Чарлз Строс
Сингуларно небе (3)

Привечер

Мъж на средна възраст, с кестенява коса и късо подрязана брада, лежеше облечен в резбованото легло на хотелската си стая, сложил на очите си кърпа. Сенките върху килима постепенно се удължаваха — слънцето се спускаше към хоризонта. Пламъчетата на газовите свещници по стените потрепваха и хвърляха бледи отблясъци. Една муха прелетя из стаята по свой сложен криволичещ маршрут.

Мартин не спеше. Целият му инвентар от микроавтомати за издирване и засичане на системи за наблюдение беше изкаран да патрулира — претърсваше стаята за бръмбари, в случай че от Канцеларията го бяха поставили под наблюдение. Вярно, че не разполагаше с голям брой роботи — в Новата република те бяха строго забранени и се наложи да ги прекарва през митницата умело прикрити в слюнчените му жлези и под зъбни пломби. Сега обаче ги бе развърнал в цялата им скромна мощ, за да търсят подслушвателни устройства и да докладват на вплетените в клепачите му монитори.

Най-сетне, успокоен, че е съвсем сам в стаята, той повика мухата — датчиците й не бяха засекли никакви подозрителни въздействия — и я върна в летаргичното й състояние. Стана и затвори прозореца. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си (измачкано, след като бе лежал с него) и извади тънка книга с кожена подвързия.

— Слушам те.

— Здравей, Мартин. Зареждането е приключено, конфиденциалност сто процента.

— Това е добре. — Той се покашля. — Включи обратен канал. Искам да говоря с Херман.

— Изпълнявам.

Книгата млъкна и Мартин потъна в безстрастно очакване. Книгата приличаше на персонален асистент, дискретен цифров секретар за всеки съвременен земен бизнес консултант. И макар че подобни устройства можеха да бъдат изработени под всякаква форма — от дрехи до изкуствени зъби, — Мартин предпочиташе неговото да наподобява старинна книга. Вярно, нормалните персонални асистенти не вървяха с релативистична приставка, най-малкото с такава, която да има обхват от деветдесет светлинни години и капацитет няколко петабита. Въпреки че почти два петабита бяха изчерпани, когато местният агент му бе предал книгата чрез предварително уговорения тайник в градския парк, тя оставаше незаменим помощник за Мартин. Спокойно би могъл да каже, че я цени, колкото живота си — защото със сигурност щеше да се раздели с него, ако книгата попаднеше в ръцете на тайната полиция.

Една субсветлинна сонда бе изгубила почти сто години, за да откара една квантова черна кутия в самата сърцевина на релативистичния канал, извън системата Септагон, друга подобна кутия бе прекарала осемдесет години в товарния отсек на търговски кораб, следващ курс към Земята. Благодарение на тези сложни маневри двете устройства осигуряваха канал за мигновена връзка от една планета до друга, мигновена в релативистичния смисъл на Специалната теория, но без да се нарушава причинно-следствената връзка и с общ капацитет, ограничен до няколко кубита. Изчерпеха ли се, тези пет милиона мегабита нямаше да могат да бъдат възстановени, докато не пристигне следващата субстветлинна сонда.

(Подобни транспортни сонди съвсем не бяха рядкост — конструирането и изстрелването на звездно платно с тегло един килограм, способно да пренася на десетки светлинни години през космоса огромната тежест от стотина грама, сами по себе си не представляваха особено затруднение дори за текстилната индустрия, само дето властите тук, в Новата република, бяха ужасно чувствителни на тема контакти с идеологически нечистата обитаема част на вселената.)

— Ало? — рече персоналният асистент.

— С Херман ли говоря? — попита Мартин.

— Тук персоналният асистент. Херман е на линия. Автентичността потвърдена.

— Днес имах среща с чиновник от Канцеларията по надзора на населението — продължи Мартин. — Оказа се, че са страшно чувствителни на тема идеологическа пропаганда.

