Чарлз Строс
Сингуларно небе (12)

Покана за екзекуция

Нащърбена редица разпятия покриваше билото на хълма, от който се виждаше пътя за Плоцк. Разпятията бяха обърнати срещу тясната река, която течеше през долината и бе запречена единствено от воденицата на Борис Мелничаря, провисналите от тях човешки тела се взираха незрящо в обгорените останки на манастира на отсрещния бряг. Абатът на Светия дух бе издъхнал пръв, преди своите монаси, набучен като пиле на шиш.

— Убий ги всичките, нека Господ разпознава своите — подметна подигравателно Сестра Седма, докато извърташе прозореца така, че от него да се вижда зловещият хълм. — Това ли са ги учили техните съкотилници някога, а?

Боря Рубенщайн потрепери от студ. Къщата на кокоши крака крачеше по пътя за Нови Петроград. Беше мразовита утрин и из свежия въздух се носеше омайващо познат аромат, нещо средно между сярна миризма на барут и някаква сладникава подправка. Но не миришеше на печено свинско — бяха изгорили манастира след убийството на монасите, не преди това.

Кой го е направил? — попита той. Изпитваше странно спокойствие.

— Ти знае кой — рече Критичката. — Прогони колебанията — става ясно, че дегенерати на Ресни по-опасни тук, отколкото в града. Мимове и нестинари. Храстовидни роботи. Много опасни.

— Те ли са… — Боря преглътна. Не можеше да откъсне поглед от разпятията на хълма. Не беше почитател на духовенството, но това пиршество на жестокостта започваше да му действа на нервите. — Ресните ли са го направили?

Сестра Седма извъртя глава и мушна въздуха с бивните си.

— Не. Това човешка работа. Но главострели вече засели трупове с по-нататъшен живот. Очаквай възкресение всеки момент, ако не и едновременно.

— Главострели?

— Ресноиди с фойерверки. Сеят в черепна кухина, изстрелват и прехвърлят карта, която съдържа умствени семена, да присъединят се към Фестивал на орбита.

Боря втренчи поглед в редицата разпятия. Една от жертвите нямаше глава и горният край на вертикалната греда бе обгорял.

— Лошо ми е…

Едва успя да стигне до прозореца на къщата. Сестра Седма я накара да коленичи, докато той повръщаше в калта, провесил глава надолу.

— Готов да продължим? Нуждаеш храна?

— Не. Нещо за пиене. Нещо твърдо. — В единия край на къщата бе струпана цяла пирамида консервирани храни и бутилки. Сестра Седма имаше доста бегла представа от езиковите идиоми — избра една кутия с ананасов компот, проби небрежно дупка в капака и го изсипа в канчето, което Боря използваше, откакто бяха тръгнали. Той го взе мълчаливо и го допълни с шнапс от манерката на колана си. Къщата се разлюля и отново пое на път. Боря се облегна на стената и гаврътна съдържанието в канчето на един дъх.

— Къде ме водиш сега? — попита той, пребледнял и разтреперан.

— Да Критикуваш виновните. Това не е изкуство. — Сестра Седма извъртя бивни към хълма. — Няма естетика. Липсва правдоподобност. Pas de preservatives^[1]!

Рубенщайн плъзна гръб по стената и се облегна на купчината припаси. Завладя го непреодолимо отчаяние. Алитеративните изблици на Сестра Седма можеха да продължат часове наред без никакъв осезаем смисъл.

— Има ли някаква конкретна причина този път? Или просто искаш да ми навееш досада?

Огромната къртица-плъх се извърна рязко към него и изсъска. Той потрепери за миг, зърнал гневна заплаха в очите й. Но сетне пламъчетата угаснаха, превърнаха се в познатата цинична развеселеност.

— Критици знае кой направил това — изхриптя тя. — Ела да съди, ела да Критикува.

Крачещата къща продължаваше да марширува, отнасяше ги все по-далеч от хълма на екзекуцията. Невидим от прозореца на вестибюла, един от разпнатите монаси започна да дими. Черепът му изригна с внезапно лумнал синкав пламък и нещо с размерите на пестник полетя право нагоре, оставяйки след себе си белезникава диря. Още един монашески ум — или това, което бе останало от него след близо цял ден на кръста, докато го достигне семето на главострела — бе поел своя път към орбита, за да се срещне с виртуалните простори на Фестивала.

А къщата продължи, подминаваше чудеса, вълшебства и ужаси. Две реещи се из въздуха геодезични сфери я следваха в небето — сияеха ослепително, подобно на скъпоценни диадеми. Бяха с диаметър почти километър и се носеха върху топлото възходящо течение на подгрявания вътре в тях от слънцето въздух. (Извисили се селяни, с умове, усъвършенствани от чудновати протези, ги разглеждаха с надменно любопитство от наблюдателните си постове на върха на сферите. При децата на някои вече се наблюдаваше растеж на пера.) Отвъд следващия хълм къщата продължи по сребърен окачен мост, пресичащ клисура, от която нямаше и помен преди месец — беше толкова дълбока, че въздухът в недрата й блещукаше с рубинена топлина, а дъното бе скрито от постоянна Венерианска мъгла. От дълбините долиташе ритмичен тропот на адски машини. По някое време над тях прелетя рояк силиконови пеперуди, големи колкото супници — черпеха слънчева енергия и събираха от земята останки от кабели и други миниатюрни елементи; следваха ги хищни щуки с орлови криле, които от време на време пикираха право към земята и надаваха оглушителни крясъци.

— Дълбока сингуларност — отбеляза поучително Сестра Седма. — Машини живеят и се плодят. Еволюция на Рог на изобилие.

— Не те разбирам. Какво е причинило това?

— Зараждащо владение на комплексна инфокология. Животът разширява се, за да запълни екологични ниши. Сега машини се размножават и създават потомство, докато Фестивал увеличава ентропия и преобразява се в междинна станция.

— Преобразява се в… — Той втренчи поглед в Критичната. — Искаш да кажеш, че всичко това е временно състояние?

Сестра Седма го изгледа кротко.

— Какво кара те мислиш иначе?

— Но… — Боря се огледа. Виждаше занемарени ниви, които вече се превръщаха в обрасли с плевели поляни, изгорени села и странни творения, за чието предназначение дори не можеше да гадае. — Никой не е готов за това — продължи той обезсърчено. — Мислехме, че ще бъде така завинаги!

