Чарлз Строс
Сингуларно небе (5)

Космическият хоризонт

Вратата на кабинета се отвори и облеченият в ливрея прислужник влезе и каза високо:

— Комодор Бауер на посещение при адмирала.

— В-въведете го!

Комодор Бауер влезе в кабинета на адмирала и отдаде чест. Настанен зад импозантното бюро от полирано дърво в центъра на огромното помещение (облицовано с ужасно скъпо вносно дърво и украсено с червени копринени завеси), адмиралът изглеждаше мъничък: съсухрена костенурка с мустаци на морж насред морето от сребристосин килим. Но въпреки това днес бе в отлична форма, издокаран в униформата, сияещ с медалите и ордените си, удобно настанен в истинско кресло.

— Коммммодоре. Добре дошъл. Моля, с-седнете.

Комодор Бауер прекоси помещението и седна в креслото, което му посочиха.

— Как е баща ви днес? Отдавна не съм го виждал.

— Добре е, сър. — „Всъщност почина преди четири години“. — Бауер хвърли тъжен поглед на началника си. Някога най-острата шпага в арсенала на Новата република, контраадмирал Курц ръждясваше с ужасяващо темпо: навярно вече подготвяха погребението му. Все още имаше периоди на просветляване, понякога продължителни, но да го принуждават да предвожда тази експедиция — нито един офицер не би могъл да откаже имперска заповед и да задържи поста си — бе направо жестоко. И наистина, нима Негово величество не знаеше в какво състояние е адмиралът? — Мога ли да попитам защо ме повикахте, сър?

— Ах… ах… ах… да. — Адмиралът подскочи, сякаш му бяха приложили електрошок. Лицето му внезапно се изопна. — Извинете ме, комодоре, напоследък някои моменти ми се губят. Исках да обсъдим фислокацията… ъъъ, дислокацията на флота. Очевидно вие ще осъществявате ежедневното командване на оперативната група, както и общото тактическо командване, когато тя пристигне на Рошардов свят. По въпроса за планирането на операцията обаче, струва ми се, и аз имам какво да кажа. — На лицето му изгря вяла усмивка. — Съгласен ли сте с мен?

— Разбира се, сър. — Бауер кимна, леко окуражен. Старецът несъмнено склерозираше, но в моментите на просветление умът му сечеше като бръснач: щом бе решил да остане на заден план, докато Бауер върти кормилото, в това нямаше нищо лошо. (Стига да не забравя кой е Бауер, а и кой е той самият.) Бяха работили заедно и преди — Бауер беше младши лейтенант под командването на капитан Курц при Нахлуването в Термидор и оттогава изпитваше дълбоко уважение към неговия интелект, както и заради упорития му отказ да отстъпи срещу превъзхождащ ги числено противник.

— Съобщиха ми, че Управлението на Генералния щаб подготвяло доста необичаен план за снемането на обсадата, ако това имате предвид?

— Да. — Адмирал Курц посочи сложената на бюрото му папка с червена кожена подвързия. — Вариант Омега. Трябва да призная, че участвах в създаването на първия документ, преди десетина години, но сега предполагам по-млади умове са го превърнали в план за атака.

— Вариант Омега — повтори замислено Бауер. — Не беше ли „сложен на трупчета“ поради юридически съображения?

— Да — кимна Курц. — Но само като план за атака. Сега обаче ни е позволено да летим в затворени времеви маршрути, използвайки свръхсветлинна скорост, за да пристигнем преди избухването на войната. От това произтичат всички притеснения. Съседите ни предупреждават, че на Господ Бог това нямало да му се понрави. Пълна безсмислица, ако ме питате. Но така или иначе, те вече ни нападнаха. Искам да кажа — те първи дойдоха при нас. Затуй решихме да пристигнем в нашето минало, но след като е започнала атаката — трябва да призная, че за мен това е жалко извинение, но какво да се прави. Та ето за какво става дума — Вариант Омега.

— Аха — Бауер посегна към червената папка. — Ще позволите ли?

— Но р-разбира се.

Комодорът започна да чете.

 

 

Да се надвишава скоростта на светлината е, разбира се, невъзможно. Общата теория на относителността го бе превърнала в постулат още в далечния двайсети век. Съществуваха обаче няколко начина да се заобиколи това ограничение — до момента имаше поне шест метода за прехвърлянето на маса от точка А до точка Б, без да се достига c^[1].

Два от тези начини разчитаха на един квантов трик, на странна хитринка, използваща идеята на Босе–Айнщайн да се подредят частици като квантови точки, разделени от светлинни години — също както при релативистичния канал, слетите точки трябваше да се разделят при субсветлинни скорости, превръщайки се в средства за връзка, но не и за транспортиране на материални тела. Някои от гореспоменатите начини — като Есхатоновите пространствени тунели например — не подлежаха на обяснение, понеже се базираха на принципи, които човешката физика все още не познаваше. Но имаше два метода, залегнали в основата на задвижването на космическите кораби: реципрочното разширяване на Линде–Алкъбир и скоковият двигател. При първия зад и пред кораба се образува вълна от разширяващо се и свиващо се пространството — идея, колкото изумително изтънчена, толкова и опасна: космически кораб, който се опитва да лети през плътната гънка на пространство-време, се излага на риска да се разбие на парченца при срещата с най-миниатюрната прашинка.

За разлика от него, скоковият двигател бе много по-надежден, ако се изключеха някои дребни капризи. Съоръжен с такъв двигател звездолет използваше за ускорението си гравитационната котва на най-близката звезда. След определяне на еквипотенциална точка от плоско пространство-време в близост до избраната звезда корабът включваше полевия генератор и преминаваше през тунел между началната и крайна точка, без дори да се намира някъде между тях. (Ако приемем, разбира се, че избраната звезда остава горе-долу на същото място и в непроменено състояние, когато корабът изключи полевия си генератор — в противен случай никой никога няма да го види отново.)

Но за военните скоковият двигател имаше твърде много неудобства. Първо, той действаше само при плоско пространство-време, на големи разстояния от звездите и планетите, което означаваше, че пунктът на пристигане ще е отдалечен от набелязаната цел и на свой ред — че противникът ще те засече много преди да успееш да го атакуваш. Второ, двигателят не можеше да се похвали с голям обсег. Колкото по-далеч се опитваш да скочиш, толкова по-голяма е вероятността условията в мястото на пристигане да не са такива, каквито си предполагал, което би изисквало допълнителни скокове. Но най-сериозният довод бе, че скоковият двигател по същество създаваше тунел между две еквипотенциални точки от пространство-време. Объркаш ли изчисленията, ще се озовеш в абсолютното минало, по отношение както на стартовата, така и на крайната точка. Би могъл дори да не го разбереш, докато не се прибереш у дома, но така или иначе вече ще си нарушил причинно-следствената връзка. А Есхатонът имаше сериозен проблем с онези, които го правят.

