Чарлз Строс
Сингуларно небе (7)

Инцидентът при Вълчо хранилище

Престрелката започна с телеграма.

Заел мястото си в плътна формация от шест големи кораба, „Лорд Ванек“ се носеше към хелиопаузата — зоната, където слънчевият вятър се срещаше с абсолютния вакуум на междузвездното пространство. Вълчо хранилище се намираше на пет светлинни години по-нататък и на близо пет години в бъдещето — тъй като според плана флотът щеше да следва частично затворен времеви път, гмуркайки се дълбоко в бъдещето (като същевременно оставаше във вътрешността на светлинния конус, чийто връх се намираше при Нова Прага, в момента на първата атака), а след това, с помощта на черните кутии, прикрепени към двигателните модули, да отскочи назад в миналото. Без да престъпва буквата на Есхатоновия закон — Не нарушавай глобално причинността, — флотът щеше да се появи в орбита около Рошардов свят малко след първоначалната атака на Фестивала, но много по-рано, отколкото ако бе направил необходимите осем скока, за да покрие разстоянието, разделящо го от колонията. По този начин корабите на Републиката щяха да заобиколят във времето всякакви сили, разположени от противника на неговия предполагаем директен маршрут — и пътьом да приберат една времева сонда, съдържаща анализи на битката, написани от бъдещи историци, които щяха да подпомогнат плановете на адмирала.

Така поне трябваше да стане на теория. Да се озоват там неочаквано рано, с огнева мощ, по-голяма от тази, която би очаквал агресорът, и с изпреварваща информация за начина на действие на противника. Какво би могло да се обърка?

Командната зала бе истински кошер, тук се бяха събрали всички офицери от „златната“, смяна — смяната, която щеше да е на дежурство в момента на извършването на първия скок, същия, който трябваше да отведе флота в бъдещето, както и дълбоко в открития космос. Течеше проверка на системите.

Капитан Мирски стоеше в дъното на залата, близо до масивната херметично затворена врата, и следеше разположените по постовете офицери — на главния екран течеше информация за всички извършвани проверки. Атмосферата бе напрегната. За първи път в историята на Новата република нейни кораби щяха да се изправят срещу високотехнологичен противник, а и никой досега — доколкото бе известно на комодор Бауер — не бе извършвал подобна тактическа маневра. От агресора можеше да се очаква всичко. Скок от пет години в бъдещето бе максимумът, на който бяха дръзнали да се решат — на теория там би трябвало да ги очаква само навигационен фар, но ако нещо се беше объркало, можеше вместо него да ги дебне врагът. Мирски си позволи едва забележима усмивка. „Още една причина да сме максимално предпазливи — рече си. — Обърка ли се нещо, няма да има втори опит“.

Военният аташе на Земята се бе самопоканила за операцията и очевидно бе докладвала на господарите си за нейната подготовка. На този етап това едва ли имаше някакво значение, но привикналият на ред и дисциплина Мирски се дразнеше от присъствието на тази „туристка“, още повече че лоялността й беше под въпрос. Той се стараеше да я игнорира и се надяваше да му се удаде подходящ случай, за да я изгони.

— Първи контролен пункт след пет-нула секунди — обяви корабният механик. — Преминавам на преференциални компенсиращи буфери. Начален пункт за задаване дължина на скока след шест-нула секунди. — Последваха още подробности на почти неразбираем технически жаргон, рутинен шаблон на кораба, където всеки етап се дефинираше от процедурния наръчник.

Първо оръдейно:

— Прието. Готовност за захранване на лазерния модулатор. — Огромната маса лазери — повече от няколко милиона малки клетки, разхвърляни върху корабната обшивка и способни да оперират като еднофазова установка — задейства тестовите си програми и изпрати потвърждение за готовността да изпълнява зададените команди. Корабът наближаваше точката за скок, като същевременно всмукваше енергия от намагнетизирания нестабилен вакуум отпред и я съхраняваше, ускорявайки въртенето на двигателното ядро — микроскопичната зареждана електрически черна дупка, която се гушеше в сърцето на херметичната сфера в двигателния отсек.

Инженерно звено:

— Главният инерционен двигател задържа на минус две секунди. Три-нула секунди до скока.

Корабът се приближаваше все повече до транзитната точка на скоростта на светлината. Нагънатото пространство отпред започна да се сплесква и да пропуска енергия към подлежащия вакуум. Другите шест огромни кораба ги следваха на петминутни интервали; Втора ескадра, състояща се от по-леки бойни съдове, вече ги бе изпреварила в скока с шест часа, въпреки че бе потеглила по-късно.

Комуникации:

— Сър, телеграма от флагманската палуба.

— Прочети я! — нареди Мирски.

— Телеграма от адмирал Курц, отворена, до всички. Начало: „Очаквано вражеско присъствие отпред. Точка. За честта на империята. Точка“. Изпратена по релативистичния канал до всички кораби. — Релативистичните канали между корабите скоро щяха да бъдат прекъснати, а предаваната по тях информация да се превърне в безсмислен набор от импулси веднага щом корабите осъществят първия скок между еквипотенциални точки — квантовата верига беше крехък феномен и не можеше да оцелее при свръхсветлинни преходи.

Мирски кимна.

— Потвърдете приемането. Заместник, свържете ме с бойните станции.

Из кораба зазвучаха тревожни сигнали.

— Реферативна рамкова примка създадена — последва нов доклад. — Включвам скоковото поле. Имаме бяла кутия в група Б, повтарям, бяла кутия в Б. — Успешното създаване на реферативна рамкова примка означаваше, че е извършено прецизно засичане и картографиране на пространствено-времевите координати на тяхното местонахождение. Чрез новомонтираната система за управление на двигателя „Лорд Ванек“ беше в състояние да се върне в същата точка във времето от всяка бъдеща точка, затваряйки по този начин примката на времето.

— Скок, когато сметнете, че има пълна готовност — каза Мирски.

Нямаше премигване на светлини, нито някакво усещане за движение и почти нищо не се случи — освен краткия изблик на странни частици, инжектирани в ергосферата на квантовата черна кутия в двигателния модул на кораба. Но въпреки това, без излишен шум, звездната подредба зад стените на кораба се промени.

— Скокът извършен успешно.

Почти всички на борда въздъхнаха облекчено.

— Топографско, докладвайте за местонахождението. — Мирски не показваше никакви признаци на напрежение, въпреки че корабът току-що бе скочил с пет години в своето бъдеще и на парсек и половина в непознатото.

— Слушам, сър. Лазерният модулатор напълно зареден, сър. — Около два гигавата електрическа енергия — достатъчна, за да захрани цял голям град — бе пренасочена към лазерните клетки върху корабната обшивка. Ако имаше нещо, което „Лорд Ванек“ можеше да си позволи да пилее с широка ръка, това бе електричеството. Корабът засвети като пулсар, излъчвайки вълна от кохерентна ултравиолетова светлина, достатъчно мощна, за да изпепели всичко, намиращо се в радиус от десетки километри. Вълната се стабилизира, събра се до тесен лъч, който сканира всичко в непосредствена близост до кораба. След минута лъчът беше изключен.

Радарно:

— Няма данни за чужди тела. Пространството наоколо е чисто. — Което следваше да се очаква. Тук, на петнадесет до петдесет астрономически единици разстояние от най-близката звезда, биха могли да летят сто милиона километра във всяка посока, без да се натъкнат на предмет, по-голям от снежна топка. Мощният УВ-импулс на лидара^[1] щеше да се разпространява няколко минути, преди да се превърне в едва доловима следа от присъствието на кораба в пространството.

— Добре. Двигателно, пълен напред. Ускорение едно g, при скорост десет километра в секунда. — Мирски изчака, докато рулевият приключи с разпоредената маневра. Десет километра в секунда не беше кой знае каква скорост, но достатъчна, за да отдалечи „Лорд Ванек“ от точката на поява в пространството, без той да излъчва голямо количество „шум“ от двигателя, и същевременно да остави място за движещите се зад него кораби. Лидарен импулс насред нищото можеше да означава само появата на боен кораб и щеше да е ужасно нездравословно да се навъртат дълго около тази точка. В Оортовия облак^[2] на една индустриализирана система дори снежните топки можеха да причиняват сериозни щети.

— Сигнал на девет-две-шест-четири! — извикаха от Второ радарно. — Разстояние четири-точка-девет-хиляди километра, азимут седем-пет на три-три-две. Множество горещи гама-кванти до едно-точка-четири Мегаелектронволта — пекат се на антиматерия!

— Ускорение? — попита Мирски.

— Засичам… едно-точка-три потвърдено. Без промяна. Ох, момент…

— Комюнике от „Камчатка“, сър.

— Прочетете го.

— Чета дословно: „Масивен вражески ракетен обстрел. Точка. Положението сериозно. Точка. Къде са подкрепленията. Точка. До всички — моля отговорете. Край“.

