула секунди, вероятно посоката няма да бъде променена. Разстояние до целта по текущия навигационен ориентир един-нула-пет километра, сър.

— Хъм. — Мирски поклати глава. — Господа, може да ви се стори странно, но лично аз не разбирам какво става. Хелсингус — твоите две торпеда… Знаеш ли, включете двигателите и ги насочете срещу цел номер едно.

— Но те ще преминат в балистична крива малко преди…

Мирски вдигна ръка.

— Направи го и толкоз! Рулеви, вариант три-две. Сигнал до всички кораби. — Той отново вдигна телефона, за да потърси началника си.

— Слушам, сър. — Екранът, който досега бе центриран върху Рошардов свят, трепна и се премести — оранжевата линия, изобразяваща пътя на „Лорд Ванек“, която досега сочеше право към планетата, започна да се изкривява встрани от нея. Червените линии, показващи траекториите на приближаващите се противници, също се извиха, следвайки пресечен курс на „Лорд Ванек“ и другите пет кораба от ескадрилата; междувременно дванайсетте сини точки, съответстващи на изстреляните преди две минути торпеда, извиха в обратна посока.

Живото торпедо е нещо, до което нито един капитан на боен кораб не би желал да се приближава. За разлика от ракетата — която по същество е тръба, пълна с реактивна маса, с лазерно огледало на опашката и бойна глава отпред — торпедото представлява истински малък космически кораб със собствена енергостанция, която спокойно може да се оприличи на бавнодействаща атомна бомба, поддържана на ръба на критичната си маса и оставяща зад себе си широка радиационна диря. Макар да не може да се сравнява с генераторите за изкривяване на пространството или термоядрените двигатели, моторът на торпедото е достатъчно надежден и ефективен при реални бойни условия. Преди появата на новите технологии, в зората на двайсет и първи век, пионерите на първите далечни космическите полети бяха използвали подобни примитивни устройства за междупланетни полети.

— Сър, и двете „рибки“ продължават да плуват. Нашите достигнаха девет-шест и съответно едно-едно-две g, а тези на ескадрилата средно девет-осем. След една-нула-нула секунди ще привършат горивото и ще преминат на спомагателни двигатели, малко след това ще пресекат курса на първа и втора цел, ако те останат на същия вектор. Дори тогава все още ще са под наш контрол, което означава, че можем да извършим окончателно насочване.

— Чудесно — отвърна лаконично Мирски. Носейки се право срещу „Лорд Ванек“, противникът всеки момент можеше да открие огън, но тогава торпедата щяха да са на тяхната стрелкова линия и да им пречат да прихванат правилно целта. Точно на това се надяваше Мирски.

Имаше нещо наистина мистериозно около тези два кораба, помисли си той. Те не се придържаха към нито един предполагаем стратегически курс на действие, просто ускоряваха по права линия и изпращаха лидарни импулси — сякаш се прицелваха в тях слепешката. Никакви опити за незабелязано промъкване. Просто бяха изплували на хоризонта и веднага бяха озарили околното пространство със сигналите си, като пияни глупаци пред компютърна игра — губеха преимуществото на засадата, с което бяха разполагали. „Който и да ги управлява, или е глупак, или…“

— Радарно — нареди той. — Осветете преден и долен периметър. Има ли нещо там?

— Ще погледна. — Марек млъкна и капитанът неволно се напрегна. Ако това бяха само две хрътки, подгонили плячката от храсталаците, значи там трябваше да се спотайва нещо друго. Не мини, изстреляни при максималната им скорост, а нещо различно. Може би много по-лошо — като ято заредени торпеда. — Ъъъ, сър, ще позволите ли да направим оптическо сканиране?

— Не виждам защо не. Те и без това вече знаят къде сме — изсумтя Мирски.

Второ радарно:

— Сър, детекторът за маса не долавя нищо в обсег две светлинни секунди пред нас. Само ограничен брой органични отломки — пресякохме един рехав облак на първи междинен пункт, но само ни одраска носа. Във всеки случай нито следа от ескортиращи съдове.

