Клер Лоримър
Господарката (18)

Глава шестнадесета
Март — август 1902 година

Пелам се завърна вкъщи от Южна Африка. Там войната беше към края си. Уилоу си мислеше за това, че бяха изминали почти четири години, откакто той бе стремително напуснал Рошфорд, през което време споменът за онзи съдбовен пикник беше изтикан в дълбините на ума й. Той не извести за завръщането си, а просто влезе в къщата, натоварен с подаръци за всички, като че ли беше отсъствал само седмица или две.

Уилоу се почувства объркана, понеже не знаеше как да се държи към него след толкова време. Но Пелам си беше все същия — закачлив и весел. Без следа от притеснение, той я прегърна, каза й, че е станала още по-хубава, отколкото я помни, а след това отправи същия комплимент и на развълнуваната си баба, вдигайки я на ръце, все едно че беше не по-голяма от Оливър.

— А къде е малкият приятел? — попита жизнерадостно, след като се беше ръкувал с Тоби, Франсис и Рупърт. — Горя от нетърпение да видя племенника си.

Оливър се почувства свободно в присъствието на този нов вълнуващ чичо, веднага след като Пейшънс го доведе. Момчето се разочарова, че Пелам не е облечен в червен мундир като оловните му войници, а в кафеникаво хаки на съвременен действащ офицер. Но остана очарован, когато Пелам го взе на коляното си и му показа револвера си.

Наблюдавайки ги, Уилоу с огромно облекчение установи, че между тях няма по-голяма прилика, отколкото между кои да е други членове на фамилията. Къдриците на Оливър бяха много по-светлокафяви от тези на Пелам — като на дядо му, както често отбелязваше.

Уилоу откри с изненада колко й е приятно, че Пелам си е вкъщи. Побърза да отиде в кухнята, за да уреди с мисис Джъп приготвянето на нещо специално по повод завръщането му. От цялата фамилия единствено Франсис не бързаше с поздравленията за щастливото му завръщане, но той никога не беше радостен, щом не се чувстваше в центъра на вниманието. След появата на Оливър получаваше все по-малко и по-малко внимание от Grandmère, и с отминаването на месеците ставаше дори още по-груб и зъл. Намираше удоволствие в старото си садистично забавление — да се подиграва на Рупърт, смеейки се на изчервяванията му. На няколко пъти Тоби и Уилоу му правиха забележки да престане да споменава Ейдриън, но Франсис просто свиваше рамене и заявяваше, че в една свободна страна може да говори каквото си пожелае.

Фактът, че трябваше да чака още две години, преди да може да предяви претенциите си за наследство и да напусне Рошфорд, беше като трън в плътта му — вечен дразнител, който търсеше отдушник. Заниманията със спорт не спомагаха много за ангажирането на острия му ум.

За щастие Франсис имаше нов интерес — известна млада дама, наречена Анабел Барат. Най-младата дъщеря на заможна фамилия, тя живееше в голяма къща близо до Севъноукс. Баща й, сър Джон Барат, беше майстор на лова с фоксери^[1] на гленфийлдското ловно дружество. Седемнайсетгодишната Анабел току-що беше представена на обществото и се беше присъединила към другите дебютантки в търсенето на подходящ съпруг. Франсис изглеждаше напълно погълнат от нея и Уилоу с облекчение осъзна, че най-сетне беше престанал да тъгува за загубата на неповторимата мис Вилие.

Семейство Барат, подобно на Рошфордови, се местеше в Лондон за Сезона, който обещаваше да бъде много вълнуващ, заради коронацията на краля, насрочена за 26 юни. Роуел беше наел обичайната къща на Парк Лейн и вече се изливаха покани от приятели за балове и соарета. Уилоу беше заета да им отговаря и да им изпраща ответни покани. Винаги я изненадваше колко много хора познават двамата с Роуел и в същото време колко малко от тях чувстваше като истински приятели. Отношенията й с подобни хора бяха напълно повърхностни. Въпреки че се придържаше към общоприетото, не й беше приятно, че обществото подбираше гостите си от списъка на онези, които имаха някакъв престиж, бил той заради титла, богатство или влияние.

