Чарлз Строс
Сингуларно небе (14)

Хусари

Адмиралът седеше зад бюрото си и току примижаваше.

Комодор Бауер се покашля.

— Сър, позволете да се обърна към вас.

— А? Говори по-силно, младежо!

— Тази нощ навлизаме в района на действие на противника — продължи търпеливо Бауер. — Налага се да свикаме последно заседание, за да уточним тактическите действия. Необходимо е да подпишете моите заповеди относно предстоящата битка.

— Много добре. — Адмирал Курц понечи да се изправи от креслото, но Робард го задържа като грижовна майка. — Носите ли ги?

— Да, сър. — Бауер сложи пред него тънка папка. — Ако бъдете така добър да ги погледнете…

— Не, не. — Адмиралът размаха тъничката си ръка. — Имам ти пълно доверие. Нали обещаваш да покажеш на онези туземци кой командва тук?

Бауер погледна адмирала със смесено чувство на отчаяние и облекчение.

— Да, сър, обещавам. След час планетата ще навлезе в нашия лидарен обхват и тогава нещата ще започнат бързо да се проясняват. Четвърта оперативна група ще освети пространството и вероятно ще понесе първите загуби, а по-тежките кораби ще останат назад, под стриктен емисионен контрол, и ще ударят от максимално разстояние с цялата налична мощ. Наредих на разрушителите да преследват всички подозрителни цели на висока орбита, а торпедните катери са оборудвани с високоскоростни торпеда-прехващачи, които…

— Точно така — сритайте туземците по задниците — прекъсна го замечтано Курц. — Вдигнете пирамида от черепи на централния площад. Взводовете — залпов огън! Бомбардирайте ги тия копелдаци!

— Да, сър. Ако бъдете така добър да подпишете и тук, сър…

Робард пъхна писалката между полупарализираните пръсти на адмирала, но ръката му трепереше толкова силно, че вместо подпис върху документа се появи голямо червено петно — сякаш беше от кръв.

Бауер се изправи и отдаде чест.

— Сър! С ваше разрешение ще се оттегля, за да изпълня заповедите ви!

Курц вдигна поглед към Бауер и за миг в очите му се мярна ехото на някогашната му несъкрушима воля.

— Действай! Победата е на наша страна, защото Господ Бог няма да позволи на някакви си негодници да… — Изведнъж лицето му придоби странно изражение и той се люшна напред.

— Сър! Да не ви е… — Комодорът понечи да го улови, но Робард вече изтегляше количката на адмирала от масата.

— Напоследък е претоварен — обясни той, докато нагласяше отпуснатото тяло. — Ще го отведа в спалнята. Извинете, ще бъдете ли така добър да повикате корабния хирург?

Половин час по-късно заседанието бе свикано — с десетминутно закъснение от първоначално обявения час. Комодор Бауер огледа строго всички и каза:

— Моля, седнете, господа.

Офицерите насядаха от двете страни на масата.

— Имам една лоша вест — поде той и два реда глави се извърнаха към него. — Адмиралът… — за миг настъпи напрегнато мълчание, — адмиралът е малко неразположен.

„Неразположен“ едва ли бе най-точният израз, след като корабният хирург смяташе, че се касае за мозъчен кръвоизлив, и бе заявил, че шансовете адмиралът да оцелее не надхвърлят десет процента. — А-хъм. Той ме инструктира да продължаваме според предварителните планове. Аз ще съм негов заместник, докато той не реши сам да поеме командването. Адмиралът помоли да ви предам, че не се съмнява в готовността на всеки от вас да изпълни дълга си за победата, защото Господ е на наша страна. — Бауер прелисти папката; мъчеше се да прогони от съзнанието си представата за безпомощния адмирал — проснат и треперещ в леглото си, докато хирургът и един от помощниците му разговаряха тихо над него, в очакване да дойде корабният свещеник.

— Първо, преглед на обстановката. Капитан трети ранг Курел. Какви са последните навигационни сведения?

Щабният навигатор Курел се изправи. Беше нисък и суетлив човечец, който разглеждаше света с интелигентни очи иззад роговите си очила.