Двайсет думи за пет секунди, около половин милион бита, предадени директно. Транскрибирани като текст обаче те нямаше да надхвърлят и стотина бита, може би дори по-малко от петдесет, при подобаваща компресия. Което осигуряваше още петдесетина бита за връзка между персоналния асистент на Мартин и Земята. Ако отидеше в някоя пощенска станция, щяха да му вземат по долар на дума, да се реди цял ден на опашка и освен това пощенският инспектор щеше да подслушва разговора.

— Какво стана? — попита Херман.

— Нищо сериозно, освен че ми направиха предупреждение. Ще го включа в доклада си. Не мисля, че има общо със свръзката.

— Тогава с какво — с работата?

— Не. Никакви подозрения, поне доколкото можах да определя.

— В такъв случай защо те викаха?

— Някой е подслушвал в бара. Искаха да ме сплашат. Още няма разрешение да се кача на борда на „Лорд Ванек“. Достъпът до корабостроителницата е строго ограничен. Струва ми се, че са обезпокоени от нещо.

— Някакви признаци за необичайни събития? Маневри на флота? Подготовка за отлитане?

— Нищо, което да ми е известно. — Мартин преглътна останалата част от коментара. Разговорите с Херман чрез нелегалния предавател винаги го изнервяха. — Отварям си очите на четири. Край на доклада.

— До скоро.

— Персонален асистент — изключи канала.

— Каналът изключен. — Мартин не пропусна да отбележи, че през цялото време на разговора гласът на персоналния асистент бе неговият собствен. Това бе съвсем естествено — релативистичната мигновена връзка бе толкова скъпа, че изпращането на звуков поток можеше да се определи само като безразсъдна екстравагантност. Но от друга страна, да разговаря със себе си през бездна от седемдесет светлинни години бе доста самотно занятие. Особено като се имаше предвид, че страховете му бяха съвсем реални.

Поне досега бе успял с ролята на дебелокож чуждоземен инженер, който има голяма уста и очаква кога най-сетне ще го допуснат до двигателите на кръстосвача на Негово величество „Лорд Ванек“, за да извърши уговорените в договора подобрения. Всъщност се справяше със задачата толкова добре, че дори бе успял да види как изглежда отвътре Василискът и да се измъкне жив.

Което едва ли щеше да му се случи втори път, ако научеха за кого работи.

 

 

— Мислите ли, че е шпионин? — попита младши прокураторът Василий Мюлер.

— Не, доколкото ми е известно. — Чиновникът, който всъщност бе старши прокуратор, си позволи едва забележима усмивка, но белегът, който разсичаше бузата му, му придаде сатанински изглед. — Ако разполагах и с най-малки доказателства, че е шпионин, на мига щеше да стане бивш шпионин. Дори бивш всичко, ако мога да се изразя така. Но не това те попитах одеве, нали? — Той втренчи поглед в помощника си и си придаде недоволна физиономия, каквато използваше винаги, когато разговаряше с новаци. — Кажи ми защо го пуснах?

— Ами, защото… — Младши прокураторът го гледаше объркано. Беше тук от шест месеца, по-малко от година след завършването на гимназията, и неумението му все още си личеше. Изглеждаше почти невръстен юноша, русокос и синеок, крайно неопитен в изкуството на социалните контакти, като безброй подобни на него интелигентни млади мъже, бълвани от образователната система. Личното мнение на прокуратора бе, че такива като него са крайно неподходящи за работата в тайната полиция. Преди това бе добре да преминат през месомелачката на живота. Този тук несъмнено бе наследил интелигентността на баща си. Ако бе наследил и неговата гъвкавост, но без склонността за бунт срещу установените порядки, накрая сигурно щеше да стане чудесен служител.

След близо минута мълчание прокураторът го подкани отново:

— Млади човече, отговорът ти е съвсем неприемлив. Опитай пак.

— Ами… пуснахте го, защото има голяма уста и ще е лесен за подслушване, където и да отиде.

— По-добре, но също така напълно невярно. Но това, което каза одеве, ме заинтригува. Защо не мислиш, че е шпионин?

