Чарлз Строс
Сингуларно небе (16)

Телефонният техник

Увиснал на висока ексцентрична полярна орбита на близо шейсет хиляди километра над провинциалното градче Плоцк, централният корпус на Фестивала се къпеше в сърцето на истински информационен потоп. Вярно, находките в тази система бяха доста оскъдни в сравнение с предишни пристанища, където се бяха отбивали, но въпреки това Рошардов свят си оставаше необикновено и интересно място. Фестивалът бе попадал и на други примитивни светове в своите пътешествия и контрастът с това, на което бяха свидетели тук, бе огромен.

Сега, когато първите звездни платна вече потегляха на път — прицелени в нови, непосещавани светове, или назад, към кипящите огнища на цивилизацията, откъдето бе пристигнал Фестивалът — беше време за окончателна инвентаризация. Събитията на повърхността не бяха протекли съвсем задоволително и въпреки че обитателите на Фестивала се бяха сдобили със солидни запаси от местен фолклор, все още им бе трудно да вникнат в моралните устои на едно толкова тесногръдо и статично общество. Необяснима обаче беше липсата на интерес към предоставените от Фестивала информационни канали, както и към всякакви продукти за добиване на познания. Вярно, основният им източник на сведения си оставаха нещастните, принудително пратени във Фестивала умове — по волята на безкомпромисните, да не кажем аморални Ресни, действащи там долу. Критиците, с техния непресъхващ инстинкт към обяснения и анализи, хленчеха непрестанно — имаше нещо в тази колония, което напомняше за разрушителна икономическа сингуларност, но Фестивалът не смяташе подобни неща за свои проблеми. Наближаваше време за отпътуване, вече бяха засечени първите нетърпеливи предавания на Търговците, които бърбореха и чуруликаха помежду си в дълбините на Оортовия облак, а работата по установяване на постоянна връзка с цивилизацията почти бе приключена.

Всяко от стотиците звездни платна, изстрелвани от високоорбиталните катапулти, носеше по един край на релативистичен канал: черна кутия, в която се съдържаше малка колекция от частици в квантум-обвързано състояние, докато античастиците оставаха при Фестивала. (Чрез телепортиране на трета частица в една от обвързаните между терминалите се прехвърляше информация, като на всяка квантова точка съответстваше по един бит.) Веднага щом звездните платна достигнеха набелязаните цели, каналите щяха да бъдат включени към комуникационната мрежа, конструирана от създателите на Фестивала. И тогава Рошардов свят щеше да разполага с пълен достъп до цялата информация, която течеше по тази мрежа.

Междувременно в околностите на Спутник Фестивалът забеляза раздвижване на Хусарите. Изглежда, се бяха заели с разчистване на дребна бъркотия — шепа бавни примитивни кораби, които се приближаваха без предупредителни сигнали и бяха открили огън по Хусарите с неефективните си енергийни оръжия. Хусарите отвърнаха със смъртоносно търпение — всичко, което ги заплашваше, умираше. Няколко маловажни съда побягнаха и бяха пожалени, последва ги и втора вълна, на която също не направиха нищо лошо. Фестивалът обаче вече бе изгубил интерес към тях. Всеки, който е толкова неразумен и враждебно настроен, че да нападне Фестивала, едва ли може да представлява интересен източник на информация — що се отнасяше до останалите, щяха да имат възможност да поговорят с тях по-късно.

 

 

Въздухът в спасителната лодка бе застоял, с миризмата на пот и пръдни. Рейчъл седеше превита пред пулта, втренчила немигащ поглед в критичните монитори, докато ракетата виеше и се тресеше под тях — въпреки че това бе най-опасният момент от целия полет, тя се чувстваше ободрена от движението. Но беше и невероятно изтощена — веднага щом кацнеха възнамеряваше да спи непробудно поне три дни. Бяха изминали четиринайсет часа от бягството им от „Лорд Ванек“, а не биваше да забравя и безсънната нощ преди това. Нищо чудно, че й костваше огромни усилия да остане будна…

— Разгадай ми тази гатанка. — Съществото на екрана помръдна мустаци, яркочервените му нокти лъщяха, сякаш бяха окъпани в кръв. — Защо Хусари не приемат вас?

— Трудно ми е да се поставя на тяхно място — отвърна тя, мъчеше се да не издава страховете си. „Неутронният изблик стабилизиран на десет килокварела в минута“ — предупредиха я имплантантите. С други думи, беше получила облъчване колкото за сто рентгенови снимки — за четирите часа, през които двигателите работеха в спирачен режим. Моторът на спасителната лодка ръмжеше някъде под краката й, сякаш беше диво животно. Зад нея Василий се полюшваше в хамака си. Беше заспал неочаквано бързо, веднага след като тя успя да го убеди, че не възнамерява да го изхвърли зад борда, вероятно изтощен от часовете в космоса, през които бе очаквал да умре, Мартин, също уморен, похъркваше лекичко под червените светлини на пулта за свръзка. „Нищо не те отпуска по-добре от съзнанието, че и този път смъртта ти се е разминала“ — помисли си тя. Сигурно тъкмо по тази причина все още не можеше да заспи…

— Никой дължи ни нищо за реципрочно поведение — заговори странното създание. — Вие носи голяма редукция на ентропия.

