Чарлз Строс
Сингуларно небе (1)

Пролог

В деня, в който бе обявена войната, от небето върху калдъръмените улици на Нови Петроград с тропот се посипа дъжд от телефони. Някои бяха полуразтопени при навлизането в плътните слоеве на атмосферата, други бръмчаха и цъкаха, докато изстиваха бързо в предутринния хлад. Любопитен гълъб кацна наблизо, завъртя озадачено глава и започна да кълве блестящата кутийка на един от апаратите, но литна изплашено, когато той зазвъня. Чу се тъничък гласец:

— Ало? Ще ни забавлявате ли?

Фестивалът бе дошъл на Рошардов свят.

Едно кльощаво хлапе бе сред първите жертви на атаката срещу икономическата независимост на една от най-младите колонии на Новата република. Руди — никой не знаеше името на неговия покровител или баща — видя един телефон в калната канавка на една уличка, докато отиваше на работа, преметнал през рамо лекьосан сак, който по-скоро наподобяваше старо войнишко одеяло. Телефонът лежеше на каменното дъно на канавката и лъщеше като полирана цев — Руди се огледа боязливо, преди да го вземе, в случай че господинът, който го е изпуснал, все още се навърта наблизо. Когато джунджурийката изчурулика, той едва не я изпусна — машина! Машините бяха за хората от горната класа и следователно забранени, охранявани от мрачните лица и сивите униформи на властта. Но въпреки това Руди реши да го отнесе на вуйчо Шмюел, с надеждата да получи в замяна нещо за ядене — все щеше да е по-добро от възнаграждението за сак с кучешки лайна в работилницата за щавене на кожи. Ала докато го въртеше в ръцете си и се чудеше как да го изключи, тъничък гласец го попита:

— Ало? Ще ни забавлявате ли?

Руди едва не изпусна телефона, готов да хукне накъдето му видят очите, но любопитството го задържа за секунда, колкото да попита:

— Защо?

— Забавлявайте ни и ще ви дадем каквото поискате.

Руди изцъкли очи. Металната вафла лъщеше многообещаващо в ръцете му. В главата му се пробудиха приказни истории, които по-голямата му сестра обичаше да му разказва, преди да я отнесе в гроба кашлящата болест — приказки за вълшебни лампи, магьосници и джинове, които отец Борозовски неминуемо щеше да заклейми като еретични глупости. В душата му се надигна борба между естественото желание да се измъкне от грубата действителност на повседневното съществувание и присъщия му песимизъм, пропил съзнанието му след близо десетилетие изнурителен труд. Накрая реализмът победи. Ала той не каза: „Да, искам летящо килимче и торба златни рубли“, нито: „Искам да съм принц Михаил в неговия царски дворец“, а само:

— Можете ли да нахраните семейството ми?

— Да. Забавлявайте ни и ще нахраним семейството ви.

Руди напъна измъчения си мозък, лишен от каквато и да било идея как да се справи с подобна странна задача, след това премигна. Беше очевидно! Той приближи телефона до устата си и прошепна:

— Искате ли да ви разкажа една история?

До края на същия ден, когато от небето започна да се сипе манна и хорските мечти почнаха да се превръщат в реалност, подобно на причудливи пълзящи растения, разцъфващи насред пустинята след дъжд, Руди и неговото семейство — болната му майка, впиянченият му вуйчо и седемте братчета и сестричета — вече не бяха част от политическата икономика на Новата република.

Войната бе обявена.

 

 

Далече във външните покрайнини на звездната система строителният флот на Фестивала сглобяваше сложна конструкция, като използваше мъртва материя. Самият Фестивал пътешестваше „без багаж“, натъпкан в миграционни звездни платна^[1] — под достойнството му бе да прибягва до употребата на свръхсветлинни кораби човешка конструкция. При пристигането си в покрайнините на системата той бе разцъфнал в ярката светлина на стотици термоядра, изръсващи в абсолютния мраз на открития космос летаргизираните си екипажи. Веднага след завършването и разполагането на станцията на орбита пътешествениците щяха да изплуват от летаргичното си състояние, готови да слушат и да търгуват.