Тъкмо по тази причина Вариант Омега бе един от най-поверителните документи в библиотеката на военно-плановия отдел на Новата република. В Омега се обсъждаха възможните начини и средства за използване на нарушената причинност — като пътешествие във времето в определена, предпочитана времева рамка — с цел осигуряване на стратегическо преимущество. Рошардов свят отстоеше на цели четиридесет светлинни години от Нова Австрия, при нормални обстоятелства за достигането му щяха да са необходими пет до осем скока — сериозно пътуване, отнемащо три до четири седмици. Но сега, във време на война, следваше да се предположи, че зоните за директен достъп от Нова Австрия са поставени под охрана. При скока си атакуващият флот трябваше да заобиколи мъглявината Кралска глава, практически непроходим слой от облаци, около който се бяха формирали три или четири протозвездни обекта. За осъществяването на Вариант Омега — прецизно определяне на времето на пристигане така, че да съвпадне с получаването на първия сигнал за тревога от Рошардов свят, за да се избегне абсолютно нарушаване на причинно-следствената връзка и същевременно появата им да завари противника неподготвен — щяха да са нужни дори повече скокове, които да ги отведат още по-надалеч в техния собствен бъдещ светлинен конус, преди да извият обратно, по самия ръб на космическия хоризонт на събитията.

Бауер едва сега си даде сметка, че това ще е най-далечната военна операция в историята на Новата република. И — с помощта на Господа Бога — успешното й осъществяване щеше да е в негови ръце.

 

 

Боря Рубенщайн стовари износения си ботуш върху грубо скованата маса и кресна:

— Тишина! — Никой не му обърна внимание — обиден, той извади матричния пистолет, който му бе изработила по поръчка машината, и стреля в тавана. Чу се само тихо бръмчене, но посипалата се мазилка привлече вниманието на останалите. — Настоявам да се въведе ред в комитета!

— И защо трябва? — попита един нагъл тип от дъното на залата.

— Защото ако не млъкнете и не ме оставите да говоря, ще трябва да отговаряте пред Политовски и неговите драгуни. Най-лошото, което мога да ви направя, е да ви гръмна — но ако ви спипа херцогът, ще трябва да бачкате за прехраната. — Смях. — За неговата прехрана. Нима не разбирате, че разполагаме с безпрецедентната възможност да отхвърлим оковите на икономическото робство, които ни обвързват към земята и фабриките, и да дадем началото на една епоха на социално равенство и просветление, в която ще бъдем свободни да се усъвършенстваме, да подпомагаме всеобщото благоденствие, да се учим да работим и да живеем с ускорени темпове. Но, другари, силите на реакцията са безмилостни и бдителни, докато ние с вас тук си чешем езиците, Флотът прехвърля военни части във Външен Челм с намерението да го превърне в опорен пункт за атака срещу нас.

Олег Тимошевски се надигна от мястото си и размаха ръце.

— Без паника! Ще ги смажем! — Изпъна лявата си ръка напред и юмрукът му започна да се преобразява, приемаше формата на гранатомет. След като се бе потопил в морето от възможни способи за физическо усъвършенстване с възторга на роден киборг, той вече спокойно можеше да позира за рекламен плакат на Трансхуманисткия фронт или дори на Партията за Космос и Свобода.

— Достатъчно, Олег. — Боря го изгледа кръвнишки, после се обърна към публиката и заяви: — Не бива да побеждаваме с насилие. Това е изкусителна политика в краткосрочен план, но само ще ни дискредитира пред масите, а традицията показва, че не може да има революция, ако не си осигурим тяхната подкрепа. Трябва да докажем, че силите на реакциията ще се разпаднат пред нашите миролюбиви редици, защитаващи идеята на прогреса и свободното предприемачество, без да се прибягва до каквото и да било насилие — инак в края на краищата ще станем точно такива, каквито са нашите врагове. Това ли е, което искате?

— Не! Да! НЕ! — Той се стресна от фурора, който бяха предизвикали думите му. Делегатите започнаха да буйстват, изпълнени с възторг от мястото, което им предопределяше неумолимият ход на историята, заедно с нескончаеми количества бира и водка. (Вярно, синтетична, но пък почти не се различаваше от истинската.)

— Другари! — Един русокос мъж с жълтеникаво лице махаше от вратата на помещението. — Моля за вашето внимание! Реакционерски ешелони на империалистическия режим се готвят да обкръжат Северния параден площад! Свободният пазар е в опасност!

— Уф, мамка му — прошепна Маркус Волф.

— Иди да видиш какво става — рече му Боря. — Вземи и Олег, махни ми го от главата, а аз ще удържам положението тук. Опитай се да намериш някакво занимание на Ярослав — да стреля там с водни пистолети по войниците, или каквото му хрумне, тук само ми се пречка в краката.

— Ще бъде направено, шефе. Сериозно ли говориш — че не трябва да трошим глави?

— Дали говоря сериозно? — Рубенщайн повдигна рамене. — Лично аз съм против употребата на всякакво оръжие, особено атомно, но имаш пълна свобода да правиш всичко, което е необходимо, стига да съхраним морално превъзходство над врага. Ако е възможно. На този етап все още е твърде рано да влизаме в бой. Ако изчакаме една седмица, войниците сами ще започнат да дезертират като плъхове, напускащи потъващ кораб. Опитай се засега да ги баламосаш нещо. Подготвил съм комюнике, в което обяснявам положението им на лакеи на управляващата класа.

Волф се изправи, заобиколи масата и се приближи към Тимошевски.

— Олег, ела с мен. Чака ни работа. — Боря не им обърна внимание: беше забол нос в наръчника на текстовия редактор — скъп дар от Рога на изобилието. След като през целия си живот бе писал на ръка или — в най-добрия случай — на разнебитена пишеща машинка, невъобразимите възможности на процесора му се струваха черна магия. Да можеше само да разбере как се преброяват знаците и думите на един ред и как да определя дължината на абзац, или на колона.

Революционният конгрес бе свикан преди три дни в сградата на Житната борса. Чудновати израстъци, наподобяващи черни метални папрати, бяха обсебили тавана и поглъщаха цялата проникваща отгоре светлина. Дълго време Годунов, който трябваше да отговаря за снабдяването, се оплакваше от липсата на сервизи и прибори за хранене (сякаш истинският революционер би се обезпокоил от подобни дреболии), докато в един момент Миша, който бе навлязъл много по-навътре от Олег в директния мозъчен интерфейс, не сбърчи нос и не нареди на странните неща от покрива да се заемат с производството на прибори. След това Миша се запиля нанякъде и никой не знаеше как се изключва неуморната фабрика. За щастие поне храната беше в изобилие, а също и мунициите. Изглежда, блъфът на Боря бе сполучил и херцогът наистина бе повярвал, че демократическият съвет разполага с атомни оръжия. Поне засега драгуните стояха надалеч от сградата от жълтеникави тухли в единия край на Площада на свободата.