Мирски се ококори. Вражески кораби? Толкова скоро? Вълчо хранилище беше буквално на прага на Новата република — рудодобивна система, притежавана и експлоатирана от богатия тежкоиндустриален „Септагон Централ“. Какво, за Бога, правеха там, как позволяваха на чужди бойни кораби…

— Втори сигнал на девет-шест-четири — докладваха от Първо радарно. — Идентична емисионна картина. Изглежда, сме разбутали гнездо на оси!

— Почакайте! — изграчи Мирски и разтърси глава, изненадан от новините. — Почакайте, дявол ви взел! Искам да видя какво става там. Свързочно, при никакви обстоятелства не отговаряйте на сигналите от „Камчатка“ или на който и да било, движещ се пред нас — докато не получите разрешение от мен. Ако там има вражески кораби, няма никакъв начин да разберем дали сигналите ни няма да бъдат прехванати.

— Слушам, сър. Сигнално мълчание на всички наблюдавани обекти.

— Тъй… — Той се наведе и надзърна в екрана пред себе си. — Ако това е клопка…

На главния екран светнаха следи от гама-лъчи, миниатюрни надписи указваха позицията им и вектора на движение спрямо системата пред тях. Ускорение 1,3 g не беше нещо особено, но напълно достатъчно, за да пробуди студени тръпки по гърба на Мирски — то говореше недвусмислено за мощни двигатели с термоядрено, антиматерийно или грави-квантово задвижване, далече надхвърлящи анемичните йонни двигатели на роботизираните миньорски влекачи. Възможностите бяха няколко: субсветлинни релативистични бомбардировачи, ракетни крайцери, вътресистемни прехващачи, все от тоя род. „Лорд Ванек“ трябваше да прелети съвсем близо до тях, за да се приближи до следващата скокова зона. При най-голямото си приближение щеше да се носи със скорост от 1000 километра в секунда — скорост, при която бе достатъчно нещо съвсем дребно, песъчинка дори, за да разруши кораба напълно. Ако това наистина бе засада, вероятно целта й бе да спре цялата тактическа група.

— Радарно — почна той, — дайте ми втори лидарен импулс, след три-нула секунди. След това планирайте пресечен курс на неизвестните обекти, с най-голямо приближение от един-, нула хиляди километра, ускорение едно-нула g и залп от две СЕР-20 на едно-нула-нула хиляди километра.

— Слушам, капитане.

— Ракетите заредени, задръжка при изстрелването от минус една-нула секунди — докладва от Първо оръдейно капитан трети ранг Хелсингус.

Искам хубаво да ни зърнат, преди да ги ударим — заяви капитанът. — Приближете се. Всички готови. — Иля Муромец го погледна крадешком, забеляза, че капитанът го гледа, и кимна.

— Гама-изблик! — извикаха от Второ радарно. — Сигнал на едно-четири-седем-едно. Разстояние един-един-точка-два милиона километра, посока седем-пет на три-три-две. Прилича на обстрел, сър!

— Разбрано. — Мирски сплете пръсти и Муромец потрепери, когато капитанът започна да пука с кокалчетата си. — Бързай и чакай. Рулеви — какво става с курса за атака?

— Подготвяме го в момента, сър.

— Преден лидар. Изглежда, се озовахме в разгара на боя. А те вече знаят, че сме тук. Да видим как изглеждат.

Свързочно:

— Сър, ново съобщение от „Камчатка“. И съобщение от „Аврора“.

— Прочети ги.

Мирски кимна към свързочната станция и дежурният старшина започна да чете съобщението, разпечатано върху хартия, която се точеше от медната уста на кучешка глава.

— От борда на „Камчатка“, чета: „Нападнат от вражески ракетни катери. Точка. Отвръщам на огъня. Точка. Вражески кораби ни осветяват с маркиращ радар. Точка. Положението отчаяно. Точка. Къде сте. Край“. „Аврора“ пише: „Нямам контакт с противника. Точка. «Камчатка» встрани от курса. Точка. Подготвям корекция на посоката. Точка. За какво е тази престрелка. Край“.

— Ох, да се… — изруга Муромец.

— Наистина. — Мирски кимна с привидно спокойствие. — Въпросът е кой стреля? Тактическо планиране — докладвайте за обстановката.

— Целта е засечена, сър. Разстоянието слезе до четири-точка-осем хиляди километра, скоростта надхвърля едно-нула-нула километра в секунда. Влизаме в бой след две-точка-четири килосекунди.

Мирски погледна екрана.

— Имаме… три-нула-нула секунди резерв. Това трябва да е достатъчно. Ще можем да огледаме най-близкия противник, без да му дадем възможност да изстреля ракетите си срещу нас. Всички готови ли са? Оръдейно: искам реалновремево засичане на корабите. Да видим как ще се справят. Радар: можете ли да сондирате целта със спектроскоп?

— При три хиляди километра в секунда от хиляда километра разстояние? Сър, ще се опитаме, но ще ни е нужен солиден фар, който да ги освети.

— Ще ви осигурим. — Муромец се ухили широко. — Оръдейно: измерете тези корабчета и намерете някое с размери един-нула килотона, преди да гърмите по него. Стандартни МИ-3^[3] глави?

— Слушам, сър.

— Зареждайте.

Подпряна на стената, в дъното на мостика, Рейчъл се опитваше да сдържи реакцията си. Беше добре запозната с ефекта от употребата на америциевата бомба — ядрено оръжие, изработено от изотоп с плътност, надхвърляща тази на плутония и по-висока стабилност от калифорния. Нищо по-различно от добрите стари термоядрени бомби, натъпкани с мощен експлозивен заряд и фасети ситно натрошени медни игли — шрапнел, който във вакуумна среда щеше да се разпръсне във всички посоки със скоростта на светлината.

Следващите трийсет минути изминаха в напрегната тишина, нарушавана единствено от лаконичните доклади на Първо и Второ радарно. Но нямаше повече цели, които да изскочат ненадейно от космическия мрак, а и да имаше, те бяха достатъчно далеч, за да бъдат засечени от интензивните сигнали на радара и лидара. Същевременно пасивни сензори засякоха две ядрени детонации в диапазон от половин светлинен час — някой определено извършваше обстрел. А от пространството отвъд тях долетяха сигналите на шест бойни кораба, изникнали насред вакуума след скок — продължаваха да се носят с огромна скорост, като опипваха космоса с лидерите си.

— Изстрелване след шест-нула секунди — обяви Хелсингус. — На установката заредени две СЕР-20.

— Стрелба по график — нареди Мирски и втренчи поглед в екрана. Зелената стрелка, показваща вектора на движение на „Лорд Ванек“, бе нараснала и придобила виолетов оттенък, изобразяващ релативистичните отклонения: корабът вече наближаваше половин процент от скоростта на светлината — опасно висока скорост. Още малко и нямаше да е в състояние да проследява ефективно целите, по-лошо, нямаше да може да променя рязко посоката си или да осъществи безопасен скок.

— Три-нула секунди. Зареждам. Всички показатели в зелено, сър.

— Засичаме излъчване от целта — обадиха се от Второ радарно. — Множество сигнали… прилича на заглушаване, сър!

— Осветете целта с лазерните емулатори — реагира мигновено Мирски. — Оръдейно, премини на пасивно засичане.

— Слушам, сър. — При пасивно засичане на целта ракетите я избираха след осветяването й от лазерните батареи на „Лорд Ванек“ и се ориентираха по отражението й.

— Целта продължава леко да ускорява — отвърнаха от Първо радарно. — Прилича на ракетен катер.

— Една-нула секунди. Ракетната установка задействана.

— Огън при пълна готовност — нареди капитанът.

— Слушам, сър. Осем секунди. Актуализирана навигационна картина. Инерционните платформи в пусков режим. Ракетите заредени, бойни глави… готови за действие. Пет секунди. Изстрелване на първа… изстреляна. — Палубата едва доловимо се разтърси: тежащата десет тона ракета се понесе по дължината на кораба в хватката на спиралното оръдие и се изстреля пред кораба със скорост, надхвърляща километър в секунда. — Лидарно прихващане. Потвърдено запалване на двигателя на първа. Втора заредена… пълна готовност… изстрелване. Запалване на двигателя.

— Готово — обади се Иля.

На екрана се появиха две червени стрелки, сочещи движението на ракетите. В действителност ракетите не разполагаха със собствени двигатели — нито един инженер със здрав разсъдък не би посмял да монтира квантова черна дупка и нейния двигателен механизъм в роботизирана самоубийствена машина. Вместо това лазерните емулатори на кораба окъпваха ракетите в море от енергия, като свръхнагорещяваха реактивната им маса, докато те не полетят със скорост, по-голяма от тази на кораба. Заради ограничения обсег на действие, ракетите се смятаха за остаряло оръжие и единственото им предназначение бе да изведат носеното от тях термоядрено устройство на точния курс на пресичане — подобно на междуконтиненталните балистични ракети от далечния двайсети век. Носителите им щяха да изгорят след трийсетина секунди, но по това време бойните глави щяха да скъсят дистанцията между проектирания курс на „Лорд Ванек“ и вражеския кораб. Малко след като кръстосвачът навлезеше в опасната зона, ракетите му щяха да са в непосредствена близост до целта и да нанесат смъртоносния си удар.