Василий се намираше под двойно натоварване — не само че го изпитваха, но трябваше да издържа и на погледа на прокуратора.

— Защото, сър, говори прекалено много. От шпионите не се очаква да привличат внимание върху себе си. Не е в техен интерес. Освен това той е инженер, има сключен договор за работа с Флота, но корабът, за който става въпрос, е построен от неговата компания. Искам да кажа — за какво им е да шпионират собствения си кораб, нали? А не би могъл да е и професионален пропагандатор. Всеки професионалист би се справил много по-добре в онзи бар. — Той млъкна и на лицето му се изписа полудоволна физиономия.

— Добро начало. Жалко, че не мога да се съглася с теб.

Василий преглътна стреснато.

— Но аз си помислих, че вие не го смятате за… да не искате да кажете, че е твърде… че се държи прекалено предизвикателно за шпионин? Приказва на висок глас в бара, спори за политика, прави неща, които не би направил никой шпионин — сякаш се опитва да приспи бдителността ни?

— Много добре — кимна прокураторът. — Ето, че започваш да мислиш! Но моля да отбележиш — аз нито веднъж не съм казвал, че господин Спрингфийлд не е шпионин. Нито съм твърдял противното, разбира се. Може да е, също както и да не е. Това, което искам от теб, е да ме убедиш, с неоспорими доказателства, в едното или другото. Разбра ли ме?

— Искате да ви докажа, че не е шпионин? — попита Василий. — Но това е невъзможно!

— Точно така! — почти изкряка прокураторът и тупна помощника си по рамото. — Също както и обратното, поне на този етап. Ето ти една подходяща задача за обозримото бъдеще, младши прокуратор Мюлер. Опитай се да докажеш, че нашият раздразнителен посетител от тази сутрин не е шпионин — или събери достатъчно доказателства, които да оправдаят арестуването му. Хайде, ставай! Не ти ли се ще да напуснеш това мрачно учреждение и да се поразходиш из столицата? Ето ти една възможност. Освен това ще има какво да разказваш на онази фуста, след която търчиш, откакто се появи тук!

— Ах… за мен е чест — отвърна Василий. Изглеждаше малко изплашен и гледаше прокуратора с нескрито страхопочитание. — Но, сър, ще ми позволите ли да попитам защо? Искам да кажа — защо сега?

— Защото е крайно време да научиш нещо повече от онова, което чуваш на сутрешния рапорт — отвърна прокураторът. Очите му лъщяха зад стъклата на очилата, а мустаците му бяха едва забележимо настръхнали. — Идва време, когато всеки офицер трябва да поеме пълното бреме на отговорностите си. Предполагам, че имаш поне известна представа откъде да започнеш, благодарение на докладите, които четеш така внимателно. Време е да се премине към действие. Задачата не е от опасните, не те пращам да гониш революционери. Ха-ха. Днес следобед ще слезеш на втори подземен етаж за инструктаж и от утре се захващаш. Ще чакам доклади на бюрото си всяка сутрин, като започнем от вдругиден. Покажи ми за какво те бива!

 

 

На следващата сутрин Мартин се събуди от настойчиво тропане по вратата.

— Телеграма за Мартин Спрингфийлд! — извика доставчикът.

Мартин се загърна с халата и открехна вратата. Подадоха му плика, той се подписа и го върна, като задържа съдържанието. След това, като премигваше сънено, отиде до прозореца, вдигна завесите и зачете. Беше достатъчно приятна изненада, за да забрави яда си от ранното събуждане — потвърждение, че визата му е одобрена, наложените ограничения са вдигнати и още тази вечер, в 18:00, трябва да се яви на входния терминал на флотския космоелеватор в Южна Австрия за транспортиране до флотската корабостроителница на геосинхронизирана орбита.

Телеграмите, помисли си той, са много по-нецивилизовани от електронната поща — последната не пристига заедно с доставчик, оборудван с бележник, в който да оставиш подписа си. Жалко, че електронната поща бе забранена в Новата република. Но това бе съвсем обяснимо — електронната поща, ако не друго, е децентрализирана, телеграмите — не. А в Новата република бяха побъркани на тема централизация.

