Клер Лоримър
Господарката (17)

Глава петнадесета
Януари — септември 1901 година

Всички завеси в имението бяха спуснати, а тези стаи, които се ползваха, бяха съвсем слабо осветени. Гласовете бяха приглушени и даже в кухненските помещения липсваха обичайните размени на шеги и закачки между хубавичките прислужнички и по-младите слуги от мъжки пол. Grandmère беше наредила всички членове в домакинството да се облекат в черно, даже ако това бяха най-празничните им дрехи — една безпрецедентна идея, която беше придала на дома тържественост. Кралица Виктория беше умряла.

Само Grandmère и леля Милдред бяха достатъчно възрастни, за да помнят времето, когато кралицата се беше качила на трона, тъй като нейното царуване беше продължило шестдесет и четири години. Въпреки че тя беше боледувала почти година, нейната смърт на двадесет и втори януари беше все пак ужасен шок за всички, — но съвсем не и за Grandmère, самата прикована на легло.

Доктор Форбс идваше всеки ден и показваше известна загриженост към старата дама, която като че ли се беше смалила и беше изгубила обичайния си огнен дух. Макар че това означаваше до известна степен спокойствие за леля Мили, нещастната стара мома беше очевидно ужасена от мисълта, че Grandmère може да умре. Без постоянните й напътствия тя изглежда не можеше да организира ежедневните си задължения и сновеше забързана от стая в стая с наведена надолу глава, подсмърчайки и мърморейки нещо на себе си.

Уилоу се опита да успокои леля Мили. Самата тя седеше с часове на един стол до леглото на Grandmère, в случай, че старата дама се пробуди от мълчаливата си апатия и поиска да говори. Такива случаи бяха рядкост, но когато това станеше, Grandmère изглеждаше щастлива, че Уилоу бе там и тя можеше да излее чувствата си, които я безпокояха.

— Тази страна никога няма да бъде отново същата. Едуард беше развратник и пройдоха и разочарова майка си и цялото правителство. Как може човек да уважава мъж, който се държи като него — парадира с метресите си и се бърка във външната политика, от която нищо не разбира!

Тя, изглежда, се тревожеше и от продължителното отсъствие на Пелам.

— Не мога да разбера това, Уилоу — повтаряше тя. — Според твърденията на Китчънър войната трябваше да свърши миналото лято. Във вестниците пише, че тези ужасни бури наброяват най-много шестдесет и пет хиляди мъже, тогава защо англичаните не са победили досега?

Крайно време беше войната да свърши вече, особено след като обсадените градове Лейдисмит, Майфикинг и Кимбърли бяха освободени. Но тя все още продължаваше, дори и след като лорд Робъртс завзе Претория през юни. Като последица от това, Пелам не беше повече в затвора, но не показа желание да се върне вкъщи.

— Мисля, че на него му е приятно там, Grandmère — опита се Уилоу да успокои старата дама.

Последната каза със сумтене:

— Миналата седмица получих писмо от генерал Хакет, в което пише, че Китчънър далеч не е доволен от положението. „Офицерите от британската армия, изглежда, гледат на войната като на игра на поло, с прекъсване за пиене на следобедния чай“ — цитира в писмото си той думите на Китчънър. Това е позор за тази страна, Уилоу, и цяла Европа се смее на безсилието ни да победим шепа фермери! Добре, че Сидрик не е жив, за да знае за това — или Оливър!

Но през повечето време Grandmère спеше. Понякога се събуждаше толкова объркана, че взимаше малкия Оливър за някой от внуците си и го наричаше Тоби или Роуел, или Пелам.

Поради неразположението на старата дама Уилоу не приложи своя план за бягството на Джеймс и Доди, въпреки че Джеймс беше разбрал за едно място за учител в Корнуол, което неочаквано се беше овакантило. Той беше кандидатствал за него и бе поканен за разговор, така че трябваше да замине незабавно за югозападна Англия.

— Ще бъде чудесно за Доди — каза той на Уилоу, а сивите му очи блестяха от нетърпение. — Килимът там е много по-умерен и малката къща, която е залепена за училището, е слънчева, топла и удобна.

Джеймс беше обяснил, че ще се жени и неговият бъдещ работодател бе сметнал това за предимство, даже когато Джеймс добави, че бъдещата му съпруга не е много силна и има физически недостатък.

Уилоу беше написала блестящи отзиви за Джеймс и нямаше съмнение, че титлата й и подписа й върху препоръката изиграха голяма роля в осигуряване бъдещето на Джеймс.

Но когато Grandmère легна болна и доктор Форбс загатна даже, че има опасност за живота й, Джеймс и Доди веднага се съгласиха с Уилоу, че не трябва да предприемат нищо, което може да причини влошаване на състоянието й, а дори и да предизвика някое нещастно събитие.

В присъщото си себеотрицание Джеймс писа на бъдещите си работодатели, че ще бъде на разположение за първия срок на новата учебна година, ако можеха да пазят мястото му дотогава.

Две седмици по-късно Доди каза на Уилоу с грейнали очи:

— Идвам да ти кажа, че те пишат, че няма да изпуснат такъв прекрасен човек като моя Джеймс. — Тя подаде на Уилоу писмото, което беше пристигнало същата сутрин от Корнуол.