— Първо радарно. Къде са? — попита Мирски.

— Проследявам… — докладва офицерът. — Поддържат същия курс и вектор. Излъчват много смущения.

— Първа, главни двигатели изключени до една-нула секунди — обади се Хелсингус. — Опитват се да заглушат сигнала, сър. Но няма да стане — добави той с нескрито задоволство, сякаш фактът, че неизвестният противник полага отчаяни усилия да се защити, оправдаваше още повече наказателната акция. Понякога дори опитни офицери преглъщаха с труд първоначалния миг на термоядреното клане.

Напрегнат и дрезгав глас от Второ свързочно:

— Сър, смущенията преустановени! Получавам радиофаров сигнал за помощ. Два… не, три сигнала! Повтарям, три сигнала за помощ. Изглежда, сякаш са напуснали корабите, преди да бъдат уцелени.

— Твърде късно — рече Хелсингус. — Ще ги ударим след две-нула секунди. Ще са в обсега на поражение.

Рейчъл потрепери. Изведнъж в главата й започна да се оформя ужасяващо предположение.

Мирски отново изпука пръсти.

— Оръдейно. Заредете програмата за избягващ маньовър при максимално приближение едно-нула секунди, ако все още ще сме тук.

— Слушам, сър — отвърна отсечено Хелсингус. — Поддръжка на лазерните емулатори?

— Всичко, което е необходимо. — Мирски размаха величествено ръка. — Ако все още сме тук, за да се наслаждаваме на фойерверките.

Хелсингус започна да щрака с копчетата като обезумял. На екрана двете ракети подминаха точките за изключване на двигателите и продължиха по балистична крива. Подобно на злокобни синкави пръсти към тях се протягаха траекториите на вражеските ракети.

— Капитане — тихо се обади Рейчъл.

— … една-нула секунди. Продължават да излъчват смущения, сър, но ракетите летят по курса.

— Ами ако „Камчатка“ греши? Ако това са цивилни, миньорски кораби?

Капитан Мирски не й обърна внимание.

— Пет секунди! Първа готова за представление — обхват един-нула километра. Има потвърждение за електромагнитни импулси. Има сензорно засичане. Спускане на оптичните завеси — бум. Сър, докладвам за детонацията на първа. Бум. Сър, втора избухна.

— Радар. Какво виждате? — попита Мирски.

— Изчакваме да се изчисти мъглата. Сензорите активизирани, сър. Вражеските ракети продължават да се приближават. Метеорните останки смущават радарната дейност. Преминавам на лидар. Спектроскопът задействан, потвърждава взрив на обект алфа. Спектроскопичен анализ — кислород, азот, въглеродни емисии от корпуса. Мисля, че ги ударихме, сър.

— Ударили сме ги… — Мирски млъкна и се обърна към Рейчъл. — Какво искахте да кажете?

— Питам — ако това са цивилни? Разполагаме само със съобщението на „Камчатка“, че са подложени на атака, и никакви преки доказателства освен взривовете на бомбите — които биха могли да са от „Камчатка“.

— Глупости! — изсумтя Мирски. — Никой от корабите ни не може да допусне подобна грешка!

— Ами ако никой не е стрелял по нас? В последното съобщение преди скока ни предупреждаваха за вражески ракетни катери. Каква е вероятността „Камчатка“ да се е натъкнал на миньорски кораб, да го е взел, в уплахата си, за вражески и да е открил безпорядъчна стрелба по всичко, което се движи? И сега да виждаме на екрана тъкмо това.

Мъртвешка тишина. Всички бяха втренчили гневни погледи в Рейчъл — никой не можеше да разговаря по този начин с капитана! И изведнъж зад нея се чу глас:

— Сър, радарът засича отломъци от взривения кораб. Целта се разпада. Ъъъ… капитане, разрешете да доложа. Получихме сигнал за помощ. Цивилни…

 

 

„Лорд Ванек“ се носеше твърде бързо, за да може да забави навреме, а и като флагмански кораб и водещ на оперативната група, дългът не му позволяваше да го направи. Ето защо подадоха сигнал на един от следващите ги разрушители да се отклони от курса и да прибере оцелелите от ужасяващата атака.

Цялостната картина, сглобена след цели осем часа, бе крайно неприятна. „Ракетоносците“ в действителност се оказаха влекачи от рафинерията, прикачени към мигриращите роботизирани фабрики, които траулираха астероидните тела в Куйперовия пояс^[4], извличайки от ледените топки хелий 3. Внезапната промяна в скоростта им имаше съвсем простичко обяснение: бяха изпаднали в паника, сетне се бяха освободили от товара си, за да могат да напуснат района с максимална бързина. Една от далечните експлозии беше от „Камчатка“, която едва не бе ударила „вражески кораб“ — в случая крайцера „Индия“. (За щастие само леки поражения по обшивката и няколко евакуирани отсека. За нещастие, в един от отсеците бил корабният свещеник — и отпътувал на скоропостижна среща със създателя си.)

— Така им се пада, задето ни се изпречиха на пътя, дявол ги взел — бе първият коментар на адмирал Курц, след като комодор Бауер му съобщи вестта лично. — Какво си въобразяват? — И почти се изправи, забравил за „стъклените“ си крака. — Тъпаци с тъпаци!

— Сър, опасявам се, че имаме проблем — намеси се Бауер, докато Робард се опитваше да върне господаря си в креслото. — Тази система принадлежи на „Септагон“. Преди половин час получихме съобщение, че в района се е появил техен боен кораб, който се движи на пресечен курс.

Адмиралът изсумтя презрително.

— Какво може да направи един кораб?

Рейчъл, която си бе осигурила място на срещата с адмирала под предлог, че е неутрален наблюдател и че е неин дълг да действа като посредник в подобни ситуации, наблюдаваше пелтеченето на Бауер с нескрит интерес. „Възможно ли е наистина да е толкова глупав?“ — зачуди се тя и погледна адмирала, който въртеше глава като плешив папагал.

— Сър, корабът, който ни подава сигнали, според последните ни сведения е флотски щурмоносец от клас „Аполо“, От радарното съобщиха за допълнителни сигнали, указващи, че го следва цяла бойна група. Вярно, че числено ги превъзхождаме, но…

Рейчъл се покашля и каза:

— Те ще ви изядат за закуска.

Бауер рязко извъртя глава към нея.

— Какво казахте?

Тя почука с пръст по разтворения на масата пред нея персонален асистент.

— Според анализите от разузнаването на ООН политиката на „Септагон“ да строи щурмоносци вместо стандартните лазерно-ракетни платформи, приети на въоръжение във вашия флот, им осигурява значително преимущество при необходимост да получат доминиращ контрол в пределите на цяла система. Казано опростено, макар да не им достига огнева мощ на къса дистанция, те са в състояние да изстрелят цял рояк прехващачи, които да ви нанасят удари извън вашия максимален огневи обсег. Не им липсва подготовка или опит, доколкото си спомням от същия доклад, и може съвсем определено да се каже, че дори само този кораб надхвърля по маса целия ваш флот. Не бих искала да си мислите, че ви подценявам спрямо Септагоновия флот, но ако възнамерявате да се биете с тях, ще бъдете ли така добри да ме предупредите предварително? В такъв случай ще имам възможността да се метна още в първата спасителна капсула.

— Какво пък, мисля, че не бива да се съмняваме в оценките на ООН по отношение огневата мощ на различни флотове, нали, колеги? — обърна се Бауер към заместниците си.

— В никакъв случай, сър. Полковникът е съвършено права — отвърна един млад лейтенант, като избегна погледа на Рейчъл. Е, тя вече бе свикнала да я игнорират.

— Проклети да са всички свръхмодерни изобретения! — мърмореше свадливо Курц. — Гадните технофили пак намериха начин да ни затъкнат прът в колелата! — И продължи по-високо: — Трябва да продължаваме с плана!

— Без съмнение — кимна умно комодор Бауер. — Според мен трябва да продължим сближаването със следващия пункт и да оставим дипломатическите подробности да си ги урежда посолството. Като стана дума за това — лейтенант Косов, какви са последните сведения? Получихме ли допълнителна информация за този Фестивал — що се отнася до бойните им възможности и мотиви за действие? Въобще — какво ново по въпроса?

— Ъъъ… — Лейтенант Косов смъкна с нервен жест пенснето си и започна да го бърше. — Ами… трябва да призная, че и тук имаме проблеми. Капсулата на Адмиралтейството, изглежда, не е пристигнала. Трябваше да засечем сигнала на флотски радиофар, но въпреки че изминахме почти четвърт от предварително определения курс, все още няма никакъв знак. Или са закъснели… или въобще не са я изпращали.

— Този орбитален радиофар… — Рейчъл пристъпи напред. — Това стандартен насочващ фар ли е? С дипломатически пакет, съдържащ всичко, което Републиканското разузнаване е успяло да научи за Фестивала в продължение на пет години след нашия скок?