— Несъответствието е сериозно, но не и фатално — почна той, докато разтваряше папката. — По всичко изглежда, че осъществяването на замислената времева примка се е оказало много по-трудно, отколкото са предполагали нашите специалисти. Въпреки подобренията в темпоралната база на двигателя по време на целия преход се е натрупало несъответствие от шестнайсет милиона секунди, което, ако ми позволите да добавя, не е съвсем необяснимо, като се има предвид, че става дума за общо шейсет и осем скока, осъществени за период от 139 дни и покриващи разстояние от 8053 светлинни години — нов и значителен рекорд в историята на Флота. — Той спря, за да си нагласи очилата. — За съжаление, тези шестнайсет мегасекунди лежат в най-лошата възможна посока — напред спрямо момента на окупиране на планетата от противника. Вярно е, че нямаше да се справим толкова добре, ако просто се бяхме прехвърлили тук с петте нормални скока, необходими за разстоянието от четирийсет и четири светлинни години. Подробната пулсарна карта с корекция за извъртането в периода на полет сочи, че нашето темпорално изместване е три милиона секунди в бъдещето спрямо стартовата ни точка, когато тя се екстраполира върху линията на предварително избраното направление. Това се потвърждава и от класическите планетарни ефемеридни измервания^[1]. Според локалната хронология врагът — тоест Фестивалът — се намира тук от трийсет дни.

В залата се разнесоха въздишки на почуда и приглушени гласове. Комодорът изгледа присъстващите строго.

— Господа. — Тишината се възобнови. — Вярно е, че сме изгубили очакваното тактическо преимущество от тази неизпробвана досега маневра, но това не значи, че сме се провалили — все още сме само на десет дни в бъдещето на нашия собствен светлинен конус, докато, ако бяхме прибегнали до конвенционалния начин на придвижване, щяхме да сме тук след още десет дни. Тъй като нямаме никакви сведения от разузнаването, следва да предположим, че врагът — макар и имал време да се окопае — не ни очаква. — Той се засмя напрегнато. — Ще разследваме причините за навигационната грешка след празненството по случай победата. Лейтенант Косов. Докладвайте за обстановката, ако обичате.

— Слушам, сър. — Косов се изправи. — Всички кораби потвърдиха, че са готови да встъпят в бой. Получихме съобщение за проблеми с двигателите на „Камчатка“, там обаче ремонтът скоро ще бъде завършен — остава само експлозията в канализацията на нашия флагмански кораб. Доколкото ми е известно, с изключение на няколко каюти на палуба „Б“ и изтичането на отходни води в близост до ареста, ситуацията е овладяна. За съжаление, бе потвърдено, че няколко души са изчезнали безследно, включително лейтенант Сойер, отговарящ за сигурността на кораба, който по време на експлозията е разследвал някакъв инцидент.

— Точно така. — Бауер погледна към капитан Мирски. — Капитане. Вие нещо да докладвате?

— Не засега, сър. Спасителните отряди все още издирват в околното пространство изхвърлените по време на инцидента. Не ми се вярва, че това ще повлияе на летателните качества на кораба. Ще ви запозная с подробния доклад веднага щом бъде готов. — Мирски се въсеше и това бе съвсем обяснимо — от флагманския кораб не се очакваше да опозори флота, още повече да изгуби офицери и войници след инцидент с канализацията — ако наистина бе инцидент. — Сър, разрешете да докладвам, че земната дипломатка е сред изчезналите по време на инцидента. При други обстоятелства щяхме да извършим мащабна операция по прибирането на оцелелите, но в този момент… — Той вдигна рамене.

— Капитане, позволете да ви изкажа съболезнованията си — лейтенант Сойер беше чудесен офицер. Сега, що се отнася до предстоящото влизане в бой, реших да се разгърнем за атака съгласно план „Ф“. Проигравали сте го два пъти по време на ученията, сега ще имате възможност да го изиграете срещу истински, макар и непознат противник…

 

 

Тъп удар по корпуса накара Мартин да дойде на себе си.