Рошардов свят беше затънтена колония на Новата република, която, от своя страна, едва ли можеше да се похвали като най-развития клон на постразселническите човешки цивилизации. При ограничената индустриална база, която да привлича търговия — ограничена както от закона, така и от възможностите — малцина бяха онези, които следяха небесата за предупредителните сигнали на пристигащи кораби. Единствено изведеният на геосинхронизирана орбита космопорт поддържаше постоянно наблюдение, но то бе съсредоточено върху вътресистемната еклиптика. Фестивалният флот вече бе разрушил луната на един газов гигант и три комети, бе започнал работа върху втората луна и се готвеше да предизвика дъжд от телефони от орбита, преди Имперското бюро за контрол на трафика да забележи, че нещо не е наред.

На всичко отгоре в началото настъпи пълно объркване. Макар и да не беше част от вътрешните светове, Новата република не бе и прекалено отдалечена от тях, докато родното място на Фестивала се намираше далеч отвъд пределите, до които би могла да се разпростре Новата република, и на хиляди светлинни години от старата анархистка Земя. И макар да споделяха общо родословие, Новата република и Фестивалът се бяха развивали отделно в продължение на толкова много векове, че всичко — от установените протоколи за комуникация до икономиката и генетичния фонд — бе напълно различно. Тъкмо по тази причина Фестивалът засече, но не обърна внимание на бавното монохроматично бръщолевене на Имперския контрол на трафика. Много по-необяснимо бе защо не бе хрумнало на никого от двореца на херцога да вдигне някой от полуразтопените телефони, разпилени из околностите, и да попита: „Кои сте вие и какво искате?“ А може би не беше чак толкова изненадващо, тъй като към ранния следобед Нови Петроград вече бе в състояние на едва сдържан граждански бунт.

 

 

Боря Рубенщайн, радикален журналист, агитатор-демократ, а от известно време и политически затворник (прокуден в изгнание, обитаващ покрайнините на града, със забрана да се връща на родната планета — същото важеше и за любовницата му и синовете му — в продължение на поне още едно десетилетие), побутна с почернял от мастило пръст сребристата машинка на бюрото.

— Та казваш падат навсякъде? — попита той със заплашително нисък глас.

Маркус Волф кимна.

— Навсякъде из града. Миша ми звънна от провинцията да каже, че и там е същото. Хората на херцога са наизлезли по улиците, въоръжени с метли и чували, за да ги събират, но са твърде много, за да се справят с тях. Има и други неща.

— И други неща. — Тъй като пропусна да придаде на думите си въпросителна интонация, Боря ги придружи с повдигане на веждите.

— Неща, които падат от небето — не става въпрос за обичайния дъжд или за жаби! — Олег Тимошевски подскачаше развълнувано и едва не бутна сложената на малката масичка пишеща машина — важен елемент от нелегалната печатница, създадена от Боря с риск да получи още десет години изгнание. — Но от тях само телефоните говорят и всички повтарят едно и също: „Забавлявайте ни, учете ни, в замяна ще ви дадем каквото поискате“. И го правят! С очите си видях от небето да пада велосипед! Всичко това само защото Георгий Павлович каза, че го иска, и докато го чакаше, разправи на машинката историята на Роланд.

— Направо не мога да повярвам. Дали да не опитаме и ние?

Боря се ухили хищно и Маркус си спомни времето, когато Боря имаше пламък в сърцето, револвер в ръката и беззаветната обич на десет хиляди работници от Железопътно-машиностроителния съюз — времето на неуспешното октомврийско въстание преди дванайсет години. — Питам се, щом нашите анонимни доброжелатели са готови да разменят велосипед за стара историйка, какво ли ще предложат за общата теория на постиндустриалната политическа икономика?

— Когато вечеряш с дявола, си вземи много дълга лъжица — предупреди го Маркус.

— О, не се плаши, искам да задам само няколко въпроса. — Рубенщайн взе телефона и започна да го разглежда с нескрито любопитство. — Къде ли е… Аха! Ето го. Машинка. Чуваш ли ме?

