Клер Лоримър
Господарката (8)

Глава шеста
Март — септември 1892 година

Великденската ваканция не беше започнала още. Франсис беше в Итън, а Рупърт и Пелам — в Оксфорд. Когато Уилоу се почувства достатъчно укрепнала, за да може да напусне леглото, голямата къща изглеждаше съвсем празна и запусната. Роуел замина още веднъж за Лондон, но се върна неочаквано бързо още на следващия ден. Отношението към неговата млада съпруга се превърна от задължителна загриженост, която беше показал към нея по време на възстановяването й, в нежна привързаност.

— Изминаха почти шест месеца откакто живееш в имението, скъпа моя — каза той една вечер. — Сигурно намираш английският начин на живот в провинцията за твърде скучен. Затова, като начало приех поканата на лорд и лейди Саймингтън да прекараме някоя събота и неделя през април в тяхното имение в Бъкингамшир. Есме Саймингтън ще ти хареса. Една от сестрите й е омъжена за американец и знам, че Есме иска да се срещне с теб. Тиъдър, съпругът й, е мой стар приятел от колежа в Оксфорд. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да можеш да пътуваш?

Очите на Уилоу грейнаха. Тя изтича към Роуел и обви ръце около шията му, притискайки го по детски в прегръдката си.

— Аз съм напълно здрава — увери го тя. — И ще се радвам да се срещна с приятелите ти, Роуел. Трябва да отида и да говоря с Нели още тази минута относно тоалетите ми. За щастие вече съм уговорила да ми изпратят от Лондон модния журнал „Куин“, тъй като той е най-добър относно последните модни тенденции. Не искам да изглеждам демоде сред твоите приятели.

Роуел се усмихна снизходително и целуна гладката й буза с необичайна нежност.

— Ставаш много хубава, когато лицето ти грейне от вълнение, скъпа моя. Трябва да се опитам да измисля още изненади за теб, щом като един толкова обикновен повод те прави така лъчезарна.

Бяха сами в гостната стая. Нямаше никакви слуги, които да ги наблюдават. Уилоу беше седнала на коляното на съпруга си и бе допряла бузата си до неговата.

„Колко красив е той“, мислеше си тя. В този момент познатото чувство се разля в тялото й от неговата близост. От внимание към нейното състояние той беше спал в своята си стая, след като тя абортира. Но сега не беше показал признак, че желае тя да се държи по-благоприлично.

— Можеш да си купиш каквото искаш за уикенда — каза той, като увиваше около пръста си един кичур от бледозлатистата й коса. — Преди няколко дни чух една лейди да казва колко елегантни били новите рокли на мадам Суеб. Тя е една от моделистките, които са под покровителството на Двора — мисля по-конкретно на принцеса Лейнинген. Само трябва да телеграфираш на Бърлингтън Стрийт и съм сигурен, че избрани модели от рокли и костюми ще ти бъдат изпратени за одобрение и покупка.

Уилоу щеше да остане твърде объркана, ако се бе сетила да забележи, че нейният съпруг, който имаше изявен мъжки манталитет, сега се занимава с женски работи, но мислите й бяха другаде.

— Веднага ще говоря с Нели — каза тя. — Дрехите, които си уших за сватбата, сигурно вече са излезли от мода.

Нели беше почти толкова развълнувана, колкото и Уилоу, когато разбра, че ще отиде в Бъкингамшир заедно с младата си господарка. Но тя беше също и малко притеснена. Знаеше, че гостуващите прислужници винаги са изложени на критиката на местния персонал. Знаеше също така, че съвсем не беше съвършена като прислужница на една лейди. Не че нейната млада господарка я хокаше за недостатъците й, тъй като знаеше, още преди да напуснат Америка, че Нели ще има още много да се учи. Но Нели се гордееше с външността на господарката си и прекарваше с часове в разговор с мисис Спиърс, която някога също е била прислужничка, за точния тоалет, който се изисква за всеки различен случай.

Сега дните на Уилоу бяха напълно заети, тъй като тя и младата й прислужничка разглеждаха илюстрациите в „Куин“ и правеха списък на тоалетите, които щяха да поръчат. Най-после беше решен общият им брой — една рокля от кадифе за закуска, три рокли за чай, тъй като не беше възможно Уилоу да се появи с една и съща дреха на повече от един случай. Тя добави към списъка и два жакета и поли от вълнен плат за разходка навън, една хубава шапка и една по-обикновена, подходяща за провинцията и накрая един куп фусти, шалове, ръкавици и други подобни принадлежности.

— Мисис Спиърс ми каза, че понякога вечер устройвали четене на някоя хубава книга на глас и тогава повечето бродирали, милейди — каза Нели. — Тя каза, че ще се нуждаете от голяма чанта, в която да слагате ръкоделието си, милейди.

Уилоу се усмихна мрачно.

— Тогава, може би няма да се наслаждавам много на престоя си в Бъкингамшир, както очаквах, тъй като не се интересувам от шиене и бродиране — каза тя. — А, добре че се сетих, Нели, непременно ми опаковай ветрилото от щраусови пера и, разбира се, всичките ми бижута. И най-хубавите ми корсети.

