Чарлз Строс
Сингуларно небе (13)

Смъртоносен цирк

Революционният комитет се бе разположил под купола на голямата катедрала в Плоцк — бе превърнал божия храм в щаб на Комисариата за Екстропианска идеология. Всички, които отричаха доктрината на революционното оптимизиране и отказваха да напуснат града, биваха изправяни пред трибунала и инструктирани обстойно и с нескрита досада за същината на престъплението си, а след това ги застрелваха, като предварително копираха умовете им и ги изпращаха във Фестивала, или ги осъждаха на поправителен труд — обикновено всичко това наведнъж. Но такива нямаше много, защото в преобладаващата си част населението бе избягало в пущинаците, беше преминало в трансцендентално състояние или бе приело с открито сърце революционната вяра.

Къщата на Сестра Седма, рожба на местни спомени за митове и легенди, намерили топъл прием в ноосферата на Фестивала, приклекна в двора на Революционния комисариат и се изходи обилно. Щом си свърши работата, се изправи и тръгна към черешовите градини на херцога, за да утоли глада си.

Сестра Седма сгърчи недоволно муцуна и побутна вратата. Църквата бе претъпкана с тъжители — редяха се на опашка, за да настояват или молят за едно или друго нещо. Предният край на опашката опираше в кухненска маса, поставена в средата на нефа, зад която седяха неколцина скучаещи революционни функционери. Дребният трескав човек Рубенщайн размаха ръка и прогони председателя им, мъж с множество железни протези, заради които при движение издаваше странен метален звън. Причината за освобождаването му от длъжност, както мъгляво изтъкна Рубенщайн, беше „неправилното“ отношение на комисията и председателстващия към така наречените „артистично неуки хора“. Що се отнасяше до самите Критици, те не изпитваха никакъв интерес към споменатата категория — в края на краищата е невъзможно да спечелиш какъвто и да било спор, когато опонентът ти е труп — но след няколко дни, прекарани в компанията на Сестра Седма, Боря очевидно държеше да покаже, че се е поправил. Тези куриозни лумпенизирани хора бяха толкова невероятно дребнави в претенциите си, така лишени от съдържание, че понякога тя губеше надежда да долови скритата естетика.

За известно време Сестра Седма бе изцяло погълната от обмяната на информация с Фестивала. Позволи на една филтрирана част от съзнанието си да се издигне на орбита и да проучи какво ново става там.

Фестивалът се плодеше чрез звездни платна, в това нямаше никакво съмнение. Разчиташе също и на релативистични канали, за да предава наученото у дома. В този момент в околните космически простори изникваха грамадни Хигс-бозонови^[1] фабрики, вледенени газове и прах се втвърдяваха в пулсионни ускорители в периферията на планетарната орбита. Пробуждаха се хиляди гигантски термоядрени реактори, всеки изпомпващ енергия, достатъчна за захранването на цяла континентална цивилизация. Първата партида от нови звездни платна вече бе почти готова и всяко от тях притежаваше ненаситен апетит и тонове стабилизирана антиматерия, беше оборудвано с релативистичен канал и приемаше и предаваше петабитове и екзабитове взаимосвързани частици. Тези първи звездни платна скоро щяха качат товара си, да извърнат четинести носове към космоса и да достигнат ускорение от близо половин милион g, понесени върху лъчи от неутрални частици, изпускани от исполински машини на висока орбита около Рошардов свят. Първоначалното им направление щяха да са последните две спирки на Фестивала, където да попълнят изчерпаните запаси на релативистичните канали и да отнесат подробен доклад за текущата визита. А след това щяха да продължат… — какво пък, Фестивалът се бе разпънал тук преди цели три месеца. Скоро щяха да пристигнат търговците.