Той премигна замаяно и втренчи поглед в стената. През последните няколко минути тягата на реактивните двигатели го бе притискала в тавана на спасителната лодка, докато звездите отвън се въртяха с бясна скорост. Вълните от изкривено пространство, които разпръскваше около себе си „Лорд Ванек“, сякаш се бяха опитали да му откъснат ръцете и краката, гравитацията ги бе заливала на мощни приливи. Рейчъл лежеше до него и помръдваше беззвучно устни — разговаряше с примитивния мозък на лодката. Огромни сиви облаци блокираха гледката точно пред тях — замръзналите отходни води от кораба. Мартин едва сега забеляза, че сред тях мигат сигнални жълти лампи — аварийни екипи, които издирваха оцелелите.

— Как си? — попита той.

— Момент. — Рейчъл затвори очи, вдигна плавно ръце и пръстите й докоснаха прозрачната преграда — тя беше доста по-близо, отколкото си бе помислил Мартин. Капсулата представляваше пресечен конус с диаметър около четири метра в основата и три на върха, но на височина едва достигаше два метра и осигуряваше почти толкова пространство, колкото в спално купе на пътнически влак. (Горивните резервоари и двигателят отдолу бяха значително по-големи.) Капсулата бръмчеше и клокочеше едва доловимо с ритмите на животоподдържащата система и се въртеше бавно около дългата си ос. — Скоростта ни е дванайсет метра в секунда. Това е добре. Вече трябва да сме на километър и половина от кораба… по дяволите, какво става отзад?

— Аварийните екипи ли? Може би ни търсят?

— И са изкарали толкова много? Хъм, не ми се вярва. Прилича ми на облак от отломки.

— Може да е станало нещо, след като напуснахме кораба. Пък и нищо чудно след взрива да има отломки, нали?

Тя поклати глава.

— Мисля, че трябва да се върнем и да им: помогнем. Ние поне разполагаме с…

— Глупости! Имат спасителни екипи, оборудвани и подготвени за подобни случаи. Знаеш го не по-зле от мен. Това не е наш проблем. Знаеш ли какво си мисля? Някой се е опитал да влезе в каютата ти, след като излетяхме. Но малко се е престарал при отварянето на вратата.

Тя се загледа към микроскопичните точки, които се носеха покрай гигантския кораб.

— Но ако не бях…

— Ако не беше, сега щяха да ме водят към шлюза за малка разходка в космоса без скафандър. А ти щеше да си в ареста — довърши той. Чувстваше се уморен, хладен, рационален. Болеше го главата, налягането в капсулата сигурно бе по-ниско от това в кораба. Ръцете му трепереха — нервна реакция след преживяното преди не повече от пет минути. Или десет? Какво значение, след като вече бе отминало. — Рейчъл, ти ми спаси живота. Бих искал да ти благодаря, ако спреш поне за малко да се виниш за разни неща.

— Но ако там е имало някой и сме го изоставили…

— Спасителните екипи ще го намерят. Това е, вярвай ми — някой се е опитал да проникне в каютата ти. Не е проверил преди това каква е обстановката вътре и е изхвърчал малко по-далече, отколкото е предполагал. Затова на големите кораби винаги има дежурни спасителни екипи. Въпросът сега е да не ни забележат.

— Хъм. — Рейчъл поклати глава, но вече изглеждаше малко поуспокоена. Мрачната обстановка в лодката като че ли се поразведри. — Все още сме твърде близо до тях. Разполагаме с още един резервоар със студен газ, който може да ни осигури допълнително ускорение от десет метра в секунда, ако го използвам сега. Това ще означава, че ще се отдалечим на двеста и петдесет километра от кораба, преди да достигнем перигей, но вероятно преди това те ще направят маневра и ще отидат още по-далече. Запасът от вода и въздух ще ни стигне за една седмица. Сигурно ще трябва да включим маневрените двигатели поне няколко пъти, за да се спуснем на по-ниска орбита, докато те се оглеждат за вражески сигнали — каквито и да са. Ако въобще има такива.