— Превеждащата ти програма е повредена — промърмори Рейчъл.

— Това задължително? Предполагаме, че да. Тогава намира перифраза: защо вие не атакува Хусари като другите?

Рейчъл се напрегна.

— Защото не сме част от експедицията — обясни тя бавно. — Имаме други намерения. Идваме с мир. Обмяна на информация. Ние ще ви забавляваме. Това ясно ли е?

— А-хъм. Хъррр… — Съществото извъртя глава на сто и осемдесет градуса и погледна назад. — Ние вас разбира. Ще информира Хусари за мирни намерения. Вие не част от административно-териториална институция на планета?

— Не, ние сме от Земята. — Мартин спря да хърка и тя се обърна. Той я гледаше уморено, с едно отворено око. — Това е светът, на който е възникнало човечеството.

— Ние знаем за Земя. Знаем за чо-овечество също. Информация полезна, съобщим на всички!

— Когато му дойде времето — отбеляза с привидно спокойствие Рейчъл; вече едва вдишваше натежалия въздух в капсулата. — В безопасност ли сме от Хусарите?

— Аз не разбира — отвърна с любезен тон създанието. — Ние ще уведоми Хусари за ваши намерения. Това не е ли безопасност?

— Не съвсем. — Рейчъл погледна Мартин, който повдигна вежди и поклати лекичко глава. — Ако уведомите Хусарите, че нямаме намерение да ги нападаме, това ще ги спре ли да ни изядат?

— Хъм! — Съществото премигна. — Може би не.

— Ето значи. Въпросът е какво ще спре Хусарите да ни нападнат?

— Хъррр… защо притеснява се? Просто разговаря.

— Не се притеснявам. Но не възнамерявам да ви кажа всичко, което искате да знаете, докато не съм в безопасност от Хусарите. Ясно ли ви е?

— Хъм. Не ни забавлявате. Хъммм. Е, добре, Хусари не изядат вас. Ние има диетично вето върху тях. Сега кажете всичко?

— Разбира се. Но първо… — Тя погледна монитора на автопилота. — Въздухът ни е на привършване. Трябва да приземим този кораб. Ще бъде ли възможно? Можете ли да ми кажете какви са условията на повърхността?

— Готово. — Съществото размърда глава в странна пародия на кимване. — Вие няма проблем каца. Може намери неща малко променени. По-добре скачи се първо с нас. Ние Критици.

— Търся един човек — продължи Рейчъл, обезпокоена, че може би преминава границата. — Инсталирали ли сте комуникационна мрежа? Можете ли да го откриете?

— Мрежа има. Името?

— Рубенщайн. Боря Рубенщайн. — Тя чу шум зад гърба си: Василий се наместваше насън в хамака.

— Момент. — Съществото се наклони напред. — Име Рубенщайн? Революционер?

— Да. — Мартин продължаваше да я гледа въпросително. „Ще ти обясня по-късно“ — помисли си тя.

— Сестра познава Боря. Сестра на Уловка Седем. Вие има общо дело с Екстропианска нелегална организация?

— Точно така. — Рейчъл кимна. — Можете ли да ми кажете къде е той?

— Направи повече нещо. — Съществото на екрана се ухили. — Вие приема орбитални елементи за среща сега. Ние отведе вас там.

Зад нея Василий бе седнал в хамака, с ококорени очи.

 

 

Адмиралът отказваше да се качи на спасителната лодка.

— Д-д-д-д — бръщолевеше той, с пламъче в лявото око и увиснал клепач на дясното.

— Сър, моля ви, не се съпротивлявайте. Трябва да се прехвърлим на лодката незабавно. — Робард погледна изплашено през рамо, сякаш очакваше всеки миг откъм входа на шлюза да се зададе чудовище с кървавочервени нокти.

— Не се пр-р-редаваме… — Дори само това късо изречение бе прекомерно усилие за Курц и главата му увисна на гърдите.

Робард сграбчи дръжките на количката и я побутна към тясното пространство в лодката.

— Той ще се оправи ли? — попита нервно лейтенант Косов.

— Кой знае? Покажете ми само къде да поставя количката и можем да потегляме. Със сигурност долу има по-голяма възможност някой да му помогне…

В коридора зад тях отново започнаха да вият сирени и Робард неволно потрепери. Косов се пресегна над рамото на един офицер с нашивки на заместник-командир и дръпна ръчката на вратата — преградата между тях и шлюза се спусна с тихо свистене.

