Клер Лоримър
Господарката (20)

Глава осемнадесета
Май — юни 1903 година

— Нели, не се ли радваш, че отиваме във Франция? — попита Уилоу.

Имаше нещо в отпуснатите рамене на Нели, в изражението на необичайно бледото й лице, което предизвика този въпрос.

За изненада на Уилоу по бузите на Нели започнаха да се стичат сълзи, докато неуспешно се опитваше да сгъне една от вечерните рокли на господарката си и да я сложи в пътната чанта на пода пред нея.

— Какво има, Нели, от какво си разстроена? — попита обезпокоено Уилоу. — Защото ще бъдеш разделена от Хари през следващия месец ли?

Ласкавостта в гласа на Уилоу преля чашата. Нели зарови лице в дланите си и се разрида.

Уилоу се наведе и помогна на разплаканата прислужница да се изправи. Отведе я до леглото и я накара да седне до нея, обхващайки с ръка треперещите й рамене.

— Отдавна се познаваме, Нели — продължи тихо Уилоу. — Беше на четиринайсет години, когато за първи път дойде да работиш у нас, в Сан Франциско, а аз бях на дванайсет. От тринайсет години си ми лична прислужничка и вероятно знаем една за друга повече от всеки друг на света. Така че не трябва да се съмняваш, че можеш да ми довериш всичко. А сега ми кажи какво не е наред. Да не си се скарала с Хари?

Плачът на Нели спря така внезапно, както бе започнал, тъй като сложността на проблема се оказа прекалено голяма за сълзи. Хвърли към господарката си измъчен поглед.

— Ще имам дете, милейди! — думите й се чуха като въздишка.

Уилоу почувства силна изненада, последвана от самообвинение. Трябваше да се досети. Но беше толкова заета със собственото си положение, със своите проблеми, че не й беше останало време да открие защо Нели е изгубила обичайния си весел дух и енергичност.

— Мила моя Нели, та това не е непоправима беда — утешително рече тя. — Просто трябва да ускорим сватбата ти с Хари, това е всичко.

Смутеното изражение на Нели я накара да добави:

— Това не е ли най-разумното решение?

Нели се помъчи да намери думи, с които да изрази мислите си. Беше дала клетва, че докато е жива няма да разкрие истината за онзи страшен следобед през лятото в спалнята на мистър Франсис. Но не беше и помисляла, че последиците могат да бъдат толкова ужасяващи. Когато разбра, че в резултат на насилието ще има дете, си даде сметка, че на всяка цена трябва да продължи да пази тайната. Дори Хари да не отмъстеше на мистър Франсис, щом положението й станеше забележимо, старата лейди Рошфорд и господаря щяха да му обърнат внимание. Каквото и да кажеше тя, те сигурно щяха да повярват на думите на мистър Франсис.

След много безсънни нощи, прекарани в размишления, Нели реши, че ще й се наложи да избяга, когато наедрее дотолкова, че да не може да прикрива истината. Бременна и без препоръки, шансовете да си намери работа бяха съмнителни. Малкото пари, които беше спестила за женитбата си с Хари, нямаше да стигнат за много време. Нито пък можеше да си купи с тях билет до Америка. Почти сигурно бе, че щеше да свърши в приюта за бедни.

Много пъти беше обмисляла дали да не признае истината на господарката си — единствения човек на света, за когото беше сигурна, че ще й повярва. Но когато Уилоу й каза, че самата тя е бременна, Нели не посмя да стовари върху й собствените си ужасяващи проблеми. А сега вече не можеше повече да мълчи, понеже Уилоу й беше наредила да опакова багажа им, тъй като заминаваха за няколко седмици във Франция.

Разказа историята си с изречения, накъсани от ридания. Уилоу беше толкова шокирана, че не я прекъсна нито веднъж.

— И какво мога да направя, милейди? — завърши Нели, а сълзите й станаха още по-обилни. — Не посмях да кажа на Хари. А освен това, той вече нямаше да иска да се ожени за мен, дори и да нямаше да имам дете, защото съм озлочестена.

— Млъкни, Нели! — рече Уилоу, а мислите й бясно препускаха, докато се опитваше да запази спокойствие пред това ужасно безчинство.

Първият й подтик беше да притисне Франсис веднага и да изтръгне признанието му. Но Нели вече беше обмислила последиците от подобно противопоставяне и беше достатъчно проницателна, за да прецени, че Grandmère, а вероятно и Роуел щяха да предпочетат твърденията на Франсис пред тези на Нели. Щяха да кажат, че Хари я е насилил.

— Първо трябва да поговорим с Хари — тихо рече Уилоу. — Не, не ти, Нели, а аз. Трябва да му кажа какво се е случило. Сигурна съм, ще разбере, че вината не е била твоя. Вярвам, че наистина те обича и ако е така, това няма да го спре да се ожени за тебе.