Търговците следваха Фестивала навсякъде. Самовъзпроизвеждащ се, естествен източник на релативистични канали, Фестивалът полагаше просторни трасета за комуникация и откриваше нови цивилизации за търговия — цивилизации, които, в края на посещението, все още бяха твърде повлияни от културния шок, за да възразят, когато Търговците започнат да демонтират огромните структури, построени по време на Фестивала и изоставени, след като той продължи по пътя си. Безчислен брой мегасъстояния бяха натрупани по такъв начин от туземци от иначе изостанали търговски цивилизации, които обаче притежаваха свръхсветлинни кораби и достатъчно кураж да се движат в килватерната струя на Фестивала — като врабчета, които следват разровена от плуга земя, гощавайки се с охранените червеи, или чайки зад открит рибен пасаж кораб.

Но ето че сега нещо ново погъделичка съзнанието на Сестра Седма. Беше съобщение от Тази, която наблюдава Първа. „Пристигат кораби. Фестивалът ги засече. Много кораби се приближават тихо“. Това бе наистина интересно — търговците обикновено се появяваха като цирк, с ярки светлини и силна музика, която вървеше постоянно на всички дължини — опитваха се да привлекат вниманието. Безшумното промъкване означаваше заплаха. „Преброени са четиридесет и два съда. Всичките имат двигатели с ядра и се стараят да намаляват докрай емисиите си — отделят топлина само откъм кърмата, намалили са максимално видимостта във фронтален аспект. Разстояние седем светлинни секунди“.

„Странно“ — помисли си Сестра Седма. През страничната врата се бе подало причудливо създание, без никакво съмнение творение на Фестивала. На ръст бе колкото човешко дете, но имаше дълги клепнали уши, лъскава гъста козина и ококорени очи.

„Сестрице — продължи тя разговора по телефонната невронна връзка. — Какви са реакциите във Фестивала?“

„Фестивалът ги забеляза. Текущата дейност не се преустановява — няма да бъде допусната намеса. Изпратени са трима Хусари“.

Сестра Седма потрепери и неволно оголи зъби. Малко неща във Фестивала я плашеха и Хусарите бяха втори в списъка, непосредствено след Ресните. Първите можеха да те убият по случайност. При Хусарите случайността бе изключена…

Заешкоподобното създание заподскача към нея с паническо изражение на лицето. Боря прекъсна наставленията си за Тимошевски и попита:

— Какво е това?

Тимошевски пристъпи напред.

— Мисля, че е заек. Вечеря.

— Не! Моля ви, господа! Помощ! — Заекът спря на няколко крачки от тях, избута встрани две намръщени бабушки и протегна лапи — по-скоро ръце, както забеляза с учудване Сестра Седма — в умолителен жест. Беше навлякъл жилетка, която, изглежда, се състоеше само от затворени с ципове джобове. — Господарят ми е в беда!

— Няма вече господари, другарю — отвърна Тимошевски, който, изглежда, бе категоризирал молителя като неядивен. — Истинската революционна доктрина ни учи, че единственият закон е рационализмът и динамичният оптимизъм. Откъде си и къде ти е паспортът?

Зайците не се славят с добър контрол над лицевите си мускули, но въпреки това този успя да запази безстрастно изражение.

— Трябва ми помощ — изпъшка той, сетне направи очевиден опит да се овладее. — Господарят ми е в беда. Преследват го Мимове! Обкръжиха ни в селото, аз успях да избягам, но се боя, че идват насам.

— Мимове? — Тимошевски го погледна озадачено. — Не са ли клоуни? — Иззад гърба му се показа метален израстък, който завършваше с обгоряло дуло. — Това някакъв цирк ги е?

— Смъртоносен цирк — отвърна Сестра Седма. — Представление на Ресните, но доста слабо от естетична гледна точка. Ако дойдат насам, май ще нарушат хода на вашата революция.

— И по какъв начин? — Тимошевски повдигна вежди и втренчи подозрителен поглед в Сестра Седма.

— Олег, послушай я — изръмжа Боря. — Тя идва от Фестивала. Знае за какво става дума. — И уморено разтърка чело.