— Какво става? — извика някой от кабината.

— Утечка в този сектор! Херметизирай помещението!

— Слушам, херметизация на помещението! Адмиралът качи ли се?

— Вече е на борда. Потегляме ли?

Вместо отговор подът се наклони на една страна. Робард сграбчи ръкохватката на стената и с другата си ръка се опита да задържи количката с адмирала. Спасителната лодка се разтърси. Няколко приглушени взрива ознаменуваха аварийното разкачване на ръкавите и свързващите шлангове и разделянето им с поразения кораб — те започнаха да пропадат през предварително осигурения коридор в полето от изкривено пространство-време, което иначе би разкъсало малкия кораб. Малцината офицери и късметлии, успели да се доберат до лодката, побързаха да се уловят за каквото намерят, докато онзи, който държеше управлението, изпомпваше и последните резерви на двигателите, с цел да ги отдалечи колкото се може по-бързо от кораба. Едва доловимо бръмчене под краката им бе единственият знак за работата на двигателите, както и възстановената, макар и частично, гравитация.

Робард се наведе към количката, стиснал в ръката си кабел, и викна:

— Ей, някой да ми помогне с адмирала.

— Какво искаш? — Лейтенант Косов се приближи до него, разглеждаше го с ококорени като на бухал очи иззад пенснето си.

— Трябва да завържем количката. Къде ще кацаме? Има ли лекар на борда? Господарят трябва час по-скоро да бъде откаран в болница. Много е зле.

— Сам виждам. — Лейтенантът го погледна съчувствено, после премести поглед към адмирала. — Дай ми това.

Робард му подаде другия край на кабела и двамата завързаха количката за четири от масивните болтове, с които бе захваната вратата. Останалите оцелели офицери постепенно идваха на себе си — разговаряха тихо и същевременно разгъваха противонатоварващите хамаци, които се бяха спуснали от нишите в тавана. Атмосферата на борда на спасителната лодка бе потисната и смирена — имаха късмет, че са още живи, но ги глождеха угризения, че са изоставили кораба. Не остана незабелязан и фактът, че повечето от оцелелите са офицери от щаба на адмирала — истинските войници бяха останали на постовете си докрай, опитвайки се напразно да спрат чумата, която изяждаше кораба им. В един ъгъл някакъв младши лейтенант хлипаше отчаяно, а около него цареше безпомощна тишина.

Адмиралът, който очевидно нямаше никаква представа къде се намира, продължаваше да мърмори, и от време на време кашляше мъчително. Косов се наведе към него.

— Господин адмирал, мога ли да направя нещо за вас?

— Боя се, че вече никой не може да му помогне — обади се Робард тъжно. Беше сложил ръка на рамото на адмирала. — Освен ако хирурзите не измислят нещо…

— Той се опитва да каже нещо — спря го Косов. — Тихо, да го чуем. — Той се наведе още по-близо до лицето на адмирала. — Сър, чувате ли ме?

— А-а… — изгъргори адмиралът.

— Не го безпокойте, моля ви! Той има нужда от почивка!

Косов го изгледа строго и изръмжа:

— Млък!

— … ааа, ъъъ… къде… тиваме?

Робард се облещи.

— Сър, разрешете да доложа, спускаме се на повърхността на планетата — докладва лейтенантът. — Скоро ще пристигнем в столицата. — Нито дума за останалата част от флота, за която почти нямаше надежда да стигне до столицата на колонията.

— … убаво. — Лицето на адмирала се отпусна. — … ампрей. Пок… жете им на онези. — Главата му отново увисна на гърдите, очевидно бе твърде изтощен.

Робард се изправи и погледна лейтенанта.

— Той никога не се предава. — Каза го със странно спокойствие. — Дори когато няма друга възможност. Но чувствам, че му остава малко…

 

 

Докато се возеше в къщата на кокоши крака през опустошената страна, която съвсем наскоро бе прескочила от селски феодализъм в трансцендентален постхуманизъм без междинен стадий, Боря Рубенщайн се унесе в размисли за краха на империите. Революционерите бяха идейно обвързани с трансцендентността, която всъщност не разбираха — докато тя не пристигна, цяла, чиста и непонятна, като айсберг от странна информация, порещ повърхността на замръзнало море от ентропия. Те не се оказаха готови за това — никой не ги бе предупреждавал. Имаха смътни спомени за неща като интернет и възпроизвеждащи машини и противоречиви идеи за ролята на технологиите в повседневния живот — но никога не се бяха докосвали до тях и нямаха представа за размерите и значението на този нов феномен. Обърканите им желания караха машините на Фестивала да работят с пълна пара и да създават нови мутантни щамове, които да се справят с нарасналото потребление.

