Клер Лоримър
Господарката (11)

Глава девета
Март — юли 1894 година

Уилоу се събуди от дълбокия си сън и видя Нели да седи до леглото й. Една газена лампа мъждукаше в отдалечения ъгъл на стаята. Завесите бяха спуснати. На масата, която се намира до леглото, бяха наредени няколко шишета с лекарства.

— Нели, ти плачеш — каза тя и понечи да я попита защо, но клепачите й натежаха и образите в стаята се замъглиха. На стола до прозореца седеше една закръглена жена с боне и престилка, чието лице й изглеждаше познато. Но когато жената стана и тръгна към Уилоу, клепачите й се спуснаха и тя отново заспа.

Когато отново се събуди, Роуел седеше на стола до леглото й. Тя му се усмихна.

— Колко хубаво е да си вкъщи, любов моя — каза тя сънено.

На лицето му не се появи усмивка в отговор на нейната, а той само я погледна тъжно.

— Нещо лошо ли се е случило, Роуел? — попита тя. Съзнаваше, че беше ден, но беше облечена в нощница и лежеше в леглото. — Болна ли съм?

Чувство на тревога замести удоволствието, което изпита, виждайки съпруга си.

— Не си ли спомняш, скъпа моя? — гласът на Роуел звучеше глухо и в него се долавяше състрадание. — Ти роди дете.

Инстинктивно, ръцете на Уилоу се спуснаха под завивките и докоснаха корема й. Вълнението я накараха да се разбуди напълно, а паметта й започна да се възвръща.

— Как можах да забравя! О, Роуел, къде е моето бебе? Момче ли е? Момиче? Спомням си, че го чух да плаче, но после…

Тя се прекъсна по средата на изречението. Нещо в погледа на Роуел я накара да изпита страх. Той като че ли не беше в състояние да говори.

— Роуел, нали бебето е момиче и ти си много разочарован? Така ли е?

В същия миг една ужасна мисъл я порази и тя усети тъпа, пулсираща болка между краката си.

— На моето бебе му няма нищо, нали? — повиши се гласът й, а Роуел се намръщи и взе ръката й.

— Страхувам се, че имам лоши новини за теб. Детето… детето е мъртво!

Уилоу се втренчи в него, а очите й станаха огромни. Сега тя си спомни агонията от продължителното раждане и ужасната болка, която изпитваше.

Но аз го чух да плаче, Роуел…

Тя спря да говори като забеляза страданието в очите му.

— То е умряло скоро след раждането. Съжалявам, скъпа. Доктор Форбс е направил каквото е могъл, но… понякога това е за добро.

Уилоу се опита да седне, но като че ли нямаше сили да го направи. Тя се отпусна върху възглавниците.

— Какво искаш да кажеш с това „за добро“! — извика с горчивина тя. — Моето дете е мъртво, а ти казваш, че е „за добро“. Защо доктор Форбс не можа да го спаси. Беше момиченце, нали?

Роуел кимна с глава. Уилоу протегна ръка и сграбчи неговата.

— Имало е нещо нередно — ето защо не искаш да говориш за това. Къде е тя? Искам да я видя!

Роуел внимателно изтегли ръката си от нейната.

— Спокойно, спокойно, скъпа. Форбс каза, че ти трябва спокойствие — каза сковано той. — Не мисля, че трябва да обсъждаме подробностите сега, бедничката ми. Щом укрепнеш малко, ще говорим за това.

— Но аз искам да знам сега. Трябва да знам. Бебето се роди твърде рано. Това ли е причината?

Роуел кимна с глава, облекчен, че тя му беше дала приемливо решение. По-късно, когато се възстанови напълно, доктор Форбс можеше да й каже за уродливостта на детето. През това време…

— Да, то се роди преждевременно — каза той. — Сега се опитай да поспиш, любов моя. Ще изпратя Нели при теб. Имам да напиша няколко писма. Ще дойда при теб по-късно тази вечер.

Тя го остави да си отиде, без да спори, защото той остана странно безчувствен към болезнения протест, който крещеше вътре в нея. Нейното дете беше мъртво, но този факт изглежда не притесняваше Роуел. Той даже не й каза как е изглеждало бебето.

Нели влезе в стаята. Очите й бяха зачервени. Тя се приближи до леглото на Уилоу.

— Господарят каза, че сте в пълно съзнание, милейди, и аз веднага дойдох.

Тя погледна с безпокойство пребледнялото лице на Уилоу. Смути я това, че младата й господарка не плачеше, а баронът й бе казал, че е съобщил на съпругата си за смъртта на бебето.

— Нели, мистър Тоби върна ли се от Франция?

— О, да, милейди! — каза Нели, като оправи възглавниците под главата на Уилоу и й даде няколко лъжици вода. — Върна се преди два дни. Вие бяхте в безсъзнание през последните три дни. Докторът каза, че е най-добре да ви се дават приспивателни.

„Три дни!“ — мислеше си Уилоу. Само ако можеше да й се избистри мисълта, така че да може да си спомни какво се беше случило след като беше чула плача на детето. Но всичко бе замъглено… една бъркотия от болка, притеснение, непознати хора, надвесени над нея — и плачещата Нели.

