Чарлз Строс
Сингуларно небе (17)

Служба за доставки

Черупките на два изнемощели Хусарски кораба се носеха към покрайнините на системата — преобръщаха се в пространството със скорост малко по-голяма от притегателната сила на звездата.

Зад тях останките от разбития флот на Новата република се разпръскваха като пепел на вятъра. Две трети от корабите се пенеха и клокочеха, с нагорещени до червено корпуси, докато лепливата демонтираща материя ги „разсъбличаше“, а обшивката им се покриваше със странен метален мъх — като плесените, които постепенно обхващат дънерите в гората. Почти всички оцелели кораби се отдалечаваха на максимална тяга по траектории, които щяха да ги отведат далеч в открития космос. Пространството около Рошардов свят все още гъмжеше от невидими сигнали за електронно противодействие, заглушаващи зумери и пеленгатори, интерферометрични примамки и радиофарове, които — незнайно за техните доскорошни притежатели — бяха толкова ефикасни, колкото и щит на туземец срещу картечен обстрел. Някои от по-малките кораби продължаваха да се носят право към планетата, като снижаваха бързо скоростта си в спирачен режим. В преобладаващата си част Хусарите ги игнорираха — спасителните лодки не представляваха никаква заплаха. А междувременно откъм покрайнините на системата се приближаваха първите търговски кораби, които следваха Фестивала на известно разстояние. Те окъпваха пространството с жизнерадостните си сигнали, ярки и дружелюбни — за разлика от Новата република, техните обитатели имаха достатъчно добра представа за възможностите на Фестивала, за ползите и рисковете от общуването с него.

Но Фестивалът не обръщаше внимание на приближаващия се търговски флот. Погледът му бе съсредоточен другаде — скоро той щеше да даде живот на следващото поколение, да се съсухри и да умре.

Фабрики за антиматерия с размери на континенти пробиваха дупки в пламтящата слънчева корона, дълбоко в зоната от изкривено пространство-време отвъд фотосферата на Рошардовата звезда. Гигантски ускорителни пръстени плаваха зад техните възбуждащи щитове, изолирани с километри вакуум; слънчеви колектори, по-черни от нощта, всмукваха слънчева енергия, мегавати на квадратен метър, докато услужливи мазери изхвърляха генерираната топлина в междузвездния мрак. Всяка секунда между магнитните челюсти в сърцевината на ускорителите се трупаше по един милиграм антиматерия. На всеки десет хиляди секунди поредният пакет с готова продукция се прехвърляше за разпределение между звездните платна в околностите на Спутник. Там също имаше стотици фабрики — за суровина Фестивалът използваше раздробени астероиди от Куйперовия пояс, а готовата продукция се трупаше в един склад на милион километра над звездната повърхност. Вложените инвестиции се заплащаха със сурова енергия, милион пъти повече, отколкото би могла да произведе една средно развита цивилизация.

Звездните платна не бяха единственият товар на Фестивала, нито Ресните и Критиците — единствените пътници, които се спускаха на планетната повърхност. Дълбоко в планетната биосфера действаха въоръжени с реверсивна транскриптаза вирусоносители и изкуствено създадени хромозоми. Те бяха избрали за поле на своите действия умерения пояс над северния континент, където се разпространяваха бързо, асимилирайки съдържанието на ендогенната екосистема. Сложни храносмилателни органи, подпомогнати от инструменти за разплитане на ДНК и някои дяволски комплицирани оперони^[1] на генетична експресия^[2], асимилиращи и разчленяващи хромозоми от всичко, което може да се окаже полезно. Системата за обратна връзка — полуразумна, полурастителна — изплиташе работещ прототип, който да е в състояние да се храни от градивните елементи на тукашната планета, истински, произведен по поръчка сапрофит, оптимизиран за екологията на Рошардов свят.

Огромни ламаркови синцитии^[3] пускаха корени из боровата гора и задушаваха дърветата, за да ги заменят с растения, наподобяващи избледнели ели. Те бяха плодоносни тела, гъби, никнещи от хранителните останки на цяла една екосистема. Растяха бързо благодарение на специални клетки в сърцевината им, секретиращи катализиращи ензими за подхранване на дългите полизахаридни молекули, докато във външната кора издължени електропроводими съдове приемаха формата на растителни неврони.

Горските паразити нарастваха с безжалостна скорост, трупаха на ден по един метър растителна маса. Това беше много по-дълготраен процес от свързването на потънала в информационна изолация цивилизация и много по-величествен, отколкото биха могли да си представят жителите на тази планета. Ала единственото, което те виждаха, бе небивалият растеж на агресивна флора, застрашителна и понякога опасна напаст, съпровождаща Фестивала, също като Мимовете и другите издънки на Ресните. С настъпването на сухия сезон гората на Фестивала щеше да се превърне в чудовищна огнеопасна зона, но за момента бе само допълнителна атракция, следваща набелязаната си цел, която щеше да достигне по времето, когато Фестивалът вече щеше да умира.

 

 

На петдесет километра над океана — все още летеше със скорост, дванадесет пъти надвишаваща скоростта на звука — флотската спасителна лодка разтвори листоподобните си ротори и премина на авторотация.

— Жалко, че Адмиралтейството се е стиснало да плати за луксозен модел — промърмори със стиснати зъби лейтенант Косов — капсулата подскачаше и се тресеше, летеше през йоносферата като сачма по гладка водна повърхност. Капитан трети ранг Леонов го изгледа накриво, той изсумтя, сякаш го бяха ударили, и млъкна.

Трийсет километра по-надолу и хиляда и петстотин километра по-близо до брега на северния континент температурата на външната обшивка започна да расте заплашително. Роторите се въртяха с такава бясна скорост, че наподобяваха сияещ диск. Налягали в противонатоварващите кресла, членовете на екипажа трескаво търсеха начин да решат проблема с приземяването на свръхзвуков жироплан на летище без наземен контрол и инструменти за насочване, което най-вероятно бе под вражеска обсада. При мисълта за това кръвта на Робард изстиваше. Той погледна по навик към господаря си — животът, прекаран във вярна служба на адмирала, го бе довел до това премеждие, но въпреки това той продължаваше да обича стареца.

 

 

— Как е той? — попита Робард.

Доктор Херц вдигна за миг очи.

— Както следва да се очаква. Носите ли лекарствата му?

Робард потръпна.

— Само дневната доза. Имаше твърде много шишенца с хапчета и аз…

— Нищо. — Херц се порови в чантата си и извади заредена спринцовка. — Да не е вземал лауданум^[4]? Предполагам, че не, но при толкова много лекарства.

— Не съм чувал. — Робард преглътна изплашено. — Има диабет, дискинезия и… хъм, проблеми с паметта. Освен това и с краката. Но не е изпитвал болки.

— В такъв случай да се опитаме да го събудим. — Херц вдигна спринцовката и махна защитната капачка. — При други обстоятелства не бих си позволил да го правя, но като се има предвид какво ни очаква.

На дванайсет километра височина скоростта на жироплана падна под мах 2. Скоро летяха вече толкова ниско, че тътенът от роторите караше животните на повърхността да се разбягват ужасени. Междувременно Херц направи на адмирала инжекцията за събуждане. Само минута по-късно преминаха на субзвукова скорост и в кабината се появи равномерен тътнеж. Робард се огледа инстинктивно.

— Припалват ракетните спирачки — успокои го лейтенант Косов. — За да можем да извършим управляемо приземяване.

Адмиралът промърмори нещо и Робард се наведе към него.

— Сър? Чувате ли ме?

Спасителната лодка летеше почти хоризонтално, със скорост два пъти по-малка от тази на звука и от върховете на роторните витла се откъсваха пламъци. Вторият пилот непрестанно се опитваше да се свърже с Имперския контрол на движението, но безуспешно. Той погледна разтревожено командира. Да се приземиш в обсега на ракетните батареи на гарнизона край Черепов хълм, без връзка с никого в града, щеше да е опасно начинание. Два пъти повече с летателен съд, чието гориво бе напълно изчерпано и с един ужасно болен адмирал на борда.