— Някои ще се приготви. Рог на изобилието се размножава. Но Фестивала трябва продължи, цвете, разцъфващо в светлина на звезда, преди отново да поеме през студена черна пустиня.

Рано на следващия ден най-сетне приближиха Плоцк. Преди нашествието на Фестивала той бе сънливо петдесетхилядно градче, прочуто с хлебния си пазар, местна крепост на управляващите сили, със затвор, две катедрали, музей и пристан за цепелини. Плоцк бе също така най-северната железопътна гара на планетата и отправна точка на шлеповете, които продължаваха още по на север към чифлиците, разпръснати из степите по крайбрежието на Бореалския океан^[2].

Днес обаче Плоцк бе почти неузнаваем. Цели квартали бяха изгорени до основи, а над тях се възнасяха стройни снежнобели кули, които опираха чак в стратосферата. Боря зяпна от почуда, когато от един от прозорците на една такава кула изхвърча нещо с изумруденозелен цвят, окъпа всичко наоколо в ярка светлина и изчезна в небесата. Отново се появи познатият странен мирис на барут и орхидеи. Сестра Седма се изправи и въздъхна с пълни гърди.

— Хубаво е да помирише миризма на диви монтажни линии на сутрин. Бебета на роботи-храсти и киборгова милиция. Кули от слонова кост. Жадуващи за апокалипсис.

— За какво говориш? — Боря седеше на края на купчината вмирисани одеяла, в които Критичката бе изкопала гнездото си.

— Това побъркана наноструктура — продължи тя с щастливо изражение. — Цивилизация! Свобода, Равенство и американски начин!

— Какво е мерикански начин? — попита Боря, докато белеше дебела палка с подправен с чесън пастет с едно инкрустирано джобно ножче. Отряза голямо парче и лакомо го лапна. Брадата му заподскача яростно, докато дъвчеше. Не се бе къпал от дни, но най-лошото бе, че като че ли започваше да разбира по малко Сестра Седма. (Никой не трябваше да разбира Критиците, това бе страшно и необичайно наказание.)

Ярка зелена светлина запримигва над тях и захвърля отблясъци през прозорците.

— Внимание! — прогърмя нечий глас. — Навлизане в поставена под карантина зона! Идентифицирайте се незабавно! — Последва ниско бръмчене, което разтърси Боря до костите. Той се дръпна уплашено и изпусна пастета.

— Защо не отговаря на тях? — попита го с обичайното си спокойствие Сестра Седма.

— На кого да отговоря?

— ВНИМАНИЕ! Трийсет секунди за изпълнение!

Къщата се разтресе. Боря се наведе и подгони пастета по пода. После, изгубил търпение, се подаде през вратата, размаха юмрук и кресна:

— Прекратете веднага този шум! Човек не може да закуси спокойно от вас, проклети чакали! Невежи имбецили, дано кучета да препикават надгробните ви камъни!

Светлината угасна внезапно.

— Оле-ле, извинения — произнесе същият гръмовен глас. След това добави с малко по-спокоен тон: — Ама това вие ли сте, другарю Рубенщайн?

Боря вдигна глава към увисналия над тях гигантски изумруд. След това погледна надолу. Насред пътя бе застанал един от пазачите на Тимошевски — но не такъв, какъвто Боря го помнеше от Нови Петроград.

 

 

Рейчъл седеше на койката, напрегната и изнервена. Трябваше да вземе няколко трудни решения — ако сгрешеше, Мартин щеше да умре и нещо повече — тя щеше да го последва. На всичко отгоре мисията й бе изложена на опасност. Което още повече й пречеше да разсъждава трезво.

Преди трийсет минути един наперен космонавт бе почукал на вратата й и след като тя се закопча набързо и му отвори, й съобщи:

— Госпожо, лейтенант Сойер ви праща почитанията си и каза да ви напомня, че днес в четиринайсет часа ще се проведе военен трибунал.

Тя премигна глупаво.

— Какъв военен трибунал?

Космонавтът я изгледа с безразличие.

— Не зная, госпожо. Каза ми само да ви предам…

— Добре, достатъчно. Можеш да си вървиш.

Той си тръгна, а тя си нахлузи ботушите, среса се и излезе да потърси някой по-запознат с нещата.

В офицерската каюткомпания видя капитан трети ранг Муромец — пиеше чай.

— Какви са тези приказки за трибунал?

Той я погледна с безизразно лице.

— А, нищо особено. Сигурно е за онзи инженер, дето го арестуваха. Не можем да го оставим на борда, след като ни предстои да влезем в сражение, и Стареца е назначил прослушване за днес следобед, за да приключи с тази работа.

— Какво искате да кажете? — попита тя с леден тон.

— Не бива да екзекутират нещастника без съд и присъда, нали? — попита я Иля, като почти не си даде труда да скрие презрението си. После подложи чашата си под самовара. — Процесът ще е в тази стая, днес следобед. Ще се видим.

Когато отново дойде на себе си, се беше прибрала в каютата. Не си спомняше как е стигнала дотук. Беше й студено, гадеше й се. „Искат да убият Мартин — осъзна едва сега тя. — Защото не могат да се доберат до мен“. Прокле се, задето е била такава глупачка. Кой стоеше зад тази работа, колко врагове имаше? Адмиралът? (Едва ли, той не се нуждаеше от процес, ако искаше да разстреля някого.) Или пък Иля — ами да, този наистина не можеше да я понася. Не биваше да забравя и онзи гадник с жълто около устата — младши прокуратора. Или беше капитанът? Тя поклати глава. Някой бе твърдо решен да се добере до нея, а на кораба нямаше никакви тайни — колкото и дискретни да бяха двамата с Мартин, някой ги бе забелязал.