— Сър, отпред е чисто — обади се лейтенант Марек.

— Ами продължавайте да ги търсите тогава. Мирски въздъхна и сведе поглед към ръцете си. Беше ги стиснал в скута си и вените му бяха изпъкнали. Ръце на старец, с фини бели косъмчета. — Как доживях дотук? — запита се той тихо.

От пулта му прозвуча сигнал.

— Обаждане за вас, сър — докладва операторът.

— Проклятие. — Той включи видеофона. Беше комодор Бауер.

— Зает съм — изграчи напрегнато Мирски. — Торпедна атака. Не може ли да почака?

— Съмнявам се. Става нещо много съмнително. Защо не стрелят по нас?

— Защото вече са стреляли, сър, но куршумите им още не са долетели — отвърна Мирски през стиснати зъби.

Бауер го погледна стреснато, после на лицето му се изписа съгласие и той бавно кимна.

— Измъкни ни оттук, капитане. Ще предам на останалите от ескадрилата да те следват. Да изчезваме, преди да е станало късно.

Второ радарно:

— Сър, време до максимално сближаване на торпедата осем-нула секунди. Няма признаци „вълци“ едно и две да са засекли „рибите“. Но вече са в техния сензорен обхват, ако използват нещо, еквивалентно на нашите Г-90.

— Разбрано. — Мирски помисли за миг. Нещо не му даваше покой, загнездено дълбоко в съзнанието му — неприятното чувство, че е пропуснал важна подробност. Неутриновият импулс — ето какво! Неутриновият поток изискваше мощен термоядрен взрив. Но защо нямаше никакъв блясък? — Оръдейно: заредете дванайсет СЕР-20 за кърмово изстрелване по най-кратък пресечен курс. — Той погледна отново екрана, но комодорът бе изключил, без да чака отговор.

— Слушам. СЕР-20 заредени. — Хелсингус изглеждаше почти щастлив, докато дърпаше ръчките и въртеше настройките. Мирски не го бе виждал толкова възбуден от оная история с кучето. — Готов при минус една-нула секунди.

— Рулеви — Мирски направи пауза. — Подгответе се за стратегическо изтегляне по моя команда.

На радарния пулт зазвуча аларма.

— Разрешете да доложа, сър — подхвана един старшина с пребледняло лице. — Изгубих „Принц Вацлав“.

Изплашени лица се извърнаха към него откъм залата.

— Какво искаш да кажеш с това „изгубих го“? — попита ядосано Вулпис, пренебрегнал установената йерархия. — Не можеш просто да изгубиш един крайцер…

— Сър, корабът престана да отговаря. Спря и да ускорява. Виждам го на екрана, но нещо не е наред с него… — Радарният оператор направи пауза. — Сър, не долавям пулсациите „свой — чужд“. Освен това отразява твърде много енергия — сякаш нещо е откъснало екраните за емисионен контрол в носовата част.

— Рулеви. Започнете незабавно стратегическо изтегляне — викна Мирски във внезапно настъпилата тишина.

— Слушам, сър, стратегическо изтегляне. — Лейтенант Вулпис започна трескаво да върти ръчките.