През следващите десет минути Нели упорито спори, че не трябва да казват на Хари, както за негово, така и за нейно добро.

Но Уилоу беше непреклонна. Изпрати разтрепераната, със зачервени очи Нели да намери Хари и да му каже, че господарката й желае незабавно да говори с него в дневната.

Уилоу харесваше главния лакей. Беше приятен човек, с открито лице, честен, на около четиридесет години. Беше прекрасен слуга и напълно заслужаваше доверие. Беше с дванайсет години по-стар от Нели и когато за първи път поиска ръката й, Уилоу беше сигурна, че от него ще излезе добър съпруг.

— Разговорът е неофициален — започна Уилоу, щом главният лакей влезе в дневната. — Боя се, че онова, което ще ти кажа, ще те шокира така, както шокира и мен. Но трябва на всяка цена да се опиташ да останеш спокоен, не само заради Нели…

Забеляза сянката от безпокойство, което премина по лицето му. Макар да беше привикнал да не показва емоциите си пред работодателите си, не можеше да прикрие загрижеността си, щом се споменаваше името на Нели. От известно време се безпокоеше за нея. Вече не се смееше и не се шегуваше, както обичаше да прави. Не пееше, докато работеше. А когато в събота следобед излязоха заедно, тя дори отказа да го държи за ръката, а камо ли да му позволи да я целуне за лека нощ.

— Нели, струва ми се, че вече не ме обичаш — обвини я той най-накрая и за негово удивление тя избухна в плач — неговата весела, щастлива Нели, която никога не беше виждал да плаче.

Обаче не беше подготвен за историята, която му разказа младата лейди Рошфорд. Почувства силен гняв. Ако не беше уважението му към господарката му, щеше да даде израз на яростта, която го изпълни. Но понеже знаеше колко е привързана към неговата Нели и каква чудесна господарка е към всички слуги, успя някак да се сдържи.

— Така, че сега знаеш какво се е случило — внимателно каза Уилоу — и какво ще се случи скоро като последствие. Нели възнамеряваше да избяга от Рошфорд, преди да се разбере истината, за да запази положението ти тук, Хари. Това би трябвало да ти даде някаква представа за това колкото те обича, тъй като лесно можеш да се досетиш какво бъдеще би имала, ако беше последвала плана си. А сега искам да разбера колко силна е твоята любов към нея. Все още ли искаш да се ожениш за нея, след като знаеш, че вината не е нейна?

— Не знам, милейди — дрезгаво отвърна Хари. — Обичам Нели… много. Никога не съм искал някоя друга жена за моя съпруга. Но не виждам как бих могъл да живея с… с бебето, исках да кажа. Бих простил на Нели, тъй като сега виждам, че вината не е нейна, бедното момиче. Но не знам как ще гледам това бебе след като се роди, без да го мразя всеки път, когато си помисля за… за баща му.

— Разбирам — кимна Уилоу, нервно усещайки омразата, скрита под повърхността на уважителния му тон. — А сега трябва да решим какво ще правим по-нататък. Но първо искам думата ти, че засега няма да правиш нищо, съвсем нищо.

Хари се пребори с ожесточението си.

— Не мога да ви дам подобно обещание, милейди, колкото и да искам. Не съм сигурен, че ще го сдържа, ако сега срещна лице в лице мистър Франсис…

— Разбирам чувствата ти — прекъсна го Уилоу, — но трябва да ми обещаеш, Хари, а в замяна аз ти давам думата си, че мистър Франсис ще бъде наказан… може би не за това… за това насилие, а за нещо друго. Моля те, повярвай ми, щом го казвам, че знам за други обстоятелства в негов ущърб, които мога да докажа. И сега няма да се поколебая да ги разкрия, уверявам те.

Хари остана мълчалив, докато мислите му бясно се гонеха. Имаше много добра представа за какви обстоятелства говори младата лейди Рошфорд. Той беше изнесъл откраднатия Гейнзбъроу от къщата и макар да се предполагаше, че не трябва нито да чува, нито да вижда онова, което ставаше между работодателите му, държеше ушите си отворени, докато изпълняваше задълженията си или чакаше неподвижно, готов да го извикат за някаква услуга.

Имаше толкова много случаи, когато, особено като младши лакей, беше впечатляван от онова, което се случваше в голямата къща — най-вече в дните, когато младите господа израстваха, преди мистър Роуел да доведе младата си жена от Америка. Забавляваха се с леки жени в стаите си, напиваха се до несвяст, дори веднъж бяха довели една разголена танцьорка на кючек от Египет, която се кълчеше върху масата, докато Хари сервираше шампанско. Мистър Роуел и мистър Пелам бяха най-лошите. А след това последваха похожденията на мистър Рупърт… знаеше и за тях, разбира се, бедният нещастен, млад дявол. И не на последно място, беше наблизо, когато в нощта на коледния бал в Рошфорд мистър Роуел доведе любовницата си и унижи бедната си жена пред всичките гости…

— Хари, чакам обещанието ти!