Но нямаше неуловими радарни лъчи, които да отскачат от корпуса на спасителната лодка. Не се виждаха и лъщящите дула на алчни за кръв зенитни артилерии. Пилотът се отказа и превключи на вътрешна връзка.

— Никой от летището не отговаря на повикванията ни. Приближаваме се, подгответе се за трудно кацане.

Адмиралът промърмори нещо и отвори очи. Въздушните спирачки зад стената пукаха оглушително. Пилотът концентрира последната им останала енергия в едно мощно изригване на спирачните двигатели, разменяйки скорост срещу височина.

— Олеле — извика уплашено лейтенант Косов и лицето му пребледня.

— Мразя вертолетите — заяви адмиралът.

Двигателят млъкна и спасителната лодка премина в свободен полет — планираше като петдесеттонно кленово семе. Последва ново, съвсем кратко разтърсване — последен изблик на двигателите, преди да се ударят в земята. Чу се оглушително стържене на метал, което продължи повече, отколкото очакваха. Спасителната лодка се наклони обезпокоително на една страна, но после се намести, поклащайки се като пияница. Подът остана с наклон от петнайсетина градуса.

— И какво сега? — наруши тишината Робард.

— Млъквай и си гледай работата! — скастри го капитан трети ранг Леонов, измъкна се от креслото и се огледа. — Ей, ти! Отваряй люка. Вие двамата, вземете оръжие от контейнерите и отцепете периметъра! — Той започна да се спуска по късата стълбичка към пилотската кабина, като не спираше да раздава нареждания. — Ти, Робот ли беше — погрижи се да изкараш стареца навън. Капитан Волф. Разбрах, че сме някъде в района на летището. Има ли посрещачи?

Пилотът се надигна от креслото си.

— Разрешете да доложа, сър, приземихме се на резервното военно летище на Нови Петроград, втора площадка. Не можах да установя връзка с диспечерската кула, но за щастие никой не стреля по нас. Освен това, докато се спускахме, не забелязах жива душа — изглежда, градът е претърпял огромни промени, защото по нищо не прилича на снимките, които съм виждал. Поднасям извиненията си за финалната част от спускането, която може да ви е причинила известни неудобства, но горивото ни беше на привършване.

— Приемам, съобразно обстоятелствата. — Леонов се обърна към люка. — Ти там! Отвори люка и излез да проучиш обстановката. Останалите — долу на пост!

Адмиралът, изглежда, се опитваше да стане. Робард се наведе и размота кабела, с който бе пристегнал колелата. Докато го правеше, адмиралът започна тихо да се кикоти.

— Какво има сър?

— Нищо… давай-давай! Хе-хе.

— Слушам, сър. — Робард се изправи. Откъм отворения люк полъхна свеж въздух, примесен с мирис на дъжд, цъфнали череши, трева и влажна почва.

Лейтенант Косов последва войниците навън, после се върна.

— Сър. Разрешете да доложа, районът е отцепен. Никаква следа от местните.

— Ха, много добре. Лейтенант, двамата с Робот ще свалите стареца долу. Следвайте ме! — Леонов излезе, следван от неколцина офицери, които Робард не познаваше.

Като пъшкаха и сумтяха от усилие, двамата с Косов смъкнаха количката по неудобната алуминиева стълба и я сложиха на земята. Щом стъпи на бетонната площадка, Робард си пое дъх и се озърна. Една от трите амортизиращи подпори на спасителната лодка не се бе разгънала докрай и това бе причинило проблемите им при кацането. Лодката бе наклонена силно на една страна и той си даде сметка, че едва ли ще излети без основен ремонт и презареждане. След това погледът му се плъзна отвъд разнебитената бетонна писта и той ахна.

Летището бе разположено на по-малко от два километра от тъмните стени на казармите, в покрайнините на слабо застроения северен бряг на реката. Южно от реката трябваше да има гъстозаселен лабиринт от къщи със стръмни покриви и църковни кули, а зад тях да са по-високите сгради на държавните учреждения. Но сега повечето къщи бяха изчезнали. На тяхно място се издигаше горичка от издължени сребристи папрати, между чиито листа блещукаха странни светлинки, като охранени светулки. Дворецът на херцога изглеждаше така, сякаш бе преживял тежка обсада — една от стените му бе срината напълно, като от юмручен удар на исполин или пряко попадение на тежкокалибрено оръдие.

Адмиралът размаха безгрижно ръка в количката.

— Вс’чко е наред!

— Точно така, милорд — каза Робард, докато се озърташе, този път към разузнавателния отряд. Бяха изминали около половината разстояние до контролната кула, когато нещо, обгърнато в ярко зеленикаво сияние, профуча ниско над тях и разтърси земята с тътена си.

— Вражески самолети! — изкрещя Косов. — Видяхте ли, преследват ни и тук! — Събори Робард на земята, сграбчи дръжките на инвалидната количка и едва не я прекатури.

— Ей! — провикна се уплашено и ядосано Робард, обезпокоен, че му заемат отреденото място. После хвърли изплашен поглед към небето, но реши да не повдига въпроса, тъй като лейтенантът вероятно бе действал от същите подбуди като неговите — да откара час по-скоро адмирала на безопасно място. — Ето там има пътека. Аз ще водя. Ако стигнем кулата…

— Ти! Последвай ни! — Косов продължаваше да раздава заповеди, но войниците и офицерите очевидно нямаха нищо против. Чувстваха се по-добре, когато имаше някой, който да взема решения. Докато тикаше количката по тясната бетонна пътека, Косов свиркаше като астматик. Робард подтичваше зад него — висок, прегърбен, с тъмни дрехи, като фигура, излязла от гробищата. От двете страни на пътя имаше тръстика, която им стигаше до кръста, навсякъде се виждаха следи от пълна занемареност — летището изглеждаше така, сякаш е било изоставено преди години, а не само месец след нашествието. Из въздуха бръмчаха пчели и някакви големи насекоми, в небето ехтяха птичи крясъци и цялото това растително и животинско изобилие показваше недвусмислено, че местната агенция по контрол на растежа е изоставила напълно програмата за периодична обработка на почвата с ДДТ.

Далечен грохот накара Робард да погледне през рамо. Птиците се разлетяха изплашени, когато нещо голямо и ярко увисна в небето недалеч от тях.

— Бягай! — извика той и се спотаи под сянката на няколко млади дръвчета.

— Какво? — Косов спря и вдигна глава, зяпнал комично. Зеленото сияние, нарастваше с обезпокоителна скорост, сетне се разпръсна в ярка изумрудена експлозия. Трясък, като от затръшване на гигантска врата, повали Робард на тревата, ниско над спасителната лодка прелетя непознат летателен съд, изпроводен от нов тътнеж, преди да изчезне към града. Докато Робард се надигаше и се озърташе уплашено за адмирала, в ушите му жужаха разгневени пчели.

Лейтенантът също бе съборен от ударната вълна и също се изправяше неуверено. За щастие количката не беше прекатурена и от нея се чуваше ниско, но равномерно бърборене:

— Мръсни, вми’сани пролет’рски коп’лдаци! — Курц вдигна ръка и размаха юмрук към небето. — Мамка ви рев’люционерска! Ох! — Ръката изчезна.

— Сър, какво ви е? — попита изплашено Робард.

— Гад’нката ме ужили — оплака се Курц и заразтърква дясната си ръка. — Проклети пчели! — Отново се чу възбудено жужене и Робард размаха пред лицето си ръкавица.

— Сър, сигурен съм, че скоро ще се оправите. Веднага щом стигнем контролната кула и замъка. — Той се наведе и разгледа смачканата пчела върху ръкава на адмирала. Изведнъж се ококори — върху коремчето й се виждаха, размазани от удара, буквички. Робард потрепери и побутна пчелата с пръст. — Най-добре да се махаме оттук, преди този самолет да реши, че сме врагове.

— Ти го поеми — рече Косов, бе долепил влажна кърпа до зачервеното си чело. — Да вървим. — Той се обърна и закрачи към контролната кула, отвъд която ги очакваше неизвестното — или поне онова, в което се бе превърнал градът при новата власт.

 

 

На осемдесет километра от тях друга спасителна лодка също приближаваше земята.