Отдавна е известно, че ако нещо потръгне не както трябва по време на космическо сражение, това ще стане с шеметна скорост и което е още по-лошо, надвисналата катастрофа ще бъде забелязана едва когато корабът се намира толкова навътре в ракетния периметър на противника, че бягството ще е почти невъзможно. Мирски бе обсъждал тази възможност с Бауер и останалите флотски капитани и в резултат се бе родила идеята за стратегическо изтегляне — твърде гръмко название за едно паническо бягство. Жалък ход наистина, но единственият възможен на фона на всички останали последствия. Току-що нещо бе посегнало на деветдесет хиляди километра разстояние и бе зашлевило плесница на техния крайцер. Нищо чак толкова неочаквано — в края на краищата те бяха тук, за да се бият. По-лошото бе, че не бяха видели никакви ракети, само техните собствени „птички“ и финия дъждец от органичен „пърхот“ от вражеските кораби — а в активен режим лидарът на „Лорд Ванек“ можеше да засече ракета на разстояние от почти една светлинна секунда, триста хиляди километра. Ако противникът разполагаше с лъчеви оръжия, които са в състояние да удрят на подобни разстояния, по-големи с почти две деления на скалата, от тези на тяхната система за ОМЦ, в такъв случай се намираха опасно близо до него. Единственото, което им оставаше, бе да сменят рязко посоката и да превключат на аварийно ускорение, следвайки вектор на отдалечаване от противника, преди той да реагира.

Второ радарно:

— Торпедно засичане след четири-нула секунди. Първи и втори „вълк“ все още следват досегашния курс, ускорението им се снижи до едно g.

— Радвам се да го чуя. Господин Хелсингус, ще ви бъда особено благодарен, ако подготвите топъл прием за всичко, което нашите приятели решат да ни пратят. Не зная какво са метнали по „Принц Вацлав“, но не ми се ще да им даваме възможност да постъпят по същия начин и с нас. Господа, извинете ме за малко, трябва да се обадя по телефона. — Мирски си нахлузи слушалките и натисна едно копче на пулта. — Свързочно, намерете ми комодора. — Слушалките му изпукаха. — Сър?

— Преминахте ли към стратегическо изтегляне?

— Да, сър. „Принц Вацлав“…

Писъкът на алармата за разхерметизация проряза ушите му като нож.

— Само това ми липсваше, проклети да са! — извика Мирски. — Скафандри! — И си смъкна слушалките. Офицерите и техниците вече тичаха към боксовете с аварийни скафандри в дъното, вадеха ги трескаво и веднага се връщаха по местата си, за да може същото да направи и втората смяна. Контролната зала автоматично бе преминала на собствено кислородно захранване — както и всички останали жизненоважни центрове на кораба, — но Мирски не беше от хората, които обичат да рискуват. Вярно, че скафандърът можеше да е надеждна защита при космически бой, но разхерметизацията бе сериозна заплаха, от ранга на неконтролируем пожар или Хокингова радиация^[4]. — Контрол на повреди, чакам доклад! — добави той. Един от офицерите се приближи и му подаде скафандър. Той се изправи, нахлузи го бавно и провери за всеки случай данните от дисплея.

— Сър, разрешете да доложа, тревожен спад в налягането на палуба А. Критично разхерметизиране, в момента нагнетяваме въздух. И, сър, разрешете да доложа, изглежда, има някаква повреда в лидарния емитер на трети квадрант.

— Постарайте се да евакуирате всички. Оръдейно, Радарно, каква е обстановката?

Първо радарно:

— Торпедно засичане след една-пет секунди. Противникът поддържа курса, ще навлезе в обхвата на всички наши оръжия след две-нула секунди.

Хелсингус кимна.

— Всички цеви заредени.

— Контрол на повреди: оправете пробойните в животоподдържащата система и вижте какво е станало.

— Слушам, сър. Вече проверихме. Изглежда, има контаминация, засегнала е първа животоподдържаща инсталация — странни органични молекули, в ниска концентрация. Освен това, ъъъ, локализирахме избухнал пожар. По-голямата част е на палуба А. Установено е и точното място на засегнатите емитери — там, където ни удариха отломките. Шестнайсет души са извън обсега на контрола на биологичните функции. Част от палубата е отворена към космоса и те са били там по това време.

Оръдейно:

— Пет секунди до последно маневриране на торпедото.

— Хайде да ги поизпечем малко — предложи Хелсингус. — Лазерна мрежа, пълна мощност!

— Слушам, сър, задавам команда за широкоспектърно излъчване на пълна мощност.