Мекият, убедителен глас на Уилоу проникна в мислите му.

— Съгласен съм, милейди, щом имам думата ви, че мистър Франсис ще плати съответната цена.

Половин час по-късно, когато Уилоу съобщи всички тези събития, за да му поиска съвет, Тоби се почувства ужасен.

— Не виждам как можеш да скриеш всичко това от Роуел — рече той неспокойно. — Каква ужасна каша, Уилоу. Бедната Нели! А и бедния Хари. Що се отнася до Франсис… напълно съм съгласен, че този път не трябва да избегне наказанието. Предполагам, че можеш да докажеш на Роуел, че той е откраднал картината?

— Без проблеми — отвърна Уилоу. — Имам квитанция от галерията, откъдето откупих Гейнзбъроу и Франсис го знае.

— Така че ни остава само проблемът на Нели — рече Тоби. — Не мога да ти опиша колко съжалявам.

Уилоу се усмихна.

— Благодаря ти, Тоби, че не се усъмни в Нели. Знаех си, че ще ме разбереш. Току-що се сетих, че Нели и аз заминаваме за Франция. Силви ще направи за нея всичко, което я помоля, и може би ще оставя Нели при нея, докато се роди бебето. След това…

— Детето може да се остави в дом за сираци — прекъсна я Тоби. — Може би дори ще се намери семейство, което да го осинови, ако му дадем някаква парична подкрепа. Колко време има до раждането?

Уилоу пресметна месеците наум. Нели беше „паднала по стълбите и се ударила“ през септември, миналата година.

— Би трябвало да има още три месеца — отвърна тя и добави: — Приблизително тогава доктор Форбс пресметна, че ще се роди и моето бебе. Бедната ми Нели! Като си помисля, че ще трябва да понесе болката на раждането, без да може след това да се радва на бебето като компенсация! Тоби, тя се чувства като Хари — винаги ще го мрази. И двамата дори и не са помисляли да имат деца.

— Франсис заслужава най-тежко наказание — гневно рече Тоби. — Срам ме е да мисля, че ми е брат. Винаги е бил гнилата ябълка в бъчвата. Донякъде е виновна Grandmère, защото го разглези толкова много, докато беше млад. Никога не се научи, че трябва да бъде наказван за постъпките си и като следствие, не успя да добие вярна представа кое е добро и кое — лошо. Напълно противоположно на начина, по който тя се държи към Рупърт. Често го критикува и хули безпричинно. Не е чудно, че сега не харесва или поне не се доверява на жените.

Уилоу въздъхна, а погледът й стана замислен. Досега Тоби никога не беше говорил по този въпрос, макар очевидно да беше го обмислял сериозно.

— А как оценяваш възпитанието, което Grandmère е дала на Роуел? — попита от упор тя.

— Може би Роуел щеше да е съвсем различен, ако усещаше смекчаващото въздействие на майчината любов — отвърна без колебание Тоби. — Grandmère го е отгледала само с една мисъл — че трябва да наследи Рошфорд и че трябва да се погрижи за продължението на рода. Любовта не е била част от възпитателните й уроци и се съмнявам, че Роуел е способен да обича някого. Може би само тази къща и всичко, което тя символизира.

— Значи не смяташ, че все още обича Джорджина Грей?

Тоби поклати глава.

— Честно казано, не вярвам, Уилоу. Намира я привлекателна — тя отговаря на основните изисквания на всеки мъж. Но не мисля, че някога е имало нещо повече от страст. Подозирам, че по някакъв странен начин той те обича повече от всеки друг на света.

— Как можеш да го кажеш, след като знаеш всичко, което се случи между мен и Роуел? — извика Уилоу, а очите й станаха злобни.

— Може би не е такава любов, каквато ти можеш да почувстваш — кимна Тоби, — нито пък аз. Но мисля, че Роуел те уважава по свой начин и ти е благодарен, че му помогна да запази Рошфорд. Може би дори не го осъзнава, но вярвам, че е силно зависим от теб.

Уилоу отиде до прозореца и се загледа с невиждащи очи към градината.

— Много пъти съм мислила да го напусна или да му поискам развод. О, да, знам какъв скандал ще бъде и какви унижения ще последват. Знам също и че животът ми може да стане тежък. Но донякъде тази алтернатива ми харесва повече, отколкото да живея със съпруг, за когото знам, че има любовница и все пак се стреми към тялото ми. Шокирам ли те, Тоби?

Очите на Тоби изразяваха мъка, но той продължи да разглежда някакви документи и тя така и не разбра чувствата му.

— Мисля, че разбирам какво чувстваш — рече той. — Сигурно не е лесно за една жена да продължи да изпълнява семейните си задължения, когато между съпрузите вече не съществува привързаност или пък обичта е умряла. Но ти, Уилоу, носиш детето на Роуел и може би най-добре е да не мислиш за подобни неща. Сигурно след раждането на детето ще се почувстваш съвсем различно.

