Чарлз Строс
Сингуларно небе (4)

Подготовка за заминаване

Негово императорско величество император Иван Хашек. III, закрилник на народа на Новата република по волята на Всевишния, изръмжа ядосано.

— Измъкнете адмирала от леглото и го приведете в представителен вид — следобед свиквам съвещание на кабинета. Искам да разговарям с него веднага, инак…

— Слушам, сър! Моля разрешете да изляза, за да изпълня заповедта на ваше величество! — Икономът се поклони, извърна се и хукна към телефона.

— Какво се крие зад „инак“? — попита херцог Михаил, братът на императора. — Да не смяташ да го оковеш във вериги?

— Как пък не! — изсумтя императорът, доста по-развеселен, отколкото го изискваха обстоятелствата. — Нещастникът е надхвърлил осемдесетте и му е време да пази постоянно леглото. Но щом е толкова болен, че не може дори да стане, когато империята е изправена пред война, ще се опитам да го накарам да си подаде оставката. Само дето не знам как ще погледнат на това в Адмиралтейството. Представяш ли си — пенсиониран адмирал! Такова не сме имали никога. — Той се подсмихна. — Може дори да му дадем пенсия!

Херцогът се покашля изтънчено.

— Е, време му е все пак. След втория удар…

— Да, да.

— Все още смятам, че беше неразумно да му се поверява Флотът.

— А помисли ли си какво щеше да стане, ако му бях отказал? — Прекият телефон звънна, преди брат му да успее да отговори. Един от лакеите дотича и поднесе на Негово величество слушалката от слонова кост и бронз. Херцогът вдигна втората слушалка, за да чуе разговора.

— Сир? Моят господар, адмирал Курц, е готов да разговаря с вас. Изпраща най-искрените си извинения, задето…

— Стига празни приказки. Бъди добро момче, дай го на телефона. — Императорът почука нервно с пръсти по облегалката на креслото, което наподобяваше по-скоро средновековен уред за мъчение. — Ах, адмирале. Точно вие ми трябвахте! Радвам се да ви чуя. Как се чувстваме днес?

— Дне-еес ли? — отвърна му от другия край на жицата треперещ несигурен гласец. — А-хъм, да, днес значи. Действително, днес. Ами, добре съм, милейди… предполагам, че не сте виждали моите хамелеони?

— Не, адмирале, няма никакви хамелеони в двореца — отвърна с видимо недоволен глас императорът. — Всъщност знаете ли с кого разговаряте?

Настъпи кратка пауза, през която двамата си представиха как адмиралът премигва объркано.

— Ах-оох. Ваше величество? О, Иване, момко! Нима вече си император? Как лети времето!

— Да, чичо. Обаждам ви се, защото… — Изведнъж му хрумна друга мисъл. — Станахте ли вече?

— Да, амхъм. Сега съм… в седящата вана. Нали знаеш, старите ми крака. Толкова са немощни. Трябва да ги увиват в чаршафи, за да не се строшат. Вече не правят такива крака, каквито когато бях млад. Но съм станал — да.

— О, чудесно. Виждате ли… — Умът на императора превключи на високи обороти, докато премисляше всички възможности. Беше чул, разбира се, за неразположението на адмирала, но досега не се бе налагало да се съобразява с него. Най-разумно би било да го освободи от поста — все пак човекът беше болен и на преклонна възраст. Пък и да го натовари с тежката задача, която му предстоеше, щеше да е най-малкото нецелесъобразно, нито в интересите на държавата.

Но от друга страна, той все още беше действащ адмирал, военен герой на Новата република, защитник на империята, бич за безбожниците, завоевател на поне три незначителни и доста изостанали колониални свята и — не на последно място — чичо на самия император по линия на втората държанка на неговия дядо. Съществуваше отколешна традиция, че адмиралите никога не се пенсионират, и досега никой не бе измислил как да се отървават от ненужните стари коне — пък и те обикновено умираха преди подобен въпрос да излезе на дневен ред. Да го свали от поста беше немислимо, още по-немислимо бе да поиска от него да предвожда флотска експедиция — императорът се бореше със съвестта си, надяваше се подсъзнателно, че старецът сам ще му помогне, като се откаже доброволно. Никой нямаше да го обвини за подобна постъпка — кой би очаквал от един немощен старец в инвалидна количка да оглави битката за отечеството, — а междувременно щяха да поставят на поста някой напорист младок.