Най-после настъпи денят на заминаването им. Барон Рошфорд със своята млада съпруга и двамата прислужника се отправи за Танбридж Уелс, за да вземе влака за Лондон, а оттам — друг влак за Бъкингамшир. Купчината багаж беше огромна, макар че Роуел не даде признак да е изненадан. Имаше два големи пътнически сандъка със заоблени нагоре като кубета капаци, известни като „Ноевия ковчег“, кутии за шапки, чанти с тоалетни принадлежности, куфари с обувки, чадъри, кутия с ловната пушка на Роуел, куфарът на Нели с два комплекта чисто униформено облекло и нощните й принадлежности, куфар с принадлежности на камериера на Роуел, включващ ливреята му и неговите нощни принадлежности.

Имаха запазени места във влака и пътуваха удобно до Лондон, където наеха кола, която закара тях, прислужниците и багажа им до гара Педингтън.

Във влака Роуел срещна няколко познати, които пътуваха като тях за същото място. След като всички бяха представени, той и Уилоу се присъединиха към дузината други познати във вагон-ресторанта. От разговора Уилоу реши, че щеше да има някъде около петдесет души гости за уикенда в замъка Саймингтън.

Уилоу беше удивена от вида на огромното разнообразие на екипажи, които чакаха гостите на семейство Саймингтън — леки двуместни карети, ланда, леки едноместни коли с високи колела, двуколки с място за куче под задната седалка, двуколки на ресори, кабриолети с един кон и здрави коли с надлъжни седалки за слугите и багажа.

Когато всички пътници и целия багаж бяха натоварени, кавалкадата се отправи по селския път.

По време на последния участък от пътя им Роуел си призна, че не харесва особено много Есме Саймингтън. Уилоу обаче намери тяхната домакиня за много приятна, когато я видя да посреща гостите си с топлота и да им показва стаите, където буйно горящия огън ги посрещаше весело и създаваше добро настроение.

Докато Нели и камериерът разопаковаха багажа Уилоу и Роуел стаяха пред камината и се топлеха на пламъците й. След малко щеше да стане време за следобедния чай. Нели извади дрехите на Уилоу — една изискана розова кадифена рокля с дантела около врата и ръкавите. Това беше най-новата мода на роклите за чай, както я беше уверила мадам Суеб, и тя беше щастлива, че беше я купила. Роуел не се бе противил, когато тя призна, че й коства царската сума от дванадесет гвинеи.

Цветът й подхождал, а стилът подчертавал фигурата й, отбеляза той, когато тя му се представи за одобрение. Комплиментите му й вдъхнаха увереност, за да може да се изправи пред големия брой непознати на долния етаж.

Гостите бяха различни както по възраст, така и по социално положение в обществото, като предпочитанията се даваха на тези с по-висок ранг. Въпреки броя на хората, които присъстваха в гостната стая, церемонията по пиенето на следобедния чай в замъка Саймингтън въобще не се различаваше от този в имението Рошфорд, така че нервността на Уилоу бързо изчезна и тя се наслаждаваше на препечената кифла с масло, на мъничките сандвичи, а после и на парчето вкусен кейк, който прислужничката й отряза от специалната поставка за кейк, която тя поднасяше на всеки гост.

Лейди Саймингтън седеше до масата и господстваше над сребърния чайник с чай, докато прислужницата подаваше млякото и захарта. Беше приятно. Всеки обсъждаше спокойно това, което се беше случило през деня — удобството от пътуването си с влака, времето утре, тъй като щеше да се ходи на лов… След това Уилоу се качи в стаята си, седна и прегледа един брой на „Илюстровани лондонски известия“, който беше забелязала, когато се обличаше за чая. Беше приятно да седи удобно и да си почива, преди да стане време да се преоблече още веднъж в друга рокля и да отиде на вечеря.

Нели беше останала без дъх от вълнение, когато се качи горе, за да облече Уилоу за вечеря, след като беше пила чай с другите прислужници. Като прислужничка на баронеса, на нея й беше отредена една от най-хубавите спални от тези, предназначени за прислугата, както и място на масата до иконома по време на вечеря.

— А това е най-високата чест, милейди — да седиш до него — каза Нели. — Той даже е по-важен от нашия мистър Датън, само че е много по-възрастен от него. Но той се държи много учтиво с мен. Нарича ме мис Синклер и се интересува за всичко в Америка.

Нели се кикотеше, а розовите й бузи станаха още по-розови, когато призна:

— Страхувам се, че казах няколко измислици, мис Уилоу — исках да кажа милейди. Казах, че вашите родители произхождат от една много стара, известна фамилия, която е имигрирала от Норвегия в Америка. Надявам се, че не се сърдите, милейди.

Уилоу се разсмя добродушно.

— Няма значение, Нели, макар че не е много благоразумно да лъжеш за такива неща. Вероятно баронът вече е казал на мистър Саймингтън кои са в действителност родителите ми и ако той каже на камериера си, а той каже на иконома…

Но Нели беше глуха за безпокойство от този род.

— Ще сме се върнали вкъщи, преди това да се случи — каза тя, като извади от гардероба новата нежносиня атлазена вечерна рокля на господарката си. Тя имаше пришити контрастиращи лъскавочерни пайети като украса в дантелата на голямото деколте и на ръба на полата.

Когато най-после дългият вечерен тоалет на Уилоу беше завършен, тя започна да слиза по широкото стълбище, хванала Роуел под ръка и изпълнена с чувство на извънредно щастие, увереност и доволство. Беше срещнала повечето от гостите по време на чая, но още няколко двойки бяха пристигнали след това и Есме Саймингтън ги помоли да минат напред, за да ги представи. Сред тях бе и една поразително красива червенокоса жена, чието лице беше познато на Уилоу.