— Иди и намери мистър Тоби! Кажи му, че искам да го видя — каза тя.

Нели се двоумеше, а на лицето й се изписа нещастно изражение.

— Докторът каза, че не трябва да имате никакви посетители освен господарят, милейди.

— Не ме интересува какво е казал докторът — отвърна рязко Уилоу. — Искам да видя мистър Тоби сега. Кажи му да внимава да не го види някой, че идва в стаята ми. Нели, ти можеш да останеш отвън, когато той дойде и да ни предупредиш, ако някой се приближи. Не искам да му създавам неприятности за това, че не се е подчинил на заповедите на доктора.

Нели излезе бързо от стаята, като гореше от желание да изпълни нареждането на Уилоу. Тя харесваше мистър Тоби. Той винаги беше спокоен и хладнокръвен и може би, мислеше си тя, за господарката щеше да бъде по-добре да поговори с него.

Въпреки желанието на Уилоу да види Тоби, тя почти бе заспала, когато той влезе тихо в стаята. Когато усети ръката му върху челото си, тя разбра, че той е в стаята при нея и е седнал на един стол до леглото й. Като отвори очи, тя погледна нагоре към лицето му и видя загриженост и състрадание, изписани върху него.

— Очаквах, че ще се чувстваш малко сънлива още — каза той и се опита да се усмихне. — Форбс ти е давал лауданиум, както научавам, така че не се тревожи, ако си малко объркана.

Неговият глас, неговите думи действаха успокоително. Тя се опита да му се усмихне, но долната й устна затрепери.

— Тоби, знам, че мога да разчитам на теб да ми кажеш истината. Аз трябва да я знам. Роуел ми съобщи, че детето е умряло, но той не ми каза защо. Какво не е било наред?

Тоби не погледна встрани, въпреки че мъката, която се четеше в очите на Уилоу, го натъжаваше много. Той взе ръцете й в своите и здраво ги стисна.

— За нещастие — и аз не мога да ти кажа. Съжалявам много, че стана така, — аз се върнах близо четиридесет и осем часа след като ти си родила, Уилоу, така че мога да ти кажа фактите такива само каквито ми бяха казани и на мен. Бебето било недоносено и се е родило седалищно — така да се каже, не е заело правилно положение, преди да се роди. Накрая, доктор Форбс бил принуден да го извади с помощта на инструменти. То е било много слабо и той е знаел, че няма да можеш да го кърмиш — нали разбираш. Тъй като се е родило недоносено — той решил, че единственият начин да оцелее е временно да го повери на грижите на някоя дойка.

Той спря, усещайки очите на Уилоу приковани върху лицето си, докато говореше. Нямаше начин да избегне да й каже истината.

— Форбс решил, че може да се спести ценно време, ако той вземе бебето и го занесе на дойката, а не да изпрати някой, за да я доведе тук. Като знам последиците, вероятно това е било едно погрешно решение. Едно толкова малко и слабичко бебе не е трябвало да бъде изнасяно в студената нощ. Но то е умряло преди да стигне до Хавърхърст, така че ще трябва да приемеш, скъпа Уилоу, че то не е било много силно и можеше също така да умре, ако беше останало тук.

— Тоби, ако ти беше тук, щеше ли да му позволиш да изнесе бебето навън? — запита Уилоу.

Тоби се поколеба. Не трябваше да я лъже.

— Не, мисля, че не — призна той. — Аз казах на доктор Форбс, че мисля, че е сбъркал и той се съгласи, че това може да е било грешка от негова страна. Но ме увери, че по това време това решение му изглеждало най-доброто, което е могъл да вземе, за да спаси живота на бебето. Той е счел; че са щели да изминат няколко часа, преди да може да дойде дойката в имението и че това е твърде много време, за да се държи бебето без храна.

— Благодаря ти, че беше откровен с мен, Тоби. Сега имам още един въпрос: — Моето малко момиченце нормално ли е било — освен, че е било недоносено? Роуел каза, че това, че е умряло било „за добро“. Какво искаше да каже той? Отговори ми, Тоби.

Ярка червенина запълзя бавно по лицето на Тоби. Много рядко се случваше да загуби контрол над себе си, но беше страхотно ядосан на Роуел и Grandmère, че са предположили — напълно неоснователно според него, — че детето е имало деформации. Сега дори беше повече ядосан на Роуел, че бе позволил на Уилоу да подозира една такава възможност.

— Не е имало нищо нередно при детето. Това, което се е забелязало, е било последица от начина на раждането му и от факта, че е недоносено — каза убедително той. — Разпитах щателно доктор Форбс, не само заради теб, Уилоу, но и защото, както знаеш, аз имам убедителни теории за този наследствен фактор, който се предполага, че засяга нашето семейство. Не вярвам, че такова нещо съществува и един ден, ако Бог е решил, аз ще го докажа.

За свой ужас той видя, че две сълзи се появиха на очите на Уилоу и се изтъркулнаха по бузите й.

— Уилоу, миличка Уилоу, — прости ми! — извика той и импулсивно я прегърна.