Самата Уилоу не беше много убедена, но знаеше, че сега не е времето да обсъждат собственото й нещастие. Първо, трябваше да се опита да сложи ред в живота на Нели.

— Какво ще правим с Франсис? — попита тя нетърпеливо. — Дадох дума на Хари, че няма да го оставя да се измъкне ненаказан, но ако Роуел го няма…

— Когато Роуел го няма, аз съм главата на семейството — прекъсна я Тоби. — Ще ми позволиш ли да уредя въпроса с Grandmère, Уилоу?

Уилоу скри изненадата си. Тоби винаги се държеше учтиво към старата дама, словесните им двубои не бяха нищо повече от шеги и, доколкото знаеше Уилоу, той предпочиташе между тях да се поддържа прилична дистанция. Но може би именно заради това, че толкова рядко се бъркаше в семейните проблеми, Grandmère щеше да му обърне по-голямо внимание.

— Ще говориш ли с нея, Тоби? — попита признателно Уилоу. — Но все пак не искам тя да знае, че бедната Нели е бременна. Никой не трябва да знае, дори и Роуел. Ако искаме планът ни за осиновяването на детето във Франция да успее, най-добре е да останем единствените, които знаят, че носи детето на Франсис.

Тоби кимна. Не бързаше много да се срещне с баба си, но гневът към по-малкия му брат затвърди решителността му да потърси справедливост.

Както Уилоу очакваше, Grandmère беше силно учудена, когато Тоби поиска да се срещне насаме с нея, без дори да присъства леля Мили. Скривайки изненадата си, лейди Рошфорд изпрати леля Мили с някаква поръчка и покани Тоби да седне. Самата тя седеше зад бюрото си, където беше заета с кореспонденцията си — занимание, което обикновено отнемаше по-голямата част от сутрините й. Остави молива си и се обърна към Тоби, докато той придръпваше един стол по-близо до нея.

— Тъй като Роуел отсъства и едва ли ще се върне в близките няколко седмици — започна тихо той, — поех грижата да те уведомя за един семеен въпрос, който трябва да бъде решен незабавно. Отнася се до Франсис.

Grandmère присви очи. Не само сериозното изражение на Тоби, но и предчувствието й я предупреди, че любимият й внук е замесен в някаква история, която го поставя в неблагоприятна светлина.

— Е? — остро попита тя. — Няма нужда да мънкаш пред мен, Тоби. Какво не е наред?

Въпреки цялото си притеснение, Тоби почувства моментно възхищение към старата дама. Ако й липсваше нещо, то не беше смелостта да посреща трудностите.

— Току-що аз… и Уилоу узнахме, че Франсис е изнасилил слугинята на Уилоу, Нели Синклер — отвърна той. — И по-рано се опита веднъж да го стори, макар да не сме ти казвали, Grandmère. При онзи случай Роуел порица Франсис и му каза, че ако това се случи отново, ще го изгони от Рошфорд. Очевидно обаче заплахата не го е възпряла.

Тоби не забеляза лекото треперене на ръцете на старата дама, тъй като тя бързо ги скри под шала си.

— Мисля, че употребата на думата „изнасилване“ е неподходяща — язвително рече тя. — Не се съмнявам, че и момичето го е искало достатъчно.

— В такъв случай, прости ми, че ти възразявам, Grandmère, но се боя, че грешиш. Момичето е било девствено и сгодено за главния лакей, Хари Стивънс. Франсис я е насилил против волята й. Страхувам се, че единствената подходяща дума за това действие е „изнасилване“.

Тънките вежди на старата лейди се вдигнаха в израз на моментна изненада. Този й внук беше истинска загадка за нея. От години знаеше, че обикновено беше способна да наложи волята си над Роуел, че можеше да командва Рупърт. В повечето случаи Пелам се държеше прекалено лекомислено, за да спори с нея, а Франсис винаги можеше да бъде подкупен. Но Тоби, след като напусна университета, успя по някакъв начин да се разграничи от останалата част на семейството. Беше й далечен и чужд. Но напоследък усещаше вътрешната му сила, не по-слаба от своята и се съмняваше, че би могла да се наложи над него, ако противопоставеха волите си една на друга.

— Момичето е само една от слугините — заяви неспокойно тя. — И, между другото, предполагам, че имаме само нейната дума за онова, което се е случило. Би могла да лъже.

Тоби беше подготвен за този аргумент.

— Grandmère, не може да има съмнение относно верността на твърденията й. Колебания поражда единствено въпроса, какво да направим с Франсис.

— Какво да направим с него? — повтори Grandmère, а очите й проблеснаха. — Надявам се, не предполагаш, че можем да го изхвърлим от къщата, заради прегрешението му с една от слугините?

Тоби запази спокойствие.