— Сигурно не познаваш мисис Джорджина Грей — каза тяхната домакиня, като отбягваше гневния поглед на Роуел. — Джорджина е много стара приятелка на съпруга ти, мила моя, и имаше голямо желание да се запознае с теб.

Когато лейди Саймингтън ги остави, Роуел каза бързо:

— Съпругът на Джорджина ми беше приятел, Уилоу.

Така че тази очарователна жена беше вдовица — като Силви, мислеше си Уилоу, като пое протегнатата ръка на Джорджина. Прецени, че тя беше между двадесет и пет и тридесет години. Притежаваше несъмнено излъчване и самообладание в държанието си, което стана обяснимо, когато Роуел й каза, че тяхната събеседничка някога е играла на сцената.

Ненадейно Уилоу си спомни къде беше виждала Джорджина Грей. Беше през онова лято, което бе прекарала в имението Рошфорд — на приема по случай пълнолетието на Тоби, помисли си тя, като се мъчеше да си спомни какво беше казал Пелам за нея. В следващия миг тя си спомни неговите думи — той беше казал, че Джорджина Грей била метреса на Роуел.

Червенина заля бузите на Уилоу. Въпреки че тогава беше невежа, сега тя бе наясно какво означава тази дума. Тази жена познаваше Роуел — нейният съпруг, така интимно, както и тя, неговата съпруга го познаваше. В душата й се надигна вълна от ревност и я направи неспособна да говори. Роуел също мълчеше, но Джорджина изглеждаше напълно спокойна.

— Трябва да ви поздравя, макар и късно, за брака ви с Роуел — каза тя лъчезарно. — Не е чудно, че той се отказа от ергенлъка, скъпа моя. Вие сте необикновено хубава. А това на вас е най-красивата рокля, която виждам тук тази вечер. Роуел, какъв щастливец си, да се ожениш за такава очарователна жена!

Малко от смущението на Уилоу изчезна. В края на краищата, казваше си тя, Роуел бе един много привлекателен мъж и беше наивно от нейна страна да мисли, че той е нямал любовници, преди да се ожени. А тя можеше да види защо е бил запленен от една толкова красива жена като Джорджина Грей. Беше също така ясно, че той въобще не беше доволен да я види сега. Тя се чудеше дали горката мисис Грей беше все още влюбена в него. Ако беше така, то трябва да й е тежко да вижда Роуел женен сега и да се среща и разговаря с неговата съпруга.

Като че ли за да увери Уилоу, че вече няма интерес към бившата си метреса, Роуел постави ръката си върху тази на Уилоу и каза на Джорджина:

— Ако ни извиниш, наистина трябва да обърнем внимание и на другите гости на Есме.

Когато погледна лицето на Джорджина, Уилоу видя особен огън да блясва в зелените, смарагдови дълбини на нейните очи. Беше ли това разочарование? — питаше се тя, когато си тръгнаха. Тя чувстваше почти съжаление към красивата вдовица заради безцеремонния начин, по който Роуел я беше срязал. „Мъжете не винаги разбират жените — реши тя, — а могат да бъдат и жестоки.“

След вечерята — един изобилен пир, състоящ се от девет блюда в огромната баронска трапезария — някои от мъжете отидоха да играят билярд. Други, в това число и Роуел, седнаха да играят бридж. Джорджина Грей отиде до Уилоу и я отведе от компанията на другите дами, които се бяха събрали около домакинята с бродерии в ръце.

— Имахме толкова малко време за разговор преди вечеря — каза Джорджина с приятелска усмивка. — А вие изглеждате толкова нещастна и самотна, когато Роуел отиде преди малко да играе на карти с другите, че си помислих, че може да ви хареса да поприказвате с някоя приятелка.

Уилоу отвърна на усмивката й.

— Наистина се чувствам малко като „петото колело“ — призна тя. — Познавам толкова малко хора от обществото. Живея в Англия само от шест месеца и въпреки че се виждам с много от нашите съседи в Хавърхърст, досега нямах възможност да се срещна с приятелите на Роуел в Лондон.

Джорджина хвана ръката на Уилоу и я поведе към един от удобните дивани до прозореца.

— Скоро ще си създадете приятели — каза любезно тя. — И се надявам, че и аз ще бъда една от тях. Сега имаме идеалната възможност да се опознаем по-добре. Есме ми каза, че не сте била добре след Коледа. Но виждам, че сте се възстановили напълно.

— О, да, разбира се! — каза Уилоу, реагирайки веднага на приятелската топлота в гласа на Джорджина. Като понижи глас тя каза:

— Всъщност, не бях точно болна. Изгубих бебето, което очаквах от Роуел, и бях по-скоро депресирана, отколкото болна.

Усмивката на Джорджина застина на лицето й.

— Така ли? Е, скъпа моя, ще имате други деца, не се съмнявам в това. А сега ми кажете как се справяте с тази ужасна стара баба на Роуел — истински дракон, не мислите ли?

За миг Уилоу изгуби ума и дума. Не искаше по никакъв начин да бъде нелоялна към семейството на Роуел, но в същото време за нея беше облекчение да узнае, че тя не беше единствената, която смяташе старата лейди Рошфорд за страшна жена.

Джорджина се разсмя.

