Клер Лоримър
Господарката (29)

Глава двадесет и седма
Юни — септември 1906 година

Съвестта на Уилоу я гризеше. Роуел прекара в Лондон целите юли и август, а тя се наслаждаваше на ленивото съжителство с Тоби, Пелам и децата. Всеки ден беше слънчев и топъл и Оливър най-сетне възвърна цвета на лицето си и бодрия си дух. Прекарваха цялото време в градината, която пламтеше от множество цветя.

Пелам построи на момчето колиба в клоните на едно голямо липово дърво край брега на езерото. Докато си правеха пикници на ливадата, Пейшънс държеше под око малката Алис, а Оливър лакомо ядеше в колибата, която наричаше „моята къща“. Новото занимание беше увеличило апетита му, който толкова му липсваше по време на оздравяването.

Двамата му чичовци играеха с него безкрайно на крикет и крокет или ходеха за риба, без да се страхуват, че могат да го преуморят. Уилоу често се присъединяваше към игрите им и градината ехтеше от смях. Само мисълта за ненавременната смърт на родителите й и на Нели помрачаваше щастието й. Поддържаше редовна кореспонденция с Натаниел Корбет и изпълнително подписваше различните документи, които й изпращаше, уверена, че може да остави в ръцете му всички делови решения.

Роуел не остави в нея съмнение относно причината за гневното му разочарование — завещанието на баща й. Вече беше безразлична към настроенията му. Хулите срещу милия й баща не можеха да я наранят и тя оставаше хладно безразлична към тирадите му. В отговор тя ясно му показа, че счита брака им за несъществуващ и че никога няма да му прости поведението му в Ню Йорк или безразличието към сина им. Дори му спомена за възможността да се разведат, но той отказа да я изслуша и излезе от стаята, за да си опакова вещите за Лондон. Почувства, че е щастлива, когато го видя да тръгва.

Пелам и Тоби се бяха разбрали помежду си никога да не я оставят сама, за да не я завладява скръбта по родителите й. Пелам беше в особено приповдигнато настроение, причината за което беше известна на Уилоу. Силви й беше писала, след посещението на Пелам при нея през юни, че двамата са се насладили на една кратка история, която отишла по-далече от границите на обикновения флирт.

„Не е изненадващо, Уилоу, след всички тези години…“ — беше й писала тя.

— Прекарахме чудесно заедно — беше коментарът на Пелам. — Бях свикнал да прекарваме със Силви коледните празници заедно с цялото семейство и нямах представа, че може да бъде дори по-добра компания в собствения си дом. Прекарахме страшно забавно в Париж. Между другото видях онзи твой портрет, който нейният приятел художник е нарисувал, и трябва да кажа, че е успял да му придаде удивителна прилика. Исках да се срещна с него, но беше заминал за Италия с друг свой приятел, също художник.

— Не си ми казвала, че са рисували твой портрет, Уилоу — забеляза Тоби, — или пък че си се срещала с някого от артистичния кръг на Силви.

Думите му бяха замислени само като небрежно подхвърляне, но Уилоу почувства, че бузите й се обагрят във виновнорозово. Беше сигурна, че Тоби е забелязал изчервяването й. Макар той да не направи никакъв друг коментар, при първия случай, когато останаха сами, Уилоу се почувства подтикната да му каже:

— Никога няма да обичам някой друг, Тоби, без значение дали подозираш обратното.

Неочакваното й заявление го свари неподготвен и беззащитен. Взе ръцете й и ги притисна към устните си. Беше първата физическа проява на любовта им през дългото, горещо лято, но все пак нямаше нито един миг, през който Уилоу да е в компанията му и да не усеща дълбоко и болезнено присъствието му. Понякога очите им се срещаха над главата на Оливър или пък си подаваха нещо един на другиго. Всеки път Уилоу чувстваше как сърцето й подскача, а погледът на Тоби разкриваше неговите сходни усещания.