Представете си да израснете без телефон — или факс, видеовръзка, машинен превод, език на жестовете, ключове за лампи. Без обичайния начин да пратите писмо до другия край на света за едно мигване на окото с откритието, наречено електронна поща. Знаете, че има нещо подобно, но тъй като не ви е ясно точно какво представлява, резултатът са изплували във въздуха до вас устни, които ви бъбрят с гласа на най-добрия ви приятел — и това ви се струва по-естествено от примитивните ленти с текст от епохата на телеграфните служби. Фестивалът, който нямаше никакъв опит с разселените из галактиката потомци на Земята, бе принуден да гадае за устройството и предназначението на чудесата, които изискваха от него. И често резултатът бе напълно погрешен.

Боря знаеше всичко за комуникациите — докато го дундуркаше на коляно, дядо му му бе разказвал легенди, научени от неговия баща — легенди за сложни системи за управление и предаване на информация, от които може да научиш почти всичко, което се знае за света, и дори повече, легенди за времена, когато всяка човешка необходимост скоро се е превръщала в леснодостъпна възможност. Някои от най-просветените дисиденти в Нови Петроград бяха изфабрикували нещо, което наричаха система за управление на информацията — камери, оборудвани с огромни циклопски очи, накацали по корнизите и покривите на сградите, които предаваха постоянни изображения в дигиталната нервна система на революцията.

Преди да напусне Плоцк, Боря бе прекарал известно време с Тимошевски. Олег бе поръсил с пиявици прераздутото му чувство за собствена значимост — припомни му, че той е само един висш функционер на новопетроградския съвет, че на свой ред този съвет е доброкачествен паразит на свободния пазар, балансиращ теглото алгоритъм, който ще бъде захвърлен веднага щом постигнат красотата и съвършенството на истинската обществена хармония. Олег също така му бе пуснал и червеи, които ужасно го дразнеха (а понякога и хапеха), докато създаваха контакт с нервната му система. След това Олег го бе разпитвал съвсем целенасочено за странната му привързаност към буржоазния инкрементализъм^[1], в опит да убеди своя някогашен колега да приеме някои биологични подобрения и в края на краищата Боря се бе предал, тъй като не виждаше друга възможност. В противен случай щяха да го изключат от Централния комитет и да го преместят в трета глуха. И така, сега главата го болеше ужасно и го мъчеха постоянни кошмарни видения, докато червеите от Комитета за държавни комуникации установяваха работна връзка с мозъка му.

Докато спеше, Боря сънуваше растеризирани изображения с фалшиви цветове, сканирани от покривите на столицата. Революцията, вечно бдителна, сондираше непрестанно тялото му, ровичкаше из дремещите синапси за ранни признаци на подозрителна промяна в поведението. Боря намираше това едновременно за тревожно и успокояващо, най-вече защото градът, подложен на непрестанни революционни промени, продължаваше да съществува и просперираше. От камерите за наблюдение му подаваха кратки, но съдържателни картини — тук някой младеж ще претича през потъналата в нощен мрак улица, очевидно тръгнал на среща с любимата, там кучешка глутница ще се сбие за изровен кокал или прокуден от работата си портиер ще преследва доскорошния си хазяин с убийствен блясък в очите. Непрестанно растяха и се вдигаха нови къщи, сливаха се, подтиквани от обитаващите ги симбиоти. Всичко това му се струваше невероятно чуждо и непонятно — зловещ полуживот, постепенно завладяващ някога добре познатия му град, примесен с откъслечни спомени за младостта му, докато той лежеше неподвижно и безпомощно, като поставен в открит ковчег труп. Дори търсещата светлина на нощната совалка, която се приземяваше в полето край града, не бе в състояние да възстанови поне частица от живота, който бе познавал доскоро.

Боря сънуваше и семейството си — жена си, която не бе виждал от четиринайсет години, петгодишния си син, чието луничаво личице се мержелееше в далечината. (Изгнанието, на което го бяха осъдили, не изискваше непременно да скъса със семейството, но жена му произхождаше от средната класа и се бе отказала от него веднага след произнасяне на присъдата, за да получи право на официален развод.) Безпомощна, потискаща самота, която бе проклинал години наред, защото го преследваше неизменно и навсякъде. Революционният преврат почти не бе променил хода на историческите събития, само бе създал възможност повече хора да бъдат сплотени около една обща идея, фокус за изгарящите лъчи на общественото недоволство върху останките на стария режим — но сам по себе си не бе постигнал нищо. Хората, внезапно получили неизмерими богатства и познания, осъзнаваха, че не се нуждаят от органи на властта — и това важеше в еднаква степен както за нелегалните функционери, така и за работниците и селяните, които те се опитваха да мобилизират. Може би това бе посланието, което Критиците се мъчеха да му набият в главата още откакто го бяха отвлекли от канцеларията на революционния съвет — революцията, заради която живееше, всъщност не се нуждаеше от него.