Сълзите й потекоха още по-бързо и скоро тя ридаеше, опряла глава на рамото му. Той я залюля нежно, както люлееше Доди, а неговата обич и състрадание към нея така го завладяха, че думите му заседнаха в гърлото му.

— Обещай, че няма да ме оставиш! — каза с треперещ глас Уилоу, а сълзите й най-сетне започнаха да спират. — Аз ти имам голямо доверие, Тоби. Изглежда, не мога да се доверя на никого другиго тук. Няма да заминаваш отново! Обещай ми!

— Разбира се, че ти обещавам. А сега, трябва да поспиш, за да се почувстваш по-добре и отново да станеш силна. Аз ще идвам при теб, без значение кой го забранява.

Той я намести внимателно на възглавниците и нежно отметна русата й коса от влажното чело. Сърцето го болеше като я гледаше. Изглеждаше толкова малка, толкова крехка, толкова съкрушена! След това напусна стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

— Ако господарката ти иска да ме види — или ти по някакъв начин си обезпокоена за нея, трябва веднага да ме извикаш — каза той на Нели. — Разбра ли ме? Ако нещо или някой я разстройва, аз искам да го знам.

Измина една седмица, преди доктор Форбс да даде официално разрешение Тоби да види Уилоу, въпреки че през това време той я виждаше всеки ден. Тогава на Уилоу й бе разрешено да сяда в леглото, макар и само когато се хранеше. Изминаха още десет дни, преди да й позволят да става от леглото за няколко минути, загърната в одеяло, и две седмици, преди да й бъде разрешено да се облече и да прекара час или два преди обяд, като се поразходи малко из стаята.

Акушерката, която беше останала да се грижи за нея през първата седмица, бе освободена веднага щом стана ясно, че Нели може да изпълнява тези задължения много добре. Уилоу изрази една непонятна антипатия към жената пред Роуел и доктора. Тя отказа да приеме и Grandmère. Доктор Форбс освободи без желание акушерката и с неохота забрани посещенията на лейди Рошфорд. На болната трябва да бъдат разрешени някои безразсъдни прищевки през това време, каза извинително той.

Роуел редовно идваше да види съпругата си, но никога не оставаше много дълго. Той изглежда желаеше да избегне всякакви разговори, свързани с бебето, и тъй като това продължаваше да занимава съзнанието на Уилоу, разговорът между тях бързо замираше. Знаейки, че Роуел се опитва да й предложи съчувствие, доколкото можеше, тя се стараеше да не се възмущава, когато той й носеше малки подаръци, които беше поръчал да му донесат специално от Лондон. Тя си казваше, че той е много щедър и намеренията му са добри, но въпреки това чувстваше горчивина, че той не разбира защо тя негодува от предпоставката, че някакво бижу или едно скъпо украшение щяха да компенсират загубата на детето й.

Тоби и Нели изглежда разбираха нейното отчаяние далеч по-добре от съпруга й, макар че тя никога повече не плака пред който и да било от двамата.

— Не трябва да позволяваш Доди да разбере, че съм споделил нашата тайна — каза Тоби един ден на Уилоу, — а тя е, че Дороти се опитва да върви с помощта на уреда, който е мой патент. Опасявах се, че кожените ремъци ще охлузват бедрото й там, където пада тежестта и трябваше да приспособя моя конструкция, така че да има меки подложки на мястото, където кожата се трие в приспособлението.

Уилоу седеше в своя стол до прозореца, а коленете й бяха завити в топло одеяло. Тоби седеше до нея, а дългите му крака бяха изтегнати до огъня. Стаята изглеждаше уютна и приятна в светлината на запаления в камината огън.

— Ти обичаш Доди, нали, Тоби? — каза Уилоу. — Мисля, че ти и аз сме единствените от семейството, които всъщност наистина я обичат.

— Безпокоя се за нейното бъдеще — каза замислено Тоби. — Изглежда ми толкова ужасно, че няма да бъде обичана както всяка друга жена. Тя израсна напоследък като необикновено хубаво момиче, не си ли съгласна.

Уилоу кимна с глава.

— Навърши тринадесет години, Тоби, и скоро ще стане една млада жена. Може би един ден някой млад мъж ще открие нейната красота и няма да обръща внимание на нейния недъг. В края на краищата ние дори не го забелязваме.

— Но за някои тя е неприятна гледка — каза Тоби с горчивина. — Франсис не може да понася да бъде в една стая с нея и Рупърт става много потиснат, ако ръката или крака й не са прикрити.

— Как е Рупърт? Не е ли по-добре? — попита Уилоу. — Роуел изглежда мисли, че докато той седи самотен в стаята си, никога няма да се оправи напълно.

— Може би Рупърт не е в състояние да излезе на глава със семейната критика, която го очаква. Стаята му е неговото спасение — каза замислено Тоби. — Поне не е толкова често самотен сега, тъй като позволява на Доди да влиза при него и да му чете. Рупърт я учи да играе шах, ми каза тя, а това според мен, е една голяма крачка напред. Мисля, че Доди е единственият човек от семейството, с когото той може да контактува в момента. Може би не се чувства по-нискостоящ от нея, както се чувства пред възрастните.