Уилоу с огромно облекчение прочете, че учителският съвет щял да ангажира временно друг учител само за летния семестър. Те бяха проявили изненадваща симпатия към Джеймс, като го поздравяваха за неговото съчувствие към възрастната роднина на годеницата му.

Към Великден, макар и все още много слаба и болнава и все още на легло, Grandmère беше вън от опасност. Явно беше много по-добре, защото отново започна да тормози бедната леля Милдред и рядко минаваше без някой нещастен слуга да не бъде смъмрен за нещо — прислужничката, че не била лъснала достатъчно добре сребърните сервизи; тези, които служеха в пералнята, че не били изгладили воланите на нощницата й; готвачката, че била прегорила оризовия пудинг. Лекарствата за усилване, които й предписваше доктор Форбс, бяха отказани от нея най-категорично като безполезни и даже на добрата Пейшънс беше казано, че е подстригала твърде късо къдриците на Оливър. На Роуел каза, че прекарва твърде много време извън къщата, а на Уилоу, че било крайно време да помисли за пенсионирането на мисис Спиърс. Тя беше сега на шестдесет и седем години и вършеше задълженията си твърде мудно за изискванията на Grandmère.

— Очевидно Grandmère е много по-добре — каза Уилоу на Тоби в края на една такава тирада.

— Възвърнала си е формата, доколкото мога да разбера — засмя Тоби. — Да ти кажа честно, Уилоу, не мога да се съглася с доктор Форбс, че е била някога наистина в опасност. Този човек се тревожи прекалено много за нея.

Уилоу реши да направи така, както старата лейди искаше и да повиши главната прислужничка, Джанет, на поста на икономката. Тя беше тридесет и две годишна и беше работила под ръководството на мисис Спиърс през последните пет години.

Нели беше много доволна, защото тя харесваше особено шотландката, която я беше взела под свое покровителство, когато тя бе пристигнала за пръв път в имението. Междувпрочем, Джанет одобряваше годежа на Нели с Хари, главния лакей. Харолд Стивънс се славеше долу, сред персонала като „буйна глава“. Въпреки че горе, пред господарите си, държанието му беше безупречно изрядно, той флиртуваше усилно с всички хубави прислужнички. Беше чест посетител в помещенията на пералнята, които се намираха далеч от кухненските помещения и за Датън, мисис Спиърс или готвачката беше трудно да следят поведението на момичетата, които работеха там. Конярите и градинарите бяха също чести посетители на червенобузите перачки, които работеха в горещи, пълни с пара стаи; но Хари, като главен лакей, имаше предимството пред тези, които работеха извън къщата и никога не оставаше без момиче. Веднъж беше строго порицан от Датън, който го беше зърнал да носи голям кош, пълен с изпрано бельо, помагайки на кикотещото се момиче, чиято работа той беше забавил, тъй като се беше наслаждавал на нейните услуги.

Но сега той беше готов да се установи и от известно време беше съсредоточил вниманието си изцяло върху Нели.

Колкото до Нели, тя го беше харесала още когато пристигна в имението, но категорично бе отказала да му позволи каквито и да са волности, на които той се радваше с другите момичета от персонала и сега, най-накрая той беше решил, че тя бе най-подходящото момиче, което да му стане жена.

Въпреки че Нели беше почти на тридесет години, а Хари на четиридесет и две, бяха решили да изчакат няколко години, преди да сключат брак. Нели призна възбудено на Уилоу: „Изглежда никой от нас двамата не иска да създава голямо семейство, милейди. Докато пораснах имаше достатъчно дечурлига, които да се мотаят в краката ми, така че това ми стига за цял живот. А и Хари не обича децата — самият той е едно голямо дете, ако питате мен!“

Изглежда това положение устройваше всички. Дори Grandmère нямаше възражения, когато Уилоу й каза какво се готви.

— Като си помисля, че моята Нели наближава тридесетте, се чувствам много стара — отбеляза тъжно Уилоу пред Тоби.

Той се усмихна леко.

— Никога няма да изглеждаш стара, Уилоу — каза той. — Не изглеждаш на повече от двадесет и две години.

— Но аз усещам моите двадесет и седем години! — отговори Уилоу. — Ти чувстваш ли се остарял, Тоби?

Той изглеждаше изненадан от въпроса й.

— В действителност аз никога не мисля за това — каза той. — Ако въобще мисля за изминалите години, то е единствено във връзка с работата ми. Много се страхувам, че няма да имам достатъчно време, за да свърша всичко, което искам.

„Може би това беше тайната да остаряваш елегантно и с достойнство“, мислеше си Уилоу. Тоби имаше цел в живота си, която правеше всеки ден важен и смислен за него. Ако не беше Оливър тя нямаше нищо, което да направи утрешния й ден по-съществен от днешния. Горчивината, която тя изпитваше по отношение на Роуел, беше примесена не само с тайното й чувство на вина, но също и със съжаление. Той пропускаше толкова забавни моменти, които можеше да изживее заедно с малкото момче! А Тоби беше този, който се радваше на бързото физическо и умствено развитие на подрастващото момче; Тоби получаваше възхищението и обичта на Оливър; Тоби се радваше на неподправеното вълнение, с което момчето откриваше света около себе си.