След като премисли всичко това, императорът взе решение.

— Имаме проблем. Случи се нещо ужасно и Рошардов свят е под обсада. Смятам да изпратя там флота. Но сигурно сте твърде болен, за да я поведете? — И намигна на брат си, изпълнен с надежда…

— Война! — кресна старецът с глас, който направо проглуши императора. — Победа за вечно бдителните сили на праведните срещу всички врагове на Новите консерватори! Смърт на онези, които защитават промяната! Безброй мъчения за предателите на империята! Къде са тези копелета? Дайте ми ги само! — Топуркането на заден фон може би беше от захвърлени патерици.

Херцогът метна мрачен поглед на брат си и каза:

— Е, най-сетне получи отговор на въпроса си. Няма да произнасям баналности като „нали ти казвах?“, но кого ще пратиш да му тика количката?

 

 

Нова Прага бе само на хиляда километра северно от екватора (планетата бе твърде хладна, за да се извършва тераформиране на водните басейни) и влакът пристигна на станция Кламовка малко след обед. Мартин слезе и взе такси до флотското депо в подножието на космоелеватора, като преднамерено игнорираше Рейчъл — или каквото й беше името. Да си се оправя сама, в момента присъствието й в неговия живот вещаеше само неприятности.

Космоелеваторът се извисяваше над военното депо като гигантски флагщок — четири заострени конуса от диамантени полимери, които достигаха геосинхронизирана орбита и дори малко отвъд нея — радикално изключение на ограниченията, налагани върху технологиите от Новата република. Бронзови елеваторни гондоли се издигаха и спускаха по кабелите — бяха достатъчно широки и удобни, тъй като пътешествието до орбита отнемаше цяла нощ. Тук нямаше и следа от характерната за местната архитектура декадентска атмосфера — чиста проба нешлифована функционалност: спални капсули, предлагащи опростено удобство и конструирани съобразно изискванията за ограничение на теглото. (Гравитационните приспособления, макар и достъпни, бяха още една от забранените в Новата република технологии — най-вече за невоенно приложение.) Мартин побърза да се качи на борда на първата свободна гондола и за свое облекчение не видя никъде Рейчъл.

Веднага щом пристигна, се отправи към военния сектор на космическата станция, представи се на дежурния офицер при контролния пункт и бе допуснат едва след щателен рентгенов преглед, при който вероятно получи доза лъчение, надхвърляща годишнодопустимия лимит. Имаше един неприятен момент, когато някакъв старши сержант го помоли да му покаже персоналния си асистент, но обяснението — че го ползва ежедневно, че вътре държи всичките си работни бележки и че не би могъл да се справи без него — бе прието. След което го оставиха да си поеме дъх в спартански оборудвана боядисана в зелено чакалня.

Най-сетне един техник дойде да го прибере.

— Вие ли сте инженерът? Отдавна ви очакваме.

Мартин въздъхна нещастно.

— И аз също. — Той се изправи. — Заведете ме при началника.

По поръчка на Новата република базираната на луната корабостроителница „Микоян — Гуревич — Квернер“ бе проектирала и построила линеен кръстосвач, достоен да носи името на основателя на Флота: с изричното настояване от страна на поръчителя изделието на външен вид да прилича на боен кораб, а не на кубистична представа за кръстоска между вируса на беса и кутия за сода (както изглеждаха повечето съвременни кораби). Така стилът имаше предимство пред функционалността при конструирането на отделните елементи, ала въпреки това последната не бе пострадала особено — бароковите ракетни батареи и фазовите лазерни установки убиваха също толкова безпощадно, колкото всяко съвременно оръжие. Но корабът наистина изглеждаше страховито, което бе позволило на МиГ да осъществи главозамайващи продажби на няколко недоверчиви хунти от други светове, демонстрирайки колко е важно да изглеждаш стилно, когато сплашваш и убиваш — както бяха подчертали от рекламния отдел.