Рейчъл се тресеше от изтощение и едва държеше очите си отворени. От време на време трябваше да раздрусва глава, за да прогони умората. Навлизането в атмосферата се оказа невероятно бурно, капсулата се люшкаше и подскачаше настрани, поставяйки на изпитание издръжливостта на вестибуларния й апарат. Някой изстена зад нея и тя се обърна.

Мартин се бе свестил и лицето му бе изкривено от мъчителна гримаса. Ала всъщност стенанията идваха откъм Василий.

— Не издържам повече! — оплака се той.

— Нали си жив, какво искаш? — Тя извърна поглед към екрана. Част от него бе закрита от черни петна — останки от външното покритие, което се бе разтопило и потекло върху камерите. Хоризонтът бе равна синя линия; повърхността бе скрита от повлекла облаци. Снижаваха се под разгънатия над тях парашут. Висотомерът отброяваше с шумно тиктакане последните две хиляди метра.

— Кажете „да“, ако можете да си мърдате пръстите на краката.

— Да — отвърна Мартин. Василий продължаваше да стене. Рейчъл не прояви повече интерес към здравословното им състояние. Чакаха я още много задачи, докато се приземят. Всичко можеше да се обърка много бързо, особено когато вече не можеха да разчитат на двигателя.

„Пилот — планирай траектория до контролен пункт Омега“. На екрана се появи трепкаща карта. Намираха се удивително близо — само на няколко километра от целта. „Пилот, докладвай за състоянието на спирачните двигатели“. Ново изображение — диагностични показатели на спирачния мотор — малък пакет, прикрепен към въжето между капсулата и парашута. Задействана от радар, спирачната турбина щеше да се включи минута преди приземяването, снижавайки скоростта на капсулата от убийствените петдесет километра в час до меко кацане.

— Бих пийнал нещо — въздъхна Мартин.

— Ще трябва да почакаш една-две минути. — Рейчъл не сваляше напрегнат поглед от екрана.

— Не си чувствам пръстите на краката — оплака се Василий.

— Опитай се да ги поразмърдаш — посъветва го Рейчъл. Трети пътник в капсулата й идваше малко множко. Ако хамакът не свършеше работа и Василий получеше увреждания на гръбнака…

— Мърдат.

— Тогава, защо, мътните те взели, ми разправяш, че не ги чувстваш?

— Измръзнали са!

Рейчъл се прозя и ушите й изпукаха.

— Мисля, че току-що се разхерметизирахме. А твоите пръсти сигурно са били върху някой от отворите на въздушната инсталация. — Отвън капсулата бе покрита с млечнобяла пелена. Скоро тя се разсея и се видяха дърветата и реката под тях. Изумителна гледка, която се приближаваше. Рейчъл стисна зъби. Зад нея Мартин се понадигна, за да може да гледа.

— Внимание! Раздуване на сала за приземяване! — Един жълтеникав питон обгърна основата на капсулата и започна да се надува, закривайки гледката непосредствено под тях. Рейчъл изруга, после погледна короните на дърветата. Гората беше гъста и тя неволно се напрегна.

— Ето там — посочи Мартин.

— Благодаря. — С помощта на курсора на мишката тя посочи на автопилота поляната, на която да се приземят. „Насочи се към указаното място. Задействай автоматичната програма за приземяване“.

— Внимание! Готови за възпламеняване на спирачния двигател след пет секунди… четири… три… — Капсулата внезапно подскочи. — Възпламеняване на двигателя. — Над главата им се чу оглушителен рев и падането спря. Поляната отдолу продължаваше да се приближава, но с много по-ниска скорост. — Внимание! Кацане след десет секунди. Пригответе се за сблъсък.

Покрай екрана вече преминаваха дървета, огромни зелени листа и клони, оплетени от виолетови жили. Спускаха се равномерно, като асансьорна кабина със стъклени стени по стената на невидим небостъргач. Накрая се удариха в земята с разтърсване, от което зъбите им изтракаха.

Тишина.

— Добре дошли. — Рейчъл се наведе напред и започна да си разкопчава колана. — Благодаря ви, че летяхте с „Еър ООН“, и ми позволете да ви поканя отново на борда.

Мартин изхъмка и протегна ръце към люка на тавана.

— Не мога да го стигна. Трябва първо да си разкопчая колана. — Той отпусна ръце. — Все едно че са налети с олово. Странна работа.

— Нужни са само осем часа при нулева гравитация — отвърна Рейчъл, докато ровеше в контейнера до краката си.

— Струва ми се, че започнах да ви разбирам вас, земяните — заговори Василий, но спря, усетил треперенето в гласа си. — Вие сте луди!

— Тоя чак сега го забеляза — подметна Мартин.

Рейчъл се надигна, стиснала неголяма раница.

— Доста време му трябваше.

— Добре. Какво ще правим сега? Ще пробием стената с голямата отварачка за консерви или ще чакаме да дойде някой отвън и да дръпне въженцето на звънеца?

— Първо… — Рейчъл натискаше една след друга иконите върху екрана — ще съобщим на Критиците, че сме се приземили безпрепятствено. Те обещаха да ни помогнат с връзката. Второ, ще направя това. — Тя се пресегна, сграбчи горния край на екрана и го дръпна към себе си. Той се огъна и отдолу се показа вътрешната стена на капсулата. Оказа се, че куфарът й е вграден в стената и от полуотворения му капак излизат странни тръби и кабели.

— Знаех си! — възкликна Василий. — Имате на борда забранени…

— Млъквай! — Рейчъл се наведе напред и завъртя нещо под капака. — Така, а сега да изчезваме. Бързо! — Тя се изправи, отвори горния люк и го остави да се плъзне по външната стена на капсулата. — Мартин, помогни ми.

— Готово. — Само след минутка тримата седяха на покрива на спасителната лодка. Пресеченият конус се бе наместил върху раздутата оранжева основа на сала насред затревена поляна. Вляво между дърветата се виждаше лениво бълбукащо поточе, обрасло в тръстика, вдясно високи борови дървета закриваха светлината. Въздухът беше студен и свеж и изглеждаше кристалночист.

— Сега какво? — попита Мартин.

— Съветвам ви да се предадете на властите. — Василий се изправи над него. — Лошо ще стане, ако откажете да ни сътрудничите, но ако се предадете на мен, обещавам да… — Той се огледа изплашено.

— Какви власти? — попита Рейчъл.

— В столицата…

Сега вече на Рейчъл не й издържаха нервите.

— Слушай, хлапе, намираме се в средата на безлюдна пустош, с издъхнала спасителна лодка и съвсем ограничени припаси, на планета, която току-що е била ударена от сингуларност трети тип, а аз прекарах последните трийсет и шест часа в усилия да спася вратовете на всички — включително и твоя — и затова ще те помоля да си затвориш голямата уста! Първостепенна задача сега е да оцелеем, после да се свържа с хората, заради които съм дошла тук, чак след това на дневен ред идва връщането в цивилизацията. Следиш ли ме дотук? Защото на тази окаяна планета няма никакви власти, или поне не такива, каквито си очаквал. Съвсем наскоро, за период от един месец, хората тук са били изхвърлени на хиляда години напред в развитието си и ако твоят местен колега прокуратор все още си седи зад бюрото, то е вероятно защото е парализиран от фючър шок. Цивилизацията на тази планета е трансцендентирала. Тя вече не е ваша колония. Единствените хора, които са в състояние да се справят с подобни глобални промени, са вашите дисиденти, но и за тях не храня особени надежди. В този момент ние сме най-добрият ти шанс за оцеляване и по-добре да не го забравяш. — Тя хвърли гневен поглед на Василий и той й отвърна със същото, но не посмя да се обади.

Зад гърбовете им Мартин вече се спускаше на поляната. Нещо привлече вниманието му и той се наведе.

— Ей!

— Какво има? — попита Рейчъл. Магията беше развалена: Василий изпъшка, клекна и започна да се спуска надолу.

— Нещо не е наред с тая трева!

— Уф, мамка му! — Рейчъл се хлъзна след Василий и тупна върху надуваемия сал. — Какво искаш да кажеш?

Мартин се изправи и мълчаливо й подаде едно стръкче.