— Да. — Гласът бе тънък, лишен от акцент, мелодичен.

— Хубаво. Кой си ти, откъде си и какво искаш?

— Ние сме Фестивалът. — Тримата дисиденти се наведоха, за да чуват по-добре, и едва не си сблъскаха главите над телефона. — Пътували сме много — двеста-петдесет-шест светлинни години, посетили сме много-шестнайсет необитаеми светове. Ние сме събирачи на информация. Ние търгуваме.

— Вие търгувате? — Боря поклати разочаровано глава. Междузвездните капиталисти-предприемачи не бяха в списъка на очакванията му.

— Ще ви дадем каквото пожелаете. Вие ще ни дадете нещо. Каквото и да е, стига да не го знаем вече: изкуство, математика, комедия, литература, биография, религия, гени, проекти. Какво искате да ни дадете?

— Като казвате, че ще ни дадете всичко, което поискаме, какво имате предвид? Вечна младост? Свобода? — В гласа му се долови ирония, но Фестивалът не показа да я е забелязал.

— Абстракциите са трудни. Размяната на информация е трудна — няма достъп, малък информационен диапазон. Но можем да ви направим каквото поискате и да го спуснем от орбита. Искате нова къща? Каляска без коне, която може да лети и да плава? Дрехи? Ние направим.

Тимошевски зяпна.

— Да нямате Всепроизвеждаща машина? — попита задъхано той. Боря прехапа език, подразни се от прекъсването, но пък въпросът бе особено важен.

— Имаме.

— Ще ни дадете ли една? Заедно с инструкция за употреба и чертежи за построяване на колония? — попита с разтуптяно сърце Боря.

— Може би. Вие какво ще ни дадете?

— Мммм. Какво ще кажете за постмарксистка теория на посттехнологичната политическа икономика и доказателство, че наследствената аристократична тирания може да бъде поддържана само чрез систематично потискане и експлоатация на трудещите си и селяните и не би могла да оцелее веднага след като народът се сдобие със самовъзпроизвеждащи се средства на труда?

Настъпи пауза, през която Тимошевски въздъхна отчаяно. Тъкмо когато се готвеше да заговори, телефонът издаде странен метален звън.

— Това ни удовлетворява. Съобщете теорията на тази единица. Подготовката за клониране на възпроизвеждаща машина вече е в ход. Въпрос: възможно ли е да осигурите доказателство за валидността на теорията?

Боря се ухили.

— Възпроизвеждащата машина ще съдържа ли и скица за собственото си възпроизвеждане? Освен това може ли да бъде снабдена с планове за производство на термоядрени оръжия, бойни самолети и оръдия?

— „Да“ и „да“ на всички запитвания. Въпрос: възможно ли е да осигурите споменатото доказателство за валидността на теорията?

Тимошевски раздаваше удари във въздуха и подскачаше из канцеларията. Дори обикновено флегматичният Волф се кискаше като побъркан.

— Дайте само средствата за производство на работниците и ще докажем теорията — заяви Рубенщайн. — Сега трябва да обсъдим някои неща. На връзка след час, с готовия текст за вас. — Той натисна бутона за изключване. — Така!

След около минута Тимошевски се поуспокои. Рубенщайн го поглеждаше снизходително, но в интерес на истината изпитваше желанието да се държи по същия начин. Ала като водач на нелегалното движение негов дълг бе да мисли с няколко хода напред. А ги чакаше доста мислене, защото съвсем скоро предстоеше мащабна среща между размирни глави и улични павета: Фестивалът, който или каквото да бе той, изглежда, не осъзнаваше, че е предложил да размени за късче хартия ключа от затвора, в който милиони крепостни бяха държани от векове по волята на своите господари-аристократи. И всичко това в името на спокойствието и традициите.