Ако питаха Мартин, „Лорд Ванек“ бе издокаран в същия водевилен стил, в който и всичко в Новата република — водевил, който не беше чак толкова смешен, когато му попаднеш в зъбите. Натруфените церемонии, веещите се знамена и разпънатите лозунги във възхвала на империята, униформените блюдолизци, сложната пирамида на военна плутокрация, всичко това подсказваше на Мартин, че приемането на тази работа не е било кой знае колко умно — в потвърждение на същото бяха и обесените дисиденти, които се поклащаха от корниза на Василиска. В този момент с радост би се отказал от цялото възнаграждение срещу възможността да се прибере у дома — ако не беше зовът на дълга.

След кратко объркване на станцията, покрай доковите съоръжения и транзитните тунели на бойните кораби той се добра до вратата на осмоъгълен, озарен в червено коридор, в който се поддържаше нулева гравитация. Нисък оплешивяващ инженер крещеше на изплашен тийнейджър пред вдигнатия капак на едно командно табло.

— Няма да пипаш нищо, без да питаш мен или старши Отченашек първи, безмозъчно магаре такова! Виждаш ли това табло? Оттук се командва главната разпределителна конзола, тъпако! А това — той посочи друго, затворено с прозрачен капак табло — е главното табло на електронната разпределителна кутия, която старшият ти каза да провериш. Копчето, което за малко щеше да натиснеш…

Мартин забеляза накъде сочи пръстът на офицера и неволно потрепери. Ако някое недорасло кретенче му погодеше подобен номер, щеше да го обеси на собствените му черва. Макар че ако кретенчето успееше да дръпне шалтера на електронната разпределителна кутия, обесването му щеше да се окаже излишно — обикновено то няма ефект върху напълно обгорен труп.

— Инженер-командир Крупкин? — попита той.

— Да? Кой? Вие трябва да сте корабният механик. — Крупкин се извърна към него и остави стреснатия младок да се оправя сам с таблото. — Доста закъсняхте, трябва да отбележа.

— Виновни са от Канцеларията по надзора — отвърна малко троснато Мартин и веднага щом думите излязоха от устата му, съжали за тях. — Простете. Имах лоша седмица. С какво мога да помогна?

— Значи неприятности с тайната полиция, а? Е, тук нямаме много ченгета. — Крупкин изсумтя недоволно, после се сети нещо и го изгледа примиренчески. — Разбирате ли нещо от тези играчки? — И кимна към таблото.

— МиГ ги продава. Вие ги използвате. Хората ги развалят. Аз ги поправям. Това ли искахте да знаете?

— Стига ми за начало. — Крупкин неочаквано се ухили. — Да опитаме с друг въпрос. Какво знаете за преференциалните трансформатори на проходната несиметричност? И по-точно за конфигурацията на този К-340. Кажете ми всичко за настройките.

Мартин прекара следващия половин час да му обяснява всякакви възможни варианти за разстройване на преференциалния трансформатор. След това Крупкин му показа истински К-340, а не учебен модел. Когато приключиха, беше време за работен обяд, а после отново се върнаха при машините, извадиха техническата инструкция и се заеха да проверяват връзките една след друга. Окончателно свършиха чак късно вечерта…

 

 

Рейчъл Мансур стоеше гола в средата на ръчнотъкания килим, покриващ пода на хотелската стая, която бе наела преди два часа във флотския пристанищен град Кламовка. Въпреки че беше скъпа, стаята миришеше на влага и изгнило дърво, карболов сапун и цепеници за горене. Тя си пое бавно въздух и плавно разпери ръце и крака — добре познатият й ритуал за разкършване. Завесите бяха дръпнати, вратата — заключена, а отвън бяха поставени датчици, които да я предупредят в случай, че се появят нежелани гости, тъй като тя нямаше никакво намерение да обяснява действията си на който и да било от хотелските служители.

Рейчъл по принцип не обичаше да обяснява на хората каквото и да било за себе си. Новата република я изпълваше с горчив, безнадежден гняв — тя го осъзнаваше, ала не можеше по никакъв начин да се пребори с него. Тази безсмислена загуба на човешки потенциал, на която всъщност Републиката дължеше съществуванието си, я дразнеше почти толкова, колкото изгарянето на книги на някой площад или масовото клане на невинни.