— Тъй ли? — Колелцата в главата на Тимошевски се завъртяха с видимо усилие. Очевидно подобренията, които бе изпросил, поглъщаха голяма част от вниманието му.

Сестра Седма пристъпи напред и подът се разтресе.

— Мимовете са досадни. Ако ме питате, помогнете на заека. Научите нещо ново, може би малко сценична драма.

— Щом така ни съветваш. — Борис се обърна към Олег. — Слушай, виждам, че тук се справяш добре. Бих искал да взема шестима от най-добрите ти… с кого да говоря? Смятам да ида и да се разправя с тези Мимове. Наистина трябва да сме внимателни, виждал съм какви ги вършат — гледката не е никак приятна.

Между двамата застана комисар с изпито лице и изръмжа:

— И защо трябва да те слушаме, ояден със свинско космополит такъв? Това не е твоя революция. Намираш се в Плоцката съветска комуна, а тук реакционните центристи ги ритаме по задниците!

— Тихо, Бабар! — скастри го Олег. Израстъкът се обърна така, че дулото да е насочено към лицето на заядливеца. Мракът вътре се озари от жадно червеникаво сияние. — Боря е верен другар. Ако искаше да ни наложи центризъм, сигурно щеше да дойде със сила, нали?

— Той така направил — подметна Сестра Седма, но революционерите я игнорираха.

— Ще му дам неколцина часовои. Край на разправията — заяви Олег. — Той е добър революционер.

— Дано не грешиш, Тимошевски — изсумтя недоволно Бабар. — Но не искам да ни прави на глупаци. И не понасям провала.

 

 

Сойер успя да напусне каюткомпанията и да се прибере в кабинета си по-малко от минута, след като дойде на себе си. Псуваше гръмко и премигваше от главоболието, което му бе докарал хлороформът. По куртката му бяха полепнали остатъци от пяна. Старшината, когото завари при мониторите в кабинета, скочи и му отдаде чест. Сойер прекъсна рапорта му.

— Обявете обща тревога. Искам корабът незабавно да бъде претърсен за шпионката от ООН и онзи проклет инженер. Прехвърлете всички записи за придвижването на инспектора от ООН през последния час на моя монитор. Да се провери по списък местонахождението на всеки член на екипажа. — Той се отпусна ядно в креслото, прокара пръсти по късо подстриганата си коса и посегна към един бутон. — Свържи ме с дежурния офицер в контролната. — След това извъртя креслото и продължи: — Старшина, това, което ти наредих, ми е нужно веднага! Действайте!

— Слушам, сър. Простете, сър, но какво трябва да очакваме?

— Земната дипломатка е саботьор. Успяхме да я разкрием, но тя избяга и инженерът е с нея. Което може би е добре, само дето и двамата сега са на свобода, а освен това са въоръжени. Така че ще търсите побъркан чуждоземен терорист, използващ нелегални технологии. Двамата сигурно са някъде по коридорите. Ясно ли е?

— Да, сър. — Старшината изглеждаше обезпокоен. — Съвсем ясно, сър.

Терминалът изписука и Сойер се извърна към него. От екрана го гледаше въпросително капитан Мирски.

— Мислех, че сте зает да държите под око онова безгръбначно от Канцеларията по надзора — изръмжа той.

— Сър! — Сойер се изправи. — Разрешете да докладвам за извънредно произшествие!

— Слушам ви.

— Нарушаване на сигурността. — По челото на Сойер се стичаха едри капки пот. — Понеже подозирах земния дипломат в прикрита дейност, организирах дезинформираща операция с цел да я убедя, че сме успели да я засечем. За съжаление малко съм прекалил с убедителността — при ареста тя избяга заедно с корабния инженер и сега двамата са на свобода, някъде на борда. Наредих незабавно да бъде организирано претърсване, но тъй като предстои обявяване на пълна бойна готовност, препоръчвам да бъдат затворени и изолирани всички отсеци.