— Приятели — каза той с разтреперан от вълнение глас, — да се надяваме, че това не е някаква жестока шега. Защото ако не е, ще можем най-сетне да пратим в забвение грозния призрак, който броди из Новата република още от нейното създаване. Надявах се това да се случи с нечия… друга помощ, но ако това, което става, е истина, ще е много по-добре. Маркус, събери колкото можеш членове на комитета. Олег, ще напиша позива, трябва веднага да го разпечатаме в пет хиляди екземпляра и да ги разпръснем още тази нощ, преди Политовски да се усети и да обяви извънредно положение. Днес Рошардов свят е на прага на своето освобождение. Утре същото ще бъде и с Новата република!

 

 

Призори на следващата сутрин войници от дворцовата охрана на херцога и гарнизона на Черепов хълм, от който се виждаше като на длан старият град, обесиха шестима селяни и техници на пазарния площад. Екзекуцията беше предупреждение, придружаващо заповедта на херцога: „Който търгува с Фестивала, ще умре!“ Вероятно някой чиновник в канцеларията по надзора на населението най-сетне бе осъзнал смъртната опасност, която представляваше Фестивалът за режима, и бе решил да вземе драстични мерки.

Но беше твърде късно да попречат на Демократическата революционна партия да разпръсне позиви, в които се обясняваше за какво служат телефоните, въргалящи се навсякъде из града, и се подчертаваше, казано с думите на една стара пословица: „Дай на човека риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да я лови и ще го нахраниш за цял живот“.

Имаше и по-радикални плакати, насърчаващи работниците да искат от телефоните самовъзпроизвеждащи се средства на труда, с което да ускорят краха на потисническия режим.

По обед на същия ден четирима банкови крадци нахлуха в местната пощенска служба на Плоцк, малко градче, разположено само на осем километра от столицата. Крадците бяха въоръжени е невиждани оръжия и когато на сцената се появи полицейски цепелин, го свалиха с един изстрел. И това не беше изолиран инцидент. От всички краища на планетата полицията и апаратчиците от Държавна сигурност докладваха за случаи на въоръжени нападения, нерядко с помощта на високотехнологични оръжия, които сякаш се бяха материализирали от въздуха. По същото време, подобно на причудливи гъби, из разни чифлици и затънтени селца никнеха куполовидни постройки, оборудвани и обзаведени по такъв начин, че можеха да си съперничат по лукс с двореца на херцога.

Ярки светлини разцъфнаха в небето, а по радиото не се улавяше нищо освен пращене и шум. Малко по-късно в атмосферата на юг от Нови Петроград се очертаха светещите дири на спасителни капсули. Същата вечер флотът обяви, с дълбоко прискърбие, за загубата на космическия разрушител „Сахалин“ при героична атака срещу бойния флот на противника, който бе обсадил колонията. Говореше се и за нанесени сериозни щети на агресора; въпреки това по релативистичния канал бяха поискани подкрепления от Имперската столица и за случая бе докладвано на Негово императорско величество.

През нощта избухнаха спонтанни демонстрации на работници и войници, а по мостовете през река Хава, разделяща двореца на херцога от града, бяха разположени бронирани коли.

Но най-зловещият признак на задаващите се драстични промени бе възникването на импровизиран панаир на откритото място на Северния параден площад — панаир, където никой не работеше, всичко беше безплатно и всичко, което някой би могъл да си пожелае (както и някои неща, за които никой не би могъл дори да мечтае), се получаваше незабавно, стига само да го поискаш.

 

 

На третия ден от нашествието Негово превъзходителство херцог Феликс Политовски, губернатор на Рошардов свят, се появи в Звездната палата за среща със своята канцелария, а впоследствие, по време на сърцераздирателен и невъобразимо скъп телемост, се обърна с апел за помощ към императора.

Шейсет и четири годишният Политовски беше възпълен, с посребрели коси, показващ белези на застаряване въпреки употребата на контрабандно внесените подмладяващи медикаменти. Говореше се, че му липсвало въображение, и със сигурност се знаеше, че не разполага със солидни политически връзки сред управляващите. Ала въпреки привичната си твърдоглавост и липсата на проницателност Феликс Политовски бе дълбоко обезпокоен.