През юли, за най-голяма изненада на Уилоу, Роуел й предложи да я заведе в Париж за един месец.

— Тъй като не можа да се видиш със Силви миналата Коледа, то ние можем да й отидем на гости — каза той.

Тя беше твърде учудена, за да го коментира и само кимна с глава в знак на съгласие. Беше разбрала, че Роуел се е скарал жестоко с Джорджина, казвайки й че „скъсва завинаги с нея!“. Той беше открил, че през дългото му отсъствие от Лондон, когато Grandmère беше болна, Джорджина му беше изневерила. Произлязлата вследствие на това сцена беше още жива в съзнанието му.

— Имаш морал на една кухненска слугиня — каза й той — и трябваше да го разбера, преди да се забъркам с теб.

Джорджина го гледаше с неловко чувство. Тя беше негова метреса повече от дванадесет дълги години. Отегчена, тя беше решила да се позабавлява една кратка седмица в Париж с един френски граф, когото беше срещнала в замъка на лорд и лейди Саймингтън. Беше се надявала, че няма да бъде разкрита и не знаеше, че Есме Саймингтън я беше видяла в Париж. Есме бе казала на съпруга си, а той се бе почувствал задължен да каже за това на Роуел.

Когато Роуел я заплаши, че се връща „завинаги“ при жена си и детето си, Джорджина не се разтревожи прекалено. Той беше приел, че трябва да продължи да издържа децата си, ако не нея, и да продължи да плаща за поддръжката на къщата и слугите. Тя щеше да се справя достатъчно добре, докато можеше да привлича мъже като графа например, които бяха много щедри във възнаграждението си за удоволствието, което тя им доставяше. Още повече не се съмняваше, че Роуел щеше да се върне при нея, когато гневът му стихне, както беше ставало и преди. Въпреки че тя не можеше да разбере напълно причината за това, все пак знаеше, че Роуел беше привлечен от нея като пчела от мед, без значение, че неговото желание или основание му диктуваха друго.

Роуел обаче твърдо вярваше, че този път това ще бъде края на връзката им. Той се връщаше при Уилоу както да утеши наранената си гордост, така и да направи нещо, за да заздрави брака си.

В Париж той я заведе в Комеди Франсез, в операта и в Лувъра. Придружаваше я в магазините на улица „Фобер Сан Оноре“ и й купуваше екстравагантни подаръци. Седяха в крайпътните кафенета на „Шан-з Елизе“ и пиеха абсент, гледайки децата по въртележките. Той даже отрупа стаята им в хотела с цветя.

Заведе я една вечер в „Максим“, където между принцеси, величествени херцози, сенатори и дипломати, те седяха и слушаха оркестрантите, които, облечени в червени сака, свиреха весели мелодии за забавление на посетителите. След това се върнаха в хотела и той я люби с много по-голяма страст от тази, която показваше обикновено, като се изключеше само нощта на нейния двадесет и първи рожден ден.

Уилоу се чувстваше отчайващо объркана. Не можеше да разбере тази промяна в Роуел. Тя отговаряше страстно с цялото си тяло на неговото желание, но вътре в сърцето си не можеше да изпита никаква любов към него. След като любенето им свършваше и той заспиваше доволен до нея, тя оставаше да лежи будна, опитвайки се да проумее защо трябваше да се чувства виновна и объркана. Даже в деня, когато Пелам я люби, тя не чувстваше до такава степен нередността на постъпката си, както сега. А този, на когото тя беше предложила тялото си тази нощ, напомни си тя, бе именно нейният съпруг. Чувствата й се рееха отвъд границите на разбиранията й.

Ужасната ирония на ситуацията, в която се намираше, я впечатляваше. След като десет години й бе изневерявал, сега Роуел беше решил да й стане любовник, докато тя, която беше желала единствено това през всичките тези години, вече беше напълно безразлична към него.

— Само ако още обичах Роуел — каза замислено тя на Силви.

— Знам, че ще те ядосам, като кажа това, Уилоу — въздъхна Силви, — но мисля, че в неговата глава няма нищо друго, освен да мисли как най-добре да си угажда. Не мога да разбера защо се омъжи за него.

От лоялност Уилоу се опитваше да защити съпруга си, но в сърцето си знаеше, че Силви е права. Роуел беше привлекателен със своя извънредно приятен външен вид, а не с интелекта си. Колкото повече години минаваха, толкова повече те се отдалечаваха един от друг. Тя не можеше да признае дори пред своята обична, сигурна Силви, че някъде дълбоко в сърцето си, тя знаеше, че Тоби бе този, чиято душевност беше най-близка до нейната. Знаеше също, че трябваше веднага да възпре такива издайнически мисли, за да не я накарат да по вярва, че е влюбена в брата на мъжа си. Той беше винаги в съзнанието й, включително и през нощите, когато лежеше будна и си мислеше за характера и държанието му.

На външен вид той беше най-сериозен от четиримата братя, но енергията му и способността му да се концентрира върху работата си заблуждаваха, защото под тази повърхност се криеше чувство за хумор. Когато беше само с нея или с малкия Оливър, той беше пълен със смях и шеги.