В стомаха й гнездеше студена топка. Цялото това пътуване се превръщаше във фиаско. От онова, което бе научила от Мартин, вече не се съмняваше, че операцията на Адмиралтейството е обречена на провал — най-вероятно всички щяха да загинат. Значи ролята й на посредник се обезсмисляше. Можеш да преговаряш с човешки същества, а не със създания, които са за човеците това, което човеците са за кучетата и котките. (Или машини, меки и предсказуеми машини, които се разпадат на части, когато се опитваш да ги изследваш, но не могат да се сглобят отново.) Да остава тук беше безполезно, дори и да отнесе пакета на Джордж Чо, а що се отнасяше до Мартин…

Рейчъл изведнъж осъзна, че няма никакво намерение да го изоставя. Тази мисъл я накара да изпита облекчение, защото й оставаше само една възможност за действие. Тя се наведе напред и заговори тихо:

— Багаж: „Сезам отвори се“. План Титаник. Имаш три часа и десет минути. Започвай.

Сега й оставаше само да измисли как да го измъкне от този циркаджийски процес в каюткомпанията и да го доведе в каютата си — задача не чак толкова трудна, колкото ако трябваше да го вади от ареста.

Куфарът се изтърколи безшумно изпод бюрото и капакът му се вдигна. Тя трака по клавиатурата около минута. Сетне се отвори един капак и Рейчъл извади отвътре нагънат маркуч. Разви го и го закачи за чучура на чешмата. Друг, по-дълъг и по-дебел маркуч, завършващ със сферичен накрайник, напъха в тоалетната — колоноскопия, изследваща червата на корабната канализационна система. Куфарът започна да бръмчи и да изстрелва вълни млечнобяла течност в тоалетната. Тънки нишки наподобяваща пластмаса материя прораснаха нагоре по клозетната чиния и уплътниха маркуча в отвора. Замириса на изгоряло и на препечена захар. Рейчъл провери режимния индикатор на капака, доволна от показанията си взе ръкавиците и шапката — засега нищо друго не й бе нужно, — надзърна отново в индикатора и излезе.

Тоалетната изклокочи, после се разтърси от металически звън. Отходният маркуч започна бързо да се нагрява, от процепа между него и тоалетната чиния бликна струйка пара, която бързо бе овладяна от нов трескав растеж на бялата паяжина. Чу се тревожният сигнал на дозиметъра — невидима, но смъртоносна, радиацията бързо увеличаваше нивото си в каютата. Дипломатическата спасителна лодка бе на път да се разгъне.

 

 

— Не бери грижа, синко, ще стане. — Сойер хлопна прокуратор Мюлер по гърба.

Василий му отвърна с вяла усмивка:

— Надявам се, сър. Никога досега не съм присъствал на трибунал.

— Какво толкова? — Сойер безгрижно повдигна рамене. — Мисли си за това като за образователно мероприятие. Освен това и като за най-добрата възможност да заковем онази кучка…

В интерес на истината Сойер не се чувстваше толкова уверен, колкото изглеждаше. Цялата тази история беше малко незаконна — надхвърляше правомощията му като офицер по сигурността на кораба и без активната подкрепа на капитан трети ранг Муромец Сойер навярно не би посмял да продължи. Със сигурност нямаше право да провежда трибунал по своя инициатива и в присъствието на старши офицери, още по-малко, когато обвиняемият е цивилен служител. От друга страна обаче го подтикваше амбицията да успее в едно макар и рисковано начинание и същевременно да покаже на този нахален младши прокуратор какъв тъпак е.

Разполагаха със съвсем ограничено време. Откакто бяха излезли от последния скок в покрайнините на вътрешната система, цялата флотилия се придвижваше, като спазваше пълно радиомълчание, при постоянни десет g — голямото ускорение се компенсираше от свойствата на сингуларния двигател да изкривява пространство-времето. (Десет g без компенсация бяха достатъчни дори за легнал на пода човек да изгуби съзнание, с натрошени кости и разкъсани вътрешности.) По всичко изглежда бе станала някаква навигационна грешка, и то достатъчно сериозна, така че вече от няколко дена целият щаб бе завладян от мрачно настроение, но по-важното бе, че все още не се бяха издали пред противника.

Преди няколко дни ескадрилата бе завила на сто и осемдесет градуса, понижавайки по този начин скоростта до 100 км в секунда по отношение на Рошардов свят. В ранните часове на тази сутрин бяха достигнали крайцерска скорост и щяха да преминат по инерция последните трийсет светлинни секунди, подновявайки ускорението (и увеличавайки своята видимост) само в активен радарен обхват на противника. В момента се намираха на два милиона километра от планетата. По някое време тази нощ (корабно разписание) щяха да започнат сближаване с планетата, да преминат на пълна тяга и да влязат в бой с вражеските кораби — стига, разбира се, те да бяха там и да имаха желание да се бият. (В противен случай се предполагаше, че ще са на ниска орбита около Рошардов свят, откъдето да контролират и защитават наземните си сили.) Нямаше никакво съмнение, че акцията срещу инспекторката от ООН трябва да приключи преди тази вечер, когато на кораба щеше да се обяви пълна бойна готовност — стига, разбира се, да не се натъкнеха на противника по-рано.

Сойер си даваше сметка, че е истинско чудо, дето Иля се бе съгласил да участва в представлението. Лесно можеше да го провали, достатъчно бе да спомене за него пред капитан Мирски. Още повече че щяха да го провеждат само часове преди срещата с врага.

Сойер отиде до масата в средата на помещението и се настани на един от столовете. Бяха покрили масата с нова бяла покривка, за допълнителна тържественост, а от едната страна бяха подредили подвързани с кожа томове на Имперския военнопроцесуален кодекс. Двама от офицерите го последваха — д-р Херц, корабният хирург, и помощник-командир Вулпис, релативист. И двамата си бяха придали подходящо сериозен вид.

— Тишина в залата — провикна Сойер, макар да нямаше нужда. — Въведете обвиняемия.

Една от вратите се отвори и двама редници въведоха Мартин Спрингфийлд — той се движеше доста трудно, заради белезниците на ръцете и краката. Вратата зад него се хлопна.

— Ако обичате, кажете си името за протокола.

Мартин се огледа. Лицето му бе восъчнобяло.

— Какво?

— Кажете си името за протокола.

— Мартин Спрингфийлд.

Лейтенант Сойер си отбеляза нещо в бележника. С раздразнение забеляза, че мастилото в писалката му е свършило. Какво пък, нямаше значение. Още по-добре, ако няма никакви записки.

— Вие сте цивилен служител, поданик на Обединените нации. Така ли е?

