Клер Лоримър
Господарката (24)

Глава двадесет и втора
Август 1904 — март 1905 година

Роуел се върна от Лондон в лошо настроение. Дезире, която стотици пъти му се беше заклевала, че за нея той е по-важен от всичко на света, тайно беше подписала договор да отиде с една театрална трупа в Съединените щати за една година. С нищо не можеше да попречи на заминаването й, тъй като тя му го беше представила като fait accompli^[1]. Разярен и разстроен, той си тръгна, без да й каже довиждане и без никакъв щедър прощален подарък.

Все още беше загрижен за силно наранената си гордост, тъй като досега бе мислил, че невярната малка интригантка го обожава. Последното нещо, което искаше, бяха неприятности вкъщи. Но още с пристигането му Уилоу отказа, за негова най-голяма изненада, да отложат обсъждането на личните й проблеми за времето, което той сметнеше за удобно.

— Чакам вече шест седмици, за да обсъдя тези въпроси с тебе, Роуел, и не мога да отлагам повече!

Пребледнялото й лице и решително присвитите й устни говореха за това, че очевидно трябва да бъде изслушана, осъзна с тревога Роуел.

Той седеше в библиотеката, поставил гарафа с уиски на удобно място до лакътя си. „Таймс“ лежеше неразгънат в скута му, тъй като гледаше жена си. Когато пристигна малко след обеда, не беше обърнал внимание на външността й и сега почувства внезапен прилив на одобрение. Беше облечена в следобедна рокля в бледосиньо и бяло. Около кръста й беше обвит широк бял шарф, а бялата дантелена яка беше прихваната с красива синя емайлирана брошка. Косата й беше вдигната над челото, пристегнат в широка спирала с тъмносиня панделка. Тъмните й очи блестяха с някаква вътрешна възбуда, която сякаш увеличаваше тяхната големина и красота.

— Много добре, скъпа моя. Седни и ще поговорим за проблема ти — каза Роуел с добродушен глас. — Искаш ли нещо освежително?

Уилоу поклати глава и, като се обърна, каза на очакващия заповеди слуга да излезе.

— Онова, което искам да ти кажа, е поверително — заяви тя. — И не е просто мой проблем, Роуел, а наш. Касае се за детето ни — за малкото момиченце, което родих преди десет години. Роуел, напълно съм сигурна, че нашето бебе София не е умряло. Леля Мили го потвърди толкова ясно, колкото би могла да потвърди всяко изказано твърдение. Нещо повече, убедена съм, че доктор Форбс знае какво се е случило с бебето и е изплашен от онова, което сме открили. Налага се да настоя да поговориш с него и ако откаже да признае истината, каквато и да е тя, тогава трябва да предприемем някакви други действия, за да я изясним.

Роуел пресуши чашата си и с гневно движение я постави на масата до канапето.

— Що за глупост е това, Уилоу? Добре знаеш, че имам смъртен акт и че детето е погребано в гробището „Св. Стефан“. Наистина не мога…

— Роуел, знам какво говоря и, повярвай ми, напълно съм с ума си. Нещо се е случило през онази нощ — нещо, за което вероятно Grandmère и със сигурност леля Мили са знаели. Моето намерение е да открия истината и никой, дори и ти, Роуел, няма да ми попречи. Надявам се, че се изразявам ясно. Ако не ми помогнеш, тогава ще продължа сама.

— Мога ли да те попитам как ще продължиш? — хладно запита Роуел.

— Ще подам молба до лекарската комисия.

Роуел зяпна от изненада при тези думи на Уилоу. Не беше напълно сигурен какво значи тази юридическа фраза, но съдейки по категоричния тон, с който жена му направи това изявление, тя очевидно знаеше. Очевидно тя беше изпълнена с решителност, а това не му допадаше.

— Знам какво говоря, Роуел. Ако доктор Форбс не ми каже какво се е случило, ще поискам да се извади ковчегът на бебето. Само доказателството, че то лежи заровено там, може да успокои съмненията ми.

Тоби бе проучил процедурата, която трябваше да предприеме Уилоу, ако се наложеше да се изкопае ковчега и съдържанието му да бъде изследвано. Беше разбрал ужасната тревога на Уилоу и макар самият той да не споделяше убедеността й, че е бил осъществен някакъв зъл план и детето наистина е живо, беше съгласен, че докато тя не се убедеше в противното, умът й нямаше да намери покой.

— А ако Роуел не се съгласи със следствието? — бе го попитала Уилоу.

— Честно казано, Уилоу, не знам отговора на този въпрос. Изобщо не съм сигурен, че една жена може да подаде молба до лекарската комисия против волята на съпруга си. Но нека да оставим тази грижа за момента, когато и ако тя дойде. Сега просто трябва да изчакаме завръщането му.

— Напълно съм сигурен, че цялата тази нещастна история е буря в чаша чай — отвърна Роуел, но гласът му не прозвуча много убедително. — Но след като си толкова решително настроена, ще поговоря с доктор Форбс.

