Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chatelaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Господарката

Английска. Първо издание

Художествено оформление: „Megachrom“ — Петър Христов

Оформление на корица: Петър Христов

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета
Септември 1902 — февруари 1903 година

Франсис беше в лошо настроение. Същия следобед беше направил предложение на седемнайсетгодишната мис Анабел Барат и беше получил отказ. Баща й беше дал разрешение да поиска ръката на дъщеря му, така че причината за отказа й не беше в някакво родителско неодобрение, а в самата нея. Като тръсна дългите си, красиви къдрици и се нацупи мило, тя заяви с младежка откровеност:

— Ако трябваше да се оженя за някой от Рошфордови, това щеше да бъде Пелам. Но не и ти, Франсис. Прекалено си сериозен. Освен това не танцуваш добре. И никога не се смееш.

Беше толкова жестока, че дори се показа нелюбезна, като не му благодари загдето й беше оказал тази чест. Въпреки младостта си, тя му напомняше за Мадлен Вилие, която, изглежда, също не вярваше на думите и също нямаше представа колко много може да нарани мъжките чувства с тъй наречената си откровеност.

Франсис лежеше на леглото си с нацупени устни. Очите му се присвиха, докато размишляваше над злата си участ неизменно да попада на момичета, които бяха на вид красиви, но напълно егоистични по природа. Помисли си горчиво, че беше пропилял по-голямата част от лятото да ухажва лекомислената мис Барат. По най-глупав начин беше решил, че усмивките и трапчинките на бузите й са предназначени да го окуражат, докато през цялото време те са били отправени към Пелам.

„Защо ли брат ми изобщо трябваше да се завръща от Южна Африка?“, разгневено си помисли Франсис. Жените никога не го забелязваха, когато Пелам беше на сцената. Липсваше му способността на Пелам за сърдечни закачки, за смях, за лекомислени забавления. Беше твърде самовглъбен, твърде сериозен. А както каза Анабел, не можеше и да танцува!

Устата на Франсис се изкриви в презрителна гримаса, щом си спомни за ужилването на младото момиче. Може би танцуването не беше от най-добрите му качества, но това не отнемаше от мъжествеността му. Доказваше го на себе си отново и отново с жените, които вкарваше в леглото си. Но едва ли можеше да изтъкне подобни скрити достойнства пред момичето, за което се канеше да се ожени.

Поне малко го успокояваше мисълта, че всъщност не беше влюбен в Анабел. Бе разчитал на това, че ако се ожени за нея, има голяма възможност родителите й да им дадат една наистина хубава къща и имение, и той най-сетне щеше да успее да напусне Рошфорд. При сегашното положение щеше да се наложи да понася зависимостта от семейството си още две години. Мразеше дома си, особено след появата на малкия Оливър. Начина, по който баба му лудееше по него, го дразнеше. Тоби също вечно хвалеше способностите на детето, а слугите до един го глезеха. Никой в къщата вече не обръщаше внимание на него, на Франсис. Дори Рупърт го пренебрегваше — глупавият, безполезен Рупърт с неговата нещастна перверзност.

На няколко пъти Франсис се канеше да съобщи на Grandmère за срещите на Рупърт със сина на доктора. Но макар и силно изкушен, мисълта за последващия гняв на Тоби го караше да сдържа езика си.

Франсис знаеше, че въпреки спокойствието и самотата си, Тоби е много по-силна личност дори и от Роуел. А освен това знаеше и че Тоби го разбира много добре. Тоби знаеше кога лъже; знаеше кога е виновен за някоя пакост; знаеше кога е направил дългове. Той, Франсис, беше дръзнал да открадне картината на Гейнзбъроу, докато брат му го нямаше вкъщи.

— Не ти вярвам, Франсис, и никога няма да ти вярвам — беше му казал наскоро Тоби. — Така че, внимавай какво правиш, иначе ще се наложи да се разправяш с мен!

„Животът е странно несправедлив“, мислеше си Франсис, докато ставаше от кревата и се насочваше към прозореца, за да погледне надолу към разпрострялата се зеленина на ливадите. Листата все още не бяха започнали да падат, но вече беряха ябълките и няколко от по-младите слугини се завръщаха от овощната градина, нахлузили дръжките на тежко натоварените си кошници върху голите си ръце.