— Ни най-малко! — извика ядосано Мартин. — Непрестанно ви повтарям, че ООН не е правителство! По правни и застрахователни въпроси съм обвързан с „Пинкертън“, което означава, че играя по техните правила, а те ме осигуряват срещу правонарушения. Освен това съм в почти сходни правни взаимоотношения и с ВВС „Нов модел“, които, доколкото ми се струва, покриват случаи като този. Имам също така договорни отношения и с половин дузина други неправителствени организации към ООН, но нито една от тях не може да ме нарече свой поданик — нито пък роб!

Доктор Херц извърна глава, погледна многозначително Сойер и пенснето му блесна на светлината на лампите. Сойер изпъшка с нескрита досада и нареди:

— Добре, запишете в протокола, че обвиняемият е поданик на Обединените нации на Земята.

— Не — не е! — Главите на присъстващите се извърнаха. Докато Мартин бе отговарял, Рейчъл Мансур бе влязла през една странична врата. Облеклото й бе още по-скандално от всички досегашни пъти — плътно прилепнало бяло трико и широка разкопчана отпред куртка, която приличаше на бронирана жилетка. Сойер я изгледа учудено. — Обединените нации не са…

— Тишина! — скастри я Сойер. — Това е военен трибунал и нямате право на мнение. Мълчете, инак ще наредя да ви изхвърлят.

— И ще предизвикате дипломатически инцидент? — Рейчъл се усмихна неприятно. — Опитайте само и ще ви накарам да съжалявате. Във всеки случай, сигурна съм, че обвиняемият има право на адвокат. Прочетохте ли му правата?

— Ъ-ъ… — Вулпис сведе поглед.

— Няма значение. Продължаваме заседанието…

Мартин се изкашля и каза:

— Бих искал да определя полковник Мансур за мой адвокат.

„Ето, че ще се получи“ — помисли си Сойер, докато се преструваше, че си записва нещо в бележника. От дъното на помещението Василий не можа да сдържи рязката си въздишка. Малкият фукльо вече хранеше надежди.

— Съдът признава инспектора от ООН Мансур за защитник на обвиняемия. Длъжен съм да ви предупредя, че процесът се провежда съгласно имперския военнопроцесуален кодекс, параграф четиринайсет, клаузата за военновременни действия — във връзка с непосредствената близост на врага. Ако не сте запознати със споменатия параграф, имате право да го заявите още сега и да се оттеглите от процеса.

Усмивката на Рейчъл стана по-широка.

— Защитата пледира за отлагане на делото предвид предстоящите военни действия. Ще имаме достатъчно време за това след битката.

— Отхвърля се — обяви рязко Сойер. — Необходим ни е справедлив процес, преди обвиняемият да бъде екзекутиран. — Сега вече усмивката й се стопи. — Съдът се оттегля за петминутно прекъсване, докато обвиняемият се посъветва със своя адвокат. И нито минута повече. — Той тропна по масата с юмрук, надигна се важно и излезе от стаята. Останалите го последваха, включително неколцината случайни зрители. В каюткомпанията останаха само Рейчъл, Мартин и двама разсилни при вратата.

 

 

— Даваш ли си сметка, че всичко това е предрешено? Те са решили да ме екзекутират — заяви Мартин. Гласът му бе дрезгав и неуверен и той непрестанно свиваше и отпускаше пръсти, за да прикрие треперенето им.

Рейчъл го погледна в очите.

— Погледни ме, Мартин. Вярваш ли ми?

— Ами… да. — Той сведе поглед.

Тя се пресегна през масата и сложи длан върху лявата му китка.

— Запозната съм с техния кодекс. Всичко това е напълно незаконно и каквото и да стане накрая, ще пратя официална жалба до капитана — всъщност председател трябваше да е той, а не някакъв си офицер от службата за сигурност. — Без да откъсва поглед от него, тя вдигна очи към вентилационните шахти и го почука едва забележимо по китката. Той се напрегна, осъзнал, че това е послание, и се опита да го разкодира. „Следващата сесия. Видиш ли ме да премигвам три пъти, започни да дишаш дълбоко. Когато премигна два пъти, задръж дъх“.

Очите му се разшириха едва забележимо.

— Нищо не могат да направят преди перигея — продължи тя на глас. — Сега сме на около две астрономически единици от крайната цел и се приближаваме бързо — някъде към полунощ ще сме достатъчно близо до врага. „Имам спасителна лодка“ — почука тя по морза.

— Това е… — Той преглътна. „Как ще избягаме?“ — отвърна по същия начин. — Не съм сигурен дали ще мога да спазя всички правила. Целият този циркаджийски процес…

— Остави това на мен — рече тя и го стисна за ръката. — Зная какво правя. — За първи път зърна надежда на лицето му. Пусна го и се изправи. — Ама че е задушно тук. Къде е вентилацията?

Мартин проследи погледа й. На тавана имаше решетки. Тя затвори очи и ги стисна — в тъмнината изникна зеленикава обемна мрежа, като кошмарно изображение на арестантска килия, проектирано от вътрешната страна на клепачите й. Роботите-шпиони, последни останки от стадото, което Василий бе пуснал на свобода, чакаха търпеливо в шахтата. Бяха я проследили до тази стая, заредени с още нещичко, което да добави допълнителна тръпка към съдебния процес. „Така му се пада на онзи дребен воайор“ — помисли си тя.

— Ще те измъкна — обеща на Мартин, за да му вдъхне увереност.

— Разбрах те. — Той кимна, наклонил глава на една страна. — Знаеш ли, хич не ме бива да се оправям с хората…

Тя поклати глава.

— Всичко това не е заради теб — искат да ме компрометират. Нищо лично, разбира се. Просто нямат търпение да ме разкарат.

— Кой?

Тя сви рамене.

— Офицерите от средния ешелон. Тези, които вярват, че една кратка и победоносна война е най-късият път към нови пагони. Мислят си, че аз ще им попреча. Заради Първи Лампрей. Там бях представител на Червения кръст, ако не знаеш. Разследвахме военни престъпления. На никого не простихме и те го знаят. Не искат преговори, искат кръв и слава.

— Щом е само заради теб, какво правеше на задния ред онова безгръбначно от Канцеларията по надзора? — попита Мартин.