— То е… — Тя млъкна.

— Рошардов свят трябва да има нормална биосфера, нали? — попита я Мартин. — Така поне пише в справочника.

— Какво е това? — попита Василий.

— Трева, или поне прилича на трева. — Мартин неволно потрепери. — Но не ми прилича на земна трева. Същият цвят е и приблизително същата форма, обаче…

— Ох! Порязах се на това проклето нещо. — Рейчъл захвърли стръкчето. То полетя надолу, спусна се на земята и веднага започна да се разтваря със зловеща бързина, разпуквайки се по шевовете. — Ами дърветата?

— И с тях нещо е объркано. — Неочаквано пропукване зад гърбовете им накара Мартин да подскочи. — Това пък какво беше?

— Не се тревожи. Предположих, че ще ни е нужен наземен транспорт, и наредих да ми направят. Куфарът абсорбира капсулата…

— Страхотен багаж, няма що — рече възхитено Мартин. Спасителната лодка започна да се смачква навътре; излъчваше гореща органична миризма, като от прясно изпечен хляб.

— Да бе. — Рейчъл изглеждаше разтревожена. — Моята свръзка трябваше да знае, че сме тук. Чудя се кога ли… — Тя млъкна. Василий се отдалечаваше към другия край на поляната, като си подсвиркваше някакъв военен марш.

— И коя е твоята свръзка? — попита тихо Мартин.

— Някакъв тип на име Рубенщайн. Функционер от съпротивата с по-умерени възгледи, заради което са го пратили в изгнание тук — недотам умерените ги разстрелват.

— Но за какво ти е притрябвал?

— Да му предам един пакет. Сигурно вече не му е нужен, след всичко, което стана тук.

— Пакет ли? Какъв пакет?

Тя се обърна и посочи куфара, който рече лежеше на тревата сред купчина от разглобени части и изпускаше струйки пара.

— Ето този.

— Този ли? — Той завъртя глава. Рейчъл протегна ръка и го хвана за лакътя.

— Ела. Да видим какво има отвъд гората.

— Но… — Той погледна през рамо. — Добре.

— Такива ми ти работи — заговори тя, докато пресичаха поляната. — Помниш ли какво ти разказвах за това, че искаме да помогнем на хората от Новата република? Преди години някакви чиновници в учреждението, които не знаят кой знае колко за нея, изведнъж решиха, че назрява революционна обстановка. Обикновено не се месим в тези неща — свалянето на режими е мръсна работа дори когато не ги одобряваш или го правиш, подтикнат от правилни морални подбуди. Но някои от нашите аналитици сметнаха, че съществува шанс, да речем двайсетина процента, Новата република да метастазира и да се превърне в империя. Ето защо подготвихме за изпращане необходимите силови средства, които да подпомогнат тукашното нелегално движение. Но междувременно пристигна Фестивалът… за който не знаем почти нищо. Честно казано, ако бях малко по-информирана, въобще нямаше да дойда в Кламовка. Нито да помъкна този куфар. Преди 240 години, когато буржоазията разгонила последните работнически и технологични съвети, в Новата република били унищожени всички налични възпроизвеждащи машини, получени при основаването й от Есхатона. По такъв начин властите си осигурили пълен контрол върху работническата класа — чрез ограничаване достъпа до образованието и средствата за производство и поставяне под забрана на почти всички информационни технологии. Този куфар, Мартин, е всъщност напълно оборудвана възпроизвеждаща машина. Разполага с планове за почти всичко, което би поискала една модерна цивилизация, включително сублимирани копия на Библиотеката на Конгреса. Освен това е в състояние да се копира. — Гората свършваше само на няколко метра пред тях. Рейчъл спря и си пое дъх. — Пратиха ме, за да я предам на нелегалните. Да им осигуря средствата за вдигане на революция.

— За вдигане на… — Мартин зяпна. — Но ти си закъсняла!

— Точно така. — Тя го остави известно време да обмисли чутото. — Все още бих могла да завърша мисията си, макар че не знам дали…

Той поклати глава.

— Как ще се измъкнем от тази бъркотия?

— Хъм. Добър въпрос. — Тя се обърна и втренчи поглед в топящата се капсула. Бръкна в джоба си и извади шепа от последните шпионски роботи. Василий кръжеше безцелно в другия край на поляната. — При други обстоятелства щях да ида до най-големия град и да почакам. Все някой търговски кораб щеше да намине насам. Но след Фестивала…

— Пак ще има кораби — увери я Мартин. — А след като имаш възпроизвеждаща машина, разполагаш с цял военнопромишлен комплекс. Щом я бива да направи спасителна лодка, сигурен съм, че мога да я програмирам да изработва всичко, което ни е нужно за оцеляване, докато ни се усмихне щастието да напуснем тази забравена от бога дупка.

— Вероятно. — Тя сви рамене. — Но първо трябва да намеря свръзката, дори и само за да се уверя, че вече не се нуждае от машината. — Тя закрачи обратно към останките от капсулата. — Този Рубенщайн е доста уравновесен за революционер. Сигурно ще знае, че… — Думите й бяха прекъснати от шум в гората. Чу се пукот, като от строшени съчки. Василий хукна към тях. — По дяволите! — Рейчъл събори Мартин на земята и бръкна в джоба си за шоковия пистолет.

— Какво има? — прошепна той.

— Не зная.

— Явно нещо ни е открило. Какво пък, радвам се, че се познавахме. — На поляната се появи огромно сгърбушено двукрако създание и извърна към тях зейналата си паст, голяма колкото врата на къща.

— Почакай. — Рейчъл вдигна ръка. — Не мърдай. Това чудо е оборудвано като танк, цялото е в сензори.

Създанието приближи с полюшване към капсулата и приклекна на кокошите си крака. От устата му се разгъна, дълъг плосък език, който опря на тревата. Нещо голямо се появи в отвора и се спусна на поляната. То завъртя глава настрани, оглеждайки разпадащата се капсула, скрития зад нея Василий и останалите присъстващи. След това заговори с изненадващо дълбок глас.

— Здравейте. Ние идва безвойнствено. Тук има Рейчъл Мансур?

„Ето, почва се“. Рейчъл се изправи и се покашля.

— Кой иска да знае?

Критичката й се ухили, разкривайки жълтеникавите си зъби.

— Аз съм Сестра Седма. Вие пристига навреме! Ние криза има тук!

 

 

Привечер на площада пред двореца на херцога започнаха да се събират хора. Идваха сами или на групички, топуркаха между покритите със сажди стени. Приличаха на най-обикновени граждани на Новата република, може би малко по-бедни или по-мрачни.

Робард бе излязъл на двора и ги наблюдаваше. Тук стърчаха и двама войници, въоръжени с автомати — реликви от изчезналата власт. Някой бе намерил знаме, обгорено в единия край, но напълно подходящо за целта. Тълпата бе започнала да се събира около час след като го вдигнаха да се вее гордо на вечерния вятър. Прозорците бяха счупени, а мебелите в замъка — изпотрошени, но те все още бяха войници на императора, пратени тук по Божията воля, и значи представляваха реда и закона — такива трябваше да изглеждат в очите на хората, както посочи императорът.

Робард пое въздух с пълни гърди. Жилещи насекоми? Много подозрителни същества наистина. Откакто едно от тях бе ужилило адмирала, състоянието му се бе подобрило значително. Вярно, лявата му буза висеше и пръстите на ръката не го слушаха, но иначе.

Робард и лейтенант Косов бяха откарали инвалидната количка в контролната зала, като сипеха несекващи ругатни срещу горещината. Малко след като пристигнаха, Курц получи пристъп — закашля се, задави се и започна да подскача в количката. Робард се изплаши от най-лошото, но после се появи доктор Херц и му направи инжекция с адреналин. Адмиралът се успокои, задиша тежко като куче, отвори лявото си око и го извъртя към Робард.

— Какво има, сър? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Чакай — изфъфли адмиралът. След това видимо се напрегна. — Горещо ми е. Но ми се проясни. — Той размърда ръце, опря ги в дръжките на количката и за ужас на Робард се изправи. — За Бога! Аз мога да вървя!