Тишината, която настъпи след последните думи на Тоби, бе приятна и те стояха и гледаха огъня, който блещукаше в камината. Скоро Нели щеше да дойде с чая за Уилоу, но за момента те можеха да разчитат, че никой няма да ги безпокои.

— Тоби! — наруши мълчанието Уилоу. — Не съм те питала преди, но искам да ми разкажеш за погребението на детето ми. Кръстиха ли я?

— О, да, вярвам, че са го направили — иначе тя не можеше да бъде погребана в християнските гробища. А това беше едно истинско погребение, Уилоу… Малкият… малкият ковчег беше донесен един ден след като тя се роди и преподобният Епълби беше тук. Мисля, че Grandmère помоли бебето да бъде кръстено София — или пък леля Мили избра името, не си спомням точно. Grandmère се погрижи за погребението… и Роуел, разбира се.

— Но не и ти, Тоби? — попита от любопитство Уилоу.

Той смутено поклати глава.

— Мислех, че някой трябва да остане тук, при теб и при Рупърт, разбира се. В къщата биха останали само слугите и… — той прекъсна изречението си.

Уилоу се усмихна.

— Трябваше да се сетя, че ти никога не трябваше да бъдеш далеч от мен. Спомням си, че те помолих да ми обещаеш, че ще го направиш. Сега изглежда странно, но не мога да разбера, защо се чувствах толкова уплашена и защо, когато ти си тук, се чувствам в безопасност.

Лицето на Тоби пламна, но това остана незабелязано за Уилоу, която виждаше само светлината от камината да се отразява върху бузите му.

— Ето я и Нели с чая ти! — каза с облекчение Тоби. — Трябва да се връщам в стаята си, Уилоу, за да свърша малко работа.

— Напредваш ли с изследванията си? — попита Уилоу. — Пътуването ти до Париж от полза ли ти беше, Тоби?

Лицето му светна от явен ентусиазъм.

— Разбира се! Мосю Пастьор е ректор на Сорбоната и най-забележителният човек, когото съм срещал, Уилоу. Откакто прочетох неговата статия в „Ланцет“ миналата година, инстинктивно почувствах, че моите експерименти вървят паралелно с неговите. Той бе доказал хипотезата, че бясът се предава чрез слюнката на болното животно, когато то ухапе човека. Мосю Пастьор прояви също така голям интерес към моите изследвания относно начините, по които хората могат да се разболеят от дифтерит. Представяш ли си Уилоу, един такъв велик човек да ми отдели време, за да ме изслуша… мен, неизвестният, неквалифициран младеж! А той се отнасяше към мен така, сякаш съм толкова известен учен, колкото е той самият.

— Тогава твоите изследвания трябва да са го впечатлили — каза Уилоу. — Не се съмнявам, че един ден ще има институт, който ще носи името „Тобаяс Рошфорд“ и хора от цял свят ще идват тук да ти отдадат почит и да се учат от теб.

Тоби се разсмя, доволен от комплимента й.

— Окуражаващо е да имам един почитател, на когото мога да разчитам. Много съм ти задължен за вярата, която имаш в мен, моя скъпа Уилоу, колкото и да не го заслужавам.

Тя беше тази, която дължеше много на Тоби, мислеше Уилоу. Докато седмиците минаваха и животът й отново се завръщаше към нормалния си ритъм, Уилоу си мислеше колко много дължи на Тоби. Той беше идвал да я вижда през ужасните, мъчителни дни, през които тя усещаше, че няма да може да се примири със смъртта на детето си.

Франсис се върна вкъщи за великденската ваканция и замина отново след няколко седмици за започването на новия семестър. Пелам, който се беше върнал от Египет в началото на май, беше останал в Оксфорд.

„Бих искал да можех да те поканя на бала следващия месец“ — беше писал той на Уилоу. — „Младият Франсис се е влюбил до лудост в едно момиче от Нова Зеландия, което е с три години по-голямо от него. Тя има много модерни идеи, като например тази, че жените имали еднакви умствени възможности с тези на мъжете, което едва ли се харесва на Франсис, но тя е толкова красива, че той не може да й противоречи.“

Роуел реши да наеме една къща в Лондон за сезона.

— Имаш нужда от ободряване, скъпа моя — каза той на Уилоу. — А за Пелам и Франсис също ще бъде по-удобно. Ще вземем по-голямата част от прислугата с нас — освен тези, които ще останат да се грижат за Grandmère, леля Мили… и Рупърт — добави намръщено той. — Смятам, че е безпредметно да му предлагаме да идва с нас в Лондон. Освен това той ще чуе твърде много приказки за процеса на Оскар Уайлд. Аз съм забранил да се говори по този въпрос в къщата.

Но въпреки желанието на Роуел, последното бе трудно постижимо. Освен че всички вестници бяха пълни с подробности за процеса, но и приятелите им непрекъснато коментираха подробностите, толкова общоизвестен беше скандалът.

