Чарлз Строс
Сингуларно небе (8)

Телеграма от мъртвите

Преди Сингуларността земните обитатели поглеждаха към звездите и се утешаваха в своята изолация с мисълта, че вселената не я е грижа за тях.

За съжаление, оказа се, че грешат.

Съвсем неочаквано в един летен ден някъде по средата на двайсет и първи век нещо безпрецедентно се вмъкна в гъмжащия мравуняк на човешката цивилизация и я разбута. Какво беше това — проява на могъщ свръхинтелект, толкова по-усъвършенстван от човешкия, колкото е човешкият мозък спрямо този на жаба — оставаше под въпрос. Също толкова неясно бе откъде се е взел, или може би откога.

Преди Сингуларността откритията в областта на квантовата логика се представяха като перспективна възможност за скорошното създаване на могъщ изкуствен интелект. Съществуваха също така разработки за прехвърляне на информация назад във времето — може би като път към движението на материя при свръхсветлинни скорости, въпреки че на това тогава все още не гледаха като на нещо толкова важно. Според Общата теория на относителността, създадена в зората на двайсети век, както движението със скорости надхвърлящи скоростта на светлината, така и пътешествията във времето, щяха да доведат до нарушения в причинността — законът, според който всяко събитие бе предхождано от съответната причина. Предполагаше се съществуването на различни защитни механизми и варианти за космическа възбрана, които да обяснят защо нарушаването на причинността не е довело до широкоразпространена нестабилност във вселената — но всички те бяха отхвърлени като погрешни по време на Сингуларността.

За един миг бяха изчезнали близо девет билиона човешки същества, всмукнати направо от обозримата вселена без никаква следа, която да покаже къде са отишли. Върху повърхностите на вътрешните планети от Слънчевата система изникнаха странни непроницаеми предмети — повечето от тях тетраедри с някои леки вариации, сребърни на цвят, лишени от маса. Последва срив в компютърните мрежи. Едно-единствено послание кристализира от претоварения с информация басейн на човешкото общуване:

Аз съм Есхатон. Аз не съм божество.

Аз съм ваш потомък и съществувам във вашето бъдеще.

Не трябва да нарушавате причинността в пределите на моя исторически светлинен конус. Иначе…

Двайсет години бяха необходими на обърканите оцелели жители на планетите да се изкатерят обратно от бездната на всеобщата разруха, след като девет десети от работната сила бе изчезнала, а сложно устроените икономически екосистеми се бяха сгромолясали като обезлистени джунгли. Трябваше да минат още петдесет години, за да се реиндустриализира вътрешната Слънчева система. Чак десет години след това бяха направени първите опити за междузвездно пътуване през новите-стари пространствени тунели.

 

 

В средата на двайсет и втори век един изследователски кораб достигна Звездата на Барнард. Бяха засечени слаби радиосигнали, идващи откъм втората планета — екипажът на кораба бе първият, който узна какво е станало с хората, изчезнали по волята на Есхатона. Разпръснати вън от земния светлинен конус, те бяха станали неволни колонисти на хиляди светове — пренесени през пространствени тунели, които водеха не само надалеч в космоса, но и обратно във времето, снабдени с оскъдно количество роботизирани производствени мощности, те бяха разселени на светове, където атмосферата бе подходяща за дишане. Някои от тези светове, които се намираха близо до Земята, имаха кратка история, но на по-далечните бяха изминали векове.

Шокът от това откритие щеше да отеква из разширените хоризонти на човешката цивилизация в продължение на хиляда години, но всички обитаеми светове бяха обединени от една обща мисъл: те знаеха, че някъде там във вселената се спотайва сила, която следи да не бъде нарушавана причинността. Изглежда, по някаква причина, тази сила се интересуваше живо от човешките дела и нямаше нищо против това да е известно на всички. Но когато едно нещо е абсолютно забранено, винаги има някой, който ще се опита да престъпи забраната. А Есхатонът не показваше никакви белези на търпимост към мрачните страни на човешката природа…

Кръстосвачът лежеше в дрейф, окъпан в пурпурното сияние на далечните звезди. На всеки час — точно на часа — лазерната му мрежа се задействаше и изпращаше импулс от ултравиолетова светлина в пространството. Наблизо се носеше съзвездие от малки интерферометрови платформи, свързани чрез широкодиапазовови лазерни връзки. Отвъд тях космосът беше „горещ“ — въпреки че нито една звезда не блестеше в центъра на магнитното ядро, нещо там изстрелваше поток от заредени частици.

Отделните части на бойния флот бяха разпръснати във всички посоки около „Лорд Ванек“ — нито една от тях достатъчно близо, за да може да се наблюдава с невъоръжено око. Чакаха тук вече три седмици, докато от нищото един по един изникваха кораби и се присъединяваха към формацията. В продължение на шест месеца преди това кръстосвачът бе извършил поредица скокове — прехвърляше се между двата компонента на една застаряваща двойна звезда, която отдавна бе прокудила планетите си в открития космос и сега доживяваше самотни старини. Всеки от тези хилядолетни скокове го отнасяше все по-надалече в неизвестното бъдеще.

Атмосферата в каюткомпанията беше необичайно напрегната. По време на продължителен полет на борда на всеки кораб обикновено цари скука — но след близо седем седмици дори най-опитните офицери показваха признаци на нарастваща нервност. Новината, че и последният разрушител се е появил в района на съсредоточаване, се бе разпространила като горски пожар само преди няколко часа. Неколцина офицери се бяха настанили в един от ъглите на каюткомпанията около запотена бутилка шнапс и разговаряха почти шепнешком, тъй като на кораба бе късна нощ. Всички отчаяно се нуждаеха от утешение, защото утре флотът щеше да поеме по обратния път, да се понесе назад по собствената си темпорална линия, докато не подмине момента на появата си в тази система и не нахлуе в хлабаво изплетената тъкан на самата история.

— Присъединих се към флота, защото исках да видя стриптийз баровете на Малакия — призна Грубор. — Но прекарах твърде дълго време при инсталацията за прочистване на каналите и сега онези нахакани типове от мостика се отнасят с мен, сякаш съм изпаднал зад борда. Всеки път, когато спрем на някой космопорт, те ходят по приеми и прочее, а аз мога да се забавлявам само като промивам силажните резервоари и уча за корабно инженерство.

— Стриптийз барове! — изсумтя Бурси. — Павел, не бива да вярваш на всичко, което пише в рекламните брошури. На Малакия няма такива стриптийз барове, до които да те допуснат и на една миля. Дори да се опиташ, най-много да попаднеш в лапите на онзи задник Сойер, който ще иска да провери дали си си лъснал сливиците, пък и тези бардаци миришат отвратително, гъмжат от всякакви болести и са пълни с политически ненадеждни туземци. И откачалки. Там има само ужасни, неестествени сексуални перверзии.

— Какво пък — сви рамене Грубор. — Нямам нищо против поне веднъж да видя ужасни и неестествени сексуални перверзии.

Кравчук отвъртя капачката и посочи с гърлото на бутилката чашите им. Грубор поклати глава, Бурси подаде своята.

— Това, което искам да разбера, е как ще се върнем — промърмори Кравчук. — Просто не ми е ясно как ще стане. Нали времето се движи само в една посока? Очевидно е.