Той се облече, избръсна се и слезе в столовата да закуси. Носеше местно облекло — тъмно сако, тесни панталони, ботуши, риза с дантелено жабо — но кройката бе леко демоде, колкото да намекне, че не е съвсем наясно с тукашните традиции. Вече знаеше, че чуждоземските дрехи не се посрещат с добро око, когато общуваш с местните, но ако изглеждаше поне малко различен, точно колкото да се разбере, че не е оттук, без обаче да го подчертава, можеше да си позволява известни волности в държането. Без никакво съмнение Новата република бе строго изолирано общество, с което бе трудно да свикне дори някой пътувал много като Мартин, но го радваше, че поне обикновените хора го приемат съвсем радушно.

Дотолкова вече бе свикнал с местните обичаи, че вместо да се дразни от тях, ги приемаше с безмълвно търпение. Надменният начин, по който го гледаше помощник-управителят на хотела, хладното, почти нелюбезно поведение на камериерките, всичко това бяха само късчета от мозайката, която оформяше душевния облик на Новата република. Миризмата на паркетин и на хлорен разтвор за тоалетната, черният дим от котелното в мазето, мирисът на кожена тапицерия в столовата — все чужди аромати в едно общество, което не бе достигнало епохата на пластмасата. Не всички местни обичаи обаче му бяха неприятни. Сгънатият на масата до закуската му сутрешен вестник пробуждаше странното усещане, че си е у дома — сякаш се бе прехвърлил триста години назад в своето време, а не близо 180 светлинни години в космоса. Макар че, в известен смисъл, двете пътешествия бяха еквивалентни.

На закуска имаше задушени в масло гъби, пържени гъши яйца и невероятно ароматен препечен ръжен хляб, който преглътна с помощта на лимонов чай. Когато приключи, тръгна към рецепцията.

— Бих искал да си уредя транспорт — поде той. Дежурният администратор вдигна глава и го погледна с отсъстващо изражение. — По въздух, до флотския космоелеватор в Кламовка, колкото се може по-бързо. Ще взема само ръчен багаж и няма да освобождавам стаята, макар че ще отсъствам няколко дни.

— Разбирам. Един момент, господине. — Администраторът изчезна в лабиринта от стаи и коридори, започващ от другата страна на рецепцията.

Върна се след малко, придружен от помощник-управителя — мъж с увиснали рамене, облечен от главата до петите в черно, с мъртвешко изражение и хлътнали бузи, който се държеше с ленивото достойнство на граф или дребен благородник.

— Необходим ви е транспорт, господине? — попита помощник-управителят.

— Заминавам за флотската база в Кламовка — отвърна Мартин. — Днес. Колкото се може по-бързо. Ще оставя багажа си в хотела. Не зная колко ще отсъствам, но няма да освобождавам стаята.

— Ясно, господине. — Помощник-управителят кимна на дежурния администратор, който изтърча някъде и се върна с три дебели книги — разписания на различни железопътни служби. — За жалост следващият цепелин за Кламовка е чак утре. Но бихте могли да стигнете дотам с влак — ако тръгнете незабавно.

— Чудесно — отвърна Мартин. Имаше усещането, че незабавното му заминаване е единственото, което може да всели радост в живота на помощник-управителя, освен, разбира се, ако пукне веднага и на място. — Връщам се след пет минути. Ще бъдете ли така добър да уредите въпроса с билетите? И да ги запишете на моя сметка.

Помощник-управителят кимна. Лицето му беше като от камък.

— От името на хотела ви пожелавам плодотворно пътуване — каза той монотонно. — Маркус, погрижи се за господина. — После се обърна и излезе.

Администраторът отвори най-горната от дебелите книги и погледна въпросително Мартин.

— Коя класа, господине?