В края на май всички министерства на Уайтхол, клубовете на Пал Мал, големите постройки в Сити и красивите частни домове по Мейфеър и Белгрейвия бяха украсени с богати декорации в чест на приближаващата коронация. Покрай Пал Мал и маршрута на процесията от Бъкингамския дворец до Уестминстърското абатство нависнаха знамена и флагове, празнично оцветени гербове и огромни кристални звезди за осветление. Край пътя се строяха трибуни за огромните тълпи, които се очакваше да дойдат. По обществените сгради бяха окачени знамената на представителите на всички нации, които щяха да присъстват на церемонията.

Започнаха да пристигат чуждестранните посетители, а и от цялата страна се стичаха хора, за да видят украсите, така че Лондон бързо се пренасели.

С пристигането си в Лондон Рошфордови откриха, че улиците кипят от непознати лица и достигането до наетата къща на Мейфеър е почти невъзможно. Родителите на Уилоу не бяха с тях, въпреки предварителните уговорки. Беатрис Тетфорд беше болна. Артритът, който за първи път я беше повалил на четиридесет години, сега се беше изострил толкова, че пътуването се превръщаше в истинско изпитание. Уилоуби Тетфорд писа на дъщеря си, че съжалява много, задето не могат да предприемат обещаното пътуване до Англия за коронацията.

Уилоу реши да си води дневник, за да могат родителите й, и по-специално майка й, поне да почувстват духа на събитията, макар и от втора ръка.

Първите записки имаха дата от края на месеца.

„31 май. Пристигнахме успешно в Лондон и научихме, че войната в Южна Африка най-сетне е приключила и е бил подписан мирен договор. Пейшънс остана в Рошфорд, за да се грижи за Оливър. Нито Grandmère, нито леля Милдред са с нас, но останалата част от фамилията е тук и сме заети с настаняването. Нели недоволства, че няма достатъчно гардероби, за да постави новите ми дрехи. Роуел е в чудесно разположение на духа и цари възбудена атмосфера.“

„4 юни. Бях прекалено заета с разговори и едва днес ми остана време за дневника. Поканите за партита валят и цялото ми време отива да им отговарям и да им изпращам съответно нашите покани. Днес бяхме в колежа «Итън» за честването на деня на основаването му. Роуел, Пелам, Тоби и Франсис се държаха като деца, когато се срещнаха със старите си приятели. Рупърт не ни придружи, тъй като не обича да си спомня за училищните дни. Гледахме традиционния мач по крикет, след което пихме чай и слушахме тостовете и речите. Наблюдавахме гребните лодки, а когато се стъмни, имаше забележителни фойерверки. Един от тях изобразяваше герба на колежа «Итън». Беше много впечатляващо, но доста уморително, а времето далеч не беше добро.“

„5 юни. Всички отидохме на дербито в Епсъм. Беше студено и влажно, и всички освен мен изгубиха, тъй като заложиха на кралския кон. Аз спечелих десет гвинеи^[2], понеже бях заложила на победителя, Ард Патрик, само защото жокеят му беше американец, известен със странното име Скийтс^[3] Мартин. Кралят разговаря с Роуел, но той каза, че изобщо не изглеждал в добро настроение.“

„14 юни. Днес бяхме с голяма група приятели в Олдършот, за да гледаме военната заря. Уви, беше страшно студено и влажно! Дъждът намокри всичките трийсет хиляди кавалеристи и превърна площадката за парада в тресавище. Изглежда, че кралят не се чувстваше добре, тъй като парада приемаше кралицата.“

„16 юни. През последните дванайсет дни присъствахме на една опера, един балет, два приема, един бал с маски и четири пъти на танцови забави. Два пъти дадохме вечерни забави и веднъж музикално соаре, за което имахме щастието да поканим мистър Падеревски, за да свири на нашите гости. Когато времето позволява, всяка сутрин яздя по Ротън Роу, което, може би си спомняте, е обичайното място за езда за всички лейди и джентълмени, които могат да се държат на кон. Утре е старта на Роял Аскот^[4] и ние трябва да присъстваме.“

„23 юни. Състезанията нямаха очаквания блясък, тъй като кралят не се чувстваше добре, за да присъства. Все пак се насладихме на събитието. Както обикновено ядохме ягоди, сладолед и пихме шампанско, но всички са загрижени за Негово Величество.“

„24 юни. За нещастие загрижеността ни не беше безпочвена. От Бъкингамския дворец съобщиха, че кралят е сериозно болен и коронацията се отлага за неопределено време. На обяда Роуел каза колко ужасно би било, ако Негово Величество не доживее до коронясването, след като толкова дълго е чакал да стане крал. Всички сме зашеметени от лошите новини.“

