Чарлз Строс
Сингуларно небе (10)

Признания

„Лорд Ванек“ ускоряваше с икономичните две g, като използваше ядрото на двигателя, за да изкривява пространство-времето отпред в „падина“, в която гигантският съд се носеше без никакво съпротивление и без да оказва натоварване върху екипажа и машините. Деветдесет и две хиляди тонният боен кораб (с тежаща осем милиарда тона черна дупка в сърцевината) изискваше огромни усилия, за да бъде приведен в движение, но щом набереше скорост, можеше да покрива бързо огромни разстояния. Щяха да са му нужни дни, за да прекоси обширната бездна, която делеше района на съсредоточаване от първия пункт за скок по обратния път от неговата хронологична линия — но нямаше да са годините, нужни на по-ранните човешки сонди, за да изминат подобни разстояния.

Корабите от флотилията бяха пропътували едва двайсет светлинни години от Новата република, но същевременно бяха скочили на четири хиляди години в бъдещето, като се движеха зигзаговидно между двете лишени от планети звезди на бинарната система, с цел да избегнат всякакви дълговременни средства за наблюдение, които би могъл да разположи в околностите Фестивалът. Скоро темпоралната част от дългото пътуване щеше да бъде приключена и след един последен скок до съседна на Рошардов свят звездна система флотилията щеше да премине на окончателна траектория и да затвори примката към собственото си минало, без обаче тя да се пресича с началната точка на пътешествието.

В тази последна фаза флотът трябваше да се срещне с разположени на предварително уточнени места снабдителни кораби, от които да получи провизии, въздух, вода и храна — не по-малко от осем търговски съда, които щяха да бъдат разтоварени от стока и екипаж и зарязани в космическата пустош. Една огромна по мащаби военна операция, която натоварваше до краен предел системата за флотско снабдяване — за да се осъществи, естествено се наложи да вземат средства от другаде — бяха използвани заделените пари за строеж на нови кораби през цялата следваща година.

Докато се носеха из космоса, между скоковете корабите провеждаха непрестанни военни занятия. Колебливи лидарни импулси пронизваха вакуума отвъд хелиопаузата, а през това време офицерите решаваха артилерийски задачи, като използваха за мишени кораби от другите ескадрили, чертаеха се ракетни и торпедни траектории, в аналитичните машини се въвеждаха учебни команди за лазерни залпове. Проследяването на кораби на огромно разстояние е почти невъзможна задача, тъй като те не излъчват достатъчно количество радиация. Радарите са безполезни — за да изпомпа необходимата енергия за обратен сигнал, „Лорд Ванек“ трябваше да произведе толкова много излишна топлина, че екипажът щеше да се опече жив. В момента само огромните радиаторни панели, разтворени към звездите и мъждукащи с приглушено червеникава светлина, позволяваха висок интензитет на лидарните установки за съвсем кратки периоди. (Вакуумът е най-ефикасният изолатор — а активните сензори, способни да се пресягат на милиарди километри в космоса, обикновено се загряваха.)

Мартин Спрингфийлд не знаеше нищо за всичко това. Беше прекарал два скучни дни, излегнат на койката в своята килия, мятайки се между депресията и предпазливия оптимизъм. „Все още съм жив“ — казваше си той, а сетне добавяше: „Но не за дълго“. Да можеше да направи нещо! Но на борда на космически кораб няма къде да избягаш. Беше реалист и осъзнаваше — ако другите не успеят, с него също е свършено. Оставаше му само да се надява, че не са разкрили онова, което бе направил с двигателя, и че ще го пуснат, за да си нямат неприятности с корабостроителната компания.

Една вечер вратата се отвори. Той вдигна глава — очакваше да зърне Сойер или онзи младок от Канцеларията по надзора — и се облещи.

— Какво правиш тук?

— Идвам на посещение. Може ли да седна?

Той кимна неспокойно. Рейчъл приседна на края на койката. Носеше черен гащеризон и беше вдигнала косата си назад. Поведението й бе някак странно, прекалено спокойно. Той осъзна, че това не е маска, сега не играеше ролята на разглезена дипломатка, пратена в някоя бананова република. По-скоро бе самата тя — важна и авторитетна.

— Мислех, че и теб са затворили.

— Ами… — Рейчъл изглеждаше замислена. — Само момент. — Тя си погледна часовника. — Ах. — Наведе се и сложи нещо дребно и метално на възглавницата.

— Вече проверих за бръмбари — увери я той. — Не могат да ни чуят.

— Благодаря. — Тя го изгледа равнодушно.

— Но какво…

— Искам истината — прекъсна го тя. — Ти ме излъга. Искам да зная защо.

— Уф. — Той се опита да запази спокойствие. Изражението й предвещаваше буря.

— Имаш само една възможност да ми кажеш истината — продължи тя, но сега вече гласът й издаваше нервността й. — Според мен те все още не знаят, че ги лъжеш, но когато се върнем… сигурно си даваш сметка, че не са глупаци и че си затънал в лайната до гуша. Представям си само какви изводи ще си направи онова досадно вундеркиндче от Канцеларията по надзора.

Той въздъхна.

— И ако изводите му са верни? Ако наистина съм виновен?

— Аз ти се доверих — продължи тя. — Като на себе си ти повярвах. Не обичам да ме лъжат, Мартин. Нито в работата, нито в личния живот.

— Добре де… — Той погледна заглушителчето, което бе сложила на възглавницата. — Ако ти кажа, че за всичко са виновни корабостроителите, ще ми повярваш ли?

— Не. — Тя поклати глава. — Тия измислици ги разправяй на тях. — Тя отмести поглед. — Казах ти вече — не обичам да ме лъжат.