— Първа. — Едно от първите неща, които Мартин бе научил след пристигането си в Новата република, бе, че тук имат странни представи за пътническите класи. — Трябва да пристигна преди шест тази вечер — обясни той. — Слизам след пет минутки. Нали ще бъдете така добър дотогава да ми запазите…

— Да, господине.

Когато си тръгна, дежурният администратор продължаваше да се рови в справочника. Ала когато след няколко минути Мартин слезе, следван от пиколото с багажа, администраторът го пресрещна на входа.

— Билетът ви, господине. — Подаде му оранжева карнетка, която по-скоро наподобяваше паспорт. Отвън вече го чакаше парна карета. Мартин се настани на седалката, кимна на дежурния администратор и каретата потегли към гарата сред облаци дим.

Утрото бе мъгливо и влажно и Мартин едва успяваше да различи очертанията на правителствените сгради през замътеното стъкло.

В хотелската стая може да нямаше телефон, компютърната мрежа и разни други хитроумни изобретения бяха под възбраната на правителството, понякога липсваха елементарни удобства, но едно трябваше да й се признае на Новата република — влаковете й вървяха навреме. ПС1347, слънцето, около което се въртеше Нова Московия, бе младо джудже от клас 02, образувало се преди по-малко от два милиарда години (сравнени с петте милиарда на Слънцето), вследствие от което планетарната кора на Нова Московия съдържаше достатъчно активни ураниеви залежи, за да може горивото от тях да поддържа критична маса без допълнително обогатяване.

Каретата излезе право на перона на Трансполуостровния експрес. Мартин слезе от кабината и се огледа — намираха се на около четвърт километър по мраморния перон от грамадния локомотив и въпреки това на близо километър от опашката, където се помещаваше „четвърта класа“ и пощенските вагони. Издокараният с тъмнозелен мундир със златисти ширити кондуктор прегледа внимателно билета му, преди да го допусне до купетата на горната палуба. Помещението, облицовано със светлосиня кожа и стар дъб, украсено с медни лайстни и златни пластини и мебелирано с масивна мраморна масичка и везан шнур за повикване на прислугата, наподобяваше по-скоро на пушалнята в хотела, отколкото на нещо, свързано с обществен транспорт.

Щом кондукторът излезе, Мартин се отпусна на една от меките седалки, вдигна завесите, за да се полюбува на архаичните колони и тавана на станцията, и отвори персоналния си асистент в режим на книга. Малко след това влакът едва доловимо се разтърси и се заплъзга по релсите. Мартин надникна през прозореца тъкмо когато напускаха гарата.

Град Нова Прага бе построен по ниските брегове край широкия естуар на река Вис — само Василискът, щръкнал на върха на една вулканична гранитна канара, се издигаше над равнината. Докато пътуваше през полето, влакът щеше да използва само една от машините си. Вторият реактор щеше да достигне критична маса едва когато композицията наближеше подножието на Апенините, планинската верига, която разделяше полуострова от континенталната част на Нова Австрия. След това влакът щеше да се понесе по правата като стрела линия, пресичаща по протежение на деветстотин километра пустинята, преди да спре, шест часа по-късно, в подножието на космоелеватора при Кламовка.

Пейзажът бе наистина впечатляващ. Известно време Мартин му се любува с възторг, граничещ с благоговение. Макар да не му се щеше да признае, дълбоко в себе си той си оставаше чистосърдечен турист, постоянно търсещ свежата красота, на която да се наслаждава. Отдавна нищо подобно не можеше да се види на Земята — безумното опустошение на природата през двайсети век и събитията, последвали Сингуларността^[1] през двайсет и първи, бяха изменили до неузнаваемост ландшафта на всяка индустриализирана нация. И дори след катастрофалния спад на популацията все още не можеше да се видят зелени поля, ферми, огради и малки подредени селца, без картината да бъде развалена от вездесъщите монорелсови пътища, изоставени промишлени райони, „горещи“ радиоактивни зони и причудливите изкуствени хълмове — остатък от Последния строеж. Равнинните части, през които преминаваше Трансполуостровният експрес, напомняха донякъде за предпостиндустриална Англия, останала в мечтите страна, в която влаковете пристигали навреме и слънцето над империята никога не залязвало.