Тя се усмихна криво.

— С един изстрел два заека. Не му мисли. Ако нещо се обърка, ще стоварят вината върху прокуратора и ще си измият ръцете. Не знам дали ти е известно, но флотското разузнаване и тайната полиция никак не се понасят. Ако се получи, както са го намислили, ще се отърват и от двама ни. Ако трябва да се спазва кодексът, Мартин, те нямат никакви права да провеждат подобен процес. Това е в правомощията на капитана — само той може да те екзекутира, като заплаха пред лицето на врага. Направят ли го те, ще са вътре с двата крака.

— Много ме успокои, няма що. — Той се усмихна насила, очевидно беше изплашен. — Добре — прави каквото си намислила. Вярвам ти.

— Благодаря.

Вратата се отвори.

 

 

— Захапа въдицата — мърмореше доволно Сойер. — Склони да го защитава. Сега остава да я обвиним в незачитане на съда. Няма да е никак трудно, след като аз председателствам заседанието.

— Незачитане? — Вулпис повдигна вежди. — Нали каза, че щяло да е игра?

— Игра на нерви, приятелю — нашите срещу нейните. Тя се съгласи да го защитава, а това означава, че става член на съдебния състав и подлежи на дисциплинарно наказание съгласно кодекса, в случай че прояви неуважение или пренебрежение към съдийската комисия. Освен това със съгласието си да вземе участие в този процес тя автоматично се отказва от дипломатическия си имунитет. А по-добро от това няма. Само след два часа ще ни призоват по бойните постове. И макар това тук да е само фарс, съгласно параграф четири, алинея две, в момент като този всеки обвинен дори в най-малкото престъпление офицер подлежи на съд и дори на екзекуция, тъй като според алинея две е създал опасност за осъществяване на бойна операция пред лицето на врага. Не че възнамерявам да я осъдя, Бога ми, но това ще ни е достатъчно, за да я притиснем, ясно?

Доктор Херц свали пенснето си и започна да го бърше.

— Не ми харесва тази работа. Мирише ми на онези номера, които обичат да правят в Щази. Не се ли притесняваш, че прокураторчето може да ни удари в гръб?

— Ни най-малко — засмя се Сойер. — Виждаш ли, това, което всъщност искам да постигна, е да предизвикам нашата нова защитничка да прояви неуважение към съда. Що се отнася до инженера, в края на краищата възнамерявам да го освободя с решението, че е невинен по всички обвинения. Съвсем очевидно е, че той не си е давал сметка, че нарушава разпоредбите. Плюс това устройството, което е притежавал, е било неактивно по времето, когато сме го открили, така че няма начин да докажем, че е функционирало в момента, когато го е качил на борда. Адмиралтейството ужасно ще се ядоса, ако затрудним бъдещата им работа с чуждестранните инженери на договор. Надявам се да я притиснем достатъчно, за да не се досети, че всъщност обвинението е с празни ръце, и веднага след това ще освободим Спрингфийлд. Което ще накара нашия многоуважаем младши прокуратор Мюлер да изглежда като кръгъл глупак, да не говорим за доброволното му признание, че е ровил в багажа на дипломат — влизане с взлом, кражба на лични вещи, неморално поведение и може би дори дезертьорство. — Усмивката му стана като на гладна акула. — Нужно ли ни е повече?

Вулпис подсвирна учудено и подметна:

— Припомни ми никога да не играя с теб на покер.

Доктор Херц си сложи пенснето.

— Ще подновим ли цирка, господа?

— Време е — кимна Сойер и допи чая си. — След вас, събратя офицери, а после да влязат и клоуните!

 

 

Куфарът в каютата на Рейчъл бе спрял да пуши. Освен това се беше смалил — бе абсорбирал и извлякъл голяма част от собственото си съдържание. Всички уплътнения в каютата бяха покрити с лепкава бяла пяна, която жадно поглъщаше и смилаше наличните въглеводороди и отделяше универсален кристалоиден субстрат, суровина за всякакъв род нанофабрикуваща дейност. От разтвора се преципитираха втвърдени късове полупрозрачен материал, изграждащи куха сфера, която почти бе изпълнила вътрешността на каютата. Под палубата към рециклиращата система на кораба се просмукваха корени, плячкосваха клоаката, в която се съдържаха биологичните отпадъци за целия последен етап от пътуването. (Според отдавна установено всеобщо правило кораби, необорудвани с рециклиращи инсталации, изхвърляха отходни продукти само докато се отдалечаваха към необитаеми части на космоса — навремето десетки нещастни орбитални техници бяха поразявани от втвърдено в абсолютния мраз на космоса лайно, притежаващо по-голяма кинетична енергия от тази на бронебоен артилерийски снаряд.)

Самоходният куфар, който сега бе прилепен към основата на сферата, бе много по-лек, отколкото когато Рейчъл го качи на борда. Тогава той тежеше със сигурност поне триста килограма, а сега едва ли надхвърляше петдесет. По-голямата част от излишната маса се състоеше от подсилени капилярни тръби от боров карбид — контейнери за миниатюрни кристали свръхпречистен уран-235 тетрайодид и голям запас от кадмий — вещества, които едва ли можеш да си набавиш лесно, особено ако бързаш. Куфарът бе в състояние да произведе всичко, стига да разполагаше с необходимите елементи. Най-често се нуждаеше от въглерод, водород и кислород, каквито имаше в изобилие в пречиствателните инсталации на всеки космически кораб. Но ако един дипломат трябваше да изчезне максимално бързо и не разполагаше с достатъчно мощни енергийни източници… тогава на дневен ред идваше добрият стар синтез, разчитащ на позната, отдавна изпитана технология, която не проявяваше тенденции към непредотвратими взривове. Всичко, от което се нуждаеш, е точният вид анъбтаний^[3], за да даде нужния тласък. Тъкмо по тази причина Рейчъл бе помъкнала със себе си уран в количество, достатъчно за две или три угоени атомни бомби, или за сърцевина на атомна соленоводна ракета.