— Боря! Ела бързо! Нещо става при вратите!

Рубенщайн вдигна глава от черновата на прокламацията и попита ядосано:

— Какво има? Говори де!

Другарят (Петров май му беше името) дотича при бюрото и каза задъхано:

— Войници.

— Аха. — Боря се изправи. — Откриха ли стрелба? Не? В такъв случай ще поговоря с тях. — Той се протегна с видимо удоволствие. — Води.

При вратите на Житната борса се бе струпала малка тълпа. Имаше селянки със забрадки, работници от чугунолеярния завод в другия край на града — спрял производство, след като на мястото на цеховете му се издигна чудноват, почти органичен роботизиран комплекс, който продължаваше да се разширява — и дори няколко остригани до голо зека^[2] от изправителния трудов лагер от другата страна на замъка: всички бяха наобиколили отряд изплашени войници.

— Какво става тук? — попита властно Рубенщайн.

— Тези хора… те казаха…

— Оставете ги да говорят. — Боря посочи един от войниците. — Ти. След като не стреляш по нас, какво търсиш тук, другарю?

— Ами аз… — Войникът млъкна, смутен и объркан.

— Писна ни да ни подритват проклетите аристократи, ето к’во — извика войникът до него, мършав мъж с пожълтяло лице и висока астраганена шапка, която със сигурност не беше част от униформата. — Тез’ имперски тунеядци, дет’ са се затворили в замъка и се наливат с шампанско, а ние трябва да ги пазим значи. Докато вие туканка си гледате кефа, а на ония май песента им е изпята. Дойде ли, братя, свободата, значи?

— Добре дошли в редиците ни, другари! — Боря разпери ръце към войниците. — Истина е, да! С помощта на нашите съюзници от Фестивала желязната ръка на реакционния режим най-сетне ще бъде отхвърлена безвъзвратно! Ражда се нова икономика, веднъж завинаги ще бъде премахната принадената стойност и отсега нататък всяка стока, произведена веднъж, ще може да се копира безкрайно. От всекиго според въображението, всекиму според потребностите! Присъединете се към нас, или още по-добре — доведете своите другари войници и работници!

Във върховния момент на тази вдъхновена реч от металния таван на борсата отекнаха кънтящи удари и всички уплашено вдигнаха глави. Нещо се беше повредило в тайнствените механизми на фабриката за прибори и към небето се издигаше фонтан от пластмасови ножове и вилици, които се сипеха по паважа на улиците като предвестници на задавалото се общество на всеобщо благополучие. Зяпнали от почуда работници и селяни наблюдаваха втрещени тази изумителна проява на продуктивност, а след това се наведоха да събират разноцветните кухненски прибори на революцията. Отекна залп и Боря Рубенщайн вдигна ръце — хилеше се като пощурял, — за да приеме салютите на войниците от Черепов хълм.

 

 

„А сега вечерният осведомителен бюлетин. Новините от днешния ден. Продължава кризата, предизвикана от нашествието на така наречения Фестивал срещу Рошардов свят. Провалиха се всички опити за дипломатическо уреждане на конфликта, по всичко изглежда, че военната намеса е неизбежна. Почти няма сведения от окупираните територии, но доколкото е известно, гарнизонът под командването на херцог Политовски продължава да се сражава упорито за опазване на имперското знаме. По-рано в нашата програма посланик Ал Хак от Турку заяви, че Фестивалът представлява изключителна заплаха за мира.

Потвърдено е, че жената, която вчера сутринта се бе приковала с белезници за оградата на Имперската резиденция и настояваше да бъдат дадени равни права, включително и правото на гласуване, на всички жени, действително е с душевно заболяване от дълги години, диагностицирано като параноидна истерия. Днес водачите на Сдружението на майките отрекоха да имат каквато и да било връзка с нея, а действията й определиха като противоречащи на женската етикеция. Предполага се, че жената ще бъде обвинена в нарушаване на обществения ред.

Лишените от почва слухове, разпространявани на Старата Земя, че Адмиралтейството модернизирало бойния ни флот, доведоха до повишаване цените на стоките, предлагани от почти всички междупланетни корпорации, и до изтегляне на застрахователните компании от пазара в Новата република. По непотвърдени данни председателят на Имперската банка подготвя съдебни искове срещу компаниите, предизвикали суматохата на пазара, като ги обвинява в клевета и конспирация с цел да бъде създаден монопол.

Четиримата анархисти, обесени днес в затвора Крумхопф, бяха погребани…“

Щрак,

— Мразя тази шибана планета — прошепна Мартин и се потопи дълбоко в порцелановата вана: единственото приятно разнообразие в миниатюрния апартамент, в който го бяха настанили. (И който без съмнение гъмжеше от бръмбари.)

Телефонът иззвъня.

Мартин изруга, надигна се от ваната и забърза към стаята; оставяше мокри дири по пода.

— Да?

— Как беше денят? — Женски глас. Трябваха му няколко секунди, за да го познае.

— Отвратителен — произнесе той с чувство. „И гласът ти не го прави по-добър“. Идеята да го въвлекат в дипломатически скандал никак не го привличаше. Но желанието да се оплаче бе по-силно от раздразнението. — Дори краниалните приставки са включени в тукашния списък на забранени технологии. Всичко, с което разполагат, са онези долнопробни ръкавици за виртуален контрол и клавиатури: и сега пред очите ми се мержелеят само фосфоресциращи правоъгълници, а пръстите ме болят.

— Както виждам, наистина си имал чудесен ден. Успя ли да хапнеш?

— Още не. — Едва сега Мартин осъзна, че е изгладнял. — Защо?

— Знам един добър ресторант на палуба „В“, в трети коридор, близо до портал номер пет. Мога ли да те поканя на вечеря?

Мартин помисли за миг. При други обстоятелства би отказал, още повече че представителката на ООН го плашеше. Но беше гладен, и не само за храна. Непредвидената покана му напомни за дома, място, където хората можеха да разговарят свободно. Домъчня му за приятна компания и след като даде съгласието си, той отново изслуша напътствията как да намери ресторанта.