— Очевидно-мочевидно. — Грубор гаврътна чашата си. — Защо пък трябва да е така? Само защото на теб ти се иска? — Той се огледа. — Никой не слухти, нали? Чуйте, мисля, че този път сме загазили здравата. Поставили са на двигателя една ужасно секретна приставка, която ни позволява да правим разни неща с времевата ос, по която се движим. Пристигнахме тук, в тази проклета дупка насред космоса, само за да намалим шансовете да бъдем открити. Сега чакат някаква капсула от миналото, в която щяло да пише какво да правим по-нататък и какво е станало, след като сме заминали. След това ще се върнем — но по друг, по-дълъг маршрут, и ще се озовем там, където трябваше да сме, преди да излетим. Ясно ли ви е дотук? Но истинският проблем е Господ Бог. Смятат да нарушат Третата Божия заповед.

Бурси се прекръсти изплашено.

— Каква беше тя — не проявявай неуважение към светия отец и светата майка? Моето семейство…

— Не бе, онази, в която се казва, че не бива да се ебаваш с историята, иначе… Подписано: искрено ваш, Господ Бог. Третата заповед, същата, дето е изписана върху Скалата на благодарността с букви, високи трийсет стъпки и дълбоки шест. Сети ли се?

Бурси го погледна със съмнение.

— Може да е бил някой шегаджия, хвръкнал на орбита с монофазов свободноелектронен лазер…

— В онези дни не е имало такива неща. Понякога ме отчайваш с тъпотата си, наистина. Вижте, проблемът е, че си нямаме ни най-малка представа какво ни чака при Рошардов свят. Ето защо ще се промъкнем там отзад, като селяка в онази история, дето тръгнал на лов за слонове, но си взел огледало, защото никога не бил виждал слон, и се боял, че… — С крайчеца на окото си Грубор зърна Сойер, неофициалния политкомисар на кораба, да влиза през вратата.

— Ти кого наричаш страхлив селянин бе? — изруга Бурси, който също бе погледнал към вратата. — Познавам капитана от осемдесет и седем години и той е достоен мъж! Ами адмиралът — как смееш да го наричаш фльорца?

— Не, опитвам се само да ви кажа, че ние всички се боим от разни неща и… — Грубор ръкомахаше в погрешната посока.

— Педал ли ми каза? — изрева Бурси.

— Не бе, от къде на къде? — кресна му Грубор. В стаята избухнаха спонтанни овации и един от младшите кадети засвири на пианото марш. Но тъй като музикалните му умения все още бяха в началния етап на развитие, скоро в каюткомпанията се развихри спор между поддръжниците на кадета (които бяха малцинство) и всички останали.

— Нищо няма да се обърка — подметна успокояващо Бурси. — Ще цъфнем насред системата на Рошардов свят и веднага щом развеем знамето, онези дегенерати ще си съберат багажа. Ще видите. Всичко ще е наред.

— Не знам за това — отвърна Кравчук, който рядко говореше толкова много, но изглежда, се беше отпуснал от шнапса и приятелските разговори. — Но дали сте чули, че на борда имаме и някаква чужда представителка, шпионка, дипломатка, или каквото е там? Тя трябвало да ни държи под око. Не виждам защо капитанът я търпи и още не е наредил да я изхвърлят през задния товарен люк, вместо да й позволяват да ни диша въздуха.

— И тя е в кюпа с нас — отвърна Бурси. — Обзалагам се, че иска да победим, иначе трябва да е глупачка — нали? Пък и има дипломатически статут, дето й позволява да си вре носа навсякъде.

— Хъм. Хубаво, но по-добре да го държи далеч от моите ракетохранилища, иначе ще научи как изглеждат пусковите цеви отвън.

Грубор изпружи крака.

— Също като с кучето на Хелсингус, а?

— Хелсингус има куче? — наостри уши Бурси.

— Имаше куче. В минало време. Ей толкова голям шнауцер. — Грубор показа с ръка колко е било високо кучето. — Досадна животинка с мозък на плъх. Ужасен нрав, джафкаше като боцман с махмурлук и цвъкаше навсякъде из коридора, за да покаже, че мястото е негово. Никой не смееше да каже нищо.

— И какво стана? — попита Бурси.

— Ами… един ден гадинката се изтакова пред погрешната врата. Старецът излезе и понеже бързаше, не видя лайното и стъпи право в него. Бях пратил един новобранец да търчи след кучето и да чисти след него, но той не бе успял да се справи навреме. Никога повече никой от нас не видя животинката. Хелсингус се мусеше седмици наред.

— Кучешка козина в каюткомпанията — рече Кравчук. — По цели дни щях да си вадя косми от зъбите.

Бурси се разсмя.

— Но защо капитанът не е реагирал по-рано?

— Кой знае, наистина? Същото е, като с чуждоземната шпионка — рече Грубор и въздъхна. — Имам чувството, че адмиралът иска тя да се навърта наоколо. А може просто да я е забравил…

 

 

— Сър, позволете да докладвам. Имам нещо за вас — обади се сензорният техник и посочи развълнувано схемата, където се виждаше лекият крайцер „Честни“.

Лейтенант Кокесов вдигна глава и премигна с подпухналите си клепачи.

— Какво има пък сега, Менгер? — След шест часа монотонно дежурство нервите му бяха изопнати докрай. Той разтърка очи и се опита да ги фокусира.

— Отразен сигнал, сър. Прилича на… хъм. Определено е отражение, от първото осветяване на нашия участък. На шест цяло и три светлинни часа. Да, точно така. Съвсем микроскопичен предмет. Давам увеличение… сър, прилича на метален предмет. На орбита от две цяло и седем милиарда километра около звездата, почти на отсрещната страна, заради което е и това забавяне.

— Можеш ли да определиш размера и състава? — попита лейтенантът и се наведе напред.

— Все още не, но скоро ще мога, сър. Изпращаме импулси на всеки час, така че ще имам достатъчно отражения, за да настроя системата — ще разполагам с позитивни резултати още при следващия отговор. Доста е далече от нас, на около четири астрономични единици. Според предварителните данни диаметърът му е около пет метра, плюс-минус едно мащабно деление. Но може да е по-малък, ако има рефлектори.

— Хъм. — Кокесов се облегна назад. — Навигационно. Имате ли сведения за нещо друго в тази система, което да съвпада с описанието?

— Не, сър.

Кокесов погледна към предния екран — там сияеше огромното червено око на звездата — и неволно потрепери, сякаш окото можеше да го омагьоса.

— В такъв случай мисля, че това е нашата капсула. Менгер, засичаш ли някакви други обекти? Каквито и да са?

— Не, сър. — Менгер поклати глава. — Странно, наистина. Само този предмет и повече нищо.

Кокесов стана и се приближи към неговия пост.

— Менгер, искам най-сетне да се научиш да се изказваш кратко и ясно.

— Да, сър. Извинете, сър.

— През следващите десет минути в контролната зала цареше тишина. Чуваше се само дращенето на игличката на Менгер върху неговия монитор и тракането на клавиши под нечии чевръсти пръсти. Сетне се чу протяжно изсвирване.

— Какво пък е това?

— Получих потвърждение, сър. Разрешете да ви го покажа.

— Прехвърли го на главния екран.

— Слушам, сър. — Менгер натисна няколко копчета, завъртя една ръчка и отново драсна нещо на екрана. Предният екран, който досега бе фокусиран върху огромното червено око, се разтвори в море от розова каша. Една самотна жълтеникава точка изплува в центъра, а триъгълник в ъгъла маркираше позицията на кораба. — Виждате неувеличена лидарна карта на това, което е пред нас. Извинявам се, че е малко мътна, но мащабите са гигантски — бихте могли да разположите цяла звездна система в този квадрант и ни беше необходима близо седмица, за да изградим информационна мрежа. Както и да е, ето какво последва, когато прекарах изображението през орбиталния филтър в плоскостта на еклиптиката.