Робард бе завладян от смесени чувства — първо недоверие, после гордост. Истинско чудо бе, че старецът се надигна — след инсулта всички смятаха, че ще остане парализиран. Но Курц не само се изправи, ами и тръгна напред…

По пътя между контролната кула и замъка събитията започнаха постепенно да набират скорост. Успяха да реквизират няколко изоставени машини и продължиха с тях по разнебитените улици. Половината от къщите бяха изгорени до основи, останалите се радваха на необичаен и странен растеж. Замъкът се оказа изоставен. Настаниха адмирала в спалнята на херцога. Слязоха в кухнята, но в нея не бе останало почти нищо за ядене. После някой развя знамето. Поставиха часовои при вратите. Две кротки женици изпълзяха от убежищата си под земята като изплашени мишки и се заеха да им прислужват. Натрошените мебели отидоха за камината в балната зала. На прозорците окачиха маскировъчни завеси от фина стоманена мрежа, изрисувани в тъмни цветове. Часовоите естествено бяха въоръжени. Някой отиде да провери състоянието на водопровода. По двора непрестанно сновяха униформени. Цареше истинска суматоха.

Робард успя да се измъкне за няколко минути, за да навести канцеларията на тукашния прокуратор — Фон Бек. Никой от революционерите не бе стигал до нея — или не бе успял да преодолее защитните съоръжения. Канцеларията бе оборудвана с всичко необходимо за работата на един прокуратор. Робард дори си направи труда да провери аварийния релативистичен канал, но ентропията му беше радикално максимализирана, въпреки че диапазоновият монитор показваше резерв от над петдесет процента. След като се потвърдиха най-лошите му очаквания, той си позволи да прибегне до услугите на екзотичните инсектициди, които Фон Бек бе събрал прилежно — напръска обилно цялото си тяло, докато въздухът наоколо не посиня, а той едва не се задуши. Накрая прибра един миниатюрен предмет, ужасно нелегален за всеки, който нямаше нещо общо с Канцеларията по надзора, излезе от стаята, заключи я и се върна да поеме службата при адмирала.

Безцелните групички пред двореца постепенно се бяха оформили в тълпа. Изплашени бледи лица се извръщаха към него — лица на хора, които не знаеха кои са, нито какво е мястото им в онова, което ставаше. Изгубени хора, отчаяно търсещи успокоение. Без съмнение мнозина от тях щяха да се присъединят към дисидентите, още повече щяха с течение на времето да се възползват от ексцентричните възможности, които им бе донесъл Фестивалът, за да подобрят окаяното си положение. През следващите години, дори ако Фестивалът изчезнеше още утре, околностите на града щяха да бъдат заселени от духове и призраци, говорещи животни и прозорливи магьосници. Но имаше и такива, които не желаеха да се трансцендентират и щяха да продължат с живота си на обикновени хора, ако Фестивалът не бе им го отнел с такава небрежна лекота. Не беше ли това, което се мяркаше отзад в тълпата, армейски шинел? Мъж с прежълтяло лице, измършавял, с вид на разбойник по пътищата, който обаче бе готов да защитава със сетни сили имперския режим. Да, прибързаните решения можеха да се окажат погрешни.

Той вдигна очи. В далечината, на около половин миля отвъд стените на замъка, се виждаше огромен прашен облак. Хъм.

От портата на замъка започваше просторен коридор, който водеше право в балната зала, но имаше много странични разклонения. Като човек от прислугата, Робард трябваше да използва някой от сервизните входове. Но днес той прекрачи голямата врата, предназначена за аудиенции на посланици и почетни велможи. Никой не го пресрещна по прашния коридор, нито при разбития на пода полилей. Робард стигна Звездната палата безпрепятствено.

— … другото бутче. Проклет да си, човече, не можеш ли да почукаш?

Робард застина на прага. Адмиралът седеше на губернаторския трон и си похапваше от плато с консервирано месо, което някой бе открил в зимника. Компания му правеха капитан трети ранг Леонов и още двама офицери от щаба.

— Сър. Революционната гвардия се приближава. Разполагаме с не повече от пет минути, за да решим дали ще преговаряме, или ще се бием. Ще бъдете ли така добър да отложите вечерята си за по-късно и да се заемете с този въпрос?

Леонов се изпречи на пътя му.

— Невъзпитан простак, как смееш да безпокоиш адмирала! Марш навън!

Робард вдигна лявата си ръка и му показа удостоверението, което държеше.

— Това познато ли ви е?

Леонов пребледня.

— Аз… аз…

— Нямаме време за празни приказки — обяви навъсено Робард и се обърна към адмирала. — Милорд?

Курц го разглеждаше с присвити очи.

— Откога?

Робард повдигна рамене.

— През цялото време, откакто съм с вас, милорд. Заради собствената ви безопасност. Както вече казах, насам, по стария мост, откъм южния бряг на реката, приближава тълпа. Имаме не повече от пет минути да решим какво да правим, но се съмнявам, че ще можем да се сприятелим с тях, ако открием огън.

Курц кимна и каза:

— Тогава ще ида да разговарям с тях.

Беше ред на Робард да го погледне учудено.

— Сър, мисля, че мястото ви е в инвалидната количка, а не да преговаряте с революционери. Сигурен ли сте…

— От много години не съм се чувствал така добре, млади момко. Тукашните пчели имат много странно жило.

— Така е, сър, има нещо вярно. Опасявам се обаче да не се злепоставите. Очевидно Фестивалът разполага с достъп до широка гама от молекулярни технологии освен тази, която е извършила чудеса с кръвно-мозъчната ви система. Ако сега поискат…

Курц вдигна ръка.

— Зная. Но при тези обстоятелства сме изложени изцяло на тяхната милост. Ще сляза долу да разговарям с хората. Има ли старци в тълпата?

— Не. — Робард помисли за миг. — Не видях, сър. Да не искате да кажете, че…

— Всеки би си пожелал да бъде млад — подсмихна се Курц. — По-добре застрелян от ревнив съпруг, отколкото халосан от сестра, на която й е писнало да ти носи подлогата. Ако този Фестивал наистина изпълнява желания, както твърди нашето разузнаване… — Той млъкна. — Роб, донеси ми униформата. Не, почакай, Косов ще свърши тази работа. Сега той ще ми е прислужник. Робард има по-старши чин от всички ви. И медалите!

Леонов, бял като платно, все още не бе овладял треперенето си.

— Успокойте се — каза му Робард. — По принцип не разстрелвам хора само защото са били груби с мен.

— Сър! Ако позволите да попитам…

— Питай де.

— Откога един надзорник от Канцеларията има право да се дегизира като прислужник?

— Откога ли? — Робард извади от джоба си часовник. — От седем години и шест месеца, по искане на ерцхерцога. Какво чудно? Никой не забелязва прислугата. А и Негово превъзходителство… — Косов се върна с дрехите и Робард кимна на Леонов да го последва на терасата. — Негово превъзходителство не е пряк наследник на трона. Ако разбирате за какво говоря. — Леонов го разбра, ако се съдеше по червенината, заляла лицето му. — Негово превъзходителство не се подозира в организирането на преврат, лоялността му нито за миг не е била поставяна под съмнение. От друга страна, той е харизматична личност, прославен герой на Републиката, радва се на широка популярност и следователно собствената му безопасност е от особена важност. Ще можем да го използваме тук.

— О! — Леонов потъна в замислено мълчание. — Революционерите?

— Притиснем ли ги, те ще се огънат — заяви с решителен тон Робард. — Всички техни поддръжници отдавна са се разбягали — такива са последствията на сингуларността. А ако не са — той се потупа по джоба, — упълномощен съм да предприема крайни мерки за защита на Републиката, включително употребата на забранени технологии.

Леонов попиваше челото си с кърпа.

— В такъв случай въпросът е решен. Вие ще пречупите революционерите със сила или чрез политика, ще поставите Негово превъзходителство на поста губернатор и след половин година всичко ще е приключило.