Между тях беше и личната прислужничка на Уилоу, Нели. Франсис я загледа, докато се приближаваше с широката крачка на селско момиче. Беше разцъфтяла през последните шест седмици, след като в деня на коронацията се сгоди за главния лакей. Устните на Франсис се изкривиха в лека усмивка. Какъв женкар беше на времето мистър Хари Стивънс, когато пощипваше задниците на перачките, изкопчваше целувки от прислужничките и дори преди години успя да направи бебе на една от тях. Но сега слугата виждаше само една — тъмнокосата Нели Синклер и Франсис разбираше защо. Ирландо-американката беше като една от румените ябълки, които носеше — узряла за откъсване. Беше повече от сигурно, че все още е девствена, въпреки че беше на трийсет години.

„Дали не копнее за допира на мъжко тяло?“, мислеше си той, докато очите му следяха приближаването на закръглената млада жена. В слабините му се раздвижи гладът, щом си спомни как веднъж я беше заварил сама в килера и почти беше успял да изкопчи своето. Но тя избяга при Уилоу, която скоро сложи край на плановете му да прелъсти момичето.

Възбудено се запита, дали не би било справедливо, макар и грубо, ако успее да притежава момичето и да й отнеме девствеността преди Стивънс. Мис Анабел Барат го беше отблъснала и щеше да бъде някаква малка компенсация, ако успееше да преодолее съпротивата на някоя друга жена.

Устните му се присвиха в скрито задоволство. Допреди миг беше мъчително отегчен, но сега гореше от очакване. Отиде до камината и дръпна въжето на звънеца. Слугинята дойде тутакси и Франсис й нареди Нели веднага да се яви лично.

Нели посрещна заповедта неспокойно. Брането на ябълки й доставяше удоволствие, защото й напомняше за дните, когато като дете събираше плодовете в портокаловите горички в дома си, в Сан Франциско. В овощната градина грееше слънце и работата я беше завладяла напълно. Нямаше представа защо мистър Франсис би искал да я види, тъй като имаше собствен камериер, който да се грижи за нуждите му. Като лична прислужничка на младата си господарка към задълженията й не спадаха грижите за младите господа в домакинството.

Но мисис Джъп каза, че е по-добре да отиде, и то по-бързо.

Щом приближи, видя, че вратата на стаята на Франсис е отворена. Като почука няколко пъти и не получи отговор, надникна нервно вътре. Иззад вратата изскочи ръка и бързо закри устата й, така че не успя да извика. Франсис блъсна вратата зад нея, а с другата си ръка превъртя ключа.

— Нели, ще бъдеш ли добро момиче, или ще трябва да държа устата ти запушена? — попита той тихо. Изплашеният поглед на момичето го възбуди още повече. — Сигурен съм, че не искаш да те нараня, Нели — продължи да шепне той. — Така че прави каквото ти казвам и няма да почувстваш болка. Седни ето там — той посочи леглото.

Нели огледа стаята с нарастващо безпокойство. Пердетата бяха спуснати, както обикновено правеха през летните месеци, за да запазят килимите от избеляване. На неясната светлина успя да забележи, че и самите прозорци са затворени. Доколкото знаеше, цялото семейство беше в градината за следобедния чай. Щеше да е безсмислено да крещи.

Отпусна се тежко на крайчеца на леглото на Франсис. Очите му привлякоха погледа й, видя в тях странния, гладен блясък и усети желанието му.

— Наистина не знам какво искате от мен, мистър Франсис — тихо рече тя, — но ако не знаете, сър, аз съм сгодена за Хари Стивънс и, слуга или не, би убил всеки човек, който ме е докоснал с пръст.

Франсис спря и се загледа в преплетените пръсти на Нели. С любопитство забеляза, че треперят. Пълният й бюст се издигаше и спускаше по най-възбуждащ начин, докато поемаше въздух на бързи, нервни глътки. Горните извивки на гърдите й бяха бели и обсипани с малки, златисти лунички. Една дама сигурно би ги намразила, но за една слугиня те представляваха чувствен чар.

— Не мисля, че съм особено изплашен от мисълта за отмъщението на Стивънс — каза Франсис със силен сарказъм. — В края на краищата, мое мило момиче, той има какво да губи, ако ме нападне, нали? И освен това, ако го направи, няма да успее да ти върне изгубената девственост. Предполагам, че все още си девствена, нали, Нели?

Нели понечи да се изправи на крака, но с едно бързо движение към нея Франсис я блъсна по гръб на леглото. Изгубвайки равновесие, Нели се просна върху юргана, а памучната й пола се отметна нагоре и разкри заоблените й, бели бедра.