И двамата бяха изненадани, че щастливият Пелам не е почувствал напрежението между тях. За разлика от Тоби, той напълно открито изразяваше привързаността си към Уилоу, понякога я целуваше по бузата или я прегръщаше през раменете и я притискаше нежно. Уилоу знаеше, че подобни нежности са невъзможни между нея и Тоби, но не минаваше час, през който да не копнее за тях.

Казваше си, че Тоби поне има работата си, която да го отвлича от нея, без да знае колко често той се скриваше в лабораторията си просто защото нямаше вяра на волята си в нейно присъствие.

Тоби сега живееше в агония пред неизвестността на бъдещето. Не можеше да мисли за нищо друго, освен че ако Уилоу осъществеше намерението си да се разведе с Роуел и може би отидеше в Америка, възможно бе вече никога да не я види. И в същото време спореше със себе си, дали това не е единственото решение за тях. Ако сегашната ситуация продължеше още дълго, не беше сигурен, че може да отговаря за себе си. Беше благодарен, че брат му Пелам е винаги трети в малката им група.

Подобно на Уилоу и той се ужасяваше от завръщането на Роуел в къщи. Но дори отсъствието на Роуел не можеше да му осигури пълно освобождаване от напрежението или мъките. Един слънчев следобед Датън извика Уилоу при входната врата, защото беше приел един неочакван посетител. Датън й каза, че е някакъв млад джентълмен, който не съобщил името си. Старият иконом го описа като „скромно облечен, но с добър говор, милейди, макар че е малко нервен“ и по този начин усили любопитството на Уилоу относно личността на посетителя й.

Уилоу реши, че слугата беше направил точно описания, след като Датън й показа младежа, който я очакваше в салона, където беше казала, че ще го приеме.

Щом икономът напусна стаята, като затвори вратата след себе си, посетителят се приближи колебливо към нея и направи лек несръчен поклон. Уилоу прецени, че е на около дванайсет години. Беше високо, слабо момче, облечено в чисто, но износено спортно сако и голф. Дрехите явно му бяха умалели. Имаше късо подстригана червеникава коса и зелени очи, които неспокойно въртеше наоколо. Гласът му беше все още на малко момче, но прозвуча дрезгаво от притеснение:

— Ваш слуга, лейди Рошфорд! — Наведе глава по старомоден маниер към ръката, която тя му протегна. — Не казах името си на иконома ви, милейди, за да не предизвикам вълнението ви пред други хора. Казвам се Филип Грей.

За миг Уилоу погледна посетителя с неразбиране. Доколкото си спомняше, никога преди не беше го срещала. Но като че ли прочело мислите й, момчето добави:

— Майка ми е мисис Джорджина Грей.

Кръвта нахлу в бузите на Уилоу, но бързо се оттегли, оставяйки ги съвсем бледи. Почувства се едновременно разгневена и нещастна. Нямаше да го приеме, ако знаеше кой е… Все пак сега той беше тук, толкова млад и беззащитен, че Уилоу не намери сили да му посочи вратата.

— Моля ви, повярвайте ми, лейди Рошфорд, нямаше да дойда тук, ако не бях напълно отчаян — каза момчето, говорейки с очевидно затруднение. — Честно казано, мадам, няма към кого другиго да се обърна.

— Майка ти няма ли роднини? — каза с мъка Уилоу.

Момчето се изчерви.

— Една леля, мадам, госпожица Аугуста Фрай, която живее в Норткъмбърленд. Но преди много години, когато чула за раждането ми, тя затворила вратата си за майка ми. Мама й писа, когато за първи път… настанаха тежки времена, но пралеля ми не отговори и мама каза, че никога няма да се умилостиви.

— Тогава по-добре седни — тихо каза Уилоу.

Тайно потърси в лицето на момчета някаква прилика с Роуел, но не откри такава. Приличаше много на красивата си майка. Един ден щеше да стане изключително мъжествен. Забеляза нервното движение на ръцете му, щом се опита да прикрие треперенето им и я обхвана жалост. Филип Грей изглеждаше наистина толкова отчаян, колкото й беше заявил че е.

— Предлагам да ми разкажеш какво те е довело тук, в моя дом — добави тя.