Косов хвърли тревожен поглед на комодора, който му кимна.

— Да, полковник. Защо питате?

— Ами щом го няма, има три възможни обяснения. Първото е, че е бил там, но че някой го е прибрал или повредил…

— Вероломните септагонци! — Робард побърза да се наведе над господаря си, после вдигна извинително рамене.

— Точно така, адмирале. Втората възможност, както щях да спомена, е, че въобще не е бил залаган там — поради грешка, невъзможност да се събере информация за противника или защото просто са ни забравили.

Изказването й бе прекъснато от шумното хъркане на Курц. Всички погледи се извърнаха към адмирала. Робард видимо се напрегна.

— В последно време адмиралът страда от постоянни болки в краката и дозата на лекарствата му бе увеличена значително — опита се да обясни той. — Възможно е да спи часове и…

— В такъв случай… — Бауер разпери ръце. — Най-добре ще е да откарате Негово превъзходителство в покоите му. Аз ще продължа съвещанието и ще изготвя доклад, за да го запозная с нашите решения, когато се почувства по-добре. Освен ако някой не държи да се обърне лично към него? — Никой не посмя да отговори. — Добре. Пет минути почивка.

Робард и помощникът му изтикаха креслото на адмирала от стаята. Всички се изправиха и отдадоха чест, докато возеха похъркващия старец покрай тях. Рейчъл се стараеше да запази равнодушно изражение, за да скрие съжалението и гнева, които я изпълваха. „Той е толкова млад, че би могъл да ми е внук. Как могат да постъпват така със себе си?“

След краткото прекъсване Бауер зае председателското място и почука с пръст по масата.

— Съвещанието продължава. Има думата военният аташе от Земята. Докъде бяхте стигнали?

— До третата възможност, която е, че Новата република вече не съществува — заяви тя дръзко. След това продължи, като игнорира възклицанията от всички страни. — Изправени сте срещу противник, за чиито възможности не знаете практически нищо. Страхувам се, че ще трябва да призная същото и по отношение на ООН. Както вече отбелязах, има три възможни причини Новата република да не може да се свърже с вас и нейният пълен разгром за изминалия, макар и кратък период, съвсем не бива да се изключва. В момента се намираме в началната фаза на затворена времева примка, която скоро ще напусне хронологичната линия на тази вселена, за да ви прехвърли във вашето минало — и абсолютно непосредствено бъдеще на Новата република, — където се надявате да заварите агресора неподготвен. Това обаче може да доведе до някои непредвидени усложнения. Първо, хронологическият порядък, който ще заварим в примката на времето, може да няма нищо общо с евентуалния изход, към който сме се насочили. Второ… — Тя сви рамене. — Ако се бяхте посъветвали с мен преди началото на тази операция, щях да се опитам да ви разубедя в нейния смисъл. Въпреки че технически погледнато няма нарушение на Деветнайсета клауза, предприетият от вас ход е достатъчно близо до онзи тип дейности, които в миналото са предизвиквали реакцията на Есхатона. Е никак не обича пътешествията във времето, най-вероятно защото се опасява, че ако стигнат твърде далеч, могат да повлияят на собственото му възникване. Ето защо се опасявам, че това, срещу което се изправяте, не е само Фестивалът, а някаква по-висша сила.

— Благодаря, полковник. — Бауер кимна любезно, но на лицето му бе изписано неодобрение. — Уверен съм, че поне на този етап трябва да отхвърлим подобна възможност. Ако Есхатонът реши да се намеси, никой няма да може да направи нищо, затова смятам да продължим, като се основаваме на предположението, че няма да го направи. В такъв случай единственият ни противник остава Фестивалът. Косов. Какво научихме за него, преди да потеглим?

— Ами… хъм… трябва да призная, че… — Косов се огледа изплашено, прелисти страниците на бележника си и въздъхна. — Та за Фестивала. Да…

— Зная как се нарича, лейтенант — прекъсна го ядосано Бауер. — Какво представлява и какво иска?

— Никой не знае. — Косов най-сетне намери сили да срещне погледа на началника си, но изглеждаше като завързано на релсите на приближаващ се експрес зайче.

— Тъй значи. — Бауер втренчи хищен поглед в Рейчъл и попита язвително: — А какво би могла да ни съобщи по въпроса многоуважаемата представителка на земното правителство?

Рейчъл само поклати глава. Даваше си сметка, че познанията й за Фестивала не са кой знае колко по-обширни от тези на присъстващите. Настъпи продължителна тишина.

— Е? — подкани я Бауер.

Рейчъл въздъхна.

— Информацията ни е съвсем оскъдна. Изглежда, досега нито един земен представител не е влизал в контакт с агенцията, определяща се като „Фестивалът“ — информацията, с която разполагаме, идва от втора ръка и не може да бъде потвърдена. Нито, честно казано, звучи като нещо, на което да може да повярваме. Вероятно споменатият Фестивал не е нито правителство, нито агенция в смисъла, по който разбираме тези понятия. Нещо повече, не е изключено той въобще да не принадлежи към човешкия род. Всичко, което ни е известно, е, че нещо, подвизаващо се с подобно прозвище, се появява в далечни заселени системи — никога на по-близо от хиляда светлинни години от Земята, с изключение на последния случай — и онова, което следва, по данни на участниците в него, неизменно се описва като „празненство“. Всичко… замира. За периода на своето пребиваване Фестивалът изцяло обсебва ежедневието на завзетата система. — Тя погледна Бауер в очите. — Това ли искахте да чуете?

Той поклати глава с видимо недоволство.

— Не точно. Интересуваха ме възможностите му.

Рейчъл сви рамене.

— Нищо не знаем за тях. Както вече ви казах, никой не го е виждал отблизо.

Бауер свъси вежди.

— Значи и на вас ви е за пръв път, така ли? Което ни води до следващия етап. Актуализация на навигационен план „Делта“…

 

 

След няколко часа, изтегната по корем на койката в каютата си, Рейчъл се опитваше да прогони целия свят от мислите си. Не беше лесно — твърде голяма част от същия този свят я бе преследвала през изминалите години — и бе настоявала да й обръща повече внимание.

Ако не друго, поне все още бе жива. Даваше си сметка, че би трябвало да изпитва облекчение дори само от този факт, но това, на което бе станала свидетел по време на съвещанието, я бе потиснало повече, отколкото бе готова да признае. Адмиралът бе сенилният вакуум в сърцето на това безумно начинание. Разузнавателният отдел искаше да си върши работата, но го игнорираха напълно — и служителите му бяха с вързани ръце. Рейчъл положи неимоверни усилия да обясни на всички присъстващи как действат напредналите цивилизации и продължи да говори, докато не я заболя устата, ала не пожелаха да я разберат! Кимаха й вежливо, защото беше дама — макар и прекалено предизвикателна, но нали беше дипломат — и веднага забравяха или игнорираха съветите й.

Не можеш да се съпротивляваш на инфоатака с ракети и лазери, също както не можеш да нападаш локомотив с копия и каменни брадви. Не можеш да отбиваш репродуктивен щурм, като го заливаш с енергия и материя, защото машината просто ще ги засмуче и ще ги превърне в гориво. Те кимаха одобрително и продължаваха да обсъждат предимствата на активните контрамерки, сравнени с пасивните наблюдателни системи. Така и не можаха да разберат какво им казва, сякаш самата мисъл за съществуването на нещо като Фестивала или дори на управлявана от „Септагон“ система заемаше някакво сляпо петно в мозъците им. Можеха да приемат жена с панталони, дори с полковнишка униформа, много по-лесно, отколкото да преглътнат идеята за технологична сингуларност.

Кой знае защо, Рейчъл си спомни един семинар, в който бе участвала преди много години на Земята. Едноседмична среща на експерти от различни специалности: херменевтични инженери, умопомрачени от взиране в мистериозните дебри на Сингуларността, демографи, които все още се мъчеха да разгадаят скритата логика в разселването на колониите, неколцина мълчаливи висши военни и консултанти по търговско разузнаване, обсебени от дълговременни предпазни застрахователни клаузи срещу евентуалното завръщане на Есхатона. И като подправка на тази странна смесица, шумна котерия съветници по отбраната и дипломати от ООН. Организатор на семинара беше, разбира се, ООН, която, като единствения съхранен остров на стабилност сред море от спорадична добронамереност, можеше да си позволи да спонсорира подобно глобално събитие.

По време на семинара тя бе присъствала на среща-коктейл, устроена на тераса от бял бетон, изпъкнала от фасадата на огромния хотел в Женева — настоящото средище на ООН. По това време вече носеше униформа — работеше като ревизор в Комисията по атомно разоръжаване. Черен костюм, бели ръкавици, непроницаеми очила, озаряващи ретината й с последни новини и данни от радиационния фон. Възбудена след погълнатия коктейл от алкохолни антагонисти, тя посръбваше от запотената чаша джин и разговаряше с един вежлив белгийски космолог. Взаимната неспособност да се разбират, обагрена от надвиснали мрачни предчувствия, превръщаше разговора им в причудлива среща по пинг-понг. „Има много, което не разбираме, по отношение на Есхатона — настояваше космологът. — Особено що се отнася до взаимоотношенията му с раждането на вселената. Големият взрив“. — И вдигна многозначително вежди.