Новата република беше на двеста и петдесет години и отстоеше на двеста и петдесет светлинни години от Земята. Когато бе преместил девет десети от земното население през пространствен тунел — по причини, които не си бе направил труда да изясни — Есхатонът бе сортирал част от тях по етническо, социално или психологическо сходство. Новата република бе получила смесен състав от източноевропейски антитехнократи и роялисти, бленуващи за уютната сигурност на отдавна отминали векове.

Основателите на Новата република познаваха страданията на безличното технологическо общество. В пазарно ориентираните демокрации на предсингуларната Земя те бяха виждали милиони неудачници, изхвърлени на бунището на историята. След като получиха цял един нов свят, който да покорят, и средствата за това, те веднага се заеха да изграждат строго консервативен социален ред. Само едно поколение по-късно бе избухнала ожесточена гражданска война между тези, които настояваха да се продължава употребата на нанотехнологичните Рогове на изобилието — всепроизвеждащите машини, способни да бълват всякакви материални средства — и онези, които искаха да преминат към по-опростен начин на живот, където всеки щеше да знае своето място и щеше да има място за всекиго. Прогресивистите изгубиха и така Новата република в продължение на два века бе останала почти непроменена — Европа, каквато би изглеждала през двайсети век, ако физиката и химията се бяха задържали на нивото от 1890 г. Всички патентни служби бяха затворени — пуснаха кепенците пред релативистите-мечтатели.

Докато стоеше гола в средата на килима, Рейчъл Мансур се опита поне за малко да се отърси от всичко това. Да се абстрахира от обкръжаващия я свят и да остави на имплантатите да поемат пълен контрол върху движенията от упражненията по самоотбрана. Упражненията започваха с тренировка на дишането — следваше изометрично съкращение на онези мускулни групи, които щяха да участват в обучението — и завършваха с няколко толкова светкавични движения, че отстрани изглеждаха размазани: вградените невротрансмитери подмятаха тялото й като марионетка в серия от сложни бойни фигури. Десетминутен цикъл, изпълняван два пъти седмично, я поддържаше в необходимата форма точно толкова добре, колкото ако трябваше да прекарва по един час дневно в гимнастическия салон.

Като се въртеше и подскачаше на невидимите и несъществуващи нишки, тя отблъскваше и поваляше въображаеми демони — не беше никак трудно да прехвърли върху тях натрупаната в нея омраза. „Това“ за слепия просяк, когото бе видяла на улицата и който страдаше, защото културата, към която принадлежеше, отхвърляше всякакви модерни медицински техники. „Това“ за закрепостените от закон към земята си селяци, които отдавна бяха изгубили човешкия си облик. „Това“ за жените, осъдени да умрат, ако родят незаконни деца. „Това“ за свещениците, които насърчаваха предразсъдъците на управляващата класа и предлагаха на останалите измамното успокоение за отвъдния свят, след като повечето от страданията, на които бяха обречени, отдавна не съществуваха в цивилизованите светове. А „това“, „това“ и „това“, задето се отнасяха с нея като с човек втора категория. Гневът я подхранваше да удължи катата^[1].

„Не искам този свят. Не го харесвам, не изпитвам нужда от него, не чувствам никакво състрадание към неговите обитатели. Ако поне те имаха малко нужда от мен…“

Стаята бе снабдена с миниатюрна тоалетна — скъпо удоволствие за тукашното общество. Когато приключи, тя влезе вътре да се освежи, доколкото имаше възможност, и същевременно да се отърве и от мрачните мисли. „Нали затова съм тук — припомни си. — За да помогна да се оправят нещата“.

След като се подсуши, се върна в стаята, седна на ръба на леглото и отвори очукания си персонален асистент.

— Свържи ме с посланика на ООН — нареди Рейчъл. В Новата република имаше само един посланик, Джордж Чо, постоянен представител на Съвета за сигурност, и тя отговаряше единствено пред него. (Новата република систематично отказваше да признае която и да било от останалите земни политически институции.)

— Свързвам. — Биип. — „Рейчъл, съжалявам, но в момента не съм на разположение. Очаквам информация за инцидента на Рошардов свят. Ако искаш, можеш да ми оставиш съобщение след сигнала…“ — Биип.