В зелените му очи неочаквано проблеснаха сълзи, но се сдържа и вдигна гордо глава.

— Не съм дошъл да прося, лейди Рошфорд. Дойдох тук като последна надежда да взема пари на заем. За майка ми са. Тя е много болна, може би дори умира. Не иска да чуе, че мога да напусна училище, за да се грижа за нея. Достатъчно голям съм, за да си намеря работа и да печеля пари, но баща ми ме заплаши, че ще се откаже от мен, ако напусна училището, а мама казва, че ще има още една уста за хранене.

Погледна към ръцете си и каза с по-тих глас, без да влага някакви емоции:

— Не знаете какво е за нас, лейди Рошфорд, да гледаме как майка ни умира от глад. Дори не можем да й изпратим храна от училището. Всичко, което мога да направя, е да уча сериозно, така че след като издържа изпитите да мога да си намеря добра работа. Добър съм по математика и е възможно да си намеря работа като служител в банка или като счетоводител. Щом започна да печеля, ще върна всички пари, които съм заел. Заклевам се в живота на майка… на сестра си, мадам.

Уилоу прехапа устните си, защото се почувства твърде изненадана, за да даде незабавен отговор.

— Не си ли търсил помощ от баща си? — запита тя. Но се досети за отговора, още докато формулираше въпроса си. Не беше изцяло подготвена за горчивия отговор на момчето.

— Много пъти съм го правил, лейди Рошфорд. Но вече никога няма да го сторя, докато съм жив. Мразя го, защото позволи майка ми да страда. Предпочитам да поискам съдействие от вас, вместо отново да го моля за помощ!

Отново сърцето на Уилоу се изпълни с жалост, гледайки най-големия син на Роуел. Въпреки младостта си, Филип Грей имаше и достойнство, и гордост. Можеше да си представи какво му е струвало да дойде при нея. Не посмя да си помисли какво щеше да е наказанието от страна на Роуел, ако разбереше, че е идвал.

— Знаете ли, че съпругът ми е в Лондон? — попита тя.

Филип кимна.

— Разбирам. Значи си бил дискретен и същевременно смел, за да дойдеш тук. Може би ще ми разкажеш за състоянието на майка ти, за която каза, че е в такова голямо затруднение.

Изглежда, че Джорджина се беше заразила с някаква срамна болест, чието естество не искаше да съобщи на сина си. Той знаеше само, че не е известно лекарство за тази болест и че докторът е казал, че Джорджина може и да умре. Бяха се преместили в най-евтината квартира на улица, която напомняла на бедняшки квартал. Мръсотията била такава, че момчето отказа да я опише на Уилоу. В къщата живеели още четири други семейства, ирландски имигранти, които обикновено били пияни и често закачали седемгодишната сестра на Филип, Джейн. Благотворителните дружества, организирани в помощ на благородни дами, изпаднали в беда, им отказали помощта си, щом открили миналата репутация на Джорджина и факта, че децата й са незаконородени. Религиозните дружества се държали дори още по-осъдително. Само Армията на спасението им предложила всякаква помощ, но тя била достатъчна да покрие само част от нужната храна и лекарства за майка му.

Уилоу стана и дръпна шнура на звънеца. Щом се появи един от лакеите, тя му нареди с тих глас да донесе чай и да приготви една кошница с храна, която момчето да вземе при тръгването си.

— А сега, Филип — каза тя, щом прислужникът излезе, — нека да се върнем към заема, за който си дошъл да преговаряш. Готова съм да ти заема пари, защото знам, че си честен и защото вярвам, че си искрен. Но ще го направя само при известни условия.

Момчето скочи на крака, а бледото му лице просветна от надежда.

— Ще изпълня всяко условие, което назовете, лейди Рошфорд.

— В такъв случай ето какво: заемът не трябва да се връща по-рано от петдесет години, броени оттук насетне.

Филип се намръщи, а очите му се разшириха въпросително.

— Но това би означавало… лейди Рошфорд, след петдесет години може би ще сте мъртва, а е възможно дори и аз да не съм между живите. Тогава ще съм на шейсет и две години.