Хелсингус се облегна назад и заговори в микрофончето. От Първо радарно му отвърнаха. Последва ново трескаво местене на ръчки и копчета върху огромния пулт, от който се командваха лазерните емитери, обгръщащи кораба от всички страни — Хелсингус и двамата му помощници въвеждаха инструкциите си.

„Лорд Ванек“ ускоряваше под почти прав ъгъл спрямо вражеските кораби, възседнал невидима вълна от изкривено пространство-време. Двете соленоводни торпеда, сега ярки искри далече зад тях, се носеха право към врага като атомни фойерверки. Не след дълго плътната мозайка от панели, покриваща по-голямата част от цилиндричния корпус на „Лорд Ванек“, засия с интензивната пъстра чистота на лазерната светлина. Появиха се хиляди различни цветове, които се смесваха, сблъскваха и постепенно оформиха една-единствена ослепителна диадема от светлина, мегавати, после и гигавати енергия, рееща се из околното пространство, докато обшивката на кораба гореше подобно на насочен магнезиев пламък. Сиянието продължи да се усилва и по-голямата част от него се концентрира в два плътно събрани лъча, достатъчно мощни, за да прережат стоманена плоча на разстояние от хиляда километра.

 

 

По същото време торпедата достигнаха максималната си скорост — трепереха трескаво, докато изминаваха последните три хиляди километра, делящи ги от приближаващите се вражески кораби. Движеха се със скорост, надвишаваща десетократно тази на междуконтиненталните балистични ракети от предкосмическата ера, подскачаха и се местеха с цел да избегнат очаквания лазерен зенитен обстрел и разчитаха само на пасивни сензори и на сложни объркващи алгоритми, за да прекосят вероятните заглушаващи завеси и да преодолеят всички останали контрамерки на вражеските кораби. Необходими им бяха не повече от трийсет секунди, за да достигнат максимална близост — където установиха, че противникът въобще не разполага с ОМЦ.

Наблюдавана от контролната зала на „Лорд Ванек“, срещата не изглеждаше особено драматична. Едната от двете светещи точки на противника просто изчезна от екрана, заменена от разширяващ се облак от отломки и нагорещени газове, възбудени от централно пламтящо ядро с температура много по-висока от тази при обикновен атомен взрив — след разкъсването на обшивката на вражеския кораб и мигновеното спиране на двигателите резервоарите с антиматерия разпиляха съдържанието си в супа от метален водород и предизвикаха верижна реакция от причудливи субатомни експлозии. Но само едно от торпедата попадна в целта — останалите единайсет също изгаснаха.

— Сър, разрешете да доложа, нов неутринов импулс — всъщност няколко — обади се един радарен оператор.

Мирски погледна главния екран.

— Контрол на повредите. Какво е положението на палуба А? Рулеви — останалите кораби изпълняват ли плана за стратегическо отстъпление?

— Палубата все още е отворена към космоса, сър. Изпратих авариен екип, но те не отговарят. Спад на налягането в четвърти въздушен рециклатор, няма видими следи от изтичане на газове. Освен това засичаме сериозна утечка на енергия — губим отнякъде мегавати.

— Сър, командата за изтегляне бе пратена преди минута. До момента всички… — Вулпис изруга. — Сър! „Камчатка“ изчезна!

— Къде, по дяволите? — Мирски се наклони напред.

— Още един пулс угасна — продължиха да предават от радарното. — „Камчатка“… — Техникът го гледаше с разширени от ужас очи. На главния екран, в предната част на мостика, векторите на имперските кораби се издължаваха, приближаваха скорост от 300 километра в секунда. Планетата отново висеше централно, но сега беше безнадеждно извън обсега им. Мирски се обърна към своя първи офицер. Иля му отвърна с разтревожен поглед.

— Сър, с цялото ми уважение, те не се бият по начин, който бихме очаквали…

Червени светлини. Оглушителни сирени. Техникът на пулта на Контрол на повреди крещеше нещо неразбрано в микрофона.

— Докладвайте обстановката! — викна му Мирски. — Какво става, дявол го взел!