Въпреки, че апартаментът му се намираше сред помещенията за гостуващи офицери, пак се налагаше да премине един контролен пост, преди да се озове в цивилните отсеци на станцията. От другата страна на поста започваше главният коридор — следваше вътрешната окръжност на станцията и извиваше плавно вляво: от него се отваряха многобройни пасажи и други коридори. Когато сви зад един ъгъл, Мартин се озова право срещу Рейчъл.

— Мартин! — Тя го хвана за ръката. — Много се радвам да те видя!

Беше със зелена рокля с плътно прилепнал корсаж, голи рамене и дълги черни ръкавици. На шията си носеше панделка, което му се стори странно и пробуди забравени спомени.

— Поне се престори, че ти е приятно да ме видиш. — Тя го сръга в ребрата. — Заради камерите. Нали ще ме водиш на вечеря. И пред другите ме наричай Людмила.

— Разбира се. — Той се усмихна насила. — Скъпа! Колко се радвам да те видя! — Потупа я по ръката и я поведе, като трескаво си припомняше инструкциите й. — Накъде беше? — прошепна, след като се обърка.

— Добре се справяш за новак. Третото разклонение вдясно. Масата е запазена на твое име. Аз съм твоята компаньонка за тази вечер. Прощавай за тези потайни игрички, но си под постоянно наблюдение и ако се появя тук в истинското си амплоа, ще започнат да задават въпроси. Много по-удобно е да се представя за жена с нисък морал.

Мартин неволно се изчерви.

— Разбрано. — В местното общество всяка жена, която показваше разголена плът от брадичката надолу, се смяташе за продажна. Което означаваше, че хотелът сигурно е пълен с…

— Още ли не си прибягвал до услугите на хотела? — попита тя и повдигна любопитно вежди, сякаш бе прочела мислите му.

Мартин поклати глава и смотолеви с видимо неудобство:

— Не исках да ме арестуват за нарушаване на чужди закони. А тукашните привички са наистина объркани. Ти какво мислиш за тях?

Тя го стисна за ръката.

— Без коментар. — И добави нехайно: — Дамите не бива да ругаят. — Той протегна ръка към вратата пред тях и тя прибра широките поли на роклята си. — Ала въпреки това се съмнявам, че подобен социален ред може да издържи много време. Сигурно им отнема огромни усилия да поддържат статуквото толкова дълго.

— Говориш, сякаш очакваш всеки момент да се срине. — Той подаде визитната си картичка на облечения в ливрея сервитьор, който се поклони и ги поведе навътре в ресторанта.

— Очаквам. А ти?

Мартин въздъхна.

— Дори да стане, няма да пророня сълзи. Не мога да си позволявам каквито и да било чувства — тук съм по договор, за да се справя с чисто технически проблем. Всичко, което искам, е да си свърша работата час по-скоро и да си събера багажа.

— Ще ми се и моят живот да бе толкова прост. Не мога да си позволя да се ядосвам — от мен се очаква да помогна на тези нещастници да се спасят от собствената си глупост. Но е много трудно да се бориш срещу социалната несправедливост, особено когато хората, на които се опитваш да помогнеш, са мъртви.

— Масата ви, сър — каза сервитьорът и се поклони. Рейчъл се изкиска лекомислено.

Рейчъл продължи с ролята на безгрижна кокетка и когато се настаниха в сепарето и поръчаха. Изостави я веднага щом сервитьорът си тръгна.

— Значи искаш да знаеш какво става, коя съм аз и за какво е всичко това — попита тихо. — А също дали трябва да ми сътрудничиш и какво ще спечелиш от това. Права ли съм?

Той кимна мълчаливо. Питаше се дали тя знае нещо за истинската му работа.

— Добре. — Тя го разглеждаше със сериозно изражение. — Предполагам, че вече си се отказал да ме предаваш на отдела за сигурност. Това ще е голяма грешка, Мартин, ако не за теб, то за много други хора.

Той сведе поглед и го втренчи в масата. Имаше сребърни прибори, порцеланови чинии, ленени салфетки. И над всичко това — гърдите на Рейчъл. Роклята й правеше невъзможно да не бъдат забелязани, въпреки че той се стараеше да не гледа в тях. Жена с нисък морал — нали тя го бе казала. Вдигна поглед към лицето й.

— Има нещо, което не разбирам. Кое е?

— Всичко ще ти бъде обяснено. Но първо, искам да знаеш, че след като изслушаш предложението ми, ако решиш, можеш да станеш и да си тръгнеш. Ще ми помагаш само ако го правиш по вътрешно убеждение, но тогава смятай, че си в играта и няма мърдане. Досега те смятаха за инженер от Земята с голяма уста. Ако се вгледат в мен… — Тя направи пауза. — Ще видят жена. Разкрият ли ме, няма да има милост, но ще им е трудно да повярват, че съм таен агент, а до утре по същото време акредитивните ми писма ще са готови и ще мога да изляза от нелегалност. Та за това, което става тук. Но първо, ще станеш ли да си вървиш, или оставаш?

Мартин помисли за момент. „Какво да правя?“ Решението изглеждаше очевидно.

— Нека да изслушам обясненията ти. И да вечеряме. Все ще е по-добре, отколкото да се прибера в онази дупка в базата.

— Ясно. — Тя се облегна назад. — Първо — тя вдигна пръст — какво става тук? Виж, малко е трудно да се обясни. ООН няма юрисдикция над Новата република, но разполагаме с достатъчно влияние да прекратим търговските споразумения на Републиката с половината от съседите й, ако например открием, че води война със забранени средства и технологии.

— Забранени технологии? — Мартин се изсмя. — Тези тук?

— Наистина ли смяташ, че биха пропуснали възможността да се модернизират? Императорското семейство например?

— Хъмм. — Мартин се почеса замислено по брадичката. — Добре, значи са прагматични технофоби, ако това искаш да кажеш.

— Точно така. — Тя повдигна рамене. Мартин отново неволно сведе поглед към разголените й рамене. — Нашите договори за ограничения във въоръжаването нямат сила тук, но пък Новата република разчита на търговските си връзки. Те си дават сметка за това, а там мога да се намеся, стига да успея да получа официалните си акредитиви, преди да са ме спипали. Но както и да е… второ. — Тя вдигна още един пръст. — Целта на ограниченията във въоръжението е да не се провокира намесата на Есхатона. Те действат в две посоки. Докато хората се придържат към дреболии като релативистични ракети и невропаралитични газове, Е ще си трае. Но веднага щом някой си завре носа в забраненото… и знаеш ли, за рождения й ден татко й подари ей толкоз голям изумруд! — Тя се захили и Мартин я погледна изненадано. След това и той се засмя — сервитьорът тъкмо поставяше пред тях димящия супник.

След като сервитьорът приключи с разливането, наля им вино и тръгна, Рейчъл отново стана сериозна.