„25 юни. Кралят има перитонит. Тоби казва, че е остро и често фатално възпаление, което се появява във връзка с апендикса. Може би е в голяма опасност. Стотици важни чужди посетители, които бяха дошли в Лондон за коронацията, се връщат в страните си. Тълпите също започват да се разпръсват. Пелам каза, че много търговци ще претърпят финансови загуби, особено цветарите и онези, които са имали поръчката за доставка в Бъкингамския дворец на 2500 пъдпъдъка, стотици пилета, яребици и есетри за храна на гостите, които трябваше да присъстват на приема след церемонията по коронясването. Почти не говорим за друго, освен за здравето на краля.“

„27 юни. Въпреки че всички сме в мрачно настроение, все пак отидохме в тенис-клуба Уимбълдън, за да гледаме тениса. Роуел е силно впечатлен от играта и говори за построяване на тенис-корт в Рошфорд. Би била приятна промяна след крокета.“

„28 юни. Кралят все още е много болен. Отидох с Тоби до Кралската академия, за да видим лятната изложба. Бях особено заинтересована от работата на сънародника си Джон Сингър, но честно казано, най-много ме впечатли новата му картина — портрет на лорд Рибълсдейл. Тъжно е да видиш улиците на Лондон без техните алени трибуни, които бяха демонтирани. Осветлението и гербовете също вече ги няма. Пелам се върна от чай при «Гънтърс» с една от многобройните си почитателки. Разговаряли с метр’дотела, който им казал, че търпят големи загуби, заради отменените договори. Били договорили доставката на хиляда обеда в Камарата на лордовете и осигуряването на храна за 6000 гости, които щели да присъстват в забавата в Кралската градина. Както би казала Силви, quel desastre^[5].“

Уилоу беше вече цял месец в Лондон и Оливър й липсваше силно. Роуел изпитваше силна наслада от изтънчения живот в Лондон и не желаеше да се върне в Рошфорд за уикенда, но Тоби се беше наситил на забавите и искаше да възобнови работата си, тъй че придружи Уилоу с влака. Развълнуваният Оливър беше склонил помощник-кочияша да го докара до гарата в Танбридж Уелс, за да ги посрещне. Докато си отиваха вкъщи, ги засипа с въпроси: Видели ли са краля? Кралят умира ли? Кралицата ще плаче ли, ако краля умре? Колко войници са видели на зарята в Олдършот и имало ли е облечени като оловните му войници? Ще му позволяват ли да играе тенис, ако татко построи техен собствен тенис-корт? Какво е есетра? Как би могла риба^[6] да оперира телата на хората, за да ги лекува?

Тоби със смях му обясни разликата и каза на малкото момче, че да, би могъл да реже тела, ако отиде в медицинското училище и се научи как да го прави.

— Grandmère ми даде трионче и се уча да сглобявам разни неща — каза Оливър, докато приближаваха къщата. — Мамо, ще дойдеш ли да видиш това, което правя? Когато го завърша, ще представлява замъка Уиндзор, където живеят краля и кралицата.

Въпреки че беше изморена, Уилоу прекара щастлив половин час с малкия си син, преди да се върне в стаята си, където Нели съблече пътния й костюм. След като се изкъпа и преоблече в обикновена домашна рокля, отиде да види Grandmère. Старата дама имаше почти толкова въпроси, колкото и Оливър. Никога не беше считала сина на кралица Виктория за достоен заместник на майка си и със старческа злоба каза на Уилоу, че по нейно мнение, може би щеше да бъде добре, ако Едуард умреше.

— И свали тази усмивка от лицето си, моето момиче — добави остро. — Знам, че младите хора като теб го харесват, но само защото е недисциплиниран. Един Бог знае на какво ще заприлича морала на страната след няколко години, ако продължава този разпуснат начин на живот.

Изглеждаше в добро здраве, доколкото позволяваше възрастта й. По-късно същата вечер, след вечерята, Уилоу попита Тоби и леля Милдред дали доктор Форбс е съобщавал напоследък нещо за здравето на Grandmère.

Леля Мили подсмъркна, по-скоро по навик, отколкото от презрение към мнението на доктора.

— Изглежда мисли, че Клотилд може да изкара още десет години, ако полага подходящи грижи за себе си — заяви тя. — И не бих се учудила. Може да лежи по цял ден в леглото си като инвалид, но не спира да говори.