Както униформените, така и цивилните чиновници от неговата дипломатическа служба се изправиха и застанаха мирно, когато той влезе в богато обзаведената зала и се насочи към челното място на заседателната маса.

— Моля, седнете, господа — изръмжа Политовски, след като се отпусна в креслото, което двама прислужници нагласиха под задника му. — Бек, има ли някакви новини от снощи насам?

Герхард фон Бек, ръководител на канцеларията по надзора, поклати мрачно глава.

— Нови размирици на южния бряг, но метежниците не са останали да се бият, когато пратихме там едно армейско подразделение. Засега бойният дух в казармите остава висок. Молинск е отрязан, от вчера нямаме никакви съобщения оттам, а вертолетът, който изпратихме на разузнаване, не се върна. В града цари суматоха, подклаждана от демократите и радикалите. Опитах се да задържа подбудителите, но те декларираха създаването на свободна съветска република и отказаха да ни сътрудничат. Най-враждебните елементи са се събрали на Житна борса, две мили южно оттук, провеждат нескончаеми срещи на комитети и на всеки час издават прокламации и революционни комюникета. Окуражават хората да търгуват с противника.

— Защо не използвате войската? — изграчи Политовски.

— Заплашват ни, че имат атомни оръжия. Ако ги притиснем… — Той повдигна рамене.

— Аха. — Губернаторът засука огромните си мустаци и въздъхна. — Комендант Яначек. Какви са новините от Флота?

Яначек стана. Беше висок мъж с набраздено от тревоги лице, облечен във флотска униформа и изглеждаше крайно неспокоен на фона на отлично владеещия се Фон Бек.

— Открихме две от спасителните капсули на „Сахалин“ и разпитахме оцелелите. По всичко изглежда, че „Сахалин“ се е доближил до един от големите съдове на нашествениците и е настоял незабавно да напуснат ниска орбита и да допуснат митническа проверка. Агресорът не отговорил и „Сахалин“ изстрелял предупредителен залп. Не е много ясно какво точно е последвало — никой от оцелелите не беше офицер от мостика и докладите им са противоречиви и объркани — но изглежда, е имало нещо като стълкновение с чуждо тяло, което по-късно изяло разрушителя.

— Изяло го?

— Да, сър. — Яначек преглътна. — Забранена технология.

Политовски пребледня.

— Борман?

— Да, сър? — Адютантът му подскочи като пружинка.

— Както изглежда, положението надхвърля нашите способности да се справим без допълнителни средства. С какъв обем релативистичен трафик разполага Канцеларията — за телемост със столицата?

— Хъм, около петнайсет минути, сър. Следващият инфозапас между нашата колония и Нова Прага трябва да пристигне с делта-V^[2] крайцер след, хъм… осемнайсет месеца. Ако ми позволите да бъда откровен.

— Говори.

— Не бихме ли могли да запазим около минута информационен трафик само за текстови съобщения? Давам си сметка, че положението е извънредно, но ако източим наличния канал, ще изгубим всякаква връзка със столицата до пристигането на новия инфозапас. С цялото ми уважение към комендант Яначек, не съм съвсем сигурен, че Флотът ще е в състояние да прати куриерски кораби през вражеските линии.

— Съгласен — кимна Политовски и разкърши рамене. — Една минута, не повече. Останалото ще заделите за телемост с Негово величество при първа възможност на оттатъшната страна. Искам да уговорите моста и да ми съобщите веднага щом сте готови. И като стана дума за това, вземи… — Той се наведе и постави подписа си върху едно писмо. — Обявявам извънредно положение и с властта, дадена ми от Господа Бога и Негово императорско величество, заявявам, че встъпваме във война с… с кого, по дяволите, всъщност сме във война?

Фон Бек се покашля.

— Твърдят, че се наричат „Фестивалът“, сър. За съжаление в момента не разполагаме с повече информация за тях, нито при нас, нито в канцеларския архив.

— Добре. — Борман подаде на Политовски бележка и губернаторът кимна. — Господа, моля станете за посрещане на Негово императорско величество!

Те се изправиха и като един извърнаха пълни с очакване лица към екрана на отсрещната стена.