Детето беше неудържимо привлечено от него. Както беше и тя самата, призна си Уилоу, когато тя и Роуел се върнаха вкъщи и външно изглеждаше, че са се сдобрили след съвместно прекараната ваканция.

Тя си признаваше смутено, че единствено присъствието на Тоби правеше имението да изглежда като неин истински дом. Да го вижда там усмихнат, непроменен, изгарящ от желание да й разкаже за новия проект в работата си, всичко това й даваше едно чувство за задоволеност, което бе близо до щастието.

Той й каза, че имението Рошфорд било като стая без светлина, докато нея я нямало.

Уилоу си припомни, че беше в характера на Тоби да бъде мил с нея, да поддържа духа й. Той отдавна усещаше нейната самотност и тя погрешно мислеше, че неговата добрина към нея се дължеше на съчувствие.

Но че неговото държание към нея може би беше израз на по-дълбоки чувства, както беше намекнал веднъж Пелам, бе твърде опасна мисъл, за да бъде съгласна с нея.

Дали Тоби щеше да мисли с добро за нея, ако знаеше, че тя беше измамила Роуел по отношение на малкия Оливър? — чудеше се тя. Лошото мнение на Тоби за нея щеше да я нарани много повече даже от гнева на Роуел, ако истината излезеше наяве.

Уилоу погледна към края на дългата маса за хранене, където седеше съпругът й и разговаряше с Франсис.

Братята разискваха въпроса за раждането на новото жребче, което се беше появило, докато Роуел беше в Париж.

— Може да се окаже добър кон за малкия Оливър след няколко години — отбеляза Роуел.

Изражението му беше благо, тъй като седеше начело на масата, а голямото му семейство се беше събрало около него. Жена му беше облякла нова синя вечерна рокля, която той й беше купил от Париж и изглеждаше необикновено красива. Беше в мир със своя свят и със съвестта си. В отсъствието му Джорджина не беше писала гневни контраобвинения и засега тя не му липсваше, нито пък съжаляваше, че беше решил да скъса с нея.

На другия край на масата Уилоу седеше погълната от мислите си. Вълна от униние я беше завладяла. Годините изплуваха пред нея в дълга върволица от повтарящи се, еднообразни занимания — лов и стрелба през зимата; лъскава, празна веселба през Сезона в Лондон; лятото в имението с безкрайно ходене по гости и журове и непрекъснатото изискване да сменяш постоянно тоалетите си. Колко безсмислено, безполезно и незначително изглеждаше всичко това!

Тя се огледа наоколо и въпреки топлината в стаята, потрепери. Като че ли беше един призрак, който седеше тук, виждаше всичко, но беше невидим. Grandmère седеше както винаги на своето място от дясната страна на Роуел. Старата дама беше все така рязка и критична в преценките си, сякаш никога не беше боледувала. Леля Мили, отдясно на Тоби, изглеждаше още по-слаба и изпита. Дългият й врат, който беше ярко червен, напомняше на Уилоу на шията на пуйка, особено когато бедната жена гълташе лакомо храната си — единственото й удоволствие в живота — и в момента бе погълната изцяло от това занимание.

„Нямам право да се оплаквам от живота си“, укоряваше се Уилоу, като гледаше колко ужасяващо празен беше този на горката леля Мили. Последната беше живяла винаги в сянката на Grandmère, без деца, без съпруг — нищо, което да очаква, на което да се радва, освен да прави компания на една възрастна дама като Grandmère.

От нейната страна седеше Рупърт — мълчалив, мрачен, потопен в собствените си мисли. До него, усмихваща се лъчезарно, седеше Доди, чийто живот завинаги щеше да се промени по нов, прекрасен начин, отказвайки се да има съдбата на своята леля — стара мома. Беше август и в края на месеца Доди щеше да напусне имението Рошфорд, за да започне новия си живот в Корнуол със своя любим Джеймс. Беше крайно време да прегледа чеиза на Доди, помисли си Уилоу. Колко ли време беше изминало, откакто тя заедно с майка си с вълнение стягаше своя собствен чеиз за сватбата си? Почти десет години! Къде бяха отишли всичките тези години? Тя беше на двадесет и седем и всичко, което имаше като резултат от тези години на нейната младост, беше малкият Оливър — нейният син.

Тя изпадна внезапно в паника — желаеше да се почувства част от тази стая, пълна с хора; да принадлежи на тях, да чувства, че съществуването й беше наистина оправдано. Ужасяваше се от мисълта, че ако беше умряла тогава, заедно с малкото си момиченце, нищо в тази стая нямаше да бъде по-различно — всички от присъстващите около голямата маса щяха да бъдат тук, както бяха в този момент. Само Оливър нямаше да съществува.

Тя чу, че Тоби й говори нещо. Неговият спокоен глас проникна в съзнанието й.

— Да не би да са ти потънали гемиите, Уилоу? На лицето ти е изписано такова отчаяние. Защо си нещастна?

Гласът му беше толкова тих, че останалите не можеха да го чуят, но думите му стопиха ледения обръч, който стягаше като менгеме главата й.

Тя се опита да се усмихне.

