Клер Лоримър
Господарката (10)

Глава осма
Октомври 1893 — март 1894 година

Роуел беше седнал на кожения фотьойл до камината в библиотеката, а Уилоу седеше на бюрото и пишеше писмо на родителите си.

„Роуел и аз се надяваме, че ще ни посетите скоро и ще ни гостувате няколко месеца. Съзнавате ли, че не съм ви виждала повече от две години? Толкова много ми липсваш и толкова искам да можеше да бъдеш тук за раждането на бебето, мамо, но разбирам, че татко е твърде зает, за да отсъства от работата си.“

Скоро след брака на Уилоу, майка й писа, че двамата със съпруга й смятат за най-правилно да оставят младата си дъщеря да свиква с новия начин на живот, без каквото и да е родителско вмешателство.

„Баща ти, както знаеш, далеч не беше щастлив от твоето решение… — беше писала в писмото си тя — и той знае, че ако дойде при теб и те намери нещастна по някакъв начин, няма да може да премълчи това.“

Уилоу беше открила, че с времето бе станало трудно да пише до дома с такива възторжени изрази, които бяха необходими, за да успокоят баща й. Тя не можеше например да пише, че Grandmère за нея е като втора майка или че обича много леля Мили, или своя най-млад девер Франсис. Затова се опитваше да пише само за добрите неща в живота си. В резултат на това родителите й като че ли бяха повярвали, че техните опасения са били неоснователни и че единственото им дете бе така щастливо в брака си, както само можеха да желаят.

Уилоу завърши писмото си и извади нов лист хартия за писма от чекмеджето. С второто писмо нямаше да й бъде никак лесно, помисли си тя, като хвърли разтревожен поглед към Роуел. Той беше отказал да отговори на последното писмо на горкия Рупърт от Египет.

— Той е там само от шест месеца! — беше казал Роуел, като хвърли листа в кошчето за боклук с явно неодобрение. — Ще свикне с времето!

Но Уилоу се съмняваше в това. Големите, неподредени букви в думите бяха нахвърляни неразбрано по страниците, които тя получи. Беше писал, подозираше тя, в едно състояние, близо до истерия.

„Полковник Китчънър е суров, безмилостен, целенасочен, себичен човек, изцяло посветен на унищожаването на дервишите и както подозирам, на завладяването на Судан. Не мисля, че той ме харесва повече, отколкото аз него. Горещината е непоносима. Страдам от ужасно главоболие и често боледувам. Мръсотията на местното население и мизерията, която я съпътства, ме ужасяват.

Жадувам с цялото си сърце да бъда вкъщи. Мисля, че полковник Китчънър ми дава най-противните задачи, защото не ме харесва. Имам едно ужасно предчувствие, че няма да остана дълго жив в тази отвратителна страна. Уилоу, моля те да се застъпиш за мен пред Роуел. Опитай се да го накараш да разбере, че не мога да допринеса за доброто име на фамилията Рошфорд при тези обстоятелства.“

Но Роуел, който беше толкова силен и при всякакви обстоятелства умееше да запази самообладание, не беше в състояние да чете между редовете и да разбере отчаянието на Рупърт, мислеше си тъжно Уилоу. Той тълкуваше писмото на по-малкия си брат като едно оплакване от дребните неудобства. Колкото до това, че Китчънър не се харесва на Рупърт — това трябваше да се очаква, каза Роуел. Неговият хилав брат имал малко общо с един смел и амбициозен мъж.

„Скъпи Рупърт — писа му Уилоу. — Страхувам се, че в момента няма вероятност да ти бъде разрешено да си дойдеш вкъщи, но Роуел е убеден, че след време ще намериш живота там по-малко странен и непривлекателен. Надявам се, че когато получиш това писмо, ти вече ще се чувстваш много по-щастлив.

Междувременно, скъпи Рупърт, уреждам да ти бъдат изпратени някои лекарства, както и един пакет с храна. Тоби препоръча една смеска от опиум за стомашните ти смущения, както и антипирин и фенасетин за главоболието ти. Вярвам, че всичко това ще пристигне при теб в добро състояние и ще облекчи болките ти.

Много скоро аз ще те направя чичо. Чувствам се много добре. Твоята сестра Доди също е добре. Учителят идва три пъти в седмицата, след като свърши работата си в училището и учи Доди да чете и пише. Тя напредва много добре и с нетърпение чака да почне урока й. Тоби възнамерява да направи специална подпора за крака й, който, както той вярва, с помощта на патерици ще може да й помогне да се научи да върви. Не сме й казали още, защото се страхуваме, че изобретението на Тоби може и да не стане.“

Погледът на Уилоу стрелна още веднъж съпруга й. Роуел не знаеше още нищо за тази малка тайна, която двамата с Тоби споделяха. И тъй като на никого от слугите, както и на леля Милдред, не беше позволено да влиза в лабораторията на Тоби, то и Grandmère също не беше осведомена за техния план. Само Джеймс Макгил знаеше и беше направил няколко полезни предложения на Тоби, като например това, как Доди да може сама да се научи да нагласява сложния уред.

— Детето има изключителна способност да схваща просто за минути всичко, каквото му се обяснява — беше казал мистър Макгил, а бледото му лице светеше от ентусиазъм. — Не мога да ви кажа какво удоволствие е за мен да я уча.