— Не, не го предлагам, Grandmère. Настоявам да го направим! Мисля, че пропускаш факта, че Рошфорд е дом и на Уилоу, а тя е твърдо убедена, че нейните слуги трябва да се чувстват в безопасност под покрива й. Нещо повече, както знаеш, Нели е личната й прислужничка. Мисля, че не трябва да се съмняваш — ако Франсис остане ненаказан, Уилоу ще напусне къщата, а не мисля, че Роуел ще приветства подобно развитие на нещата.

Тихият, равномерен глас на Тоби имаше много по-силен ефект, отколкото ако се беше разкрещял или показал гнева си.

— Ще изчакаме Роуел да се върне и тогава ще решим какво да правим… — започна старата лейди, но Тоби тутакси я прекъсна:

— He, Grandmère, боя се, че не можем да чакаме толкова дълго. Бъдещето на Франсис трябва да бъде решено, преди Уилоу да замине за Франция. — Гласът му веднага омекна. — Зная, че той ще ти липсва, но трябва да го направим за негово добро, а и за благото на дома. Време е да научи, че не може да прекара целия си живот, без да зачита останалите. Година-две в някоя от колониите няма да му навредят. Мисля, че по-младият брат на сър Джон Барат емигрира в Австралия. Осмелявам се да кажа, че е възможно да се уреди Франсис да му бъде изпратен като помощник. Той има ферма за овце там, както ми каза сър Джон.

— Ферма за овце!? — промърмори Grandmère, а лицето й пребледня от изненада. — Не е подходящо място за Франсис.

— Напротив, Grandmère. Тъй като той се държи като животно, няма да му навреди, ако научи нещо за животновъдството. Ако си съгласна, ще отида още днес следобед и ще поговоря със сър Джон. Естествено, няма да му казвам каква е истинската причина, поради която смятаме, че ще е добре за Франсис да бъде изпратен в Австралия.

— Първо трябва да поговоря с Франсис — опита се да сложи край на разговора старата лейди.

Но Тоби не се остави да бъде сплашен от гневния й поглед и троснатия й тон.

— Няма да има голяма полза да разговаряш с него, тъй като е малко вероятно да ти каже истината — отвърна й той със същата решителност. — Grandmère, мисля, че е твърде късно да се намесваш в негова полза. Държал се е позорно и няма никакво извинение. Сигурен съм, че не желаеш цялата тази история да става обществено достояние, но ако Франсис не бъде отпратен, няма да се поколебая да оповестя истината. Вярвам, не искаш доброто име на Рошфорд да бъде опетнено.

При тази заплаха Grandmère видимо посърна, макар да продължи да протестира, че Тоби постъпва неразумно и прекалено жестоко. Опита се да смени тактиката:

— Аз съм стара жена, Тоби. Може би няма да доживея да видя завръщането на Франсис и това ще разбие сърцето ми — заяви тя патетично.

Тоби прикри усмивката си.

— Не се съмнявам, че ще доживееш поне до деветдесет години — рече той. — А имаш и други внуци, които да те утешават, Grandmère. Ще трябва да посветиш вниманието си на нас.

Grandmère не слезе на обяд. Леля Мили съобщи, че имала едно от поредните си „неразположения“ и се оттеглила да почива. Уилоу погледна неспокойно Тоби, който й се усмихна насърчително.

— Не е болна — каза той достатъчно ниско, за да не ги чуе леля Мили. — Просто се цупи, защото не можа да се наложи. Не се безпокой повече, Уилоу. Днес следобед ще се срещна със сър Джон и се надявам, че ще успеем да изпратим Франсис преди края на месеца.

Уилоу се почувства успокоена, че Тоби е успял с толкова малко неприятности да убеди Grandmère и успя да съсредоточи мислите си върху неотложния проблем с положението на Нели. Помисли си, че поне може да разчита на помощта на Силви. С нарастващо нетърпение зачака да дойде април.

Силви нетърпеливо очакваше пристигането на Уилоу във Франция. След като прекараха една нощ в къщата на Силви в Париж, те се отправиха с трансконтиненталния влак на двудневно пътешествие до селската й къща, разположена между Епърни и Шалон-сюр-Марн на източния склон на Кот де Блан.

Докато влакът се движеше покрай река Марн, Силви разказа накратко историята на Шато д’Орбе. Някога е била къща на един от многото заможни производители на вино, чиито лозя обхващат местността, поясни тя, сочейки на Уилоу яркото морскозелено на младите лозови листа, простиращи се докъдето стигаше погледът. Обясни й, че от тези храсти се ражда гроздето, от което се прави прекрасното бяло вино на Кот де Блан.

— Прекарала съм по-голямата част от детството си тук — рече й Силви — и обожавам това място. Оттатък Шато се намира самата Кот де Блан, висока шестстотин фута, а под нея се простира равнината, покрита със златни жита и пламтяща през лятото от макове, метличина и маргаритки. Като знам колко обичаш природата, cherie, сигурна съм, че ще харесаш дома ми.