Той натисна един бутон. Сред розовата каша изплува ярка зелена линия, която започна да се върти като стрелка на часовник, но скоро изчезна.

— Одеве каза, че си открил нещо — озъби се Кокесов.

— Точно така, сър. Само за момент. Както виждате, там все още няма нищо. Но тогава пренастроих филтъра за наклонена орбита. — Този път от мъглата изплува зеленикав диск и се наклони на една страна. Близо до центъра му премигваше виолетова точка. — Ето това е. Съвсем малък предмет, на орбита, наклонена почти на деветдесет градуса спрямо еклиптичната плоскост. Тъкмо по тази причина ни отне толкова време да го открием.

— Аха. — Кокесов се взря в екрана и на лицето му се изписа доволно изражение. — Добре, много добре. — Той се пресегна и взе слушалките. — Свързочно, намерете ми капитана. Да, зная, че е на борда на „Лорд Ванек“. Има нещо, което, струва ми се, ще го заинтересува…

 

 

Младши прокуратор Василий Мюлер спря пред вратата на каютата и си пое дъх. Почука веднъж, сетне втори път — и след като не последва отговор, натисна дръжката. Тя не поддаде. Мюлер въздъхна отново, измъкна от ръкава си тъничка стоманена тел и я пъхна в ключалката. Чувстваше се като на занятие в школата — последва мигновено проблясване и дръжката се завъртя. Той се напрегна неволно, готов за всякакви неочаквани последици (вероятно също спомен от онези упражнения, които се провеждаха обикновено нощем, в затъмнени или мъгливи участъци, с акцент върху издирването и залавянето на противника).

В каютата цареше ред — не като в каютите на военните, разбира се, но напълно задоволителен. Обитателят й, който очевидно бе човек на порядъка, в момента бе на обяд и нямаше да се върне поне петнайсет минути. Василий спря и се огледа, като не пропускаше и най-малката подробност. Не забеляза никакви изкусно поставени знаци, нито залепени върху процепите на чекмеджетата косми или едва забележими нишки. Пристъпи вътре и затвори вратата.

Мартин Спрингфийлд имаше съвсем малко личен багаж, което бе напълно обяснимо, като се имаше предвид, че го бяха повикали в последния момент. Ала за разлика от Василий, нещата, които бе взел със себе си, щяха да му влязат в работа. Василий неволно изпита ревност — той самият все още съжаляваше, задето не се бе вслушал в съвета на старши прокуратора и не се бе заредил с необходимото количество инструменти. Но го чакаше работа, а и все пак разполагаше с това-онова, както и със солидна подготовка от школата. Това, което почти веднага привлече вниманието му, бе очуканата кутия на персоналния асистент — беше най-отгоре в чекмеджето на нощното шкафче.

Той взе устройството и го огледа внимателно. Приличаше на книга с твърди корици — с вградени в страниците микрокапсули, които си меняха цвета в зависимост от заредената в момента информация. Откъм гръбчето имаше вдлъбнатина и когато я натисна леко с върха на пръста си, тя поддаде и отдолу се видя миниатюрен жлеб с няколко ниши. Една от тях бе запълнена.

„Нестандартен допълващ пакет“ — осъзна той. Без да се замисли, измъкна чипа и го прибра в джоба си. По-късно щеше да го върне на мястото му — при първа възможност. Присъствието на Спрингфийлд на борда бе постоянен дразнител за прокуратора — този човек несъмнено бе замислил нещо! Флотът разполагаше с цяла плеяда от великолепни инженери — защо им е трябвало да наемат чужденец? След събитията от последните няколко седмици Василий не можеше да приеме, че става въпрос за нещо друго освен за саботаж. Както знае добре всеки таен полицай, няма такова понятие като съвпадение — държавата има твърде много врагове.

Преди да напусне каютата на инженера, той се наведе и залепи от долната страна на койката мъничко зрънце, лъскаво като мънисто. До един-два дена зрънцето щеше да излюпи фина мрежа от рецептори, която да се разпространи из каютата — рядък и скъп уред, който Василий имаше привилегията да притежава.

Вратата изщрака тихо зад него — с изтрита памет тя вече бе забравила за неочаквания посетител.

Щом се върна в своята каюта, Василий първо грижливо заключи вратата, сетне се отпусна уморено на койката. Разтвори яката си с пръст, бръкна в нагръдния джоб и извади микрочипа, който бе взел. Завъртя го между пръстите си, като го разглеждаше замислено. После се зарови в куфарчето с инструменти, избра един малък, но мощен прибор — строго забранен за всеки гражданин на Републиката, с изключение на онези, на които империята бе поверила безопасността си — и провери чипа за активно излъчване. Не можа да засече нищо — никакви следи от радиация, нито мирис на експлозиви или биоактивни съставки. Интерфейсът изглеждаше напълно стандартен.

— Ето ти една загадка — микрочип с неизвестно предназначение в багажа на чуждоземен инженер. Какво ли може да е това? — Той пъхна микрочипа в своя интерфейсен модул и включи диагностицираща програма. Само след минута започна да ругае тихичко. Сигналът, който получаваше, бе съвсем произволен. Нямаше никакво съмнение, че това е преднамерено. Но по каква причина?

 

 

Боря Рубенщайн седеше в Двореца на херцога, реквизиран сега за щаб на Екстропианските и Киборгиански съвети, посръбваше чай и унило разписваше прокламации.

Зад масивната дъбова врата на канцеларията му стояха на пост отряд гъски-пазачи — лъскавите им като мъниста очи и злобните им човки се озъртаха за неканени гости. Полуразтопеният телефон, който бе дал началото на революцията, бе положен върху бюрото пред него, а от другата страна, до левия лакът на Боря, имаше цяла купчина неподписани документи. Не можеше да се каже, че Боря харесва особено тази част от работата си, но си даваше сметка, че тя е нещо необходимо. Ето например донос за някакъв войник, обвинен в насилие и разграбване на чифлик — той несъмнено трябваше да получи справедливо наказание. А тук учител, позволил си да осъжда историческия процес на демократическия трансхуманизъм: наричал го „технофилска заблуда“ и окуражавал питомците си да пеят химна в чест на рождения ден на императора. Шлака, ето какво бе всичко това — а революцията нямаше време да я замени за злато, да помогне на унизените да се изправят, да ги обучи и просвети. Беше изминал близо месец от пристигането на Фестивала и съвсем скоро огромните стоманени кораби на императора щяха да увиснат в небесата.

И доколкото зависеше от Боря, те не трябваше да открият никой, готов да им сътрудничи при насилственото подчиняване на цивилното население, което в момента изживяваше върховния момент от широкомащабна икономическа сингуларност. А сингуларността — тази историческа граница, отвъд която темпът на промените преминава в експонентна крива, клоняща към безкрайност — е наистина ужасно преживяване. Тъкмо пристигането на Фестивала в орбита около прединдустриалната колония бе катализаторът на тази икономическа сингуларност — възпроизвеждащите машини заливаха населението с всичко необходимо, материализирайки го от разсеяните из вселената атоми, без да се налага хората дори да си мръднат пръста. Подобна започнала неочаквано и заварила неподготвено населението промяна бе в състояние да разрушава сложни социални системи и икономики, а също и да потиска мисловните процеси със силата на директно изстрелян оръдеен залп. Само врели и кипели в бурята на живота борци — екстропиански дисиденти, привикнали на опасностите на нелегалния живот, какъвто бе Боря Рубенщайн — бяха в състояние да потиснат първичните си инстинкти и да запазят в себе си искрицата на здравия разум и желанието за целенасочено движение и прогрес.