— Не съм толкова сигурен. Дори жената от Земята да се окаже права — а съм склонен да мисля, че тя казваше истината, твърдейки, че Фестивалът не се интересува от завладяване на планетата в смисъла, в който го разбираме ние, което пък би означавало, че цялата тази експедиция е една чудовищно скъпа грешка — ние пак ще изгубим две трети от населението. Не можем да се отървем от зловредния вирус на свръхинформираността, с който са заразили планетата, което означава, че или трябва да я изоставим, или да се опитаме да й наложим най-строга карантина. Тук революционерите са победили, джинът е изпуснат от бутилката. Всичко, за което са се сражавали предците ни, е унищожено, разпиляно на вятъра. Пчелите жилят с вируса на вечната младост, улиците са павирани с безмерно богати индивиди. Вярата ни е подкопана! — Той спря да си поеме дъх, поизплашен от собствената си възбуда. — Разбира се, ако съумеем да потиснем революционното движение тук, в Нови Петроград, ще поставим под наш контрол цялата околия…

Вратата на Звездната палата се отвори и на прага застана адмиралът в целия си блясък — с ален шарф и с обсипан с медали мундир. Изглеждаше поне с десет години по-млад — белокос патриций, истинско олицетворение на джентълмена-диктатор, окуражаващ и властен.

— И така, господа! Да се заемем с тълпата. — Все още не можеше да върви уверено — мускулите му не бяха възстановени напълно, — но поне крачеше без чужда помощ.

— Чудесна идея, сър — кимна Робард.

— Съгласен — присъедини се към него Леонов и двамата последваха адмирала към стълбището.

— Господа, иде залезът на анархията и безредието. Дари ме, Господи Боже, с красноречие и утрото ще бъде наше!

Заедно излязоха на двора, за да се обърнат към заблудените овце, които вече се бяха върнали в стадото.

 

 

Кехлибарена капка с размери на екскурзионен автобус стърчеше на билото на хълма, обрасъл с мумифицирани стебла на дървета. Покрити със сажди телеграфни стълбове стърчаха към небето. Боря Рубенщайн крачеше след огромния заек и под ботушите му хрущяха изтънели скелети.

— Господарят е там, вътре — обясни господин Заек и посочи кехлибарената буца.

Рубенщайн я приближи предпазливо. Да, това наистина беше кехлибар — или нещо, което го наподобяваше. Под повърхностния му слой се виждаха мехурчета и мухички, но сърцевината му тънеше в мрак.

— Прилича ми на втвърден дървесен сок. Господарят ти е мъртъв, заеко. Защо ме доведе тук?

Заекът изглеждаше объркан.

— Господарят е там, вътре! — Той пристъпваше от крак на крак. — Когато Мимовете ни нападнаха, той помоли за помощ.

Боря реши да му се присмее.

— Брей, така ли? — Той се наведе към кехлибарената грамада и замръзна. Там наистина имаше нещо, черно и размазано. И като стана дума за това, всички дървета наоколо бяха обгорели, като изпепелени от вътрешна енергия. Революционерите, изплашени от лисенкоидната гора, категорично бяха отказали да навлязат в мъртвата зона. Останаха в подножието на хълма да обсъждат идеологическата необходимост от вдъхването на разум в животните — един от тях напълно отричаше ролята на срещуположните пръсти като двигател на еволюцията, а друг — възможностите на говорния апарат при котките. Освен това непрестанно си сравняваха имплантантите. Боря отново втренчи поглед в кехлибара и този път зрението му се размъти, когато комуникационните червеи в нервната му система насложиха своя образ върху неговия. Сега вече почти различаваше някакво тяло в сърцевината на кехлибара и дори долавяше някакви сиви и объркани мисли, които теглеха клетъчната комуникационна мрежа на Фестивала както разплакано дете дърпа полите на майка си.

Той въздъхна и докосна канарата.

„Кой си ти?“ — попита беззвучно; усещаше топлата повърхност под дланите си. Вградената в кожата му антена излъчваше информация право в околното пространство.

Аз идентичност: Феликс. Твоя идентичност?

„Излез с ръце на тила и се приготви да повериш съдбата си на авангарда на революционното правосъдие!“ — Боря премигна. Всъщност искаше да каже нещо много по-естествено, като например: „Можеш ли да излезеш, за да поговорим?“, но революционните му имплантанти включваха фаза за семиотично перифразиране, която превеждаше всяка негова дума — през тази нова киберпространствена среда — на революционно-пропагандния език на Централния комитет.

Лошо ранен. Няма връзка с предишно превъплъщение. Иска/трябва метаморфоза.

Боря се изправи и опря гръб на кехлибарената камара.

— Ти! Заекът! Чу ли нещо?

Заекът подскочи уплашено и преглътна тревата, която висеше от устата му.

— Какво да чуя?

— Ами, дето разговарях с твоя господар. Не ни ли чуваш?

— Не. — Заекът мръдна едното си ухо.

— Добре. — Боря затвори очи, превключи отново на двойното виждане и опита да потърси връзка. Но беше забравил за имплантантите. „Как се озова там? Какво се опитваш да направиш? Струва ми се, че си загазил“ излезе като:

„Признай пред трибунала контрареволюционните си престъпления! Какво се опитваш да постигнеш в несекващата борба срещу реакционната посредственост и буржоазния инкрементализъм? Струва ми се, че си виновен в зловредно хулиганство!“

— По дяволите! — изруга той. — Трябва да има някакъв обхождащ филтър. Аха… ето го. — „Извинявай за това, интерфейсът ми е с идеологическа наклонност. Как се озова там? Какво се опитваш да направиш? Струва ми се, че си загазил“.

В отговор този път Боря започна да приема картинно изображение и скоро бе погълнат от напрегнатия разказ за ужасяващото бягство на младежа от Ресните.

„Аха. Значи така било? Фестивалът те е мумифицирал, за да те скрие от тях. А сега искаш да отидеш… къде? Какво е това?“

Нова картина. Звезди, безкрайни разстояния, мънички, плътни и много горещи тела, които спят, докато прекосяват светлинни години. А после разцъфват в пустинна буря от зеленина на някой нов свят, разгръщат се, умират и пак заспиват до следващия път.

„Чакай малко да се разберем. Ти си бил губернатор. След това си станал осемгодишно хлапе с приятели говорещи животни, което поискало да води «интересен живот» и да преживее много приключения. А сега ти се е прищяло да станеш звездолет? И искаш от мен, като делегат на Централния комитет, да ти помогна?“

„Не точно“. Ново видение, този път продължително и сложно, обременено от дразнещите опити на неговите имплантанти да го префасонират в пропаганден филм за изпълнението на петгодишен план за ускорено селскостопанско развитие.

„Искаш от мен да направя това? — Боря потрепери. — Ти за какъв ме вземаш, за рекламен агент? Първо — онези от Канцеларията по надзора ще ме разстрелят още щом ме видят, камо ли да слушат нещо, което биха определили като държавна измяна. Второ, ти вече не си губернатор, а и да беше, опиташ ли се да предложиш нещо подобно, ще ти видят сметката за нула време. Защото, ако случайно не си се досетил, фойерверките в небето от вчера бяха от престрелката между Имперския флот — това, което е останало от него — и Фестивала. Трето, за подобно предложение в Революционния комитет ще се редят на опашка да ми теглят куршума. Никога не подценявай свойствения, в противовес на идеологическия, консерватизъм на революцията, когато тя започне да набира скорост. Не, това е крайно непрактично. Наистина не разбирам защо си губя времето с подобни предложения. Не мога…“

Той спря. Откъм подножието на хълма долиташе странен шум. Някой си пробиваше път през зоната на смъртта, оставена от залпа на рентгеновите лазерни батареи.

— Кой е там? — извика той. Господин Заек се бе свил панически в топка от бяла козина.

Един от обгорелите телефонни стълбове бавно се прекатури върху пепелищата и от мъглата изплува причудлива къща на кокоши крака. Сестра Седма бе провесила крака от вратата и го гледаше ухилено.

— Боря Рубенщайн! — извика тя. — Идва тук! Решението постигнато! Товарът доставен! Ти има гости!

 

 

Докато очакваше важната среща, Рейчъл бе разхвърляла шпионските си очи в небето — те се рееха над тях и оглеждаха склоновете на хълма.