Двете бяха единствените пътници, които слязоха на малката спирка в Епърни. Кочияшът на братовчедката Люсиен ги очакваше с един файтон, за да ги откара до Шато, което се намираше на седем километра оттам.

Топлото слънцето грееше над тях, докато бавно се придвижваха по черния път, след което отбиха встрани, между две внушителни тухлени колони. Кочияшът зави между двете широко отворени красиви врати от ковано желязо, по сенчеста алея, заобиколена от тополи. В ума на Уилоу дълбоко се отпечатаха шумоленето на листа, раздвижвани от слабия вятър, песните на птиците, скрити в клоните, и тихото скърцане на колелата по чакъла. Постепенно усети как доволно се отпуска на меката тапицерия на файтона.

В края на еднокилометровия път се намираше Шато д’Орбе. Уилоу реши, че е много впечатляваща и „френска“ с четирите си етажа, с покрития с плочи покрив, над който се издигаха прозорците на капандурите. Очите й обходиха красивите, добре поддържани ливади и цветни лехи около къщата.

По заповед на Силви кочияшът зави с каретата покрай къщата и спря зад Шато, където се намираше голям двор, покрит с бледокафяв чакъл. Трите страни на двора, които не граничеха с къщата, бяха опасани със стари изби. Докато един лакей тичешком идваше от къщата, за да им помогне да слязат от файтона, Силви й обясни, че малко от тях са все още в употреба.

Уилоу почувства, че се влюбва от пръв поглед в къщата. Стаите бяха големи и изящни, с френски прозорци, гледащи към безупречната градина. Силви сама беше сменила мебелировката на повечето стаи с друга, в стил Луи XIV и Луи XV.

— Когато богатият ми мъж почина — бедния човек — най-сетне успях да задоволя екстравагантния си вкус към мебелировката — заяви Силви с усмивка.

Почти всички стени бяха покрити с копринени тапети, а в столовата бяха окачени гоблени, произведени в градчето Бове, северно от Париж. Силви заведе Уилоу до стаята й нагоре, по голямото извито стълбище.

Всичко в Шато д’Орбе изглеждаше на Уилоу светло, изящно, женствено, в противоположност на мрачните, тъмнокафяви мебели и дъбовите ламперии на имението Рошфорд. От двете страни прозорците, чиито капаци бяха затворени, за да пазят стаята от слънчевата светлина, висяха розови копринени завеси. Силви веднага отвори прозореца и в стаята нахлу златната светлина. Завесите на леглото бяха в същия розов цвят, а на масата до леглото стоеше огромна ваза с рози.

Една от прислужничките на Силви дойде, за да отведе Нели в стаята й на тавана и Уилоу остана сама със Силви. Двете млади жени се усмихнаха една на друга и седнаха на покритата със атлаз кушетка до прозореца.

— Толкова съм доволна, че ме убеди да дойда и да постоя при тебе — започна Уилоу. — Всичко тук е толкова красиво и… спокойно.

— Не си ли изморена от пътуването? — попита Силви загрижено, тъй като Уилоу беше пътувала почти два дни.

Уилоу поклати отрицателно глава.

— Чувствам се изненадващо добре — усмихна се тя. — Ако не беше нещастието на Нели, щях да съм напълно доволна.

Усмивката й бързо помръкна, докато тихо разказваше на Силви ужасните подробности, довели Нели до това положение.

— Силви, има ли някаква възможност Нели да остане тук, докато бебето се роди? — нетърпеливо попита Уилоу.

— Не се безпокой повече, cherie — отвърна хладнокръвно Силви. — Трябваше да се досетиш и без да ме питаш, че щях да ти помогна както мога. Няма нищо по-важно от това, че си тука и сега можем да се забавляваме заедно.

Тъмнокафявите очи на Силви внезапно проблеснаха закачливо.

— Чувствах се très ennuyee^[1] без твоята компания. Скъсах моята affaire с Пиер и все още не съм готова за друг любовник. Трябва ми време, за да възстановя емоционалната си енергия. Освен това се нуждая и от почивка. Les affaires du coeur^[2] могат да бъдат много изтощителни, а и Пиер започна да се държи прекалено собственически. Както знаеш, трябва да се чувствам свободна, иначе се задушавам. Ако някога изобщо се оженя повторно, съпругът ми трябва да се съгласи, че ще прекарвам живота си така, както намеря за добре, а не като негов придатък. Странно е как мъжете не вярват, че наистина ги обичаш, докато не се съгласиш да удавиш самоличността си в тяхната собствена, нали?

Докато двете жени бавно се разхождаха или се возеха в карета, наслаждавайки се на пролетното слънце, често водеха подобни разговори за живота, любовта и мъжете. Много рядко посещаваха съседите на Силви. Но избягваха официалността на обичайните покани. Състоянието на Уилоу им осигуряваше превъзходно извинение да отказват да ходят на гости и по приеми, които иначе Силви трябваше да посещава.