— Та докъде бях стигнала? Няма да повярваш колко ми е омразна тази роля на глупаво момиче. През цялото време се държа като умствено изостанала десетгодишна… добре де, та за Е. Е никак не обича хората, които създават автономни, самовъзпроизвеждащи се оръжия или устройства, нарушаващи причинността, както и всякакви други адски машини за масово унищожение. Бактериите — вън. Грей гуу^[3] — вън. Всичко, което намирисва на самоусъвършенстващ се команден софтуер — вън. Никакви забранени оръжия. Започне ли някоя цивилизация да си играе с тях, рано или късно се появява Е и тогава тя става бивша цивилизация.

Мартин кимаше, опитваше се да си придаде вид, сякаш чува всичко това за първи път, макар че едва се сдържа да не поправи последното й изявление. Вдъхновението й беше заразно и той откри, че двамата имат общи интереси по въпроса.

Рейчъл сръбна от супата.

— Е може да е невероятно жесток. Разполагаме с потвърдена информация за избухването на поне една атипична свръхнова на около петстотин светлинни години извън нашия — имам предвид земния — светлинен конус. Има логика, ако се опитваш да унищожиш потенциално нарастваща заплаха, та предполагаме, че е дело на Есхатона. Както и да е, сигурно и ти ще се съгласиш, че ще е проява на лоша политика, ако позволиш на съседа да си играе със стратегически ядрени глави, нали?

— Разбира се. — Мартин кимна и също опита супата. — Подобни неща могат да те накарат да си забравиш премията за бързо свършена работа.

Тя присви очи и го погледна.

— Сарказъм, но неуместен. Досега как си спасяваше задника с тази голяма уста?

— Ами, не съм. — Той остави лъжицата. — Тъкмо по тази причина, ако ми позволиш да го кажа, не ми се щеше да се обвързвам с теб. Никак не ми се иска да прекарам остатъка от дните си в дранголника.

Рейчъл въздъхна.

— Съжалявам. Не зная как ти е подействало всичко, което ти казах… но исках да имаш представа за цялостната картина. Новата република е само на двеста и петдесет светлинни години от Земята. Ако Е реши да гръмне тукашното светило, ще се наложи да евакуираме петдесет звездни системи. — Тя го погледна разтревожено. — Ето за какво става дума. И защо те въвлякох в тази история.

Тя сведе поглед и започна да се храни съсредоточено. Мартин не можеше да откъсне очи от нея. Гладът му се беше изпарил. Беше успяла да прикове вниманието му напълно. Спомни си за родителите си и най-вече за сестра си на Марс, към която бе особено привързан. Беше по-лесно да я гледа как яде, да се наслаждава на приятната руменина на кожата й, да надзърта крадешком в деколтето й, отколкото да мисли за страшните последствия. Той премигна, протегна слепешком ръка към чашата с вино и я изпи на един дъх. Тя вдигна поглед, видя го, че я гледа, и се засмя. А сетне бавно облиза устни. Ефектът бе прекомерен — той отмести очи.

— О, стига бе, човек, нали се предполага, че си ме поканил на вечеря като прелюдия към това да ме любиш, докато не остана без дъх! — прошепна тя. — Не можеш ли поне да си придадеш заинтригувано изражение?

— Извинявай — смотолеви той. — Не ме бива в актьорството. Така ли трябва да изглежда отстрани?

Тя вдигна чашата си — беше празна.

— Налей ми де. Моля. — Тя го изгледа настойчиво и той побърза да изпълни молбата й. — Не исках да ти убия апетита. Още повече че ти си единствената свястна компания на светлинни години.

— Аз съм инженер по звездни двигатели — рече той, като полагаше усилия да се съсредоточи върху разговора. „В какво се забърках?“ — повтаряше един глас отчаяно. Само допреди час скучаеше в стаята, а ето че сега една интелигентна и привлекателна жена — която на всичко отгоре беше шпионка — го бе домъкнала на вечеря. Нещо тук не беше наред. — Обичам да работя с машини. Обичам корабите. Аз… — Той се прокашля. — Не ме бива особено да общувам с хората.

— Това проблем ли е?

— Ами да. — Видя, че го гледа съчувствено. — Все не успявам да разгадая намеренията на местните. Тъкмо по тази причина се бях скрил в стаята си.

— А сега хормоните се обадиха, така ли?

— Което сигурно е нормално след четири месеца самота. — Той отпи от виното. — При теб как е?

— Не съвсем същото, но почти. Имам работа, която трябва да свърша. Не бива да се забърквам в никакви истории. От мен се иска да се смеся с тълпата, а това невинаги е лесно. Честно казано, ако трябваше да спазвам правилника, не биваше да се срещаме лично. Достатъчно беше да ти подхвърля една микрослушалка и да ти предам информацията.

— Но дойде тук. — Той се усмихна. — Хормоните, а?

— Аха — призна тя. — И твоите, нали?

— Някой чака ли те у дома? Извинявай. Искам да кажа, разбираш ме, при когото да се върнеш? Някой, с когото да се разтовариш. Писма или нещо друго.

— Уф. — Тя се намръщи, без да сваля поглед от него. — Мартин, в моята професия може да си омъжена само за работата. Това е по-важно, отколкото в твоята. Ако беше женен, щеше ли да домъкнеш жена си в Новата република?

— Не. Не искам да кажа, че…

— Зная какво искаше да кажеш. — Лицето й стана замислено. — Ако не друго, поне ми е приятно, че можем да разговаряме открито.

— И на мен. — Мартин почна да си играе с чашата си. — Тази последна седмица ми дойде отгоре. — И спря, като забеляза, че тя го гледа със странно изражение.

— Усмихни ми се де. Така е по-добре. Не спирай да се усмихваш. Наблюдават ни. Не се тревожи за микрофоните — погрижила съм се за това. Опитай се да изглеждаш, сякаш нямаш търпение да ме отведеш някъде и да ме напъхаш в леглото. Иначе ще започнат да се чудят какво търсиш тук. — Устните й разцъфнаха в широка усмивка. — Мислиш ли, че съм хубава?

— Да — отвърна той и се почувства като кръгъл идиот. — Мисля, че си много хубава. А също и решителна.

Някъде по средата на този дуел на усмивки се появи сервитьорът и започна да поднася основното ядене.

— О, изглежда страхотно! — Тя взе ножа и вилицата. — Хъмм. Не се озъртай, но онзи, дето ни следи, излезе за малко. Знаеш ли какво? Ти си истински джентълмен. Повечето мъже в подобна ситуация досега щяха да ми пуснат ръка. Свързано е с териториалното чувство на самеца.