Но пътешествието с влак омръзва бързо и след по-малко от половин час, когато от високата скорост пейзажът зад прозореца започна да се размазва, Мартин насочи вниманието си към книгата. Скоро след това бе погълнат от нея до такава степен, че дори не забеляза, когато вратата се отвори и затвори. Вдигна глава едва когато една непозната жена се настани на седалката срещу него.

— Простете — рече той, докато я оглеждаше. — Сигурна ли сте, че не сте сбъркали купето?

Тя кимна.

— Съвсем сигурна, благодаря. Не съм искала индивидуално купе. А вие?

— Мислех, че… — Той бръкна в сакото си и извади билета. — Ах, да. — Прокле мислено дежурния администратор, изключи персоналния асистент и извърна глава към непознатата. — Мислех, че купето е само за мен, но очевидно съм сбъркал. Моля да приемете извиненията ми.

Жената кимна снизходително. Имаше дълга черна коса, навита на кок, високи скули и кафяви очи. Тъмносинята й рокля изглеждаше скъпа — поне според представите на Мартин за тукашния стандарт. Вероятно домакиня от средната класа, помисли си той, но не беше съвсем сигурен. Трудно му бе дори да определи възрастта й, заради солидното количество грим на лицето, плътно пристегнатия корсаж, бухналата рокля и издутите ръкави, които скриваха ръцете й.

— Далече ли пътувате? — попита тя жизнерадостно.

— Чак до Кламовка и после на орбита с космоелеватора — отвърна Мартин, малко изненадан от прямотата й.

— Какво съвпадение! Аз също отивам там. Простете, че ви питам, но струва ми се, не сте тукашен?

Гледаше го с любопитство, което Мартин намираше за дразнещо. Той повдигна рамене.

— Да, не съм. — После наново отвори персоналния асистент и забоде нос в него.

— От акцента ви съдя, че не сте и от тази планета. Освен това отивате в корабостроителницата на Адмиралтейството. Ще имате ли нещо против да ви попитам по каква работа?

— Да — отсече той, без да вдига поглед от книгата. Поведението й не само го дразнеше, а вече пробуждаше тревогата му. Нещо не беше наред. „Агент-провокатор?“ — зачуди се той. Нямаше никакво намерение да дава на тайната полиция нови поводи да го задържат, предпочиташе да си мислят, че се е поучил от грешките си и е твърдо решен да се поправи.

— Хъммм. Но когато влязох, четяхте монография за корективния алгоритъм на релативистичната несиметричност, приложена върху архитектурата на двигателните трансформатори на съвременните звездолети. Предполагам, че сте специалист, нает от Адмиралтейството за работа върху някой от корабите. — Тя се усмихна и изражението й подсили допълнително безпокойството му — снежнобели зъби, червени сочни устни… имаше нещо в нея, което му напомняше за жените от Земята. Жени, които не бяха отглеждани като украшения на фамилното дърво. — Права ли съм?

— Нямам право да коментирам. — Той затвори персоналния асистент и втренчи поглед в нея. — Коя сте вие и какво искате? — От малкото, което бе научил за маниерите в Новата република, осъзнаваше, че държането му е изключително грубо по отношение на една дама, но тя бе толкова дама, колкото той републикански чифликчия. Тъй че маниерите можеха да вървят по дяволите.

— Казвам се Рейчъл Мансур и отивам в корабостроителницата по работа, която може да има общо с вашата. Ако не греша — и в такъв случай поднасям искрените си извинения, — вие сте Мартин Спрингфийлд, инженер на договор с Адмиралтейството, който трябва да осъществи надзора при модернизирането на системата за управление в двигателния отсек на „Лорд Ванек“, линеен кръстосвач клас „Швейк“. Кръстен на Ърнест Ванек, основоположника на Флота на Новата република. Права ли съм?