— Губим налягане на палуба Б, първи участък, сър! Преустановиха се всички сигнали от трети сегмент на палуби А, Б, В и Г. На Г има пожар. Още няколко жилищни отсека са разхерметизирани, поради разрушаване на външните стени. Нямам никакви сведения за палуба Б, от палуба В…

— Изолирайте всичко над Е — нареди Мирски. Беше пребледнял. — Веднага! Оръдейно: подгответе примамки две, три и четири за изстрелване…

Но вече беше твърде закъснял, за да спаси кораба си: гъмжилото от размножаващи се наноорганизми, което се бе сблъскало с палуба А с почти 600 километра в секунда — сгушено на сигурно в диамантената си облицовка — беше прояло пътя си през петте палуби и бе достигнало инженерния отсек. Където продължаваше да яде и да се размножава…

 

 

Гласът на Василий трепереше от яд и гняв и сигурно при други обстоятелства щеше да изглежда смешен.

— Арестувам ви за саботаж, измяна, неразрешена употреба на забранени технологии и осигуряване на укритие и удобства на враговете на Новата република! Предайте се, преди да е станало по-лошо за вас.

— Млъквай и се хващай за облегалката на кушетката, освен ако не искаш да си летиш навън. Мартин, имаш ли нещо против да го издърпаш вътре? Трябва да затворя люка…

Рейчъл се огледа с нескрито отвращение. Всъщност гледката беше красива — навсякъде звезди и огромна, приличаща на Земята планета, увиснала точно пред тях, като видение от кошмарен сън — а този кретен продължаваше да й кряка в ухото. През това време тя бе увиснала с две ръце от долната страна на люка, опряла крака на пилотското кресло, и се опитваше да го задържи отворен. Когато подаде глава през отвора на люка и видя кой е отвън, увесен на една от антените, я обзе желанието да се пъхне обратно и да включи маневрените двигатели, за да се отърве от него. От яд стисна зъби толкова силно, че Мартин я попита притеснено дали скафандърът й не се е разхерметизирал. Но червената пелена на гнева се разсея бързо — тя се пресегна, сграбчи Василий за ръката и се опита да вмъкне раздутия му авариен скафандър през люка.

— Слизам — заяви тя и стиснала между бедрата си облегалката на креслото, дръпна надолу люка, увиснала на дръжката. Миниатюрното помещение на спасителната лодка беше претъпкано — Василий очевидно не си даваше сметка, че трябва да се свие, а Мартин се опитваше да се напъха зад облегалката, за да му направи място. Рейчъл дръпна рязко въжето, хлъзна се надолу, стъпи на креслото, след това завъртя дръжката и люкът се затвори. Десетината малки ключалки, разположени на равни разстояния, изщракаха успокояващо.

— Така. Автопилот, херметизирай люка и възстанови налягането в кабината. Мартин, не се пъхай там, това е тоалетната… да, премести се към бокса. — От отворите в тавана нахлу свеж въздух и се завихри в бяла мъгла, която бързо застла главния прозорец. — Чудесно. Ей ти, слушай сега, не се намираш на борда на някой от вашите кораби. Млъкни и ще те свалим долу. Продължиш ли да ме заплашваш с арест, може да се ядосам и да те изхвърля зад борда.

Очите на младши прокуратора се разшириха от ужас, когато скафандърът му започна да се спуска. Наведен зад облегалката, Мартин ровичкаше в бокса и сумтеше от усилие.

— Това ли ти трябва? — Той показа на Рейчъл един нагънат хамак. Тя се изви в креслото, взе го, закачи единия му край на стената зад себе си и го пусна да се развива към Мартин. Той най-сетне се измъкна от нишата, като едва не изрита корабокрушенеца в главата, и закачи другия край на хамака.

— Ти. Смъквай скафандъра и се пъхай в хамака! Както сигурно вече си забелязал, тук е доста тясно. — Рейчъл натисна една от скобите на шията си и освободи ключалката на шлема. След това се наведе и го напъха под седалката на креслото. — Вече можеш да си свалиш скафандъра.