Но всяка промяна си има цена и Рубенщайн намираше цената на тази за все по-непоносима. Не че не виждаше алтернативни възможности, но хората бяха свикнали да ги ръководят — било пасторът в църквата или някой добродушен диктатор, като херцог Политовски. Навиците, натрупвани в продължение на векове, не можеха да бъдат изтрити за една нощ, а за да направиш омлет, неминуемо трябва да строшиш яйцата.

Боря имаше един непоправим недостатък — не беше човек на насилието. Ненавиждаше обстоятелствата, които го принуждаваха да подписва ордери за арест и разстрел — революцията, за която толкова дълго бе мечтал, бе нещо величествено, лишено от брутално насилие, но реалният живот — с учители-ренегати и невежи селяци — беше истинско разочарование за него. Колкото повече животът го принуждаваше да опорочава идеала си, толкова по-силна бе болката в душата му и омразата към онези, които го караха да върши подобни ужасяващи и кървави дела — докато и те, на свой ред, се превръщаха в грес за машината на революцията и впоследствие в точила за остриетата на невидимите скалпели, които раздираха съзнанието му и го държаха буден по цели нощи, за да планира следващата вълна от чистки и арести.

Беше погълнат от работата си и забравил околния свят. Тормозеше го мисълта, че цял живот бе мечтал за този миг, но не бе очаквал, че ще му донесе толкова нещастие. Изведнъж един глас го заговори:

— Боря Рубенщайн.

— Какво? — Той вдигна глава почти гузно, като малко момче, заловено от строг учител да върши нещо нередно в час.

— Говори. Ние. Трябва. — Съществото, което седеше на стола пред него, бе толкова кошмарно, че той премигна няколко пъти, преди да фокусира поглед върху него. Беше безкосмено и розово, с възедро тяло, набити четинести крака, космати лапи и мънички розови очички — а също и четири огромни жълтеникави бивни, като резци на плъх, но със слонски размери. Очите му го наблюдаваха със смущаваща интелигентност, докато то си играеше с някаква странна кесия, висяща от колана му — всъщност единственото му облекло. — Ти говори. На мен.

Боря нагласи пенснето си и се загледа в съществото.

— Кой си ти и как попадна тук? — „Напоследък не си доспивам — заговори някаква странична част от мозъка му. — Трябваше да се досетя, че рано или късно тези кофеинови таблетки ще ми докарат нещо подобно…“

— Аз съм. Сестра на уловка. Седма. Аз съм кладист^[1] на Критиците. Говори с мен сега.

На измъченото лице на Боря се изписа изненада.

— Не те ли екзекутирах миналата седмица?

— Много се съмнявам. В това. — Откъм устния й отвор повя топъл дъх с мирис на гнили боклуци.

— Както и да е. — Той се облегна. — Наистина не ми се ще да повярвам, че съм се побъркал. Как се промъкна покрай пазачите ми?

Съществото продължаваше да се блещи в него. Усещането бе странно и нечовешко, като да ти надяват примка на шията, но да го прави огромен човекояден кренвирш.

— Твоите пазачи са. Неразумни. Нямат целенасочена позиция. Време е вече. Ти научиш урок. Че. Не бива да доверяваш се. На неразумни пазачи. Те не могат. Разпознаят опасност. Аз им се представил за. Безопасен… вие няма дума за това.

— Ясно. — Боря Рубенщайн започна да се чеше по главата.

— Не ти е. Ясно. — Сестра Седма се ухили на Рубенщайн и той се дръпна при вида на двайсетсантиметровите й бивни. — Не задавате въпроси. Човеко. Аз питам, вие разумни? Съмнителни доказателства. Само разумни създават изкуство, но вашите работи не отличителни.

— Не мисля, че… — Той спря. — Защо искаш да знаеш?

— Въпрос. — Съществото продължаваше да му се хили. — Ти зададе. Въпрос. — То се залюля настрани, потрепери и Рубенщайн започна да се накланя едва забележимо надясно, където бе монтиран паникбутонът, който щеше да задейства алармата в канцеларията. — Добър въпрос. Аз Критик съм. Критици следват Фестивала от много животи. Ние дошли да критикуваме. Но първо искам да узная. Дали ние критикува разумни същества? Или това само куклено представление върху пещерна стена на реалност? Зомби, или зимбо? Сенки на умове? Развлечение за Есхатон?

По гърба на Боря пробягаха тръпки.

— Аз мисля, че съм разумен — заяви той предпазливо. — Но сигурно щях да го кажа и да не бях, нали? На въпроса ти не може да се отговори. В такъв случай защо трябва да го задаваш?

Сестра Седма се наклони напред и изсъска:

— Никой от ваши хора не попитал за нищо. Храна, да. Оръжия, да. Мъдрост? Не. Започвам мисля вие не осъзнава, че разумни. Нищо не пита.

— За какво да питаме? — Боря сви рамене. — Знаем кои сме и какво правим. Какво да искаме — чужди философии?

— Чужди искат ваши философии — посочи Сестра Седма. — Вие дава. Вие не взима. Това е обида за Фестивал. Защо? Важен въпрос.

— Не съм сигурен, че го разбирам. Нима се оплаквате, че не искаме определени неща?

Сестра Седма изтрака с огромните си зъби.

— Ах! Цитирам: „… жизнеспособността на постсингуларната икономика на оскъдицата се измерва с прехода от индиректна послойна икономика, използваща условни знаци за размяна на стоки и услуги, към дървовидно структурирана икономика, характеризираща се с оптимално разпределение на производствените системи в съответствие с изискванията на отделния индивид. Парите са символ на бедност и неефективност“. Край на цитата. Марксистско-гилдеристки манифест. Втора глава. Защо не го изпълнявате?

— Защото повечето хора не са готови за това — оплака се Боря. Изведнъж напрежението в гърба му се стопи. Щом тази ужасна критичка жадуваше за дебат по революционна диалектика, какво пък, щеше да го получи! — Ще стане както казваш, но когато достигнем етапа на посттехнологичната утопия. Но засега ни е нужна авангардна партия, която да води хората към пълното разбиране на принципите на идеологичната коректност и постикономическата оптимизираност.

— Но марксизъм-гилдеризмът и демократическият екстропианизъм са анархистка естетика. Защо авангардна партия? Защо комитет? Защо революция?

— Защото, по дяволите, такава е традицията! — избухна Рубенщайн. — Повече от двеста години очакваме тази революция. А преди това до предната революция е имало двеста години. Ето как стоят нещата тук! Важното е, че се получава! Така че защо да не го правим по нашия начин?

— Да говориш за традиция по средата на сингуларност. — Сестра Седма извъртя глава и погледна през прозореца — навън валеше ситен дъждец. — Максимална бъркотия. Не разбира, че сингуларност е прекъсване на всички традиции? Революцията е необходима, разруши старото, вкарай новото. Преди аз се колебаех за ваша разумност. Сега под въпрос е здрав разсъдък. Само разумен организъм може проявява суперлативна ирационалност!

— Това може да е вярно — съгласи се Рубенщайн и незабелязано натисна за трети път бутона под масата. „Защо не работи?“ — запита се. — Но какво всъщност искаш от мен?

Сестра Седма оголи зъби в усмивка.

— Дошла да извърша критика. — Тя го фиксира с рубиновите си очи и се надигна рязко, като внезапно появила се вълна от плът. Върху главата й щръкна червеникав кичур. — Твоите пазачи не отговаря. Аз критикува. Ти идва: сега!