Мартин прибра персоналния асистент в джоба си и извърна лице към прозореца. Помъчи се да потисне внезапно надигналата се вълна на студен страх.

— Да. На вас какво ви влиза в работата?

— Сигурно ще ви е любопитно да узнаете, че преди четири часа консенсусно абсолютно време ВВС „Нов модел“ — към които сте на служба и вие — изискаха прилагането на Есхатоновата клауза за всички стратегически договори, имащи отношение с Новата република. Изглежда, някой е подшушнал на Постоянния комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване, че Новата република се готви за война, или по-точно за защита на нейна обсадена периферна колония. Предполагам, че договорът ви не включва допълнителна застраховка за извънредни ситуации и избухване на войни? Сигурно са ви покрили само срещу заболяване и кражба.

Мартин най-после я погледна.

— В шпионаж ли ме обвинявате всъщност? — Очите му срещнаха нейните. Бяха черни, проницателни, интелигентни — и абсолютно неразгадаеми. — Коя сте вие, мътните ви взели?

Тя измъкна от ръкава си карта и я разтвори пред него. Вътре се мъдреше холографско изображение на глава — по всичко изглеждаше, че е нейната, но с късо подстригана коса. Жестът й бе толкова неочакван, че по гърба му пролазиха тръпки, докато имплантантите се опитваха да потиснат паническата реакция, която се надигаше от адреналните му жлези.

— Дипломатическо разузнаване на ООН, отряд за специални операции. Тук съм, за да разузная какво е положението, а това означава и да разбера какви модификации възнамерява да извърши Адмиралтейството в последния момент върху експедиционния си корпус. Предполагам, че ще ни сътрудничите. — Тя му се усмихна с изражение, което му напомни на изгладняла невестулка.

— Ами… — „Какво, по дяволите, търсят тук ММР? Планът на операцията беше съвсем различен!“ Той се почеса по челото и я погледна пак — тя все още очакваше отговора му. „Импровизирай, ленивецо, какво чакаш? Направи нещо, преди да те е заподозряла!“ — Вижте, имате ли представа как постъпват тук с шпионите?

Тя кимна, но усмивката й се бе стопила.

— Имам. Но освен това си давам сметка и за общото положение, а то е, че назрява война. От мен се иска да следя развоя на събитията — не можем да си позволим размирици толкова близо до Земята. Сигурно е доста неприятно да ти нахлузят примка на шията, но да избухне междузвездна война, която да привлече вниманието на Есхатона, е много по-страшно, поне за останалите десетина планети, които нямат нищо общо с конфликта, но ще пострадат от неговите последствия. Точно те са моята грижа.

Тя го изгледа втренчено. Картата изчезна в ръкава й.

— Мартин, с теб трябва да се съберем и да си поговорим. Ще те потърся веднага щом се качиш на станцията. Не ме интересува мнението ти, тъй че можеш да го задържиш за себе си. Смятам да се поровя из мозъка ти и да се уверя, че си случаен свидетел, а после ще го съобщя и на твоите застрахователи. Разбра ли ме добре?

— Уф… да. — Той се постара да изглежда така, сякаш се е изправил пред самия дявол и току-що е подписал продажбата на душата си. Надяваше се да му повярва — наивен инженер, озовал се в ситуация, далеч надхвърляща правомощията му, и изправен пред агент, олицетворяващ Върховната власт. Ала си даваше сметка, че ако номерът му не мине, ще загази здравата. Херман и ММР не се разбираха никак добре…

— Чудесно. — Тя бръкна в чантата си и извади малко очукан персонален асистент с металносива облицовка. — Прати съобщение: „Заекът е в капана“. Потвърди.

— Потвърдено — отвърна персоналният асистент. — Съобщението е изпратено. — Изминаха няколко секунди, преди Мартин да си даде сметка, че персоналният асистент бе отговорил с неговия глас.

Тя прибра металната кутия и се изправи.

— Виждаш ли — рече му от вратата и на устните й отново заигра усмивка, — животът не е чак толкова скучен, колкото го смяташе. До скоро…