— Никакви потънали гемии няма, Тоби — отговори неуверено тя. — Но си признавам, че мислите ми не бяха радостни. Мислех си за живота на леля Мили… и за моя живот. Какъв смисъл има нашето съществуване, Тоби? Леля Мили е безгласен роб, принудена от обстоятелството, че не е омъжена, винаги да бъде обвързана с тази къща и с Grandmère. Една платена компаньонка щеше да бъде съвсем подходяща за баба ви.

Тя спря да говори за малко, тъй като Датън се приближи до тях, за да им напълни чашите с вино. Когато възрастният иконом се отдалечи, тя продължи:

— А и Рупърт — знам, че все още поддържа връзка с младият Ейдриън Форбс, но е много по-щастлив, отколкото някога съм го виждала. Ако не беше твоята намеса, когато той се върна от Египет, съмнявам се, че щеше да възстанови разстроената си нервна система.

Тоби погледна Уилоу, усмихна се и каза:

— Да продължим нататък. Да вземем Франсис например. Той ми каза, че ти си му дала пари, за да може да откупи картината от Гейнзбъроу — чудесен жест от твоя страна Уилоу, благодарение на който Франсис не беше изгонен от семейното огнище, а той е толкова слабохарактерен и разглезен, че нямаше да може да стъпи на крака в този враждебен свят. И накрая, ето ме и мен!

Той й се усмихна обезоръжаващо.

— Ти, Уилоу, вдъхна живот на много от идеите ми, които реализирах във връзка с унаследяването на болестите. Докато ти не дойде в имението Рошфорд, аз нито веднъж не се бях запитал за смъртта на двете малки момичета — моите сестри, нито пък за болестта на Доди. Приемах всичко това като свършен факт от миналото. Ти ме накара да видя, че те не могат да бъдат един отминал факт в края на краищата. Още повече, че, въпреки че съчувствах на малката Доди липсваше ми куража да променя заповедите на Grandmère и да направя нещо, за да подобря състоянието й.

— Много си великодушен, като ми приписваш тези заслуги, Тоби — отговори Уилоу. — Но не смятам, че държанието ми е било някога смело. Колкото до това, че помогнах на Франсис, действах така повече от страх да не срещна недоволството на Роуел, отколкото искрено желание да помогна на твоя по-малък брат.

Тоби я изгледа продължително.

— Време е да спреш да се подценяваш, Уилоу — каза той с необикновено твърд тон. — Станало ти е навик да приемаш това, което Роуел мисли за теб, за единствено достоверно, но трябва да знаеш, че ти струваш много повече.

Разговорът им замря, тъй като лакеят сервира следващото блюдо от менюто. Но по-късно им се предостави възможността да го подновят, когато седнаха в гостната стая, настрана от другите членове на семейството.

— Може да си си помислил, че разсъждавам като суфражетка, Тоби — каза му усмихнато тя, — но напоследък непрекъснато мисля, че е цяло нещастие да се родиш жена. От деня на раждането ни нашият живот е много по-ограничен в сравнение с този на мъжете. На много малко от нас им е разрешено да получат подходящо образование, но и за какво ли? Какъв смисъл има? На нас не ни е позволено да използване мозъците си в нито една важна област. Можем единствено да използваме интелекта си в семейния живот, опитвайки се да подготвим поколението за бъдещето. Но за тези жени като леля Мили, които не са омъжени, животът няма никакъв смисъл.

Въпреки сериозността, която личеше в тона й, Тоби се разсмя.

— Изненадвам се да чуя това от тебе, Уилоу. Говориш също като онова момиче, Мадлен Вилие, която ти не харесваше много!

— Нито пък очаквах, че един ден ще се чуя да проповядвам равноправие за жените — съгласи се с въздишка Уилоу, — но не можеш да си представиш колко много искам да имам нещо повече, с което да се занимавам, освен с обикновените домашни задължения — усмихна се тя на Тоби и добави: — Знам, че не искаш да се меся в твоите работи, Тоби, но съм сигурна, че ще мога да се науча да пиша на пишеща машина. Сигурна съм, че мога да стана една отлична секретарка, макар да съм жена.

Тоби се колебаеше. Той можеше да разбере нуждите на Уилоу да се занимава с по-сериозни неща, а не само да изпълнява задълженията си на майка и съпруга, макар че това й желание бе нещо необичайно за млада жена на нейната възраст и с нейното положение.

За нещастие той далеч не беше сигурен дали ще може да продължава да крие своите истински чувства от Уилоу, ако й позволяваше да взема участие в работата му. Любовта му към нея беше едновременно силно страдание и радост. Беше щастлив, че поне можеше да я наблюдава от разстояние, да бъде до нея, когато тя имаше нужда от успокоение и съвет, когато идваше при него смутена или натъжена. А също така заедно с нея да се радва на детето й — една награда, която той не бе очаквал.

Беше най-щастлив, когато се намираше в компанията на детето на Уилоу. Можеше да види вече в Оливър много от чертите на характера на Уилоу и макар че детето приличаше много на Рошфордови, по характер то беше чувствително, любвеобвилно, умно малко момче.

— Ще ми дадеш ли малко време, за да помисля над твоето предложение да ми станеш секретарка, Уилоу? — попита я той. — Трябва да си призная, че съм съблазнен от тази идея, защото с всеки изминат ден ставам все по-зает и по-зает в работата си. Но ти често отсъстваш от имението. Може би няма да бъде много добре… — заглъхна гласът му, тъй като той знаеше, че ако не беше така отчаяно влюбен в нея, щеше да приеме с радост помощта й.