Той втренчи поглед в нея. Осъзнаваше напълно, че тя е истински професионалист — не като тези суетливи аматьори от Новата република — тя владееше техники за анализиране на говора и мимиката, беше истински подвижен детектор на лъжата и щом бе решила, че се касае за работа, нямаше да го остави на мира. На нейно място и той щеше да е ядосан. И наранен.

— И аз не обичам да разправям лъжи — рече той и това бе вярно. — Освен ако няма основателна причина.

Тя въздъхна.

— Мартин, тук аз съм единственият човек, който би могъл да изиграе ролята на твой адвокат или представител на нещо, което те смятат за твое правителство. Ако забравим факта, че то се намира на четири хиляди години в миналото и на близо двеста светлинни години оттук. Те не са чак такива средновековни диваци, имат правосъдна система и ще ми позволяват да те навестявам. Бих могла да бъда твой защитник, ако се стигне до трибунал, защото ти все пак си цивилен представител на чужда страна. Но само ако ми кажеш всичко, за да зная кого защитавам.

— Не мога да говоря за това — призна той смутено. Вдигна книгата и я разтвори, сякаш се опитваше да скрие зад нея гузната си съвест. — Не ми е позволено. Надявах се поне ти да ме разбереш.

— Чуй ме. — Рейчъл го стрелна с яден поглед. — Помниш ли какво ти казах за доверието? Ужасно съм разочарована. Защото аз ти вярвах, а изглежда, ти си предал моята вяра. Както и да е, ако се наложи да ти спасявам задника, ще трябва да изприказвам доста неща. Но преди това искам да знам за какво точно си ме лъгал.

Тя се надигна.

— Каква глупачка бях. Задето ти се доверих и задето те забърках. Страшно непрофесионално от моя страна. Питам те още веднъж и гледай да отговаряш честно. Защото, Мартин, сега на карта е заложен животът на много хора. Това не е игра. За кого, по дяволите, работиш?

Мартин се колебаеше, замаян от внезапния обрат на събитията. „Не мога да й кажа, не мога и да не й кажа“ — той отново вдигна поглед към нея. Гледаше го оскърбено и от това го заболя. Разбираше я — да я предаде единственият човек, комуто би могла да се довери на светлинни години наоколо. Какво пък, след като тя бе постъпила непрофесионално, щеше да го направи и той. Устата му бе съвсем суха, но успя да каже:

— Работя за Есхатона.

Рейчъл седна на койката. Гледаше го с разширени, невярващи очи.

— Какво?

Той сви рамене.

— Сигурно си мислиш, че Е решава проблемите единствено като ги затрупва с гигантски камъни?

— Шегуваш ли се?

— Не. — Усещаше в гърлото си вкуса на жлъчка. — Вярвам в това, което правя, инак сега нямаше да съм тук, нали? Защото, честно казано, алтернативата е върху проблема да се стовари някоя свръхнова. На Есхатона сигурно така ще му е по-лесно. Когато е необходимо, той не се двоуми да покаже мускули. Знае как да плаши хората. Но в действителност през останалото време решава проблемите чрез хора като мен.

— И откога работиш за него?

— От двайсетина години. — Той отново сви рамене. — Ето, това е.

— Защо? — Тя скри лицето си в шепи, неспособна да го погледне.

— Защото… — Той потърси най-подходящите думи. — Повярвай ми, Есхатонът предпочита първо хора като теб да се опитат да свършат работата. Това спестява много неприятности впоследствие. Но след като флотът потегли и ти вече си безсилна да им въздействаш, нямаше друга възможност. Нали не си мислеше, че ще ги остави да изминат целия този път, докато затворят напълно примката на времето? — Той си пое дъх. — Такава е работата, която върша. Аз съм каналджия, когато Есхатонът иска да бъде поправена спуканата тръба. И то без шум.

— Искаш да кажеш, че си агент.

— Да — съгласи се той. — Като теб.

— Като мен. — Тя издаде странен звук, който вероятно трябваше да е смях. — За Бога, Мартин, не това очаквах да чуя.

— Съжалявам, че стана така. И най-вече… между нас.

— Аз също, да пукна дано. И това ли е всичко?

— Дали е всичко? Да, това е всичко, което криех от теб.

Настъпи продължителна пауза.

— Хубаво. Значи отношенията ни бяха… чисто професионални?

— Да. — Той кимна. — Служебните. Не обичам да лъжа, нито да крия истината. Сега ти я казах цялата. Кълна се.

— Добре. Вярвам ти. — Тя въздъхна и му се усмихна. Изглеждаше облекчена.

— Доста навътре го беше взела май.

— Имаш право — отвърна тя с лека ирония.

— Хъм. — Мартин вдигна ръка. — Съжалявам. Наистина.

— Приемам извиненията — при едно условие. — Тя му стисна ръката, сетне я пусна. — Ще ми кажеш ли какви са плановете на Есхатона по отношение на нас?

Мартин въздъхна.

— Да, доколкото ги зная. Но трябва да те предупредя, че не са особено обнадеждаващи. Ако не успеем да напуснем този кораб преди пристигането, най-вероятно ще загинем…

 

 

Пътешествията във времето дестабилизират историята.

Историята е рожба на случая: толкова много събития зависят от критични недоразумения или мимолетни сблъсъци, че дори едно праисторическо крилце на пеперуда^[1] може да предизвика катастрофални промени. Така например неправилно разбрана телеграма през юни 1917 довежда до Болшевишката революция, а докладите на дълбоко засекретен агент през 1958 продължават Студената война с десетилетия. Но без тези и други подобни случки щеше ли да възникне същество като Есхатона?

Напълно естествено, във вселена, която позволява пътуване във времето, историята е неустойчива — равновесието може да бъде възстановено само когато дяволският механизъм, пораждащ тази неустойчивост, премахне сам себе си. Последното едва ли може да бъде утешение за трилионите други същества, които ще изчезнат заедно с него в бурята на промените.