На втората сутрин от издирването на Феликс Боря се събуди изтощен, с отекли замръзнали крака, свит в един от ъглите на къщата. Сестра Седма бе излязла някъде, сигурно душеше наблизо или разпитваше за пътя. Ярко оцветени полимерни юрти бяха вдигнати в единия край на поляната, на която се бяха разположили предната вечер. Отвъд поляната имаше горичка изгърбени дръвчета, които се опитваха да пробият между някакви гигантски гъби, затискащи ги с разноцветните си чадъри. Навсякъде около тях растяха исполински папрати и обвити с пулсиращи виолетови вени палми — междузвездни колонисти, засети от невидимите градинари на Фестивалния флот. Дребни мишеподобни същества се грижеха за папратите — носеха им останки от разпадаща се материя, която прилепваха върху щръкналите по стеблата пипала.

Според предсингуларната карта трябваше да са минали през поредното село още преди два километра, но не бяха видели и следа от него. Вместо това бяха подминали огромна увиснала във въздуха сфера, която бе превърнала залеза в пламтящо зарево, накарало един от членовете на киборгизираната милиция да се развика и да открие безпорядъчна стрелба, докато сержант Лукас не му кресна и не взе оръжието.

— Това е ферма бе, говедо — обясни му той насмешливо, — като онази, в която си израсъл, само че свита на кълбо и литнала в небето. Ако не спреш да стреляш по нея, ще използваме главата ти за мишена. — Някои от войниците бяха започнали да мърморят и да се кръстят, за да прогонят злите духове, а заекът бе продължил още половин километър нататък, с прилепнали от уплаха уши, преди да обяви, че е време да спрат на лагер. За щастие, повече инциденти нямаше. Днес обаче без никакво съмнение бяха стигнали края на пътя.

Дотук опълчението бе поддържало сравнително добра скорост по имперската магистрала, но сега пред тях имаше лисенкоидна гора, която се опитваше да погълне и пътя. Дребни слепи гризачи с красива козина дъвчеха асфалтовото покритие, откъсваха парчета, които бяха отнасяни от мравки с размерите на щурци. Високи глинени термитници стърчаха в откритите пространства между папратите и бръмчаха едва доловимо със звука на милиони микроскопични газови турбини.

Лагерният огън пукаше зловещо и пращаше нагоре облаци от дим всеки път, когато господин Заек мяташе вътре парчета мъртви, проядени от гъби дървета. Боря се прозя и се протегна в студения въздух, след това закрачи към края на лагера — търсеше дърво, зад което да се изпикае. Около него се размърдваха спални чували — войниците се пробуждаха и настояваха да получат кафе, закуска и сексуални услуги от несъществуващия готвач. Лумна ярък пламък и заекът подскочи уплашено, като едва се размина с един от войниците, който ругаеше оглушително — парчетата от шосето бяха силно запалителни.

След като се изпика, Боря клекна и за другото. Тъкмо в тази неловка поза го завари Сестра Седма, която беше в обичайното си доброжелателно настроение.

— Поздрави за утрото и приятни нужди. Вести за изключителност и благоволение аз нося.

— Хъм. — Боря изгледа с кървясали очи едрия гризач, докато продължаваше да се напъва. — Някой казал ли ти е, че не е прието да гледаш?

— Да гледам какво? — попита учудено Сестра Седма.

— Нищо — промърмори той. — Какви са новините?

— О, нищо важно Критичната извърна глава. — Говоря за приятната симетрия…

Боря стисна зъби и започна да опипва земята за листа. (Ето един факт, който не се споменаваше в никоя биография на прочут революционер, да те нападат мечки, да те преследват бандити или отряди на имперската конна полиция беше наистина вълнуващо и героично, но кой знае защо, не се казваше и думичка за недостига на тоалетна хартия в пущинаците или за това, че никога не можеш да намериш меки листа, когато най-много се нуждаеш от тях.)

— Говори по същество.

— Гости дошли! Моите съкотилнички предадоха интересна информация.

— Гости ли? Но… — Боря спря. — Твоите съкотилнички? От орбита?

— Да! — Сестра Седма се претърколи напред, размахвайки ръчички, преди да се просне по корем на земята. — Гости от космоса!

— Откъде? — Боря се наведе нетърпеливо напред.

— От Новата република. — Сестра Седма се ухили доволно и пожълтелите й бивни лъснаха. — Праща флот. Срещат Хусари. Има оцелели.

— Кой, по дяволите? — Той стисна ядно зъби, стана и рязко дръпна панталоните си нагоре.