Роуел остави вестника си, стана и отиде до прозореца.

„Изглеждаше по-неспокоен от обикновено“ — помисли си Уилоу с тревога. Той не можеше да се занимава с нищо навън, което би му доставило удоволствие, тъй като времето продължаваше да бъде лошо и единственото, което можеше да направи, е да отиде някой ден на лов, за да постреля малко, ако времето позволяваше. Тя вече не можеше да приема гости или да пътува с каретата заедно с него, за да направят посещение на съседите, а Роуел отказваше да излезе без нея.

Обикновено сутрин беше много зает, тъй като даваше нареждания на управителя на имението или на главния коняр в конюшнята, но следобедите се влачеха бавно и понеже четеше малко, и то предимно вестници, той се отегчаваше много бързо. Неговото неспокойствие караше Уилоу да се чувства виновна и тя се зарадва, че Силви щеше да дойде за Коледа, макар и придружена от своята не толкова приятна майка, братовчедката Люсиен.

Както винаги, Силви донесе светло и празнично настроение със себе си. За кратко време тя привлече даже необщителния Франсис в играта на шарада, на вист, на китайска дама и разни други droleries^[1]. Тя отхвърли възраженията на Роуел и реши, че Уилоу може да се повози малко заедно с нея в двуколката, като изтъкна факта, че свежият въздух ще й подейства добре, независимо какво щяха да кажат доктор Форбс и Grandmère.

— Позволяваш на съпруга си да те командва твърде много — гълчеше тя Уилоу. — Всички мъже са диктатори, ако им бъде позволено да се държат така. Трябва да налагаш мнението си по-често, cherie^[2]!

Уилоу се разсмя.

— Но за мен е удоволствие да доставям удоволствие на Роуел — възрази тя. — Не мога да бъда щастлива или доволна, ако той не е.

Силви въздъхна превзето.

— Тогава ще бъдеш нещастна, обичайки толкова много един егоист като моя братовчед — каза тя.

Тя беше донесла от Париж един пълен комплект дрешки за бебето на Уилоу и с обичайната за нея безразсъдност — една съвсем екстравагантна и красива нощница за Уилоу.

— И така, после ще можеш да я облечеш и да седнеш в леглото. Ще изглеждаш прекрасно — засмя се тя. — Тогава твоят любим Роуел ще се влюби отново до уши в теб.

Но може би най-важното от всичко, с което Силви допринесе за тази Коледа, бе начинът, по който поддържаше Уилоу и Тоби, когато те намекваха, че на Доди трябва да бъде позволено да слезе долу и да участва в празника.

— Разбира се, че тя трябва да бъде с нас — каза решително тя на Роуел, когато той забрани всякакви такива нововъведения. — И ако Grandmère се противопостави, тогава тя ще бъде тази, която ще трябва да остане сама в покоите си, а не бедничката малка Доди. Няма да има никакви непознати, които да видят сакатите крак и ръка на клетото дете, които, доколкото мога да разбера, са единствената причина Grandmère да възразява относно нейното присъствие. Това е жестоко, Роуел. Малкото момиче е très intelligente^[3]. Научила е няколко стихотворения наизуст от мистър Тенисън и е голяма поклонничка на мистър Ръдиард Киплинг.

Лицето на Роуел почервеня.

— Съгласен съм, че сестра ми не е с толкова забавено развитие, както Grandmère и аз винаги сме мислили и че уроците не и вредят, но…

— Не съществува никакво друго валидно „но“ — каза Силви също толкова решително. — Или може би твоята гордост, скъпи братовчеде Роуел, ти пречи да признаеш, че Уилоу бе напълно права, а ти и Grandmère грешахте, отнасяйки се към детето като към ненормално?

— Сигурно не е твой прерогатив да диктуваш в моя собствен дом, Силви — отвърна й Роуел. — Но щом като това е станало, то аз не съм против Доди да се присъедини към семейния кръг, но се страхувам, че това ще разстрои Grandmère, което е единствената причина, караща ме да се въздържам.

— Това не е достатъчна причина, за да лишиш едно малко момиче от по-нормален начин на живот — енергично възрази Силви. — Роуел, ако ти не поддържаш баба си, тя ще бъде принудена да отстъпи и ако го направи поне веднъж в живота си, това няма да й навреди.

Уилоу седеше и гледаше, а Доди затаи дъх от вълнение, докато Вайълет я облече за първото й отиване в гостната стая. Уилоу й беше избрала една украсена с дантела кокетна, кадифена рокля със същия цвят като очите й. За да се прикрие сакатият й крак, роклята беше дълга до глезените, а дантелените маншети криеха ръката й. Дори Уилоу беше изненадана колко добре изглеждаше малкото момиче, когато тоалетът й беше напълно завършен.

Тоби и Пелам я занесоха до долу в плетения инвалиден стол и присъединиха комплиментите си към тези на Уилоу. Детето сияеше и Уилоу се молеше мълчаливо Grandmère или леля Мили да не помрачат това доверчиво, невинно изражение на щастливо очакване върху лицето на Доди.

Тъй като се страхуваше, че някоя от двете може да го направи, тя предупреди Доди да не очаква твърде много от баба си или от леля си.

— Никоя от тях не излага на показ чувствата си — каза тя — и може би ще е най-добре да не се обръщаш към тях, докато те първи не те заговорят.