— Ще има, не се безпокой. — Мартин кимна и в същия миг светът пред очите му се завъртя. Какво беше това — космическа болест? Мисълта, че ще прекара цяла седмица в това клаустрофобичното пространство, го потискаше още отсега. — Някой спомена, че изяли предишния флот. Това са неща, които Новата република не разбира, Рейчъл. Антитела в космоса. Ние може би ще успеем да ги избегнем, но ако включиш двигателите…

— Така е. — Рейчъл се прозя уморено.

— Изглеждаш уморена. — Той я погледна загрижено. — Как го направи, по дяволите? Говоря за онова, на кораба? Сигурно натоварването за организма ти е било огромно…

— И още как. — Тя се наведе и пъхна ръка под синята мрежа, която покриваше пода на кабината. Оттам се подаде кутия с плодов сок и литна нагоре, като се преобръщаше в безтегловността. Рейчъл я сграбчи, отвъртя капачката и засмука жадно от гърлото. — На, пийни.

— Не че не съм ти благодарен — продължи Мартин, докато размахваше ръка пред лицето си, за да прогони един литнал от кутията мангов резен. — Но — защо го направи?

Тя остави кутията да се носи из тясната кабина и се обърна към него.

— Защо ли? Бих могла да ти пробутам някое тъпо клише за дълга и прочее, но няма. — Тя му подаде ръка и Мартин я стисна лекичко.

— Не си си провалила мисията. Защото въобще не си имала мисия. Във всеки случай не и в смисъла, в който я е виждал твоят… как се казваше шефът ти?

— Джордж. Джордж Чо.

— Не и в смисъла, в който я е виждал Джордж Чо. И вие страдате от недостиг на информация, нали? Какво щяхте да направите, ако знаехте малко повече за Фестивала?

— Същото вероятно. — Тя се усмихна уморено. — Само че ти грешиш. Аз наистина имах задача и тя бе свързана с крайната цел на пътуването. Когато и ако пристигнем там. Но шансовете това да стане в последно време намаляха драстично.

— Ясно. Ще ми кажеш, ако мога да ти помогна с нещо, нали? — Мартин се протегна, но трепна от болка в ребрата. Беше забравил… — Да си ми виждала персоналния асистент? След като…

— Прибран е в багажа под кушетката заедно с четката ти за зъби и един кат чисто бельо. Наминах до каютата ти, след като те арестуваха…

— Ти си съкровище! — възкликна щастливо той, наведе се и почна да ровичка в тясното пространство отдолу. — Ето я. — Мартин измъкна олющената сива книга, отвори я и по страниците заплуваха символи и думи. Той затрака по невидимата клавиатура и символите се смениха с други.

— Нужна ли ти е помощ за лодката?

— Ако настояваш. — Тя пресуши още една кутия със сок. — Летял ли си друг път?

— Прекарал към дванайсет години на Ел5. Ако животоподдържащият модул е стандартен тип, мога да програмирам камбуза. Традиционен йоркширски обичай е да готвим в безтегловност. Номерът е да се завърти корабът около камбуза, така че кренвиршите да останат залепени за скарата…

Тя се разсмя и го замери с празната вече кутия от сок.

— Стига де!

— Добре. — Той се изтегна назад и остави персоналния асистент да се поклаща пред него. Върху разтворените му страници се изписваха подавани в реално време данни от мозъка на лодката. Часовник в единия ъгъл отмерваше времето до първата зададена от Рейчъл маневра за забавяне на скоростта, на две хиляди секунди преди перигея. Той свъси вежди и драсна върху глифовете с писалка.

— Мисля, че ще успеем. Стига да не стрелят по нас.

— Излъчваме автоматичен сигнал на вълната на Червения кръст. Ще трябва да изключат ръчно програмата за разпознаване „свой — чужд“.

— Което няма да направят, освен ако не им е изпила чавка мозъка. Чудесна новина. — Мартин прелисти и последната страница. — Щях да съм по-спокоен, ако знаех какво ни очаква долу. И дали Фестивалът не е оставил нещо на орбита…

И двамата замръзнаха.