Мартин също си бе изхлузил скафандъра, но като видя, че Василий се бори безпомощно със своя, му помогна да си свали шлема.

— Вие сте… — почна Василий, но млъкна. — Ъъъ, благодаря ви.

— И изобщо не си помисляй, че можеш да завладееш лодката — предупреди го навъсено Рейчъл. — Автопилотът се подчинява само на моя глас.

— Уф! — Василий си пое дъх. — Ъъъ, исках да кажа… — Той се оглеждаше трескаво. — Ще умрем ли?

— Не и ако аз не предприема нещо по въпроса — отвърна с решителен тон Рейчъл.

— Но вражеските кораби! Те сигурно са…

— Това е Фестивалът. Имаш ли въобще представа за какво става въпрос?

— Ако знаете нещо, трябваше да го кажете на адмирала. Защо не ги предупредихте? Защо…

— Казвахме им. Те не ни слушаха — отвърна Рейчъл.

Василий очевидно полагаше усилия, за да я разбере. В края на краищата обаче се отказа и реши да смени темата.

— Какво ще правите сега?

— Ами… — Рейчъл си свирукаше тихо. — Ако зависеше само от мен, щях да приземя спасителната лодка близо до… да речем, Нови Петроград, да се настаня в президентския апартамент на хотел „Корона“, да напълня ваната с шампанско и да се отпусна вътре, докато Мартин ми маже филийки с черен хайвер. За съжаление сега съдбата ни е в ръцете на Фестивала. Мартин е прав, че…

— Съвсем сериозно — натърти Мартин.

— … вашият прословут флот просто ще престане да съществува и ще изчезне безследно. Така се случва, когато си мислиш, че всички играят по твоите правила. Инак ще се приближим максимално до него, след това ще запалим двигателите и ще се опитаме да се приземим, като същевременно хленчим на всички радиочестоти, че сме неутрални. Фестивалът не е това, което си мислят твоите началници, хлапе. Той наистина е заплаха за Новата република — дотук са го разбрали правилно, но не разбират какъв тип заплаха, нито как да се справят с нея. Като стрелят по него, само ще го накарат да им отвърне със същото, а той е много по-добър от вашите момчета.

— Но нашият флот е много силен! — възрази Василий. — Ние имаме най-могъщия флот в обсег от двайсет светлинни години! Какво щяха да направят вашите земни анархисти? Та вие дори си нямате свястно правителство!

Рейчъл се разсмя и след миг и Мартин се присъедини към нея. Постепенно смехът им се усили, превърна се в почти оглушително грачене в тясното пространство.

— Защо ми се смеете? — попита нацупено Василий.

— Виж сега. — Мартин се сгъна напред върху кушетката, докато погледът му се изравни с този на прокуратора. — Ти си бил възпитан с идеите за силно правителство, божественото право на управляващата класа, необходимостта от непоклатим административен апарат, който да държи за гушата градския пролетариат и други подобни дивотии. Но хрумвало ли ти е някога, че ООН съществува от два пъти повече време, отколкото любимата ти Нова република? Има повече от един начин да се ръководи цирк, както, струва ми се, Фестивалът демонстрира, и тесногръди йерархични общества като това, в което си израснал, са калпави, когато трябва да се справят с промените. Системата на ООН, най-вече след Сингуларността и приемането на планетарната конституция… — Той изхъмка. — Както и да е. Навремето крайните анархисти са смятали, че ООН е някакво полуфашизирано световно управление — през двайсети и двайсет и първи век, когато силните правителства все още са били на мода и земната цивилизация е страдала съвкупно от фючър шока^[5] на приближаващата се Сингуларност. Но тези времена са отминали заедно с катастрофата — и нищо чудно. Едва ли може да има правителство, което да се справи със ситуацията, когато девет десети от населението му изчезне — колкото по-твърди действия се опитваш да предприемаш, толкова по-малки са шансовете ти за оцеляване. А и да не забравяме Роговете на изобилие — възпроизвеждащите машини. Едва ли ще ти е приятно да ръководиш например централна банка и когато една сутрин се събудиш, да откриеш, че деветдесет процента от твоите клиенти са си отишли, а останалите смятат парите за отживелица.