Селският живот се отразяваше добре и на Нели. Беше се сприятелила с извънредно дебелата готвачка на Силви, Мари, която беше във възторг, че има две жени, и двете enceinte, които се нуждаят от хранителните й гозби.

Силви направи дискретно проучване в няколко отдалечени района за възможността да намери дом, където да отгледат бебето на Нели. За нещастие повечето от фермерските жени вече имаха прекалено големи семейства. Заради миналогодишната тифна епидемия те не искаха да се ангажират с отглеждането на детето.

— В най-лошия случай има сиропиталище недалеч оттук, от другата страна на Епърни — каза Силви на Уилоу. — За децата се грижат монахини. Отец Матиьо ми каза, че при определени условия, което без съмнение означава подходящо заплащане, приемат малки бебета, въпреки че обикновено взимат момичета по-големи от три години.

Подобно решение не допадна много на Уилоу.

— Не знам защо идеята за сиропиталището ми се струва противна — заяви тя, — без значение колко добре се грижат за децата в дома. Детето има нужда от родители, от дом. Има нужда от любов.

Силви сви рамене.

— Все пак не винаги е възможно в този живот всички тези нужди на децата да бъдат задоволени. Уилоу, искаш ли утре да отидем до женския манастир? Няма да ни навреди, ако видим мястото. Ако решим, че е приемливо, можем да го дадем на монахините.

До манастира имаше по-малко от час. Но не стигнаха по-далеч от портите му. Видът на големите сиви каменни постройки, високите стени и масивните железни врати, заключени срещу натрапниците, или пък срещу онези, които биха поискали да избягат, бяха повече, отколкото Уилоу можеше да понесе.

— Да си вървим у дома, Силви — рече тя, треперейки, въпреки топлината на следобедното слънце. — Не мисля, че бих могла да предложа на Нели да остави бебето си тук, дори и като последна възможност.

Силви се съгласи с нея.

— Определено не е много предразполагащо — кимна тя и нареди на кочияша да ги откара вкъщи. — Прилича на затвор.

Движението по тихите селски пътища беше спокойно и нито Силви, нито Уилоу не сметнаха за нужно да предупредят кочияша да кара по-бавно. Конете бързаха да се приберат в конюшните си и се движеха с добра скорост към Епърни, когато след един завой неочаквано се изправиха пред една преобърната каруца. Уилоу едва успя да зърне изплашеното лице на селянина, конете уплашено се дръпнаха назад, преобръщайки файтона, а самата тя политна върху твърдата настилка на пътя.

Почувства мигновена болка, преди да изгуби съзнание. Когато главата й се проясни, първото нещо, което видя, беше пребледнялото лице на надвесената над нея Силви. Зад нея стояха селянина и кочияша, със зачервени потни лица, изглеждащи комични със загрижените си изражения.

— Добре ли си, cherie? Mon Deux, quel desastre!^[3] — извика Силви.

Уилоу бавно седна и понеже не почувства болка, отправи една разтреперана усмивка към Силви.

— Съвсем добре съм, уверявам те — заяви тя. — Не мисля, че ми има нещо повече от една-две драскотини.

Изправи се с помощта на кочияша. Виеше й се свят, но не чувстваше някаква друга болка. Половин час по-късно каруцата и файтона бяха изправени. Изпратиха по пътя му изплашения фермер, а Уилоу, въпреки произшествието, възвърна цвета на лицето си и самообладанието си.

— Все пак мисля, че утре трябва да посетим господин доктора — каза намръщено Силви, докато помагаше на Уилоу да се качи отново на файтона. — При твоята напреднала бременност това падане може да ти се е отразило зле.

Лекарят на Силви, възхитителен дебеланко на име Гус, непрестанно я успокояваше. Каза, че можел да чуе биенето на сърцето на бебето със стетоскопа си и дори позволи на Силви да сложи ухо и да го чуе, така че и тя да се успокои.

— Все пак, добре ще е да си починете ден-два — предупреди той Уилоу, потупвайки я бащински по рамото. — Никой не може да бъде постоянно внимателен, нали, уважаема госпожо?

Въпреки че от падането нямаше никакви последици, освен малките драскотини на ръката и на крака й, там където се беше ударила в земята, Силви предложи, че биха могли да заявят, че има някакви усложнения и по този начин да отложат връщането й вкъщи за известно време.

— Определено не бързам да си вървя — призна с усмивка Уилоу.

На тази малка измама най-силно се зарадва Нели. Тъй като скоро щеше да ражда, тя все по-малко и по-малко желаеше да даде на света детето на Франсис. И Уилоу, и Силви знаеха, че тя постоянно има нужда да бъде успокоявана. Сега вече настояваше да уредят с отец Матиьо да вземе бебето веднага след раждането му и да го отнесе в манастира. Уилоу й описа сиропиталището, но не успя да я разубеди. Очевидно никога нямаше да изпитва любов към този плод на изнасилването й.