— Благодаря, Роуел! — каза Уилоу: — Но искам да присъствам, когато разговаряш с него. Имам право да знам какво ще каже, макар да не мисля, че ще е много.

— Глупости, мила. Той е единственият човек, който може да ни опише всяка подробност от събитията през онази нощ, а ако не може, тогава ще се наложи да ми обясни защо.

— Ще поговориш ли с него днес следобед, когато дойде да прегледа леля Мили? — настоя Уилоу.

Роуел се намръщи. Не му харесваше, когато една жена оказваше натиск върху него по този начин. Беше привикнал към такова поведение при Джорджина, но не и при Уилоу. Въпреки това каза:

— Предполагам, след като настояваш. Трябва да го сторя или изобщо няма да имам спокойствие.

Забеляза как изражението на Уилоу омекна и раздразнението му отново се смени с възхищение. Съпругата му беше забележително хубава жена и както би казала Есме за една жена, която наближава трийсетте — в разцвета си. Уилоу не се състари от ражданията, както се случи с толкова много от жените на приятелите му. Тялото й беше все така стройно като на младо момиче — като на Дезире, например. Ако можеше да я научи на някои от номерата на Дезире за доставяне на удоволствие на един мъж, може би нямаше да му се иска да блуждае толкова далеч от дома.

В ума на Роуел се мярнаха спомени от отминали любовни нощи с жена му. Имаше един или два случая, при които тя просто го беше изненадала с отзивчивостта си. Може би беше постъпил глупаво, като я беше обезкуражил. Ако беше по един или друг начин показал, че за него е радост да притежава наистина страстна жена…

— Ела тук, мила моя — каза той, протягайки ръка към нея. — Дадох ти само една целувка по бузата, когато пристигнах. Сега сме сами…

Уилоу почувства, че сърцето й прескача, докато неохотно пристъпваше напред. Не пропусна да забележи нито промяната в гласа на Роуел, нито погледа му. Последното нещо на света, което желаеше, бяха нежностите на съпруга й. Всеки неин отклик щеше да е предателство към дълбоката, истинска любов, която сподели с Тоби за толкова кратко време. Освен това не изпитваше ни най-малко съмнение, че Роуел се е върнал от Лондон с вкуса на целувките на любовницата си по устните си и с миризмата на парфюма й по дрехите си, както толкова често се случваше в миналото, когато се връщаше от Джорджина.

Потръпна неволно, щом Роуел я придърпа към себе си.

— Хайде де, що за свенливост е това? — попита тихо той. — Тук няма слуги…

Притегли я в скута си; възбудата му, засилена от няколкото чаши уиски, които току-що беше изпил, притъпи способността му за преценка. Усещайки треперенето на Уилоу, изпусна доволно възклицание:

— Значи наистина ме искаш — триумфално обяви той. — Знам кога една жена е жадна за любов — като тебе сега, моя хубава малка женичке.

Ръцете му се насочиха към гърдите й и започнаха да ги мачкат и притискат през плата на дрехата й, въпреки усилията й да се освободи. Уилоу извърна лице встрани, когато се опита да я целуне, но устните му се долепиха о шията й. Почувства горещия му дъх върху раменете си, докато той придърпваше дрехата й.

— Не, Роуел, моля те… не сега, не тук… моля те…

Роуел се отдръпна, без ни най-малко да се разгневи.

Усмихна се.

— Много добре, моя любов. Ще почакаме до довечера, когато в леглото ще можем да се насладим един на друг с много по-малко ограничения. Можеш да освободиш Нели тази вечер. А аз ще имам удоволствието да проявя разбиране към желанието ти. Какво ще кажеш за това, мила моя?

„Не мога… не мога… «, мислеше си тя, докато се изправяше и оправяше дрехата си. „Не искам да ме докосва!“

Но нуждата й от помощта му беше по-силна дори от неприязънта й. Мразейки самата себе си, тя се наведе и с престорена обич го целуна по бузата.

По-късно вечерта доктор Форбс стоеше пред Роуел в библиотеката и упорито отказваше да промени което и да е от твърденията си, които беше направил преди десет години.

— Нямахте основания да поставяте под въпрос тогавашните ми действия, лорд Рошфорд — каза той с пребледняло лице. — Защо сега трябва да се съмнявате в мене, просто защото една ненормална стара дама е втълпила някаква налудничава идея в главата на съпругата ви?

Роуел презрително погледна към слабия възрастен човек. Никога не беше харесвал семейния лекар, но беше се примирил с мисълта, че Grandmère не би допуснала друг медик в къщата. Донякъде обвиняваше Форбс за падението на младия си брат. Все още беше като трън в плътта му мисълта, че един Рошфорд може да се отклони толкова от правия път като Рупърт. През годината, която измина откакто Рупърт напусна дома си, Роуел беше променил мнението си и сега беше убеден, че не брат му е покварения. Предпочиташе да приеме, че Ейдриън Форбс е извергът, който повлече Рупърт в безпътицата. Роуел считаше, че баща му е трябвало да оказва по-строг контрол върху него.