По същество атомната соленоводна ракета има най-опростения междупланетен реактивен двигател, достатъчно малък, за да се побере в куфар. От другата страна на вътрешната антидепресионна обшивка на кабината на Рейчъл куфарът бе конструирал обемист резервоар, през който преминаваха абсорбиращи неутроните подсилени с бор тръби: резервоарът бавно се запълваше с вода, съдържаща разтвор на предкритичен ураниев третрайодид. Само един фин слой от внимателно изтънени обшивни плочи държеше прозрачната сфера и нейния двайсеттонен соленоводен горивен резервоар от вътрешната страна на херметичната преграда. Хибридната конструкция се гушеше под обшивката на кораба като червей, който се храни от плътта на своя гостоприемник, докато се готви да снесе яйца.

Навсякъде из кораба клозетните казанчета течаха неспирно, налягането в офицерските душове бе скандално ниско и цяла дузина техници по поддръжката се чудеха на необичайно ниското ниво на утайка в силажен резервоар номер четири. Нечия умна глава вече се готвеше да предложи да запушат всички утечки по каналите. Но тъй като до встъпване в бой оставаха броени часове, вниманието на всички бе съсредоточено върху оръжейните системи на кораба. Междувременно скритата в куфара фабрика продължаваше да чурулика бодро и да отделя полимери и компонентни материали за спасителната лодка, която приготвяше за господарката си. И тъй като боят наближаваше, бързината бе от съществено значение.

 

 

— Свиквам отново заседанието — обяви Сойер и почука по масата. — Мартин Спрингфийлд, обвиненията срещу вас са, че на трийсет и втория ден от месеца на Хегемонията, година 211 от основаването на Републиката, вие съвсем предумишлено сте внесли на борда на военен кораб „Лорд Ванек“ приемо-предавателно устройство за установяване на релативистичен канал без разрешение на вашия командващ офицер, нито на който и да било бордови офицер, в нарушение на параграф четирийсет и шести от Военновременния кодекс, и впоследствие сте използвали упоменатото устройство, за да влезете във връзка със субекти от чужда националност в нарушение на параграф двайсет и три, като по такъв начин сте издали строго секретна информация за местонахождението на кораба, нарушавайки алинея две от Военния устав и алинея четири от Военнопроцесуалния кодекс — предателство по време на военни действия. Обвиненията срещу вас, съкратено, са както следва: нарушаване на сигнално-контролните разпоредби поради нехайство или злонамереност, установяване на връзка с противника, предателство по време на военни действия. За какво ще пледирате?

— Невинен — обяви Рейчъл, преди Мартин да успее да си отвори устата. — Той пледира невинен по всички обвинения. И аз мога да го докажа. — В очите й светеше опасен блясък, тя стоеше изпъната, с ръце зад гърба.

— Обвиняемият приема ли пледирането? — попита Вулпис.

— Полковникът е мой защитник — рече Мартин.

— И така, доказателствата в подкрепа на обвиненията. Улика номер едно: на трийсет и втория ден от месеца на Хегемонията, година 211 от основаването на Републиката, вие съвсем предумишлено сте внесли на борда на военен кораб „Лорд Ванек“ приемо-предавателно устройство за установяване на релативистичен канал, без разрешение на вашия командващ офицер, нито на който и да било бордови офицер, в нарушение на параграф четирийсет и шести от Военновременния кодекс. Разсилен, донесете уликата.

Един редник пристъпи напред. Държеше торбичка. Изсипа съдържанието й върху масата — малка черна касетка.

— Улика номер едно — приемо-предавателно устройство за установяване на релативистичен канал, тип дванадесет, вградено в стандартна касетка за разширяване функциите на персонален асистент СХ, използван на декадентската Земя. Уликата е била извадена от машината на обвиняемия от младши прокуратор Василий Мюлер, изпратен на борда от Канцеларията по надзора със задача да следи действията на обвиняемия. Разполагаме с клетвена декларация на прокуратора. Някой подлага ли на съмнение достоверността на тази улика? Не? Чудесно…

— Аз имам възражения. — Рейчъл посочи малката касетка. — Първо, заявявам, че извършеният от младши прокуратор Мюлер обиск на личните вещи на обвиняемия е бил незаконен, тъй като обвиняемият е цивилно лице и не подлежи на съдебно дирене за нарушаване на правила и нормативи, отнасящи се за военнослужещи, и следователно всички улики, открити по време на обиска, не могат да бъдат прилагани в този процес, без да са скрепени с предварително издадена заповед за обиск съгласно член дванайсети. В противен случай — при липса на споменатата заповед — действията на младши прокуратор Мюлер автоматически се категоризират като проникване с взлом, а събраните от него доказателства губят стойност. Второ, ако това нещо е устройство за релативистичен канал, аз съм бананово дръвче. Това е стандартна квантова инфосъхраняваща карта, ще го потвърди всеки що-годе компетентен електронен инженер. И трето, вие нямате пълномощия да провеждате тази пародия на процес — проверих в Кодекса и там изрично се подчертава, че военният трибунал може да се свиква само по заповед и в присъствието на старши офицер. Къде ви е писмената заповед от адмирала?

Тя скръсти ръце и изгледа комисията.

Сойер поклати глава.

— Младши прокураторът има заповед да разследва дейността на Мартин Спрингфийлд, това е напълно достатъчно. Длъжен съм обаче да отбележа крайното си неудовлетворение от опитите на защитника да обвинява съда в непригодност и лично мен, че не съм достатъчно компетентен да ръководя този процес. Заявявам тук открито и пред всички, че ми беше възложено да проведа този процес от старши офицер и че смятам да изпълня задълженията си. — Той внимателно избегна да уточни кой му е наредил и какви са пълномощията му. — Що се отнася до първата представена улика, чието предназначение бе поставено под съмнение, ще отговоря, че разполагаме с писмени самопризнания на обвиняемия в смисъл, че споменатият предмет действително е устройство за релативистичен канал, за чието пренасяне на борда е бил помолен от трето лице, а именно представител на корабостроителната компания. Така че независимо дали госпожа адвокатката се смята за бананово дръвче, или не, това си е чиста проба приемо-предавателно устройство и обвиняемият е виновен, задето е възнамерявал да го използва.

Той направи многозначителна пауза и добави:

— Да се запише в протокола, че уликата е била призната от съда. — После изгледа предизвикателно Рейчъл. „Пипнах те, кучко. Да видим сега какво ще направиш?“

Рейчъл погледна към Мартин и замига. След това отново се обърна към комисията.