В контролната зала на борда на „Лорд Ванек“ цареше тишина и спокойствие — в сравнение с паниката при Вълчо хранилище, — но въпреки това никой не си въобразяваше, че това е развлекателна разходка из космоса. Не и след като най-отзад стърчеше Иля Муромец и следеше внимателно всички станции. А също и Стареца, който се появяваше поне два пъти на ден, уж само да кимне от вратата, но и това им стигаше. Да не говорим за епизодичните навестявания на самия адмирал в неговата блестяща инвалидна количка.

— След един час ще сме в обсег за финална маневра — обяви рулевият.

— Продължавай според разпорежданията.

— Слушам, да продължавам според разпорежданията. Разузнавателно? Топката е у вас.

— Готови и чакаме. — Лейтенант Марек се извъртя със стола си и погледна към Иля. — Сър, искате ли да инспектирате апарата?

— Не. Ако не функционира, ще знам кой е виновен. — Иля се засмя в опит да изтръгне жилото от думите си. Но с оголени зъби приличаше на притиснат в ъгъла вълк. — Пускова готовност?

— Готови след десет минути, сър.

— Добре тогава. Стартирайте програмата за автоматична проверка. Нищо лошо няма да я повторим. — Всички в помещението си блъскаха главите над един и същи въпрос — дали обектът, към който се приближаваха, наистина е очакваната капсула от миналото. Може би автоматът щеше да им отговори, а може би не. Но колкото по-дълго чакаха, толкова по-голяма бе вероятността да допуснат грешка.

— Всички системи са проверени. Двигателят е на празен ход с мощност под един процент, горивните резервоари са пълни, прихващащите скоби и шлангове готови за разкачване по ваша заповед, сър.

— Ами в такъв случай… — Иля си пое дълбоко дъх. — Действайте.

Далече под тях, близо до кърмовата част на кораба, зад машинното и складовете, имаше серия шлюзове. Някои бяха съвсем малки, проектирани за използване от екипажа, други — по-големите, съдържаха в себе си сервизните машини, между които и станционната транспортна совалка. В един от тези шлюзове, най-големия от всички, бяха поместени два изследователски апарата — тристатонни роботи, способни да топографират цели звездни системи или да картографират луните на газови гиганти. Апаратите не можеха да носят гравитационни двигатели (нищо по-малко от разрушител не би могло да се справи с тях), но ускоряваха с впечатляващите двадесет g на гърба на своите атомно-електрически йонни ракети, които притежаваха наистина продължителен цикъл на работа. За по-бързи полети можеха да бъдат съоръжени със соленоводно захранвани атомни носители, като тези на торпедата с далечен обхват на „Лорд Ванек“ — но последните бяха груби и сравнително неефикасни, а също и крайно неподходящи при тайно обследване на някоя планетна система.

Всеки от апаратите носеше бордови пакет, снабден с повече датчици, отколкото всички сонди, изстреляни от Земята през двайсети век. Те бяха атавистичен спомен от първоначалното конструктивно предназначение на „Лорд Ванек“ — изразено с полуироничното пожелание, изписано върху приемно-предавателния протокол: храбро да лети натам, където преди това не е стъпвал човешки крак, да картографира нови звездни системи при продължителни полети и да ги присвоява в полза на императора. Изстрелян в необитаема звездна система, апаратът щеше да я картографира подробно в продължение на няколко години и да подготви изчерпателен доклад за нея, когато кръстосвачът се завърне от собствената си мисия. Апаратите бяха нещо като допълнителни ръце за колониалните картографи и позволяваха на един изследователски кораб да изследва едновременно три системи.

Дълбоко във вътрешността на „Лорд Ванек“ първият изследователски апарат се пробуждаше от двегодишен сън. Под бдителните очи на двама старшини около него щъкаше екип от техници — разкачваха тежките горивопроводи и затваряха един след друг сервизните люкове. Положен в ковчег с оловни стени, апаратът бълбукаше и бръмчеше върху търбух, пълен с реактивна маса и течни охладители. Миниатюрният ядрен реактор боботеше едва доловимо, пулсионните му ускорители нагнетяваха смесица от електрони и пиони^[2] в поток от литиеви йони при скорост, близка до тази на светлината, а откъсващите се неутрони потъваха в кожух от водни тръби, подгряваха ги и повишаваха налягането в затворения кръг на охладителната система. Наблизо лежаха демонтираните панели на вторичните слънчеви генератори, които бяха неподходящи за мисия от подобно естество.

— Пет минути до изстрелването. Преградата на главния реактор е спусната. Обслужващият персонал приключи с разкачването на горивопровода и докладва, че налягането в резервоара е устойчиво. Все още изчаквам телеметричните данни.

— Продължавай. — Под спокойния поглед на Иля екипът на Марек следеше подготовката за изстрелването. Той се обърна за миг, когато вратата на контролната зала се отвори — но не беше капитанът, нито комодорът, а само шпионката — дипломатическият представител от Земята. Чието присъствие тук, по мнение на Иля, бе чиста загуба на въздух и пространство, макар че той си даваше сметка защо адмиралът продължава да я търпи.

— Какво изстрелвате? — попита тя.

— Изследователски автомат.

— И какво ще изследвате?

Той се обърна и я погледна.

— Не си спомням да са ми казвали, че имате разрешение да надзиравате нещо друго освен военните ни действия.

Инспекторът сви рамене, сякаш се опитваше да игнорира обидата.

— Може би ако ми кажете какво смятате да търсите, ще ви помогна да го намерите.

— Съмнявам се. — Той й обърна гръб. — Какво е положението, лейтенант?

— Две минути до старта. Телеметричният отсек е изолиран. Бордовите контролни системи — включени. Изчакваме проверката за утечка и разгъването на пусковата релса. След шейсет секунди започва декомпресия на пусковия контейнер.

— Аха, значи съобщителната ви капсула — досети се инспекторът. — Надяваме се на писъмце от дома, командире?

— Обиждате ме — подхвърли почти нехайно Иля. — Аз лично не се надявам на нищо. Ей, вие там, какво е положението?

— В ход е декомпресията на пусковия контейнер. Външният силозен люк е отворен. Пусковата релса разгъната. Сър, автоматът преминава на собствено захранване. Запуск след една минута. Започва предстартовата проверка.

— Работата ми е да задавам неудобни въпроси, командире. А сега най-важният въпрос е…

— Тишина, моля!

— … дали странният предмет, който възнамерявате да приберете, е оставен там от вашето Адмиралтейство, или от Фестивала?

— Запуск след трийсет секунди — обяви в настъпилата тишина лейтенант Марек, после учудено вдигна глава. — Аз ли казах нещо?

— За какво всъщност говорите? — попита Иля.

Рейчъл поклати глава.

— Ваша воля — щом не желаете да ме изслушате.

— Десет секунди до изстрелването. Капаци на соплата освободени. Реакторът в предкритичен стадий. Кривата на мюонния^[3] поток номинална, вратите на ускорителя отворени. Хъм, реакторното излъчване надвиши генераторно ниво. Пет секунди. Пусковата релса готова. Главните подгряващи помпи достигнаха оптимална температура! — Палубата започна да се тресе, вибрираше някъде дълбоко под подметките им. — Две секунди. Реакторът на критична температура. Разкачване на шланговете. Нула. Отделяне потвърдено. Първи апарат напусна пусковия контейнер. Люкът се затваря. Жиродинамичен поворот в прогрес, противоутечно налягане максимално, три секунди до запалване на главния двигател. — Вибрациите утихнаха. — Ъгъл на хоризонтално насочване — определен. Главният двигател е запален. — Нищо не помръдваше в контролната зала, но само на няколко метра от кораба от заострената като жило опашка на изследователския апарат изригна червено-оранжев лъч от тежки метални йони. Апаратът започна да се отдалечава от кръстосвача, от двете му страни се разпериха огромните криле на топлинните радиатори.