— Не ме интересува мнението ви, доктор Форбс, че леля ми е една „ненормална стара дама“ — хладно рече той. — Съгласен съм със съпругата си, че мис Рошфорд разбира много от въпросите, които й се поставят. И що се отнася до мъртвото дете, казаха ми, че тя е твърдо убедена, че бебето не е умряло.

Ръцете на доктора трепереха толкова силно, че преплете пръсти, за да потисне движението им. Но в отговора му не прозвуча дори най-слабо колебание.

— Вашата баба видя тялото на детето — настоя той. — Може би леля ви не го е видяла. Не мога да си спомня дали присъстваше, когато докарах ковчега в дома ви преди погребението. Бебето умря, докато се опитвах да го отнеса при кърмачката. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Защо кърмачката не беше доведена тук, за да нахрани бебето? — попита Уилоу. — Какво оправдание имате за това, че сте го изнесли навън, на студения нощен въздух и по този начин сте го поставили в опасност?

— Нямаше да оцелее дълго без храна…

— Не е вярно! — прекъсна го Уилоу, понеже си спомни за бебето на Нели, за малката Алис, която преживя повече от двайсет и четири часа, преди да я вземе до гърдите си. — Известно ми е, че новородените бебета могат да преживеят доста време.

Докторът продължи да отговаря ядно, при което помръкналите му сини очи примигваха често.

— Вашето бебе беше недоносено, лейди Рошфорд. Раждането беше трудно, с усложнения, а детето беше с ниско тегло, болнаво…

Уилоу сграбчи ръката на Роуел, защото се боеше, че може да приеме отговора.

— Роуел, не му вярвам. Никога не съм вярвала и няма да повярвам. Моля те…

Роуел замислено сви рамене. Ако зависеше от него, беше готов да приеме думите на доктора. В края на краищата какво значение имаше това сега, след десет години? Но хубавата му млада жена го молеше с такъв плам! Не беше лоша идея да й угоди, така че да се представи в благоприятна светлина. Години наред я беше пренебрегвал, меко казано. А сега, когато наближаваше четиридесетте, беше тъкмо време да започне да урежда домашните си дела. Освен това едно разследване би причинило известни неудобства на доктора и щеше да представлява някаква груба справедливост, задето не беше оказвал по-строг контрол над перверзния си син.

— Боя се, че фактите, които ми представихте, не са задоволителни — надуто заяви той. — Жена ми е напълно права в твърдението си, че тялото на детето е трябвало да й бъде показано или, ако тя не е била съвсем добре, да бъде показано на мене.

— Не пожелахте да го видите… — опита се да отвърне доктора, но Роуел го прекъсна:

— Когато пристигнах вкъщи, ковчегът беше затворен. Тогава нямах причини да го проверявам. Но сега, когато леля ми е сигурна, че бебето не е умряло, нямам друг избор, освен да повдигна този въпрос.

— Направете така, както смятате за най-добре… — промърмори докторът, а тялото му се отпусна в неочаквано примирение. Познаваше Рошфордови. Роуел беше като баба си — упорит като магаре, когато си наумеше нещо. За щастие едва ли щяха да получат разрешение за ексхумация на тялото. След толкова време никой съдебен следовател нямаше да иска да се заеме със задачата да разглежда подобни останки, дори и да заподозре, че бебето е умряло от насилствена или неестествена смърт, за каквато не съществуваха доказателства. Познаваше само един следовател, който беше участвал в подобно разследване. Той му беше казал, че избягвал подобна ексхумация, защото след толкова дълго време имало опасност от заразяване на онези, които извършват процедурата.

Роуел започваше да се възхищава от себе си. Въобразяваше си, че знае доста за английското право, особено що се отнася до делата, свързани с имението. Веднъж му се наложи да дава показания при един процес срещу бракониер. Съдията беше го похвалил за ясното, информативно, обвинително описание на характера на мъжа.

— Остави това на мен, мила — каза той на Уилоу след заминаването на доктора. — Няма нужда да се безпокоиш за юридическите подробности. Ще поговоря с Тоби. Той има здравомислеща глава на раменете си. Скоро ще уредим въпроса.

За голямо облекчение на Уилоу Тоби прояви достатъчно такт, за да позволи на Роуел да повярва, че неговите тълкувания на сложните закони произлизат от самия Роуел. Късно вечерта съпругът й дойде в спалнята при нея в добро настроение. Уилоу вече се беше съблякла и беше си легнала, за да избегне възможността, която Роуел беше споменал по-рано, да я съблече.

— Следващото, което ще направя, е — каза й той — да инструктирам нашия адвокат да подготви молба до юридическия съветник. Имам предвид юридическия съветник на епископа. Тоби мисли, че го познава — някакъв господин на име Матиьо Мейбъри, който живее в Кентърбъри. Ти, Форбс и аз несъмнено ще бъдем разпитани и може би ще ни се наложи да дадем устни показания, ако съветникът поиска. Почитаемият Епълби може би няма да пожелае да се яви, но бих казал, че може да даде писмени показания под клетва. След това трябва да поискаме разрешение от лекарската комисия да извадим тялото за разпознаване или за доказване, че в ковчега има човешки останки.