„Големият взрив? Това не беше ли една извънпланова свръхкритична увеселителна атракция с ужасяващи последствия?“ — опита се тя да настрои разговора на хумористична вълна.

„Не бих казал. В онези дни не е имало туристически атракции — говоря за зората на пространство-времето, преди ерата на разширяване и първоначалната поява на маса и енергия, около една милиардна от една милиардна от милионна част от една секунда живот на вселената“.

„Но Есхатонът едва ли може да бъде винен за подобно нещо. Той е съвременен феномен, нали?“

„Може да не е виновен — повдигна рамене белгийският космолог. — Но не е изключено обстоятелствата, при които е възникнала вселената, да са създали необходимите условия за неговото съществуване или за нещо свързано, дори надхвърлящо Есхатона. Съществува цяло космогонично течение, събрано около слабия антропоморфен принцип, че вселената е такава, каквато е, защото ако е различна, ние няма да съществуваме, за да можем да я наблюдаваме. Има, разбира се, и една не толкова популярна школа, базираща се на силния антропоморфен принцип, според която пък вселената съществува, за да даде живот на определен тип разуми. Не вярвам, че ще успеем да разберем Есхатона, докато не разберем защо съществува вселената“.

Тя му отвърна с озъбена усмивка и позволи на един пруски дипломат да я спаси от досадния разговор, като прояви престорен интерес към предложението му да й разкаже подробности за падането на Варшава по време на последните размирици в прибалтийския район. Около година по-късно вежливият космолог бе убит от алжирски религиозни фундаменталисти, сметнали, че възгледите му за вселената са богохулство срещу постулатите на пророка Юсуф Смит, изписани върху две златни плочки. Но всичко това, разбира се, бе съвсем типично за Европа, обезлюдена и жертва на напиращия от изток ислямски свят.

Междувременно тя също бе претърпяла промени. Беше прекарала няколко десетилетия — по-голямата част от втория си живот в началото на двайсет и втори век — в борба със злочестините от неконтролираното използване на ядрена енергия. Започнала като фанатизирана активистка с наклонности да се приковава с белезници към железни врати и изпълнена с наивната младежка увереност, че не може да й се случи нищо лошо, по-късно тя бе стигнала до извода, че е по-добре да продължи борбата, облечена в „умен“ костюм, охранявана от наемници и размахваща над главите на жертвите си заплахата да им бъде орязана застрахователната премия. Все още чепата и пряма, но вече не тъй неумолима дисидентка, тя се бе понаучила как да използва системата за лични цели. Ламята, изглежда, бе изгубила част от главите си, защото взривовете бяха намалели до няколко на година, когато Бертил я бе повикал в Женева, за да й предложи нова работа. Едва тогава тя съжали, че не бе обърнала повече внимание на думите на вежливия космолог — новоизлюпените алжирски светци бяха проявили усърдно старание в премахването на Типлеритската ерес — но беше твърде късно, а и трябваше да наваксва час по-скоро с познанията си в историческата хронология и бъдещето развитие на военното дело.

Така и не бе усетила кога, но идеалистът в главата й се бе срещнал с прагматика и последният бе спечелил битката. Може би семената на тази победа бяха посети още по времето на първия й брак. Може би бе станало по-късно, когато я застреляха в гърба и трябваше да прекара половин година във възстановителния център в Калкута. Тя също бе дала своя дял в стрелбата и бе унищожила доста клетки на фанатизирани защитници на атомната енергия — били те независими бойци от Централна Азия, наемници със струпани в подземията бомбени запаси и дори, в един незабравим случай, радикалисти от движението срещу абортите, готови на всякакви средства, за да защитят неродените деца. Идеализмът не можеше да съществува редом с толкова много други идеали, предадени в процеса на тяхното осъществяване тъкмо от средствата, които бяха избрали. Беше вървяла по улиците на Манчестър само три дни след бунтовете в централната част и преди дъждът да отмие от асфалта сгурията от овъглената плът и кости. Беше станала циник и само една рязка, неочаквана промяна във възгледите й за човечеството би могла да й помогне да възвърне чувството си за собствено достойнство.

А ето сега — Новата република. Вмирисано тресавище, според чистосърдечното й мнение, с крещяща нужда да бъде преустроено с всякакви възможни средства, преди да започне да замърсява и по-малко просветените си съседи, най-вече Малакия и Турку. Но дори туземците бяха хора — и въпреки че си позволяваха опасна игра с оръжия за масово разрушение, въпреки че очевидно не разбираха стаените в тях сили, те заслужаваха нещо по-добро от зловещия замах на пробудения и разгневен Есхатон. Заслужаваха нещо по-добро, отколкото да си блъскат главите в нещо, което не разбират, като Фестивала, каквото и да представляваше всъщност. Ако поне малко го разбираха, щяха по-скоро да потърсят начин да намерят с него общ език, отколкото да му се съпротивляват — стига това да беше възможно. Защото най-тревожната тайна сред оскъдните познания на ООН за Фестивала, единствената, която не посмя да сподели с Бауер, бе, че антитехнологичните колонии, влезли в контакт с него, изчезваха — след отпътуването на Фестивала оставаше пълна разруха. Рейчъл нито знаеше каква може да е причината за това, нито смееше да гадае за нея.

 

 

Нищо не съсредоточава така ума на един човек, като увереността, че му предстои да се прости с живота само след четири седмици — освен ако не е придружена от мисълта, че тъкмо той е саботирал кораба, на чийто борд се намира, и следователно ще сподели зловещата участ на всички останали. Защото, макар до екзекуцията да оставаше известно време, шансовете за нейната отмяна бяха нищожни.

Мартин Спрингфийлд седеше в полупразната каюткомпания, стиснал чаша с чай и втренчил невиждащ поглед в тавана. В помещението цареше мореплавателска атмосфера — стените бяха облицовани с масивни дъбови дъски, дървеният под бе полиран до блясък. Посребрен лъщящ самовар пуфтеше жизнерадостно върху почернелия от употреба скрин под голяма, обрамчена в златиста рамка маслена картина, изобразяваща съименника на кораба лорд Ванек — предвождаше кавалерийската атака при потушаването на Бунта на роботите преди 160 години и унищожаваше надеждите на онези граждани, които бяха дръзнали да мечтаят за живот без изнурителен труд в угода на аристокрацията. Мартин потрепери едва забележимо, опитваше се да прокуди собствените си демони.

„Моя грешка беше — помисли си той. — Никой друг не е виновен“.

Сръбна от чашата и усети сладникавия дъх на рома. Устните му изтръпнаха. „Глупак“ — рече си. Но беше твърде късно да поправи стореното. Твърде късно да признае, дори на Рейчъл, да се опита да я извади от този капан. Трябваше да й каже още в самото начало, преди да се беше качила на борда. И по такъв начин да я спаси от отмъщението на Есхатона. Сега дори да разкажеше всичко, включително за приставката в системата за управление, само щеше да ускори еднопосочния път към стола на смъртта. Въпреки че осъзнаваше смисъла на извършената диверсия и смяташе, че тя няма да е директната причина за смъртта на всички…

Мартин потрепери, пресуши на един дъх чашата и я остави на масата. Наведе се напред, сякаш притиснат от тежестта на гузната си съвест. „Поне зная, че направих това, което трябваше да се направи — опита се да се утеши. — Никой от нас няма да се завърне у дома, но поне домовете ни ще са там даже след като вече ни няма“. Включително и апартаментът на Рейчъл, който така и не бе успял да посети. Той смръщи вежди. Не изпитваше никакво съжаление за съдбата, която бе отредил на флота, но мисълта за Рейчъл не му бе позволила да мигне през цялата нощ.

Преди час тревожният вой на сирените бе призовал всички по бойните им постове. Нещо, свързано със Септагонов щурмоносец и бойната му група, изникнали като гъмжило раздразнени стършели в отговор на фиаското с миньорския влекач. За Мартин това вече нямаше значение. Някъде в контролната система на двигателя неумолимо изоставаше във времето един атомен часовник, подхранван от невидимата извивка от пространство-време на ядрото. Грешката, която допускаше, бе съвсем микроскопична, разбира се, но нарушаването на причинността щеше да я раздуе до необходимите размери, когато флотът поемеше обратния си път през пространство-времето. Беше ги направил съзнателно, с цел да избегне катастрофални и безвъзвратни последици. Командващите флота на Новата република може да си мислеха, че затворената времева примка наистина е само хитра тактическа маневра, но в действителност тя бе острият край на длетото — на длетото, което, както бе казал Херман, трябваше да бъде задържано. Мартин вече бе сключил своята сделка с много по-мрачни и черни сили от онези, които представляваше Рейчъл. От негова гледна точка, Постоянният комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване само имитираше действията на настоящия му началник, но в далеч по-скромни мащаби — също с надеждата да избегне последствията.