— Виждам, че споделяте моето мнение за нея. Не че аз я познавам в действителност. Тъй като съм играла на сцената, определено не съм желан посетител в имението Рошфорд. Роуел каза ли ви, че бях актриса, преди да се омъжа?

Уилоу кимна с глава, тъй като не беше сигурна какво трябваше да отговори. Но Джорджина продължи:

— Била съм в имението по няколко повода. Но винаги под чуждо име, разбира се, и то когато къщата е била така пълна с гости, че старата лейди да не можеше да забележи моето присъствие. Сега, мила моя, отказвам се да говоря повече за себе си. Искам да ми разкажете всичко за себе си… и за Роуел. Не е необходимо да ми казвате, че сте лудо влюбена в него. То се вижда.

Уилоу усети как бузите й порозовяха и каза срамежливо:

— О, боже! Наистина ли е толкова очевидно?

— Дори и да е, няма от какво да се срамувате. Вие сте още младоженка, нали? Скоро ще загубите този младоженски вид, веднага щом привикнете да бъдете съпруга. Сега, кажете ми, скъпа моя, как я карате с другите момчета от семейството? Винаги съм смятала Пелам за много привлекателен. Не е толкова красив, колкото Роуел, но е много забавен. Той трябваше да бъде най-големият син на фамилията. Щеше да поеме отговорностите с много по-голяма лекота и с по-малка сериозност, отколкото Роуел. Страхувам се, че наследяването на титлата в тази млада възраст състари Роуел твърде бързо. Той е повече като баща, отколкото като брат в това семейство. Знам, че няма да ви хареса, че казвам това — той е толкова стар мой приятел, — но има моменти, когато може да бъде съвсем отегчителен със своите семейни, както и други задължения. Не сте ли съгласна с мен?

Уилоу беше изненадана не само от откровението, отнасящо се до Grandmère, но и от критичния намек на Роуел. Същевременно почувства и радост, тъй като сега тя напълно бе сигурна, че каквито и чувства да е имало някога между двамата, то те повече не съществуваха. Колкото до себе си, тя прие тази нова приятелка и когато по-късно същата вечер останаха насаме с Роуел в голямото двойно легло, тя сподели мнението си за нея.

Роуел съвсем не изглеждаше доволен.

— Какво ти каза Джорджина? — поинтересува се той с не много мил тон в гласа. — Трябва да те уверя, Уилоу, че тя е една дърдорана, на която не можеш да разчиташ.

Уилоу се засмя и се сгуши по-близо до него.

— Знам, че не я харесваш много, любов моя, но всъщност тя е напълно безобидна. Сигурна съм в това. И, Роуел, знаеш ли, тя също купува дрехите си от мадам Суеб. Кажи ми сега, това не е ли съвпадение? Тя ми каза, че ако се интересувам, то ще ми каже имената на най-добрите шивачи на готово облекло, а също и на най-добрите шапкари. Трябва да й бъда благодарна за съвета й, защото я смятам за много красива и във всяко отношение толкова шик, колкото скъпата Силви.

— Бих предпочел да не продължаваш това приятелство — каза студено Роуел. — Ти си твърде неопитна, за да разбереш тези неща, но Джорджина наистина не е подходяща приятелка за теб.

Уилоу сви устни.

— Казваш го, защото някога е била актриса, а Grandmère не я приема в къщата. Но щом лейди Есме я кани тук, в замъка Саймингтън…

— Това е съвсем друго нещо. Есме има достатъчно такт, за да знае кога може да покани Джорджина и кога не. Нямам какво повече да кажа по този въпрос, Уилоу. Още утре трябва ясно да покажеш на Джорджина, че съм изразил нежеланието си да продължиш приятелството си с нея.

Уилоу запази мълчание. Удоволствието й от вечерта изчезна и тя се чувстваше смутена от диктаторския начин, по който Роуел беше упражнил властта си като неин съпруг. Нима, мислеше си тя отчаяно, той трябваше да дава разрешението си за избора на нейни приятелки? Тя нямаше намерение да му предложи да поканят Джорджина Грей в имението Рошфорд, но щеше да й бъде приятно да се среща с нея от време на време в Лондон, да пазаруват и да пият чай в един от новите Лондонски магазини за чай, както й беше предложила Джорджина.

Когато се събудиха сутринта, Нели им предложи чай и бисквити. Камериерът на Роуел влезе малко след това с малка месингова съдинка с вода за бръснене и голяма емайлирана кана с гореща вода за Уилоу. Беше жалко, че не можеха да се порадват на една баня тази сутрин, тъй като и трите бани бяха ангажирани от други гости.

Роуел говори малко, докато се обличаха и един час по-късно слезе долу за закуска. Той й каза, че обичаят е да си вземат това, което си изберат от храната, която се запазваше топла, бидейки държана върху спиртници. Имаше големи, покрити сребърни блюда, които съдържаха бекон с яйца, котлети, пушена херинга и огромна купа с овесена каша за онези, които желаеха да си вземат от нея.

На една от масите имаше подноси със студена шунка, месо от дива кокошка, фазани, сирена и пресни плодове. Имаше също препечен хляб и чинии с кифли, кафе, течен шоколад или чай.

Джорджина Грей не се появи, докато Уилоу и Роуел се хранеха, но когато мъжете заминаха на лов, тя слезе долу, облечена с дълго палто от тюленова кожа, а главата й беше обвита с воал. Беше се приготвила за разходка със съвсем новия автомобил, марка „Даймлер“, на лорд Саймингтън. Уилоу беше поканена да отиде с тях, но Роуел изрази мнение, че тя все още не е достатъчно силна, за да рискува и да излиза навън в такова студено време.