Капитанът дори не мигна.

— Одобрявам. — Обърна се и за няколко секунди изчезна от полезрението на камерата. — Контролната вече е изолирана — съобщи след малко. — Докладвайте за положението при вас.

Сойер се обърна и застаналият при вратата часовой кимна.

— Сър, моят кабинет също е изолиран. Инцидентът приключи само преди три минути. — Той се наведе настрани. — Старшина, намерихте ли записите?

— В момента ги издирвам, сър — отвърна старшината. — А, това е от външната камера. Проклятие! Сър, разрешете да доложа — преди дванадесет минути всички наблюдателни камери на Зелената палуба — това е, където се намираме — са били изключени. Бил е подаден общ сигнал от… в момента го проследявам. Хъм. Сър, сигналът е оторизиран с вашата идентификация.

— Уф! — изсумтя Сойер. — Уточнихте ли местонахождението на свободния от дежурство персонал?

— Да, сър. Но информацията не е особено надеждна — в часовете извън смяна не всички си носят идентификаторите. Ще ни трябва цял ден, за да съберем информацията.

— Само това ни остава! Добре, пратете долу една въоръжена група — искам да претърсят целия коридор!

Сойер беше забравил за отворената връзка, но капитанът му напомни, като се покашля.

— Надявам се, че поне за момента сте взели всички необходими мерки.

— Да, сър. — Ушите на Сойер пламнаха. — Сър, някой е използвал идентификационния ми код, за да изключи всички наблюдателни камери в коридора пред каютата на инспектора. Сър, тази жена наистина ни изигра.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита навъсено Мирски. — Напъни се де. Чакам решение.

— Ами… — Сойер млъкна. — Сър, струва ми се, че открих къде са саботьорите. Ще ми позволите ли да ги заловя?

— Действай, човече. — Мирски се захили мрачно. — Но ги искам живи. Има доста неща, за които смятам да ги разпитам. — Сойер за пръв път виждаше капитана гневен и по гърба му пробягаха ледени тръпки. — Да, постарай се да не пострадат. Никакви инциденти, по дяволите. А, Сойер, и още нещо.

— Сър?

— Когато тази история приключи, очаквам от теб изчерпателен доклад как е станал целият инцидент. Да е готов за вчера.

— Слушам, сър. — За щастие капитанът прекъсна връзката. Сойер се надигна и изръмжа: — Чу какво казаха. — Взимам идентификатора и излизам. А — и оръжие. — Той отключи една масивна желязна каса, като опря палец в горния й край, и започна да вади отвътре снаряжение. — Оставаш тук. Връзка на деветнайсети канал. Тръгвам право към нейната каюта. Следиш на екрана идентификационния ми код. Ако го видиш да се придвижва в друга посока, веднага ми съобщаваш. — Нагласи на челото си олекотени слушалки с микрофон, извади шоковия пистолет, опря го в слепоочието си, докато двата компютъра влязат във връзка, след това завъртя очи, за да провери в ред ли е системата за проследяване на целта. — Разбра ли ме?

— Тъй вярно, сър — отвърна старшината. — Да подам ли съобщение за тревога до цялата палуба?

— Разбира се. — Сойер отиде до вратата. — Отваряй!

— Слушам, сър. — Чу се щракане и Сойер пристъпи в коридора. Насреща му се изпречи един редник и едва не изпусна подноса с кафе, когато видя лейтенанта.

— Максим! Хвърли този поднос и вземай това! — Сойер му подаде още един пистолет и втрещеният войник го улови. — Връзка на деветнайсети канал. Няма да приказваш, освен ако не те повикам. Тръгвай с мен. — После закрачи по коридора. Вратите и допълнителните прегради се разтваряха пред него и се затваряха отзад, превръщайки нощта в поредица от осветени в червено тунели.

 

 

Първото, което почувства Рейчъл, бе болката в главата. Второто…

Лежеше на противонатоварваща кушетка. Ръцете и краката й бяха студени.