„Сбогом, Белинда — прощаваше се мислено той със сестра си. — Сбогом, Лондон“. Прахът на времето щеше да погълне метрополиса, да превърне кулите му в купчина пепел. „Здравей, Херман“ — към равномерното тиктакане на часовника от стената. Като флагман на флотата, „Лорд Ванек“ подаваше часови сигнал до всички останали кораби. И не само това, той осигуряваше инерционна реферативна рамка, ориентирана по пространствено-времевите координати на техния първи скок. Като бе забавил съвсем леко часовника, Мартин бе направил така, че обратният ход на времето да бъде почти незабележимо нарушен.

Флотът щеше да се премести далеч напред в светлинния конус — на близо четири хиляди години в бъдещето — и да се върне обратно, изминавайки почти целия път, но не чак до там, откъдето бе тръгнал. Пристигането им на Рошардов свят щеше да се забави с две седмици, точно толкова, колкото ако се бяха отправили натам, без да прибягват до сложната, замислена от адмирала маневра. И тогава Фестивалът щеше да… всъщност какво щеше да направи Фестивалът с флота си беше лично негова работа. Мартин обаче не се съмняваше, че той и всички останали на борда ще платят скъпо.

Кого всъщност си мислеха, че мамят? Разправяха, че ще извършат този скок само за да спестят транзитно време! Дори един лаик би прочел скритото между редовете послание — чак до запечатаните в плик разпореждания в сейфа на адмирала. „Като лъжеш себе си, не значи, че ще излъжеш и Есхатона“. Може би Херман, или съществото, което се криеше зад това кодово название, щеше да прояви търпение. Може би Мартин щеше да намери начин да напусне обречения кораб, или за това щеше да му помогне Рейчъл, или пък по някаква странна прищявка на съдбата Републиканският флот щеше да разгроми Фестивала в открит бой. А може би той щеше да научи конете да пеят…

Надигна се малко замаяно и отнесе чашата си при самовара. Напълни я до половината, върна се на стола и се отпусна, мъчеше се да овладее треперенето си. Ала пиенето на чай не бе най-доброто лекарство за гузна съвест и Мартин го знаеше.

Постепенно се унесе в много по-приятни спомени. Преди осемнайсет години, когато, току-що оженен, работеше като инженер за една японска компания, една вечер, в бара на орбиталната станция около Уолстънкрофтовия свят, към него се бе приближил мрачен субект.

„Мога ли да ви почерпя едно питие?“ — предложи мъжът с костюм на счетоводител или начеващ адвокат. Мартин кимна. „Вие сте Мартин Спрингфийлд — продължи мъжът. — Понастоящем служител на «Накамичи нуклеар», където печелите сравнително малко и имате растящи заеми. Моите работодатели ме помолиха да се обърна към вас с предложение за работа“.

„Отговорът е не“ — каза машинално Мартин. Вече беше решил, че опитът, който трупа в долните нива на „Накамичи“, си заслужава недостига на средства, пък и настоящият му работодател бе параноичен на тема опазване на корпоративната тайна.

„Трябва да разберете, мистър Спрингфийлд, че няма конфликт на интереси между вашите работодатели и онези, които представлявам. Можете да работите на комисиона, докато не решите да напуснете настоящото място, или дори да се присъедините към друга фирма“.

„Що за работа е това?“ — попита Мартин.

„Някога задавали ли сте си въпроса защо съществувате?“

„О, я стига… — Мартин поклати глава. — Това да не е някаква религиозна анкета?“

„Не. — Сивият мъж втренчи поглед в него. — Точно обратното. В тази вселена не съществува бог — поне засега. Моят работодател обаче би искал да гарантира необходимите предпоставки за неговата поява. И за да го направи, се нуждае от човешки ръце и крака. Тъй като, така да се каже, не е оборудван с тях“.

Звукът от строшената на пода чаша извади Мартин от стреснатото му състояние.

„Вашият работодател…“

„Вярва, че вие бихте могли да играете важна роля при защитата на сигурността на космоса. Няма да споменаваме имена — той се приведе поверително напред, — защото това е дълга история. Всъщност бихте ли искали да я чуете?“

Мартин кимна, това му се струваше единствената разумна постъпка в момент като този и в подобна сюрреалистична обстановка. И с това направи първата стъпка по пътя, който го бе довел тук, осемнадесет години по-късно — да се налива с чай и ром в полупразната каюткомпания на обречения кораб, на който оставаха броени седмици бляскаво величие сред флота на Новата република. Минути, при най-лошия развой на събитията.

А него щяха да го обявят за изчезнал, заедно с целия екипаж на „Лорд Ванек“. Да съобщят на близките му, които щяха да пролеят по някоя и друга сълза за жертвите на поредната безсмислена и трагична война. Но това вече не беше негова грижа. Защото — веднага щом довършеше питието си — той щеше да стане, да се прибере в каютата и да легне. И да продължи да чака онова, което щеше да се случи през следващите три месеца — до момента, когато челюстите на капана се сключат.

 

 

В каютата на Рейчъл бе горещо и задушно — въпреки белия шум на вентилационната система и нередовното покапване на недобре затегната тръба зад някой от панелите над главата й. Не й се спеше, не можеше и да се отпусне. Жадуваше да поговори с някого, с човек, който има представа какво ще се случи. Претърколи се по гръб.

— Персонален асистент — произнесе с ясен глас, поддавайки се на изкушението, което я глождеше от известно време.

— Провери къде е Мартин Спрингфийлд.

— Местонахождение уточнено. Корабна каюткомпания, палуба „Д“.

— Има ли някой с него?

— Съвсем не.

Тя се надигна. Екипажът бе по бойните си места, какво по дяволите правеше Мартин там?

— Отивам при него. Погрижи се, поне що се отнася до корабната система, да съм в своята каюта. Провери и потвърди.

— Потвърждавам. Програмата за проверка и засичане под мой контрол. — Бяха модернизирали двигателите и може би донякъде оръдейната мощ, но вътрешноконтролната мрежа на кораба си оставаше същата, каквато бе заложена при конструирането му. Рейчъл нахлузи ботушите си, изправи се и си взе сакото от горната койка. Отне й минутка да си придаде представителен вид, след което излезе да потърси Мартин. Даваше си сметка, че постъпва неразумно, като напуска херметически изолираната каюта на кораба по време на тревога, но така бе направил и Мартин. Какво ли му се въртеше в главата?

Забърза към каюткомпанията. Из пустите коридори цареше зловеща тишина, екипажът се бе прибрал в каютите си или заел пост по бойните станции. Само тихото бръмчене на вентилационната система нарушаваше покоя, както и тиктакането на часовника в каюткомпанията, когато отвори вратата.

Единственият посетител в помещението бе Мартин и изглеждаше ужасно — като парцалена кукла, на която някой е извадил пълнежа, преди да я захвърли на стола. На масата пред него имаше стъклена чаша, пъхната в сребърна поставка и пълна до средата с тъмнокафеникава течност, която не приличаше много на чай. Той отвори очи и втренчи поглед в нея, но не промълви нито дума.

— Трябваше да се прибереш в каютата — каза Рейчъл. — Знаеш, че каюткомпанията не е херметически изолирана.

— Кого го е грижа? — Той помръдна едва забележимо дясното си рамо, сякаш нямаше сили да повдигне и двете. — Наистина не виждам никакъв смисъл.

— Аз пък виждам. — Тя застана пред него. — Можеш да се прибереш в твоята каюта, или да дойдеш в моята, но ще напуснеш веднага това място!

— Не помня да съм подписвал договор… за работа при теб.

— Не си — съгласи се тя. — Правя го не в качеството си на твой работодател, а на представител на твоето правителство.

— Уу, брей! — Рейчъл се наведе да го вдигне. — Знаеш ли, в джоба ми има отрезвяващи лепенки. Май ще ми свършат работа. — Той се олюля, пъхна ръка в джоба си и извади кутийка с алкохолен антидот. — Само не ми се карай.

— Нямах такова намерение. Просто ти осигурявам инерционна реферативна рамка — за твоето собствено добро. Освен това мисля, че ще е добре да се грижим един за друг. Което в конкретния случай означава да те махна оттук, преди някой да те е забелязал в това състояние. На борда на кораба пияниците се наказват с бичуване. — Рейчъл го улови за лакътя и го насочи към вратата. Краката на Мартин се подгъваха, което правеше походката му непредсказуема, но тя бе висока и добре сложена и имаше вградени сервоусилватели — сякаш тъкмо за подобни случаи. От своя страна, той имаше три преимущества — маса, засилка и нисък център на тежестта. Отстрани двамата изглеждаха като прегърнати пред кръчма пияндета, но докато пресичаха каюткомпанията, Мартин успя да лепне на ръката си един антидот.

Когато стигнаха нейната каюта, той вече дишаше нормално, макар да изглеждаше малко блед.