Доди се усмихна на Уилоу и изглеждаше напълно невъзмутима, въпреки тези предупреждения.

— Не трябва да се безпокоиш за мене, миличка Уилоу — каза тя. — Мистър Макгил вече ми обясни, че в света има хора, които не могат да превъзмогнат смущението си от несъвършенството на природата. Той каза, че те нямат намерение да бъдат груби, но не могат да променят своите първични чувства. Той казва още, че не трябва да обръщам внимание на крака и ръката си, заради това, че не са нормални, тъй като Бог ми ги е дал такива и Той сигурно е имал своите причини да направи това. Аз му разказах за Франсис и за това как той не може да понася вида ми, въпреки че ти, Тоби и Рупърт не обръщате внимание на това.

Уилоу почувства топлина в сърцето си към младия учител. Той не беше нает, за да дава духовна или морална подкрепа на това малко момиче, но изглежда успяваше да го прави отлично.

— Мистър Макгил е напълно прав — каза тя и докосна блестящата кестенява коса на Доди, която беше старателно накъдрена от винаги готовата да помогне Вайълет.

Grandmère не се появи за чая. Датън информира Уилоу, че нейно благородие, братовчедката Люсиен и леля Милдред ще вземат чая си в своите стаи. Силви беше ядосана, макар че радостта на Доди от всичко, което виждаше наоколо, беше огромна.

— Правят го нарочно, за да покажат отношението си към детето — пошушна Силви на ухото на Уилоу, — но все пак вярвам, че Grandmère ще слезе долу — просто да види какво правим.

Предположението на Силви излезе вярно. В пет часа старата лейди слезе по стълбите заедно с представителната си братовчедка и прегърбената си зълва, която се влачеше след тях, и влезе в гостната стая.

Роуел стана и се забърза към нея, като й предложи стол близо до камината, където огънят гореше празнично. Инвалидният стол на Доди беше поставен под голямата коледна елха, откъдето тя можеше да се възхищава с цялата си душа на горящите восъчни свещички.

Погледът на Grandmère се стрелна към внучката й, а после също така бързо се отклони от нея.

— Кажи добър вечер на баба си, Доди — каза Силви, твърдо решила да не позволи на старата лейди да пренебрегва напълно присъствието на детето. — Може би ще искаш да го кажеш на френски, така че Grandmère да може да чуе колко добре говориш нейния език.

— Bon soir, Grandmère! J’espere que vous ètes en bon santè.^[4]

— Чувствам се много добре, благодаря — отговори с неохота старата лейди, но на английски.

После очите й се извърнаха към Уилоу. — Изглеждаш уморена — каза тя. — Защо не си почиваш повече?

Уилоу се помъчи да повярва, че забележката беше казана от внимание и с безпокойство за нея, но в очите на старата лейди имаше нещо, което караше думите й да звучат по-скоро критично, отколкото загрижено.

Тя беше убедена, че Grandmère не приема с радост новината за бъдещия си правнук, въпреки че Роуел отричаше да е така. А сега, когато времето за раждането наближаваше, безпокойството на Уилоу започна да се увеличава, тъй като увереността на Grandmère, че болестта преследва женската страна на семейството, се предаде и на нея. Нито дори непрестанните уверения на Тоби можеха да премахнат натрапчивия страх, че може да роди момиченце, което ще умре или ще страда от болестта, от която се бе разболяла като малка Доди. Сега тя искаше и се молеше да даде на Роуел един здрав син.

Силви правеше каквото можеше, за да успокои Уилоу. Тя бе единственият човек, освен Тоби, с когото Уилоу беше споделила страховете си.

— Толкова много искам да си тук за раждането през март! — каза Уилоу, когато коледните празници свършиха и Силви започна да стяга багажа си и да се готви за заминаване. — Допускам, че фантазирам, но наистина ме е страх от Grandmère. Знам, че всъщност тя не може да ми причини нищо лошо, но чувствам, че все пак ме застрашава по някакъв неясен начин.

Силви притисна младото момиче в прегръдките си.

— Тя е тиранин, това е всичко. Ако ти отстояваш правата си, то тя ще отстъпи. Ако питаш мен, старата дама е вземала сама решенията за това семейство прекалено дълго време. Роуел би трябвало да упражнява по-голям контрол над нея.

Тя прегърна отново Уилоу.

— Ще се опитам да ти дойда на гости през лятото — каза успокоително тя. — Или още по-добре, ти можеш да ми гостуваш в Париж. Ще се забавляваме чудесно заедно. Ще изпратя мама в провинцията и ще уредим нещо, което да ангажира Роуел. Тогава ще бъдем свободни и ще се забавляваме, нали?

Уилоу се усмихна.

— Тази дума „свобода“ никога не слиза от устата ти, нали, Силви? Но аз не съм като теб. За мен щастието е да споделям живота си с Роуел.

— C’est bien dommage, quand meme!^[5] — каза Силви със смях.

Голямата къща изглеждаше много тиха без нея. Франсис се върна в Оксфорд, а Пелам, който беше напуснал Оксфорд, прие една покана да отиде в Египет с трима свои приятели от университета. Като повечето заможни хора, той планираше да избегне студената английска зима и да отседне в хотел „Шеферд“ в Кайро, като запълни времето си с екскурзии до големия сфинкс и пирамидите. Роуел остана вкъщи и макар че прекарваше повечето дни в лов, стрелба или неофициални визити у съседите, вечер Уилоу го имаше само за себе си и бе доволна от това.