От външната страна на капсулата долетя зловещ стържещ звук, като от кух метален скелет върху ламарина.

 

 

Заекът изръмжа, вдигна разгневено автомата, дръпна уши назад, оголи зъби и изсъска на киборга.

Сестра Седма наблюдаваше сблъсъка с любопитство. Всички с изключение на Боря Рубенщайн бяха залегнали. Боря пристъпи между двамата.

— Престанете веднага!

За един продължителен миг заекът не помръдваше. След това се отпусна — и отпусна и оръжието.

— Тя започна.

— Не ме интересува кой какво е започнал! Чака ни работа и тя съвсем не е свързана със стрелба помежду ни. — Той се обърна към киборга. — Та какво казваше?

Революционерката го погледна плахо. Извадените й дълги нокти се прибраха бавно в гнездата си.

— Той не добър екстропианин. Това същество… — тя махна към заека, който отново й се озъби — вярва в култ към личност! Това контрареволюционен дисидент. Главострел веднага! Главострел веднага!

Боря присви очи. Много от бившите му другари революционери се бяха попрестарали с персоналните подобрения, предлагани от Фестивала, без да си дават сметка, че ще се наложат промени върху централната им нервна система, за да са в състояние да ги поддържат. Напоследък това предизвикваше сериозни проблеми.

— Но, другарко, ти също притежаваш личност! Чувството за идентичност е необходимо условие за съществуването на съзнание, а то, както ни учат нашите велики водачи, е ключът, върху който се гради трансцендентността.

Киборгът го изгледа учудено. Миниатюрни огледални мембрани затрептяха върху очите й, отразявайки вътрешните й мисли.

— В общество на разум няма личност. Личност се поражда от общество, следователно индивидът не може да има…

— Струва ми се, че си разбрала погрешно великите философи — прекъсна я спокойно Рубенщайн. — Това не е критика, другарко, тъй като споменатите философи са твърде умни, за да се изразяват толкова директно. Под „общество на разума“ те са разбирали тъкмо появата на съзнание у индивида, издигането му от предишното състояние на несъзнателно съществуване. Обществото не може да съществува вън от личността. Оттук следва, че привързаността към собствената личност съвсем не означава култ към личността. Сега, ако проследим другата… — Той млъкна и хвърли гневен поглед на заека. — Струва ми се, че навлязохме прекалено надълбоко в темата. Време е да тръгваме.

Киборгът кимна отсечено. Последователите й се надигнаха (или, както бе в един случай — размотаха) и метнаха раниците на гръб. Боря отиде при къщата на Сестра Седма и се покатери вътре. Малко след това цялата група пое на път.

— Не разбирам революционното чувство — оплака се Сестра Седма — предъвкваше един сладък картоф, докато къщата креташе по разнебитения път след отряда, събран в съветски Плоцк. — Осъждате чувство за личност? Лагоморфът критикуван за привързаност към себе си? Глупости! Как възприеме изкуство без самосъзнание?

Боря повдигна рамене.

— Тези хора са лишени от въображение. Дай им действие, но не и мислене. Трудно разбират метафорите. Например половината от тях вярват, че ти си истинската Баба Яга. Следват клишета, които са им набивани в мозъците. А като настъпи промяната, не са способни да се адаптират. Опитват се да напъхат всичко в остарелите си догми. — Той се облегна на клатушкащата се стена на къщата. — Толкова се уморих да се опитвам да ги просвещавам…

Сестра Седма изсумтя, посочи през вратата и попита:

— Как наричаш това?

Пред тях крачеше колона киборги с разнообразни форми и приставки, доскорошни революционери, пожелали да преодолеят ограниченията, наложени им от телесната обвивка. Начело вървеше заекът — водеше ги към приказна гора от частично трансцендентирала пустош.

Боря погледна заека и каза:

— Ще го наричам както му харесва. Нали има оръжие, това е важното.