— Рейчъл!

Тя се опита да отвърне „Будна съм“, но не беше сигурна, че се е получило. Дори само повдигането на клепачите изискваше огромно усилие на волята.

— Колко е часът? Какво става? Кога…

— Преди една минута — отвърна Мартин. — Какво станало? — Лежеше на кушетката до нея. Капсулата бе клаустрофобично малка, като примитивно устройство от зората на космическата ера. Люкът над тях бе отворен и през него тя виждаше вътрешната врата на каютата си.

— Люк, затваряне… Нали ти казах, че имам спасителна лодка?

— Да, но аз си помислих, че се опитваш да ми вдъхнеш надежда. — В мъждивата светлина зениците на Мартин се бяха разширили. Точно над главата му покривът на капсулата продължаваше да се съшива. — Сега какво следва?

— Следва, че седим върху… — Тя спря да си поеме дъх. — Уф, мамка му. Седим върху… соленоводна ракета. Багажът ми беше пълен с уран. Или борон. Нещо като анъбтаний, какъвто ти трябва за спешни случаи. Моята малка застрахователна полица.

— Не можеш просто да изхвърчиш през корпуса на пълен с хора космически кораб! — протестира Мартин.

— Да бе, не мога! — Тя се усмихна измъчено. — Тук сме затворени херметически. Въпросът е дали…

— Автопилот готов — обяви спасителната лодка. На монитора пред тях се появиха цял ред индикатори.

— Дали ще ни застрелят след старта?

— Чакай малко. Да изясним нещо. Намираме се само на ден полет от Рошардов свят, нали? И това… нещо, може да ни откара там? Смяташ да пробиеш една хубава дупка в корпуса и да ни изведеш в открития космос, а онези просто ще ни гледат и няма да си мръднат пръста?

— Нещо подобно — отвърна тя и затвори очи: любуваше се на миниатюрния дисплей, проектиран върху ретината й. — Нали знаеш, че сме съвсем близо до целта. Освен това сме на четирийсет хиляди секунди от перигей. Отделяме се и лягаме в дрейф като замръзнало лайно. Ще се престорим на изхвърлени от кораба отпадъци. Ако ни осветят с радара, ще се издадат, ако стрелят, ще ги забележат. Така че ще ни оставят да се измъкнем, убедени, че могат да ни приберат по-късно, стига, разбира се, да са сигурни, че ще са там преди нас. Ако видят, че сме по-бързи — тогава ще ни гръмнат…

— Разчиташ, че Фестивалът ще им види сметката.

— Аха.

— Готов за задействане на изпомпващия механизъм — заяви автопилотът. Говореше с гласа на дърт кавгаджия.

— Моят първи съпруг — каза Рейчъл. — Все се караше.

— Аз пък си мислех, че ти е бил любимец. Няма ли гравитация тази бракма?

— Това да не ти е луксозна яхта?

Нещо изтрака зад вратата.

— Ох, дявол го взел!

— Старт след… четирийсет секунди! — каза Рейчъл.

— Дано ни оставят толкова време. — Мартин се изтегна върху кушетката. — Това на колко g издържа?

— Колкото е необходимо. — Тя се засмя. — Нали ти казах, че е върху ракета.

— Върху ракета? — Той я погледна шашардисано. — Значи ще сме лесни мишени. Решат ли да ни…

— Млъквай и ме остави да работя. — Тя затвори очи, съсредоточена върху предстартовите приготовления.

Незабелязаното измъкване беше, разбира се, от съществено значение. Една термоядрена ракета е лесна плячка за военен кораб от класа на „Лорд Ванек“ — тя разполага с гориво за не повече от четири часа и през това време може да поддържа известна преднина — стига некомпенсирацото ускорение да не убие пътниците и ако корабът просто не премине на пълна бойна мощност и не я застигне, — но след това горивото се изчерпва и ракетата се превръща в безпомощно носещо се по предварителна орбита тяло. И което бе по-лошо, на разстояние от десет хиляди километра от „Лорд Ванек“ ракетата все още щеше да се намира в обсега на третичните отбранителни лазери на кораба — достатъчно близо, та от борда само да насочат лидар към тях и да ги пръснат като яйце в микровълнова фурна.