Безчувствен към треперенето на Уилоу при мисълта за действията, които описваше, той продължи в същия дух, докато накрая не спря, за да последва камериера си към стаята си. Уилоу можеше да го чуе през полуотворената врата как разговаря с прислужника. По високия му глас разбра, че Роуел е пийнал доста вечерта. В това състояние той или беше силно оскърбителен към слугите, или прекалено щедър в похвалите за достойнствата им.

Когато най-накрая Роуел се появи отново, всеки нерв в тялото й се беше стегнал от напрежение. Тя знаеше, че добродушното му настроение лесно можеше да изчезне, когато най-сетне паднеше върху нея и установеше, че е твърде пиян, за да изпълни желанията си. В такива случаи той неизменно я обвиняваше за собствения си провал.

Но тази вечер умът му явно беше отклонен от следобедните му замисли. Легна до нея и я прегърна през кръста, но умът му все още беше твърде зает с юридическите тънкости. Продължи да й обяснява подробностите, докато изведнъж гласът му премина в мълчание, последвано почти веднага от шумно, несекващо хъркане.

Тъй като не можеше да заспи на този шум, Уилоу бавно се освободи от ръката му и се измъкна изпод завивките. Беше гореща, знойна августовска нощ. Боса, без дори да се наметне, тя отиде на пръсти до отворения прозорец.

Градината блестеше на лунната светлина. Моравите бяха покрити с гъста роса и проблясваха с хиляди искрици от отраженията на лунните лъчи от капчиците. В далечината, отвъд мержелеещите се тъмни сенки на дърветата, можеше да види сребристото трепкане на езерото. Тялото й сякаш гореше. Сложи ръце на гърдите си, които като че ли горяха под дланите й. Искаше… всъщност какво искаше? Искаше…

Затвори очи и се наведе напред, докато челото й опря в хладното стъкло. Колко трудно беше да спази думата, която даде на Тоби, да забрави онова, което се беше случило между тях! А и колко прав беше той, когато не позволи на взаимното им привличане да отиде по-далеч от една целувка, една прегръдка! Сега спомените й бяха като игли в ума й и се блъскаха в нейното съзнание, въпреки желанието й да забрави.

„Къде ли е Тоби сега?“, мислеше си тя със силна болка, която обхващаше цялото й тяло. Може би спи в стаята си, а милото му, забавно лице, почива в съня? Дали сънуваше нея? Или беше буден и като нея се питаше как би продължила любовта между тях? Не, не любов, а страст — яростен, див стремеж на желанието — ето това би имало между тях. А след това би го прегръщала, би погалила бузата му и би му казала колко ужасно, мъчително го обича.

Някъде долу, в редиците дървета избуха бухал. Очите на Уилоу се разшириха и цялата потрепери. Ето там, зад нея, в голямото брачно легло лежеше съпругът й, все още хъркащ, сляп за истинските й нужди, сляп за истинското й аз.

„Защо изобщо се омъжих за Роуел? — помисли си тя. — Как изобщо съм могла някога да го желая по същия начин, по който сега искам Тоби?“ Но никога не бе било същото. Бе искала Роуел да я обича, да се нуждае от нея, да се възхищава от нея, да й показва любовта си. А с Тоби беше различно. Самата тя искаше да му се отдаде, да го обхване, да го направи част от себе си.

Спомни си за предупреждението на Силви относно бъдещето й и желанието й да поиска развод от Роуел. Не беше присъщо за Силви да дава съвети против свободата и все пак тя положи големи усилия, за да наблегне върху униженията, които неизбежно следваха за една жена след развода й — обществената изолация, финансовите проблеми… Сега положението беше такова, че за нея беше много по-изгодно да остане с Роуел, отколкото когато се роди Оливър. Имаше вече две деца, за които да се грижи. Един ден имението Рошфорд щеше да е на Оливър и не можеше да го лиши от правата, които той имаше по рождение.

Уилоу изпусна дълбока въздишка, затвори неохотно прозореца и се върна в леглото. Опита се да намери забравата на съня, но отново я обхванаха предишните й съмнения за миналото.

Каква причина имаше леля Мили да повтаря, че бебето й не е умряло? Нима всъщност се опитваше да каже, че някой го е убил? Тази идея беше малко вероятна, освен ако някой поради небрежност не беше оставил бебето да умре. Само ако леля Мили можеше да говори и да разкаже с думи какво наистина се е случило през онази нощ! А изкопаването на ковчега щеше да бъде изпитание почти отвъд силите й. Но ако малкият ковчег наистина съдържа тялото на новородено момиченце, поне ще знае, че детето й не е някъде по света, само и беззащитно.

През следващата седмица Роуел й зададе същите въпроси, които си поставяше сама. Защо е толкова убедена, че чувства необходимост да иска такъв неестествен процес като ексхумация, при това след толкова много години?