Тя посрещна с удоволствие неговото становище, тъй като не бързаше да разговаря с Джорджина, както Роуел я беше посъветвал. Считаше, че един такъв разговор ще постави в неудобно положение и двете. Тя прекара сутринта в библиотеката.

Тиъдър Саймингтън имаше безценна колекция от книги и Уилоу бе очарована от разнообразието им и красивите им кожени подвързии. Даже с изненада откри едно първо издание с подписа на автора — Чарлз Дикенс.

Последва обилен обяд в трапезарията с другите дами, а следобеда прекара в игра на вист. Използвайки като претекст главоболието си, тя се извини, че няма да може да остане за чая и се оттегли в стаята си.

Роуел обаче беше решил да говори с Джорджина, щом като Уилоу не можеше. Такава възможност му се отдаде веднага, щом се завърна от лов. Той завари Нели в стаята да облича Уилоу за вечеря и знаейки, че съпругата му ще бъде ангажирана поне още един час, той се отправи към стаята на Джорджина.

Есме Саймингтън несъмнено нарочно беше определила стаята на метресата на Роуел да бъде на същия етаж, както и неговата — едно удобство, което той би предпочел с удоволствие, ако Уилоу не беше с него, но при настоящото стечение на обстоятелствата това само показваше, че Есме беше всъщност злобна и злонамерена. Тя можеше да бъде и двете, мислеше си той с яд. Нейните възгледи бяха твърде модерни и тя следваше стила, определен от принца на Уелс, като позволяваше да бъдат включени доста голям брой евреи, както и новобогаташи в нейния разнообразен кръг от приятели.

Когато Роуел почука на вратата на Джорджина, той се питаше коя от двете жени беше предложила метресата му да присъства на това парти в края на седмицата. Беше напълно възможно да са се споразумели, реши той.

Щом разбра, че Роуел е този, който чука на вратата, Джорджина веднага освободи прислужничката си. Тя беше облечена неглиже и го посрещна горе-долу само по една бродирана риза. Не направи опит да се прикрие с робата си. Като кръстоса дългите си, обути в копринени чорапи крака един върху друг, тя се усмихна на Роуел, който стоеше, облегнал гръб о затворената врата на стаята.

— Е, любими, най-после дойде — каза тя, а пълните й червени устни се нацупиха подигравателно. — Помислих, че си започнал да губиш интерес към твоята малка Джорджина.

Роуел не помръдна от мястото си. От изражението на лицето му не можеше да се разбере нищо, но гласът му беше студен, когато каза:

— Не е време да се правиш на наивно момиче, Джорджина. Искам сериозно да говоря с теб.

— Да говориш, Роуел? Това няма ли да бъде загуба на малкото време, което можем да имаме за…

— Не за това съм тук — прекъсна я рязко Роуел. — Дошъл съм с единственото намерение да те предупредя, Джорджина. Ако кажеш или направиш нещо, с което да изложиш на опасност брака ми, ще съжаляваш много! Разбра ли ме?

— О, напълно те разбирам, любов моя — това ми го казваш вече поне за двадесети път. — Тя се обърна и се вгледа в образа си, отразен в огледалото. С подчертана съсредоточеност приглади изящно извитата си вежда с върха на пръста си. — Не мога да разбера, защо непрекъснато изпитваш необходимост да се повтаряш? Постарах се да очаровам твоята скъпа малка женичка. Какво повече можеш да искаш от мен?

Роуел пристъпи към Джорджина. Раздразнението му към нея се засилваше и от факта, че тя изглежда дяволски съблазнителна в позата, която беше заела и въпреки че беше изморен от ловуването през деня, почувства, че би се любил с нея с най-голямо удоволствие. Беше сигурен, че Джорджина знаеше това, защото се усмихваше на себе си по най-равнодушен начин.

— Не знам какви мотиви си използвала, за да убедиш Уилоу, че си нейна приятелка — каза сърдито той. — Ако тя не беше толкова наивна, отдавна щеше да разбере истината през твоите думи. Есме не е трябвало да те кани на този уикенд, на който е поканила и моята съпруга.

— Есме постъпи така, само за да ми достави удоволствие — каза Джорджина безгрижно. — Какъв по-добър начин да се запозная с момичето, за което си се оженил, мой скъпи Роуел? То не подозира нищо. Защо се измъчваш толкова?

— Защото не ти вярвам — заяви категорично Роуел. — Ти протестира и то не малко, когато ти казах, че възнамерявам да се оженя и беше бясна, като не можа да ме разубедиш. Сега ще е напълно в твой стил да се опиташ да провалиш брака ми.

— И ти ме упрекваш за това? — попита Джорджина. — Не бъди такъв глупак, Роуел. Понякога се чудя на твоята наивност. Нима очакваш да не проявя любопитство към жената, която трябва да споделя леглото ти. Наистина ли не искаш да бъда малко ревнива?

Тя стана и тръгна към него. Движенията й бяха грациозни и гъвкави. Повдигна ръцете си и ги обви около врата му.