— След като подминеш определена възраст, знаеш, че няма смисъл да бързаш с пускането на ръце. Птичката няма да избяга. Само че тук подмладяващите медикаменти са извън закона и аз… — Той погледна смутено настрани.

— Ясно, разбрах. — Тя го дари с поредната усмивка. — Някой казвал ли ти е, че имаш чаровна усмивка? От толкова време съм тук, че тези неща взеха да ми правят впечатление. Както и да е… — Той замръзна. Кракът й се плъзгаше нагоре по неговия. — Мисля, че те харесвам.

— Смятай, че си ме очаровала — призна той.

— Наистина? — Тя се разсмя и кракът й продължи да пълзи нагоре.

— Недей, моля те! — рече той задъхано. — Ще предизвикаш скандал! — Огледа се с престорена уплаха. — Надявам се, че никой не ни гледа.

— Не се безпокой, нали за това са покривките. — Тя прихна и той се присъедини към нея. — Но да се върнем към работата. Утре, когато се качиш на борда на „Лорд Ванек“, ще ти предложат допълнително заплащане срещу удължаване на договора. Ако искаш да си натъпчеш добре джоба, а и да спасиш няколко милиона невинни, ще се съгласиш. Случайно научих, че щабът на адмирала възнамерява да определи „Лорд Ванек“ за флагмански кораб, и тъй като аз също ще съм на него…

— Ще си на него? Но как ще го направиш?

— Като дипломатически наблюдател. Работата ми е да се убедя, че Фестивалът — ще ми се да знаех малко повече за тях — не нарушава поне шест различни договорености. А неофициално ще следя за същото и Новата република. Тук става нещо повече, отколкото са склонни да признаят. Но нека това не ни пречи на вечерята. Ако си съгласен, след нея ще идем някъде, където да останем насаме. Тогава ще те запозная с подробностите, докато местната Щази си мисли, че един инженер-ерген се развлича. А като се прибереш у дома, ще те чака тлъст чек, плюс голям хонорар от Разузнавателния отдел на Комитета по отбрана към ООН. Всичко ще е наред, повярвай ми. Хайде, яж, преди да ти е изстинала храната.

— Звучи наистина чудесно. Най-вече онази част с прикритието срещу местното Щази.

— Да. — Тя забоде вилицата в храната.

— Нещо против да вземем една бутилка вино? Да поохладим страстите, когато всичко свърши.

— Ами, защо не… — Тя го погледна. Зениците й бяха леко разширени.

— И на теб ти се отразява добре вечерта. От колко време не си го правила?

— Повече от четири месеца. — Изведнъж кракът й се отдръпна.

— Хайде, храни се — подкани я той. — Сега пък ти ще нарушиш прикритието.

 

 

— Персонален асистент: открий канал до Херман.

— Осигурявам канал… свързан си. Здравей, Мартин. Какво има?

— Проблем.

— Голям ли е?

— От женски вид. Всъщност тя е от Земята и… работи под прикритие за отбранителния отдел на ООН. По-специално се интересува от нарушаващи причинността оръжия, неспазване на договори по разоръжаване, такива неща.

— Това е интересно. Дай подробности.

— Казва се Рейчъл Мансур. Показа ми документи, които изглеждат напълно автентични, и е почти изключено да е местна или агент-провокатор — освен ако не са я пращали на продължителна специализация на Земята. Твърди, че Нова Прага подготвя нещо като военна експедиция, за да свали обсадата от една тяхна колония. Смята, че утре, когато отида на кораба, ще се опитат да ме наемат за същото. Това, което иска от мен, засега не изглежда незаконно — само да си отварям очите и да внимавам какво става. Да няма използване на неразрешени стратегически оръжия. Това е началната позиция. Въпросът е…

— Моля те, без предварителни анализи. Има ли и други наблюдатели на ООН около теб?

— Не съм забелязал, но тя спомена някаква местна връзка и акредитиви, които очаква да й подготвят. Каза, че също ще лети с експедицията. Предполагам, че разполага с цяла група помощници от ООН. Сигурно са надушили нещо и се готвят да реагират на момента. Според мен казва истината, но не цялата.

— Правилно. Ти какво й каза?

— Съгласих се да правя онова, което поиска. — Мартин млъкна, обмисляше думите си. — Ако смяташ, че е разумно, ще приема предложението й за заплащане. А после ще правя каквото ми каза — ще се оглеждам за незаконни действия. Някакви възражения? Как намираш положението?

— По-лошо е, отколкото си мислиш.

— Какво! — Мартин се ококори.

— Познавам Рейчъл Мансур. Чакай малко. — Персоналният асистент млъкна. В стаята цареше мрак. Мартин се стресна — асистентът никога досега не бе замлъквал и за миг. Той беше като добре смазана машина. Може да нямаше готов отговор, но тази тишина…

— Мартин? Слушай внимателно. Разполагам с независим източник, който потвърди, че ООН наистина осъществява операция под прикритие в Новата република. Водещ специален агент е Рейчъл Мансур, което говори, че очакват сериозни неприятности. Тя е тежка артилерия, не са я виждали от около година, което значи, че оттогава е в Новата република. Междувременно представител на тяхната агенция е взел документите ти от Луната и преговаря за откупуване на договора ти. Освен това, изглежда, са прави в предположенията си. Новата република се готви да прати почти целия си флот на Рошардов свят, но по доста дълъг, заобиколен маршрут, а след това да нападнат Фестивала. Това е ужасно лоша идея — те очевидно си нямат представа какво е Фестивалът, но подготовката е вече в напреднал стадий. В никакъв случай не бива да проявяваш безпокойство, защото ще се разкриеш. Като се има предвид, че си под постоянно наблюдение, всеки опит да зарежеш работата и да побегнеш към дома ще се оценява като предателство и незабавно ще доведе до ответна реакция от Канцеларията по надзора. Мансур едва ли ще е в състояние да те защити, дори и да иска. Повтарям — Новата република се готви да започне война и точно сега едва ли ще можеш да се измъкнеш.

— Ух, мамка му!

— Но положението не е неспасяемо. Искам да си съдействаш напълно с Мансур. Свърши си работата и после изчезвай. Ще се опитам да уредя заминаването ти веднага щом е възможно. Помни — точно сега опасността е най-голяма.

— Добре. — Мартин малко се поуспокои. — Имаш ли някакъв резервен вариант за мен, ако ООН оплеска работата? Някакви идеи как да си спася кожата? И информация за това какво представлява Фестивалът?