Но когато февруари отиваше към своя край, Роуел стана неспокоен. Изглежда не можеше да се съсредоточи дори и в четенето на вестниците си.

— Не се тревожиш за мен, нали? — попита невинно Уилоу, тъй като имаше още един месец, преди да се роди бебето.

Роуел я погледна гузно. В действителност той се измъчваше заради Джорджина, която подозираше в изневяра. Тя му се беше оплакала, че се отегчава от продължителните му отсъствия, въпреки че той й беше обяснил причините за това.

„Не виждам защо трябва да се въртиш на пета пред съпругата си, само защото е enceinte^[6]“ — недоволстваше Джорджина в едно от своите прекалено дълги, изцапани с мастилени петна писма.

„Не ми е достатъчно да се грижа само за тази малка къща. Моля ти се, ела да ме видиш скоро, Роуел. Желая те толкова много…“

Накрая Роуел не можа да издържи на нейните молби и на собствената си зажаднялост за нейното тяло. Той каза на Уилоу, че наистина трябва да замине с една неотложна работа в Лондон и че ще отсъства само две седмици.

— Ще се върна много преди бебето да се роди — обеща той.

Уилоу не се опита да го спре. В известен смисъл тя се чувстваше облекчена, че заминава, защото повече нямаше да се чуди как да го забавлява. Напоследък тя се изморяваше по-бързо и търсеше леглото, веднага щом вечерята свършеше. В стаята й огънят пламтеше весело в камината, Нели бродираше, седнала на един стол до леглото, така че тя можеше да се отпусне върху възглавниците и да се радва на книгата си „Площад Вашингтон“ от Хенри Джеймс, ново издание, което Пелам й беше купил от Лондон.

Щом като Роуел щеше да бъде при нея, когато детето се роди, тя беше доволна, че се съгласи той да отсъства сега, макар че Тоби също не беше тук. Той беше заминал за Париж, за да се види с именития учен, мосю Луи Пастьор, на когото беше писал преди няколко седмици. За учудване на Тоби, той бе получил отговор, с който го канеха да посети института Пастьор за дискусия по темата, която беше най-близка до сърцето му — предаване на заболяването по наследство.

Изведнъж в това женско царство се появи Рупърт Рошфорд. Корабът от Египет бе акостирал в Саутхемптън тази сутрин и сега той пристигна в болнична кола, теглена от коне.

От спалнята си Уилоу чу суматохата, която настъпи долу на двора, и веднага изпрати Нели да разбере какво става. След пет минути Нели се върна, а на розовото й лице бе изписана една смесица от вълнение и страх.

— Мистър Рупърт е долу, милейди. Той е много болен и лейди Рошфорд и мис Милдред са при него, а готвачката слага вечеря на кочияша и на фелдшера, които го доведоха. С мистър Рупърт има един войник, за който мистър Датън ми каза, че бил неговият ординарец и се грижел за него в Египет. Мистър Датън каза още, че войникът разправял, че мистър Рупърт не бил истински болен, а имал нервно разстройство — не бил добре с нервите.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Беше толкова бледен, когато Хари — искам да кажа Стивънс, милейди — и ординарецът го занесоха в стаята му. Той викаше нещо ужасно. Лейди Рошфорд изглеждаше много ядосана. Датън казва, че това било срамно, но аз не виждам нищо срамно в това да си болен.

При други обстоятелства Уилоу щеше да се облече и да слезе долу, за да види с какво може да помогне, но в сегашното си състояние не се чувстваше способна да води битка с Grandmère. Без съмнение това можеше да почака до утре. Може би Grandmère щеше да реши да изпрати някой до Лондон, за да доведе Роуел.

Но старата лейди Рошфорд не искаше и да чуе за това.

— Няма нищо, което Роуел може да направи — или който и да е — каза тя на Уилоу по време на закуската. — Винаги съм очаквала, че ще се случи нещо такова. Момчето е хилаво — то позори паметта на баща си и дядо си. Освободен от войската! — изсъска тя злобно. — Негоден за военна служба! Това е нетърпимо!

Уилоу усети как в нея се надигна вълна от гняв, който беше като физическа болка някъде дълбоко в нея.

Сега може би ще се съгласите, че Рупърт не трябваше да отива в армията — каза рязко тя. — Тоби и аз ви предупреждавахме, Grandmère.

Но старата лейди, придружена от обърканата леля Мили, излезе от трапезарията, без да погледне Уилоу, за да не срещне нейните обвиняващи очи.

Доктор Форбс дойде да види Рупърт, но призна, че не може да направи много, освен да препоръча почивка, сън и добра храна.

— От това, което ми каза неговият ординарец, нервите му изневерили по време на една престрелка някъде по долното течение на река Нил — каза той на Уилоу. — Страхувам се, че може да мине доста време, преди да се оправи. А вие, скъпа моя лейди? Добре ли се чувствате?

— Да, мисля, че съм добре, но се чувствам малко изморена.

— Естествено — каза успокоително той. — Само след три седмици, моя скъпа, малка лейди, и всичко това ще е забравено.