— Значи и двамата трябва да приемем тази възможност — каза Уилоу с усмивка, въпреки сериозността на момента. — Но ако все още си жив и искаш да ми върнеш парите, тогава бих искала да ги предадеш на Армията на спасението.

Бързо извърна очи от очите на Филии, които излъчваха облекчение, примесено с благодарност. Каза му да се настани удобно, докато се върне. Отиде в спалнята си, взе един ключ от портмонето си и отключи едно от чекмеджетата на тоалетната си масичка. Извади от него няколко малки кожени кутийки за бижута. Едната съдържаше смарагдов гердан, другата — обици с диаманти и рубини, а третата — сапфирен пръстен и брошка. Всичките тези бижута бяха подарък от Роуел. Устата й се изкриви в горчива усмивка при мисълта, че никога вече не би желала да ги носи. Решението да бъдат продадени, за да се платят задълженията на Роуел, изглеждаше съвършено.

Внимателно ги постави в малка кутийка и седна зад писалището. Извади лист гербова хартия и написа няколко реда, подписа се под кратката бележка и я постави при бижутата в кутията. Докато слизаше по стълбите, лицето й беше напълно спокойно и безизразно. Постави кутията до момчето.

— Трябва да отнесеш това на някой добър бижутер в Лондон — каза тя. — На някой, на когото може да се разчита, че ще ти даде добра цена за тях. Поставих вътре една бележка, с която декларирах, че са мои и съм ти ги дала, за да ги продадеш. Възможно е бижутерът да бъде изненадан, но няма да ти откаже. А сега, моля те, изпий си чая.

Не убегна от вниманието й, че по бузите на момчето се стичат сълзи на облекчение, а може би и на благодарност.

— Имам много задължения, затова, моля те, извини ме. Трябва да тръгвам. Когато си изпиеш чая, позвъни. Кочияшът ми ще те откара до гарата.

Филип скочи и понечи да каже нещо. Уилоу с мъка му се усмихна.

— Да приемем, че вече си ми благодарил, Филип — изпревари го тя. — Предполагам, че няма да се срещнем повторно, но ако имаш някакво сериозно затруднение, пиши ми. И можеш да кажеш на майка си, че ако един ден, когато моят син порасне, той покаже толкова любов и загриженост към мене, колкото ти към нея, аз ще се гордея с него.

Нямаше начин да не разкаже на Тоби тъжната история за посещението на момчето. Както винаги, той я изслуша мълчаливо, без да я прекъсва, докато тя изливаше сърцето си пред него.

— Направила си всичко, каквото можеш, Уилоу. Всичко, което е искало момчето. Ако беше направила още нещо, щеше да го накараш да се чувства непоносимо задължен. След като е син на Роуел, предполагам, че на мен ми е племенник. Но не скърби за него, Уилоу. Ще държа под око ситуацията. От дискретна дистанция, разбира се. Двамата с Пелам ще се погрижим щото нито децата, нито майката да гладуват.

Уилоу далеч не беше сигурна какво ще е финансовото й положение, след като делата на баща й най-сетне бъдат приключени. Мистър Корбет й пишеше редовно и я уверяваше, че няма нужда да предприема дългото пътуване до Америка, освен ако не го желае, а също и че ще продължи да й изпраща по пощата документите, които имат нужда от незабавен подпис. Напълно беше разбираемо, че не споменаваше нищо за срещите на Роуел с Дезире Сомнерс. След дълги размисли Уилоу отговори на писмото на мисис Корбет, като се опита доколкото може да оправдае Роуел. Писа й, че Дезире Сомнерс е била тяхно протеже и Роуел я е забавлявал, докато е бил в Ню Йорк, по нейно поръчение.

Не беше уверена, че мисис Корбет или съпругът й ще приемат подобно невероятно обяснение, но лъжата беше нужна не само заради гордостта й, но и заради доброто име на фамилията. Роуел не беше единственият Рошфорд и всеки скандал, който се свържеше с това име, щеше да се отрази и върху невинни хора, като Тоби, Пелам и децата й. Чувстваше се задължена да предпази и да помогне на онези, които живееха под покрива й, поне докато все още беше господарка на имението Рошфорд.