Не е учудващо, че всеки път, когато в подобна вселена се появят разумни същества, те се опитват да използват затворени времеви примки, за да избегнат собственото си изчезване. Според Общата теория на относителността, когато станат възможни, свръхсветлинните скорости ще позволяват и пътувания във времето, с което вероятността за пълно изтребление на човешкия род се превръща в напълно реална заплаха. В малък мащаб глупави и немощни социални организации като Новата република ще се стараят да си осигурят предимство спрямо своите съперници и противници. В по-едър план огромни, лишени от чувства разуми ще се опитват да стабилизират вселената във форма, която да им бъде изгодна. Опитите им за промени могат да бъдат както съвсем прости — като например да пречат на съперниците си да ги премахнат от стабилизирания ход на историята, — така и отличаващи се с невероятна сложност, когато дръзват да се месят в съвсем изначални моменти във времето, какъвто е Големият взрив, далеч преди полето на Хигс^[2] да се разпадне на отделни фундаментални сили, които да свържат вселената и да осигурят необходимите условия за появата и поддържането на живота.

Което съвсем не означава, че вселената е само една. Напротив, това дори не е единствената вселена, в която има живот. Също като живите организми, вселените съществуват в деликатно равновесие на ръба на хаоса, мънички сфери от изкривен протокосмос, които се разширяват и изстиват, като дават след време живот на други сфери от сгъстено пространство-време — истинска хиперпространствена кристална градина, пълна с причудливи дръвчета, раждащи още по-причудливи плодове.

Но няма как да извлечем каквато и да било полза от другите вселени. Те са твърде много и прекалено различни. Веднага щом започне да изстива първоначалният изблик на енергия, оповестяващ раждането на поредната вселена, силовите полета, които подхранват първоначалното й разширяване, изтъняват, след това се разкъсват в хаотична система от други сили. Константите, които определят тяхната относителна мощност, са със случайни, произволни стойности. Има вселени само с две сили, други притежават хиляди. (Нашата има пет.) Съществуват вселени, където електронът е масивен: ядреният синтез там е толкова лесен, че периодът на звездно формиране приключва за по-малко от милион години след Големия взрив. Затова пък химичните процеси в подобна вселена са неимоверно затруднени и много преди да може да възникне живот те вече не са изпълнени с нищо друго освен с изстиващи пулсари и черни дупки — отломъци на сътворението, срещнали преждевременната си кончина.

Съществуват вселени, където маса притежават протоните — и други, в които масата във вселената е твърде малко, за да може тя да се свие до свръхплътност и да предизвика големия взрив в края на времето. С други думи, съществуват безкраен брой вселени и повечето от тях са необитаеми. Има и друга група вселени, с условия, подходящи за възникване на живот, и в някои от тях наистина се среща разум, но едва ли ще узнаем нещо повече за него. Пътуването между вселените е почти невъзможно — материя, която съществува в едната вселена, може да се окаже неустойчива в другата. И така, затворени в нашия собствен сферичен аквариум от пространство, ние се носим из кристалната градина на вселената — а събратята ни по разум, същества като Есхатона, полагат огромни усилия да попречат на недотам умните си роднини да счупят стъклото отвътре.

Мъжът в сиво бе обяснил всичко това подробно на Мартин още преди осемнайсет години.

— Есхатонът има силен интерес в запазване непокътнатостта на тази хронологична линия — продължи тогава той. — А това е и в твой интерес. Защото започнат ли хората да си играят с парадоксите на времето, могат да предизвикат непредсказуеми катастрофални последици. Есхатонът е чувствителен към тях като всяко друго същество във вселената — знаеш, той не е създал този свят, само живее в него, заедно с всички нас. Може да притежава невъобразим свръхчовешки интелект или дори да е цяло съзвездие от интелекти, може да разполага с източници на сила и енергия, които да са ни напълно непонятни, но това не означава, че не може да бъде открит — достатъчни са няколко атомни бомби на точните места, преди още да се е родило съзнанието му от предсингуларната мрежа на двайсет и първи век. Но без Есхатона досега човешката раса вероятно щеше да е изчезнала.

— Гносеологията не храни семейство — отвърна сухо Мартин. — Ако очакваш да се захвана с нещо толкова рисковано…

— То се подразбира — кимна сивият. — Ще имаш много задачи и не всички ще са безопасни. През повечето време просто ще наблюдаваш някои определени процеси и събития и ще ни ги съобщаваш — но понякога, когато възникне сериозна заплаха, може да поискаме от теб да се намесиш. За предпочитане по фин, незабележим начин, но винаги на собствен риск. Ще има естествено и компенсации.

— Да ги чуя — поиска Мартин и посегна към недопитата си чаша.

— Моят поръчител е готов да те възнагради наистина щедро. И част от това възнаграждение ще е нашата подкрепа, когато подадеш документи за удължаване на живота.

Технологията за удължаване на живота, която позволяваше практически неограничено съществуване отвъд границата от 160 години, по онова време вече бе напълно разработена и достъпна на повечето развити светове. Но също така бе стриктно контролирана, повече от всички други важни медицински процедури. Контролът и ограниченото издаване на разрешителни бяха последствие от Свръхвзрива, онзи кратък период през двайсет и първи век, когато населението на Земята бе преминало границата от десет милиарда (преди Сингуларността и намесата на Есхатона в земните дела). Последствията на свръхнаселеността все още плашеха обитателите на планетата и бяха довели до създаването на едно желязно правило — ако искаш да живееш отвъд отредената ти граница, трябва или да проявиш някакъв особен талант, причина, поради която да ти позволят да останеш, или да се съгласиш да емигрираш. Имаше само няколко общоприети правила, на които земните народи продължаваха да се подчиняват заради общия интерес, и това бе едно от тях. Да ти предложат изключение от него, и то по височайшето благоволение на Есхатона…

— Колко време имам да обмисля предложението? — попита Мартин.