— Посланици от Земята. И още един-друг, който част от неин кошер. Малко объркано. Те търсят теб, лично. Искаш среща?

Боря се изцъкли.

— Тук ли ще дойдат?

— Приземяват се наблизо. Скоро.

 

 

В спасителната лодка бе сумрачно, горещо и миришеше на метан — от известно време пречиствателната система хъркаше като астматик в пристъп. Вече нямаше съмнение, че животоподдържащата инсталация ще издържи най-много още един ден, преди да се наложи да се напъхат отново в скафандрите си — ала доста преди това пасажерите щяха да се изправят пред опасностите от навлизането в атмосферата.

— Сигурна ли си, че няма страшно? — питаше като изплашено дете Василий.

Рейчъл завърта уморено очи.

— Дали нямало страшно — повтори уморено Мартин. — Хлапе, ако искаш живот без опасности, трябваше да си останеш вкъщи, а не да поемаш с флотата.

— Не разбирам — та вие разговаряхте с тези пришълци. А те са наши врагове! Току-що унищожиха половината ни флот. А сега получавате от тях инструкции за корекция на орбитата и прочее. Защо им вярвате? Откъде знаете, че не искат да ни убият?

— Те не са ни врагове — подхвана отново търпеливите си обяснения Рейчъл. — Никога не са ни били врагове — поне не и такива, каквито си ги представяха адмиралът и неговите тъпаци.

— Може да не са ваши врагове, но това не означава, че трябва да заставате на тяхна страна! — Василий местеше поглед между двамата.

— Нищо не разбираш. — Рейчъл продължаваше да програмира автопилота. — И аз не бях съвсем сигурна преди, но сега вече зная — Фестивалът не е това, което си представяме. Вие се готвехте за нападение от вражески настроена страна, с кораби и войници, нали? Но във вселената няма само хора, народи и многонационални организации. Все едно да се биете със сянката си.

— Но те разрушиха корабите ни! Те са наши врагове! Те…

— Успокой се де. — Мартин го погледна свъсено. „Неблагодарно лайненце, или може би е ужасно объркан?“ Истината бе, че Мартин също бе обезпокоен от странния и безгрижен разговор на Рейчъл с Критиците, но не искаше да го признае. Объркваше го, също като неочаквано успешния й опит за бягство. Тук имаше повече, отколкото виждаше на повърхността, повече, отколкото бе предполагал. — Тук няма наши и ваши. Критиците не са ни врагове, те дори не са част от Фестивала. Все ви повтаряхме да очаквате нещо съвсем нечовешко, ама толкова ни слушахте.

— Какво искаш да кажеш?

— Фестивалът няма нищо общо с човечеството, дори в най-далечен план. Опитвате се да им придадете човешки подбуди, но това е напълно погрешно — и беше така още от самото начало. Не можете да им обявите война, също както не можете да обявите война на съня. Това е размножаваща се информационна мрежа. Сонда открива подходяща планетна система, изгражда комуникационна мрежа и изтегля към себе си обитаемата част на Фестивала. Следва извличане на максимално количество информация от набелязаната цивилизация и когато това приключи, те изпращат нови сонди. Сондите носят със себе си паразити, виртуални форми на живот, които могат да формират телесна обвивка и да я пращат на повърхността — но не това е целта на съществуването на Фестивала.

Василий не се предаваше лесно.

— Но те ни нападнаха!

— Не, не са. — Мартин започваше да губи търпение. — Фестивалът не е разумно същество, поне в смисъла, в който го разбираме ние — погрешно е да се анализира поведението му, като се използват общоприети критерии. Всичко, което прави, е да открие обитаема планета без телефонна служба в обсег от няколко светлинни години и да следва предварително определени инструкции.

— Но тези инструкции са да напада!

— Не — да отстранява повредите. Оказа се, че Фестивалът е нещо като… телефонен техник. Само че той не поправя обикновени телефони — поправя празнини в галактическия информационен поток. — Мартин погледна към Рейчъл за одобрение. Тя продължаваше да се бори с автопилота — програмираше режима за приземяване. Точно сега май не биваше да я разсейват.

— Цивилизациите имат периоди на възход и упадък. Фестивалът е конструиран в далечното минало от отдавна изчезнала междузвездна култура и е механизъм, чиято задача е да поддържа връзката между цивилизациите. Когато открие дупка в мрежата, която поддържа, се заема да я запълни и тъкмо по тази причина се появи в орбита около Рошардов свят.

— Но ние не сме искали помощ — подхвърли неуверено Василий.