Вечерта, когато се мушкаше под завивките, Уилоу си мислеше за това, че три седмици изглеждат непоносимо дълъг период. Имаше усещане за нарастваща тежест ниско в коремната област и от време на време усещаше слаби болки, които й пречеха да се съсредоточи в книгата си. Тъкмо мислеше да отпрати Нели, когато първата истинска болка я принуди да седне в леглото. Нели я наблюдаваше внимателно.

— Нещо нередно ли има, милейди?

Уилоу поклати несигурно глава. Не можеше това да бъде бебето, защото имаше още време до термина й. Но болката много приличаше на тази, която тя беше изтърпяла, когато пометна миналия път. Тя легна и зачака, докато втората болка я преряза. Тогава каза на Нели:

— Мисля, че ще раждам. Иди и кажи на лейди Рошфорд.

Тя чувстваше както тревога, така и въодушевление. Макар че се страхуваше от болката, копнееше да държи това бебе в ръцете си. Беше го чакала толкова дълго време. Скоро щеше да разбере дали е момче, или момиче…

Grandmère дойде до леглото й. Шалът, който носеше над тежката си атлазена роба, висеше на една страна и очевидно набързо бе наметнат. Бялата й коса бе прибрана в дантелено боне. Тя изгледа изпитателно Уилоу.

— Изглежда, че времето ти настъпи, мила моя — каза тя и този път в гласа й не липсваше внимание. — Спомням си, че Алис имаше същите пламтящи и розови бузи, когато започна раждането. Не се тревожи за нищо сега. Доктор Форбс има голям опит в израждането на бебета и ще бъде тук много скоро заедно с акушерката. Изпратих Нели в кухнята да ти направи малко черен чай.

Родилните болки на Уилоу продължиха до късно през нощта. Нели стоеше търпеливо до леглото и бършеше потта от лицето на Уилоу с една мокра кърпа. Тялото й се извиваше все по-често и по-често от болка и на лицето на доктор Форбс се изписа тревога.

— Страхувам се, че детето идва с краката напред — каза той на акушерката — една дебела, кротка жена от селото, която му помагаше при такива случаи. — Пригответе ми веднага инструментите, моля. Ще имам нужда от тях.

Тревогата му беше основателна. Бебето беше най-после изтеглено за краката от утробата на майката, първо с помощта на ръцете на доктор Форбс, а после, когато се показа и главата му, с форцепс. Тежеше шест паунда и очевидно беше недоносено. Следите от форцепса, който се беше врязал от двете страни на сбръчканото му личице личаха ясно, а за ужас на доктора, ръцете и гърба на бебето бяха окосмени. Той сметна, че видът на бебето не бе подходящ, за да го покаже на майка му и нареди на акушерката да го измие и да го сложи засега в плетената детска люлка в съседната тоалетна стая.

Уилоу бе в безсъзнание, когато доктора извади плацентата и остави пациентката си на грижите на акушерката. Нели отдавна беше отпратена от стаята, защото старомодният доктор не смяташе, че е редно едно младо, неомъжено момиче да присъства на раждането. Той не обърна внимание на възражението на Нели, която каза, че е присъствала на раждането на повечето от своите братя и сестри и че желае да остане при господарката си. Тя беше изпратена в кухнята и й бе наредено да чака там.

Докторът тръгна надолу по коридора и почука вратата на стаята на лейди Рошфорд. Леля Милдред отвори веднага на почукването му. Очевидно те го очакваха, помисли си той, а безпокойството му нарасна. Той нямаше добри новини за старата дама и се страхуваше от предстоящата среща.

— Е, какво е? — попита го тя. — Момче или момиче?

Тя се изправи — една малка, но впечатляваща фигура и погледна с пронизващ поглед сивокосия доктор.

— Момиче, страхувам се — смутолеви той.

Той беше много изморен и копнееше да седне и да облекчи краката си. Но лейди Рошфорд продължаваше да го държи прав.

— Продължавайте — сякаш излая срещу него тя. — По лицето ви виждам, че не ми носите добри новини. — Нещо лошо ли има?

— Не точно лошо — каза уклончиво докторът. — Просто раждането беше трудно — с форцепс, — а бебето е недоносено и така…

— Детето не е добре! — думите на Grandmère прозвучаха повече като твърдение, отколкото като въпрос. Тя погледна тъжното лице на доктора и устните й се свиха. — Донесете детето тук, искам да го видя!

Старата дама можеше и сама да отиде при бебето, мислеше си той. Но на него никога не му минаваше и през ум да спори с нея. Той тръгна надолу по коридора и отвори вратата на тоалетната стая. Акушерката все още беше при Уилоу. Като надникна в люлката, видя, че бебето като че ли спеше. Измито и завито в топло одеялце, то изглеждаше толкова грозно, колкото в момента на раждането, но на лицето му още личаха двата грозни белега, причинени от форцепса. Кожата беше подпухнала и набръчкана. Въпреки че беше привикнал на такива гледки, той знаеше, че ще му бъде трудно да намери ласкави думи за него. Бебето не беше хубаво.

Той го повдигна и го изнесе от стаята, без акушерката да го забележи. Пред вратата на лейди Рошфорд се спря, а някакво особено шесто чувство го предупреждаваше за надвиснала опасност. Но не можеше да избегне този момент и почука на вратата за втори път тази вечер.