— Здрасти, Джордж. Рейчъл съм. Обаждам се от Кламовка. Моля те, свържи се с мен при първа възможност: струва ми се, че трябва да изляза от нелегалност и ще ми е нужна дипломатическа подкрепа. Да го обсъдим. Край на съобщението.

Затвори персоналния асистент и го прибра. След това се загледа навъсено в гардероба. Костюмът й (все не можеше да свикне с мисълта, че трябва да носи подобни дрехи) лежеше смачкан на масата. Чакаха я още няколко посещения, налагаше се да спазва необходимия етикет, преди да може да премине към открито действие. „Писна ми да се прикривам — помисли си. — Трябва ми цивилизована компания, инак току-виж съм превъртяла от скука и досада“. Като стана дума за това, се сети, че ще е добре да се обади на онзи инженер. Беше й се видял малко студенокръвен, не особено склонен да сътрудничи, но тя нямаше намерение да го изпуска. Със сигурност можеше да изкопчи повече от него по време на обяд в ресторанта, отколкото от адмиралтейските чиновници за цял месец дипломатически коктейли и официални срещи.

Отново извади персоналния асистент.

— Помощник, открий гласовата поща на инженер Спрингфийлд. Предай звуково съобщение, както следва…

 

 

Джордж Чо, пълномощен посланик на Съвета за сигурност на ООН при двора на Негово императорско величество Иван Хашек III (по волята на Всевишния и прочее), кимна любезно. Усещаше как под високата му якичка се стичат струйки пот.

— Да, ваше превъзходителство, напълно разбирам гледната ви точка. Но въпреки това и макар че споменатата територия е анексирана от Новата република, ще заявя отново, че според мен инцидентът е от нашата компетенция дори само защото не става въпрос за обикновен дипломатически гаф — освен ако Фестивалът не е някой причудлив местен обичай, за който не съм бил известен? — и следователно над всичко това надвисва грозната глава на Клауза деветнадесет.

Негово превъзходителство ерцхерцог Михаил Хашек поклати глава.

— Не можем да го приемем — каза той и изгледа Чо с воднистите си сини очи. „Нахални, досадни чужденци“ — помисли си. Не че имаше нещо против Чо, който бе съвсем поносим за дегенерирал земен анархист-технофил, разбира се. Михаил винаги го оприличаваше на хрътка — заради изпъкналите му очички, вечно меланхоличния изглед и ум като натегнат капан за вълци.

Джордж Чо въздъхна и се облегна в креслото. Плъзна поглед покрай ерцхерцога към портрета на неговия баща, окачен отзад на стената. Император на четиридесет, починал от старост на шестдесет, Хашек II — феномен и двигателна сила за прогреса на това невероятно консервативно общество. Човекът, измъкнал Новата република от черупката й, създал могъщ флот и колонизирал три-четири забутани планети. Отличен ученик по история. Опасен.

— Забелязах, че гледате баща ми. Той беше ужасно твърдоглав човек. Мисля, че това е обща черта на цялата фамилия — допълни надменно Михаил. — Ние не обичаме чужденци, които си пъхат носа в нашите работи. Може да ви се стори късогледо, но… — Той повдигна рамене.

— А. — Чо отмести поглед от херцога. — Да, разбира се. Питам се обаче дали си давате сметка за предимствата на една намеса на ООН? Уверен съм, че имаме какво да ви предложим, не бих си позволил да ви потърся с подобно предложение, ако не смятах, че и вие ще извлечете полза от него.

— Съществуват ползи и съществуват последствия. Имате ли нещо конкретно предвид? — Михаил се наведе напред.

— Да… в интерес на истината. Да се върнем на Клауза деветнадесет: забраната за употреба на оръжия, нарушаващи причинната връзка. „Този, който разполага и използва оръжейни системи, способни да нарушат причинността и прочее, е виновен за престъпления срещу човечеството и подлежи на международно признато съдебно преследване“. Знаем много добре, че вие нямате намерение да използвате подобни оръжия срещу един от своите светове. Но не ни е известно нищо по въпроса, що се отнася до този така наречен Фестивал. Липсата на информация сама по себе си е крайно обезпокоителна. Това, което ви предлагам, е да вземете на борда независими наблюдатели от ООН, които да потвърдят, в случай че се наложи, че Новата република не е извършвала никакви „престъпления срещу човечеството“, докато силите ви са атакували споменатия субект.