В ранния следобед гората изглеждаше преобразена до неузнаваемост. Някакъв странен биологичен експеримент бе изопачил растенията. Дърветата и тревата си бяха разменили листата и сега те крачеха по килим от боцкащи борови иглички, а над главите им се поклащаха плоски остриета с черни разклонения. Най-объркващо бе, че храсталаците изглеждаха размити по краищата, очевидно в етап на някаква необяснима фенотипна метаморфоза.

— Кой всъщност е отговорен за това? — попита Боря спътничката си.

Критичката повдигна рамене.

— Нищо особено. Лисенковски^[2] горски ресновидни изменения, рекомбинативно произведение на изкуството. От Джаберуока бой се, сине мой^[3]. В тази биомаса само естествени земни изменения наблюдават се?

— Мен ли ме питаш? — изсумтя ядосано Боря. — Да не съм градинар?

— Догадката неправдоподобна — отвърна загадъчно Сестра Седма. — Във всеки случай някои Ресни рекомбинативни. Нечовекоподобни манипулации на генотипа. Елегантни конструкции, модифицирани без причина. Тази гора е Ламаркианска. Разклонения разменят фенотипнообусловени белези, придобиват полезни.

— И кой определя кои са полезните белези?

— Цветарското изложение. Присъщо на Ресните.

— Каква изненада! — въздъхна измъчено Боря.

При следващата почивка отиде при заека и го попита:

— Още колко път?

Лагоморфът размърда нос към вятъра.

— Петдесет километра? Може би повече? — Изглеждаше малко объркан, сякаш му бе трудно да схване концепцията за разстояние.

— Тази сутрин каза шейсет — отбеляза Боря. — Изминахме двайсет. Сигурен ли си? Хората не ти вярват и ако продължаваш да сменяш непрестанно мнението си, ще ми е трудно да ги спра, ако решат да направят някоя глупост.

— Аз съм само заек. — Животното вирна уши и се заозърта, сякаш отвсякъде го дебнеха опасности. — Зная къде моят господар бе нападнат от Мимовете. Не съм го виждал оттогава, а преди това винаги знаех къде се намира. Все едно че имах компас в главата си, мамка му, разбираш ли ме, приятелче?

— От колко време си заек? — попита Рубенщайн, у когото вече се зараждаше подозрение.

Заекът го погледна учудено.

— Нямам представа. Мисля, че някога… — И млъкна. Пред очите му се спуснаха железни щори и закриха пламъчетата вътре. — Повече нито дума. Трябва да намеря господаря. Да го спася!

— Кой ти е господарят?

— Феликс — отвърна заекът.

— Феликс… Политовски?

— Не зная. Може би. — Заекът размърда уши и оголи зъбки. — Не искам да приказвам! Утре ще сме там. Трябва да спася господаря. Да убия Мимовете.

 

 

Василий сведе поглед надолу, към звездите, които се въртяха под краката му. „Ще умра“ — помисли си и преглътна мъчително.

Гаденето изчезваше веднага щом затвореше очи. Главата все още го болеше там, където я бе ударил в стената, докато влиташе в каютата. Но тази болка го успокояваше — труповете не ги боли, нали?

Преживяваше инцидента отново и отново. Сойер проверява дали всички са със скафандри. „Това е само малка утечка“ — подхвърля някой и обяснението изглежда достоверно — жената е изпуснала малко въздух от каютата си, за да задейства херметичните ключалки. После яркият взрив на кабела, който бе доказал, че предположенията им са погрешни. Ревящият водовъртеж посяга към тях и изтръгва лейтенанта и старшината от уюта на кораба, за да ги запокити в тъмния тунел, пълен със звезди. Василий опитва да се хване за дръжката на вратата, но не успява. Започва да се мята спираловидно — като паяк, попаднал във водовъртежа на клозетната чиния, след като някой е пуснал водата.