Старата дама беше станала от кревата. Тя отиде да го посрещне с изненадваща пъргавина, като че ли не можеше да сдържи нетърпението си да види детето. Както той го държеше, тя дръпна одеялцето. Всеки мускул на лицето и челюстта й се напрегна.

— Още щом ми казахте, че е момиче, разбрах, че нещо не е наред. Видях го изписано на лицето ви. Детето е ненормално! — каза рязко тя.

— О, ние не можем да бъдем сигурни още, лейди Рошфорд — протестира слабо докторът. — Раждането беше трудно и детето се роди преждевременно, а…

— А аз нямам намерение да чакам, докато вие решите това по-късно — прекъсна го старата дама. — И мога да видя, че това не е едно здраво, нормално дете от фамилията Рошфорд. Оспорвате ли това мнение, докторе?

— Разбира се, че не, лейди Рошфорд, но след няколко седмици то може…

— Не мога да поема този риск! То трябва да си отиде!

Доктор Форбс се втренчи в нея ужасен. Какво имаше предвид тя?

— Нали не казвате…

Толкова голям беше ужасът му, че не можеше да го изрече с думи.

До него Милдред ахна, после каза с тънък глас:

— Но, Клотилд — не можеш…

— Не бъди такава глупачка, Милдред. Не казвам, че трябва да се убие моята собствена плът и кръв — каза с леден глас Grandmère и се обърна към доктора — Страхувах се, че ще се окаже нещо такова и направих подходящ план, ако тези мои предчувствия се сбъднат.

— План? — повтори глупаво докторът.

Отново го обзе усещането за опасност. Ръцете му започнаха да треперят.

— Да, план! Детето трябва да бъде дадено някъде за отглеждане — възможно по-далече от Хавърхърст. Вие ще трябва да уредите това. Самоличността на детето не трябва да се знае, разбрахте ли? Можете да измислите някаква история… да речем, че това е едно незаконородено дете от някое богато семейство. Ще плащам издръжка за неговото отглеждане, разбира се, по-късно, когато стане достатъчно голямо… и ако остане живо… може да бъде изпратено в някои манастир във Франция.

Доктор Форбс и леля Милдред я гледаха, без да могат да повярват на ушите си.

— Но майката на бебето… — възрази докторът. — И вашият внук… какво ще кажат те за това? Майката може да иска…

— Майката няма да има какво да каже по въпроса — прекъсна го лейди Рошфорд. — На нея и на моя внук, както и на всички останали от къщата ще бъде казано, че детето е починало скоро след раждането. Но разбирате ли, човече? Ще направите на нещастните родители — както и на всички нас — една добрина. Не можем втори път да понесем с твърдост всичко, което трябваше да изстрадаме заради Дороти.

Тя хвърли един бърз поглед към бебето и също така бързо извърна очите си от него.

— Не, Клотилд — възрази плахо леля Милдред, — даже, ако това, което предлагаш, може да бъде изпълнено, то ще тежи за цял живот на съвестта ти. Това ще бъде един грях.

— Тогава твоята съвест просто трябва да се примири с това положение — каза рязко старата дама, — защото аз съм решила така.

— Не мога да направя това лейди Рошфорд — избухна доктор Форбс. — То ще е против моите морални убеждения, против моите етични норми. Освен това, кой ще повярва, че детето е умряло, след като няма да има никакво тяло…

— Няма нужда от това. Утре аз ще уредя всичко по погребението. Междувременно, ще кажа на внука си, че съм ви помолила да махнете трупа, за да пощадя чувствата на майката. Тя не трябва да види този ужасен резултат на своите мъки. Всичко, което трябва да направите, е да занесете детето в някоя къща, където ще го гледат, да подпишете смъртният акт и да донесете ковчег. Това е всичко.

— Това ще лиши детето от неговото законно право на наследство след време — намери смелост да каже доктор Форбс. — Всичко това може да не е необходимо, лейди Рошфорд. Както ви казах, то е родено преждевременно и най-много след седмица окосмяването по ръцете и раменете му ще изчезне.

— Не си играя с такова сериозно нещо — потвърди лейди Рошфорд. — Ако направите това, което ви казвам, ще бъде най-добре за всички, включително и за детето. Един идиот в селската общност не е нещо неприемливо. В нашето общество то ще бъде точно такова. Детето ще има по-добро съществувание някъде другаде.

— Не мога да бъда съучастник в това — извика докторът. — Винаги съм искал да ви угодя, когато е била възможно, лейди Рошфорд, но в този случай, страхувам се, че не мога да бъда съучастник в нещо, за което чувствам с цялата си душа, че е нередно.

Старата дама не помръдна от мястото си, нито даде някакъв признак на гняв. Тя каза спокойно:

— Винаги съм ви възнаграждавала добре за вашите услуги и се надявам, че ще мога да продължа да го правя и за в бъдеще. Но нашите досега отлични отношения няма да продължават, ако вие отидете против моята воля, доктор Форбс. Ще бъда принудена, страхувам се, да разкрия лошото поведение на сина ви, а това, съжалявам, че трябва да го кажа, неизбежно ще навреди на вашата репутация. Много се съмнявам дали ще можете да продължите да практикувате тук — или някъде другаде.