— Разбира се, че не. Предполагам, че по някаква причина Фестивалът е напуснал района, който е трябвало да поддържа, и сега извършва функциите си във всяка система, на която се натъкне. Етап от ремонтния процес е бързата обмяна на информация с останалата част от мрежата, с която е свързан — поток, който се движи в двете посоки. С течение на времето Фестивалът е еволюирал до нещо по-усложнено от служба за поддръжка — той сам по себе си е станал цивилизация, наподобяваща пустинно цвете — кратък период на цъфтеж в подходяща среда, сетне се свива до семенца и спи, докато мигрира през пустите простори, делящи със светлинни години оазисите. Телефонните превключватели и рутери^[2] са едни от най-сложните системи за обработка на информация, — откъде според теб се е взел Есхатонът? На Рошардов свят Фестивалът е трябвало да възстанови комуникационен дефицит от 250 години. Поправката — фактически краят на изолацията, появата на стоки и идеи, ограничавани от Новата република — предизвика ограничена локална сингуларност, която в нашата професия наричат „общоприето отклонение от реалността“, настъпило е нещо като масово помрачаване на съзнанието. Промяна, и то във внезапна свръхдоза — безсмъртие, биоинженерство, любезни и винаги готови да се притекат на помощ изкуствени мозъци, нанотехнология, такива неща. Да ти прилича на нападение?

— Но нали казахте, че са докарали с тях средства за неограничени комуникации?

— Ами да. — Рейчъл отмести за миг поглед от пулта. — От години се опитваме да обясним на вашите водачи, по възможно най-деликатен начин, че информацията трябва да е свободна. Но те отказват да ни чуят. Вече четирийсет години. А след това пристига Фестивалът, за който цензурата е механична повреда, която трябва да се отстрани. Фестивалът не приема „не“ за отговор, защото няма мнение по въпроса — той е такъв, какъвто е.

— Но информацията не е свободна. Тя не може да е свободна. Искам да кажа, има някои неща… ако всеки може да чете каквото му хрумне, това ще предизвика разложение и недоволство, нали? Хората ще обръщат много повече внимание на богохулстващата порнография, отколкото на Библията! Ще заговорничат срещу държавата или един срещу друг, без полицията да може да ги подслушва и спира!

Мартин въздъхна.

— Уф, ти все си държиш на тази твоя държава! Не разбра ли, че съществуват и други форми на организация на обществото?

— Ами… — Василий запримигва объркано. — Нима ще ми кажеш, че там, откъдето идваш, информацията циркулира абсолютно свободно?

— Въпросът не е в това да бъде ограничена или забранена — посочи Рейчъл. — Защото, веднага ще ти призная, че не сме в състояние да го направим. Вредно е дори само ако се опитваме да я поставим под контрол.

— Но тогава безумците ще могат да отглеждат биологични оръжия в кухните си и да разрушават цели градове! Анархистите ще наберат достатъчно сила, за да свалят правителството, и никой вече няма да знае кой е и къде му е мястото. Ще се разпространяват глупави и измамни учения, а ограниченията пред тях ще са вдигнати… — Василий спря развълнувано. — Не ми вярвате, нали?

— О, вярваме ти, разбира се — отвърна кисело Мартин. — Само че… виж, промяната невинаги е нещо лошо. Понякога свободата на словото е като изпускателна клапа за социалното напрежение, което инак би довело до революция. Твоите протести, млади приятелю, са насочени предимно срещу промяната на установеното статукво. За теб държавата е застрахователна полица, топла и мека завивка, която пази всички от злините на света. Мнозина в Новата република мислят като теб, дълбоко уверени, че ако няма здрава ръка, която да държи народа изкъсо, веднага ще настъпи беззаконие. Но там, откъдето съм аз, хората притежават достатъчно здрав разум, за да избягват онези неща, които могат да им навредят, а тези, които го нямат, не се нуждаят от поучения. Цензурата праща проблемите в нелегалност.

— Ами терористите!?

— Да — каза Рейчъл. — Терористите. Те са патологичен случай, млади момко, защото смятат, че са в правото си да карат другите да страдат. И е напълно вярно това за отглеждането на биологични оръжия и разпространяването на клевети. Но… — Тя сви рамене. — По-добре да живееш с тези неща, отколкото с тоталното наблюдение и абсолютната цензура на всичко и всеки, през цялото време. — Тя свъси вежди. — Ако си мислиш, че безумците с атомни бомби са нещо лошо, не знаеш какво е, когато над цяла една планета тегне бремето на цензурата и ограниченията. Има такива места, където… — Тя потрепери.

Мартин я погледна.

— Май се сети за нещо…

— Не искам да говоря за това — отвърна тя малко нервно. — А ти трябва да се засрамиш от себе си, задето го поучаваш така строго. Та той е само едно невежо дете. Между другото, никой от вас ли не забелязва, че тук смърди?

— Уф! — Мартин се прозя. — Така е. Кога най-сетне ще…

— Аз не съм дете! — провикна се Василий, за да заглуши пропукващите шумове зад стената.