В началото Уилоу не беше особено ентусиазирана от това, че ще се местят в Лондон за Сезона. Тя беше неспокойна, че оставя Рупърт и Доди сами с Grandmère и леля Милдред, но Джеймс Макгил я успокои относно Доди:

— Не смятам, че лейди Рошфорд ще ме уволни във ваше отсъствие — каза той. — Тя свикна с моите редовни посещения и мисля, че сега е доволна, че нейната внучка е заета с тези невинни занимания. Още повече я уверих, че детето и аз никога с нищо няма да й пречим, така че тя няма причини да се оплаква.

Тоби също предпочете да остане в имението Рошфорд.

— Лондонският Сезон наистина няма да ми достави никакво удоволствие, както знаеш, Уилоу — увери я той. — Предпочитам живота в провинцията пред този в града, а освен това имам да върша прекалено важни неща, за да губя времето си, валсирайки с превзети млади абитуриентки.

— Но ти танцуваш валс много добре, Тоби! — закачи го, смеейки се, Уилоу.

— Само с теб, Уилоу, защото знам, че ще ме изтърпиш, ако те настъпя по крака. Може би само за да ти доставя удоволствие ще дойда в града за твоя рожден ден.

Роуел планираше изключително пищен бал по случай двадесет и първият рожден ден на Уилоу. Огромната къща, която беше наел в Парк Лейн, можеше да побере поканените петстотин гости. Принцът на Уелс, и за най-голямо вълнение на Уилоу, и принцеса Александра бяха приели поканата. Роуел считаше, че това бе голяма чест за тях, защото принцесата чуваше все по-трудно, въпреки че бе на средна възраст и все по-рядко бе склонна да придружава съпруга си на светски събития. За изненада на Уилоу, той изпрати също покана на графинята на Уоруик и съпруга й. Роуел обясни, че бившата лейди Брук сега била официална метреса на принца, а съпругата му не проявявала видими възражения спрямо нейното присъствие, каквито и да били личните й чувства по този въпрос.

— Не бих отишла на никакъв прием, ако ти имаше метреса и тя присъстваше там — каза Уилоу.

Тя се изненада от смущението, което се появи на лицето на Роуел от нейната забележка. Помисли си, че той се чувства малко виновен, задето я беше завел в замъка на лейди Саймингтън, където неговата бивша метреса също присъстваше. Тя почти беше забравила приветливата червенокоса жена, която се беше показала толкова приятна и очарователна.

— Не си спомням дали видях името на лейди Есме в списъка на поканените гости — забеляза Уилоу. — Няма ли да я включим заедно с лорд Саймингтън в списъка?

Роуел прикри със затруднение своето притеснение. Той нарочно се беше въздържал да впише семейство Саймингтън в списъка на гостите, защото все още не беше простил на Есме, че беше поканила Джорджина в Бъкингамшир, когато Уилоу беше с него. Още повече, че той никога не се доверяваше на дискретността на Есме, защото знаеше, че тя беше в състояние да наруши и най-малката тайна просто заради ефекта, който нейните клюки може да предизвикат. Нейните приятелки биваха заблуждавани от атмосферата на невинност, която витаеше около нея, и смятаха, че тя е по-скоро безразсъдна, отколкото злонамерена.

Тъй като Джорджина беше бременна, той се страхуваше, че Есме може да предаде тази информация на Уилоу, дори и да допуснеше, че Есме няма да бъде толкова неблагоразумна да намекне, че детето, което Джорджина очаква е негово. Тя, както и много от неговите приятели в Лондон, сигурно подозираше истината, но никога не би рискувала да го съобщи така злонамерено.

— Мисля, че семейство Саймингтън са в чужбина — отговори той на Уилоу и темата беше приключена.

Духът на Уилоу се приповдигна, когато пристигнаха в Лондон.

— Нито един скучен ден, а? — каза Роуел, когато първата седмица отлетя.

Макар че Уилоу все още не беше се насладила на преживяванията, които един светски Сезон в Лондон предлагаше, Роуел й беше обяснил с подробности какво можеше да очаква. От април до края на юли, беше й казал той, Лондон щеше да бъде завладян от поне четири хиляди от най-богатите, най-елегантните и най-аристократичните фамилии от страната. Всички щяха да се опитат да отидат на откриването на оперния сезон в Ковънд Гардън. Мнозина щяха да се надяват да получат покана за кралските салони в Бъкингамския дворец. Сигурно всички щяха да отидат в Итън и Хароу за състезанията, в Хенлей за регатата, в Хайд Парк за седмичния „църковен парад“, в Уимбълдън за състезанията по тенис, щяха да отидат да гледат поло в Ренела и да посетят конните надбягвания в местността Аскот и Гудуд, с които традиционно завършваше Сезонът.

В допълнение към тези светски събития имаше, разбира се, една безкрайна въртележка от приеми и балове, където яденето, пиенето и танците продължаваха до ранните утринни часове. Театри, концерти, посещения, сутрешна езда по алеята Ротън Роу в Хайд Парк запълваха календара за цели три месеца.

— Аз вече съм изтощен, а Сезонът едва сега започва — отбеляза Пелам, след като се бяха върнали твърде късно от един прием, скоро след пристигането си в Лондон.