Но има разлика между „могат“ и „ще“, която, надяваше се Рейчъл, щеше да е достатъчна, за да осъществи замисъла си. Включването на големия двигател щеше да е равносилно на запалване на фар в мрака, защото корабът щеше да е видим от всички противници в обхват половин светлинна минута. А задействането на лазерните емитери щеше да е като сияние на огромен неонов надпис „ВРАЖЕСКИ КОРАБ — ЕЛАТЕ И МЕ ХВАНЕТЕ“. И освен ако капитан Мирски не беше готов да рискува да разгневи адмирала, като направи едно малко светлинно шоу на Фестивала, едва ли щеше да посмее да се втурне след тях. Би могъл да ги простреля безпрепятствено само ако Рейчъл включи своя двигател или подаде сигнал за помощ — защото тогава тя щеше да издаде и неговата позиция.

Но първо трябваше да напуснат кораба. Без съмнение само след броени минути републиканците щяха да са пред вратата на каютата й — с оръжие и инструменти за отваряне. Отслабеният корпус между ларвоподобната спасителна лодка и външният изолиращ слой бе наистина важно предимство, но как да се отделят, без да ги предупредят?

— Първи механик. Активирай програмата за взривяване.

— Прието. Програмата активирана.

— Меч. Докладвай за обстановката!

— Готовност.

Предавателят в багажа й подхвана изкусителна песен, зовяща към разрушение — на вълни, които улавяха само нейните роботи-шпиони — тези, които бяха останали. „Първи механик“, притиснат към отходната клапа в тоалетната на ареста, щеше да я чуе и с последните си запаси от енергия трябваше да детонира миниатюрния си заряд — по-малък от ръчна граната, но достатъчно мощен, за да пробие клозетната тръба.

 

 

Военните кораби не могат да използват канализация с гравитационно налягане — отходната система на „Лорд Ванек“ разчиташе на помпи и на невероятно сложна система от тръби и клапани, чиято цел бе да възпрепятстват обратния поток. На „Лорд Ванек“ не рециклираха отпадъците, а ги съхраняваха — в противен случай, изхвърлени навън, те се превръщаха в шрапнели, способни да разкъсат обшивката на всеки кораб или спътник — като ловна пушка, заредена с лед. Но всяко правило си има и изключение — задържането на отходните продукти в резервоарите с цел да се намали опасността от създаването на балистични отломки бе благородна идея, ала не и когато пораждаше риск от истинско бедствие на борда, късо съединение и замърсяване на животоподдържащата система.

Когато избухна по команда на Рейчъл, миниатюрната бомба разкъса една отходна тръба, събираща отточните води от цялата палуба, за да ги отнесе в главния резервоар. И което бе по-лошо, при взрива бе избита клапата за обратен поток. Отпадъчните води започнаха да излизат от резервоара и да се разпространяват навсякъде, стотици литри в секунда запълваха междуетажните пространства и сервизните проходи. В контролната зала изригна истинска какофония от алармени сигнали и дежурните техници започнаха спешно да отварят всички резервни вентили, за да изхвърлят отпадъците в космоса. Екипажът на „Лорд Ванек“ наброяваше хиляда и двеста души и корабът летеше вече няколко седмици и отточната шахта бълваше истински водопади. Спасителната лодка на Рейчъл отброяваше последни секунди до старта.