Дърветата наоколо бяха мъртви и почернели, овъглени от някаква ужасяваща сила. Мартин я наблюдаваше обезпокоено, докато тя ровичкаше в куфара.

— Какво е това? — попита той.

— Семе от Рог на изобилието — отвърна Рейчъл и му подхвърли един предмет с размери и форма на гъше яйце. Той го заразглежда с любопитство.

— Колко е малко, а е пълно с чудеса! — Подсвирна възхитено. — Няколко милиарда неуморни молекулни монтажници, киловат тънкослойни слънчеви колектори, за да ги захранват, мембрани за термодинамично филтриране, за да всмукват суровини от околната среда, и компютърна мощ, по-голяма от общопланетния интернет преди Сингуларността. — Той прибра семето в джоба си и я погледна. — Има ли някаква причина?…

— Да. Скоро ще трябва да се разделим с оригинала. Не позволявай на хлапето да го види, може да се сети какво е и пак да вдигне капака. — Тя тръгна нагоре по хълма. На самия връх имаше канара и на нея се подпираше непознат човек. Къщата на Критичната крачеше с шум и трясък малко пред тях.

Скоро склонът стана малко по-стръмен. Мартин се спъна в един заоблен камък, изрита го и изруга — после спря и втренчи поглед в него: беше човешки череп с метални нишки.

— Нещо ужасно се е случило тук.

— Сериозно? Не бях забелязала. Помогни ми, не мога да се справя с това. — Куфарът, който сега се захранваше от акумулаторите си, се оказа тромав и труден за управление, особено на затревения склон. Непрестанно трябваше да го изтеглят през различни препятствия. — Да нямаш задръжки?

— Приличам ли ти на войник?

Тя го погледна за миг, с присвити очи.

— Имаш много скрити таланти, миличък. Добре, ако положението се влоши, аз поемам нещата.

— Кой всъщност е този, с когото трябва да се срещнеш?

— Боря Рубенщайн. Радикален нелегален журналист, голямо име сред революционерите. Преди години, по време на стачните движения, ръководил съвет. Заловили го и го осъдили на изгнание — извадил е късмет, че не са го разстреляли.

— И ти възнамеряваш да му предадеш… — Мартин спря. — Аха, ясно какви са ви плановете. Така значи смятахте да започнете революцията, преди Фестивалът да я превърне в миналогодишна новина. — Той погледна през рамо, но от Василий нямаше и следа.

— Не точно. Възнамерявахме само да им осигурим средствата за нея. — Тя избърса чело с опакото на ръката си. — Този план не е от вчера, просто досега никой не му бе давал зелена светлина. Сега обаче играта се промени из основи. Все пак предполагам, че Рубенщайн и хората му са единствените, които биха могли да преживеят тези промени и да запазят контрол над положението. Стига, разбира се, да не се набиват излишно в очите на Фестивала. А когато накрая той си тръгне, шансовете им да оцелеят без възпроизвеждащи машини са почти минимални. — Куфарът внезапно дръпна напред, тя млъкна и се съсредоточи върху управлението му нагоре по склона.

— И какъв е твоят план за евакуация?

— Не ни е нужен никакъв шибан план за евакуация! Само да доставим това нещо. След това се сливаме с хаоса. Откриваме подходящо местенце и се заселваме. Изчакваме, докато се възобновят търговските пътища. Хващаме първия кораб и изчезваме. Ти какво мислиш?

— Почти същото. Рано или късно Херман ще ме открие. Имаш ли предвид някое конкретно място?

— Мислех за едно малко градче, казва се Плоцк. — Тя поклати глава. — Но първо да свършим по-важната работа. Трябва да доставя пратката. След това ще се отървем от онова хлапе и ще го зарежем някъде, откъдето да не може да ни проследи. Е, понякога си мислех и за нас… двамата.

Мартин протегна ръка и я улови за лакътя.

— Чудеше се дали да се отървеш от мен, нали?

Тя втренчи поглед в него.

— А защо трябва?

— Искаш ли да се отървеш от мен?

Тя поклати глава.

Мартин я придърпа нежно и тя се облегна на гърдите му.

— Аз също — прошепна той.

— Както и да е, двамата заедно имаме по-добри шансове за оцеляване. Ще си пазим гърбовете, ако положението стане напечено. И без това не се знае още колко време ще прекараме тук. Може да са години.

— Рейчъл. Престани да търсиш оправдания.

— Толкова ли съм прозрачна? — въздъхна тя.

— Имаш по-силно чувство за дълг, отколкото… — Тя го ощипа и той млъкна, забелязал предупреждението в погледа й. След това се разсмя тихо и след малко и той се присъедини към нея.

— Има и по-неприятни кандидатури, с които бих могла да се озова на някоя затънтена колония между назряваща революция и затихваща сингуларност, Мартин, повярвай ми…

— Добре де, вярвам ти! — Тя го целуна в устата, после се освободи от прегръдката му.

Куфарът топуркаше монотонно — склонът се бе изравнил. Канарата над тях излъчваше жълтеникаво сияние на светлината на следобедното слънце. Човекът, който се подпираше на нея, жестикулираше оживено, докато разговаряше с Критичната. Когато се приближиха, той извърна лице към тях — беше дребничък и жилав, с бухнала коса, козя брадичка и старомодно пенсне. Ако се съдеше по състоянието на дрехите му, беше на път от доста време.

— Кои сте вие? — попита той враждебно.

— Боря Рубенщайн? — отвърна с въпрос Рейчъл.

— Да. — Той я разглеждаше подозрително. — Виждам, че сте снабдена с предохранителни системи!

— Пратка за Боря Рубенщайн, Демократична революционна партия, Рошардов свят. Няма да повярвате колко отдалеч идвам и къде съм била, преди да ви намеря.

— Аха… — Той погледна куфара, после отново Рейчъл. — Та кои казахте, че сте вие?

— Приятели от Земята — обади се Мартин. — Освен това сме гладни, мръсни и отчаяни корабокрушенци.

— Е, тук няма кой да ви предложи гостоприемство. — Рубенщайн махна с ръка към околностите. — Земята, казвате? Да, доста път за един обикновен колет. Какво всъщност представлява?

— Това е Рог на изобилието. Самокопираща се възпроизвеждаща машина, снабдена с всички необходими програми — ваша е. Дар от Земята. Всички средства за производство в един компактен самоходен куфар. Надявахме се, че ще се съгласите да започнете индустриална революция. Или поне се надявахме, преди появата на Фестивала. — Рейчъл се ококори, когато Рубенщайн внезапно отметна глава и избухна в смях.

— О, госпожо, моля, приемете искрените ми извинения. Изглежда, ще ви разочаровам. Ако бяхте доставили това нещо преди четири седмици, щяхте да промените хода на историята — не се съмнявам в това! Но виждате ли — той се изправи и лицето му стана сериозно, — разполагаме с подобни устройства от първия ден на пристигането на Фестивала. И като гледам колко „добрини“ ни сториха, бих желал никога да не бях виждал нито едно от тях.

— Какво пък, не съм изненадана. Нещо против да ми разкажете какво се е случило тук, докато аз обикалях из покрайнините на времето, за да изпълня една предварително обречена задача?

— Ами, преди три седмици тук имаше революция. — Боря заобиколи куфара, за да го разгледа. — Но нещата не тръгнаха според плана и съм сигурен, че нашата приятелка, Критичката, знае защо. — Той седна върху куфара. — Чудя се въобще какво правят тук тези Критици, да не говорим за Фестивала. Никой от нас не беше готов за това, което се случи. Имате ли представа, че сега участвам насън в съвещанията на комитета? Революцията приключи преди две седмици — толкова ни беше необходимо, за да осъзнаем, че никой не се нуждае от нас. Край на комедията. Сестра Седма — той кимна към Критичната — ме запозна с някои възможни последствия — лоши последствия. — Той поклати глава. — Казаха ми, че оцелелите от Имперския флот се приземили в столицата. Хората се събират около тях. Искат сигурност и кой може да ги вини за това?

— Чакайте сега да се разберем. — Рейчъл се облегна на кехлибарената канара. — Значи не искате вече да променяте системата?