„Хваната съм тук като заек в примка“, мислеше си тя, потръпвайки от опасения. Брачните окови бяха твърде силни, за да ги отхвърлеше с лекота; връзките й с това семейство бяха твърде дълбоки, за да ги прекъснеше изведнъж. Беше се заклела на съпруга си да е с него в „добро или зло“ и дълбоко вкорененото й чувство за отговорност правеше невъзможно пренебрегването на онова, което чувстваше като свое задължение. Справедливо или не, Оливър щеше да наследи Рошфорд и задължението към бъдещето му също лежеше с цялата си тежест върху раменете й.

Роуел се завърна за кратко време в Рошфорд, преди отново да замине на лов за яребици в Шотландия. Държа се, като че ли между тях не зееше пукнатина и се отнасяше с пренебрежение към факта, че Уилоу здраво залостваше вратата на спалнята си за него.

По мнението на Уилоу, държанието му към Оливър през време на престоя му не беше необичайно. Беше твърдо решен, че Оливър трябва отново да започне да язди, за да не развие безпричинен страх от конете.

— Немислимо е един Рошфорд да не язди — равнодушно заяви Роуел. — Не мислиш за бъдещето му, Уилоу. Та той ще бъде неспособен да ходи на лов! Не, незабавно трябва отново да се качи на коня.

Самият той занесе плачещото дете в конюшнята и го сложи на седлото.

— Не мислиш ли, че е твърде скоро след злополуката, Роуел? — намеси се Пелам, щом виковете на момчето започнаха да стават истерични. — Дай му поне месец-два, а?

Но Роуел, който реши, че оспорват преценката му, не се отказа от решението си — Оливър трябваше поне по половин час на ден да се качва на кобилата.

— Това е заповед — заяви той и лично проверяваше дали се изпълнява, докато не замина за Шотландия.

Уилоу писа на мистър Корнуей, който й отговори съвсем определено, че насилствените упражнения не са препоръчителни и трябва на всяка цена да се избягват поне една година след падането. Но вредата беше сторена. Оливър не само започна да заеква, но и да ходи насън.

— Не се безпокой. Щом порасне и двата навика ще изчезнат — се опита Тоби да успокои Уилоу.

Макар че по никакъв начин не се остави да бъде убеден, че именно ездата е причината за тези прояви, в замяна на това Роуел позволи на Уилоу да го убеди, че Оливър засега не трябва да бъде изпращан да учи в интернат. Съгласи се Оливър да бъде обучаван от гувернантката на Баратови — една прекрасна учителка, която сър Джон беше наел за образованието на двете си най-малки деца. Къщата на семейство Барат беше на седем мили от Рошфорд и Питърс щеше всеки ден да го кара дотам.

Но засега всички деца се радваха на лятната ваканция. Пелам и Тоби окуражиха Уилоу да приеме поканата на Силви да й погостува с Оливър и Алис в Епърни през оставащите няколко седмици до началото на училището през септември.

В писмото си Силви успокояваше Уилоу, че няма нужда да се страхува, че прислугата би си спомнила нещо от събитията, които се бяха случили при последното й пребиваване в Епърни. Мари, готвачката, умряла миналата година, а от другите слуги нито един не разбрал напълно какво се е случило с бебетата, писа й тя. Окуражена по този начин, Уилоу се съгласи да отиде.

— Лично ще те придружа дотам — обяви Пелам, — понеже Силви включи и мене в списъка на поканените. А също и тебе, Тоби.

Но Тоби заяви, че е ужасно зает и най-накрая Уилоу и децата заминаха за Франция с Пелам, Пейшънс, Лили, прислужника на Пелам и планина от багаж. Добродушната Силви ги приветства с доволни викове и много целувки.