В процеса на конструкция на лодката миниатюрната роботизирана фабрика в куфара на Рейчъл бе извършила и съответните обширни, да не кажем разрушителни, промени в пространството около каютата. Корпусът, който трябваше да е невероятно здрав, се пръсна като стъкло, а върху обшивката от външната страна се образува триметров кръг, който се изду навън и сетне се разтроши, сякаш беше от пудра захар. Стомахът на Рейчъл се сви рязко и в същия миг хамакът, в който лежеше, се наклони на една страна. В този момент импровизираните студеногазови ракетни двигатели над главата й се задействаха и изстреляха „новородената“ спасителна лодка от разкъсаната й утроба. Лодката се разлюля силно и Мартин изпъшка, сякаш някой го бе ударил в корема. Малкият спасителен съд навлизаше в изкривеното пространство около кораба, където на всеки сто метра ускорението спадаше с по едно g, стените на лодката скърцаха и се огъваха навътре, след това тя започна да се преобръща — носеше се право към опашката на кораба.

На борда на „Лорд Ванек“ зазвуча алармата за безтегловност. Като ругаеха ядосано, офицерите на мостика си поставяха предпазните колани, а навсякъде из кораба старшините нареждаха на подчинените си да заемат бойните си постове. Долу в машинното капитан трети ранг Крупкин едва успя да се задържи за ръба на бюрото, после посегна към тръбата, с намерение да поиска от мостика обяснение за случилото се.

Без излишен шум сингуларният двигател на гигантския кръстосван бе преминал в режим на изключване. Полето от изкривено пространство, което едновременно осигуряваше гравитация и компенсираше ускорението, се сви до много по-малка сфера с епицентър машинното — тъкмо навреме, за да възпрепятства сблъсъка между тежащия близо двеста тона айсберг от замръзнали отпадъчни води и придружаващата го като сателит спасителна лодка с кърмовата част на „Лорд Ванек“, при което навярно корабът щеше да се лиши от топлообменниците си.

В херметически изолирания коридор на офицерската палуба цареше какофония от алармени сигнали. Светлините по тавана мигаха в червено, синьо и зелено, безстрастен глас отчиташе спада на гравитацията. Лейтенант Сойер изруга и се огледа за най-близкия авариен бокс.

— Помогни ми бе, глупак! — кресна той на младши космонавт Максим Кравчук, който стоеше, пребледнял от страх, насред коридора и не смееше да помръдне. — Хвани тая дръжка и дърпай, защото инак ни е спукана работата!

По-нататък по коридора херметическите врати вече се спускаха и от вътрешната им страна се разгъваха яркооранжеви мрежи. Максим сграбчи ръчката, която му сочеше Сойер, и я задърпа с всички сили. Двамата заедно успяха да отворят вратата на аварийния бокс.

— Влизай! — кресна Сойер. Алармата за утечка — ужасът на всеки космонавт — бе спряла, но сега пък подът под краката им започваше да се накланя. Кравчук се вмъкна в бокса и започна да се привързва към стената, действаше по-скоро инстинктивно. Сойер мярна бялото на очите му — младежът бе парализиран от ужас. Самият той се забави за миг, преди да влезе, и погледна към каютата на инспекторката. Намираше се в следващия участък — трябваше първо да си сложат скафандри и тогава да продължат, за да разберат какво е направила на кораба тая кучка. „Не само капитанът ще задава после въпроси“ — мина му горчивата мисъл.

Сойер се пъхна в бокса тъкмо когато подът започна да се накланя на другата страна, но кренът се стабилизира при сравнително поносимите трийсетина градуса. Усещаше странна лекота в краката. „Сигурно са изключили двигателя“ — осъзна той. Без да губи време да затваря вратата — тя и без това щеше да се хлопне сама, ако имаше данни за разхерметизиране — той се зае систематично да нахлузва скафандъра. За разлика от космическия скафандър, аварийният представляваше опростена система от взаимосвързани прозрачни торби и резервоар на гърба, със запас от въздух за шест часа. Скафандърът не беше предвиден за употреба в космическото пространство, а само за извънредни случаи на разхерметизиране на борда на кораба.