— Но ООН все пак е правителство…

— Не, не е — прекъсна го раздразнено Мартин. — То е говорилня. Започва като организация за сключване на международни съглашения, превръща се в бюрократична машина, накрая в посредник при търговията между държавите и установяване на общоприети стандарти. След Сингуларността организацията е превзета от инженерен оперативен център на интернет. ООН не е правителство на Земята — това е само една от малкото останали реликви от епохата преди Сингуларността, която жителите на изостанали светове като вашия все още признават. Само че сега се занимава с благотворителност, организиране на помощи, световни програми за ваксиниране, търговски споразумения с правителства извън Слънчевата система и прочее. Въпросът е, че в повечето случаи ООН няма никакъв глас, нито своя политика, и е само глава на тоягата, която размахваме пред такива, като вашите политици. От време на време някой се опитва да използва организацията за разумни цели, но в повечето случаи да си осигуриш мажоритарно гласуване в Съвета за сигурност е като да подгониш разбягващо се стадо добитък.

— Но вие сте… — Василий млъкна. Гледаше Рейчъл.

— Казах на вашия адмирал, че Фестивалът няма нищо общо с човечеството — отвърна тя уморено. — Той ми благодари и продължи с изпълнението на плановете. Ето защо те всички ще умрат скоро. Липсва ви гъвкавост, ето какъв ви е проблемът на вас. Дори този опит с абсолютно незаконното, макар и дребно по мащаби нарушаване на причинността не беше оригинална идея. — Тя поклати глава. — Мислехте си, че ще цъфнете тук седмица преди Фестивала, използвайки затворена примка във времето, за да избегнете техните мини и отбранителни съоръжения, нали? Сякаш Есхатонът нямаше да го забележи, а Фестивалът е жалко сборище на диваци, въоръжени с атомни бомби.

На пулта над нея запремигва червена светлинна.

— Я погледни — рече Мартин.

— Започва се. По-добре си сложете коланите — може и да ни пораздруса.

— Не разбирам — рече Василий. — Какво става?

Мартин се пресегна и завъртя настройките на пулта. После го погледна през рамо.

— Бива ли те да жонглираш, момче?

— Не. Защо?

Мартин посочи екрана.

— Вретенови кораби. Или антитела. Полуразумни дистанционни машини, въоръжени с неща, за които по-добре да не знаеш. Неща, които ядат, менят си формата, кой знае още какво? Гадни малки гладни наномашинки. Грей гуу, с други думи.

— Ох! — Василий го погледна уплашено. — Искаш да кажеш, че те може да ни…

— Те са тук, защото чакат вашия флот, момче, душат като хрътки. За съжаление комодор Бауер едва ли си дава сметка, че ако не развее своевременно бялото знаме, той и хората му ще умрат. Той все още си мисли, че това е от онези битки, които се водят с оръдия и ракети. Ако реши да разговаря — чудесно, Фестивалът не би имал нищо против. А ние сме в пълна безопасност, стига да можем да го забавляваме и да не се опитваме да стреляме по него. Макар да не разбира от хумор, Фестивалът го намира за забавен. Няма да ни изяде, докато го развличаме, възможно е дори да се доберем до някоя от контролиращите разумни форми, която да ни откачи от куката на Хусарите и да ни пусне да се приземим безпрепятствено. — Той посегна към сака с инструменти, който бе напъхал в шкафчето зад кушетката. — Готова ли си за предаване, Рейчъл? Ето, хлапе, сложи си това. Време е за представление.

Червеният нос, който плуваше пред лицето на Василий, сякаш му се подиграваше.