Уилоу въздъхна. Тя очакваше отказа му.

— Прав си, разбира се — каза тя. — Ще бъда заета през следващата седмица, тъй като трябва да помогна на Доди да купи някои неща. Снощи говорих отново с Роуел и го попитах за последен път дали ще се обърне към Grandmère, с надеждата тя да даде разрешението си за брака на Доди. Но Роуел не иска да я тревожи с такива неща, докато не се пооправи със здравето. Но посмях да му кажа, че бягството което замисляме, може да я разтревожи още повече. Но мисля, че малко гняв въобще няма да й навреди, Тоби. Когато разбере истината, тя може да се ядоса, но мисля, че спорът я калява!

Тоби се усмихна.

— Казах това на Доди и Макгил, когато веднъж пих чай с тях, докато вие бяхте в Париж. И двамата са толкова неегоистични по природа, че знам, че ще зарежат своето собствено щастие, ако сметнат, че бягството им ще има сериозни последици за здравето на Grandmère. Но ако това се случи, просто ще бъде повторение на една история, която се е случила преди много години. Миналата седмица научих от старата мисис Спиърс. Тя ми каза една тайна, за която никой не знае. Горката леля Мили получила веднъж предложение за женитба, но Grandmère усетила цялата работа, тъй като легнала болна след като се родил баща ми.

Уилоу беше заинтригувана, защото доколкото знаеше, леля Мили никога не беше получавала предложение за женитба.

— Нейният кандидат бил един свещеник на средна възраст — вдовец, който търсил съпруга, която да му помага в многото задължения, които той имал в енорията — продължи Тоби. — Той чакал почти година леля Мили да даде съгласието си — тогава тя минавала тридесетте, — но тя никога не го направила. Подозирам, че Grandmère, която е разбрала от каква полза й е нейната зълва, след като си е подсигурила помощта на дядо, я е разубедила да не встъпва в свещен брак със свещеника — усмихна се кисело Тоби. — Не е било много трудно. Свещеникът не бил от добро семейство и имал малко пари, но баща ми е можел да си позволи да издържа леля Мили да живее по начина, по който била свикнала. Във всеки случай тя не получила друго предложение и така пропиляла единствения си шанс. Такава съдба очаква и нашата Доди, ако не вземем мерки. Не трябва да се предаваме сега, когато е настъпил дванадесетият час, Уилоу. Аз вече казах на Доди, че тя може да разчита на помощта ми, ако има нужда. Миналата година получих наследството си, както знаеш, така че мога да я подпомогна финансово, ако е необходимо.

Уилоу кимна с глава.

— Сигурна съм, че баща ми ще изпрати пари на Доди — каза тя. — Той винаги пита за нея в писмата си и знам, че тя е спечелила неговите симпатии.

Поощрено и подпомогнато от Тоби и Уилоу, бягството на двамата влюбени стана в края на месеца, точно както бяха планирали. Преданата Вайълет замина заедно с тях за Корнуол, макар че й бяха обяснили, че могат да си позволят да й отпуснат съвсем малка заплата. Но тя заяви, че може да се оправи много добре с двадесет и пет лири на година, тъй като те поемаха изцяло издръжката й и тя можеше да изпраща по-голяма част от парите си вкъщи, на майка си. Тя никога не беше напускала пределите на Хавърхърст и перспективата да отиде да живее в Западна Англия, на морския бряг, беше такова събитие, че едва можеше да сдържа вълнението си.

Тоби и Уилоу закараха Вайълет и младата двойка до гарата, за да вземат влака за Лондон и едва след като тримата благополучно поеха пътя към новия си живот, те обърнаха колата и се върнаха в Хавърхърст, за да съобщят на мисис Гасонс, че нейният „скъп мистър Макгил“ няма да се върне. За да избегнат всякаква възможност това, което готвеха, да стигне до ушите на Grandmère и Роуел, не бяха казали истината на домакинката и тя си мислеше, че учителят заминава на почивка.

Нейното благо лице грейна от искрено удоволствие, когато Уилоу й каза, че …младата двойка щеше да сключи брак при пристигането си в Корнуол и че мистър Макгил щеше да преподава в едно селце на име Порт, разположено на морския бряг.

— Мис Рошфорд е една малка светица — възкликна тя — и затова господарят я обича толкова много! Толкова се радвам и за двамата, милейди. Когато им пишете, предайте им, че им желая щастие. И не се безпокойте за нещата на господин учителя. Целият багаж ще е прибран и опакован, докато дойдат носачите да го изнесат и изпратят на господаря.

Четири часа след заминаването на Доди, Тоби и Уилоу посетиха Grandmère в стаята й и признаха, че са подпомогнали бягството на Доди. Уилоу й подаде едно писмо, което внучката й беше оставила за нея.