— Обличай се — нареди той на изплашения си помощник. — Ще идем да видим кой е причината за това.

Четири минути по-късно пристигнаха Молотов и неколцина въоръжени сержанти от военната полиция, помъкнали със себе си и младия изплашен прокуратор, който очевидно не се чувстваше никак комфортно в аварийния скафандър. Сойер изобщо не му обърна внимание.

— Старшина, имаме сведения, че двама саботьори са се барикадирали в третата каюта по-нататък по коридора. Не зная с какви други средства за защита разполагат, но със сигурност са въоръжени и затова ви предлагам да използвате парализиращи пистолети. Разбрано?

— Да, сър — отвърна Молотов. — Да имате някаква представа кои са?

Сойер повдигна рамене.

— Доколкото мога да предположа, става въпрос за инженер Спрингфийлд и онази жена от Земята. Но може и да греша. Оттук нататък поверявам операцията на вас.

— Разбрано. — Молотов се обърна. — Ти и ти — заемете позиции от двете страни на вратата. Когато се отвори, стреляйте по всичко, което мърда. — Той се извърна към Сойер. — Ще можем ли да отворим вратата дистанционно?

— Заключена е. Ще трябва да се прережат пантите.

— Прав сте. — Молотов си свали раницата и извади дебел кабел. — Отдръпнете се, ако обичате. — Приближи се предпазливо до вратата. — Сър, индикаторът показва, че оттатък има вакуум. — И посочи монитора до стената.

— Сигурно е от някоя малка пробойна, която оная е направила, за да ни задържи отвън. Всички да си сложат скафандри и после я взривете. — Сойер се приближи, докато Молотов прилепваше дебелия кабел за рамката на вратата и го навиваше около дръжката.

— Ще използвам режещ кабел, сър — докладва той. — Най-добре се свържете с Контрол на вътрешна атмосфера и ги предупредете да херметизират коридора, докато възстановим херметичността в каютата.

— Сър… — обади се Мюлер, причината за цялата тази бъркотия.

— Какво има? — озъби се Сойер, без да си дава труда да крие гнева си.

— Ами… мисля, че трябва да внимавате. Тя… инспекторката, не е глупава. Всичко това ме плаши…

— Ако продължаваш да ми дотягаш, и аз ще те изплаша. Старшина, ако този тип започне да се прави на интересен, давам ви право да го арестувате. Заради него е целият този панаир.

— Така ли? — Молотов хвърли заплашителен поглед на младшия прокуратор, който се присви и отстъпи по коридора.

— Ще се свържа със службата по контрол да ни изолират.

— Сойер излезе на командна честота, а Молотов се върна при кабела и детонаторите и започна да разполага експлозивите.

— Готово — съобщи след малко Сойер. — Всичко е уредено! При теб как е? — Той погледна Молотов и старшината кимна. — В такъв случай — действай!

Чу се рязък звук, като плясък на камшик, и от ръбовете на вратата започна да блика дим. Последва невероятно силен гръм и тъпанчетата на Сойер изпукаха. Вратата изчезна. Зад нея зейна бездънен мрак, който започна да го всмуква с ледените си пипала, заедно с всичко останало в коридора. „Каква ти пробойна…“ — едва успя да си помисли той, докато посягаше инстинктивно към дръжката на най-близкия авариен бокс. Но вече беше късно — въздухът го засмука към каютата. Нещо го блъсна силно между лопатките и дъхът му спря. Изведнъж наоколо се възцари мрак, болката бе непоносима. Черен цилиндър се завъртя пред очите му, отекна оглушителен звън. Пластмасови повлекла го шибаха през лицето. „Сигурно ми се е скъсал скафандърът — помисли си той замаяно. — Интересно, какво ли е станало с…“

Ставаше му все по-трудно да мисли, той се отказа, унесе се в дрямка, която бързо премина в лишена от сънища тишина.

За разлика от него, Василий Мюлер извади късмет.