— До утре. — Сивият надзърна в бележника си. — Десет хиляди на година. Дори повече, в случай че бъдат необходими. Както и възможност да се заобиколи комисията за удължаване на живота. Освен това ще помагаш да бъде опазено човечеството като цяло от действията на някои от неговите най-несдържани — да не кажем глупави — индивиди. Още едно пиене?

— С удоволствие — отвърна Мартин. „Значи ще ми плащат? За да правя нещо, което съм съгласен да върша доброволно?“ — Той се надигна. — Не е нужно да го обмислям до утре. Съгласен съм.

Сивият мъж се усмихна без никакво чувство.

— Беше ми казано, че точно това ще е отговорът ти.

 

 

Екипажът в контролната зала беше в пълна бойна готовност. Нито една глава не помръдна, когато вратата се отвори и влезе капитан Мирски, следван от комодор Бауер и неговите помощници.

— Капитан трети ранг Муромец, докладвайте.

— Слушам, сър. Време до преминаване в скоков режим три-нула-нула секунди. Траекторията е потвърдена, всички системи работят нормално. Има готовност да бъдат заети бойните постове, когато бъде дадена заповед.

Мирски кимна.

— Господа, продължавайте според предварителния план. — Комодорът се наведе към адютанта си и му даде няколко наставления. От всички краища на кораба отекна воят на сирените. Стените на залата бяха твърде дебели, за да се чуе през тях масовото топуркане от коридорите, но въпреки това обстановката си оставаше напрегната.

— Готови за скок след две-нула-нула секунди — обади се един техник.

Рейчъл Мансур — облечена в гащеризона на инспектор от Службата по разоръжаване — се беше облегнала на една от стените и изучаваше монитора над главата на офицера пред себе си. От всички страни сияеха ослепителни медни ръкохватки и червени индикатори. Някой бе прекарал половината от живота си да лъска металните части и украшения в залата. Последните изглеждаха някак не на място в това светилище на войната, сякаш красотата им подчертаваше още повече стаената грозна заплаха.

Фестивалът: от всички глупави неща, които Новата република би могла да нападне, той бе най-лошото. Рейчъл беше обсъждала въпроса с Мартин, бе сглобявала неговата информация със своята. Накрая двамата стигнаха до ужасяваща хипотеза.

— Херман беше доста двусмислен по въпроса — призна Мартин. — Обикновено разполага с изчерпателна информация и всяка негова дума означава нещо. Но този път сякаш не искаше да разкрива познанията си за Фестивала. Те са… — той ги нарече „планиращи оръдейни фабрики“. Не зная дали си чувала за играта „Живот“…

— Клетъчни автомати^[3]?

— Точно така. Планиращите оръдия са клетъчни автомати. Това са някои невероятно сложни живи структури, които се самовъзпроизвеждат, както и по-прости клетъчни структури, но сред тях планиращото оръдие заема особено място. То се опакова периодично в много плътна мобилна система, която мигрира през мрежата по протежение от няколкостотин квадратчета, след това се разопакова, но в две копия, които на свой ред се опаковат и отлитат в различни посоки. Херман смята, че те са аналог на реалния космос — нарича ги робота на Бойс–Типлър^[4]. Самовъзпроизвеждащи се, по-бавни от светлината междузвездни сонди, пратени да събират информация за вселената и да я препращат обратно към центъра. Само че Фестивалът не е флот от тъпи роботи. Той носи със себе си безчетен брой съхранени умове, които могат да мислят по-бързо от реалния ход на времето, когато съществуват ресурси, които да ги поддържат, а през време на продължителните пътешествия се съхраняват в дългосрочни хранилища.

Докато го слушаше, Рейчъл едва забележимо потрепери и той я прегърна, погрешно приел жеста й за израз на слабост. Тя не възрази, но и не беше изплашена. И друг път си бе имала работа със съхранени разуми. Тези от първо поколение, току-що напуснали вселената на плътта, не представляваха сериозен проблем — децата им обаче я плашеха. Родени — ако можеше да се използва този израз, във виртуална среда, те се дистанцираха бързо от човешкото си наследство. Още по-лошо, представата им за реалния свят бе погрешна. В което нямаше нищо страшно, стига да не се налагаше да контактуват с него, но когато го правеха, използваха усъвършенствани наносистеми за крайници и понякога, без да искат, чупеха разни неща — като планети например.

Не беше съзнателна злонамереност — те просто бяха съзрели в среда, където информацията не изчезваше, освен ако някой не искаше това да стане, където смъртта и разрушението бяха обратими, където вълшебните пръчици действаха и халюцинациите бяха опасни. Реалната вселена играеше по други правила — правила, от които техните предци бяха избягали веднага след като бе открит процесът на мигриращи съзнания в разпространена компютърна мрежа.

Фестивалът, изглежда, наистина можеше да създаде сериозен проблем. От една страна, виртуална цивилизация, привикнала да се чувства всемогъща в своята собствена малка вселена, внезапно и без никаква очевидна причина решава да си поиграе на галактически турист. От друга, всеки път, когато спираше, за да „разпъне“ шатрата, тя се оборудваше с материален субстрат, криещ в себе си огромни сили и потенциал. Роботи-храсти^[5] например — като множествените разклонения в короната на дърво. Но всичко това повторено надолу до молекулярно ниво, като всеки край на клон завършва с наноманипулатор. Резултатът бе сребриста мъгла и сърцевина с форма на гира, сияеща от кохерентна светлина, способна да мени формата си, да разчленява и съчленява всеки материален обект — да построи почти всичко във всяка желана физическа форма от атомно ниво нагоре. Роботите-храсти бяха съвършената пехота — ако стреляш по тях, те ще погълнат куршумите, ще ги превърнат в нови клони и ще ти благодарят за подарения метал.