— От това, което ми каза моя адвокат, малко вероятно е молбата до лекарската комисия да бъде утвърдена — честно й призна той. Виждайки смутеното й изражение, добави замислено: — Въпреки това се занимавам с този въпрос, както ти обещах. Но не храни някакви надежди за успех, Уилоу, защото се боя, че можеш да се разочароваш.

Уилоу се отправи да търси Тоби.

— Вярно ли е, че познаваш юридическия съветник на епископа? — запита тя. — Можеш ли да му окажеш някакво лично въздействие, Тоби?

Тоби се намръщи.

— Не мога, Уилоу. Познавам го бегло от Оксфорд. Но много зависи от това какво доверие ще покаже към твоите доказателства и какво — към тези на доктор Форбс. Напълно съм съгласен с теб, че докторът създава впечатление, че не казва истината. Роуел ми показа свидетелските показания на преподобния Епълби и те хвърлят твърде малко светлина върху проблема, понеже той, като тебе, никога не е виждал тялото в ковчега. — Млъкна, преди да добави замислено: — Нито пък го е виждал Роуел. И имаме само думата на доктор Форбс, че Grandmère е погледнала в ковчега, преди да го закове. Никой от слугите не го е виждал, макар Нели да каза на Роуел, че поискала да види бебето, но не получила разрешение. Акушерката също е била разпитана, но и тя не могла да хвърли повече светлина върху събитията от оня ден, тъй като, по нейните думи, постоянно е бдяла над тебе. Можем да се надяваме, предполагам, че съветникът ще приеме, че има място за съмнения в светлината на изказаното от леля Мили.

Пристигналата за ежегодното си коледно посещение Силви, можа да й предложи съвсем малко повече подкрепа от Тоби.

— Макар и да беше истински тиран, не мога да повярвам, че леля Клотилд би допуснала някакъв акт на насилие, cherie — каза тя. — Тя не беше зла жена, при все че далеч не беше светица. Самата аз вярвам, че бебето е умряло, Уилоу, макар и поради небрежност.

Както предсказа адвокатът на Роуел, мистър Бартолъмю, юридическия съветник, отхвърли молбата. Уилоу беше в напрежение, тъй като Роуел се поколеба дали да не приеме отказа. Но накрая се съгласи да се яви пред църковния съд, където щяха да изслушат молбата му.

Тъй като се чувстваше предизвикан, той заяви:

— След като започнахме това злополучно дело, можем да опитаме отново.

Уилоу чувстваше искрена благодарност към него. Но след Коледа зачака с нарастващо нетърпение мистър Бартолъмю да завърши приготовленията за молбата и Роуел да си уговори среща със съветника.

Продължи да прекарва по няколко часа на ден с леля Мили, но независимо колко изкусно задаваше въпросите си, не успя да получи някакви други подробности от болната жена за събитията през онази нощ преди години. Имаше моменти, в които беше мъчително ясно, че движенията на леля Мили са напълно произволни и несъзнателни и в тези случаи сърцето й се свиваше при спомена за предупрежденията на доктор Форбс, че умът на старата дама е твърде объркан, за да се разчита на него. Ужасяваше се от мисълта, че съветникът може да реши, че няма достатъчно доказателства, за да разпореди на лекарската комисия да започне следствие.

— Отвратително създание ли съм, Тоби? — попита тя, след като и втората седмица на януари отмина, без да отбележат някакъв забележим прогрес. — Мислиш ли, че е неестествено да искам да безпокоят гроба на бебето ми, само поради желанието ми да успокоя ума си.

— Не мисля, че има нещо неестествено в желанието ти — отвърна искрено той. — Ако има дори най-слабата надежда, че бебето не е умряло, тогава не трябва да оставяш необърнат камък, за да откриеш истината. Но ме безпокои, че ще си силно разочарована, ако се докаже, че опасенията ти са неоснователни.

— Подготвена съм за това — отвърна Уилоу. — Мисля, че дори ще се почувствам по-добре. Предполагам, че в сърцето си не вярвам, че е било извършено някакво престъпление. Логиката ми говори, че нямам истинска причина да се съмнявам в известните факти и все пак всяка моя фибра ми казва, че сега, след като леля Мили поднови страховете ми, че не всичко е било наред, трябва да продължа.

— Когато даваш показания пред църковния съд, ще направиш по-добре, ако се покажеш напълно убедена — предупреди я Тоби. — Не изразявай никакви съмнения, тъй като и без това вече ще са разпространени доста такива.

Изминаха шест дълги седмици, преди да настъпи деня, в който беше насрочено разглеждането на молбата на Роуел. Думите на Тоби звъняха в ушите й, докато пътуваха с ландото заедно с Роуел и адвоката към Рочестър. Преподобният Епълби и доктор Форбс ги следваха с друг файтон. Съдът се намираше в параклиса на рочестърската катедрала и мистър Бартолъмю ги предупреди, че съветникът ще присъства заедно с епископа на епархията, архидякона и регистратора, който беше духовен юрист.