— Въпросът е спорен, сър. Защото, ще се съгласите с мен, намерението не е равносилно на деянието. Вярно, във вашата цивилизация, където употребата на машини за контрол на мисълта е забранена, тази разлика може да не е толкова голяма. Изглежда, се опитвате да осъдите обвиняемия за неговите мисли и чувства, а не за действията му. Разполагате ли с доказателства, че действително е предавал информация на трето лице? Ако не, в такъв случай не съществува престъпление по смисъла на закона.

— Разполагам и още как — ухили се свирепо Сойер. — Точно вие трябва да знаете най-добре на кого е предавал информация. — Той я посочи. — Вие сте агент на чужда сила. Обвиняемият е общувал непрестанно с вас. Сега, след като се съгласихте да го защитавате, вие доброволно ставате член на съдебния състав. Ще ви припомня параграф четиридесет и шест: „Всяко лице, упълномощено да участва в съдебна колегия и извършило нарушение, подлежи на дисциплинарно наказание съгласно законите и правилата на Наказателния кодекс“. Мога само да добавя, че като приехте да станете адвокат на обвиняемия, или по-точно, да смъкнете примката от шията на вашия шпионин, вие собственоръчно се отказахте от дипломатическия си имунитет.

За един кратък миг Рейчъл изглеждаше объркана. Погледна към Мартин и отново премигна няколко пъти. След това се обърна към комисията.

— И организирахте целия този маскарад само за да заобиколите дипломатическия ми имунитет? Впечатлена съм. Наистина не ви смятах за толкова глупав… Юта!

Всичко стана много бързо. Рейчъл приклекна зад импровизираната си катедра, а Сойер вдигна ръка към разсилния в дъното на стаята с намерение да му заповяда да я арестува. Но преди да успее да си отвори устата, в помещението отекнаха четири кратки взрива. Решетките на вентилационните шахти паднаха и от тях наизскачаха странни нещица — мънички същества, сложни и с множество крачета, които разпръскваха под високо налягане бледосиня пяна. Пяната полепваше по всичко, което докосваше, като се започне от масата на съдийската комисия и охраната в дъното на помещението. Макар на пръв поглед лека и пухкава, тя бързо се втвърдяваше.

— Хванете я! — успя най-сетне да извика Сойер и посегна към пистолета, си, но докато ръката му се спускаше, я обгърнаха няколко пухкави облака пяна и я прилепиха към тялото му. Разнесе се остра химическа миризма — напомни му за детските посещения при зъболекаря. Сойер си пое трескаво дъх, замъчи се да се освободи от лепкавата маса, миризмата нахлу в гърлото му — а после светът се скри от пелена.

 

 

Рейчъл разбра, че процесът е нагласен, още щом влезе в каюткомпанията. Беше присъствала и друг път на подобни инсценировки, още в стари времена, на Земята. Имаше чувството, че би могла да подуши копнежа им час по-скоро да разпоредят екзекуцията, сякаш бе самият мирис на смъртта. И същевременно четеше по лицата им, че всичко това е някаква потресаваща и зла шега, за чието предназначение можеше само да гадае.

Докато офицерът от службата за сигурност си плетеше кошницата, като произнасяше предварително замислените фрази, тя погледна към Мартин. „Моля те, бъди готов“. Премигна три пъти и забеляза, че той замръзва, а сетне кимва едва забележимо — уговореният сигнал. „Втори етап“ — произнесе тя беззвучно и радиомикрофонът в гърлото й предаде нареждането на роботите във вентилационните шахти. Рейчъл отново се извърна към комисията. Тримата офицери я гледаха с навъсени и мрачни изражения, като буреносни облаци на хоризонта. „Печели време“.

— Въпросът е спорен, сър. Защото, ще се съгласите с мен, намерението не е равносилно на деянието… — заговори тя; чудеше се как ли ще реагират, ако открито ги обвини, че процесът им е пародия. Или ще се откажат, или…

— Разполагам и още как. — Политическият офицер се засмя заплашително. — Точно вие трябва да знаете най-добре на кого е предавал информация. — Той я посочи. „Ето, започва се“ — рече си тя. И отново добави нечуто: „Багаж. Докладвай за състоянието“.

„Спасителната лодка подготвена за изстрелване. Горивният резервоар на предкритично и в готовност. Кислородните резерви попълнени. Предупреждение — в момента скоростта по направление на определената дестинация Нови Петроград е 86 км в секунда. Граница на общия маневрен лимит 90 км в секунда“. — И това ще стигне, реши тя. Соленоводната ракета бе почти толкова ефикасна, колкото старите атомни ракети, които се използваха някога за пътуване от Земята до Марс. Едно бе сигурно — нямаше да могат да я изведат обратно на орбита без презареждане. Но все пак щеше да свърши работа, стига само…

— … само да добавя, че като приехте да бъдете адвокат на обвиняемия, или по-точно, да смъкнете примката от шията на вашия шпионин, вие доброволно се отказахте от дипломатическия си имунитет.

Тя преглътна, погледна отново Мартин и мигна два пъти — сигналът „задръж дъха си“.

„Багаж: подготовка за старт. Очаквай пристигане на екипажа до сто секунди. Старт T-минус двайсет секунди от появата на екипажа“. Щом изгоряха този мост и напуснеха кораба, можеха само да се надяват, че от мостика няма да наредят да бъде включен радарът — с риск да ги засече Фестивалът, — за да ги открият и унищожат. Спасителната лодка бе сапунен мехур, сравнена с бойните кораби на Новата република.

Рейчъл отново насочи вниманието си към комисията, пое си дъх и каза:

— И организирахте целия този маскарад само за да заобиколите дипломатическия ми имунитет? Впечатлена съм. Наистина не ви смятах за толкова глупав… Юта!

И се наведе. Последната дума бе кодът за започване на операция от страна на роботите. В същия миг се възпламениха четири насочени микрозаряда и избиха решетките на вентилационната шахта. Тя смъкна прозрачната качулка пред лицето си, херметизира я с едно притискане на брадичката и се подготви вътрешно.