— Или да засипва със заповеди бедната леля Мили — допълни Тоби, щом леля му се върна в стаята на старата лейди. — Предполагам, че е привикнала към робуването през целия си живот, но понякога изпитвам съжаление към нея. Сигурно често се чуди защо жената на дядо ми трябва да се радва на всички глезотии, докато тя, неговата сестра, е малко по-добре от платена компаньонка. Натъжавам се при мисълта, че леля Мили е могла да се ожени не за някой друг, а за егоизма на Grandmère, така както се радвам, като си спомня за Доди и за това, че е щастлива!

Беше пристигнал обичайния куп писма от Корнуол, всяко от тях толкова развълнувано щастливо, колкото и предишните. Доди пишеше, че Джеймс е обикнал новото си училище и че вечерите тя му помагала в преглеждането на домашните упражнения на децата.

— Значи можем да си отдъхнем, че сме взели правилно решение, като я окуражихме да се махне — щастливо рече Уилоу, докато четеше последното послание.

Grandmère отказваше да чете тези писма и все още не позволяваше да се споменава името на Доди в нейно присъствие.

Уилоу се върна успокоена в Лондон. Скоро отново потъна в многобройните събития през Сезона. Роуел беше в най-добрата си форма — възхитен, че има такъв голям брой забавления под ръка и поласкан, че семейството му се търси за забавите толкова много. Великодушно приписваше това на Уилоу, която получаваше безброй комплименти навсякъде, където отидеше. Дори Есме Саймингтън подхвърли на Роуел, че жена му е една от най-популярните домакини в Лондон и че всички я харесват; че възрастта прибавяла към чара й и че хубавото младо момиче се било превърнало в поразително красива жена.

От време на време Роуел се радваше на тази красота, макар и не с ентусиазма, с който се отдаваше на някоя любовница.

Уилоу поднови писането на дневника си. Страниците, отнасящи се до месец юни, изпрати на родителите си по пощата. Новата страница започна с новини за здравето на краля.

„5 юли. Разпространиха официален бюлетин, в който се казва, че кралят е бил опериран и се възстановява. Всички се радваме. Пелам ми каза, че цялата неизядена храна, приготвена за коронацията, която е щяла да се развали, е била изпратена на «Малките сестри на бедните» и на други благотворителни дружества, така че много бедни хора в Лондон, за моя голяма радост, са получили дял.“

„10 юли. Заедно с голяма група приятели посетихме игрището за крикет на лордовете, за да гледаме мача между Итън и Хароу. Пелам, Франсис и Роуел насърчаваха шумно тяхното старо училище, така че аз се показах малко непослушна и окуражавах Хароу. Роуел се ядоса много. Трябва да отидем на регатата в Хенлей, но първо ще посетим още една опера преди края на сезона.“

„30 юли. Бях толкова заета, че не ми остана време за дневника. Кралят отиде с яхтата си в Солънт, за да се възстановява. Отнесоха го на носилка с влака до Портсмут, откъдето отплава. Сега се чувства много по-добре и е насрочена нова дата, 9 август, за коронацията. Роуел и братята му отидоха за състезанията в Гудуд, но аз се чувствах твърде изтощена и отказах да ги придружа. Но пък отидох с тях в Хърлингамския клуб, за да наблюдавам мача по поло. Пелам знае много за тази игра, понеже се е научил да я играе, докато е бил в Египет. Снощи Пелам ме отведе на театър, тъй като Роуел беше поканен на карти. С шест други двойки гледахме «Веселите уиндзорки» — извънредно забавна пиеса с участието на красивата Елън Тери в ролята на господарката Пейдж. След това вечеряхме в «Савой».“

Макар Уилоу да се чувстваше малко изнервена, Роуел очакваше с нетърпение великолепието и шествията на коронацията, в която те щяха да вземат участие. Родителите на Уилоу вече знаеха, че заради баронската си титла техният зет има правото да присъства в Уестминстърското абатство. Уилоу беше им описала с подробности мантиите, които щяха да носят.