— Аха! — Михаил стисна зъби и се усмихна. — И какво ви кара да мислите, че ще има подобна експедиция?

Беше ред на Чо да се усмихне: уморено, защото не бе мигвал от четирийсет и осем часа — беше преглеждал докладите от разузнаването и съобщенията в медиите и се бе опитвал да си създаде цялостна картина.

— Но, моля ви, ваше превъзходителство, нима искате от нас да повярваме, че Новата република ще преглътне подобна обида, да не говорим за загубата на територия, без да отвърне както подобава? Ответната реакция е неминуема. И като се има предвид липсата на флотски кадри на тази среща, както и повишената активност на военния и инженерния персонал в базите ви в Кламовка, Липау и В-1, няма никакво съмнение, че се подготвя военна експедиция. Или събирате цялото това войнство само за да го накарате да тракне послушно с токове и да изпее три пъти „Нийде не е тъй добре, както у дома“?

Михаил се почеса по носа в опит да прикрие намръщената си физиономия.

— На този етап не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля подготвянето на военна експедиция.

— Разбира се. — Чо кимна.

— Обаче. Знаете ли нещо за този Фестивал? Или за онова, което става на Рошардов свят?

— Изненадващо малко. Не на последно, място заради вас. Виждам, че се опитвате да потулите нещата там, не съвсем успешно, но достатъчно, за да ни затрудните. Но не само вие го правите. Ще ви призная, моите хора не можаха да изровят никаква информация за този Фестивал — никъде, — което е крайно обезпокоително. Изпратихме дори зов за помощ до Есхатона, но единственото, което получихме в отговор, бе криптограма с текст: „Ф. Т. Барнум беше прав“.

— Кой ли пък е този Ф. Т. Барнум^[2]? — отбеляза Михаил. — Няма значение. Фестивалът оказа катастрофално въздействие върху Рошардов свят. Икономиката му е в руини, носят се слухове за размирици сред гражданското население, дори за всеобщо въстание. В интерес на истината… — той млъкна и втренчи поглед в посланика — давате ли си сметка какво може да означава всичко това за моралните устои на нашата цивилизация?

— Тук съм само в качеството си на посланик и представител на ООН в Новата република — заяви неутрално Чо. — Нямам никакво намерение да ставам ваш съдник. Това би било най-малкото безочливо.

— Хъммм. — Михаил погледна към бележника си, после призна: — Вярно е, че обмисляме пращането на военна експедиция. — Чо едва успя да прикрие изненадата си. — Врагът вече сериозно се е окопал на позициите си. Не знаем откъде е пристигнал. И ако пратим флота директно, съдбата му може да е същата като на местния флотски отряд. Ето защо обмисляме един малко… хъм, отчаян ход.

Чо се наведе напред.

— Ако става въпрос за нарушаване на причинността, съветвам ви…

Ерцхерцогът поклати глава.

— Уверявам ви, посланик, няма да има никакви смущения в глобалната причинност вследствие от действията на флота на Новата република. — После направи кисела физиономия. — Но вие разбирате, че при определени тактически обстоятелства в непосредствения светлинен конус^[3] на мястото на сражението са допустими локализирани смущения в причинността. Сигурно го знаете. Въпросът е как ще ги окачестви този ваш наблюдател? Ще признае ли, че действията ни са били законосъобразни и коректни?

— От наблюдателите се очаква да докладват добросъвестно цялата истина — отвърна Чо. Отново бе започнал да се изпотява.

— Ясно. В такъв случай, мисля, че ще успея да уредя въпроса, стига да бъде взето решение за изпращането на тактически отряд. Само един инспектор, с дипломатически акредитиви, ще може да се качи на флагманския кораб. Позволено му е да проследява за прилагането на нарушаващи причинността оръжия от двете страни на конфликта и да увери цивилизованите светове, че Новата република не е прибягвала до неоправдано преместване във времето като оръжие за масово поразяване.

Чо кимна.

— Струва ми се приемливо. Ще информирам инспектор Мансур, която в момента се намира в Кламовка.

Михаил си позволи мимолетна усмивка.

— Аз пък ще пратя бележка на моя секретар. И ще уведомя щаба на адмирал Курц. Мисля, че ще мога да ви гарантирам пълно съдействие по всички линии.