— Глупаво момче — каза нежно тя. — Кой знае по-добре от теб колко те обичам? Нощем лежа будна и отчаяна и копнея за теб — моя силен, великолепен любовник. Ти ми липсваше толкова много, Роуел. Седмицата, която прекарахме заедно, беше така прекрасна, нали? Но много, много кратка. Нуждая се от теб! Искам те…

Гласът й беше толкова съблазнителен, колкото милувките й и Роуел беше безсилен пред тях. Откакто тази жена първа го посвети в разнообразните удоволствия, които женското тяло може да предложи на един мъж, той не беше пожелавал друга, докато не беше срещнал Уилоу. Беше учуден, че младото, неопитно момиче, за което се беше оженил, можеше да го възбуди. Ако не по същия начин, както Джорджина, то поне до една задоволителна степен. Но Джорджина беше неотразима и когато беше в настроение да съблазнява, тя се превръщаше в изкусителка, пред която той беше беззащитен и не можеше да й устои.

Когато Джорджина започна да разкопчава сакото му, той мислеше с безпокойство за глупавия риск, на който се бе изложил. На нейната прислужница можеше да се разчита, че ще бъде дискретна, но ако някой от персонала на замъка — или още по-лошо, ако Нели — се случеше да сбърка и да влезе в спалнята…

— Не, Джорджина… — започна той, но замлъкна, когато тя продължи да го разсъблича.

Роуел си помисли за миг, че в този момент младата му съпруга се приготвя да изглежда красива за него в спалнята им, само няколко врати по-надолу по коридора. Беше поразен от собствената си слабост — той, който се гордееше със силата на характера си, с почтеното си държание, със спазването на установените условности.

После престана да мисли, когато Джорджина започна да съблича своето бельо — бавно, предизвикателно, спускайки всяка дреха до краката си, докато остана съвсем гола, какъвто беше и той.

Кожата й, като на всички червенокоси хора, беше алабастрово бяла, гърдите й пълни, а закръглеността на широкия й ханш се подчертаваше още повече от тънкия й кръст. Тя имаше идеална фигура, загрозена само от един червен белег на едното бедро. Когато Роуел я видя за първи път гола, белегът й го обезпокои, но сега въобще не го забелязваше. Също като едно момче, което се люби за първи път с жена, той се нахвърли върху нея с неудържима страст.

Джорджина се усмихна.

— Скъпи мой, мой чудесен Роуел — шепнеше тя, а после още по-нежно добави: — Мой, целият само мой!

Уилоу се върна в имението Рошфорд в едно почти идеално настроение. Роуел също беше в отлично настроение, което не го бе напускало още от дългата неделя, прекарана в замъка Саймингтън. Сутринта бяха отишли на църква и Роуел й се бе усмихвал и държал ръката й по време на цялата доста отегчителна проповед.

През нощите, прекарани в замъка, не се бяха любили нито веднъж и това беше единственият малък облак на иначе съвършено ясния хоризонт. Тя си казваше, че съществуваха много причини, поради които Роуел не искаше да предяви съпружеските си права: освен погрешните съображения за здравето й — защото всъщност тя се беше възстановила напълно — причина можеше да бъде и прекалено голямата му умора след лова в събота; а в неделя вечер, защото на следващата сутрин щеше да им предстои едно дълго пътуване до дома. Тя не позволи на такъв род мисли да я безпокоят, щом като той се показваше като толкова любящ и внимателен съпруг по друг начин, особено когато бяха в компанията на други хора.

Той се държеше така, като че ли искаше да покаже на всеки един от гостите на Саймингтън, че е един случил в брака си, щастлив мъж.

Когато накрая стана време да се сбогуват с домакините си, семейство Саймингтън изказаха разочарованието си, че Роуел и очарователната му съпруга нямало да се преместят в Лондон за Сезона^[1], както те щяха да направят; Роуел заяви, че има твърде много задължения, които го задържат в имението Рошфорд, но по-късно призна на Уилоу, когато бяха само двамата, че беше казал това само за извинение.

— Истината, скъпа моя, е че тази година не можем да си позволим разточителните забавления, каквито се очакват от хора в нашето положение — каза той.

Той не уточни, че до следващата година щеше да се присъедини огромната осигуровка, която Уилоуби Тетфорд беше направил на дъщеря си, към стопилите се средства на семейство Рошфорд; и че тогава те щяха да могат да се забавляват много добре и да си доставят всякакви удоволствия по време на лондонския Сезон.

— Ще трябва да се задоволим само от време на време да присъстваме на конните надбягвания и с една-две вечери, прекарани в града — добави той. — Вярвам, че това ще ни е достатъчно.

— Да, разбира се, Роуел — увери го Уилоу.

Беше изненадана, че той като че ли не разбираше, че тя беше щастлива навсякъде, стига той да е с нея.

В имението обаче ги очакваха неприятности и част от щастието на Уилоу угасна. Grandmère беше посетила Доди по време на тяхното отсъствие. Тъй като я намерила с лека настинка, която бе прихванала от Вайълет, старата лейди беше прибрала всички книжки и играчки на Доди, считайки, че неразположението й се дължи на тях. Уилоу беше посрещната от разплаканото дете, което смяташе, че нещата му никога нямаше да бъдат върнати. Без да се посъветва с Роуел или Grandmère, Уилоу й ги върна веднага. За щастие и на двете, Grandmère не счете за необходимо да посети отново своята внучка и нямаше представа, че Уилоу бе отменила заповедите й. Уилоу реши да не споменава нищо за това пред Роуел.