Херман отново млъкна за малко, после каза:

— Имай предвид, че от действията на много и различни хора ще зависи животът на милиони. Назряват важни политически промени. Ако Новата република се изправи открито срещу Фестивала, напълно възможно е това да предизвика вътрешна революция. По очевидни причини ООН има интерес от последното. На този етап не мога да ти кажа повече за Фестивала, защото ще бъдеш изложен на опасност, ако издадеш, че знаеш нещо по въпроса, но запомни, че Новата република е по-голяма опасност за себе си, отколкото за него. Готов съм да ти предложа хонорар, два пъти по-голям от този на ООН, ако останеш на място и изпълниш задачата, която ти се възлага.

— Съгласен. Но като се има предвид критичното положение и огромният риск — нека бъде утроен. В случай, че загина, хонорарът да се прехвърли на роднините ми.

Мълчание. После:

— Прието. Край на връзката.

 

 

Рейчъл лежеше в леглото, втренчила поглед в тавана, и се опитваше да си изясни чувствата си. Беше ранна сутрин: Мартин си бе тръгнал преди малко. Глождеше я лошо предчувствие за тази работа, въпреки че засега всичко вървеше добре. Тя се обърна на една страна и обгърна коленете си с ръце.

А трябваше да е най-обикновена вербовка. Нищо особено на пръв поглед. Вместо това, още докато седяха на масата в ресторанта, тя започна да си дава сметка, че човекът отсреща е свестен — не й пуска ръце, не се опитва да се възползва от положението, не хленчи за още пари. Сигурно и двамата бяха изнервени от дългото отсъствие от дома, а и хормоните, разбира се… Но сега тя се безпокоеше за него — а това не беше част от плана.

Всичко бе започнало, след като приключиха обсъждането на задачата, седнали от двете страни на кухненската маса. Тя забеляза, че я гледа с изражение на любопитно очакване. Кръстоса крака и глезенът й се подаде изпод роклята. Той я разглеждаше внимателно.

— Това ли е всичко? — попита. — Да си отварям очите, да нося приставката и ако видя нещо подозрително — да те информирам?

— Да. Това е всичко.

— Защото аз… — Не сваляше поглед от нея. — Мислех, че ще има повече.

— Може и да има. — Тя скръсти ръце. — Но само ако го искаш.

— Искам го, разбира се. Стига да не е част от работата.

— Не е. — Тя наклони леко глава. — С работата вече приключихме. Спомняш ли си какво ти казах одеве в ресторанта?

— Да, разбира се.

— Нещо притеснява ли те?

— О, не.

— Ела тогава. — Тя стана и му подаде ръка.

— Какво? — Той поклати глава. — Аз още не съм…

— Тръгвай де. В дневната.

— Добре. — Той се изправи. Беше по-висок от нея и избягваше погледа й.

— Какво има? — попита тя.

Той се изсмя, но смехът му не беше весел.

— Ти си първият свестен човек, с когото разговарям от месеци. Да ти кажа, почти бях отвикнал да приказвам нормално.

— Радвам се да го чуя. Продължавай да приказваш, щом ти е приятно.

— Аз… — Той пак млъкна. „Защо го прави?“ — зачуди се тя.

— Кажи нещо де.

— Аз… — Той поклати глава, после изведнъж продължи: — Това място ме потиска непрестанно. Сякаш ми изсмуква жизнените сили. Те искат от мен само работа и нищо друго.

— Добре, стига. — Тя сложи длан на устните му. — Така е по-добре. — Беше й приятно да го докосва. Прегърна го през раменете и след секунда той последва примера й. — Забрави за работата. Да, добре ме чу. Можеш да забравиш за Новата република. Ще се справиш ли, поне за няколко часа?

— Ще се опитам — обеща той.

— Добре. Хайде идвай. Ще се преместим във всекидневната. — Тя го прегърна през кръста.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Че защо да не съм сигурна? — Тя го целуна страстно, с език. Имаше чувството, че ще се пръсне в дрехите си. Той я привлече нежно към себе си и тя забоде брадичка в гърдите му. — Толкова отдавна не съм го правила — прошепна тя.

— Аз също. — Той я вдигна на ръце. — Самотна ли беше?

Тя се разсмя пресипнало.

— Нямаш представа. Имам чувството, че са ме заточили тук от векове. Заобиколена от мъжкари, които смятат, че ролята на жената е да ражда деца и да ги отглежда. Като поживееш известно време сред такива, и ти започваш да разсъждаваш като тях.

— Какво? Голям и силен правителствен агент като теб да мисли такива работи? — подхвърли той с престорена насмешка.

— Прав си — промърмори тя, притворила очи, докато ръката му се плъзгаше надолу по гърба й.

— Извинявай. Ако аз бях прекарал сам половин година в тази дупка, сигурно щях да се побъркам.

— Повече от половин година.

— Ще ида да взема виното — рече неочаквано той. — Струва ми се, че малко избързваме.

— Щом искаш. Не, по-добре си остави ръката там, където е сега. Приятно е.

Най-сетне се преместиха във всекидневната, без да се пускат.

— В началото те сметнах за агент-провокатор — призна той. — Но вместо това се оказа първият истински човек, когото срещам тук.

— Знаеш ли, ако бяха само хормоните, досега все щях да си хвана някое зажадняло за женски ласки моряче. Но изглежда, не там ме сърби.

— Започвам да се питам дали си подходяща за тази работа. Щом си толкова…

— Уязвима ли щеше да кажеш?

— Може би. Не точно.

Тя го отведе до дивана.

— Исках компания. А не само бързо чукане. — Каза го, сякаш се извиняваше.

— Ставаме двама значи. Какво ще правим сега?

— Стига си приказвал. — Със затворени очи тя намери устните му.

Оттук нататък събитията излязоха от контрол.

Първия път се любиха с трескава бързина, Рейчъл излегната на дивана, с вдигната и омотана около кръста пола, Мартин — със смъкнати до глезените панталони. След това по някакъв начин се озоваха на леглото, смъкнаха си дрехите и продължиха да се любят, но този път нежно и бавно. Мартин се оказа внимателен и опитен любовник: в разговора след това спомена, че преди няколко години се бил развел. Разговаряха часове, почти до изкуствената зора, настроена така, че да съвпада с изгрева на планетата под тях. След това отново се любиха и пак почиваха…

Сега тя лежеше будна в леглото — той си бе тръгнал — и главата й се въртеше. Опитваше се да намери някакво рационално обяснение за всичко това — самотата и напрежението понякога бяха достатъчни, за да се държиш по този начин. Но една мисъл не й даваше покой: Мартин не беше случайно завоевание, нито изминалата нощ бе отдадена само на страсти. Само мисълта, че ще го види отново, я изпълваше със странно вълнение, подправено от горчивата мисъл, че да се смесва работата и удоволствието е крайно глупаво.