Иля взе решение.

— Лейтенант Марек, поемете контрола. Полковник. Последвайте ме.

Отвори вратата и тя го последва в коридора.

— Къде отиваме? — попита Рейчъл.

— Да си поговорим — отвърна Иля и тръгна, без да я чака, сякаш бе сигурен, че го следва. Качиха се с асансьора до следващото ниво и влязоха в една неголяма стая с маси и столове, в която, за щастие, нямаше никого. Иля изчака Рейчъл да влезе и затвори вратата.

— Сядайте.

Рейчъл се подпря на едно кресло и се наведе напред. Гледаше го сериозно.

— Сигурно си мислите, че сега ще ви се карам — поде той. — И сте права, но не по тази причина, по която смятате.

Тя вдигна ръка.

— Нека позная. Обсъждане на поверителни въпроси пред непосветени членове на екипажа. — Гледаше го почти насмешливо. — Чуйте ме, капитан трети ранг. Преди да дойда в залата и да видя какво става, нямах никаква представа за намеренията ви. Но сега съм сигурна, че държите да чуете онова, което смятам да ви кажа, и ще го предадете на вашия капитан. Или на Бауер. А може и на двамата. Не ме интересуват вашите правила на субординация, но щом сте си наумили да приберете онази орбитална-аномалия, смятам, че ни остават по-малко от шест часа, преди адът да се разтвори под краката ни, и бих искала да ме изслушате внимателно. Ето защо, ако намерите сили да отложите театралните си изпълнения за някой друг път…

— Поведението ви е чиста проба подривна дейност — обвини я Иля.

— Да. — Тя кимна. — Върху това си градя кариерата. Завирам си носа навсякъде, задавам неудобни въпроси и намирам отговори, които другите не са очаквали да чуят. Досега, с подобна политика, успях да спася осем града и седемдесет милиона население. Смятате ли, че е редно да променям стила си на поведение?

— Кажете ми каквото знаете. Аз ще преценя какво да правя нататък — рече той, като обмисляше внимателно думите си.

— Всичко е въпрос на логически разсъждения — заговори Рейчъл. — Хубаво е да се позанимаваш с подобни неща от време на време. Като начало: нито този кораб — нито този флот — се впуснаха случайно в космическо пътешествие на четири хиляди години в бъдещето. Опитвате се да осъществите маневра, която почти, макар и не напълно, нарушава не само международни договорености, но и закони на природата, ревниво пазени от едно полубожествено постановление. Може да не възнамерявате да се върнете в миналото на своя светлинен конус, но ще се приближите достатъчно до него — след като се гмурнахте в далечното бъдеще, за да избегнете всякакви потенциални наблюдатели, стаени противници или мини, които Фестивалът би могъл да разположи на пътя ви, и достигнахте тази предварително набелязана точка, смятате да се приберете, като се появите в околностите на Рошардов свят почти по същото време, когато там изниква и Фестивалът. Знаете ли за какво ми говори това? За абсолютна глупост. Трето правило не съществува без причина. Ако го подложите на изпитание, ще е равносилно да тропате по вратата на Есхатона.

— Това и аз го знам — рече Иля. — И какво от това?

— Хубаво е тогава да се запитате какво ви предстои да откриете тук? Пристигнахме и търсим радиофар. Капсула във времето, с подробни тактически бележки от нашия собствен светлинен конус — в известен смисъл оракул, който да ни разкаже всичко, което е известно за врага и което не бихме могли да знаем, защото нашата собствена хронологична линия все още не се е пресичала с неговата. Това си е чиста проба измама. Наистина е странно, че все още сме живи.

— Не ви разбирам. Кое е странното?

— Ами защото… — Тя млъкна и го погледна остро. — Знаете ли какво се случва с хората, които използват нарушаването на причинността като оръжие? Ужасно сте близо да го направите, което само по себе си е безумие. Но странното е, че засега се измъкнахте! Което не е в сценария, освен ако не са се променили правилата.

— Правилата ли? За какви правила говорите?

— Какви правила?! — Тя завъртя очи към тавана. — Знаете ли, в някои аспекти физичните правила са подозрително антропоцентрични. Да вземем например Принципа на Хайзенберг, според който присъствието на наблюдаващ субект въздейства върху обекта на наблюдение на квантово ниво — основавайки се на него, бихме могли да открием във вселената огромно количество изненадващи съотношения. Погледнете съотношението на силните ядрени връзки към електромагнитната сила. Променете го леко в една посока и тогава неутроните и протоните няма да реагират и синтезът ще е невъзможен. Променете го в друга и цикълът на звезден синтез ще спре до хелий — няма да могат да се формират по-тежки ядра. Има и други подобни съотношения, които карат космогонистите да изказват предположението, че обитаваме вселена, която съществува единствено за да даде живот на същества като нас, или на нашите потомци. И така стигаме до Есхатона.

— Е, и?

— Както вече казах, вие се опитвате да нарушите един от най-загадъчните космически закони. Този, който постулира, че всяка вселена, в която бъде извършено сериозно нарушаване на причинността — като пътешествието във времето, — ще стане нестабилна. Но нарушаването на причинността е възможно само там, където съществува независим субект — в този случай наблюдател, — и потомците на този наблюдател биха се противопоставили с всички средства на подобно нарушение. Нека го кажем по друг начин — става дума за непреодолим космически закон, тъй като Есхатонът не възнамерява да търпи кретените, които смятат да го нарушат. Тъкмо по тази причина моята организация полага старания да внуши на хората, че не бива да го правят. Не зная дали някой е информирал вашето Адмиралтейство за случая в така наречената Мъглявина на Рака, но там има един пулсар, който не изглежда сътворен по естествени причини, ако мога да се изразя така, и заема пространство, доскоро обитавано от изчезнала раса на провалили се галактически завоеватели. Някой се е опитал да заобиколи правилата — и Есхатонът го е наказал за това.

Иля с мъка отдели пръсти от облегалката.

— Искате да кажете, че капсулата, която предстои да приберем на борда, може да е бомба? Но ако имаше някакви подозрения, досега Есхатонът да ни е унищожил, или поне щеше да ни е пленил…

Тя се усмихна криво.