— Не можем да я виним — сухо рече Силви. — Остави подробностите на мене, Уилоу, тъй като тебе явно те разстройват. Ще уредя всичко.

Може би за щастие, братовчедката Люсиен не се чувстваше достатъчно добре, за да става от леглото си и не знаеше за заговорите, които се организираха под покрива й. Доктор Гус беше споменал на Силви, че трябва да е готова за най-лошото, като се има предвид състоянието на майка й.

— Тя не е млада жена, баронесо — каза той — и при нейната възраст не мога да дам големи надежди за възстановяване от туберкулозата, която я измъчва. Отказа да отиде в санаториум в планините, където би имало някакъв шанс да се излекува. Каза, че предпочита да умре в леглото си. Не знам дали не трябва да добавите и вашата убедителност към моята.

Силви се възпротиви. Знаеше колко е взискателна майка й и колко щеше да намрази чуждата обстановка в санаториума.

— Тук поне има собствени слуги, собствена медицинска сестра, всичко около нея й принадлежи — отвърна тя на доктора. — Щом това е желанието й, трябва да я оставя да умре тук, където се чувства спокойна.

Къщата беше достатъчно голяма, за да побере под един покрив и двете групи хора, без да си пречат. Докато старата дама се приближаваше към смъртта, Уилоу и Нели се приближаваха към времето, когато щяха да дадат нов живот на света. При всекидневните си посещения при майката на Силви доктор Гус наблюдаваше и Уилоу. Безпокойството му относно нейното състояние нарастваше. В крайна сметка призна на Силви, че се бои, че може би бебето на Уилоу е получило някакви увреждания при падането от файтона.

— Не мога да чуя много ясно сърцето му — рече той. — Страхувам се, че трябва да сме готови за възможността не всичко да е наред с бебето. Баронесата не трябва да пътува следващата седмица. Пътуването може да влоши положението.

— Трябва ли да й го кажа, господин докторе? — попита загрижено Силви.

— Неприятностите могат да станат още по-големи, ако майката е неспокойна — предположи доктор Гус. — Можем ли да избегнем подробностите и само да й кажем, че трябва да почива през последния месец? Дори всичко да беше наред, не бих препоръчал да предприема дълго пътуване в осмия месец.

Междувременно Роуел се беше завърнал от едно много приятно пътуване до Южна Франция. Не се зарадва много, когато получи телеграмата на Силви, която го информираше, че докторът е препоръчал Уилоу да остане в замъка до раждането на детето. Отлагайки задачите си, той изпрати телеграма, че на следващия ден тръгва за Франция. Почувства голямо облекчение, когато Силви му изпрати втора телеграма, в която казваше, че пристигането му толкова време преди раждането може да накара Уилоу да заподозре, че има нещо нередно. „Не искаме да я тревожим“, беше добавила искрено Силви.

„Моля, уведомете ме, когато наближи раждането“, отговори Роуел, възхитен, че може да отложи визитата. Така поне щеше да успее в началото на май да се наслади на началото на Сезона, преди задълженията му да го откъснат от удоволствията.

Уилоу не се чувстваше съвсем добре. Научи с облекчение от Силви, че Роуел е отложил пристигането си. Тормозеше я непрестанна тъпа болка в корема, която дори успокоителните на доктор Гус не можеха да облекчат. Силви се опитваше да се държи весело, като разговаряше с нея все едно, че всичко е наред. Дори купи пелени за бебето, за да поддържа измамата.

— Каквото не ни е нужно, ще свърши работа на бебето на Нели — весело заяви тя на Уилоу, отваряйки кутия след кутия с детски принадлежности.

Но доктор Гус се оказа прав в предположението си, че не всичко е наред с бебето на Уилоу. Вечерта на трети юли раждането започна и четири часа по-късно Уилоу роди мъртво момченце.

Силви съобщи със сълзи на очи новината на изтощената майка. Опита се да я успокои, като я галеше по влажните коси, които се бяха спуснали над челото й, но знаеше, че нищо не може да компенсира това ужасно разочарование.

Уилоу лежеше, подпряна на възглавниците, а очите й бяха сухи, защото скръбта и чувството й за загуба бяха прекалено силни за сълзи.

— Може би Бог ме наказа, защото в началото казвах, че не желая това бебе — каза тя с тих, печален глас. — Мислех, че няма да мога да го обикна, защото е дете на Роуел. Но след това, Силви, в деня, в който почувствах, че то се движи в мене, разбрах, че го искам. Повече от всичко на света исках друго дете, може би момиче, което да замени Оливър, когато отиде в интернат. О, Силви, какво да правя сега?

Протегна ръце нагоре в безмълвен зов, но знаеше, че няма лек. Бебето й беше мъртво.