Наблюдавайки закръгленото розово лице на мистър Бартолъмю, Уилоу си мислеше колко по-млад изглежда той от връстника си доктор Форбс. — Юристът, прехвърлил шейсетте, все още активно се занимаваше с адвокатска дейност, докато докторът на практика беше в пенсия. Сега имаше нов, млад помощник, доктор Роуз, и след неприятния разговор с Роуел по повод на леля Мили беше прекратил посещенията си при семейство Рошфорд. Следователно бяха изминали няколко месеца, откакто Уилоу го беше виждала за последен път и тя беше немалко изненадана от вида му, когато преди тръгването се събраха в кабинета на мистър Бартолъмю. Старият доктор очевидно беше нервен. Няколкото необходими отговора, които даде на адвоката, бяха произнесени със заекване и неестествено колебание. Уилоу си помисли, че това може би ще се обърне в тяхна полза, защото едва ли щеше да създаде у съда впечатлението, че е уверен в себе си мъж.

Предчувствието й се потвърди. За мистър Бартолъмю не беше проблем да установи, че поведението на доктора в нощта на раждането на бебето е било донякъде неправилно. Повторенията на доктор Форбс, че е действал според указанията на Grandmère и през цялото време е имал съгласието й, очевидно не бяха одобрени от съда.

Възрастният свещеник показа подобна смътна представа за събитията и накрая на свой ред призна, че се е подчинил на нарежданията на Grandmère, които са били да уреди погребението на детето с най-голямата възможна бързина.

Роуел не даде показания, тъй като беше отсъствал в нощта, за която ставаше дума, но Уилоу беше призована. Въпреки че трепереше вътрешно, успя да се покаже спокойна, разумна и напълно логична в обобщенията си за събитията, които бяха довели до тяхната петиция.

— Въпреки усещането си, че нещо не беше наред през онази нощ, за което вече ви споменах, сър — заключи тя, — приех, че бебето ми е мъртво и че е погребано в гробището „Св. Стефан“. Нямаше да повдигна повторно този въпрос, ако не беше утвърждението от страна на мис Милдред Рошфорд, че моето дете не е умряло. Знам, че имате писмените показания от дневната медицинска сестра на леля ми и от мистър Тобаяс Рошфорд, че без съмнение мис Рошфорд разбира и потвърждава една голяма част от онова, което й се казва. Помощникът на доктор Форбс, доктор Роуз, също написа показания относно този факт.

Гласът й доби още по-голяма убеденост и тя добави:

— Така че не само аз вярвам, че лелята на съпруга ми ме разбира и знае какво се опитва да каже, когато дава утвърдителни знаци. Очевидно бедната жена не е далеч от деня на смъртта си и не мога да повярвам, че в тази част от живота си би била неискрена. Вярвам, че се опитва да поправи едно прегрешение, за което е знаела. Господа, умолявам ви с цялото си сърце да дадете разрешение на лекарската комисия, така че истината да бъде установена веднъж и завинаги.

— Лейди Рошфорд, можете ли да предположите някаква причина, поради която някой човек или група хора биха отнесли някъде едно живо дете и след това преднамерено биха заблуждавали вас и вашия съпруг, че то лежи в ковчега?

Уилоу беше подготвена за подобен въпрос от мистър Бартолъмю.

— Да, милорд, мисля, че има причина. Бебето ми беше родено преждевременно и беше болнаво. В семейството на съпруга ми вече е имало три предишни случая на жени, които не са били напълно здрави — две деца, които умрели през 1864 и сестрата на съпруга ми, която има деформация на едната ръка и единия крак. Мисля, че покойната лейди Рошфорд може да се е страхувала от повторение на тези случаи и че е решила, че ще е най-добре, ако бебето се махне някъде още при раждането.

За миг в съда настъпи пълна тишина, след което докторът беше извикан за по-нататъшен разпит. Лицето му беше бяло като хартия, докато повтаряше предишните си показания. Напомниха му, че е под клетва, но това по никакъв начин не промени показанията му.

— Което не би се осмелил да направи — отбеляза мистър Бартолъмю час по-късно, докато пътуваха към дома си. — Ако го направи, в най-добрия случай би означавало да изгуби работата си, а в най-лошия могат да го обвинят в отвличане, освен другите простъпки.

— Но сега, след като съветникът се съгласи да даде разрешение на лекарската комисия, нищо не може да ни попречи да направим ексхумацията, нали, сър? — попита Уилоу. — Когато ковчегът бъде отворен, докторът със сигурност ще бъде признат за виновен, ако останките на бебето ми не са в него.

— Виновен за какво, лейди Рошфорд? Тялото, ако се докаже, че не е на дете от женски пол, е могло да бъде подменено от някого другиго, а не от доктора. Ако няма тяло, могло е да бъде откраднато от други. След толкова много време ще е практически невъзможно да се докаже, че доктор Форбс е бил замесен в заговор.

— Освен ако не си признае! — подхвърли Уилоу.

— Ако приемем, че има нещо, което да изисква признание — посочи не без основание Роуел. — Това са чисти разсъждения, мила моя, и аз предлагам да прекратим всички дискусии по въпроса, докато не се извърши ексхумацията.