Роботите нахлуваха през отвора в тавана. Паяци, ракоподобни и скорпиони, всичките изработени от въглеродни полимери — рециклирана утайка от каналите. Разпръскваха във всички посоки лепкава противопехотна пяна и анестезиращ трихлорметан. Един от войниците понечи да се нахвърли върху Рейчъл и бойните й имплантанти се активираха — нещастникът рухна на пода като чувал с картофи след рязък удар по главата, преди тя дори да забележи съществуването му. Полезрението й се сви до тясна фуния между нея и Мартин, който все още стоеше изправен до масата, ококорил очи и вдигнал едната си ръка. Един от разсилните се опитваше да го издърпа към вратата.

Рейчъл превключи на бойна скорост, като изолира своята „бавна“ нервна система от контролния кръг.

Времето се забави и светлината стана мъждива, бремето на гравитацията отслабна, но въздухът около нея беше невероятно плътен и лепкав. Разсилният успя да обърне Мартин към вратата и го побутна натам. Тя го сграбчи за ръката и усети, че я измъква без никакво усилие от раменната става. Замахна почти небрежно с лявата си ръка и повали втория пазач, ребрата му изхрущяха под пръстите й. От удара няколко дребни костици в китката й се строшиха. Беше й невероятно трудно да помни — а също и да мисли, — но нейното собствено тяло бе най-големият й враг, много по-крехко и чупливо, отколкото бяха готови да признаят рефлексите й.

Тя сграбчи Мартин за ръката, внимателно, като че беше китайски порцелан, ала по острото му изпъшкване предположи, че му е изкарала въздуха. Вратата не беше заключена, Рейчъл я изрита и изскочи в коридора, преди тя да се затръшне. Пусна го, извъртя се на място тъкмо когато вратата се хлопваше, бръкна в горния джоб на жилетката си и извади топче от нещо, което приличаше на маджун. „Омаха!“ — произнесе в микрофончето в гърлото си. Разноцветни линии пробягаха по повърхността на топката — различими само за механичното й зрение — и тя побърза да я притисне към рамката на вратата, а сетне я шляпна лекичко. Топката посиня и започна бързо да се разстила, вълна от леплива течност, която се плъзгаше по цепката между вратата и рамката и се втвърдяваше като диамант.

Със залепена врата, прекъснати кабели на интеркома, хлороформ и противопехотна пяна може би щяха да спечелят минута или две, преди да бъде вдигната тревога.

Мартин все още стоеше превит и се мъчеше да си поеме въздух. Тя го вдигна и затича по коридора. Все едно че бягаше през вода — скоро откри, че е по-лесно да се оттласква с единия крак, а после с другия, сякаш се движеше в ниска гравитация.

Червена пелена забули периферното й зрение — подсказваше й, че е на предела на силите си. Нервната й система можеше да е подсилена, но при такава скорост разчиташе на анаеробно дишане и телесните резерви се топяха главоломно. На следващата пресечка зърна отворена врата на асансьор — скочи вътре, вмъкна и Мартин и натисна бутона за офицерския етаж. Едва тогава си позволи да се върне към нормална скорост.

Вратата се затвори и кабината започна да се издига. Мартин изпъшка. Рейчъл се мъчеше да си поеме дъх. Мартин пръв успя да заговори.

— Къде… си се научила…

Тя премигна. Мъничък часовник мъждукаше в горния ляв квадрант от вътрешната страна на клепача й. Осем секунди, откакто бе обявила „Юта“ — осем секунди? Минути може би. Тя си пое въздух и издиша, за да изкара натрупания въглероден двуокис. Всички мускули я боляха, сякаш някой бе прекарал през тях нагорещени жици. Гадеше й се и лявата й ръка отичаше бързо.

— Специални имплантанти.

— Стори ми се, че счупи ребрата на един… Къде отиваме?

— В… спасителната лодка… Нали ти казах.

На таблото премигна лампичка. Бяха се издигнали на следващия етаж. Оставаше им още един.

Вратата се отвори. Рейчъл се олюля и излезе. Коридорът бе пуст, което бе истинска благодат — в сегашното си състояние не би могла да се справи дори с хамстер. Мартин я следваше.

— В моята стая — изграчи тя. — Опитай се да се държиш непринудено.

Той вдигна окованите си китки.

— С тези неща?

„По дяволите. Трябваше да ги разкъсам, преди да се изключат усилвателите!“ Тя поклати глава, бръкна в един от джобовете си и извади малка сива тръба.

— Шоков пистолет.

Късметът им изневери в дъното на следващия коридор. Една врата се отвори и насреща им излезе старшина — отмести се да им направи път, но зяпна учудено, докато се разминаваха, и подвикна:

— Ей!

Рейчъл го простреля.

— Бързо — подметна тя, без да се обръща, и продължи напред. Мартин я следваше по петите. Вратата на каютата й бе съвсем близо, зад следващия завой.

„Близо сме вече“ — съобщи тя на очакващата ги спасителна лодка.

Над главите им замигаха червени светлини.

— Внимание — тревога! Двама въоръжени метежници, офицерски отсек, палуба „Б“. Повтарям, въоръжени и опасни. Охрана на палуба „Б“! Тревога!

— По дяволите! — изруга Мартин. На няколко метра пред тях започна да се спуска херметична преграда.

Рейчъл отново превключи на бойна скорост. Хвърли се напред, закова точно под вратата, вдигна ръце и задържа падащата преграда. Макар Мартин да тичаше, струваше й се, че пълзи като охлюв, докато се промушваше през отвора. Тежката врата заплашваше да я смаже. Тя приклекна и се изхлузи под нея. Последва го и дори успя да го настигне, въпреки че ръцете и краката й бяха изтръпнали и безчувствени, а слепоочията й пулсираха със заплашително темпо. До вратата на каютата й оставаха два метра.

— Юнона! — извика Рейчъл в микрофончето, но от устата й излезе само нечленоразделно хриптене.

Вратата се отвори. Мартин прекрачи прага, но за Рейчъл бе твърде късно — не виждаше нищо и коленете й се подгъваха. Бойното ускорение бе изчерпано и тя имаше усещането, че се носи, като подмятано от вятъра перце.

Някой я влачеше по чакъл и болеше ужасно.

Сърцето й туптеше така, сякаш щеше да се пръсне.

Шум от затръшната врата.

Мрак.