 

 

Младши прокуратор Василий Мюлер от Канцеларията по надзора стоеше пред големия панорамен прозорец, обрамчващ Четвърта тераса, и рееше поглед из пространство, обхващащо безброй светлинни години. Звездите се въртяха пред погледа му като разхвърляни върху тъмна маса диаманти. Въртеливото движение на огромната станция осигуряваше слабо, но осезаемо притегляне, вероятно осемдесет процента от нормалното. Непосредствено зад двойния прозорец бе разположена корабостроителницата — огромният цилиндричен корпус на един звездолет закриваше част от космическата панорама.

Изострени от вакуума сенки падаха върху лъщящото тяло на кораба. На различни места по корпуса се виждаха отворените капаци на сервизните люкове: от тях, подобно на изтръгнати вътрешности, се показваха кабели и шлангове, около които щъкаха дистанционни автомати — прикрепваха се за стените с магнитни клампи. Корабът приличаше на гигантски изтърбушен кит, изяждан от рояци зеленикави крабове. Но Василий знаеше, че не е мъртъв: само го оперираха.

Корабът беше като маратонец, преправян от хирурзи с надеждата да се превърне в някакво кибернетично чудо, което да побеждава при всякакви условия. Василий не пропусна да отбележи приликата с него самия — главата все още го наболяваше, ала промяната, на която се бе подложил, бе абсолютно необходима предвид сложната борба, която му предстоеше. Вече усещаше зараждането на новите връзки — като фантоми на неоформени крайници, помръдващи нейде отвъд пределите на обективните му възприятия. Само още три дни — успокояваха го лекарите тази сутрин — и щеше да може да започне упражненията с краниалната приставка. Бяха му дали цяло куфарче с инструкции, миниатюрен и абсолютно нелегален (да не споменаваме и ужасяващо скъп) комплект с инструменти и ВИП пропуск за пътуване до орбиталната станция, при това със совалката на военните, а не с бавния космоелеватор.

— Прокуратор Мюлер, ако не се лъжа? — Той се обърна. Зад него стоеше спретнат офицер със зелена униформа и знаци на Флота на Негово величество. Имаше лейтенантски ширити на ръкавите. Той отдаде чест. — Свободно. Аз съм старши лейтенант Сойер, офицер от службата за сигурност на „Лорд Ванек“. За първи път ли сте тук?

Василий кимна, бе твърде смутен, за да измисли някакъв отговор. Сойер се обърна към прозореца.

— Впечатляващо, нали?

— Да! — Видът на огромния кораб предизвика вълна на гордост в гърдите му: неговите сънародници имаха такива кораби и летяха на тях. — Доведеният ми брат служи на такъв кораб — „Сквостий“. Мисля, че е от същата категория.

— О, чудесно. Отдавна ли е там?

— От три… да, три години. Той е младши офицер в оръдеен контрол. Лейтенант, също като вас.

— Аха. — Сойер втренчи любопитен поглед във Василий. — Великолепно. Но кажете ми, как намирате този кораб? Струва ли ви се могъщ, величествен?

Василий поклати глава, все още замаян от великолепната гледка.

— Не мога да си представя нещо по-величествено от него! Нима е възможно да построят по-добър?

Сойер се подсмихна и отбеляза:

— Вие не сте космонавт, а детектив. Ако бяхте завършили флотското училище, щяхте да сте по-наясно по въпроса. Вярно е, че не биха го нарекли на името на Ърнест Айрънсайд, ако не беше страшно добър — най-добрият кораб, който имаме — но не всички по света имат нашите представи. Какво пък, всеки е в правото да играе собствената си игра — което, разбира се, е и причината да сте тук и да водим този разговор. Искате да защитавате кораба и Републиката, нали?

Василий кимна пламенно.

— Да. Началникът ми не ви ли информира защо съм тук?

— Получих изчерпателен инструктаж. Ще ви кажа, че охраната на корабната сигурност е много строга — има забранени за достъп места, където няма да допускат дори вас. Но аз ще се постарая да ви съдействам. И естествено ще държим под око вашия „подопечен“. Честно казано, радвам се, че ви пратиха да вършите тази работа. Аз самият имам предостатъчно неприятности и в края на краищата не е важно кой е свършил работата, щом всичко е благополучно, нали?