Уилоу откри, че едва й стига времето за безкрайните смени на тоалетите за различните случаи, отбелязани в бележника й. Често биваше три часа сутринта, когато Нели с натежали за сън очи й помагаше да си легне, а само четири часа по-късно тя трябваше вече да закусва, преди да поеме към сутрешната си езда в Ротън Роу. Новостите и възбудата оказваха стимулиращ ефект върху Уилоу, тъй като беше достатъчно млада, за да не показва видими признаци на умора. Радостта й от всеки случай личеше по лъчезарното й лице и от нейния ясен, щастлив смях.

Въпреки предположението, което преди време Пелам бе изразил, той също беше неуморим. Беше много търсен от подходящи млади момичета и никога не оставаше без партньорки за танците. Но на Уилоу й се струваше, че той никога не се отдалечаваше твърде много от нея.

— Това е, защото ти танцуваш много по-добре от другите момичета — каза смеейки се той, докато я въртеше из залата във вихъра на валса или на полката. — Спомняш ли си първия ни танц, Уилоу? В дългата галерия на имението? И ти ми позволи да те целуна същата вечер.

— Аз не ти позволих — възрази със смях Уилоу. — Ти ме целуна ненадейно.

— Ако продължаваш да се разхубавяваш, то аз ще те целуна ненадейно още веднъж — каза Пелам, а в гласа му се долавяше една сериозна нотка зад общо закачливия му тон. — Наистина съм удивен, Уилоу, че ти все още не съзнаваш своя чар. Половин Лондон се е влюбил в теб. Дори принцът на Уелс те забеляза, а той забелязва само красивите жени.

Макар че Уилоу познаваше твърде добре Пелам, за да приеме сериозно забележките му, комплиментите му й вдъхнаха увереност. Беше започнала да се съмнява в привлекателността си. След като тя роди, Роуел спеше в отделна стая и сега много рядко споделяше нейното легло. Той, изглежда, предпочиташе салона за карти или билярдната зала пред танцувалния салон и въпреки че беше един внимателен кавалер, когато биваха заедно, изчезваше веднага, щом я видеше, че се спира да разговаря с някого и тя не го виждаше, докато не станеше време да си тръгват. Пелам беше този, който изглежда завинаги щеше да бъде до нейния лакът.

— Харесва ми, когато ме виждат с най-желаната, интелигентна и красива жена в залата — каза усмихнат той.

Седмиците минаваха, без Уилоу да може да разбере, че по някакъв тайнствен начин тя бе станала още по-красива. Бракът, раждането или може би просто годините, мислеше си тя, й придаваха един зрял вид, който изглежда много се харесваше на мъжете, тъй като тя го четеше в погледите им, приковани в нея. Дори и жените й правеха комплименти, както и новата приятелка на Франсис — Мадлен Вилие, с която се бе срещнала една сутрин, когато заедно с Пелам яздеха в Ротън Роу.

— Франсис не ми е казвал, че има такава зашеметяващо красива снаха — каза високата брюнетка, а очите й огледаха с одобрение тъмносиньото сако за езда на Уилоу. То беше ушито от кадифе, имаше малка яка с ревери и прилепваше плътно до тялото й. Полата беше със същия тъмносин цвят и стигаше до лъскавите й черни ботуши. С шапчица, закрепена на тила й и кокетно накривена леко на една страна, с руси коси, прибрани назад в стегнат възел на врата й, Уилоу изглеждаше уверена и спокойна на фона на ярката утринна светлина, яхнала своята дореста кобила.

— Знаех, че сте много богата, но не знаех, че сте толкова красива, лейди Рошфорд — каза Мадлен Вилие, докато яздеха заедно. — Признавате ли избирателните права на жените? Знам, че ги признавате. Жени като вас трябва да покажат на мъжете, че и ние сме толкова способни, колкото и те, когато трябва да използваме нашите мозъци. Знам, че сте умна и интелигентна. Франсис каза, че брат му имал много високо мнение за вас — брат му Тоби, искам да кажа, а не Роуел. Срещнах съпругът ви миналата седмица в Уимбълдън, каза ли ви? Той не знае как да цени една умна жена.

Уилоу отдаде тази груба, критична забележка на женската злоба, защото Роуел не си беше направил труда да скрие своето неодобрение относно равноправието на жените. Единственото, което той призна с неохота, бе, че момичето е много хубаво.

— И без средства — добави той. — Така че, тя не е подходяща за Франсис. Предполагам, че си мисли, че с него е направила добър удар.

— Може би тя не се интересува от парите — предположи Уилоу. — Може би обича Франсис заради самия него.

Роуел не си направи труда да отговори.

— Страхувам се, че ще трябва да се съглася с моя скъп брат Роуел по въпроса за Мадлен Вилие — изрази своето мнение Пелам, когато момичето се отдалечи с Франсис няколко минути по-късно. — Момичета като нея не са романтици като мен и теб, Уилоу. Те планират, правят машинации и работят усилено, за да получат това, което искат от живота. Познавам този тип хора.

— Горкият Франсис! — каза Уилоу. — Виждам, че той наистина е влюбен до уши.