— Моят син? — повтори докторът с искрена изненада. — Не разбирам. За какво лошо поведение говорите? Той е малко буен, признавам, но не е вършил никакво престъпление досега.

— Вие си мислите така, бедни ми човече! Но аз не държа главата си зарита в пясъка и ушите ми не са запушени като вашите. Миналото лято, когато онзи жалък мой внук се върна опозорен от Оксфорд, той поднови приятелството си със сина ви. Баронът направи всичко възможно да ги раздели, но без резултат. Двамата млади мъже били заварени, като правели нещо наистина отвратително в спалнята на внука ми.

— Искате да кажете, че вътре при тях е имало момичета? Прислужнички, вероятно? — попита шокиран докторът, както се полага в такъв случай.

— Далеч по-лошо от това — каза саркастично лейди Рошфорд. — Те са се любили един друг, доктор Форбс. Мис Милдред ги е чула… всъщност, видяла ги е.

Лицето на доктора пребледня и той залитна, като че ли краката му не го държаха.

— Не мога да повярвам — каза той. — Ейдриън ме е… разочаровал по много начини, но той не е…

— Педераст? Наистина, страхувам се, че е такъв и че е покварил и моя внук.

Докторът остана безмълвен. Изведнъж се сети нещо и заяви:

— Вашият внук е поне четири години по-голям от сина ми. Ако става дума за поквара…

— Скъпи ми докторе, вие всъщност не гледате на фактите така, както съдът ще погледне на тях. Рупърт може да е по-голям, но е всеизвестно, че е с много слаб характер. Погледнете го още в тази минутка — покъртителна гледка! Вашият син Ейдриън с неговите седемнадесет години е далеч по-силен, по-развит и по-зрял във всяко отношение, отколкото Рупърт. Освен това, той е нямал щастието да получи възпитанието и е нямал възможностите, които са били достояние за всички момчета от семейство Рошфорд. Доброто име на нашата фамилия едва ли ще пострада, даже ако Рупърт изпадне в немилост.

„Което няма да стане“ — помисли си докторът. Той погледна безпомощно към слабата, нещастна, стара мома, която, както изглежда, беше хванала момчетата на местопрестъплението.

— Сигурна ли сте, мис Милдред? — попита той.

Лицето й почервеня, клепачите й премигнаха и тя подсмъркна няколко пъти, преди да каже:

— Чух ги, че разговарят… че си казват галени имена. После чух, че се целуват и синът ви се смееше, а Рупърт беше…

— Достатъчно, Милдред! Не искам да стигаш до гнусни подробности! А сега решете сам, доктор Форбс. Ще си пазим ли взаимно интересите — както действително сме го правили винаги в миналото — или вие ще ме принудите… да разкрия вашето двуличие. Защото ще стане точно така, ако говорите сега за етични норми, а не забелязвате престъпленията на сина си.

Докторът остана мълчалив, хванат в капана на спомена от две случки, които беше почти успял да изгони от съзнанието си. Първият случай бе, когато беше забелязал Ейдриън да носи златна карфица на вратовръзката си и златни копчета на ръкавелите си. Под натиск от страна на баща си младежът беше признал, че те са подарък от Рупърт Рошфорд. След това призна, че е получил и други ценни подаръци — часовник и бамбуков бастун със златна дръжка.

— Те са един вид възнаграждение за някои работи, които върша за Рупърт — за мистър Рошфорд! — беше казал Ейдриън, смутен от въпросите на баща си.

— Стойността на двете неща е неизмерима — беше казал баща му, но бе изоставил въпроса, тъй като беше много изморен и зает.

След това веднъж, търсейки ново перо за писалката си, бе намерил едно писмо на бюрото на Ейдриън. Отначало беше помислил, че това е любовно писмо от някое момиче, докато погледът му не беше се спрял на подписа — „твой вечно любящ те обожател Рупърт“.

Даже тогава не му мина през ума, че синът му се е забъркал в една такава неприлична връзка. Ейдриън беше буен, груб — никога не се контеше, освен ако не ухажваше някое момиче. Но той подозираше, че е използвал чувствата на момчето от семейство Рошфорд за свои собствени цели — да изкара лесно пари, от които винаги се нуждаеше.

Тогава му се струваше, че е по-лесно да се преструва, че не е видял писмото. По един действително малодушен начин той се беше отказал от мисълта да дръпне Ейдриън за ушите — дори с риск да се изправи срещу Рупърт или още по-лошото, да се опълчи срещу старата лейди Рошфорд.

Сега, твърде късно, той разбра, че не може да стовари вината върху Рупърт. Ейдриън беше по-малък — още под юрисдикцията на баща си. Самият той винаги можеше да бъде обвинен за това, че не е успял да упражни контрол върху сина си, а лейди Рошфорд можеше да хвърли своя най-малко обичан внук на кучетата, ако това я устройваше. Тя имаше и други внуци, с които да докаже, че Рупърт е една гнила ябълка в бъчвата и можеше да се откаже от него.

Когато той изнесе от стаята спящото дете, главата му се наведе като при поражение. Отчаян се питаше дали ще може да живее с този кошмар; дали с малко късмет няма да се събуди в един момент и да открие, че всичко това е било само един ужасен сън. Но той знаеше, че това не можеше да стане и че трябва да се опита някак си да събере мислите си. Трябваше да убеди акушерката, да успокои майката. Малко лауданиум като приспивателно щеше поне да отложи за сутринта новината, която той трябваше да съобщи на своята пациентка.