— О, не, напротив! — Боря се надигна развълнувано. — Въпросът е в това, че системата вече не съществува. И не беше съборена от комитетите и съветите, или от въстаналия пролетариат, а от превърналите се в реалност желания на хората. Но стига сме дърдорили. Изглеждате, сякаш сте преживели битка! Всъщност сега бегълци има навсякъде. Веднага щом си уредя нещата тук, смятам да се върна в Плоцк и да се погрижа за възцаряването на стабилността. Искате ли да дойдете с мен?

— Стабилност — повтори като ехо Мартин. — Какво имате да уреждате тук? Изглежда, сме доста далеч от цивилизацията.

Рейчъл не го слушаше. Гледаше към гората, внезапно споходена от мрачни мисли. Да дойде чак дотук само за да открие, че е закъсняла с три седмици за промяната на историята към по-добро и че Фестивалът е напъхал населението на цялата тази планета в информационен миксер, а сетне е натиснал копчето за максимални обороти — това вече й се струваше прекалено. На всичко отгоре беше уморена до смърт. И тя, като Мартин, бе стигнала предела на способностите си. Три седмици!

— Има някой в кехлибара — каза Рубенщайн.

— Какво? — Върху ретината й се изрисува триизмерен образ на хълма, наблюдаван от кръжащите отгоре шпионски роботи. Ето го Василий, крачи нагоре по склона. Ето го Мартин. Канарата…

— И той е още жив — продължаваше да обяснява Боря. — Каза ми, че искал да се присъедини към Фестивала — като пътник. Но се опасявам, че извънредният комитет може да се възпротиви — те предпочитат да го убият. Столичните реакционни сили също няма да са съгласни, но по друга причина — сигурно си го искат обратно. Виждате ли, това всъщност е бившият ни губернатор — преди да му бъдат изпълнени цяла поредица от съкровени желания. Бягство от служебните задължения. — Рубенщайн поклати замислено глава. — Нямаше да го повярвам, ако ми го бе казал някой друг.

— Ясно. И какво му пречи да се присъедини към Фестивала?

— Няма как да им привлече вниманието. Фестивалът търгува информация срещу услуги. Казал им е всичко, което знае. Също и аз. Какво да правим сега?

— Това е нелепо — намеси се Мартин. — Искате да кажете, че Фестивалът приема само пътници, които са си платили за пътешествието?

— Може да ви се стори странно, но по такъв начин са се качили на борда Критиците и Ресните. Първите все още заплащат пребиваването си с коментари и анализи на онова, което намират.

— Ей! Критичната! — провикна се Мартин.

Сестра Седма подаде глава иззад хълма и избоботи:

— Въпрос?

— Как ще се прибереш у дома? — попита я Мартин.

— Приключа критика. Взема лифт.

— А можеш ли да вземеш с теб един пътник?

— Хо! — Сестра Седма се затъркаля към тях. — Личност коя?

— Същата, дето е във витрифицираната клетка. Казват, че навремето бил губернатор на тази планета.

Критичната се изправи пред тях. Рейчъл едва се сдържа да не се отдръпне, когато ги облъхна миризмата на зейналата й паст.

— Мога взема товар — обяви Сестра Седма. — Дай причина.

— Ами… — Мартин погледна Рейчъл. — Фестивалът поглъща информация, нали така? Аз пък имам за вас някои интересни истории.

Сестра Седма кимна.

— Информация. Полезна, да, ниска ентропия. Дали пътник…

— Той е витрифициран — прекъсна ги Боря. — От Фестивала, както изглежда. Моля ви, бъдете дискретни. Някои от колегите могат да не одобрят подобна постъпка, а реакционерите…

Някакво шесто чувство накара Рейчъл да се обърне. Беше Василий — по необяснима причина бе заобиколил хълма и стоеше от другата страна, стиснал нещо, наподобяващо дръжка на оръжие, но без острие. Изглеждаше като подивял.

— Боря Рубенщайн? — задъха се той.

— Аз съм де. Ти кой си? — Рубенщайн се обърна към новопристигналия.

Василий се олюля и пристъпи две крачки напред, като контролирана от пияница марионетка.

— Аз ли? Аз съм синът ти, копелдако! Или вече забрави майка ми? — Той вдигна енергийния нож.

— Ах, мътните го взели! — Рейчъл изведнъж забеляза мержелеенето на статичното поле, което щипеше имплантантите й, опитвайки се да им внуши, че всичко това не се случва и че там няма никой. Образите придобиха яснота, далеч по-голяма от досегашната. Изглежда, тя не беше единствената тук с усъвършенствани имплантанти.

— Моят син ли? — Рубенщайн изглеждаше озадачен, после изражението му се промени. — Значи са позволили на Мила да те задържи, след като ме пратиха в изгнание? — Той се изправи. — И ти си мой син…

Василий замахна към Рубенщайн, несръчно, но с цялата сила, на която бе способен. Но Боря вече не беше там — Мартин го бе дръпнал назад и го бе повалил на земята.

С пронизително пищене енергийният нож разряза капака на възпроизвеждащата машина и прекъсна милионите фини електронни вериги. Докато прокураторът се опитваше да освободи острието, блесна причудлива светлина и изведнъж се размириса на прясна мая. Изработен от свръхпроводими моновлакънца, удържани заедно с помощта на ужасно мощно магнитно поле, ножът можеше да пререже практически почти всичко. Мартин се претърколи по гръб и погледна нагоре към Василий — младежът се извисяваше над него, вдигнал ножа. Чу се тихо и кратко бръмчене и Василий рухна.

Рейчъл се намръщи от острото парене в ръцете и гърдите и бавно свали шоковия пистолет, след това се върна към реалновременна скорост. Дишаше тежко, сърцето й лумкаше като полудяло. „Ако го правиш твърде често, ще умреш“.

— Дявол го взел, има ли някой от този проклет флот, който да не е бил с тайна мисия? — оплака се тя.

— Изглежда, не — отвърна Мартин, докато се надигаше.

— Какво стана? — Боря се оглеждаше замаяно.

— Мисля, че… — Рейчъл погледна куфара. През отвора излизаше под налягане газ — енергийният нож беше прерязал безброй синтезиращи клетки и изглежда, горивните резервоари изпускаха по-бързо, отколкото успяваха да ги поправят ремонтните програми. — Май не е добре да чакаме тук. Какво ще кажете, ако поговорим за това по пътя за Плоцк?

— Добре. — Боря смъкна отпуснатото тяло на Василий от куфара и го завлече настрани. — Той наистина ли е мой син?

— Вероятно. — Рейчъл едва сдържаше уморената си прозявка. — В началото бях малко озадачена. Защо са го пратили? Едва ли е станало по погрешка. А след това… тръгна право към вас. Като че беше програмиран. В Канцеларията по надзора са се досетили, че ако има революция, вие ще сте в центъра на събитията. Изоставено дете, опозорена майка, жажда за мъст. Лесен за манипулиране, нали?

Сестра Седма вече бе при тях и разглеждаше витрифицираната клетка, окупирана от почти покойния херцог Феликс Политовски.

— Предупредих Фестивал, скоро-близо прехвърляне — изръмжа тя. — Ти разказва история? Почетен кредит?

— По-късно — отвърна Мартин.

— Добре. — Сестра Седма скръцна със зъби. — Разполагаш с открита сметка в Митологична банка. Аз създала. Сега към Плоцк, тръгва вече?

— Преди куфарът да гръмне — съгласи се Мартин, изправи се и потръпна от болката в коляното. — Рейчъл?

— Идвам. — Черните петна пред очите й почти бяха изчезнали. — Вижте, предлагам да го вържем и да го натоварим в къщата на кокоши крака. А после ще поработим върху програмирането му. Ще проверим дали няма заложена и някоя друга задача.

— Съгласен съм. — Боря се поспря. — Не го очаквах, честно казано.

— Ние също — каза тя. — Хайде, размърдайте се. Да изчезваме оттук, преди това чудо да тресне.

Те започнаха да се спускат по хълма, където минаваше пътят за Плоцк, отдалечаваха се припряно от цвърчащата революционна бомба и последната неизменна реликва на стария режим.