Той също имаше неприятности тази пролет. Възпитателят на Рупърт писа от Оксфорд, че този негов ученик не полага много усилия в подготовката на уроците си. Роуел беше вбесен и когато Рупърт се върна вкъщи за великденската ваканция, между двамата братя се разигра горчива сцена. Рупърт обеща да се съсредоточи и да учи по-усърдно, но направи малко в тази насока през ваканцията. Скоро след като започна летният семестър, неговият възпитател писа отново — този път, за да съобщи, че по негово мнение Рупърт няма шанс да завърши годината.

Това известие пристигна със следобедната поща и беше донесено от Хенри, лакея, на верандата, където Роуел и Уилоу си пиеха следобедния чай. Юнското слънце беше накарало много рози да цъфнат, а орловият нокът, който покриваше покрива на верандата, беше целият в цвят. Техният аромат се смесваше с мириса на прясно окосена трева и въздухът бе пропит от чудно спокойствие и тишина, на които Уилоу се бе наслаждавала до този момент.

Доброто настроение на Роуел изчезна веднага и по лицето му се изписа тревога, когато с гневен тон препрочете на глас съдържанието на писмото от възпитателя на Уилоу.

— Но наистина ли това има голямо значение, любов моя? — попита Уилоу с умиротворителен тон. — Рупърт никога няма да работи, когато напусне университета.

— Не е там работата, Уилоу — каза Роуел. — Този мой брат е нехранимайко, позор за семейството ни. Смятам за непростимо, че е дал повод на някого да напише такова писмо за представител на фамилията Рошфорд. Ще трябва да говоря с Grandmère по този въпрос.

Сърцето на Уилоу замря. Тя изпитваше съжаление към този особен брат. Пелам беше в състояние да се защитава сам, Франсис нямаше нужда да го прави, тъй като Grandmère никога не го критикуваше, Тоби живееше в един свой, собствен свят. Но Рупърт… той копнееше за обич, разбиране и одобрение, но като че ли винаги успяваше да опълчи срещу себе си своето семейство.

Grandmère се ядоса на писмото на възпитателя дори повече, отколкото Роуел. Двамата прекараха няколко часа, разисквайки случая и когато Роуел излезе от стаята на старата лейди, той съобщи на Уилоу, че са решили да изпратят Рупърт в армията, веднага щом напусне Оксфорд, в края на учебната година.

— Може би година или две в кавалерията ще направят мъж от него — каза Роуел. — Изглежда Grandmère вярва, че това може да стане и аз се съгласих с нея.

Уилоу не можа да се въздържи и направи възражението, което беше на устата й:

— Това със сигурност е лудост — възкликна неблагоразумно тя. — Рупърт е артистична натура — чувствителен, резервиран, срамежлив младеж. В армията…

— И какво знаеш ти за армията или за каквото и да е било от този род? — прекъсна я Роуел и на красивото му лице се изписа гняв. — Крайно време е да научиш няколко истини за живота, Уилоу, и тогава ще можеш да съдиш по-добре дали по-възрастните хора знаят повече, или не. Това момче е женствено. Ако сега не предприема нещо, за да го предпазя, той ще свърши, бидейки заклеймен като хомосексуалист.

Като видя израза на неразбиране, изписан на лицето на своята съпруга, той добави малко по-меко:

— Има хора, на които естествените инстинкти са погрешно ориентирани — както при онзи приятел, Оскар Уайлд, който мисли, че е безумно влюбен в едно момче. Само един Бог знае защо стават такива неща, но те наистина съществуват. И когато вземат връх, това има сериозни криминални последици. Разбра ли сега?

— Искаш да кажеш, че има мъже, които не могат да обичат жените, както другите мъже? — попита замислено Уилоу.

— Точно така! — отговори Роуел. — И за да съм по-ясен, те обичат мъжете по същия начин, по който другите мъже обичат жените.

Уилоу се смълча. Тя не беше толкова ужасена, колкото изненадана. Но нищо, колкото и необикновено да беше, не можеше да промени факта, че армията не беше разрешение на въпроса за Рупърт, мислеше си тя. Не можеше да си представи по-малко подходящ човек за войник от него. Тя беше израснала с историите, разказвани от баща й, за куража и смелостта на мъжете, които са се сражавали в Гражданската война.

Съвсем отделно от характера на Рупърт, неговото телосложение, макар в основата си здраво, беше предразположено на слаби пристъпи на астма, от които той страдаше фактически от дете.

— Мислиш ли, че ще приемат Рупърт в армията? — попита нерешително тя Роуел. — Той не е много здрав.

— Разбира се, че ще го вземат! — отговори нетърпеливо Роуел. — Grandmère познава генерал сър Уилямс Хакет наистина много добре и няма съмнение, че генералът ще й направи услугата, като вземе един от внуците й в полка. Пропускаш факта, че дядо ми и баща ми бяха военни с доста голям чин. Аз ще пиша на генерала, а и на Рупърт, днес следобед.

Тъй като Роуел беше ангажиран с тази работа, Уилоу отиде да види Тоби.

— Изглежда стана обичай да споделям проблемите си с теб — каза извинително тя, след като свърши с обяснението относно своята загриженост към Рупърт.

Тоби махна с ръка на нейното желание да се извини, като се усмихна.