После трябваше да помисли и за слугите. Ако не Датън, то поне лакеят сигурно още беше буден, за да му подаде връхните дрехи и да му отвори входната врата. Имаше късмет, че беше дошъл тук със своята двуколка, тъй като нямаше да има кой да чуе, ако бебето се разплачеше по пътя за селото и никой нямаше да го види къде отива.

Но най-напред трябваше да обясни на акушерката защо изнася детето от къщата. За едно новородено, при това недоносено бебе, беше лудост да бъде изнесено в студената нощ — освен ако не е вече умряло. Но в такъв случай детето би трябвало да остане в имението. Единственият разумен довод за изнасянето му от имението Рошфорд бе, че ще спести време, ако го занесе в къщата на дойката, вместо да прави два курса, за да доведе жената тук.

„И така, началото на заговора е положено“ — мислеше си той ужасен, когато първата от многото лъжи, които трябваше да се произнесе, изплува в съзнанието му. Дори сега той съвсем не беше сигурен, че ще може да доведе докрай плана, замислен от старата лейди, въпреки че беше умно измислен. Но трябваше по някакъв начин да намери смелост. Познаваше я прекалено добре, за да предполага, че тя няма да изпълни заплахата си да разобличи Ейдриън. Колко ли дълбоко забъркан беше неговият син? — чудеше се той. Но точно в този момент нямаше време да мисли за ролята на сина си във всичко това. Трябваше да говори с акушерката.

Сънена, жената явно беше изненадана, като видя детето в ръцете му, а не в люлката, където го беше оставила тя.

— Страхувам се, че бебето е болно — каза кратко той. — Има нужда от дойка, която да го накърми веднага, ако въобще оживее. Милейди няма да има мляко няколко дни, тъй като раждането беше преждевременно. Вие трябва да останете тук с лейди Рошфорд, докато дойда утре сутринта. Ако тя попита за детето, може да й кажете, че за да му дам шанс да оживее, съм го занесъл веднага при една дойка. Но веднага щом пациентката се събуди, искам да й дадете приспивателно. По-добре е тя да се възстанови още известно време, тъй като отсъствието на детето й сигурно ще я направи нещастна. Разбрахте ли ме?

— Да, сър, ако тя ме попита дали детето е добре, какво да й кажа?

— Не казвайте нищо. Кажете й, че съм взел бебето, преди вие да можете да го видите добре. Няма нужда да я разстройваме с описание за неговата уродливост!

Когато той подкара коня надолу по пътя, бебето започна да плаче — един тънък, жален плач, за който докторът знаеше, че е от глад. Каза си, че това, което правеше, е за добро. Жената, на която възнамеряваше да даде бебето, неотдавна бе родила, а селото, в което тя живееше, не беше на повече от осем мили от Хавърхърст. Тя беше здрава жена и с радост щеше да приеме парите. Ако недоносеното дете имаше някакъв шанс да оцелее, може би наистина бе по-добре то да бъде поверено на грижите на една такава жена, отколкото да остане в семейство, където вече един негов член бе склонен да го погуби.

„Колко добре скроен е планът на лейди Рошфорд!“ — мислеше си горчиво той. Тя със сигурност е знаела, че има не една жена, която с радост би хранила още едно гърло, ако за това й се плаща добре. Рядко минаваше и седмица без някоя от жените на фермерите да не роди още едно допълнение към семейството си. Такива деца се раждаха през интервал от една година — майките често забременяваха, преди да са отбили последното си дете.

„Беше ли старата лейди толкова лоша, колкото и умна?“ — питаше се той. Преди тридесет години изпитваше страх от нея, който и насетне не го напусна — ако не точно от нея, то от властта, която тя упражняваше.

Като се сети за раждането на малката Дороти сега, той допусна, че старата лейди Рошфорд е била в състояние да предприеме подобни стъпки и тогава и да я махне от къщата, ако детето не бе изглеждало толкова добре, когато се роди. Първият признак на заболяването не се бе появил, докато тя не навърши две годинки, а тогава беше станало твърде късно, дори и за лейди Рошфорд, да измисли начин, по който можеше да я отвлече тайно от къщата.

Чудовищното престъпление, с което сега се беше заел, изпълни отново с ужас душата му. Той разбираше, че го бяха шантажирали, а собствената му слабост го ужасяваше. Най-лошото от всичко бе това, чудесно разбираше той, че не заради Ейдриън сега се беше огънал пред волята на старата лейди Рошфорд. Беше го направил, за да предпази себе си. Той беше на петдесет и шест години и ако би бил замесен в някой скандал сега, в който щеше да бъде разобличен синът му, то той щеше да загуби мястото си тук, в Хавърхърст, а не можеше да се надява да практикува някъде другаде без препоръки.

Плачът на детето се усили, а после то утихна. „Може би е умряло“ — помисли си той и бе ужасен, като разбра, че се надяваше то да е издъхнало. Не се спря да развие вързопа, който лежеше на седалката до него. Само потрепери, тъй като студеният утринен въздух проникваше през дрехите му.

Но тръпките не идваха единствено от лошото време, а по-скоро от ледената прегръдка на чувството за вина, която беше сграбчила сега и завинаги сърцето му.