Претърколи се в леглото и премигна: часовникът от вътрешната страна на левия й клепач показваше 07:00. След два часа щеше да получи официалните си акредитиви, потвърждаващи дипломатическия й статус, а после да се облече и да почне работа. По това време Мартин щеше да е на борда на „Лорд Ванек“. Рейчъл въздъхна и се опита да подремне поне още час, но така и не успя.

Малко по-късно осъзна, че пак е потънала в сладки спомени за изминалата нощ. Засега нямаше какво друго да прави, дори си помисли, че все още има немалък риск да се прости с живота си — ако предположенията й относно намеренията на Новата република се окажеха погрешни. Нямаше ли това да е чудесен начин за завършека на сто и петдесет години живот? Физически тя все още бе млада, като да бе на двадесет — поддържана в това състояние благодарение на модерните средства, които й осигуряваха на Земята. Рядко чувстваше бремето на изживените години — само когато си спомняше колко малко от хората, които е познавала и обичала, са все още живи. Спомни си дъщеря си като малка, припомни си миризмата й — и какво от това? Ала дори не можа да извика в представите си лицето на Йохан — въпреки че двамата бяха женени повече от петнайсет години. Мартин изпълваше мислите й докрай. Тя пак премигна, малко ядосано, и се надигна.

„Глупачка — рече си. — Да се влюбиш в един стегнат задник, сякаш още си в първите сто години от живота си“. Ала въпреки това усещаше, че няма търпение да се види отново с Мартин. Тръпнещото вълнение прогонваше цинизма, макар че бе достатъчно възрастна, за да знае какво означава. Усложнения…

 

 

Междуорбиталната совалка се отдели от флотския док и започна да се приближава плавно към космоелеватора — изтласкваше се върху струи бързо изстиващ газ. След десетина минути внимателно маневриране пилотът получи разрешение от контролната кула да запали главните двигатели. Яркооранжеви пламъци бликнаха от големите правоъгълни сопла, монтирани зад вратите на товарния хангар, и совалката започна да набира скорост. Беше добре известно, че йонните двигатели са бавни, но също така много ефективни. След хиляда секунди совалката вече се отдалечаваше от станцията със скорост от двеста километра в час и скоро трябваше да премине в спирачен режим, за да се срещне с кораба, който се намираше на почти шейсет километра от станцията.

Шейсет километра, в орбитални представи, са нищо: „Лорд Ванек“ бе почти на прага на космоелеватора. Но в позицията му имаше едно значително предимство. Корабът бе готов за отлитане, и при това, ако се наложи, за много кратко време. Веднага щом инженерът приключеше с модернизирането на основните двигателни трансформатори, щеше да е подготвен за действие.

Капитан Мирски наблюдаваше как носът на совалката се извръща към „Лорд Ванек“ от един от мониторите на работната си станция. Беше сам и преглеждаше директивите и наръчниците — водеше си бележки във връзка с текущото положение: нещата доста се бяха объркали, откакто пристигна последната заповед, а и той си даваше сметка, че това е само началото.

Мирски бе на средна възраст, с прошарена брада, побеляла коса и широки рамене — истински образец на флотски капитан в Новата република. Зад маската на увереност обаче се криеше един не толкова сигурен в себе си човек: той беше наблюдавал развоя на събитията през последната седмица и колкото и да се опитваше да намери разумно обяснение за тях, не можеше да се отърве от досадното предчувствие, че нещо някъде се е объркало.

Погледна последната получена заповед. В нея за кой ли път се настояваше да се усилят всички охранителни мерки, сякаш вече не го бяха направили. Освен това изискваха от него да оказва пълно съдействие на намиращия се на борда прокуратор Мюлер от Канцеларията по надзора и да се държат под постоянно наблюдение чуждестранните инженери, работещи по договор над модернизирането на главните двигатели. Той изпръхтя от досада и посегна към микрофона.

— Намерете ми Иля.

— Капитан трети ранг Муромец, сър? Веднага.

На вратата се почука.

— Отворено е! — провикна се Мирски. Влезе Иля Муромец, неговият помощник-капитан.

— Заповядай — подкани го Мирски, като видя, че спира, за да отдаде чест.

— Благодаря, сър. Какво ще наредите?

— Това… — Мирски кимна към екрана. — Някакъв самонадеян прокуратор иска да позволя на подопечния му да прави с кораба ми каквото си пожелае. Да знаеш нещо по въпроса?

— Честно казано, да, сър. — Муромец се приближи. Мустаците му потрепваха нервно.

— Брей. Я да чуем.

— Чух за някакъв чуждестранен инженер, който щял да работи по модернизирането на първи и втори двигател. Бил незаменим, но го накарали да чака три месеца, защото плямпал твърде невъздържано и по тази причина привлякъл вниманието на онези параноици от Василиска, И те му лепнали човек от тайната полиция, който да го следи непрестанно. Предадох прокуратора на лейтенант Сойер и му наредих да не ни занимава с него.

— Сойер какво каза?

— Каза, че прокураторът още имал жълто около устата, като нашите новобранци. Нямало да ни създава проблеми.

— Дано да е така — въздъхна капитан Мирски.

— Така ще е, сър. Нещо друго?

Мирски махна към един фотьойл.

— Сядай де. Как ти се струва обстановката?

— Слуховете летят като куршуми, капитане — отвърна Муромец, като метна поглед към вратата. — Засега избягвам да им обръщам внимание. Изчаквам официалното съобщение…

— Няма да има официално съобщение. Поне още шестнайсет часа.

— Ако ми позволите да попитам, какво ще последва?

— Ще последва… — Капитанът направи пауза. — Казаха ми, че тогава ще получа подробна информация и ще мога да я сведа до знанието на офицерите. А междувременно, мисля, че ще е най-добре, ако се постараем да намерим работа на всички. Толкова много работа, че да нямат време да разпространяват слухове. А, да, и гледай да приведеш в изряден ред флагманската каюта, че сигурно ще имаме високопоставени гости.

— Разбирам. — Муромец кимна. — Ще бъде направено, сър. Значи да им намерим работа, казвате. Освен това да зачестим проверките, да назначим инспектираща група, да приведем в състояние на бойна готовност всички станции на кораба. Ако се наложи — бичуване за повишаване на бойния дух. А също — симулирани маневри и стрелби за тактическите звена.

Капитан Мирски кимаше.

— Да. Но каютата е на първо място. Утре искам да сте готови за официална проверка. Това е всичко.

— Да, сър.

— Свободен си.

Муромец излезе и Мирски остана сам с мрачните си мисли. Сам, за да разсъждава над заповеди, които му бе забранено да съобщава на останалите в близките шестнадесет часа.

Насаме с хладната увереност, че назрява война.