— Моля ви, сър, недейте! — изпъшка тя, щом Франсис се стовари върху нея и я прикова с тежестта си. — Хари и аз ще се женим… моля ви, мистър Франсис… моля ви

Но той пренебрегна виковете й. Не почувства угризения, докато преодоляваше яростните усилия на момичето да му се противопостави. С бързи ловки движения разкопча панталоните си и промуши коляното си между краката й. Притисна ръцете на Нели към тялото й, така че да не може нито да го удари, нито да го одраска в самозащита.

Миризмата на горещото й, нагрято от слънцето, потящо се тяло възбуди в него най-грубите животински инстинкти. Реши първо да преодолее напълно съпротивата й, а след това да се задоволи. Можеше да вкуси солта на сълзите й, докато тя безпомощно мяташе глава от една страна на друга, опитвайки се да избегне устата му. Успя веднъж да го ухапе по ръката, но той само затегна още повече хватката си.

Видът на собствената му кръв, която изтичаше от червените следи от зъби върху бялата му кожа, му напомни за девствеността на момичето. Нито едно от момичетата, с които беше спал досега, не беше девствено, дори и Мадлен. Сега щеше да узнае насладата да е първият мъж, който прониква в добре пазената пещера на удоволствието.

Нели беше силна физически, но недостатъчно, за да се пребори с мъжкото превъзходство на Франсис. Той беше прекарал много часове в езда след хрътките и в стрелба по яребиците и мускулите му бяха много по-силни от тези на Нели. Съпротивата й бавно отслабна, тъй като тя се изтощи от безрезултатното мятане. По лицето и тялото на Франсис се стичаше пот, която се смесваше с нейната, тъй като полуголото му тяло лежеше върху нея. Замаяна, изплашена и разкъсвана от болезнени усещания, тя почувства как той се гмурка в нея и я раздира със серия от спазматични тласъци.

После всичко отмина и остана само болката; тя лежеше и чувстваше как между краката й се стича гореща течност. Не осъзна факта, че това е собствената й кръв, примесена с ужасния продукт на тялото му, докато той не й подхвърли една кърпа, казвайки грубо:

— Избърши се, момиче. Ще оцапаш завивката.

Франсис все още дишаше тежко, но удоволствието, което изпита, вече се изпаряваше, тъй като осъзна в какво опасно положение се беше поставил. Ако момичето кажеше на Уилоу и тя съобщеше на Grandmère или на Роуел…

Вдигна панталоните си и отиде до бюрото. Измъкна няколко златни суверена от горното ляво чекмедже и ги подхвърли на леглото до неподвижното тяло.

— Това ще помогне на теб и на скъпоценния ти Хари да си купите нещо за венчавката — каза той. — И те съветвам да си държиш устата затворена — и за твое добро, и за мое. Гарантирам ти, че бъдещият ти съпруг едва ли би се омъжил за тебе, ако разбере, че вече не си девствена. Ще му кажа, а и на всеки друг, че ти си го поискала. Да, че сама си се предложила. Старата лейди Рошфорд няма да се усъмни в думите ми. Никога не й е харесвало, че господарката ти те доведе тук от Америка. Мисли, че всички американци са „бързи“ и ще й кажа, че е била права. Ще ви изпратят двамата със Стивънс да си опаковате нещата и дотам с бъдещето ти! Разбра ли ме?

Макар и твърде шокирана, за да отговори, Нели все пак разбра какво казва насилникът й. Щяха да повярват на неговите думи, вместо на една обикновена слугиня. Само господарката й би й повярвала, но щеше да бъде безпомощна, ако баронът не е убеден, че е невинна. Несъмнено семейството щеше да се съюзи, за да се избегне скандала и тя… и тя и Хари щяха да се превърнат в изкупителни жертви.

— Върви си в стаята и се оправи! — нареди й Франсис с леден тон. — И внимавай мис Милдред да не те види, докато се качваш.

Болката между краката на Нели стана мъчителна, докато се надигаше от кревата. Златните монети се търкулнаха с метален звън по пода, но тя не се наведе да ги събира. При вида й Франсис почувства нова вълна от безпокойство. Май беше наранил момичето повече, отколкото възнамеряваше. Изглеждаше много раздърпана. Всеки, който я видеше, би повярвал на нейната, а не на неговата история.