— Ще сме много, много весели и ще се забавляваме — каза тя, поглеждайки встрани към Пелам. — А сега, след като влаковете са толкова бързи, можем да отидем за няколко дни в Париж. Уилоу, ти си твърде слаба и бледа, докато аз… аз твърде бързо наддавам килограми.

— Но ти отива, Силви — намеси се Пелам, хвърляйки одобрителен поглед към закръглената фигура на братовчедка си. По време на предишното си посещение в началото на годината той беше изненадан, когато Силви се отзова на попълзновенията му. Но изненадата се оказа твърде приятна. Силви се оказа много ентусиазирана в леглото, но, за разлика от някои други познати на Пелам жени, не изпитваше угризения на следния ден. С безгрижна аморалност тя задоволяваше апетитите си и открито признаваше намеренията си да се наслаждава така, както намери за добре. Забавляваше Пелам с неприлични разкази за предишните си любовници, за техните успехи и провали, и с това го разсмиваше. Фактът, че беше напълно независима и разчиташе само на себе си беше едно предизвикателство за него.

Силви беше твърде опитна, за да не прозре причините, поради които Пелам я преследва.

— Винаги е можел да има всяка жена, която пожелае — каза тя на Уилоу, скоро след като пристигнаха в Епърни. — С този негов чаровен поглед всичките падат без бой. А сега аз ще му покажа, че не винаги съм достъпна.

Уилоу неволно се разсмя.

— И какво ще постигнеш, скъпа Силви, ако го превърнеш в свой роб?

Силви сви елегантните си, заоблени рамене.

— Пелам никога няма да стане роб на някоя жена, поне не за дълго. Той е роден донжуан, но такава съм и аз, Уилоу. Съвсем сериозно размислих дали да не се омъжа за него. Ще си подхождаме много добре, ако приеме, че Пелам се съгласи, че и аз имам също толкова право да „донжуанствам“, колкото и той. Пелам би бил елегантен придружител и възхитителен съпруг в много отношения. А аз мога да му дам парите, от които се нуждае — една алтернатива, която нито един младеж не би пренебрегнал. Освен това той винаги е обичал Франция, което е много хубаво, защото не мисля, че бих живяла в Англия. Как би се чувствала, cherie, ако стана твоя снаха, а така също и братовчедка по брак?

Уилоу беше възхитена от тази перспектива, а и завиждаше на двойката за очевидното й щастие. Шато д’Орбе ехтеше от смях. Дори слугите бяха обхванати от общото настроение и пееха, докато вършеха работата си.

Три седмици по-късно, ден преди завръщането им в Англия, Силви и Пелам се сгодиха официално. Силви даде галавечеря в Шато д’Орбе за да отпразнува случая.

— Щях да поканя Пиер и Морис — прошепна тя през смях на Уилоу, — но заминаха за Италия да рисуват и Бог знае къде са сега.

„Което може би е за добро“, помисли си Уилоу. Самотата й често беше непоносима, още повече, че не беше възможно да игнорира физическите прояви на привързаност, които си разменяше новосгодената двойка. Между Пелам и Тоби имаше достатъчно прилики, които да й напомнят твърде често за мъжа, когото обичаше. Понякога тялото й тръпнеше толкова силно за него, както винаги умът й жадуваше за компанията му.

Опита се да не мисли, че Тоби може да си намери някоя друга жена, макар да знаеше, че няма вечно да остане неженен. Той често напускаше Рошфорд с някаква задача или за да участва в конференции, свързани с работата му, и Уилоу съзнателно отбягваше да го пита при завръщането му къде е бил или с кого се е срещал. Но мисълта я тормозеше в мрака на нощта и я стопяваше от ревнив копнеж да бъде на мястото на онези жени, от които сигурно се нуждаеше и с които от време на време се срещаше. Упрекваше се, че таи такива низки мисли, но не можеше да им попречи да разяждат ума й.