„8 август. Кралят се завърна от Каус и изглежда напълно възстановен от болестта си. Намира се с кралицата в Бъкингамския дворец, но не присъстваха на репетицията за утрешната церемония. Нашето семейство ще отиде в къщата на Саймингтън на Пикадили, за да наблюдаваме оттам процесията. Роуел се съгласи да наемем фотограф, който да направи снимка на двама ни в мантиите. Ще ви я изпратя.“

„11 август. Какво забележително събитие беше! Бях толкова горда, че съм част от традиционната церемониална служба в абатството! Кралят беше в превъзходно настроение и изобщо не изглеждаше изморен от дългия ден. Тълпите го приветстваха възторжено и не може да има съмнение в популярността му. Утре в Бъкингамския дворец ще приема парада на колониалните кавалеристи. Пелам каза, че познава неколцина от офицерите, заедно с които се е бил в Южна Африка.“

„13 август. Вчера бяхме в Оувъл^[7] на мача между Англия и Австралия. Спечелихме само с една вратичка. Като теб, татко, не съм много запозната с правилата на тази национална игра, но се зарадвах на победата, тъй като спечелихме в годината на коронацията.“

„17 август. Роуел отиде вчера в Спитхед, за да види как кралят прави коронационния преглед на флотата. Времето беше чудесно. Пелам ми каза, че са били поканени трима от бурските^[8] генерали, но отклонили предложението. Роуел твърди, че днес кралят възнамерява да ги покани на гости на яхтата си в Каус.“

„18 август. В Англия пристигна шахът. Вчера в Дувър го е посрещнал принц Артър. Шахът ще направи двудневно посещение на краля в Портсмут.“

„20 август. Мислехме да се върнем в Рошфорд в края на седмицата, но Пелам взе покани от лорд Лонсдейл за замъка Лоудър в Къмбърленд. Роуел се съгласи, че трябва да приемем поканата, тъй като чул, че ловът на фазани е нещо неповторимо, въпреки че заяви, че графът е доста ексцентричен, щом твърдял подобно нещо. Практически е необразован, тъй като са го изтеглили от Итън на дванайсет години, но бил добър спортист и голям покровител на спортовете. Подозирам, че главното възражение на Роуел е, че като млад твърде често се е движил в по-низшите слоеве, но Пелам ми каза, че бил извънредно забавен. Например, карал само жълти коли и носел само жълти копчета. Каретите му, ливреите на слугите му, дори кучетата му са жълти! Много съм нетърпелива да се запозная с него и очаквам посещението ни, макар да чух, че жена му, Грейс, е много крехка и за съжаление не е успяла да го дари със син и наследник, какъвто той желае.“

„25 август. О, татко, как ми се иска да си тук! Ловът е организиран превъзходно. Цяла армия от викачи подгонва фазаните към засадите и ако искаш вярвай, но има осемнайсет пазачи в имението. Така че можеш да си представиш — няма пропуски. Мисля, че графът е по-заинтересуван от обществените аспекти, отколкото от отстрелването на птиците и е чудесен домакин, но все още не съм сигурна дали го харесвам. Вчера ми казаха, че ако видел, че муцуната на някое от кучетата му започне да посивява, нареждал да го застрелят. Не би търпял нищо, което смята за неефикасно.“

„30 август. Утре си отиваме вкъщи и аз все още не съм решила дали харесвам домакина ни. Няма съмнение, че прави много за спортния свят и се стреми да подобри положението на бокса в тази страна. Голям разказвач е и по никакъв начин не може да се нарече непривлекателен за жените. Показен и демонстративен е, но притежава естествена любезност и изисканост, което не е за пренебрегване. Мисля, че би го харесал, татко, тъй като е много щедър — като теб, но Роуел не пропусна да отбележи факта, че липсата на син, който да го наследи, го кара да се отнася с пълно безразличие към собственото си наследство.“

Уилоу приключи воденето на дневника си, тъй като знаеше, че след края на Сезона ще има малко неща, които биха заинтересовали родителите й. Мислите й се завърнаха в Рошфорд, при малкия й син, който с нетърпение очакваше завръщането й. Тоби също щеше да ги очаква и да ги поздрави с добре дошли. Тази мисъл я накара да почувства приятна топлина. Обикновено есенните месеци в Рошфорд бяха красиви, дърветата — златни, плодовете зрееха и бяха готови за беритба.

— Хубаво ще бъде да видим Рошфорд отново — рече тя доволно на Пелам и Роуел, докато влакът бързо ги отнасяше надалече от Къмбърленд. — Лешниците покрай алеите и плетищата ще имат много плодове, а и едрият лешник в дъното на градината ще е готов за бране. Ще вземем Оливър с нас да бере лешници. Вече е достатъчно голям — изказа тя на глас мислите си.

Но когато говореше в множествено число, нямаше предвид Пелам или Роуел, а Тоби.