— Може би е най-добре — продължи той — да си отидеш в стаята и да легнеш. Ще им кажа, че си паднала по стълбите. Тази вечер за обличането на господарката ти може да се погрижи някой друг. А сега взимай тези пари и се махай!

Нели покорно се повлече към вратата, но пренебрегна парите.

Лицето на Франсис потъмня от внезапен гняв.

— Вземи ги, проклета да си! Гордостта не е задължителна черта за слугите.

Но тя не му обърна внимание, тъй като, въпреки болката и страха, беше сигурна, че не може насила да я накара да вземе парите.

Франсис я остави да си върви и щом остана сам, загрижеността му нарасна още повече. Сега вече ясно виждаше, че беше постъпил извънредно глупаво. Всъщност ясно беше заявил намеренията си, тъй като накара да извикат точно тази прислужница, макар всеки друг слуга да можеше да се погрижи за него. Трябваше да измисли някаква основателна причина, поради която беше извикал точно Нели.

Опита се не твърде успешно да успокои нервите си. В главата му започна да се оформя идея. Годежът на Нели със Стивънс беше всеизвестен. Той, Франсис, може да е извикал момичето в стаята си, за да й даде някакъв сватбен подарък — наистина нещо необичайно и съмнително, но все пак правдоподобно. Може да каже, че парите са били предназначени за двамата слуги и когато е извикал Нели, е бил забравил, че днес е почивния ден на Стивънс. Донякъде беше вярно, понеже Стивънс беше отишъл в Хавърхърст на гости при роднини и на обяд беше попитал Роуел дали може да вземе двуколката.

Постепенно Франсис се успокои. Можеше да се измъкне от тази неприятност, ако се държи спокойно и убедително. Дори и Тоби да го заподозре в лъжа, нямаше никакви доказателства, че е изнасилил Нели, освен обяснението й, че не Стивънс е престъпникът. Що се отнася до момичето, тя щеше да се възстанови за ден-два и скоро щеше да забрави какво се е случило. Каза си, че изнасилване е грозна дума, но не е напълно приложима в случая. След като е на трийсет години, момичето сигурно искаше мъж, дори и след като толкова дълго беше се отказвала от подобни удоволствия, за да запази девствеността си.

Изненада и го разгневи това, че Нели не прие финансовото обезщетение, което й предложи. Като че ли дори след като я беше унижил, тя по някакъв начин беше съумяла да запази достойнството си, лишавайки го от неговото собствено.

Сама в таванската си стая, треперейки неудържимо, Нели се изми от главата до петите не веднъж, а два пъти, опитвайки се да отмие ужасната случка. Искаше й се да е мъртва, но дори през ум не й мина да се самоубие, тъй като знаеше, че това би било смъртен грях. Започна да обмисля дали не би могла да избяга. Но къде можеше да отиде? Мис Доди би я приютила в онова далечно място, наречено Корнуол.

Но Нели се боеше, че Доди вероятно ще им пише, ще каже на Уилоу, че е дошла при нея и ще й обясни защо се е нуждаела от убежище.

Мислите препускаха в главата на Нели една след друга, като катерички в клетка, докато лежеше сгушена на кълбо под студените памучни чаршафи. Хари, нейният възлюбен, силният, мъжествен Хари вече нямаше да я иска. Неведнъж й беше казвал, че не уважава момичетата, който „са го правили“ и че една от причините да я обича е, че се е запазила „чиста“. Макар вината да не беше нейна, беше опетнена завинаги.

Без всякаква връзка си помисли, че може би подобно ужасно нещо се беше случило преди много време на бедната мис Милдред и затова горката стара дама беше останала стара мома. А сега и тя щеше да остане неомъжена като мис Милдред. Вече дори не беше сигурна дали иска да се жени. Не и ако мъжът причинява такава ужасна болка на жената…

Бети влезе в стаята с кана горещо какао и малка чаша бренди.

— Готвачът каза, че ще ти помогне, Нели — рече младото момиче. — Всички толкова съжаляваме, че си паднала по стълбите. Мистър Франсис рече, че падането наистина е било ужасно и ако не се почувстваш добре до сутринта, ще изпрати да доведат доктора.

Половин час по-късно Уилоу дойде да види слугинята си. Нели се опита да седне.

— Не трябваше да си правите труда да идвате чак дотук, милейди — проплака тя, развълнувана от необичайното поведение на господарката й, дошла да види болна слугиня в таванската й стая.