След като Пелам се оженеше за Силви и заминеше за Франция, в Рошфорд щяха да останат само тя, Роуел и Тоби, помисли си обезпокоено Уилоу. Роуел постоянно отсъстваше и двамата с Тоби все по-често щяха да остават сами заедно. Само присъствието на Пелам през това лято ги задържа на една ръка разстояние. Вероятно в крайна сметка тя щеше да изпълни плана си да се разведе със съпруга си или да поиска той да се разведе с нея. Може би ако му предложеше подходяща парична компенсация, той щеше да й позволи да си отиде заедно с децата. Не би могла да тръгне без тях.

За Роуел парите значеха власт и влияние и следователно за него те бяха по-важни от всичко друго на света. Трябваше да пише до мистър Корбет при завръщането си и да го попита колко голяма сума може да поиска при нужда.

След около три седмици изпрати запитването си до мистър Корбет, който й отговори с похвална бързина:

„Дълбоко съжалявам, но все още е твърде рано да ти посочвам каквито и да е цифри, тъй като още сме далеч от легализирането на завещанието. Делата на ТРТК са извънредно сложни, а баща ти имаше много спомагателни инвестиции. Нито пък сме получили положително решение от застрахователната компания относно къщата на баща ти и личната му собственост.

Преди да решиш каквото и да е, бих желал да ти напомня, че баща ти и аз започнахме като съдружници преди трийсет и шест години и сега съм изключително богат единствено благодарение на предвидливостта и проницателността му. Следователно съм вечно задължен на баща ти. Ти, мое мило дете, беше най-голямата му грижа, особено след като напусна Щатите. Дадох му тържественото си обещание, че винаги ще държа твоите интереси близо до сърцето си, все едно че си моя дъщеря.

След като казах всичко това, ще ми позволиш ли да предоставя всичките си лични средства на твое разположение?“

Имаше още в този дух, но, макар Уилоу да беше силно развълнувана от предложението, знаеше, че никога няма да го приеме. Не можеше да започне новия си живот със задължения към някого, макар и да беше най-старият и добър приятел на баща й.

„Мистър Корбет, моля ви, не мислете, че въпросът ми беше предизвикан от някаква нужда — отговори тя с обратната поща. — Нямам някаква спешна нужда. Уверявам ви, че…“

След като даде писмото на един от лакеите, за да го отнесе на пощальона, който чакаше, Уилоу почувства облекчение. Решението да поиска развод отново беше отложено за известно време. Не можеше да напусне Рошфорд, независимо дали го желаеше, или не.

„Аз съм страхлива и жестока — помисли си Уилоу, като гледаше как Тоби идва през моравата към къщата, а Оливър щастливо подскача край него. — Страхлива съм, защото не мога да си представя живота без Тоби; жестока съм, защото съм неволната бариера между него и любовта на някоя друга жена.“

Очите й се насълзиха от угризения, докато се изкачваше към спалнята си. След като се озова в нея, освободи Лили, отиде до тоалетната масичка и извади голяма връзка ключове. Започна да ги прехвърля един по един със замислено съсредоточение. Стаята на Grandmère, на леля Мили, на Франсис — всички те сега бяха заключени, леглата — неоправени, а мебелите покрити с чаршафи, за да не се напрашват, и миришещи на препарат против молци. Стаята на Рупърт също беше покрита с чаршафи и заключена; книгите му, цигулката му, купчините от музикалните и детските му ценности — внимателно увити и прибрани от Тоби в шкафовете. Дали Рупърт някога щеше да се обади? Дали Ейдриън беше успял да му даде поне малко щастие?

Щеше ли тя някога да узнае това?

Задържа по-дълго в дланта си ключа от стаята на Доди в куличката, а умът й се върна петнайсет години назад, когато за първи път посети трогателното недъгаво момиче в тъмната стая. Поне за Доди Уилоу беше успяла да намери ключа към щастието, като принуди Grandmère да отключи вратата и да позволи на затворената пеперуда да излети. Но с нея самата не беше така. Като че ли след идването й тук като младоженка ключът беше превъртян и оттогава свободата, на която се радваше като дете, й беше забранена. Беше затворница в Рошфорд, може би затворница на Роуел? Или на Тоби? Но ако беше Тоби, нямаше ли отдавна да е избягала? Значи истинският й тъмничар беше любовта.