„Надявам се, че ще ни разберете и простите, скъпа Grandmère, Джеймс наистина е чудесен човек и аз го обичам толкова силно, колкото и той мен. Зная, че ще бъда много щастлива с него и щастието ни ще бъде пълно, ако и вие ни дадете благословията си.“

— Никога! Никога, докато съм жива! — беснееше Grandmère, а пръстите й барабаняха по масата в безсилна ярост. — Трябва да се спрат! Как сте посмели да помагате в това престъпление! Роуел трябва да тръгне след тях… Изпратете Роуел незабавно при мен!

Но Роуел беше отишъл някъде извън пределите на имението и не можаха да го намерят „незабавно“. Стиснала устни Grandmère започна отново словесните си атаки към тези, които я заобикаляха. Скара се на леля Мили, че не разбрала какво се е готвело под самия й нос; на Уилоу, че насърчила учителя да влезе в дома им; на Тоби, че поддържал желанията на Уилоу повече, отколкото нейните.

— Знам, че поне Роуел ще бъде против този гибелен съюз! — викаше тя. — Защо още не е тръгнал след бегълците? Какво може да прави сега, което да е по-важно от спасяването на собствената му сестра от този… този мошеник!

Тоби прикри усмивката си и каза спокойно:

— Страхувам се, че Роуел още не знае нищо за това, което стана, Grandmère. Сигурен съм, че ако знаеше, той щеше да сподели Вашето гледище по въпроса и щеше да попречи на заминаването на Доди. Но лично аз смятам, че това е една отлична възможност за моята сестра — да се възползва от единствения си шанс, който някога е имала, за да води един по-нормален живот. Джеймс е много свестен човек и ще се грижи за нея по най-…

Той не можа да продължи, тъй като Grandmère го прекъсна:

— Не е твоя работа да решаваш кое е правилно и кое не в тази къща, Тоби! Учудена съм от дързостта ти да вземеш нещата в свои ръце по този… по този непочтен начин! Когато Роуел разбере това, но къде е Роуел? — извика тя. — Мотае се при тези отвратителни коне, предполагам. Милдред, кажи на слугите, че искам да го видя, веднага!

Когато Милдред излезе бързо от стаята, старата лейди се обърна и погледна Уилоу в лицето. Черните й очи блестяха.

— Мислиш, че си ме надхитрила, нали, моето момиче? Но грешиш, ако ме подценяваш! Мислиш, че защото си млада и хубава, можеш да въртиш всички на малкия си пръст. Но мога да ти кажа…

Този път Тоби беше този, който я прекъсна. Със спокоен, но заплашителен тон в гласа той каза:

— Достатъчно, Grandmère! Забележки от този род няма да върнат Доди. Каквото и да направите, мога да ви уверя, че тя пак щеше да се омъжи за Джеймс в края на краищата. Може да не искате моето мнение, но с цялото си уважения към вас, искам да кажа нещо, което чувствам от много дълго време, а това е, че ако не беше Уилоу, вашата внучка още щеше да лежи в онази стая — един трогателен инвалид с мозък, толкова жаден за познания, че без съмнение досега щеше да стане умствено увредена, за каквато впрочем вие я мислехте едно време, ако не й беше дадена възможност да развива мозъка си. Вашето прибързано, погрешно становище, което имахте спрямо състоянието на Доди, щеше да бъде пагубно за нея. Трябва само да благодарите на Уилоу, както и аз трябва да съм й благодарен, за всичко, което направи за Доди.

За пръв път в живота си Grandmère остана мълчалива. Тоби беше единственият член на семейството, който никога не й беше причинил някаква грижа или безпокойство. Спокоен, резервиран, самостоятелен, той никога не й беше противоречал. Под спокойната му външност обаче, се криеше една сила, много по-голяма от тази на Роуел или на Пелам. Той й напомни внезапно за починалия й съпруг, генералът, който доминираше в семейството, независимо че тя имаше силен характер. Едва след неговата смърт тя можа да упражни напълно авторитета си в семейството.

Но сега нямаше да позволи на Тоби да мисли, че може безнаказано да осъжда нея, неговата баба.

— Веднага напусни стаята! — извика тя, като че ли той беше малко момче. — Не искам да ви виждам или да говоря нито с теб, нито с Уилоу, докато Дороти не се върне благополучно вкъщи. Ще изпратя да извикат адвоката ми. Той ще уреди всичко.

Но накрая беше принудена да разбере, че беше твърде късно да направи каквото и да било, за да попречи на брака на Доди. Докато Роуел залови бегълците, сватбената церемония щеше да е свършила.

— Във всеки случай, Grandmère — изтъкна Тоби, — Доди е почти на двадесет и една години и през октомври няма да бъде вече под вашата юрисдикция или под тази на Роуел.

В края на краищата нямаше нищо друго, което Grandmère можеше да направи, освен да забрани името на Доди да се споменава в нейно присъствие. Безсилна и надхитрена, тя се оттегли в стаята си, но както Тоби бе казал проницателно на Уилоу, тази „криза“ трябваше да впечатли семейството и да покаже колко срамно са се отнесли към нея, още повече, че беше болна. Доктор Форбс беше повикан от леля Мили и той й предписа успокоително, но Grandmère нареди на зълва си да го излее в мивката, защото тя искаше да бъде с ума си, докато „предатели като Тоби и Уилоу“ възнамеряваха да я разстройват.

Роуел беше повече ядосан на Уилоу, отколкото на Доди.