— Разбира се, че трябваше да дойда, за да видя дали си добре. — Уилоу обезпокоено се наведе над леглото и се взря в пребледнялото, изплашено лице на Нели. — Има ли нещо счупено? Мистър Франсис смята, че няма нищо, но…

— Не, нямам нищо счупено, милейди — бързо отвърна Нели. — Все пак ви благодаря.

— За щастие е чул, че си паднала и се е притекъл да те вдигне — продължи Уилоу. — Нели, сигурна ли си, че наистина си добре? Толкова си пребледняла!

— Предполагам, че е от шока, милейди — прошепна Нели. — Ще поспя малко, ако не възразявате.

— Не, Нели, разбира се, че не. И утре няма да ставаш, докато не ти разреша. Ще дойда да те видя сутринта.

Излезе от стаята още по-разтревожена, отколкото беше, когато влезе. Нели да е толкова тиха, толкова мълчалива, когато обикновено беше такава бъбрица, дори и при някаква злополука! Сигурно падането беше по-сериозно, отколкото го беше описал Франсис. Дори и той изглеждаше потресен. Беше взел двуколката и беше отишъл в Хавърхърст, за да види оръжейния майстор, но Уилоу някак си не му повярва. Спомни си, че Франсис ненавиждаше болестите и може би по тази причина искаше да е извън къщата.

Но на следната утрин Нели беше отново на работа. Лицето, ръцете и краката й бяха покрити със синини, и се движеше сковано. Решително отказа да отиде при доктор Форбс.

— Това е само от сътресението, милейди — повтаряше тя отново и отново на Уилоу. — Ще се оправя, наистина ще се оправя.

Самата Уилоу не се чувстваше добре, макар да не го беше споменавала. Чудеше се дали не е яла прекалено много изтънчени ястия в Лондон и дали това не е причината за постоянното й прилошаване. Изобщо не й беше хрумвало, че може би ще има дете, тъй като вече почти се беше отказала да чака да забременее отново. Всъщност Тоби, при вида на бледото й лице и синкавите сенки под очите, предположи, че това може да е причината.

— О, не, не мисля, Тоби… — започна Уилоу, но щом подозрението покълна в ума й, веднага разбра, че Тоби е прав.

— Нима не се радваш? — попита я Тоби, след като доктор Форбс потвърди диагнозата малко преди Коледа. — Толкова често ми казваше, че искаш Оливър да си има братче или сестричка!

Но Уилоу, макар и донякъде доволна, не можеше да почувства същата неподправена радост, която изпитваше, докато очакваше първото си дете — момиченцето, което умря. Тогава все още беше силно влюбена в Роуел и знанието, че носи в себе си част от него, й даваше скрита, трайна радост. Втория път чувството на вина често надделяваше над радостта от приближаващото майчинство, докато носеше детето на Пелам. Но сега… сега изобщо не беше сигурна, че желае дете от съпруга си.

— Можеш да мислиш, че съм злобна или ненормална — призна тя на Силви на Коледа, — но не мога дори да се наканя да му съобщя новината. Не мога да изтрия от ума си мисълта, че той вече е отговорен за раждането на трите деца на Джорджина и че моето дете — това дете — няма да е никаква новост за него.

Силви сви красивите си рамене по типично галски маниер.

— Enfin, cherie[1], зависи дали искаш, или не друго бебе. Доколкото разбирам, бащата не е от значение. Засега е здраво и го желаеш, така че имаме повод да празнуваме.

Уилоу се усмихна, завиждайки на простата, ако не и аморална житейска философия на Силви. За нея това очевидно беше задоволителен начин на живот. Младата французойка изглеждаше толкова красива и свежа, както и при първата им среща.

— Любовта ме прави млада — заяви през смях Силви. — Трябва да си намериш любовник, Уилоу. След като вече не обичаш съпруга си, това е най-естественото нещо, което можеш да направиш. Ако не беше enceinte, щях да те накарам да дойдеш с мен в Париж. Моят художник, Пиер, има много мъжествен приятел, който ще ти хареса. Може би дори ще се влюбиш в него.

Но Уилоу знаеше, че е невъзможно. Ако си позволеше да се влюби за втори път, щеше да е в Тоби. Мисълта, че някой ден Тоби може да се ожени и да напусне Рошфорд, я ужасяваше. Самата представа предизвикваше ледени тръпки в сърцето й. Но не смееше дори на Силви да спомене за тези чувства, които беше погребала дълбоко в душата си. Казваше си, че е доволна да бъде обект на братската привързаност на Тоби и че най-щастлива се чувства в компанията на забавния, весел Пелам.