— Безпокоя се какво ще стане, когато пристигнем — призна Мартин. — Съмнявам се, че гражданите на Новата република са в състояние да осъзнаят на какво са се натъкнали. Те виждат и разбират всичко това като атака — Фестивалът е разрушил политическата и социалната система на една от техните колонии толкова ефикасно, сякаш е подложил планетата на масивна атомна бомбардировка. Аз обаче не виждам никакъв път за излизане от конфликта. Между двете цивилизации просто не съществува допирна точка. Какво иска Фестивалът? Какво може да ги накара да си тръгнат и да оставят Републиката на мира?

— Мислех, че не харесваш Републиката.

Той направи физиономия.

— Ти да не би да я харесваш? Не ми понася системата им и те го знаят. Тъкмо затова седя в тази килия, а не в моята каюта или на инженерната палуба. Но… — той повдигна рамене — социалната система е едно, хората са друго. Както навсякъде из тази побъркана вселена, и те се опитват да преживеят. Някои от тях може да са ми неприятни, други безразлични, но това не значи, че искам да умрат. Те не са чудовища и не заслужават онова, което може да им се случи.

— И ти направи каквото ти беше по силите, за да ги спасиш.

— Да. — Той сведе поглед към пода. — Жалко, че няма алтернатива. Но Херман не може да им позволи да се измъкнат току-така. Има две възможности — или причинността е твърд и непоклатим закон, или… настъпват нежелани промени. По-добре е тази експедиция да не успее и цялото това пътешествие да излезе една зле планирана авантюра, отколкото да завърши с успех, което ще окуражи и други авантюристи.

— А ти си завързаният за мачтата на кораба, който се носи право към бурята…

— Никога не съм твърдял, че съм всемогъщ. Херман каза, че ще се опита да ме измъкне оттук, ако успея. Ще ми се да знаех какво може да е намислил. Ти какво смяташ по въпроса?

Устните й потрепериха.

— Че е подкупил моя началник. Той ме съветваше никога да не пътувам по море без спасителна лодка.

Мартин се засмя, но беше очевидно, че не е разбрал иронията й.

— Какво пък, казват, че капитанът винаги потъвал с кораба — жалко, че никой не говори за нещастните чернилки в машинното!

Съобщение от рулевия накара Рейчъл да се върне към реалността.

— Скок след една-нула-нула секунди.

— Докладвайте за състоянието! — нареди капитан трети ранг Муромец. Един по един постовете изпратиха кратки доклади за обстановката при тях. Изглежда, засега всичко вървеше гладко. — Време до прехода? — попита Муромец.

— Четири-нула секунди. Задействано постепенно забавяне спина на ядрото. Започва освобождаването от негативна маса.

Дълбоко под краката им масивната сингуларност в сърцевината на двигателната система се навиваше все по-бавно и освобождаваше ъглова инерция в енергийния вакуум на подлежащото пространство-време. Не се долавяха никакви вибрации, нямаше, а и не можеше да има усещане за движение. Спинът, в контекста на космическия двигател, беше свойство на изкривени участъци от космоса и нямаше нищо общо с материята такава, каквато я разбираха хората.

— Продължавайте, Муромец. — Капитанът сплете пръсти зад гърба си. — Ще позволите ли, комодор?

Бауер кимна.

— Оставям решенията на вас.

— Започваме прехода… реферативна рамка в режим на прехващане.

— Никакви препятствия — съобщиха от Първо радарно. — Изглежда, сме право пред целта.

— Една-нула-g, право по курса — нареди Иля. Имаше почти скучаещ вид. Правеха нещо, което бяха тренирали поне десет пъти през последните дни. — Потвърдете определянето на координатите, после искам пасивно сканиране. Стандартен профил.

— Слушам, сър. Навигационно потвърждение, имаме звездни координати. Да, този път сме много по-близо до целта. Виждам топлинни следи от „Канцлер Романов“, те са преминали вече. — Това приповдигна духовете; дори при постоянно ускорение от десет g грешка с няколко астрономични единици можеше да им коства часове, дори дни, за да наваксат.

— Нищо друго в околностите.

— Добре, дайте лидарен импулс. Съвсем кратък, право по курса, обхват до деветдесет градуса.

— Пускам сигнала. Стабилен профил. — На главния екран се появи симулация, изобразяваща мегавати лазерна светлина, които се изливаха в околното пространство. — Край на сканирането. Изключвам лидара.

Второ радарно:

— Имаме обратно разсейване! Разстояние… Божичко! Сър, ние сме почти при тях! Разстояние шест-нула километра, прилича на метал!

Бауер се засмя като акула.

— Рулеви, искам пълна бойна мощност след една-нула секунди. Курс плюс един-нула минус четири-нула.

— Слушам, сър, променям курса на плюс едно-нула минус четири нула. Две-една-едно g начало след пет… три… сега! — Подобно на повечето регионални сили, Новата република бе възприела стандартното земно g — десет метра в секунда на квадрат. При пълна бойна мощност „Лорд Ванек“ можеше да премине от покой до първа космическа скорост за по-малко от шейсет секунди, но без възможност за балансиране, с максимална тяга на ядрото за изкривяване на пространството около кораба, което означаваше, че екипажът ще бъде размазан на пода. Да носиш в недрата си подобен двигател си имаше и своите недостатъци — несвръхсветлинните термоядрено задвижвани ракети биха могли, в пределите на своя къс обсег, да изпреварят по бързина и маневреност огромния кораб, спънат от масата на цяла една планина.

— Радар, дайте подробности за засичането. — Мирски се наведе напред.