— Вътре — нареди тя.

— Чувствам се като парцал — оплака се той. — Имаш ли вода?

— Да. — Тя затвори люка зад тях и завъртя валчестата дръжка. — Мивката е отсреща, в случай че не знаеш къде е.

— Благодаря. — Той пусна водата, наплиска си лицето, след това си изплакна устата. — Проклета алкохолна дехидратация. — Изправи се. — Сигурно ме мислиш за глупак?

— Тази мисъл наистина ми мина през главата — призна тя навъсено. Наблюдаваше го, скръстила ръце на гърдите си. Той разтърси глава, като подгизнал воден плъх, и се отпусна на леглото й.

— Налага се бързо да забравя някои неща — призна потиснато. — Много бързо. Не ми се е случвало често, но причината трябва да е в това, че прекарах твърде дълго време сред непознати и враждебно настроени хора. От няколко дни пред очите ми само скици, планове и инструменти, плюс наивни механици за компания. Да не говорим за онази кука от Канцеларията по надзора, която не сваля очи от мен и слухти за всяка изръсена дума. Все едно че са ме тикнали в дранголник.

Рейчъл дръпна едно сгъваемо кресло и се настани в него.

— Значи никога не си бил в затвора. Смятай, че си късметлия.

Той изкриви устни в усмивка.

— А ти си била, така ли да разбирам? Ти, общественият служител?

— Ами да. Прекарах там осем месеца по обвинения в индустриален шпионаж от един агрохимичен картел. Добре че се намеси „Амнести Мултинешънъл“, та ме измъкна, под заплахата да наложи търговско ембарго. — Тя потрепери при спомена, споходена от мрачните сенки на далечното минало, поизбледнели от времето. Не беше най-дългият й престой зад решетките, но все още не възнамеряваше да му казва всичко за себе си.

Той поклати глава и се засмя.

— Новата република е като един голям затвор за всички. Не мислиш ли?

— Хъм. Струва ми се, че все пак малко преувеличаваш.

— Добре де, съгласи се поне, че са затворници на собствената си идеология. Двеста години насилническо потисничество не са им оставили кой знае колко свобода, за да могат да се дистанцират от културата си и да се огледат наоколо. Тъкмо по тази причина попаднахме в тази бъркотия. — Той се облегна назад и опря глава на стената. — Извинявай, малко съм уморен. Прекарах две смени в настройка на приставките, после четири часа на „Великолепни“, където имаха проблем с редукторите.

— Извинен си. — Рейчъл си разкопча сакото, наведе се и си изу ботушите. — Уф.

— Краката ли те болят?

— Проклети военни, винаги стърчат прави. На никой не му хрумва да ме покани да седна.

Той се прозя.

— Като стана дума за тях, какво според теб ще предприемат силите на „Септагон“?

Тя повдигна рамене.

— Вероятно ще ни разкарат от тук под дулата на оръдията, докато същевременно притискат Новата република за компенсации. Те са прагматици, никакви дрънканици за национално достойнство и воинска чест.

Мартин се надигна.

— Нещо против и аз да си сваля обувките?

Тя махна великодушно с ръка.

— Нали си ми гост!

— Мислех, че съм ти нещо като поданик.

Тя се изкиска.

— Само не се главозамайвай! Но наистина, за тези проклети монархисти. Мога да ги разбера в абстрактния смисъл, но в конкретните неща? Направо полудявам, като се замисля.

— Хъм — изсумтя той, докато си развързваше обувките. — Погледни го от другата страна. Повечето хора предпочитат да си останат у дома, при семействата и приятелите си, да водят безгрижен живот, като вършат едновременно три или четири различни неща — грижат се за градината, измислят сценарии за рекламни клипове, рисуват акварелни пейзажи и раждат деца. Ентомолози, съсредоточени върху дребните неща от живота и заинтересувани единствено от това кое краче ще помръдне, когато сръчкат телцето с пинсета. Защо по дяволите ние с теб не правим същото?

— Аз съм го правила — призна тя, зареяла поглед в тавана, сякаш погълната от спомените. — Прекарах трийсет години като домакиня, можеш ли да си представиш? Бяхме благочестиво семейство, мъжът ми се грижеше за прехраната, а аз — за двете ни мили дечица и за градината. Всяка неделя на църква и нищо — ама съвсем нищо, — което да наруши монотонния живот.

— Аха. Подозирах, че си по-възрастна, отколкото изглеждаш. Кризата от края на шейсетте ли преживя?

— Кои „шейсетте“? — Тя поклати глава и сама отговори на риторичния си въпрос. — Родена съм през четиридесет и девета. Израснах в баптистко семейство, в баптистко градче, тихо и религиозно — което се преобърна с краката нагоре след Есхатона. Всички бяхме ужасно изплашени. Беше много отдавна, вече бях започнала да забравям този период. Един ден, тогава бях на четирийсет и осем, децата вече ходеха в колеж, осъзнах, че всичко това е една голяма лъжа. По това време вече бяха открили лекарствата за удължаване на живота и дори пасторът бе престанал да ги отрича като сатанинска намеса в Божите дела — след като собственият му дядо го бе победил на скуош. Та в споменатия ден изведнъж ми хрумна, че водя някакво празно и безсмислено съществуване и че има страшно много неща, които пропускам да направя. Наистина не бях вярваща — религията в къщата ни се поддържаше от мъжа ми, аз просто го следвах. И така, реших да си тръгна. Подложих се на лечението, за шест месеца се подмладих с двайсет години. Прекарах обичайната Стърлингова криза, смених си името, смених целия си живот, промених всичко около мен. Отидох в анархистка комуна, научих се да мамя, след това се прехвърлих при радикалните активисти срещу насилието. Хари… не, Харолд — не можа да преглътне всичко това.

— Второ детство. Нещо като тийнейджърския период през двайсети век.

— Точно така. — Тя го погледна. — А при теб как беше?

— Аз съм по-млад от теб. Но по-възрастен от почти всички на борда на този кръстоносен поход на деца-идиотчета. Освен може би от адмирала. Не ти е мястото тук — добави той навъсено. — На мен също.

— Нещо не е наред ли?

— Ами ние… — Той млъкна, преди да се е изпуснал. — Този полет е обречен. Предполагам, и ти го знаеш.

— Да. — Тя сведе поглед към пода. — Зная го. Ако не успея да уредя примирие или да ги убедя да не прибягват до релативистичните оръжия, Есхатонът ще се намеси. Ще запокити по тях някоя комета от антиматерия или нещо от тоя род. — Тя го погледна. — Ти какво смяташ?

— Какво ли… — Той отново млъкна, преди да продължи, без да е обмислил думите си. — Ако Есхатонът се появи на сцената, значи и на нас мястото ни не е било тук.

— Кажи ми нещо, което не знам. — Тя се засмя пресилено. — Хайде, разкажи ми за теб.

Мартин протегна ръце и се облегна назад.

— Израснах в йоркширско селце на един хълм — кози, вълнени калпаци и мрачни, сатанински мелници, пълни с какво ли не. О, да не забравя неизбежния „танц с пор“ в кръчмата всеки вторник. Туристическа атракция, нали разбираш.

— Танц с пор? — Рейчъл го погледна учудено.

— Аха. Пристягаш си вълнената пола с шнур около коленете — нали знаеш, че никой уважаващ себе си йоркширец не носи нищо под нея — след това улавяш порчето за козината на врата. Това са нашенски порове, които не могат да се похвалят с дружелюбие. Танцът е нещо като зрелостен изпит за младежите — пъхаш порчето там, където слънце не огрява, и започваш да танцуваш под звуците на балалайка. Последният останал на дансинга печели и прочее — досущ като южноафриканското състезание по целуване на мравояд. — Мартин потрепери. — Мразя поровете. Хапят като неразредено малцово уиски в гърлото.

— Това си правил във вторниците — каза Рейчъл засмяно. — Разкажи ми още. Какво ставаше в средите?

— О, в сряда обикновено си оставахме у дома, за да гледаме повторението на „Пътят на коронацията“. Ремикс на старите серии, с почти реалистична резолюция и субтитри, за да разбираме всичко, което казват. След това се събирахме да пием тетлейски чай и да вдигаме тостове за падането на Ланкастърската династия. Страшно си падаме по традициите, ние от Йоркшир. Помня и празненството за хилядагодишнината от победата — но стига за мен. Ти какво правеше в сряда?

Рейчъл премигна.

— Нищо особено. Обезвреждах терористи и атомни бомби, стрелях по алжирски мормони-сепаратисти. Това беше след като преживях първоначалния подем от свободата. Преди това водех децата на футбол, макар че не съм сигурна в кой ден от седмицата беше. — Тя се извърна и порови под койката. — Аха, ето къде било. — Извади една издължена кутия и я отвори. — Знаеш ли какво? Май не трябваше да си слагаш лепенката за изтрезняване. — И измъкна бутилка със сияеща златиста течност.

— Само дето не ставам за компания. Като се натряскам, ме хваща депресията.