— Ваш проблем е, ако не ми вярвате. И преди сме били свидетели на подобни случаи — имам предвид не себе си, а Комитета на ООН по анализиране на нарушаващите причинността оръжия. Случаи, при които един или друг таен опит да бъде създадено подобно устройство са завършвали трагично. При това не говоря за дреболии и недомислици като вашата примка във времето и трика с оракула, а за истински НПО-та. Исторически редактори, минимаксимализиращи^[4] цензори, родословни бомби и един наистина опасен механизъм, наречен изолатор на хоризонта на събитията. Съществува цяла класификация на нарушаващите причинността оръжия, също както на ядрените оръжия — атомни бомби, термоядрени бомби, електроразпадни имплодери и прочее. Но всяко едно от тези места, където са се правели опити за създаването на НПО, е било изпепелено, щателно и систематично, от неопределен причинител — ако се съди по размаха, несъмнено свързан или подчинен на Есхатона. Така и не можахме да присъстваме на нито едно от тези катастрофални явления, тъй като Е си пада по мащабните дела — най-миниатюрните разрушителни средства бяха нещо като астероиди с диаметър петстотин километра, запокитени срещу столицата на размирната цивилизация със скорост от двеста километра в секунда. Ето защо, както вече казах, съм доста изненадана, че сме още живи — приключи тя. — А, и още нещо. Есхатонът винаги унищожава НПО непосредствено преди тяхното използване. Предполагаме, че знае къде да ги намери, тъй като той прибягва до същите средства. Нещо като да запазиш регионалната си ядрена хегемония, като атакуваш всеки, който се опитва да построи завод за обогатяване на уран или атомен реактор. Както и да е. Вие все още не сте започнали да нарушавате закона. Флотът се събира, открихте капсулата, но не сте затворили примката във времето, нито сте използвали оракула за забранени цели. Бихте могли да се измъкнете, ако се върнете във времето, но не се опитвате да се появите в някой момент, по-ранен от този на вашето заминаване. Все пак на ваше място бих помислила, преди да отворя капсулата. Можете, ако не друго, да го направите на разумно разстояние от корабите. Никой не може да знае какво може да има вътре, нали?

Иля кимна неохотно.

— Мисля, че трябва да уведомя за това капитана.

— И правилно мислите. — Тя поклати глава. — Има и още нещо. Сега, когато положението е напечено, ще ви е нужна цялата помощ, на която бихте могли да разчитате. Няма да е зле да си поговорите с Мартин Спрингфийлд — корабния инженер. Той е странна птица и ще има доста неща, които ще се наложи да преглътнете, но струва ми се, че знае повече, отколкото издава на пръв поглед — много повече, особено когато се касае за реактивни системи. В МиГ не са му плащали две хиляди крони на седмица заради черните му очи. Когато е продал този кораб на вашето Адмиралтейство, МиГ със сигурност е разчитал на поне петдесетгодишен период за поддръжка и модернизиране — печалбата от който вероятно ще надхвърли цената на първоначалната продажба.

— Какво се опитвате да кажете? — попита раздразнено Иля. — Инженерните въпроси не са от моята компетенция, сигурно го знаете. Ще ви бъда много благодарен, ако не си позволявате да ми давате…

— О, я млъквайте! — сряза го тя, наведе се и го стисна са ръката. Той я изгледа стреснато. — Наистина ли не разбирате как действа един оръжеен картел? Вижте. МиГ е продал на вашето правителство кораб, който да отговаря на определени характеристики. Характеристики, за каквито вашето Адмиралтейство преди това само е можело да мечтае. Друг е въпросът какви са неговите скрити възможности — със сигурност в МиГ са се надявали още дълго да го усъвършенстват и модернизират срещу съответната печалба, разбира се. А те имат много по-големи познания относно изискванията за водене на съвременни междузвездни войни, отколкото вашето Адмиралтейство, което — поправете ме, ако греша — никога досега не е участвало в истинска космическа война и най-много да е пращало ракетни катери срещу въстанали диваци от каменната ера. Бъдете мил със Спрингфийлд и той може да ви изненада. В края на краищата животът му зависи от това този кораб да се справи успешно със задачите си.

Иля я разглеждаше с непроницаемо изражение.

— Ще кажа на капитана — прошепна той. После се изправи. — Но междувременно ще съм ви много благодарен, ако не се появявате в контролната зала, когато съм на дежурство — и да не ми давате съвети пред подчинените. И никога не посягайте на офицер. Разбрахме ли се?

Тя срещна погледа му с хладна решимост.

— Напълно. — След това стана и излезе.

Иля я изпрати с поглед и потрепери. След това разтърси глава, посегна към близкия микрофон и нареди на оператора:

— Свържи ме с капитана. Важно е.

 

 

Това наистина беше капсула от миналото, очукана и потъмняла от прекараните в космоса четири хиляди години. И в нея имаше поща.

Изследователският апарат я проучи внимателно с радарни и инфрачервени сензори. Носещата се беззвучно из космоса сонда не проявяваше никакви признаци на живот с изключение на остатъчната радиоактивност около опашката й. Тази неголяма ракета с анихилиращ заряд бе прекосила разстоянието от осемнайсет светлинни години до Новата република, пълзейки със субсветлинна скорост, след това бе забавила набраната инерция и бе увиснала в орбита, като бе изключила всичките си системи. Вътре в нея бе положена сребърна сфера с диаметър един метър. Капсулата бе изработена от синтерован промишлен диамант с дебелина пет сантиметра, истински банков сейф, способен да издържи на всичко по-немощно от атомна бомба.

Пощата се съхраняваше върху дискове — диамантени пластини, разделени от златни отразителни плоскости. Стара, но невероятно издръжлива технология. С помощта на външни манипулаторни ръце техниците, контролиращи обследването на сондата, развинтиха капака и внимателно измъкнаха дисковете и след като се убедиха, че те не са нито експлозиви, нито късове антиматерия, наредиха на изследователския апарат да се обърне и да поеме към „Лорд Ванек“.

Новината за пощата — обемът й бе твърде голям, за да се предполага, че съдържа само стратегическа информация за противника — доведе екипажа до състояние на трескаво очакване. Вече два месеца живееха в изолираното пространство между стените на кораба и мисълта, че ще получат писма от семейства и близки, караше всички да тръпнат от възбуда. Възбудата обаче се сменяше с потиснатост всеки път, когато си помисляха, че може вече да са били забравени.

Рейчъл не очакваше нищо от пощата. Шансовете да й пратят някакво съобщение от службата, дори в кодиран вид, клоняха към нула. Мартин също не хранеше надежди по въпроса. Сестра му не му бе писала още докато беше в Нова Прага, защо да му пише сега? От бившата си жена не искаше да чуе и думичка. В емоционален аспект сега най-близка от всички му беше Рейчъл. Ето защо, докато офицерите и екипажът на „Лорд Ванек“ прекарваха цели часове в предположения за писмата от дома, Рейчъл и Мартин се измъчваха от опасенията, че могат да ги разкрият. Защото, както тя бе посочила деликатно, Мартин нямаше дипломатически имунитет и едва ли би било разумно да разчита на нея за помощ.

— Сигурно не е много умно да прекарваме толкова време заедно — прошепна тя, опряла нос в рамото му, докато лежаха прегърнати в тясната койка. — Когато всички са по бойните си постове, няма опасност да ни забележат, но през останалото време… — Рамото му се напрегна и тя млъкна.

— Ще измислим нещо — рече той. — Нали?

— Да. — Тя се надигна и го целуна по рамото. — Но не и ако рискуваме някакъв новоизлюпен полицай да те затвори за неприлично поведение или да убеди заместниците на адмирала, че съм жена с нисък морал. Всъщност нищо чудно някои от тях вече да го мислят за мен.

— Кой? — Мартин се извърна към нея и свъси вежди. — Кажи ми…

— Шшшт. — Тя докосна устните му и за миг изражението й накара сърцето му да се свие. — Не ми е притрябвал закрилник. Или и ти вече взе да заприличваш на тях?

— Надявам се, че не!

— Така и предполагах. — Тя се засмя тихо и се претърколи към него.

 

 

След няколко дни Мартин седеше сам в каютата си, унесен в мисли за Рейчъл и нещата, които бяха правили. Някой почука и той попита:

— Кой е?

— Поща за инженера! В канцеларията на домакина! — Чу се топуркане на отдалечаващи се по коридора стъпки и още тропане по следващата врата.