— Слушам, сър. — На екрана се появи диаграма. Рейчъл надзърна над гладко обръснатата глава на старшина Борисович и се съсредоточи върху колонката цифри. — Потвърждавам…

Второ радарно:

— Нови обекти. Повтарям, наличие на множество обекти!

— Разстояние? — попита капитанът.

— Те са… съвсем близо! Сър, ехата им са много слаби. Мрежата губи по няколко секунди, за да ги анализира. Приличат на източници с характеристики на черни тела. Разстояние девет-нула километра, един-точка-три хиляди метра, седем хиляди метра, друг на две-пет-нула километра… ние сме точно по средата!

Рейчъл затвори очи и по гърба й пробягаха тръпки — представи си миниатюрни роботизирани фабрики, възпроизвеждащи машини, гъмжило от самокопиращи се оръжия, които се роят на ниска орбита около далечната луна на газовия гигант. Пое дълбоко дъх и отвори очи.

Второ радарно:

— Засичам цел! Разстояние шест-точка-девет хиляди километра, голям емисионен профил. Курс минус пет-пет, плюс две-нула.

Мирски се обърна към заместника си.

— Иля, твой ред е.

— Слушам, сър. Маркирайте новия обект като цел алфа. Преминете на пресечен курс спрямо цел алфа, с най-голямо приближение три-нула километра, пълна бойна мощност.

— Слушам, сър, задавам цел алфа.

— Вие го очаквахте, сър — тихо каза Иля на командира си. Рейчъл наклони леко глава, за да може да наблюдава и двамата.

— И още как. Все нещо трябва да е помело флотилията на тази система — промърмори Мирски. — Нещо, което ги е очаквало тук в засада. Бях сигурен, че веднага щом излезем от скок, ще се натъкнем на противника.

— Не мислех, че ще са толкова близо — призна смутено Муромец.

— Поразрових се малко и най-вече благодарение на инспектор Мансур — капитанът кимна към Рейчъл — успяхме да придобием известна представа за техните възможности, които са доста обезпокояващи. Не разполагахме с подробна информация, защото онези глупаци от разузнаването не знаеха кое е важно и кое — не. Изглежда, си имаме работа с възпроизвеждащи машини и никой във Флотското разузнаване не си е задавал въпроса какви са стратегическите възможности на подобна роботизирана фабрика.

Капитан трети ранг Муромец поклати глава.

— И аз не знаех. Сър? Тази фабрика… за военна продукция ли е?

— Да, по дяволите. Това са роботи, които се плодят. И изстрелват звездни платна.

— Звездни платна… — Иля най-сетне започна да схваща картината и пребледня. — Колко са големи тези платна?

— Масата им не надвишава половин килограм. Но повярвай ми, можеш да натъпчеш доста голямо количество системи за наблюдение и насочване дори само в един грам от наномашина с диамантена структура. Катапултите, които ги изстрелват, вероятно имат маса от по четвърт тон всеки — но по-голямата част от тази маса е съхранена антиматерия за захранване на лъчевите генератори на неутрални частици. Предполагам, че наоколо има хиляди такива, това вероятно е причината да засичаме толкова слаби сигнали. Ако неволно задействаме някой от тях и той стреля по нас, лъчът ще задвижи звездното платно с ускорение от десет хиляди g. Ние, разбира се, няма да можем да го засечем и пак ще улавяме само разсеяна радиация от генератора. Може да се каже, че се намираме в центъра на минно поле, само че мините са в състояние да ни обстрелват с релативистични ракети.

— Но… — Иля го гледаше ужасено. — Сър, мислех, че ни очаква стандартна бойна обстановка!

— И е точно така, капитан трети ранг — успокои го сухо Бауер.

— Обратно разсейване! — докладва Трето радарно. — Долавям обратно разсейване! Обект изстрелян от цел алфа, ускорение едно-точка-три… не, едно-точка пет g.

— Включи го като кандидат номер едно — нареди Иля. — Сър, разрешете да поема командването!

— Разрешавам — отвърна капитанът.

Рейчъл плъзна поглед из контролната зала. Наведени над мониторите си, офицерите разговаряха едва чуто в микрофоните или въртяха медните ръчки и превключватели. Мирски прекоси командния пост и застана до Иля.

— Радарното да следи пасивно за енергийни изблици. Чака ни трудна игра. Ако съм прав, намираме се в центъра на минно поле, управлявано от централна командна платформа — ако се издадем отново, няма да се измъкнем живи оттук. — Рейчъл се наведе напред и втренчи поглед в екрана. Струваше й се невероятно, но ако продължаваха да демонстрират подобна великолепна дисциплина и имаха поне малко късмет, можеха дори да слязат на ниска орбита около Рошардов свят.

През следващите десет минути, докато „Лорд Ванек“ се носеше към целта, напрежението продължаваше да расте. Не съществуваше никаква опасност сингуларният му двигател да бъде засечен дори от близко разстояние (и най-чувствителните гравитационни сензори щяха да се разстроят при опит да засекат обект с маса на планина и дължина милиони километри). Ала достатъчно бе вражеската крепост да направи сканиране с доплеров импулс-радар и кръстосвачът щеше да щръкне като палец от скъсана обувка. Първото правило на космическия бой — както и на древния подводен бой, който го предшестваше, беше — ако не те виждат, не могат да те убият.

От друга страна, вражеската база не можеше да знае със сигурност къде точно се намира корабът — той бе променил курса си веднага след изключване на своя лидар. Четири кратки лидарни импулса бяха достигнали корпуса му — всеки път, когато останалите членове на флотилията излизаха от скок и извършваха ориентировка. Оттогава нищо освен тишина.