Едва сега Василий започна да осъзнава, че разговорът е тръгнал в странна посока, но не знаеше дали да не го отдаде на неопитността си. А не му се искаше още от самото начало да се сближава прекалено със Сойер.

— Можете ли да ми покажете къде ще работи Спрингфийлд?

— За съжаление — Сойер разпери ръце — в момента Спрингфийлд е вече на борда. Сигурно ви е известно, че той работи върху междузвездния реактивен двигател?

— Уф. — Василий го погледна стреснато. — Искате да кажете, че ще трябва да се прехвърля на кораба?

— Искам да кажа, че не можете да се прехвърлите на кораба — не и докато не преминете през медицински преглед, не получите разрешение от отдела за сигурност, не минете три инструктажа по ориентиране на кораба и не бъдете одобрен от Стария — което ще стане най-рано утре сутринта. Така че за момента мога да ви отведа само в офицерската чакалня — докато сте на наша територия, ще имате привилегии като флотски курсант.

— Това е наистина чудесно — съгласи се зарадвано Василий. — Ще бъдете ли така добър да ми покажете пътя?

 

 

Междувременно първата група от антуража Критици на Фестивала пристигаше в орбита около Рошардов свят.

Някога част от човешката цивилизация, но трансмигрирал в собствена компютърна мрежа, сега Фестивалът беше пътешестваща мисия, средище за размяна на културна информация между звездите. Основният му интерес бе насочен към други виртуални култури, но и по-изостанали цивилизации не бяха подминавани с пренебрежение. Като се движеше по криволичещ маршрут през сферата от обитаеми светове в продължение на хиляди години и се преместваше навътре от периферията, Фестивалът искаше от своите благоразположени или неблагоразположени домакини само едно: „Забавлявайте ни!“

Фестивалът бе стриктно ограничен от плътността на информацията, която можеше да се сбие в миниатюрните звездни платна, пренасящи го през междузвездното пространство. За разлика от нормалните трупащи информация цивилизации, Фестивалът не беше в състояние да възпроизвежда собствената си реалност достатъчно правдоподобно, че да избегне естествените рискове на живота във виртуална вселена: той беше пустинно цвете, съществуващо години наред под формата на семе между периоди на екзалтиран растеж — когато се появят подходящите условия.

Също като циркаджийските кервани, Фестивалът увличаше със себе си стопаджии, скитници, разнородна свита от привърженици и паразити. В замразените мозъчни ядра на звездните платна имаше място за милиони пътници — но недостатъчно, за да могат да мислят между началните и крайните точки на пътуванията. Същинските умове пребиваваха в хибернация по време на скоковете между планетарните цивилизации, опростени полуразумни наблюдатели поддържаха курса на звездните платна и наглеждаха автоматичните системи. След пристигане обслужващият персонал построяваше необходимата инфраструктура за разтопяването и зареждането на същинските умове. Едва след осъществяване на контакта и вземане на решение за действие остатъчният капацитет се предоставяше на пътниците, включително и на Критиците.

Кълбо диамантена пяна се разрастваше в орбитата около Спутник, външната луна на Рошардов свят. Странни емулсии се плискаха във вътрешността на някои от мехурите — кипяща супа от катализирани от наномашини химични реакции. Други мехури потъмняваха — поглъщаха слънчевата светлина с почти стопроцентова ефективност. Към криволичещата на хаотична орбита пяна се носеше постоянен поток от цистерни, натоварени с вещества от миньорските заводи в периферията на системата. В мехурите възникваше живот — клетки, сглобявани от наномашини, вместо да следват естествения цикъл на деление и развитие. Изминаха няколко хиляди секунди — цяла вечност за работливите конструктори — и се появиха първите скелети, в началото ефирни силуети, а сетне своеобразни коралови израстъци, плаващи в централните плацентарни мехури. Започнаха да се формират кръв, тъкани, зъби и органи — наноконструкторите изпомпваха синтезирани ензими, ДНК, рибозоми и други клетъчни елементи в мастните везикули, които предстоеше да се превърнат в живи клетки.

И ето че телата на Критиците започнаха да потрепват.