— Горките мъже, в това число и аз, обичащи жени, които не откликват на любовта им — каза насмешливо Пелам, но очите му бяха приковани върху лицето на Уилоу. — Може би един ден ще съжаляваш за мен, Уилоу. Не мислиш ли, че аз съм далеч по-достоен за твоето състрадание от Франсис, след като предано те обичам от пет години?

— Пет години! — повтори Уилоу, като се засмя. — Предано! А какво ще кажеш за всички тези момичета от Оксфорд? Ами красивата млада актриса, за която ми разказа в Лондон? А Джилиън Барат, дъщерята на сър Джон, която никога не отказва покана в имението, когато ти си вкъщи? А да не споменавам и дузината други…

— О, тях ли? — каза Пелам. — Не мислиш, че аз обичам някоя от тях, нали Уилоу? Всички те са временни твои заместители.

— Един ден някой ще чуе какви глупости говориш и ще ги вземе на сериозно. Къде ще се денем тогава?

Пелам само се усмихна.

— Един ден ти ще ме вземеш на сериозно — каза той.

Но Уилоу не помисли сериозно за него до вечерта на бала по случай рожденият й ден. Шампанското се лееше безспирно през цялата нощ, повишавайки веселото настроение на присъстващите по този случай гости.

Там, след като беше опитал по-голямата част от отличната храна и напитки, се веселеше и внушителният, добросърдечен и весел принц на Уелс. Петдесет и три годишен, наследник на трона, той все още беше много чувствителен към привлекателната сила на всяка хубава жена, която попадаше в полезрението му. Бивайки непоправим Дон Жуан, красивата и млада баронеса Рошфорд предизвика интересите му. Неговата обожавана метреса красивата Дейзи — графиня на Уоруик, не присъстваше на бала, който семейство Рошфорд даваше, тъй като отдаваше дължимото уважение към смъртта на своя възстар свекър. Принцът харесваше американките, особено ако те бяха млади и хубави, а бяло-русата коса на Уилоу и черните й очи го заинтригуваха. Той я намираше необикновено свенлива и изпитваше удоволствие като виждаше колко лесно се изчервява, когато й правеше комплименти.

Отначало Уилоу се чувстваше неудобно в компанията на толкова видни личности и усещаше завистливите погледи на всички жени да се впиват в нея, когато тя седна до принца. Но докато слушаше неговия приятелски, непринуден разговор, тя скоро се отпусна и беше очарована от историята му за посещението, което беше направил в нейната страна, когато бил едва на осемнадесет години.

Той й задаваше въпроси за интереса на баща й към железниците, въздъхна по повод на собствените си изчерпани финанси и й каза, че ще помоли съпругата си да я покани на чай в Уиндзорския дворец.

— Ще трябва да викате — за нещастие тя недочува, — но вие ще я обикнете, скъпа моя. Всички я обичат, а аз съм сигурен, че и тя ще ви хареса. Помоли ме да ви предам колко много съжалява, че не може да дойде тук тази вечер.

След това той с въздишка й каза, че трябва да престане да я монополизира и да й позволи да си върши задълженията като домакиня.

— Всички мъже тук ще искат да танцуват с вас — каза той, като я гледаше с явно възхищение. — Забавлявайте се, скъпа моя. Днес е вашият рожден ден и вие имате нашите най-добри пожелания.

Както беше предрекъл Уелският принц, на Уилоу не й липсваха партньори. Минаваше полунощ, когато и Пелам има възможността да я заведе на дансинга. Без да обръща внимание на присъстващите, насядали на столове около балната зала, той я придържаше твърде близо до себе си. Много скоро на Уилоу й стана ясно, че това не беше неволно и почувства лека тръпка на тревога, когато разбра, че той беше пил прекалено много шампанско.

Когато накрая музиката спря, той продължи да я държи в ръцете си. Очите му блестяха със страстен огън, докато я гледаше.

— Ела с мен — каза й той с нисък, напрегнат глас. — Искам да ти дам нещо… един подарък за рождения ти ден.

Тъй като не желаеше да предизвика сцена пред хората, Уилоу го последва без желание извън балната зала и влезе с него в оранжерията. Вътре беше студено и влажно, а зелените храсти, които растяха там, хвърляха мрачни сенки наоколо.

— Една целувка за рождения ден на рожденичката! — каза Пелам и я привлече грубо към гърдите си. — Дълго време чаках този миг.

Преди тя да може да протестира, той притисна устните си до нейните, ръцете му обгърнаха здраво тялото й, а сърцето му туптеше силно до нежната извивка на гръдта й.

Като че ли бе неусетно пренесена преди пет години по-рано — в дългата галерия на имението Рошфорд. Както тогава, така и сега, тя имаше същото усещане, пулсиращо във вените й. Но този път тя знаеше какво става в тялото й. Знаеше, че неволно откликва на желанието на Пелам.

Но не Пелам бе този, когото тя искаше. Тя се нуждаеше от Роуел, копнееше за Роуел. „Защо не беше той сега тук, целувайки ме със същата буйна страст?“ — мислеше си мъчително тя, като безрезултатно се мъчеше да отблъсне Пелам.