— Втора следа! — докладваха от Първо радарно. — Имаме движещ се обект. Разстояние четири-седем-хиляди километра, вектор спрямо лидарен източник три — това е „Суворов“.

— Потвърдете курса и ускорението — заповяда Иля. — Включете го като кандидат номер две.

— Потвърдено. Още един източник, разстояние девет-нула хиляди километра. Маркирам като бета. Нагъстичко са, а?

— Внимавайте за…

— Трето ехо от цел алфа! — извикаха от Второ радарно. — Разсейването сходно с това на първи и втори кандидат. Изглежда, че е трета ракета. Но тази се насочва към нас.

— Дайте ми времето на съприкосновение — нареди мрачно Мирски. Рейчъл го погледна с интерес — Мирски бе опитен космически вълк, но въпреки че си даваше сметка за цялостното положение, тя не виждаше как би могъл да извади горещите кестени от огъня. Всеки момент очакваше да чуе писъка на алармите, когато някой от сензорите засече насочения лъч на генератора, което щеше да означава, че са изстреляли по тях звездно платно с товар от антиматерия.

Разбира се, щеше да е прекалено да се очаква от правителството на Новата република да осъзнае, че противникът ги превъзхожда радикално — заслепени от предубеждения, те не бяха в състояние да осъзнаят опасността, която представляваше Фестивалът. Дори най-добрите им флотски стратези — тези, които разбираха от забранени технологии, като самовъзпроизвеждащи се роботизирани фабрики и звездни платна, не можеха да си представят какво би могъл да направи Фестивалът с тях.

Шансовете на „Лорд Ванек“ да оцелее при подобно сражение бяха минимални. Нямаше никакво съмнение, че цялата тази експедиция се основава на предположението, че онова, срещу което се изправят, не е нищо повече от малко по-усъвършенстван човек и следователно ще използва оръжия, които са колкото познати, толкова и разбираеми. Рейчъл имаше неприятното, глождещо предчувствие, че Фестивалът няма никаква прилика с подобни предварителни прогнози и ще се окаже нещо неимоверно по-смъртоносно, отколкото можеха да си представят в експедиционния корпус. За съжаление на нея също й предстоеше да научи — по трудния начин, — че агресивните междузвездни войни по-лесно се губят, отколкото се печелят.

— Нови разсейки. Цел гама! Имаме нова цел… разстояние две-седем-нула хиляди километра. Ново ракетно изстрелване.

— Това прави… — почна Иля. — По една база на кубическа астрономична единица? Хиляда бази, ако са разположени равномерно из системата. — Млъкна изплашено.

— Нали не си мислеше, че ще се биеш срещу хора? — попита го Мирски. — Това е напълно интегрирана и роботизирана отбранителна мрежа. При това с огромни размери. Толкова е голяма, че просто не можеш да си я представиш. — Мирски изглеждаше странно доволен от собствената си проницателност. — Адмиралтейството отказа да ме чуе, когато се опитах да им го обясня. Но ти го знаеш… — добави той. — Беше преди осемнайсет години. Тъкмо по тази причина не ме произведоха в…

— Аз те чух тогава — прекъсна го Бауер. — Продължете, капитане.

— Да, сър. Как ще процедираме с цел алфа?

Оръдеен контрол:

— Сър, цел алфа ще е в обсег след две-нула-нула секунди.

— Хъм. — Мирски погледна замислено дисплея. — Вашето мнение, капитан трети ранг?

Иля преглътна.

— Бих се приближил максимално, за да използвам лазерните установки.

Мирски поклати едва забележимо глава.

— Забравяш, че може да имат рентгенови лазери. — И добави по-високо: — Релативистично, пригответе се за микроскок. Дам ли ви команда, очаквам да ни измъкнете оттук след пет секунди. Курс накъдето пожелаете в обхват от една-нула астрономични единици, не съм придирчив. Можете ли да го направите?

— Тъй вярно, сър. Ядрото е напълно заредено, ще го направим по всяко време. Задържаме на T минус пет секунди, отсега.

— Оръдейно: искам шест СЕР-20 в тръбите, заредени и готови за изстрелване след две минути. Бойни глави настроени за пряко поражение, обхват две-нула градуса. Три от тях предназначени за цел алфа, задръжте другите три в резерва, но да са готови за изстрелване пет секунди след командата. Освен това подгответе за запуск две торпеда. Нека чакат моя команда.

— Слушам, сър. Три ракети за алфа, три в резерва, две торпеда. Сър, шест птички са на пусковата релса и чакат вашата команда. Техниците зареждат торпедата с гориво, ще бъдат готови след четири минути.

— Радвам се да го чуя — отвърна Мирски навъсено и лейтенантът при оръдейния пост потрепери. — Чакам да приключите.

— Сър, максимално приближение след едно-две-нула секунди. Оптимална огнева позиция след осем-нула.

— Въведете позицията на най-близката идентифицирана мина. Покажете вектор на командна станция алфа, ако приемем, че открият стрелба, поддържайки постоянно ускорение от десет кило-g. Могат ли да ни видят сметката само за четири секунди?

— Проверявам, сър. — Навигационно. — Сър, не биха могли, преди да ударим командния пост, освен ако цел алфа не притежава други скрити възможности. Но дори тогава ще ни застигнат със закъснение от пет секунди.

Мирски кимна.

— Много добре. Оръдейно: откриваме огън по целта след четири-нула секунди. Рулеви, Релативистично: при контакт плюс пет секунди, това е пет секунди след като открием огън по целта, старт на микроскока.

— Изстрелване T минус пет-нула секунди, сър… маркирам.

Рейчъл не сваляше очи от екрана, на който се виждаха точки и линии. Техният собствен проектиран вектор, очертан в синьо, се източваше към една от червените точки и после внезапно прекъсваше. Всеки момент, помисли си тя, трябваше да се случи нещо ужасно.