— Тайните ти са на толкова сигурно място при мен, колкото биха били в изповедалнята — каза той. — Но, Уилоу, много се съмнявам, че има нещо, което някой от нас да може да направи, за да спре някой план, който Роуел и Grandmère са замислили. Те са страхотна двойка, когато се обединят в схващанията си и не мисля, че ще имаме голям успех, ако се опитаме да се опълчим срещу тях. Но когато новината стане явна, ще кажа на Роуел, че аз също смятам това за лудост. Може да подхвърлиш тази тема на разговор пред мен, когато се храним, тъй като Роуел няма навика да говори с мен за своите планове.

Както беше предсказал Тоби, нито Роуел, нито Grandmère искаха да чуят неговите доводи и да намерят алтернативно занимание за Рупърт.

Дългата лятна ваканция беше изпълнена с несигурност, докато нещастният Рупърт очакваше резултатите от изпитите си. Уилоу не можеше да помогне, но беше повлияна от очевидния страх на Рупърт за участта, която го очакваше.

— Роуел не ми позволява да споменавам нищо по този въпрос — каза тя на Тоби. — Не е ли ужасно, че при това прекрасно време и в тази хубава къща, тук трябва да има такива разногласия?

Но Рупърт не беше единственият проблем, който разваляше семейната хармония. Когато се върна с Роуел от едно посещение при техни съседи, Уилоу се качи в спалнята си, за да се преоблече. Преди да отвори вратата, тя чу плач отвътре. За нейно учудване обикновено щастливата и усмихната Нели беше коленичила до леглото със заровена в ръцете си глава и плачеше безутешно.

Уилоу отиде бързо при нея. Тя беше дълбоко привързана към очарователната малка прислужничка, която я чакаше неуморно от зори чак до късно през нощта, както често ставаше. Без значение колко дълги и уморителни часове беше работила, Нели никога не се оплакваше и бе показала на Уилоу, че щастието й в този живот зависеше единствено от това, нейната млада господарка да бъде доволна и щастлива.

— Какво се е случило, Нели? Да не би да си получила лоши новини от семейството си? Не плачи, а се опитай да се успокоиш и ми кажи какво има.

Кръглото лице на Нели беше зачервено от плач. С наведена глава надолу, тя не можеше да говори, задавена от риданията си. Когато Уилоу й помогна да се изправи на крака и й подаде една малка дантелена кърпа, с която да избърше очите си, тя най-сетне можа да проговори.

— Мистър Франсис, милейди — каза задъхано тя. — Трябва да бе пил твърде много или нещо подобно. Докато вие и господарят не бяхте вкъщи… той… той… той ме настигна в коридора… до стаята за бельо… и той… той…

Бледите бузи на Уилоу порозовяха от гняв, като предположи какво се беше случило.

— Той не ти направи нищо лошо, нали, Нели? Трябва да ми кажеш.

— Не, милейди, всъщност не — каза Нели. — Просто ме хвана и ми каза колко хубава съм била и… и се опита да ме целуне. Казах му, че съм едно сериозно момиче и не е прилично да се възползва от мен. В началото той като че ли не искаше да слуша и ми каза, че съм била много глупава и че всяка английска прислужничка знаела каква чест е за нея един истински джентълмен да й обърне внимание. Аз се опитах да го отблъсна и тогава… тогава той чу, че някой се качва по стълбите… Мисля, че беше мисис Спиърс… или може би мис Милдред. Както и да е, тогава той ме пусна, но…

Тя отново избухна в ридания.

— Той каза, че накрая ще постигне своето — задъха се тя, — даже ако трябва да чака до следващата ваканция. Ох, мис Уилоу, милейди, толкова съм уплашена.

— Не се страхувай — отговори Уилоу. По-ядосана тя никога не се беше чувствала през живота си. — Ще накарам Роуел да говори веднага с Франсис. Ще бъдеш в пълна безопасност под моя покрив, Нели, обещавам ти.

След като изпрати Нели в стаята й, Уилоу изми лицето си, приглади косата си и се спря малко, преди да отиде да потърси Роуел в библиотеката. Сега, когато се почувства малко по-спокойна, тя си спомни, че Франсис не можеше да бъде виновен за нищо в очите на Grandmère и че Роуел никога нямаше да се обърне против баба си.

„Този случай е по-особен“ — каза си тя. Беше наясно, че тук все още властваше старата традиция на droits de seigneur^[2], но този отвратителен и нечестен обичай нямаше да мине, докато господарка на къщата беше тя. Щеше да покаже съвсем ясно на Роуел, че не Рупърт трябваше да бъде изгонен от къщата, а Франсис, щом не можеше да се владее. В този случай Роуел не можеше да й противоречи.

Побиха я студени тръпки, когато помисли, че бе вече приела като даденост обичайната липса на поддръжка или успокоение от страна на мъжа си, за когото се беше омъжила и когото обичаше толкова много.

Нека бъде така, реши тя. Не трябваше да показва никаква слабост. Главата й се вдигна гордо, а устните й образуваха една линия, изразяваща упоритост, когато тръгна да търси съпруга си.

За нейна изненада Роуел, въпреки че не придаде голямо значение на инцидента, се съгласи, без да спори с нея, да поговори с Франсис за това. И наистина той предупреди брат си да не повтаря постъпката си и дори отиде толкова далеч, че се закани да отнеме отпусканата му месечна сума за харчлък, ако това се случеше отново.

Доверието на Уилоу в Роуел се възвърна и щастието й щеше да бъде пълно, само ако беше заченала и друго дете. Но това не стана до следващото лято, когато нейното най-съкровено желание се сбъдна.