Уилоу едва успяваше да сдържа нетърпението си, докато седмица след седмица отминаваха, без да се насрочи дата за ексхумацията. Юридическият съветник беше извикан в друга епархия и беше зает с други въпроси.

— Ще се разпореди за комисията в съответното време, милейди — заяви мистър Бартолъмю с типично адвокатско незачитане на неотложността на проблема.

Шест седмици по-късно, една седмица преди единадесетата годишнина от смъртта на нейното бебе, в гробището на църквата „Св. Стефан“ се събра малка група хора, за да установи самоличността на тялото в малкия ковчег, погребан там.

Самата Уилоу не беше в групата, която се беше събрала около семейната гробница на Рошфордови. Беше четири сутринта и валеше постоянен силен дъжд, когато местният полицейски началник нареди на гробокопачите да пристъпят към страховитата си работа. Роуел и Тоби стояха на няколко ярда^[2] от брезентовия параван, поставен около малкия гроб, за да се осигури известна дискретност. Уилоу седеше сама в тъмната вътрешност на ландото при входа на гробищата, сгушена в дебелото си вълнено палто, с ръце, пъхнати в самурения й маншон, а краката й бяха увити в килимчето на колата. Нито Роуел, нито Тоби бяха искали да идва с тях.

— Ако не можеш да заспиш, скъпа — каза й Роуел, — тогава, моля те, изчакай в библиотеката, докато ти донесем вести.

Но Уилоу чувстваше, че трябва да отиде поне до църквата и не успяха да я разубедят, дори след като Тоби й съобщи какво неприятно студено влажно време ще съпровожда това изпитание.

— Няма смисъл да се мотаеш наоколо — раздразнено й каза Роуел.

Уилоу въздъхна и се сгуши още повече под топлата завивка. Помисли си, че Роуел беше прав със забележката си. Въпреки това чувстваше някакъв вътрешен подтик да бъде тук, при все че нито виждаше групата, нито чуваше гласовете им. Единственият звук, който се чуваше, беше неуморното потропване на копитата на конете, които привеждаха глави под силния дъжд. Питърс, горкият кочияш, приличаше на тъмен, безформен гърбушко под тежката мушама, която беше издърпал над раменете и главата си.

Уилоу потрепери, тъй като вятърът разлюля фенерите на ландото така, че светлината им затрепка в мрака. Какъв ли щеше да е изходът от това утринно бдение? Дали леля Мили не бъркаше нейното бебе с някое друго? С Доди, може би? Старите хора, дори онези, които не бяха поразени от апоплексия, често доста се объркваха в спомените си. Но все пак до вчера бедната нещастна жена продължаваше да вдига ръката си в потвърждение, когато Уилоу за стотен път я питаше:

— Оживя ли бебето ми, лельо Мили?

Сега, след като лекарската комисия беше разрешена и в известен смисъл победата беше достигната, Роуел изгуби истински интерес към по-нататъшните стъпки. След като беше отишъл толкова далеч, че беше подал молба, се чувстваше задължен да докаже, че е бил прав, като е поискал ексхумация, макар в мислите си никога да не беше напълно убеден, че има нужда от установяването на самоличността на малкото тяло. Беше сигурен, че в следващия половин час ще открият скелета на детето и сега нетърпеливо чакаше да завърши неприятната задача, така че да може да се прибере вкъщи при горещата закуска и топлия огън.

До него Тоби също беше потънал в мълчание, но мислите му бяха отправени към жената във файтона. Като Роуел беше сигурен, че днес няма да открият нищо неочаквано и се боеше от ефекта, който би оказал върху Уилоу подобен неуспех.

Вярата й в разумността на леля Мили го безпокоеше силно и макар да не порицаваше пряко предчувствията, които я тласкаха към търсенето на истината, знаеше от книгите, които беше чел, че при някои жени самозаблуждението може да бъде много силно. В медицинските среди беше добре известно, че е възможно жените толкова силно да искат дете, че могат наистина да покажат признаци на бременност.

Погледна към по-големия си брат, който, въпреки тържествеността на страховитото събитие, беше потънал в оживен разговор с патолога, пристигнал от Лондон, за да се произнесе за останките. Тоби въздъхна. Роуел беше загадка за него. Сякаш идваха от различни планети, а не бяха деца на едни и същи родители. Помисли си, че брат му не е лош човек. Просто беше егоист, който проявяваше пълна липса на разбиране към онези, които не приличаха на него. Тоби беше изненадан от това, че подкрепи жена си в натрапчивото й желание да се рови в миналото. Принуди се да направи не много приятното заключение, че всъщност Роуел го беше приел като забавление. Изглежда, че истинската причина напълно му убягваше.

Двамата гробари, облечени в гумирани пелерини, изведнъж оставиха лопатите си и при кимването на полицая, коленичиха в размекнатата от дъжда пръст и измъкнаха малкия ковчег. Патологът пристъпи напред, а обутите му в галоши крака прецапаха през калните локви. Тоби затвори очи, тъй като знаеше колко ужасно би трябвало да е съдържанието на ковчега след толкова много години. Не беше задължен да присъства, макар и през ум да не му беше минавало да не идва. Ако не всичко беше наред, помощта му можеше да потрябва на Уилоу.