— Сложи си колана, хлапе. След пет секунди включвам главния двигател.

Лицето на Мартин се изопна, докато си поставяше предпазния колан.

— Каква е траекторията на снижаване?

— Наближаваме първа междинна точка за корекция на посоката, едно цяло и две g. Ще продължи около четири минути, през което време ще ни е малко тежичко, след това стигаме втора междинна точка и преминаваме към ускорение от две g, през следващите два часа. Това ще ни отведе на около четири хиляди километра над планетната повърхност. Шестнайсет минути по-късно навлизаме в атмосферата с приблизителна скорост четири километра в секунда. Ще имаме известен резерв от реактивна маса, но никак не ми се ще да включвам отново главния двигател, след като навлезем в атмосферата, така че там някъде ще се освободим от ракетния модул заедно с остатъка от горивото.

— Четири километра в секунда? — Василий я гледаше изплашено. — Не е ли малко бързичко?

— Не е. — Пронизително бучене прекъсна обясненията й и капсулата се разтърси. Изминаха десет секунди. — Това е само мах 12, полет право надолу. Освен това ще сме се отървали от двигателите. Не се безпокой, когато навлезем в атмосферата, скоростта ще се забави. Този номер са го използвали още навремето с програмата „Аполо“.

— Програмата „Аполо“? Това не е ли в онази епоха, когато космическите полети са били експериментални? — Мартин забеляза, че прокураторът се е вкопчил в облегалката на креслото и кокалчетата му са побелели.

— Да, точно така. — Рейчъл кимна безгрижно. — Разбира се, тогава не са имали атомни двигатели, само че не помня дали е било преди, или след Студената война.

— Преди, струва ми се. Студената война не е ли била надпревара за това кой ще построи по-голям хладилник?

— Студената война? — попита учудено Василий.

— Това е на Земята, преди четири-петстотин години — обясни Рейчъл.

— Строили са ракети, а още не са имали парни машини?

— О, имали са — успокои го Мартин. — Но ги загрявали, като изгаряли вкаменен нефт. С парни турбини. По онова време атомните реактори са били скъпи и тежки.

— Не ми прилича на нещо безвредно — промърмори със съмнение Василий. — Нефтът не е ли избухлив?

— Да, но Земята е третата планета от Слънцето. Изотопният баланс там е отвратителен и няма достатъчно уран-235.

— Имало е твърде много, ако ме питаш — намеси се Рейчъл.

— Мисля, че се опитвате да ме объркате, и това хич не ми харесва. Смятате се за много умни и напреднали, но не знаете всичко, въпреки че сте от Земята! Все още търпите терористи, които взривяват градовете ви, и с цялата ви изтънченост не можете да контролирате ниските си страсти — допускате глупаци в политиката!

Ново бръмчене от двигателите за височинен контрол. Рейчъл протегна ръка и се хвана за рамото на Мартин.

— Сега ни спипа натясно.

— Да, ченге, в ръч’чките сме ти — поде в същия дух Мартин. Василий се изчерви, а Рейчъл избухна в смях.

— Мартин, ако това е йоркширски акцент, аз съм уелски пор!

— Чудесно, мила, ще се радвам да те напъхам в гащите си, когато кажеш. — Инженерът поклати глава. С крайчеца на окото си забеляза, че Василий продължава да се изчервява.

— Време е да научиш някои, важни уроци за света, хлапе. Изненадан съм, че шефовете ти са те пуснали на тази обречена мисия.

— Ще престанеш ли да ме наричаш „хлапе“?

Рейчъл извъртя креслото си и втренчи поглед в него.

— Че ти си си хлапе. Дори да беше на шейсет години, пак щеше да си дете за мен. И ще си останеш хлапе, докато чакаш някой друг да поеме отговорност за теб. Може да си обиколил всички бордеи в Нови Петроград, но разсъждаваш като гимназист. — Тя го погледна тъжно. — Как би нарекъл родител, който не позволява на децата си да израстат? Защото това прави вашето правителство.

— Но аз не съм тук за това! Пратиха ме да пазя Републиката! Дойдох, защото…

Главният двигател постепенно набра мощност, зарева оглушително и зараздрусва капсулата като празна консервена кутия насред ураган. Василий се сгуши в хамака и пое мъчително въздух. Рейчъл и Мартин също потънаха в хамаците си, притиснати от солидно ускорение от двайсет метра в секунда — нищожно в сравнение с петстотинте килограма на квадратен сантиметър при навлизането в атмосферата, но все пак достатъчно, за да се налага да дишат с усилие.

Този път двигателят работи доста дълго — отнасяше ги все по-далеч от реещите се из космоса останки от великия имперски флот, и към несигурното бъдеще.