Звездите се въртят, студени светлини, сияещи глави на карфици върху очните му ябълки. „Това е краят. Този път няма да ми се размине. Няма да се върна у дома. Няма да арестувам шпионина. Няма да срещна баща ми и да му кажа какво мисля за него. Какво ли ще си помисли за мен прокураторът?“

Отвори очи. Въртенето продължаваше със скорост около пет или шест оборота в минута. Аварийният скафандър не разполагаше с ускорители и радиото му имаше жалък обхват, само няколкостотин метра — повече от достатъчно за употреба на кораба, а също и ако някой излезе да го търси. Но наоколо не се виждаше никой. Тялото му се въртеше като жироскоп, на всеки две минути корабът изплуваше пред погледа му — черен контур, заобиколен от диамантения прах на небосвода. Нямаше и следа от спасителен отряд, който да се приближава към него, само тази златиста мъгла от замръзнала отходна вода, която заобикаляше кораба, намиращ се поне на километър от него, когато го зърна за първи път.

Приличаше на играчка, на ужасно жадувана дрънкулка, върху която можеше да проектира всичките си надежди за живот, любов и приятелство, топлина и щастие — но която се намираше извън обсега му, заобиколена от опасни айсберги, през които не би могъл да премине.

Погледна към примитивния дисплей на лявата си китка — един индикатор отброяваше часовете, които му оставаха да диша от въздуха в резервоара. До индикатора имаше дозиметър, според който замръзналите води бяха горещи, заредени с радиоактивни частици, достатъчни, за да попречат на мумифицирания му труп да се разложи.

Василий потрепери. Завладя го горчиво отчаяние и безпомощност. „Защо не мога да направя поне едно нещо както трябва?“ — помисли си. Смяташе, че го е постигнал, когато постъпи на работа в Канцеларията по надзора и отиде да покаже гордо на майка си заповедта за назначаване, а тя само отмести поглед настрани, както правеше, когато Василий бе сбъркал нещо, а не й се искаше да му се кара. Смяташе, че постъпва правилно, когато ровичкаше из багажа на инженера, а после и на дипломатката — но ето докъде го доведе това. Корабът под краката му беше отломък между звездите, на няколко километра от него, и продължаваше да се отдалечава. Дори присъствието му на борда беше провал — ако трябваше да е честен пред себе си, щеше да се справи по-добре, ако бе останал у дома да изчака завръщането на инженера и после да поднови разследването. Ала новините от Рошардов свят, тази планета на изгнаници, го изпълваха с любопитство. Ако не му се бе поддал, нямаше да е тук сега и да се върти в тази изпълнена с горчиви спомени килия на обречените.

Опита се да си спомни някой щастлив момент, но не се оказа никак лесно. Училище? По-големите го биеха непрестанно и безжалостно, подиграваха му се за това кой и какъв е баща му — и най-вече какъв не е. Всяко момче, носещо името на майка си, бе обект на оскърбления, но ако баща ти е престъпник, при това известен, тогава ставаш най-желаната цел. Накрая и той разби нечия физиономия и го наказаха за това, но поне го оставиха на мира, макар че не спираха да си шепнат зад гърба му. Научи се да живее с това, да търпи усмивките им, но така и не успя да си спечели приятели.

В школата? Същото като в училище, само че с по-строги преподаватели. Полицейско обучение, после училището за кадети. Помощник на прокуратора — духовен баща, от когото се възхищаваше и пред когото се прекланяше, но когото вече бе успял да разочарова два пъти.

Прозя се. Болеше го пикочният мехур, но не смееше да се облекчи — не и в скафандър със свързани отделения. Мисълта да се удави в собствената си урина бе по-непоносима от тази да се задуши. Пък и нали така убиваха бунтовниците в космоса — като им спираха кислорода.

Неконтролируем ужас изпълваше тялото му. Кожата му настръхна, гърбът му бе влажен и студен. „Не може да умра по този начин — помисли си той. — Не е честно!“ Потрепери. Пространството му заговори: „Честността няма нищо общо с това. Ще се случи независимо от желанията ти“. Очите го смъдяха, той ги стисна, за да не гледа студените звезди, и се опита да контролира дишането си.

Когато отново отвори очи, сякаш в отговор на молитвите си видя, че не е сам в тъмнината.