— Значи тъкмо ще станем лика-прилика. — Отнякъде се появиха чаши. — Разредено ли го искаш?

Мартин огледа бутилката с критичен поглед. Копирано спейсайдско петдесетгодишно, малцово, ако можеше да се вярва на етикета. Би трябвало да струва цяло състояние, стига да не бе нанорепликат на оригинала. Но дори и тогава си оставаше алкохол от високо качество.

— Предпочитам го чисто, а утре ще отскоча до лазарета да ми сложат ново гърло. — Той подсвирна учудено, когато тя му наля щедра доза. — Откъде знаеше?

— Че ще ти хареса ли? — Тя сви рамене. — Не знаех. Израснала съм на долнокачествен алкохол. Взех да разбирам от хубави неща едва когато отидох да работя на Сиртус. — Лицето й помрачня. — Дълъг живот и щастие.

— Ще пия за това — склони той след миг колебание. Надигнаха чашите. Възцари се кратка тишина, докато се наслаждаваха на вкуса на уискито. — Но щях да съм малко по-щастлив, ако знаех какво става.

— Не ме мъчат подобни мисли. Или не става нищо, или ще умрем толкова бързо, че няма да го почувстваме. Онзи септагонов щурмоносец най-вероятно ще лети известно време зад нас, за да се увери, че не възнамеряваме да сеем още хаос и разруха, после ще ни ескортира до най-близката скокова зона, докато дипломатите се пазарят за това кой ще плати. Позволих им да използват името ми за допълнителен авторитет, така че едва ли ще започнат да стрелят, преди да зададат още няколко въпроса.

— Аз пък щях да съм по-щастлив, ако имаше начин да се махнем от този кораб.

— Успокой се. Пий си уискито. — Тя поклати глава. — Няма да го напускаме. Така че престани да се тревожиш. Пък и ако решат да ни гръмнат, няма ли да си по-щастлив, че издъхваш в алкохолното опиянение на отбрано уиски? Вместо да крещиш от ужас.

— Някой казвал ли ти е, че си студенокръвна? Сигурно не. А казвал ли ти е, че кожата ти е дебела като броня на танк?

— Доста често. — Тя се загледа замислено в чашата. — Тези неща се учат с времето. Моли се да не ти се наложи и на теб.

— Искаш да кажеш, че ти се е налагало?

— Ами да. Как иначе ще се справям с тази работа? С последната си работа, исках да кажа.

— Преди това какво правеше? — попита той тихо.

— Не се шегувах за атомните бомби на терористите. Всъщност те са най-лесната част, по-трудно е да откриеш копелдака, който ги е заложил. Намираш значи копелдака, откриваш детонатора, след това проследяваш пътя на бомбата до мястото, откъдето са взели плутония. Обикновено в този ред, освен ако не попаднеш на някой маниак, който първо задейства бомбата, а после праща предупредителни писма. В такъв случай, когато го намериш, най-трудното е да го спасиш от линча на тълпата, за да изкопчиш от него кой го е снабдил с взривния материал.

— Случвало ли ти се е да губиш? — попита той още по-тихо.

— Искаш да кажеш дали ми се е случвало да объркам всичко, вследствие от което да загинат няколко хиляди души? Да…

— Не исках да кажа това. — Той я докосна по ръката. — Зная как е, когато работиш. Винаги нещо може да се обърка. И тогава идва разплатата — плащаш ти, или някой друг. Това е цената на свестния инженер — никой не го забелязва, когато си върши добре работата.

— На теб никой не се е опитвал да ти попречи да си свършиш работата — възрази тя.

— О, така ли мислиш?

Напрежението започваше да я напуска.

— Сигурна съм, че и ти имаш интересни истории за разправяне. Знаеш ли, за човек, който не е свикнал да общува с хора, хич не си лошо рамо, на което да си поплача.

Той се изсмя.

— И ти се справяш доста добре въпреки признанията, че си се проваляла в работата си. — Пусна ръката й и започна да й разтрива врата. — Един масаж ще ти дойде добре. Усещам, че си напрегната. Боли ли те глава?

— Не — отвърна тя неохотно. След това сръбна от чашата. — Но съм отворена за предложения.

— Зная три начина да умреш щастлив. За съжаление, никога не съм пробвал нито един от тях. Ще ми правиш ли компания?

— Къде чу за тях?

— На един сеанс. Беше добър сеанс. Доктор Спрингфийлд предписва още една доза спейсайдска чудодейна вода, а след това ще се излегнеш за масаж на врата. Междувременно, ако онези грозници решат да ни гръмнат, поне ще издъхнеш с щастлива усмивка на лицето. Как ти звучи това?

— Чудесно. — Тя се засмя уморено и посегна към бутилката, готова да си напълни отново чашата. — Но ще ти призная нещо. Прав си, като казваше, че е по-добре да не знаеш какво става. Ако свикнеш с това, дори ще започнеш да се успокояваш. Въпреки това ми се ще да разбера какви мисли се въртят сега из главите им…

 

 

На мостика на щурмоносеца „Неонов лотос“ зазвъняха бронзови камбанки. В положените под въздушните шахти кандила димяха ароматични свещи. Зад облицованите със златни орнаменти колони, които очертаваха края на помещението, святкаха ярките перли на проследяващите глифи, които се носеха из черния фон, изобразяващ безконечен мрак. Ариадне Елдрич, главният корабен координатор, се облегна в креслото и зарея поглед в чернотата на космоса. Следеше внимателно едно малко съзвездие глифи, които пресичаха вектора на тяхното движение близо до центъра на стената.

— Нискокултурни глупаци. Какво си мислят тия бе?

— Мисленето няма нищо общо с това — каза мъдро интердикторен директор Маркус Бисмарк. — Нашите републикански съседи, изглежда, вярват, че от много мислене може да ти се разкисне мозъкът.

— Прав си — изсумтя Елдрич. Един малък облак диадеми присвятваше на сходен курс в пространството зад бойния флот на Новата република — ескадрила захранвани с антиматерия прехващачи на разстояние шест часа от щурмоносеца, ускоряващи върху сияние от твърда гама-радиация при почти хиляда g. Екипажите им — със стъкловидни тела и умове, съхранени в компютърните матрици — следяха зорко нашествениците, с хладната готовност да засекат и най-малкия признак за активни контрамерки, като прелюдия към атака. — Въпросът е по кого са си мислели, че стрелят?

Намеси се нов глас:

— Не съм сигурна, но те май споменаха, че са във война. — Беше мекият сопран на Чу Мелинда, корабен офицер за връзка с Обществената разузнавателна организация. — Оправдаваха се, че взели миньорските ни влекачи за вражески прехващачи. Чудя се какви вражески прехващачи очакват да срещнат на наша територия…

— Нали не са се обръщали пряко към нас? — попита Бисмарк.

— Не са, но за късмет водят със себе си дипломатически експерт, който изглежда малко по-наясно с нещата. Твърди, че е наблюдател от ООН и разполага с акредитиви. Експертът гарантира за тяхната некомпетентност, така че, освен ако Капитолът не реши да обвини ООН в нагла лъжа, ще трябва да приемем твърденията им за достоверни. И без това доверителният фактор е нула цяло и осем.

— Но защо са осигурили на експерта достъп до системата за връзка?

— Кой освен Есхатонът може да знае? Интересно е да се отбележи, че всички, с изключение на един от корабите им, са били построени в корабостроителници в Слънчевата система.

— Не мога да кажа, че това ме радва особено — призна Елдрич, загледана мрачно в екрана. Корабът долови настроението й: за известно време върху вражеските глифове кръжеше прихващащ цели курсор: очертаваше с трасиращи линии възможните светлинни конуси на вражеската флотилия. — Както и да е. Стига да не ни създават повече неприятности… Някакви промени в скоковата им траектория?

— Засега няма — отвърна Чу. — Продължават да летят към СПД-47. Защо му е на някой да отива там? Не е на пътя към; нито една от техните колонии.

— Хъм. И се появиха от нищото. Това говори ли ви нещо?

— Или са луди, или инспекторът от ООН е с тях по някаква важна причина — подхвърли Бисмарк. — Ако се опитват да осъществят обход във времето на някой от техните противници, който… — Очите му се разшириха от изненада.

— Какво има? — попита Ариадне.

— Фестивалът! — възкликна той. — Спомняте ли си? Преди пет години! Възнамеряват да нападнат Фестивала!

— Ще го нападат? — избърбори объркано Ариадне Елдрич. — Фестивала? Защо им е?

Лицето на Чу за миг застина в непроницаема маска, умът й се ровичкаше из база данни, далеч по-обемна и по-мощна от всяка компютърна мрежа на предсингуларната Земя.

— Той е прав — потвърди Чу. — Технофобите смятат да нападнат Фестивала, сякаш е някакъв омразен империалистически нашественик.

Ариадне Елдрич, главен корабен координатор и командир на огнева сила, за каквато флотът на Новата република не би могъл дори да мечтае, се закиска като маниак.

— А бе, тези са се побъркали!