— За Бога, Тоби, ела и виж!

Странно развълнуваният глас беше на Роуел. Гледаше към някакъв малък тъмен предмет, който патологът държеше в ръце.

— Сложили са тухла! Значи в крайна сметка жена ми е права! Небеса, кой би предположил подобна подлост!

„Уилоу!“, помисли си Тоби, гледайки ужасено към тухлата, която беше използвана вместо тялото, за да тежи в ковчега. През цялото време Уилоу е знаела с женския си инстинкт, че има нещо нередно.

— Милорд, туй вече е полицейски въпрос — обърна се полицаят към Роуел. Ще изпратя доклад до началниците си, щото тези неща съвсем не са такива, каквито трябва да бъдат, сигурен съм.

— Аз също ще подготвя доклад, лорд Рошфорд — заяви патологът, докато подаваше тухлата на полицая и нареждаше на гробарите да затворят празния ковчег. — По-добре върнете пръстта обратно в гроба или цялото село ще има да се чуди какво става.

Възбуденото изражение беше изчезнало от лицето на Роуел. Загрижено се обърна към полицая:

— Не искам да се разпространява нито една дума — строго рече той. — Ако вестниците научат за тази история, няма да ни оставят на мира в имението. Всички си дръжте устите затворени, а аз ще се погрижа да не страдате заради това.

— Неприятна работа, съвсем сигурно е — каза патологът, докато тримата отиваха към файтона. — Не очаквах да се занимавам с тухла вместо с тяло.

Роуел погледна неспокойно към Тоби.

— Проклет да съм, ако знам как да го кажа на Уилоу. Жалко, че дойде с нас. Не е ясно как ще приеме тези новини.

Но Уилоу го изненада със спокойното си отношение към фактите.

— Не съм изненадана, Роуел — тихо каза тя. Направи място на него и на Тоби и махна на Питърс да кара у дома. — От известно време вярвам, че детето ми е живо. Сега доктор Форбс ще трябва да признае истината. Ако дъщеря ни е жива, ще я намеря.

— Не можеш да разчиташ на признанията на Форбс, мила моя — рече предупредително Роуел. — Ако той е бил замесен в тази… тази пакост, ще е последен глупак, ако си признае. Даде показания пред съда под клетва. Най-малкото ще го осъдят заради лъжесвидетелстване, което означава, че старецът ще трябва да прекара остатъка от живота си в затвора. Не, съмнявам се, че ще научим много от него.

— Боя се, че Роуел е прав — тихо се съгласи Тоби. — Единствената ни надежда е да разберем истината от леля Мили. Просто трябва да разширим обсега на въпросите си, докато достигнем до някаква нишка, за която да се заловим.

Уилоу кимна. Сега поне имаше някакво оправдание за дългите часове, които прекара край болната стара дама, опитвайки се да разчете мислите й. Сега можеше да започне отново от вече известен факт. След като бебето не е било погребвано, то трябва да е било отнесено някъде. Можеше да отнеме време, но дори да се наложеше да премине през списъка на всяко село, на всяко градче в страната, рано или късно щеше да открие къде е то.

Успя някак да се усмихне на Тоби, който й помогна да слезе от файтона. Той вдигна чадъра над главата й, докато Датън отваряше входната врата. Стенният часовник в хола тъкмо удряше шест часа. Една прислужница беше коленичила до решетката на камината и добавяше дърва към току-що запаления огън. Един от лакеите се втурна да поеме мокрите им дрехи и чадъри. Откъм слугинския коридор през покритата със зелено сукно врата се носеше апетитна миризма на пържен бекон.

Тоби я хвана за ръката и я заведе до камината, където пламъците облизваха сухите дънери. Усещайки нетърпението й, тихо й каза:

— Все още е твърде рано да говориш с леля Мили. Ще отидем да я видим, след като закусим. Малко топла храна ще ни дойде добре.

Уилоу кимна, без да се изненадва от факта, че Тоби усети желанието й да се втурне нагоре по стълбите. Но преди да му отговори нещо, в дългия коридор се появи някаква бяла вихрушка. Медицинската сестра, облечена в колосаната си бяла престилка, се беше надвесила над перилата.

— Милейди, милорд! Мисля, че бързо трябва да дойдете в стаята на мис Рошфорд — извика тя с настоятелен глас. Получи нов апоплектичен удар. Някой би ли уведомил доктора, моля!

Краката на Уилоу сякаш бяха изгубили цялата си сила, та се наложи Тоби и Роуел почти да я изнесат нагоре по стълбите. Още веднъж предчувствието й беше толкова силно, че нямаше нужда да й казват какво ще открие, когато влезе в болничната стая. Единственият човек на света, който можеше да й помогне да намери изгубената си дъщеря, никога нямаше да проговори. Леля Мили беше мъртва.