— Ти си измамила Grandmère и, което е още по-лошо, действала си зад гърба ми — каза обвинително той. — Нямаш право да взимаш решения и да действаш без мое разрешение.

Уилоу очакваше тази врява и беше приготвила своите оръжия срещу нея. Тя не направи опит да спори за това, кое е право и кое криво, а остана мълчалива, докато Роуел напусна стаята и без желание тръгна към покоите на старата лейди.

Но въпреки че Grandmère беше извикала адвоката си, за да опита да анулира брака, в края на краищата това се оказа невъзможно.

— Така че ние можем да се поздравим, Уилоу! — каза Тоби няколко седмици по-късно. — Нашата Доди сега вече е мисис Джеймс Макгил. Роуел прости ли ти вече за участието в бягството?

Очите му я гледаха закачливо и Уилоу се усмихна.

— Мисля, че можем да бъдем спокойни, че бъдещето на Доди най-после е уредено — отговори тя. — Татко ще бъде много доволен — добави тя. — Той винаги се е възхищавал от куража й, с който гледа на живота.

Както Уилоу беше предсказала, симпатиите на баща й бяха изцяло на страната на младоженците и няколко месеца, след като чу за новината, той им изпрати един много щедър чек.

„Да помогна на малката Доди за един добър старт в живота“ — беше писал той.

Той беше планирал още едно посещение в Англия през есента, но внезапното ужасно убийство на американския президент Уилям Маккинли го накара да отложи пътуването си.

„Това подло деяние имаше отзвук и на Уолстрийт — писа той — и работата ми ще ме задържи тук, докато новият президент заеме поста си. На четиридесет и три години, Теодор Рузвелт е най-младият мъж, който е заемал този висок пост и въпреки че, както знаете, той е губернатор на Ню Йорк, е все още неизвестен за повечето хора. Скъпата ти майка е шокирана, както и цялата нация.“

Но въпреки че и тя беше шокирана от новината, Уилоу не можеше да се почувства съпричастна към това събитие.

— Макар че съм американка по рождение — каза тя на Тоби, — аз се чувствам много по-дълбоко свързана с Англия — като че ли това е моят истински дом, а всички вие сте моето истинско семейство. Онези спокойни дни от детството ми в Сан Франциско, като че ли принадлежат на друг живот.

— Радвам се — каза Тоби. — Не обичам мисълта, че можеш да напуснеш Англия. Не мога да си представя живота в имението Рошфорд без теб.

Уилоу го гледаше с любопитство. В гласа му се долавяше топлота и напрежение, които я изненадаха. Ако знаеше, че чувствата на Тоби към нея не бяха повече от братски, можеше да вземе думите му като думи, казани на любима жена.

Тя извърна лицето си, така че той да не може да види червенината, която се разля бързо по бузите й. Никога не трябваше да си позволява да мисли такива неща. Никога не трябваше да позволи на това дълбоко чувство да прерасне в нещо повече от приятелство; а и не трябваше да позволи да си въобразява, че Тоби чувстваше същите проблясъци на любовта. Това би довело до една трагедия за всички, а от всички хора на света, с изключение на Оливър, Тоби беше човекът, който тя най-малко би искала да нарани. Тоби беше неин приятел… най-скъпият приятел, който някога е имала.

„Трябваше да се омъжа за него, а не за Роуел“ — мислеше тя отчаяно. Защото каквото и да се случеше в бъдеще, тя никога нямаше да може да се омъжи за него.

Миналата неделя, като седеше на скамейката, запазена за семейство Рошфорд в църквата Хавърхърст, а мислите й блуждаеха отегчени от проповедта на преподобния Епълби, тя погледна в молитвеника си. Той беше отворен на глава „Кръвно родство и брак“. Под заглавието „Жената не може да се омъжи за…“ под номер седемнадесети в списъка стояха думите „брата на съпруга си“. Тя се взираше в тези думи, разбирайки съвсем ясно, че те се отнасяха за нея.

Мислите й се върнаха още веднъж към нощта на празненството на двадесет и първия рожден ден на Тоби; към собственото й лекомислено равнодушие към неговите чувства, докато танцуваше обгърната от ръцете на Пелам. В това време Роуел, с неговата мургава красота й се беше сторил най-романтичен; Тоби с неговото сериозно, набраздено с бръчки чело — тихият, сериозен, съзидателен, интелигентен Тоби — изглежда не можеше да отговори на детските претенции на нейното сърце. Преценката й тогава е била съвсем повърхностна и тя не беше забелязала, че зад очилата очите на Тоби бяха огромни, по-изразителни от тези на Роуел или на Пелам, че устните му бяха нежни и чувствителни, обърнати в ъглите съвсем леко нагоре, издавайки наличието на хумор, който се криеше зад сериозното му държание. И макар че му липсваше яркия начин на обличане на Пелам и безукорната спретнатост на Роуел, Тоби беше висок, гъвкав и грациозен и имаше най-хубавите ръце, които Уилоу беше виждала някога.

Беше се омъжила прекалено млада. Преди още да има време да порасне и да разбере истинската стойност на един мъж — или тази на своето истинско аз. И сега, десет години по-късно, това разбиране бе дошло твърде ненавременно.