— Какво? — Мартин се надигна. Поща? Това беше невъзможно. Всъщност, като се замислеше, цялото това пътуване бе невъзможно. Той се наведе, измъкна обувките си изпод койката и излезе да провери за какво е цялата тази дандания.

Не се оказа особено трудно да намери първоизточника й. Пред канцеларията на домакина цареше суматоха, виеше се дълга опашка от войници и офицери, които чакаха да получат пощата — своята и на всички свои познати. Съобщенията бяха разпечатани на хартия и запечатани в акуратни сини пликове. Мартин се оглеждаше объркано, търсеше някой, който да отговаря за цялата тази бъркотия.

— Да? — обърна се към него един старшина, който сортираше пликовете, след като Мартин го дръпна за ръкава. — А, вие ли сте? Ето там търсете — в неподредения куп. — Той посочи една кутия с писма, където бяха събрани съобщенията за умрелите, тези, които междувременно си бяха изгубили разсъдъка, и нефлотския персонал.

Мартин зарови в купчината, завладян от нарастващо любопитство. Скоро попадна на плик, на който наистина бе изписано неговото име. Беше доста дебел. Странно — помисли си. Вместо да го отвори веднага, се върна с него в каютата. Когато най-сетне разпечата плика и погледна първата страница, едва не го захвърли: започваше с отблъскващото обръщение Скъпи мой Марти. Само една жена го наричаше така и макар с нея да имаше и някои приятни спомени, тя бе в състояние да пробужда в душата му толкова горчив и неовладян гняв, че нерядко след това се налагаше да съжалява за чувствата си. С Мораг се бяха разделили преди осем години — обидата и взаимните обвинения бяха породили пропаст в общуването им.

Какво я бе накарало да му пише сега? В писмата си беше лаконична, електронните й послания наподобяваха откъслечни телеграми без никакъв емоционален заряд. Оправдаваше се, че предпочитала да обсъжда чувствата си очи в очи.

Все още озадачен, Мартин започна да чете.

Скъпи мой Марти,

Толкова отдавна не съм ти писала, надявам се, че не ми се сърдиш. Напоследък обаче животът ми бе напрегнат, при това двойно, защото се налагаше да се грижа и за Сара. Тя се източи доста и вече взе да прилича на баща си. Надявам се да си тук за шестнайсетия й рожден ден…

Той спря. Това приличаше на шега, но доста добре изпипана. Неговата бивша съпруга говореше за някакво дете — тяхно дете, — каквото никога не бяха имали. А и стилът на писмото никак не й подхождаше! Сякаш го бе писал съвсем друг човек, почерпил преди това известна информация за двамата от тяхното досие. А може би се опитваше да…

Той зачете отново, като този път търсеше скрити послания.

В колежа Сара започна да изучава теология. Нали знаеш каква ни е ученолюбива? Новият й учител Херман, изглежда, най-сетне успя да й разчупи черупката. Сега работи над една тема по есхатология, дори настоя да прибавя копие от нея (ще го намериш приложено.)

Останалата част от писмото бе изпълнена с безсмислени приказки за фиктивни приятели, спомени за тривиални и напълно несъществуващи събития от уж съвместния им живот и — доколкото Матин успя да определи — лишен от каквато и да било информация пълнеж.

Той се прехвърли на темата. Беше доста обемиста и Мартин се подвоуми дали е било предвидливо от страна на Херман да я прилага. Интересно дали децата в Новата република пишеха дълги осем страници есета, посветени на Всевишния? И още повече — на неговите мотиви, доколкото могат да бъдат оценени спрямо космическата константа? Есето бе написано в прецизен и ужасно скучен стил, сякаш онзи, който се бе трудил върху него, бе преследвал единствено одобрението на учителя, вместо да пише от вътрешно убеждение. Следният цитат привлече вниманието му:

„1. Да се спрем на хипотетичния случай за сила, която възнамерява да създаде ограничено нарушение на причинността, което не създава светлинен конус, обхващащ неговата точка на възникване. (За целта ще си представим идеално сферична зона от греховност, разширяваща се със скорост c с начало във времето T0.) Ако сферичният обем на греховността не се пресича с четириизмерната траектория на първоначалното местонахождение на споменатата сила, можем да отречем, че става въпрос за «първороден грях». Следователно не бива да очакваме поява и намеса на Есхатона до степен заклеймяване на цялата греховна цивилизация, нито неочаквано избухване на свръхнова от тип II — опрощението е напълно вероятно. Въпреки това ще е необходимо да бъде заклеймена и осъдена замесената в случая агенция“.

Той прелисти нататък, като търсеше изрази и думи, които биха могли да крият двойно значение.

„2. Дали Есхатонът винаги се намесва с разрушителна сила? Отговорът вероятно е «не». Ние виждаме последствията от тази намеса в случаи, подобни на първородния грях, но за всяка такава намеса съществуват вероятно хиляди невидими корекции върху нашия свят, извършени с точност и финес. За да могат тези корекции да бъдат ефективни, посредниците, с помощта на които се осъществяват, трябва да останат неизвестни. Те вероятно напускат сцената веднага след намесата, прикривайки се сред безличната маса. Тези посредници биха могли да действат в синхрон със собствените ни усилия на същества, боящи се от Есхатона, срещу всеки опит да бъде извършено причинностно нарушение. Възможно е някои от специално създадените от правителствата агенции за предотвратяване Есхатоновата намеса да подпомагат тайните му сподвижници дори след като узнаят за тяхното съществуване. Други, тайни агенти на греховните сили, биха могли да се опитат да ги разкрият и да ги арестуват“.

Всичко това звучеше почти назидателно. По принцип подобни стенографски разработки дразнеха Мартин с потенциала си да бъдат погрешно разбрани и със завоалираните си послания, но в този случай Херман бе достатъчно прям. Никакво доверие към полицията на Новата република. Възможна подкрепа от други агенции — дали не ставаше въпрос за Рейчъл? Над самата Нова република все още не бе надвиснала опасност от наказателен удар — това свали огромна тежест от съвестта му, защото колкото и да не харесваше социалния им строй, новорепубликанците не заслужаваха да загинат заради неспособността на водачите си да се справят с неочаквано възникнали проблеми. Последната част от текста обаче остана неразбираема, колкото и да се опитваше да вникне в нея:

„3. Разбира се, малцина са онези, които биха дръзнали да нарушат причинността, без да бъдат изложени на огромна опасност. Питаме се, какво биха направили невидимите помощници на Есхатона, когато бъдат изправени пред необходимостта да предотвратят нарушението пред лицето на подобна опасност? В такъв момент те вероятно бяха изпитвали раздвоение на чувствата — от една страна, желание да бъде опазен ненакърнен първият закон на антропоморфния космос, а от друга, неохота да предадат своите събратя по произход в лапите на голямото зло. При подобни обстоятелства, уверена съм, Есхатонът би посъветвал своите агенти да се погрижат за интересите на своите събратя — хората, веднага след като попречат да бъде разкъсана тъканта на пространство-времето. Есхатонът може да не е състрадателен Бог, но е прагматичен и не очаква от инструментите си да се повреждат, докато са на служба при него. Най-важното в случая обаче е да се определи коя страна греши по-малко. Това ни отвежда още по-навътре в джунглите на етиката, където цари истински фестивал на двусмислици. Всичко, което можем да направим, е да се надяваме, че тайните помагачи ще направят верния избор — в противен случай последствията може да са прекалено сурови“.

Мартин почна да се чеше по главата и попита високо:

— Какво, по дяволите, може да означава това?