Оръдейно:

— T минус три-нула. Ракетите са в готовност за изстрелване. T минус две-нула.

Първо радарно ги прекъсна:

— Сър, засичам шум откъм кърмата.

— Една-нула секунди. Пусковите релси в готовност.

— Огън по плана — нареди капитанът.

— Слушам, сър. Актуализирана навигационна картина. Вътрешните платформи в пусков режим. Ракетите заредени, бойните глави настроени.

— Улавяме частици! — извикаха от Първо радарно. — Голяма експлозия, на шест хиляди километра, посока шест-две към пет-девет! Прилича на… проклятие, някой от нашите крайцери. Засичам насочен сноп откъм кърмата! Посока едно-седем-седем на пет, странично разсейване, без обхват за момента…

— Пет секунди до запуск. Запуск! Ракета едно излетя. Лидарно прехващане. Двигателят включен. Потвърдено запалването на главния двигател. Ракета две заредена… изстрелване. Полетя. Потвърдено запалване. Ракета три на релсата…

— Първо радарно, имам лидарно прихващане! Включена кърмовата система за електронно противодействие! Някой ни осветява. Имам потвърждение за разстоянието — две-нула километра и…

Мирски пристъпи напред.

— Оръдейно. Искам всичките три резервни ракети да бъдат изстреляни откъм кърмата. С пасивни датчици — ние ще им осветяваме целите.

— Слушам, сър! Ракета четири, на пусковата релса. Показатели в норма. Ракета четири изстреляна. Пета на линия… изстреляна.

— Второ радарно, имаме проследяващ обект откъм кърмата. Разстояние четири-пет километра, приближава се с… Майко Божия, не мога да повярвам!

— Ракета шест готова на кърмата. Сър, какво искате да прехванем?

— Второ радарно, въведете планирания вектор на обстрел за ракети четири, пет и шест. Оръдейно: открийте огън веднага щом получим прехващане на целта… трябва да ни спечелите малко време.

— Слушам, сър! — Пребледнелият лейтенант се наведе над панела и започна да натиска бутоните като обезумял.

— Разстояние до огнева позиция за алфа? — попита Мирски.

— Три-нула секунди, сър. Искате ли да продължим с атаката? — попита разтревожено навигационният офицер. Всеки ват енергия, който помпаха в залповете на лазерната установка, щеше да е ват по-малко в защитата срещу приближаващия се прехващач.

— Да, лейтенант. Струва ми се, че не е ваша работа да ми казвате какво да правя. — Навигационният офицер се изчерви и се обърна към монитора. — Оръдейно, какво е положението?

— Сър, предните ракети изстреляни при максимално ускорение и задействани бойни глави. Изключване на главния двигател след пет-нула секунди. Веднага щом стане, ще прехвърля цялата енергия срещу преследвачите… Ракета едно достига целта след една-нула секунди.

Рейчъл кимна. Беше си припомнила една лекция по основи на релативистична физика, стратегия в постайнщайновата вселена и последствията от разширяването на светлинен конус върху мрежа от равномерно разпределени точки. „Всеки момент остарялата светлина от следващия залп прехващачи ще ни достигне и тогава…“

— Господи! — извика уплашено някой от Първо радарно. — Лъчеви разсейки от всички страни. Обградени сме!

— Я се стегни! — скастри го Мирски. — Какъв е броят на източниците?

— Те са… те са… — Операторът натискаше десетки бутони. На предния екран се появиха червени индикатори. — Едно-шест, идват от всички страни!

— Ясно. — Мирски се поглади по мустака. — Рулеви, готов ли си за микроскока?

— Да, сър.

— Добре. — Мирски се усмихна едва забележимо. — Оръдейно, текуща обстановка?

— Ракета едно изгоря. Изстрелвам четвърта. Втора и трета също изгоряха. Прехвърлям цялата налична енергия към втория залп. Време до навлизане на целта в обхват една-пет секунди. Брой на приближаващите се агресори — едно-седем. Изстреляни три противоракети.

— Задръж по-нататъшния огън — нареди капитанът. — Кога ще навлезем в огневия обсег на врага?

— Ще навлезем след… две секунди след контакта, сър.

— Навигационно! Изтеглете скока с пет секунди напред. Няма да оставаме да броим труповете.

— Тъй вярно.

Първо радарно:

— Нови разсейки! Сър, засичам… не, този път няма да ни стигнат!

— Колко са, лейтенант?

— От всички страни, сър. Обкръжени сме. Под постоянен обстрел със звездни платна. Преброих…

— Детонация на първа! Детонация на втора! Ракета три изчезна от мониторите. Сър, три попадения в целта.

— Скок след пет… четири…

— Един-осем-точка-девет километра — не, един-девет километра — приближаващи звездни платна!

— Първи кандидат на сближение, разстояние един-два километра…

— Потвърдено унищожаване на цел алфа, емисионен спектър на кислород, азот.

— Две…

— Девет километра.

— На три-точка-два километра приближаващи се агресори! Не, на три-един…

— Едно… скок!

Червените аварийни светлини угаснаха и блесна централното осветление. На мостика за миг се възцари гробна тишина, после комодор Бауер се изкашля многозначително.

— Поздравления, господа — каза той на Мирски и втрещените му оператори. — От всички кораби в нашата ескадрила, които проиграха този запис, само вие успяхте да избягате и при това да поразите един от противниците. Назначавам сбирка в 16:00 часа в моя кабинет за дискусия и предложения във връзка с приключилото учение, както и разяснения на нашата нова стратегическа доктрина за действия при ситуации като тази — масивна, разклонена, роботизирана отбранителна мрежа с оръжеен контрол, предаван по релативистична връзка. Утре отново ще проиграете записа и ще видим как ще се справите, когато сте подготвени…