— Онова, от което имаш нужда, cherie, е една хубава, дълга почивка, далеч от семейство Рошфорд — заяви Силви, когато коледните тържества бяха отминали и се приготвяше да отпътува за Париж. — Ела ми на гости през пролетта, мила Уилоу. И понеже тогава ще си доста наедряла и няма да си склонна да се занимаваш с пазаруване или вечерни забави… или любовници — добави игриво, — ще отидем в Шато д’Орбе и заедно ще се наслаждаваме на простите селски радости.

Предложението допадна на Уилоу и тя запази спомена за него, докато студените, влажни януари и февруари я задържаха затворена в къщата. Тоби беше потънал в работата си и рядко го виждаше. Пелам и Франсис прекарваха по-голямата част от дните в езда или лов. Роуел също се чувстваше неспокоен и раздразнителен, ако не се занимаваше с някакъв спорт и Уилоу започна да се чуди дали не възнамерява да поднови връзката си с Джорджина, а ако ли не, какво възнамерява да прави. След като най-сетне узна за положението й, той вече не идваше в леглото й и отношенията им се ограничиха до най-повърхностни разговори, засягащи например къщата или имението.

Уилоу започна да чувства, че новият живот в нея се раздвижва и зачака пристигането на бебето през юни. Но преди това искаше да посети Силви във Франция. Роуел се противопостави на намеренията й.

— И дума не може да става да пътуваш в твоето положение — възразяваше той.

Но Уилоу с лекота заобикаляше подобни възражения, като непрестанно повтаряше, че смяната на въздуха и обстановката ще й подействат добре и че при всички случаи в Париж, в подножието на Кот де Блан, ще бъде по-топло и приятно.

— Силви искаше да отида през април, когато има най-много пролетни цветя — рече тя на неотзивчивия си съпруг. — Няма нужда да ме придружаваш, Роуел, тъй като по време на пътуването Нели ще се грижи за мене, а в Шато д’Орбе ще имам всички удобства.

Роуел се разколеба. Със сигурност не желаеше да ходи във Франция и във всеки случай никога не беше одобрявал братовчедката си Силви и не копнееше за компанията й. Тя му досаждаше с непрестанните си закачки, които винаги го представяха в лоша светлина. Но истинската причина да не желае да пътува в чужбина беше новата му любовница.

Десет години по-млада от Джорджина, Дезире Сомнерс отговаряше на името си[2] — беше актриса, достъпна и безкрайно привлекателна. Не се различаваше от младата Джорджина, когато Роуел за първи път я срещна — с червеникава коса и зелени очи. Дезире все още не беше постигнала успех на сцената и не играеше главни, а второстепенни роли. Беше се появила в последната постановка на „Веселата Англия“. Именно тогава Роуел за първи път я видя и беше изненадан от необичайната сила на желанието си да притежава дребното й, добре оформено тяло.

След пиесата покани Дезире, заедно с няколко негови близки приятели на вечеря в „Савой“ в една от специалните зали, запазени за подобни случаи. Дезире отвърна с ентусиазъм на настъплението му и той скоро се оказа силно epris[3] по младата жена. Преоткриваше страстите на онези отминали години и му се струваше, че отново държи в прегръдките си младата Джорджина.

Щеше да е много приятно да отведе Дезире на малка почивка, докато жена му е в Епърни. През пролетта Ница, в Южна Франция, щеше да е много приятна. Можеше да заведе Дезире с яхтата си, тъй като знаеше, че добре платеният екипаж щеше да си мълчи относно разпределението на каютите.

— Много добре, скъпа — каза той на Уилоу. — Тъй като ти и Силви винаги толкова се радвате на компанията си, няма да ви се натрапвам като нежелан трети. Ако доктор Форбс потвърди, че пътуването няма да ти навреди, можеш да отидеш, щом искаш.

Уилоу си помисли, че преди няколко години щеше да е достатъчно глупава да повярва, че нейното нежелание да бъде придружена от него би наранило чувствата му. Но сега вече беше достатъчно цинична, за да се досети, че вероятно съпругът й има други планове за себе си. За щастие това не я безпокоеше. На двайсет и осем години, след дванайсет години брак, най-сетне беше пораснала.

Бележки

[1] Enfin, cherie (фр.). — В края на краищата. — Б.пр.

[2] Desiree — желана.— Б.пр.

[3] èpris — увлечен (фр.). — Б.пр.