— Да ме прости Господ, но ти си красива — прошепна той, като най-после отдели устните си от нейните. — Уилоу, защо трябва точно ти да бъдеш… съпруга на моя брат… точно ти, която желая толкова отчаяно? Моля ти се, напусни го! Разведи се! Избягай с мен. Чуваш ли, Уилоу? Мислиш ли, че съм полудял? Опитвам се да ти кажа, че те обичам.

С голямо усилие на волята тя се опита да говори спокойно.

— Не, не мисля, че си луд, Пелам, но не се съмнявам, че си пил твърде много шампанско. Мисля, че трябва да останеш тук известно време, докато изтрезнееш. Ще забравя това, което каза… и което направи. И ти също трябва да го забравиш. За да няма повече недоразумения, ще трябва да знаеш, че аз много обичам Роуел. И винаги ще го обичам. Винаги съм го обичала и винаги ще го обичам. Никога не го забравяй, Пелам!

За нейно голямо облекчение Пелам не направи опит да я спре, когато тя се обърна и тръгна с цялото си достойнство, което можа да събере, към изхода, за да излезе от тази студена, тъмна стая. Мислите й бяха объркани. Струваше й се, като че ли тялото и мозъкът й бяха две отделни неща. Целувката на Пелам й бе доставила удоволствие. Тя почувства, че цялото й същество отговори с желание на неговата страст, а все още обичаше Роуел!

В ранните утринни часове, когато и последните им гости си отидоха, Роуел дойде в стаята й. Бузите му пламтяха, а очите му блестяха, когато застана до леглото й и погледна надолу към нея.

— Получих много поздравления заради теб тази вечер, скъпа моя — каза той. — Дори от самия принц на Уелс. Трябва да те поздравя за успеха. Ти беше безспорно най-красивата жена на бала тази вечер.

Бузите на Уилоу порозовяха от удоволствие, което изпита от комплимента му.

— Щастлива съм, че мислиш така, скъпи — каза тя нежно.

Роуел се поколеба, а след това нерешително каза:

— Ако не си много уморена, мисля, че мога да остана при теб тази нощ.

Без да се колебае, Уилоу протегна ръцете си към него.

Докато лягаше до нея и загасяваше лампата, Роуел си мислеше за това, че този път в неговата млада съпруга имаше нещо по-различно от друг път. Тя имаше същия напрегнат, очакващ вид, който бе виждал толкова често на лицето на Джорджина, когато тя искаше той да се люби с нея. Но тази нощ не Джорджина беше тази, която го възбуждаше. Той искаше жената, която всички мъже на бала намираха за вълнуваща и желана — своята собствена съпруга.

Уилоу отвърна с желание на прегръдката на Роуел, като реши да не пита коя е причината за промяната и в него. Беше цяло чудо, че той по някакъв начин беше усетил нейното желание, събудено толкова лесно от Пелам по-рано тази вечер. Когато целувките на Роуел станаха по-страстни, тя се остави изцяло на неговите милувки, като възбудата й растеше с всяка измината минута, с всяко движение, докато накрая изцяло се отдаде на взаимния порив на техните тела.

Когато Роуел беше легнал за пръв път с Уилоу преди години, той нито очакваше, нито искаше от нея страстния отклик, с който беше свикнал при Джорджина. Сега беше дори малко шокиран от реакцията на младата си жена. Но в същото време беше твърде възбуден, за да позволи такива неща да го безпокоят. Неговата гордост се ласкаеше от това, че тя очевидно го желаеше и че както изглеждаше, бе глуха към възхищението и ласкателствата, идещи дори от наследника на трона!

— Моя скъпа, моята прекрасна малка жена. Колко си красива! — шепнеше той, отпускайки тялото си върху нейното. Колко мъничка и деликатна беше тя… и колко силна беше прегръдката на ръцете й, обгърнали гърба му; и на краката й, обвили бедрата му!

— Обичам те Роуел, обичам те…

Гласът й, както и думите й го поощриха.

Внезапно, когато той проникна дълбоко в нея, Уилоу изпита едно ново усещане, толкова силно, толкова приятно, че извика. Чудото се увеличи, разливайки магическа прелест по цялото й тяло. Тя усети, че Роуел започна да диша тежко и учестено в същия миг, в който нейното тяло се изви като дъга във финален спазъм към него. Тялото му се отпусна неподвижно върху нейното. Дълбокото им и учестено дишане изглеждаше така идеално синхронизирано, както и техният миг на изживяно удоволствие.

Роуел пръв се размърда. Той се надигна и легна по гръб до нея, и ръката му милваше косата й.

— Щастлива ли си, любов моя? — попита я нежно той. — Не бях ли твърде груб?

Уилоу си пое дълбоко дъх. Изглеждаше няма думи, с които да му каже колко щастлива беше и колко задоволена се чувстваше. За разлика от други нощи, когато тя оставаше будна и неспокойна, сега тя беше съвършено доволна и отпусната.

Беше също като при онези любовници, споменът за които беше преминал през вековете; те дори рискували живота си, за да бъдат заедно. Това е вдъхновявало големите поети, композитори, музиканти, писатели, художници. Сега тя разбираше. Тази нощ, в която тя навърши своите двадесет и една години, й донесе също и нова мъдрост и разбиране, които досега й липсваха.